Есета, София, 1998 Изд. Наука и изкуство



страница8/12
Дата01.02.2017
Размер0.55 Mb.
Размер0.55 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12

Тази фундаментална несправедливост се отразява освен това върху родителите на осъдения. Жертвата има роди­тели, чиито страдания обикновено са безкрайни и които в повечето случаи искат да бъдат отмъстени. Те са, но родителите на осъдения тогава стават жертва на такова изключително нещастие, което ги наказва отвъд границата на всякаква справедливост. Очакването на една майка или на един баща месеци наред, затворническата приемна, фалшивите разговори, с които се запълват кратките мигове, прекарани с осъдения, картините на екзекуцията най-сетне са мъчения, на които са подложени близките на жертвата. Каквито и да са чувствата на последните, те не могат да искат отмъщението да надхвърли толкова много престъп­лението и да измъчва същества, които споделят с голяма сила тяхната собствена мъка. „Аз съм помилван, отче - пише един осъден на смърт, - все още не мога да си дам сметка за щастието, което не осъзнавам напълно; заповедта е била подписана на 30 април и ми бе съобщена в сряда на връщане от свиждане. Веднага съобщих това на мама и татко, които още не бяха напуснали затвора. Можете да си представите щастието им." Можем да си го представим наистина, но само ако успеем да си представим тяхното непрекъснато страдание до момента на помилването и безнадеждното отчаяние на тези, които получават другата вест, онази, която несправедливо ги наказва в тяхната невинност и беда.

За да приключим с библейското „око за око, зъб за зъб", трябва да уточним, че даже в примитивната си форма то може да се приложи само при двама души, от които единият е напълно невинен, а другият напълно виновен. Жертвата, разбира се, е невинна. Но нима обществото, което я пред­ставлява, би могло да твърди, че е невинно? Не е ли то отговорно, поне отчасти, за престъплението, което наказва с такава строгост? Тази тема често е била развивана и аз няма да повтарям аргументите, които най-различни мис­лители са излагали от XVIII век насам. Можем да обобщим все пак, като кажем, че всяко общество има престъпниците, които заслужава. Но що се отнася до Франция, невъзможно е да не се отбележат обстоятелствата, които би трябвало да накарат нашите законодатели да бъдат по-скромни. През 1952 г. в отговор на анкета на вестник „Фигаро" за смър­тното наказание един полковник твърдеше, че институци­ята на доживотната каторга като най-тежко наказание ще се превърне в развъдник на престъпността. Този висш офицер като че не знаеше, и аз се радвам заради него, че ние вече си имаме развъдници на престъпността, заедно с централните ни затвори, с тази ценна разлика обаче, че от тях може да се излезе по всяко време на деня и на нощта; това са бистрата и бедняшките жилища, славата на нашата република. По тази точка е невъзможно човек да се изрази въздържано.

Според статистиката 64 000 са свръхнаселените жилища (по 3 до 5 души в стая) само в Париж. Наистина детеубиецът е особено отвратителна фигура, която не събужда никаква жалост. Също така е вероятно (казвам вероятно) никой от читателите ми, поставени при същите промискуитетни условия, да не стигне до убийство на деца. Следователно не става въпрос за намаляване на вината на някакви чудовища. Но тези същите чудовища, поставени в прилични жилища, може би не биха имали възможност да отидат толкова далече. Най-малкото, което бихме могли да кажем, е, че те не са единствено виновни, и изглежда трудно да възприемем, че правото да ги наказват е дадено на същите тези, които субсидират производството на захарно цвекло вместо строителството на жилища.

Но алкохолът прави този скандал още по-очевиден. Известно е, че населението на Франция е системно интоксикирано от парламентарното си мнозинство най-общо поради отвратителни подбуди. От друга страна, делът на отговорност на алкохола в генезиса на престъпленията е кошмарен. Един адвокат (Гийон) го пресмята на 60%. За доктор Лагриф този процент варира между 41,7% и 72 %. Една анкета, направена през 1951 г, в разпределителния център на затвора във Френ сред по-леките престъпления, разкрива, че 29% са хронични алкохолици, а 24% произ­хождат от семейства на алкохолици. Накрая 95% от детеубийците са алкохолици. Това са красноречиви цифри. Бихме могли да изложим и една още по-впечатляваща цифра: декларацията на един аперитив, който през 1953 г. отчита пред данъчните служби 410 милиона приход. Срав­нението на тези цифри упълномощава да уведомим акци­онерите във въпросната къща и защитниците на алкохола в парламента, че със сигурност са убили повече деца, отколкото могат да си представят. Сам противник на смъртното наказание, аз съм далеч от мисълта да искам те да бъдат осъдени на смърт. Но като начало ми се струва наложително и спешно да бъдат отведени с военен ескорт да присъстват на екзекуцията на поредния детеубиец и на излизане да им се връчи лист със статистически данни, съдържащ цифрите, за които говорих.

Що се отнася до държавата, щом разлива алкохол, не бива да се чуди, че жъне престъпления. Тя не се учудва в началото и се ограничава само да сече главите, в които сама е наляла толкова много алкохол. Тя невъзмутимо раздава правосъдие и се поставя в ролята на кредитор: чистата й съвест остава ненакърнима. Както този представител... който в отговор на анкетата на „Фигаро" се провиква: „Знам какво би направил и най-върлият против­ник на смъртното наказание, ако, имайки оръжие подръка, изведнъж се озове в присъствието на убийци, които се готвят да убият баща му, майка му, децата му или най-добрия му приятел. Хайде де!" Самото това „хайде де" леко лъха на алкохол. Естествено, най-върлият противник на смъртното наказание ще стреля по убийците, с право и без това да бъде в противоречие с основанията да бъде против смъртното наказание. Но ако той би имал на всичкото отгоре увереност в идеите и ако въпросните убийци вонят малко силно на алкохол, той след това би отишъл да се заеме с онези, чието призвание е да напиват бъдещите престъпници. Наистина е изумително, че на родителите на жертвите на алкохолни престъпления не е хрумнала мисъл­та да изискат известни разяснения от Парламента. Случва се точно обратното и държавата, облечена с общото до­верие, подкрепяна дори от общественото мнение, продъл­жава да наказва убийците, дори и най-вече алкохолици, така както сутеньорът наказва трудолюбивите създания, които съставляват имуществото му. Но сутеньорът не чете морал. Държавата го прави. Нейната юриспруденция, дори ако се случи да признае, че алкохолното опиянение представлява понякога смекчаващо вината обстоятелство, игнорира хро­ническия алкохолизъм. Опиянението придружава спонтан­ните престъпления, които не се наказват със смърт, докато хроничният алкохолик е способен на предумишлено убийс­тво, което може да му коства живота. Следователно дър­жавата си запазва правото да наказва в единствения случай, когато отговорността й е дълбоко уязвена.



Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница