Есета, София, 1998 Изд. Наука и изкуство



страница5/12
Дата01.02.2017
Размер0.55 Mb.
Размер0.55 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12

Тези особености са достатъчни да обяснят, че едно наказание, пресметнато да сплашва нормалните хора, се оказва в действителност напълно лишено от стръв за психологията на средния човек. Всички статистики без изключение, както аболиционистките, така и останалите, сочат, че няма връзка между премахването на смъртното наказание и престъпността. Последната нито се увеличава, нито намалява. Гилотината съществува, престъпност­та също; между двете няма друга видима връзка освен закона. Всичко, което можем да заключим от цифрите, отдавна подредени от статистиката, е следното: векове наред сме наказвали със смърт престъпления, различни от убийството, и върховното наказание, прилагано дълго време, не е спомогнало да изчезне нито едно от тези престъпления. От векове насам те не се наказват със смърт. Увеличили са се по брой, а някои дори са намалели. По същия начин векове наред убийството е било наказвано със смърт и все пак породата на Каин не е изчезнала. В тридесетте и три премахнали смъртното наказание страни или там, където вече не си служат с него, броят на убийствата в последна сметка не се е увеличил. Кой би могъл да заключи след всичко това, че смъртното наказание е наистина сплаш­ващо?

Консерваторите не могат да отрекат нито тези факти, нито тези цифри. Единственият и последен отговор е показателен. Той обяснява парадоксалното отношение на едно общество, толкова старателно криещо екзекуциите, които твърди, че извършва за назидание. „Нищо не доказва всъщност, казват консерваторите, че смъртното наказание служи за пример; дори е сигурно, че хиляди убийци не са били сплашени. Но ние не можем да знаем за онези, които то е сплашило; следователно нищо не доказва, че то не може да служи за назидание." И така върховното наказание, онова, от което следва абсолютното обезправяване на осъдения и което присъжда тази върховна привилегия на обществото, не почива върху нищо друго освен на една недоказана вероятност. Смъртта, тя няма нито степени, нито вероятности. Тя сковава всичко, вината, както и тялото, в окончателно вцепенение. Ала все пак се присъжда у нас в името на една случайност и на едно изчисление. Дори в това изчисление да има смисъл, не би ли била нужна твърда увереност, за да се присъди най-сигурното - смърт­та? И все пак осъденият бива разрязан на две не толкова заради престъплението, което е извършил, колкото в името на престъпленията, които биха били извършени, а не са били, които биха били, а не са. Несигурността в най-широкия смисъл в този случай оправдава най-неумолимата несигурност.

Не съм единственият, който се чуди на това толкова опасно противоречие. Самата държава го осъжда и обре­менената съвест на свой ред обяснява противоречието в поведението й. Тя премахва всяка гласност от екзекуциите си, защото не може да твърди, в лицето на фактите, че те някога са служили за сплашване на престъпниците. Тя не може да избяга от дилемата, в която я е вкарал Бекариа, когато пише: „Ако е важно често да се показват на народа доказателства за власт, то тогава наказанията трябва да бъдат честни: но би трябвало и престъпленията да бъдат такива, нещо, което ще докаже, че смъртното наказание съвсем не прави впечатлението, което би трябвало, откъ­дето следва, че то е едновременно ненужно и необходимо." Какво може да направи държавата с едно ненужно и необходимо наказание, освен да го скрие, без да го пре­махне? По такъв начин тя ще го запази, малко встрани, не без известно неудобство, със сляпата надежда, че някой ден поне един човек ще възпре поради съображения, свър­зани с наказанието, смъртоносния си порив и така ще оправдае, без никой някога да узнае, един закон, който вече няма на своя страна нито разума, нито опита. За да про­дължава да твърди, че гилотината служи за назидание, държавата е принудена да умножава съвсем реални убийс­тва с цел да избегне едно неизвестно убийство, за което не знае и няма никаква възможност някога да знае дали има и най-малката вероятност да бъде извършено. Странен закон наистина, който познава убийството, което следва от него, и е навеки неведом за онова, което предотвратява.

Какво ще остане тогава от силата на този пример, ако се докаже, че смъртното наказание има друго, съвсем реално въздействие, което принизява хората до срама, лудостта и убийството?

Можем вече да проследим назидателните последици от тези церемонии в общественото мнение, проявите на садизъм, които те събуждат, ужасното тщеславие, което предизвикват у някои престъпници. Никакво благородство няма около гилотините, а само отвращение, презрение или най-долно злорадство. Тези последици са познати. Благоп­риличието също така е повелило гилотината да се измести от площада пред кметството към градските врати и после към затворите. По-малко сме осведомени за чувствата на онези, чийто занаят е да присъстват на такива представ­ления. Нека тогава да чуем директора на затвор, англича­нин, който признава, че изпитва „остро чувство на личен срам", и свещеника, който говори за „ужас, срам и уни­жение". Да си представим най-вече чувствата на човека, който убива по поръчка, искам да кажа палача. Какво да мислим за чиновниците, които наричат гилотината „дърворезачка", а осъдения „клиент" или „колет". Освен онова, което мисли свещеникът Бела Жюст, изповядал повече от тридесет осъдени: „Жаргонът на съдиите не отстъпва по цинизъм и вулгарност на този на престъпниците." На последно място, ето съображенията на един от нашите помощник-екзекутори за пътуванията му в провинцията: „Когато тръгвахме на път, това бяха истински увеселения. Такситата, добрите ресторанти ни принадлежаха. Съ­щият казва по повод сръчността, с която палачът пуска острието: „Можехме да си позволим лукса да дърпаме клиента за косата."

Безнравствеността, проявена тук, има други, още по-дълбоки страни. Дрехите на осъдения принадлежат пона­чало на палача. Дебле-баща ги закачал всичките в една дървена барака и отивал от време на време да ги погледа. Ето какво твърди нашият помощник-палач: „Новият палач е луд по гилотината. Понякога той стои в дома си по цели дни, седнал на стол, съвсем готов, с шапка и пардесю, и чака повикването на министъра."



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница