Есета, София, 1998 Изд. Наука и изкуство



страница7/12
Дата01.02.2017
Размер0.55 Mb.
Размер0.55 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12

Когато чиновниците, чийто занаят е да убият този човек, го наричат „колетна пратка", те знаят какво говорят. Да не можеш да направиш нищо срещу ръката, която ви премества, пази или отхвърля, не е ли това всъщност да бъдеш като пакет или вещ, или, по-точно, като спънато животно. Дори животното може да откаже да се храни. Осъденият не може да си го позволи. Той се ползва от специално меню (във Френ меню номер 4, с допълнително мляко, вино, захар, конфитюр, масло); следен е да се храни. Ако трябва, бива насилван. Животното, което предстои да бъде убито, трябва да бъде в добра форма. Нещото или животното имат право само на тези унизителни волности, които се наричат капризи. „Те се чувствителни", заявява без ирония един бригаден командир във Френ, говорейки за осъдените на смърт. Несъмнено, но как по друг начин да достигнеш свободата и онази свободна воля, от която човек не може да се лиши? Чувствителен или не, от момента, когато присъдата е произнесена, осъденият е вкаран в една неумолима машина. Той се върти определен брой седмици в механизми, управляващи всичките му жестове, и накрая го предават в ръцете, които ще го хвърлят върху машината за убиване. „Колетът" повече не е подв­ластен на случайностите, действащи върху живите същес­тва, а на механичните закони, които му позволяват безпог­решно да предвиди деня на своето обезглавяване.

С този ден приключва положението му на предмет. По време на трите четвърти час, делящи го от наказанието, сигурността на една всесилна смърт съсипва всичко; вър­заното и подчинено животно познава такъв ад, пред който онзи, с който го заплашват, изглежда смешен. Гърците в последна сметка са били по-хуманни с тяхната отрова. Те оставят на своите осъдени относителна свобода, възмож­ността да ускорят или да забавят собствената си смърт. Дават им възможност за избор между самоубийството и екзекуцията. Ние за по-сигурно решаваме сами. Но не може да има истинска справедливост, освен ако осъденият, след като е съобщил за намерението си месеци предварително, бе влязъл в дома на жертвата си, беше я завързал здраво, беше я уведомил, че ще бъде убита след един час, и беше използвал най-накрая този час да построи оръдието на смъртта. Кой престъпник някога е довел жертвата си до толкова отчаяно и безсилно положение?

Това несъмнено обяснява странната подчиненост, която по правило се наблюдава у осъдените в момента на тяхната екзекуция. Тези хора, които повече нямат какво да губят, биха могли да заложат всичко на карта, да предпочетат да умрат от случаен куршум или да бъдат гилотинирани в една от онези свирепи битки, които замъгляват всички сетива. В известен смисъл това би значело да умрат сво­бодни. И все пак, с няколко малки изключения, осъдените по правило вървят овчедушно към смъртта си в някакво мрачно безсилие. Сигурно това имат предвид нашите журналисти, когато пишат, че осъденият е посрещнал достойно смъртта. Трябва да разбираме, че той не е вдигал шум, не е излязъл от състоянието си на колет и всички са му признателни за това. В едно толкова позорно дело заинтересуваният показва похвално благоприличие, като не допуска позорът да трае прекалено дълго. Но комплимен­тите и отличията за храброст са част от общата мистифи­кация, която обгръща смъртното наказание. Защото осъ­деният ще се държи толкова по-благопристойно, колкото повече го е страх. Той ще заслужи похвалите на нашата преса само ако страхът или чувството му на обреченост го направят напълно стерилен. Нека добре ме чуят. Някои осъдени по политически или други причини умират геройс­ки и за тях трябва да се говори с полагащото им се възхищение и уважение. Но повечето от тях не познават друго мълчание освен това на страха, друго безучастие освен това на ужаса и, струва ми се, това ужасно мълчание заслужава още по-голямо уважение. Когато свещеник Бела Жюст предлага на млад затворник да пише на близките си малко преди да бъде обесен и чува отговора: „Не ми стига смелост дори за това", как е възможно един свещеник при това признание за слабост да не се преклони пред най-жалкото и най-свещеното у човека? За онези, които не говорят и за които се знае какво са преживели по локвичката, която оставят на мястото, откъдето ги измъкват, кой би дръзнал да каже, че са умрели страхливо? И какво определение би трябвало да дадем на довелите ги до този страх? Най-после, всеки убиец, когато убива, е подложен на риска на най-ужасната смърт, докато онези, които го убиват, не рискуват нищо, освен да получат повишение.

Но това, което човек изпитва тогава, е извън всяка нравственост. Нито добродетелта, нито храбростта, нито интелигентността, нито дори невинността играят някаква роля тук. Обществото с един замах се връща към прими­тивните страхове, където нищо не може да бъде съдено. Всяка справедливост, както и всяко достойнство са изчез­нали. „Чувството за невинност не е защита срещу насили­ето... Виждал съм как истински бандити умират храбро, докато невинни хора са отивали към смъртта, треперейки с всичките си крайници." Когато същият човек прибави, че според неговия опит слабостта обхваща по-силно инте­лектуалците, той не заключава, че тази категория хора са по-малко смели от други, а само че те имат по-богато въображение. Изправен срещу неизбежната смърт, човек, каквито и да са убежденията му, е потресен до дъното на съществото си. Чувството за безсилие и самота на вър­зания осъден, застанал срещу обществената коалиция, която иска смъртта му, представлява за самия него невъобразимо наказание. В този смисъл наистина е по-добре екзекуциите да бъдат публични. Актьорът, който се крие във всеки човек, би могъл тогава да се притече на помощ на изп­лашеното животно и да му помогне да запази достойнство дори в собствените си очи. Но нощта и тайнствеността са безмилостни. При тази беда храбростта, душевните сили, даже вярата има опасност да станат случайни. Като общо правило човек е съсипан от очакването на смъртното наказание много преди да умре. Налагат му две смърти, от които първата е по-страшна от другата при положение, че е убил само веднъж. Сравнено с това мъчение, „око за око, зъб за зъб" изглежда цивилизован закон. Той никога не е твърдял, че трябва да се извадят и двете очи на онзи, който е извадил само едното око на ближния си.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница