Функции на творчеството и водещите акценти при водещите игри



Дата17.11.2017
Размер71.56 Kb.
Размер71.56 Kb.

Функции на творчеството и водещите акценти при водещите игри
Творчеството е едновременно продукт, процес и комплекс от личностни характеристики. Следното определение обобщава мнението на много автори: творчеството е “специфична дейност на човека, чрез която се изявяват максимално и оптимално способностите му и други качества на личността за създаване (възприемане) на произведения, които се отличават с новост, оригиналност и имат значение както за индивидуалното, така и за общественото развитие” (Г. Пирьов, 1982, с. 6). Тук, от една страна, се отчитат съществените аспекти на творчеството. От друга, това определение е приложимо към всички негови видове. И трето, то нюансира характеристиките на творческия резултат, който може да принадлежи както на върховните човешки постижения, така и да бъде индивидуално достижение със субективно значение. Тази дефиниция дава отличителна рамка за определяне дали даден феномен принадлежи към сферата на креативността.

Значението на креативността не се подлага на съмнение, а изтъкваните „ползи” от нея са неизброими – обществен прогрес, самоизява и самоактуализация на личността, преодоляване на стереотипите в ежедневието и работата, повишаване адаптивността при променящи се условия, психотерапевтична функция и т.н. Посочваните от различни автори аргументи в полза на творческото възпитание могат да се обобщят и йерархизират на няколко равнища. Това ще ни осигури ясно и трезво виждане за значението на креативността, което да ни ръководи в практиката. На фундаментално равнище креативността играе важна роля в живота и на отделния човек, и на обществото като цяло.

В житейските представи творчеството често се асоциира с върховните постижения на човешкия гений. Това е така защото именно с тях свързваме възхода на човешката цивилизация – напредъка в науката и развитието на изкуството. Л. Виготски е забелязал, че ние охотно признаваме и лесно узнаваме творчеството в дейността на Толстой, Едисон и Дарвин, но обикновено ни се струва, че в живота на обикновения човек това творчество не съществува. Всъщност, казва авторът, творчеството присъства не само там, където създава велики исторически произведения, но навсякъде, където човекът фантазира, комбинира, изменя и създава нещо ново, каквато и трохичка да изглежда това ново в сравнение с творенията на гениите (Л. Виготски, 1982). Креативност проявява детето, когато нагажда наличните предмети към играта и превръща кутията ту в шапка, ту в легло за куклата, ту в столче за себе си. То подхожда творчески и към проблемите, на които се натъква – носи вода за котето си в стара обувка, измайсторява си щит от кашон и пр., и пр. Креативно постъпват и домакинята, измисляща рецепта, и тинейджърът, изнамерил ново развлечение, и бояджията, който комбинира материали и изобретява техники…

Благодарение на творчеството ние сме способни да извършваме адекватни действия при изменения на заобикалящия свят и при възникващи проблеми. Нещо повече – креативността ни позволява не само да реагираме гъвкаво, но и ни превръща в активен генератор на промени (за практически нужди или за удоволствие) – качество, присъщо само на човека.

Наред с действената функция на творчеството да преобразява света, чрез него и в него се осъществява и развитието на самия човек. Креативните прояви на детето може и да не доведат до нов и общественозначим продукт в абсолютния смисъл на думата, но те са важни за развитието на самия автор – в тях се развиват предпоставките за творчество при решаване на проблеми във всекидневието, работата, за новаторство в науката и изкуството.

Креативността се смята за особено необходима за живота в съвременното общество, чиято основна характеристика е промяната. Ние не знаем какъв ще бъде светът утре – ценностите са бързопреходни, откритията остаряват още с раждането си, условията на труд и технологиите непрекъснато се променят, животът на все повече хора е мобилен, приятелствата се създават лесно и бързо се прекратяват... В такива условия успешна реализация и лично щастие ще постигнат хората, способни да живеят и работят в променяща се среда, която изисква гъвкави действия. Такива хора ще допринесат също за развитие на обществото като цяло.

На второ равнище творческото възпитание се налага поради ранното начало на репродуктивното обучение. Маргарет Доналдсън посочва, че когато биологичният вид започне да разчита не на инстинктивните форми на поведение, а на вътрешните представи и предсказания, правилността на тези представи и предсказвания става решаващ фактор за оцеляване (М. Доналдсон, 1985). Ето защо средствата на културата подпомагат усвояването от децата на “верните отговори”, развитието на логическото мислене и то не само като система от операции, а като “морал на мислите, внушен и санкциониран от другите” (Ж. Пиаже, 1992, с. 167).

Значението на творчеството може да се опише в термините на функциите, които то изпълнява. Те са формулирани от Е. Русинова по следния начин: отразителна – генерираща опит за пресъздаване; приложна – осигуряваща възможности за адаптиране при промяна в условията; регулативна – осъществяваща обмен на ценности, информация, идеи, отношения; креативна – създаваща нови идеи, продукти, начини на изразяване и средства; оценъчна – провокираща интерпретации (Е. Русинова, 2006).



Играта е самоудовлетворяваща се дейност, защото в себе си съдържа своя мотив – удоволствието, без да преследва утилитарни цели. Играта притежава огромен творчески заряд: макар по принцип да може да бъде повторена, при всяко свое изиграване, тя варира, преобразува се, трансформира се и дори може да се превърне в съвсем друга (нова) игра. Играта е творчество и няма как да е иначе, защото тя не е реалния живот, а друга, условна реалност. Дори и малкото дете, играейки, не копира фотографски действителността, а я сътворява наново, като комбинира и преработва впечатленията си. В същото време играта е развиваща се дейност и с разгръщането на нейните разновидности се мултиплицират и възможностите за креативна изява. Играта е така тясно свързана с творчеството, че сред учените няма съгласие дали първите действия на детето с играчките принадлежат към сферата на играта или е по-точно да се отнесат към изследователското поведение. Става въпрос за така наречените манипулативни игри, с които се ангажират децата през първата година от живота си. Те извършват разнообразни действия с достъпните предмети (и части на тялото) – лапат ги, разклащат ги, удрят с тях и т.н. и по този начин опознават осезаемите им физически свойства (цвят, вкус и т.н.), както и възможните ефекти от тези действия (издаване на звук, привеждане в движение и др.). Предполага се, че манипулативната игра е генетически фиксирано поведение, което се е съхранило като еволюционна придобивка, защото способства както развитието на движенията, така и натрупването на когнитивен опит. Благодарение на тази изследователска активност децата научават много за света, предметите и себе си. В процеса на общуването на детето с близките, манипулативните игри прерастват в елементарни игри с правила. Общата, универсална схема на тези игри се очертава от взаимодопълващи се, повтарящи се действия на партньорите. Всеки поема определена роля, а заедно с това и съдържащите се в нея правила за действие (например единият се крие, а другият го очаква, зове и приветства появята му). Обобщеният характер на игровата схема позволява тя да се изпълва с най- разнообразно съдържание и осигурява широки хоризонти за иновации от страна на детето. То се опитва да вложи в игровата схема всяко действие, което му се стори интересно и му хареса – например забавлява го звукът от падащата на пода купичка с храна. Бебето ще се опита да я хвърли, като подканва майка си да му я върне, за да може впоследствие отново да повтори действието си. Не всички опити на детето ще срещнат радушен прием и подкрепа, но голяма част от изнамерените повтарящи се 40 игрови схеми ще станат източник на удоволствие през следващите месеци. На този етап иновативните прояви на детето са продиктувани от интереса към заобикалящите предмети, хората и възможностите за разнообразни (взаимо)действия с тях. В началото на втората година се появява нова игрова форма – предметната игра. В нея детето имитира действията на възрастните с предметите от гледна точка на функцията, за която са били създадени (от чашата се пие, със салфетката се бърше). Творческият потенциал на тази игра се съдържа в явлението пренос на действието: детето пренася действието от един предмет върху друг (реше се с гребен, с линийка, с молив) и от едни условия в други (храни себе си, куклата, мечо). Движещи мотиви на предметната игра са заложеният у детето стремеж към подражание, към самостоятелно извършване на забелязаните предметни действия и тяхното осмисляне, а също и желанието за участие в съвместна дейност. Благодарение развитието на въображението, на възможността да се заеме позицията на друг, на натрупването на познавателен опит, а също и под влияние на взаимодействията с възпитателите и на съвместните с други деца игри, в предучилищна възраст се разгръщат следните разновидности: сюжетно-ролева, драматизация, строително-конструктивна игра и игри с правила. Първият вид (сюжетно-ролевата игра) е преобладаваща през предучилищния период, останалите достигат своя пик в начална училищна възраст, като игрите с правила запазват значимо място в живота и на възрастните. Съхранявайки подбудите на игрите от ранното детство (удоволствие, изследователски интерес, стремеж към самостоятелност и съвместна дейност, желание за общуване), мотивите за игра се разгръщат от желание да се действа с играчката към потребност да се създаде нещо свое, нещо ново. Това ново може да бъде материален предмет (като постройка), но по-често е собствено виждане и интерпретация на събития и художествени произведения и най-вече сътворяване на друг, въображаем свят, отговарящ на актуалните интереси и потребности на детето. С прехода към начална училищна възраст като водеща подбуда за игра все повече се налага стремежът към самоутъврждаване, изразен в максимата на Йохан Хьойзинха: „Играта е борба за нещо или показване и представяне на нещо” (Й. Хьойзинха, 2000, с. 44). Примерите за проява на творчество в играта са неизброими: и в игровата употреба на предметите (пръчката става кон, кубчето – сапун), и в преобразуването на реалното пространство в игрово (занималнята се превръща в гора, килимът – в полянка, столчетата – във влакова композиция), в разрешаването на игровите проблеми (проблем: „бащата” трябва да печели пари, а иска да си стои вкъщи; разрешение: става „шеф”, разпределя задачите на подчинените и се прибира), в изграждането на сюжетите и ролите, в създаването на постройки, реквизит и усъвършенстване обстановката за игра, в измислянето на нови правила и игри и т.н., и т.н. Играта е най-близката до детето форма на творчество, защото му позволява да изразява впечатленията, чувствата, желанията и предположенията си в действена форма. Трябва да се отчита, че макар у детето да има вродено предразположение към игра, тя се нуждае от ментални и материални стимулации, с други думи децата се учат да играят. Игровият опит се съхранява, акумулира и усъвършенства най-вече в разновъзрастовите игрови обединения по местоживеене. Той се предава от по- големите на по-малките по стихиен начин. В съвременните условия все по-малко деца имат достъп до свободни игри на открито със свои връстници. Наред с това се усилва тенденцията обучението да измества играта от живота на децата дори и в предучилищна възраст. Така се нарушават естествените механизми за предаване и усвояване на игров опит и като резултат много деца в индустриализираното общество, които живеят в големите градове, не умеят да играят съвместни свободни игри. Оттук нараства отговорността и ролята на педагозите да съдействат по-активно за обогатяване на детската игрова култура и да осигуряват достатъчно време за свободни игри.
Източник: Ася Велева, Педагогика на творчеството. Русе, 2012

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница