Досие "Камиларя" 1925-1954 г. Цвета Трифонова



страница3/4
Дата01.02.2017
Размер0.72 Mb.
Размер0.72 Mb.
1   2   3   4

А. Югов: Никой няма да си хаби куршума!

Министър-председателят Георги Димитров: "Ще бъде жалко за куршума!"

Никола Петков: Това всичко води към там. Няма нужда от усукване, направете го по-скоро."

Този епизод съвсем явно предсказва и подготвя трагичната участ на Н. Петков: 10 месеца преди осъждането му и преди инсценираните следствия, свидетели, обвинения, процеси, управниците са решили съдбата му. Те са прокурори, те са съдии и палачи, щом една година преди мрачната трагедия вкупом се заканват, че няма да си хабят куршума за една горда глава. Още тогава тази отмъстителна шайка е намислила бесилка за един от малцината Апостоли и Мъченици на България. Каква е вината му е ясно за всеки - неговият висок политически и човешки морал, огромният му интелект и образование, ораторска дарба и авторитет сред масите, ненакърнения ореол на демократ и патриот, син на виден български род, дал вече две политически жертви за България. Това са характеристики, на чийто фон поразително се разголва и смалява жалката фигура на сталиновия хрантутник и послушна марионетка, националния предател и охлократски вожд - Георги Михайлович Димитров. Той е сатрапът, който иска гибелта на Никола Петков, защото вижда и завижда на исполинския ръст на талантливия политик и чист българин, усеща кой е истинският лидер, способен да увлича и да води след себе си милиони селски труженици и демократичната интелигенция, а не само тънката прослойка озлобени лумпени. Никола Петков е последният, който се бори с лъвска самоотверженост в защита на българската демокрация и е последната бариера пред тоталното налагане на диктатурата и обожествяването на диктатора. Неговите речи и апострофи в VI Велико народно събрание рано или късно ще излязат на светло и ще заживеят своя безсмъртен живот, подобно на максимите на Васил Левски и публицистиката на Хр. Ботев, а неговото име и героическа съдба ще заемат мястото си в мартиролога на българските мъченици, паднали за свободата. Нека не се заблуждаваме, че като му поставиха бюст в кварталната градинка, сегашните политици му отдадоха дължимото - те просто си измиха ръцете и хвърлиха прах в очите на простодушната публика. Нехаят обаче, и то твърде лукаво, за политическото и духовното наследство на Никола Петков, никой не събира и не издава неговите речи, статии и завещания, дори не ги припомня или цитира. Защото посредством силата на това правдиво и родолюбиво слово ще се открои контрастно собственото им безличие, посредственост и користолюбие, пълната им несъстоятелност като "елит", "лидери" и "политическа класа", както сами се лансират, или чрез продажни журналисти. Ако тук отделям това малко място за огромността на Никола Петков, то е защото редом с него, подкрепяйки го в неравната битка със силата на своята дарба, е стоял един български писател - Трифон Кунев. Бил е до рамото на този саможертвен народен водач в най-драматичния период на неговата житейска и политическа сага, не го е предал, когато изпада в немилост и над главата му застрашително надвисва дамоклев меч. Остава му верен до последен дъх, до бесилката и след това. Но чувствата и уважението между двамата са взаимни. И Никола Петков също дава висока оценка за своя другар, съмишленик и виден земеделски творец. И то в саморъчни показания, написани в адските дни на живота му, в килиите на следствения арест на ДС, преди да бъде отведен на съдебно заколение4. А подобен пример на отстоявана докрай "висока кота" е нещо, рядко срещано в нашата история. Българският писател обикновено е натура мекушава и пресметлива, обича да бъде в сянката на силния, да се умилква и подмазва на този, в чиито ръце са парите или властта. Има редки изключения, едно от тях е "Камиларя". Затова си заслужаваше да опиша неговата одисея, понеже има цената на комплимент за интелектуалния ни елит и вкупом го реабилитира, поне в исторически план.

Развръзката с Никола Петков и с опозиционната група на БЗНС и БСДП е известна и защо да повтарям тази и величава, и позорна сцена, хвърляща черна сянка върху името на отечеството, в което са възможни и се случват многократно подобни вартоломеевски зрелища, и то в сградата на т. н. "народно събрание" с нейния въпиющ девиз. На 5 юни 1947г. там тържествуват мракобесието и тиранията. Най-после прочитат прокурорско писмо за отнемане имунитета на лидера Н. Петков. Не му разрешават право на отговор - изключват микрофоните, не записват стенограма. Поради това днес никой не знае точно словата на достойнството и саможертвата, помни се само, че последните думи на рицаря на българската демокрация са били посветени на свободата. Нападат го на трибуната като главорези, агенти и въоръжени комунистически депутати, блъскат го и удрят с пистолети, бият и другарите му, които се опитват да го отбраняват. Тогава обсадените запяват Ботевия химн на саможертвата като последен салют към героя, който поема към свойта Голгота направо от трибуната на парламента5. Боже, какви сцени, напомнящи Иисусовия път на мъките или ужасите на френския конвент в края на XVIII век!

Малко преди това, в края на май е забранен в. "Народно земеделско знаме"; след ареста на лидера със специален закон е обявен извън законите на страната и разтурен БЗНС (н.п.), снема се имунитета на земеделските депутати, а
23-ма от тях са арестувани. След обесването на Никола Петков на 23. IХ. 1947 г. идва ред на следващия - Трифон Кунев. Не се търсят нови обвинителни състави - просто се подновява прекратеното дело 301 от 1946 г. На 30 октомври 1947 г. Тр. Кунев отново е арестуван в родното си село, както личи от радиограма на плевенската ДС, а върху телеграфната бланка има резолюция на софийското управление ДС- да бъде изпратен в Централния затвор6. Едва на следващия ден VI НО на Софийския областен съд излиза с определение за подновяване на делото. Мотивите са, че мярката "задържане под стража" била само "отложена" и ставала безпредметна, поради отнемане на депутатския имунитет и обявяването на БЗНС за незаконен7. Едва след арестуването му е издадена заповед на Софийски областен съд до Дирекция на народната милиция8. Това е груба политическа и съдебна фалшификация, документ за това кой на кого нарежда и заповядва. В писмото на същия съд от предходната година (8.ХI. 1946 г.) до директора на Софийски затвор изрично е написано, че "съдът е отменил мярката задържане под стража срещу Т. К. Бояджиев по НОХ дело 301/ 46 г. и нарежда същият да бъде пуснат на свобода". Сега обаче съдът фриволно, а всъщност под натиска на Държавна сигурност, си позволява не толкова безобидна корекция - постфактум подменя собствената си формулировка - с "отлага" вместо "отменя".

Първото заседание е на 14. ХI. 47 г. Процесът тече по бързата процедура, т. е. трябва да се реши за 14 дни. Свидетелите на обвиняемия не се явяват, единият от тях, Н. Ковачев, също е арестуван. Той се отказва от свидетели и е защитаван само от адвоката Държански. Цялата процедура, включително присъдата, протича само в този ден. Дават думата на подсъдимия за изявления, той заявява, че това е и последната му дума по делото. След чудовищната манипулация, завършила с жестокото убийство на Н. Петков, Тр. Кунев е наясно, че правораздаване и правосъдие в България вече няма, а има само поръчкови сценарии, изпълняващи политическите замисли на тираните. Не желае да бъде участник във фиктивните процедури, а се оставя в ръцете на съдбата. Наясно е, че никакви правни доводи, никакви факти и аргументи няма да отклонят прононсираните "юристи" от поставената цел. В първото и последно свое изказване не се признава за виновен, обяснява инкриминираните фрази от предговора и от фейлетоните като стилистични двусмислия, доказва, че е бил последователен демократ чрез биографичните бележки към негови творби в две христоматии за I и II прогимназиални класове, написани от комунисти като Мл. Исаев (Н.Фурнаджиев и Г. Караславов) К. Зидаров през 1945 г. Остротите и критиките в своите произведения обяснява с увлечения, породени от общата атмосфера през 1946 г., когато конфронтацията в политическия живот е била в апогея си, посочва, че и срещу него са се сипели обидни и унизителни хули и клевети. Припомня факта, че за същия предговор и статия е лежал 5 месеца в затвора, където тежко се е поболял от сърце и сега, на 68 години, душата му жадува за мир и човещина. Не така мислят обаче неговите съдници. Напротив, обвинението се раздува и уголемява като усърдно напомпан балон. В дългата прокуроска пледоария се вместват международното положение, империалистическите интереси, борбата между двата свята, парижката конференция, тежките репарации, двете фази на Отечествената война.



Предговорът и съдържанието на "Ситни дребни като камилчета" били свързани с тази остра световна криза, защото били на страната на реакцията. Сега Тр. Кунев е обвинен за много по-сериозни деяния. Например за това, че в такъв тежък момент, когато стоял въпросът "да бъдем или да не бъдем" (кои обаче?), той "пишеше махзари със забити три ножа в сърцето на България, според карикатурата на днешния подсъдим"1. Виновен е също, че в "ония фейлетони няма нито една дума за оная братска страна СССР", за онова, което тя направи за нас на мирната конференция; "нито пък за онова, което е казал Молотов за тая конференция." Съчиненията на Тр. Кунев сега се свързват със съдебните процеси "Неутрален офицер" и "Военен съюз", които били повлияни от пропагандата на "Зеленото знаме", включително и от "онази колона на вестника". Той много добре знае, че зеленото знаме не се сваляше от ръцете на офицерството." Прокурорското умопостроение поставя следствието пред причината като издига идеята, че "пресата е играла и ще играе огромна роля в нашия политически живот" и че тя е създател на опозицията, която пък "е рожба на световната реакция и американския империализъм". Отново се разнищва въпросът за "съпротивителното движение" като целта е да се докаже, че съпротива има само преди 9.IХ.44 г., а това, за което Тр.Кунев пише в Предговора, е реакция, заговор и подбудителство, дори му се приписва и един инцидент срещу селски кмет от Свищовско. В голямото си старание прокурорът обръща внимание на съдържанието на редица фейлетони и постига целта си да бъдат инкриминирани като доказателства в процеса2. Обвинителен мотив също е, че слагал в кавички "народните" представители на ОФ. Лично аз съм благодарна на този документ за едно - че свързва творчеството на Трифон Кунев с борбата на Никола Петков, и то със следния необорим извод: "Но Никола Петков вдъхновява днешния подсъдим, а днешния подсъдим беше и си остава по-силен от Никола Петков с неговото перо." Така без да иска охранителят на властта признава силата на перото над политика, подчертава ролята на Словото в живота на обществото. Това е признание, че съди и осъжда свободното слово, защото властта се бои от него - не писателят като субект, а изреченото и написаното се обявяват за първопричина на псевдопрестъпления и ето как абсурдно са формулирани те: "Кой проведе съпротивата на Трифон Кунев? Проведоха я фашистите у нас. Можем ли да намерим по-жестоко перо от това на днешния подсъдим? Политическо мародерство е деятелността на днешния подсъдим. Кой досега в нашата история е писал по-безотговорно от него, за да се насърчават цар Борисовци и пр." - завършва с фалцет прокурорският истеричен речитатив. Пледоарията е атестат за Камиларя - нарежда го до националните огнени пера - на Христо Ботев, Захари Стоянов, Ст. Михайловски и Алеко Константинов, макар че няма начин поръчковият демагог да изрече техните имена, а може и да не ги е знаел. След всичко казано той иска най-тежко наказание за фейлетониста, подобно на онова, което е сполетяло Никола Петков. Ни повече, ни по-малко, 68-годишният писател и неговите произведения са обявени за вдъхновител и участник в заговори за сваляне на властта чрез организирана въоръжена съпротива. Съдът приема като доказателствен материал инкриминираните печатни произведения, допуска също представените от защитата Христоматии за I и II клас и постановява да се разпита свидетелят на обвинението Георги Караславов. Присъдата е обоснована върху няколко члена (чл.1 от ЗЗНВ, по чл. 51 от НЗ, по чл. 2 и чл. 5, ал.I. от ЗЗНВ.) и е пет години строг тъмничен затвор, като се приспадат предишните пет месеца. Разрешено е да се обжалва в двуседмичен срок, но жалбата е отхвърлена от Върховния касационен съд на 4.II. 1948 г3.

Така от 1.ХI. 1947 68-годишният писател пребивава в битността си на затворник, отначало в Софийския, а след това като особено опасен политически престъпник (I кат.) е преместен в Сливенския затвор и престоява там до 14.I.1951 г. - три години, два месеца и 14 дни. За униженията, побоищата, болестите и страданията в затвора разказват негови съкилийници, политически затворници в Сливен4. Междувременно със заповед на министъра на вътрешните работи Руси Христозов от 3.VIII. 1948 г.5 му отнемат софийското жителство. Върху същата бланка има резолюция да се открие досие. Така се изпълва поетическото предчувствие на твореца за трънлива житейска Голгота, провидяна преди 20 г. в споменатата "Автобиография". Дори и след като е хвърлен в тъмница, органите на сигурността не спират рутинните мерки спрямо обекта: внедряват подставено лице в ролята на затворник (камерен агент "Шумка") да подслушва разговорите на Тр. Кунев с другарите му по килия6.

В унизителните, нечовешки изпитания на затворническото битие здравето на клетника е окончателно разбито - освен от сърце, поболява се и от диабет. В пленническата му одисея има все пак един лъч на човечност и топлота - грижите на неговата сестра Гена Милева, единствената родна душа, която не го забравя и прави всичко по силите си да облекчи участта на затворника. Въпреки купонната система и немотията, тя му праща от време на време колети с храна, но те така и не стигат до адресата. Гена Милева започва да пише молби до всесилни лица и инстанции, вкл. до Роза Димитрова, съпругата на Г. Димитров. Описва тежкото здравословно състояние на брата си, моли за милост към 70-годишния писател или поне да го преместят от Сливен в София, за да може да го посещава и се грижи за него7. На 14. I. 1951 г. Трифон Кунев излиза от затвора, по нареждане на В. Червенков му опрощават една година от присъдата. Вероятно, за да не умре там.

В контекстуалния кръг на това събитие изпъква странен прецедент - затворникът не иска да напусне убежището на окаяните. Изправен е пред морална дилема - "да си тръгнеш, ставаш егоист, да останеш, ставаш провокатор"8. Чувствал се е предател спрямо тези, които остават, само защото са му опростили една година от присъдата. Неловко му е пред заключените в тюрмата страдалци, не е искал да слезе макар и в преклонна възраст от "котата" на съвестта и морала. Колебаел се и по други причини, както го цитира Йосиф Петров: "Затвор, затвор, ама 40 души са ми приятели. А сега къде ще отивам в средата на зимата, кой ще ме подслони? Само ще им създам безпокойство. Реших: ще се откажа от помилването." Прадоксът има обяснение -старият мъдрец е наясно както с човешката психология, така и с външната ситуация - обществена, политическа, битова и семейна. Оказва се прав по всички точки. Между ограденото пространство и неограденото особена разлика няма - навсякъде е затвор. Ако вътре оставя приятелството и верността на 40 корави мъже и страдалци, вън го чакат подлостта и предателството на 40 шпиони и провокатори. Действително никой от близките му, братя и племенници, не иска или не може да приюти Затворника, от притеснение за собствените си семейства, имоти и безопасност. Макар че имат обширни жилища на централни столични булеварди. Кой и кога ще изследва вината на комунистическата партия и пораженията на онези ужасяващи години на терор и страх, в които се разкъсват дори кръвните връзки между хората? И това е резултат на целенасочена антихуманна политика - да изтръгне от човека дори изконното, да го остави екзистенциално самотен, сломен, виновен и безпомощен и така да контролира, манипулира и моделира у него психиката на роба. Да го принуди, отритвайки най-близкия, да се откаже от собствения си род, от всяка интимна свързаност и съпричастност, от самия себе си, за да остане смирен, безволев поданик в бдящото око на партията, самообявила се за всемогъщ господар на човешките съдби и животи. Великият самотник Тр. Кунев е осъден да изпие до дъно отровната чаша, но остава изпълнен с милост към слабата човешка природа. Приютява го една милосърдна женска душа - д-р Дафина Кьорчева, сестра на неговия приятел от младини, известния политик и литературен критик Димо Кьорчев.

Един месец след излизането му от затвора, Държавна сигурност създава "Постановление за "еднолична активна разработка" с кодово име "КАМИЛАРЯ"9. Датата е 20.II.1951 г. Постановлението е изготвено от оперативния работник В. Панев, одобрено със саморъчна резолюция и подпис от "началник отделение "николапетковисти" Владо Тодоров10. Този документ е рутинен по форма и съдържание. В него се разчита примитивната философия на тиранията и шпиономанията. За репресивните органи величините на човека и неговото битие са константни, независими от възрастта, от болестите, от характера на т. н. престъпление, няма значение фактът, че е изтърпял наложеното му наказание. Макар и помилван, индивидът си остава "Обект", здраво впримчен във фокуса на институционалната "субектна" воля. Вината му е непростима доживот, той е перманентно опасен за властта, дори не с действие, а със самото си съществуване. Затова е разработен всеобхватен "План на агентурно-оперативните мероприятия по лична активна разработка "Камиларя"11. В изпълнение на поставените задачи по стъпките на Тр. Кунев се пускат копоите на ДС - тайните агенти Стою, Лидия, Евгени, Лукомский, Балкан, Острец, Тертер, Сашко, Тончо, Вихра, Сеул, Ружена, Таня, Райков, Манолов. Тези хора донасят за разговори и срещи с него в продължение на три години - от 20.I. 1951 до смъртта му на 1.II.1954 г. Повечето от тях са били николапетковисти, вербувани в лагери и затвори. Само от техните доноси може да се напише повест за преживяното от опозицията и за метаморфозите на оцелелите в онези мрачни времена.

Всеки от 15-те аноними участва в големия сюжет на репресивната сага, най-малкото има ролята на посредник между държавата и гражданите, следейки пречупването на събитията и социалните промени в човешкия контингент, в конкретната личност. Те въвличат в обсега на политическия шпионаж широки кръгове и хора, само поради това, че са в контакт със следения. Като цитира мненията на "обекта" или на други лица, агентурата документира скрития, подмолния дискурс на обществените настроения. Едновременно с това всеки от тях с деянието си съгражда и собствената си драма. Вътре в досието "Камиларя" е вграден любопитен подсюжет с реалното име на Никола Стефанов Чолаков, член на бившия ЗМС, който се изживява и като писател. Литературният му псевдоним е Красноселски. Ентусиазираният земсист се ползва с доверието на стария литератор и често му носел в дома на Д. Кьорчева свои съчинения за мнение. Тр.Кунев сигурно е насърчавал несръчните съчинителски опити на младия съпартиец, още повече, че се запознава с него в Сливенския затвор. Човекът също е преминал през всички кръгове на тиранията - съдилища, Богданов дол, Сливенски, Ловешки и Пазарджишки затвори. Той обаче си има близък приятелски кръг, в който влизат и агентите "Сашко" и " Тончо", натоварени да го разпитват и донасят всичко за разговорите му с Трифон Кунев. Най-близкият му приятел, според думите на Чолаков, е бил П. Толев, вероятният "Сашко". За по-сигурно ДС внедрява при суетния поет и "любовница" с агентурно име "Таня". При това Чолаков-Красноселски също е "обект" на ДС по оперативна разработка с профаниращо название "Чукундури", има си и собствено досие с код "Драскач". Тези шифровани имена са лингвистичен символ на разклонената мрежа, оплела като паяжина живота и съдбите на хиляди хора. Езикът на профанния свят, на насилието и бруталността е може би най-точна психосоциална характеристика на комунистическата репресивна системата. Друг език тя просто не може да има.



Чолаков е в обектива на службите, където и да се появи, още повече, че не проявява никаква предпазливост в общуването с различни хора. Човекът е с холеричен темперамент, прям и невъздържан. Видях го. Като ентусиазиран николапетковист и чистосърдечен графоман, бил е снизходително обласкан от човеколюбието на писателя. Затова се оказва ценен източник на информация за тайните служби. И досега у него се намират скъпоценни лични вещи и най-важното - личните документи и писма на Тр. Кунев, срещу когото неволно е издайничел1. Дори след 47 г. не желае да ги покаже на никого, а и сам не знае какво да прави с тях. Навеки поразен от параноята на страха, продължава да се пази от агенти и шпиони, дори и мен ме подозираше, че съм специално изпратена от някого. Тази тягостна история разкрива механизмите на тоталния шпионаж около големите български творци. Шпионската централа успява да се вмъкне в най-вътрешния и интимен кръг на индивида, за да черпи сведения направо от извора. Разказвам епизода, защото зад битовата му фасада се крие знаково-семиотичен елемент, илюстриращ как политиката агресивно се вклинява в деликатни междуличностни контексти, как взривява и маргинализира социалните и психологически фундаменти, върху които се съграждат основите на общността - ритуални отношения между учител и ученик, приемственост между поколенията, съкровени привързаности, доверие и общи идеали - все неща, без които е невъзможно и неминуемо се разпада човешкото общежитие. Изводът е, че нищо не остава неомърсено и непрегазено в името на някаква "ирационална" сигурност на тоталитарната държава. В параноичния си страх от насилените поданици тя се стреми да контролира мислите и емоциите на "обектите", прониква в личните им тайни, чак в ложето им, не за да намери там нещо заплашително спрямо сигурността, а напротив - за да се увери, че няма нищо читаво, свободно и оптимистично в преломените души, изтърпели кошмара на концлагери и затвори. Тогава се отчита пред самата себе си, че си е свършила добре работата.

Сюжетът с агентите е крайно интересен - 7 от тях работят по ЛАР "Камиларя" само през 1951 г. - кръжат в орбитата на писателя, по неговите стъпки, около и в квартирата му. Ръководи ги оперативният разузнавач Чутурков - с име, абсолютно тъждествено на длъжността, която заема. Чутурков едва ли би могъл да стане лекар, артист, инженер или художник. Предопределен е от името и произхода си да върши мръсната работа на властта. Тя се нуждае от все повече чутурковци, защото чутурковщината е явление на новото време, както чардафонщината и байганьовщината в края на XIX в. От доносите им научаваме мненията на писателя за различни международни и вътрешни събития - смъртта на Сталин и Г. Димитров, световната политика и Студената война, положението в страната, натиска върху интелигенцията и върху оцелелите дейци на БЗНС, за процесите против католиците и пр. Тр. Кунев вижда накъде вървят нещата в международната политика и вече не вярва, че американци и англичани ще предизвикат нова война заради поробените източноевропейски народи. Смята, че българският народ има още много да пати и че ако се реши сам да си извоюва свободата, БЗНС ще победи, но ще се дадат много жертви. Смятал, че ще се стигне до мирен живот и помирение между двата свята. (аг. Тончо, 1953 г.) С политически въпроси го провокира агентът "Евгени" - явно е доверено лице в земеделския елит, защото донася и за Светла Даскалова (че слуша редовно западните станции) и Анастасия Стойчева, тъщата на Гемето, от която се осведомява за писма и вести от изгнанника Г. М. Димитров и за неговите деца, т.е. за днешната госпожа Мозер. "Лидия" пък проучва връзките и познатите на Тр. Кунев, достига до Ана Кирил Христова, дъщеря на поета Кирил Христов, която "обектът" посещавал, уж му била любовница. Агентката "Ружена" е актриса от Народния театър, тя цитира изказването му по актуално театрално събитие, свързано с обструкции на българска пиеса, за което Тр. Кунев казал: "Всеки български писател трябва много да мисли, защото иначе може да си направи ковчег и да се погребе"2. В досието се намира и графична схема на контактите на Камиларя с негови съмишленици и приятели. Между тях са Неделчо Атанасов, Ив. Пълов, Ник. Чолаков, Д. Кьорчева, Виолета Стоянова, Ана К. Христова. За всички тези хора моментално се правят справки: какво е положението им, проявите, биографията и пр. За информатор-квартирник е използвана другарката Радивоева, съседка в кооперацията на ул." Раковски" 120, която има за задача да следи посетителите при Кунев и Кьорчева. Агентът "Сеул" донася за посещенията на обекта в църквата на дъновистите. Всяка година се правят нови оперативни планове по ЛАР "Камиларя". През 1952 г. разузнавач Тутулов сменя Чутурков, който не бил постигнал очакваните резултати, т. е не е установил вражеска дейност от страна на Кунев. Очаква се новият оперативен шеф да открие такава. Неговият секретен план с гриф "строго поверително" включва допъл-нителни мероприятия - напр. техническото "Панега"- за прихващане на кореспонденцията в продължение на 6 месеца, набиране на квартирни информатори, а също така и крайно занимателното мероприятие "

Сподели с приятели:
1   2   3   4


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница