I. b началото бе играта нареждане на фигурите обитателите на хотел,АЗ. Как да се запасим с черновите на съдбата



страница12/16
Дата01.02.2017
Размер2.44 Mb.
Размер2.44 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16

Още за жените и за гениите (из писмо на Д. С.)

Имаше такъв разговор:

Т ой: - Вие обичате ли жените?

А з: (смутен); - Ами как да кажа...

Т о й: - А аз ги обичам.

А з: - А заради какво?

Т о й: - Заради хубавото.

А з: - Заради хубавото и аз също...

Т о й: - Обичам и леките коли. Но жената е хубаво нещо. А вие много жени ли имате?

А з: (още по-смутен): - А, не, не са много...

Т о й: - А пък аз имам много. И коли, и жени.

А з: - И колко?

Т о й: - Сега ще ги преброим (преброява ги)... Можете ли да познаете кря е най-добрата?

Петгодишно момче, глътка въздух, нежен лъч! Излъчваше светлина и караше и другите да светят... Около него бяхме така наречените възрастни - слепи, притискащи, но този ге­ний на общуването, още не пречупен от ролята, успя да нап­рави от тях чудесни и всичко разбиращи хора, почти ги излекува. Точност, такт, нито капка лъжа, самата искреност - какво друго е нужно?... А днес в Политехническия музей бях на лекция и лекторът, грамаден дългобрад маестро, май че кибернетик, говореше за същото това общуване при обил­но стечение на публика (аз седях с четирима свои некомуни-кативни новака, тренировъчно излизане) и само поразчопли и недоизкара докрай нещата, допусна доста много излишни движения. Камшикът вече е остарял, а Сладкишът е прогресивен, намекна той, а същността на въпроса е в това, че когато се прилага Камшикът, хората и мислят некрасиво, и не желаят да мислят под Камшика. Малко смутен, съжаля­вайки за риска, той предложи да му изпращат бележки, само една бабичка се надигна скромно и му възрази, заканвайки се с пръст: „Вие разсъждавате, сеньор, неикономично, ваши-

ят Сладкиш може да бъде изяден, а Камшикът - не може". За новаците обаче беше полезно. Не бива всичко наведнъж...

Загадъчно произшествие с участието

на автора
Случи ми се веднъж да наблюдавам странна сценка през лятото край спирката на метрото Кировская. Реших да си купя диня, чакам, значи, на опашка пред сергията и виждам със собствените си очи, и чувам как към Гражданин № 1, който вече протяга трепереща ръка към Диня № 1001 - Диня Огромна, Диня Най-прекрасна - се обръща стоящият зад не­го Гражданин № 2:

- Вие не бяхте тук на опашката!

- Не, бях - естествено отговаря Гражданинът № 1.

- Не, не бяхте! - настоява Гражданинът № 2.

- Да, да, те бяха тук! А вие не бяхте! - намеси се Гражданин № 3 с жълти очила.

- Вас също ви нямаше! - извика Гражданин № 13 в свет-лосини джинси. - Пред мен бяха четирима, а пред вас нямаше!

- Имаше! А вас ви нямаше!

Започна блъсканица, една такава лека блъсканица, нищо особено™ И изведнъж стана нещо необикновено, досега нечу-ваногГражданинът № 1, обръщайки се към Гражданина № 2, с вдъхновен глас възкликна:

- А знаете ли какво?! - тежко дишайки и масажирайки сърцето си, - знаете ли какво?! Застанете Вие! Пръв!!! Аз всич­ко разбрах, аз ви повярвах! Разбирате ли?! Аз съм бил дъл­бок» неправо, аз съм направил непростителна грешка - ето! Ето ви моята диня, сега тя е ваша. Безплатно!...

- О! - Гражданинът № 2 се усмихна тътнещо. - А знаете ли какво? След вашите думи аз се чувствувам подлец, негодник! Пред вас може да застане само моят труп... - Очите му изведнъж се напълниха със сълзи. - Вашетодинй) между впрочем е разцепен, а моята аз и не искам да я взема»

- А аз ви моля: отведете ме... затворете ме!...

- О!


И двамата граждани, след като разцепиха на две-динята и

я оставиха на тезгяха, горещо се прегърнаха и се махнаха. Аз се устремих към едната половинка от динята и изведнъж се вкамених: през мен нямаше нито един човек...

Смисълът на това странно произшествие се изясни в ТИП на заниманията по конфликт-тренинг, където срещнах два­мата гореспоменати граждани като Помощници на Психотерапевта.

Изглежда, време е да започвам следващата глава:



IV. БОЙ СЪС СЯНКАТА

ОБВИНЕНИЕ СРЕЩУ ОБВИНЕНИЕТО. ПАМЕТНИК НА РАЗДРАЗНИТЕЛНОСТТА

И ден и нощ изпитвам безпокойс­тво от черния човек. Превърнат в сянка,след мен върви. И струва ми се даже, че в този миг на маса­та при нас седи1

А. С. Пушкин

Детската градина, която е отсреща, никога не ми е пречи­ла да пиша. Като си понадигна малко главата, аз ги виждам от прозореца - оглушително чуруликащите, викащите, по­бедно крещящите, облечените нелепо и грижливо. Поривистите пръски на техните гласове придават на главата ми някаква .особена замаяна ясност, това е пролетният при-бой на живота, а когато замлъкват във внезапно затишие, ухо­то ми веднага попада в тесния гроб на пряката улица И от сочните шумове на апартамента вече няма спасение. Налага се да включим вътрешните заглушители, ала те по най-груб начин изопачават мислите, защото справедливи са, както знаем, само онези мисли, които са хармонични с детската глътка.

... Сега аз често ходя в Чертаново. Съвсем наблизо е гора­та - истинска, с дерета, с птици. Три минути - и забравяш какво е градът.

Потомците на детската градина от този район ги водят тук на разходка. Ето и сега - още не съм седнал на самодейната пейчица и не съм казал, Добър ден" на пролетната земя, а на поляната се изсипват шум и врява, 'плитчици, чорапогащничета, розовеещи бузи, позасъхнали сополи - „На война! - Маринка! т Махай-се-Игоре! - Та-таам!...!

- СТРОЙТЕ СЕ ПО ДВАМА! СЕГА ЩЕ ВИ ИЗВЕДА ОТ ГОРАТА! МОРОЗОВ, ТИ КАКВО, СПЕЦИАЛНА ПОКАНА ЛИ ЧАКАШ? ТИ С КОГО СИ? ОЩЕ ЕДНА ЗАБЕЛЕЖКА - И ВСИЧКИ ЩЕ БЪДЕТЕ ИЗВЕДЕНИ ОТ ГОРАТА!

1 Пушкин, А. С. Избр. произведения, т. IV Моцарт и Салиери, С. 1971 -бел авт.)

Мррозов го избутват в строя. Още един урок, неохотно под­равняване на строя и всичко стихва. И ги отвеждат нанякъде,, отвеждат ги покрай понапудрените със зеленина брези, пок­рай припламналите първи глухарчета, покрай мен...

Мимоходом се вглеждам в лицата: на момчетата на сър-дито-сериозни, разбиращи - някой е виновен, но кой? На мом­четата - тъповато-начумерени: „така да бъде"...

Гледам вьзпитателката - миловидни черти, които са мал-, ко повехнали; навярно самата тя е млада майка; в междуча­сието сякаш се е настанила някаква незатихнала от снощи болка: да, някой е виновен пред нея още от снощи, съвсем не децата, и тя адресира своя наранен поглед някъде над глави-. те им, към ей онези сиви грамади...

Към залез слънце, ако се гледа оттук, тези грамади изг­леждат като доменни пещи, в които се претопяват обработе­ните шлаки на битието. Навярно тя също живее някъде там и в някоя от стаичките се е разтопило нейното настроение™

Но децата, децата! Това гълчащо неподвластие, това въп­лъщение на разминаването между желаното и действителното!...

Да вземем да я попитам: „Кой ви обиди, момиче? За какво вие тях така ги...?"

Мълча.


Момиченцето от предпоследната двойка, изглежда, нещо бе почувствувало, разсеяно се отделя и приближава към мен.

- Чичко, това, вашето, какво е - кожа? -Това е шалче.

-А то меко ли е?

- Меко е.

- Наистина е меко. Ето ви една витаминка - мушка ми в ръката жълто грахче и бегом: оттам вече се чува вик...

Какво да се прави с този бродещ вирус? Нали тези груби упреци, тези пръсти върху гърлото на радостта - всичко това се утаява, а после бавно се разтваря и се издига на повърхността...

Морозов, забрави това...

... С Дана Р. се запознах на едно от първите занятия на ГИП, когато много неща още не бяха уточнени и в подбора на групите, и в организацията на игрите и на общуването. Д.

С. беше много напрегнат... Дана Р. стана един от онези, чийто ентусиазъм помогна ГИП да набере сили. Тя е по професия биолог и е жена с удивителна външност, която аз не се на­емам да опиша - без реална стандартна красота, но™ Та дой­де като типична пациентка, с типична некомуникативност и досега, макар че нейните собствени проблеми станаха неактуални, идва почти на всяко занятие. Особено често тя се появява сред новаците, на които дори само нейното при­съствие понякога действува по-дрбре, открлкото психотех-никата на Самия. Всъщност тя стана самостоятелен психоте-рапевт от висока класа. Но това е сега - а в началото всичко беше иначе...

Дана Р,

Обвинявате ме, че ви обвинявам...
Седма среща с Доктора. Най-накрая след моята шестдневна изпепеляваща изповед Д. С. произнесе първите думи. На мен отдавна ми се искаше той да ме прекъсне, но неговото питащо мълчание звучеше като заповед...

И ето той стана, заплува като ледрразбивач покрай стени­те на кабинета. Без да поглежда към мен, тихо, бавно. Заговори.

- Хайде малко да се отвлечем от конкретния, така да се каже, текст на вашия живот, да надзърнем в подтекста. Да видим какво става с вас каро смисъл, като същност на душев­ното състояние. Ето каква картина видях аз: през целия си съзнателен живот вие се намирате в състояние на психичес­ка война. Вие или се отбранявате от обвинения, или обвиня­вате някого, или самата себе си... Да, през целия живот война с редки примирия. Ако не навън, то навътре; търсене на виновни, търсене на вина, търсене на оправдание™ Затворен кръг. Аз виждам вътре във вас безкрайна редица от следова­тели и свидетели, прокурори и обвиняеми, съдебни заседате­ли и адвокати - печално еднообразие, не намирате ли? Опасно еднообразие™ Обвинението се е превърнало в начин на ва­шето възприемане и мислене, в начин на съществуване, в са­мочувствие - непрекъснат Страшен Съд. Не е ли време в края на краищата да се излезе от съдебната зала на въздух?...

Не е ли време да придобиете ново възприемане и самосто­ятелно самочувствие? Защо вместо съдебна зала, овощна гра­дина или поне изследователска лаборатория?

Замълча, спря се.

Аз не можех да му отговоря веднага. „Съдебната зала" ме слиса. Това е същото, както когато за първи път ти показват рентгенова снимка на твоите вътрешности - усещането е твър; де странно™ А тук освен това ти предлагат всичко това да бъде извадено и заменено с нещо друго™

- Но, Дмитрий Сергеевич, простете... Аз с удоволствие бих се превърнала в мирна цветуща градина. Но човек, доколко­то ми е известно, отразява обективната реалност, битието оп­ределя съзнанието. Според мен целият свят - това е съдебна зала. Аз още не бях се родила, а процесът си е вървял с пъл­на пара. Аз съм го всмукала това с млякото на майка си, с въздуха...

- И аз говоря за същото. Не ви ли се струва, че съдебното дело е неразрешимо и време е в края на краищата да се склю­чи примирие? Не ви ли се струва, че човек отразява не само обективната реалност, но и субективната? Че съзнанието съ­що влияе върху битието по силата на обратната връзка?

- Разбира се, влияе. Но битието е първично, а съзнанието - вторично. (Усмихна се така, че аз леко потръпнах.) Да, вторично™ Аз с удоволствие бях се отучила да обвинявам, а още повече - да бъде обвиняема, но околната среда... (Пак ме погледна така; че аз си обърках мисълта.) А Вие?!™ (Аз, не знам защо, изведнъж се ядосах.) Вие какво - вече сте се отучили? Вие вече сте в мир с всичко и с.всщиси, вече не обвинявате и не сте обвиняем, да? „Не съдете, за да не бъдете съдени"?

- Не, не, какво говорите: и съдя, и съм съден. Не съм светец, не съм безгрешен. Но сега ние говорим за вас.

- Извинявайте, моля ви™ Простете. Аз превиших лълно-мощията на пациентката...

- Ни най-малко. Ето виждате ли: „извинявайте", „просте­те"... (Отново заплува.) Ето виждате ли каква е Вашата г о т о в н о с т. Вие предварително се чувствувате обвиняема по всякакъв повод, а стова си създавате и поводи, И обвинявате предварително, ето преди малко ме обвинихте, че ви обвиня­вам в обвиняването ми в нежелание да обвинявам когото и да

било...

- Простете, ей-богу...

- Пак „простете". А пък аз няма да простя. Няма да прос­тя и това е. Няма какво да ви прощавам. Въпреки че...

Отново се спря. Каква безсмислица се получава всъщност? - „Обвинявате ме, че ви обвинявам в обвиняването ми..." И нищо не можеш да възразиш... Нима аз съм просто войнству-ваща идиотка и този свой войнствуващ идиотизъм прехвър­лям върху целия свят?

-... Въпреки че вие и сега продължавате да обвинявате...

- Вие четете мислите ми? -Не. Просто се вижда.

- И какво да правя?...

- Какво да правите?... Изведнъж няма да може -да се измъкнем. Нека като начало да произнесем обвинение сре­щу обвинението. Но днес няма да може (погледна си часов­ника и към вратата), там има още двама... Петък 18,30, удобно ли ви е?

Дана Р.

Не се вълнувайте

В хола пред кабинета вече седяха седем човека, седнах и аз. С трима от тях бях успяла да се запозная по вре­ме на предишните чакания: Галя С-ва, студентка от Политехническия институт, през цялото време изглежда така, сякаш е плакала й е непоправимо домашно момиче; Л. И, шло­сер по ремонта, прилича на професор с обаятелна плешивост, и Антоан Нарцисов, загадъчна личност с непроницаеми очила. Единият от останалите четирима, черничък, с коса като гривичка, въпреки мефистофелската си брадичка и широките си рамене ми се стори съвсем като момче: въртеше се на стола, потръпваше, мърдаше вежди и уши, току прехвърляше крак върху крак. Изведнъж стана и едва не прекатурвайки стола до него, решително, като към гише на спестовна каса, се насо­чи към мен. „Здравейте. Казвам се В. Л." - „Здравейте. Дана." - „Много ми е приятно." - „Много ми е приятно" (въпреки че нищо приятно в този момент не почувствувах). - „Вие не се вълнувайте, всичко ще бъде добре." - „Аз не се вълнувам.

Според мен вие се вълнувате." - „Правилно. Как познахте? Аз се вълнувам заради вас." - „Заради мен? Според мен вие заради себе си..." - „Правилно. А как познахте? Според мен вие сте психолог. Познах ли?" - „Не, не познахте" - „Тогава извинявайте." - Навъси се, седна до мен и след като се дръп­на за порозовялото ухо, затворено замлъкна. Странно типче.

Другите трима седяха по ъглите, не проявявайки призна­ци на общителност. Единият от тях, безцветен блондин без възраст, вперил очи в тавана, се отдаваше на автотренинг, другият напрегнато беше се прикрил със списание „Огоньок", а третата, пълна дама с късо подстригана коса, агресивно и непристъпно разглеждаше околните. Аз смело й хвърлих нас­рещна граната и тихо се ужасих: оказа се, че дамата страшно прилича на мен. И палтото е точно такова - зелено на оран­жеви ивици!... Според мен тя също побесня от това и демонс­тративно се загледа в прозореца.

На вратата на Д. С. светеше табелка:

! СЕАНС!


БЛАГОДАРЯ ЗА ТИШИНАТА

МОЛЯ ДА ПОЧАКАТЕ

От кабинета се дочуваше приглушено мърморене и още някакви неясни звуци, приличащи на хлипане..

Антоан се приближи крадешком и ми намигна с очилата:

- Направо от службата?

- Аха.


- Без да сме обядвали?

- Аха. А ти... вие? (Никога не мога да схвана момента, в който свършва „вие" и започва „ти" - винаги не на място. И главното е, че неувереността в това веднага се предава на събеседника и веднага - бариера...

- Също не успях. Да отида може би да изпуша една...

В този момент табелката, леко звънвайки, загасна, врата­та бавно се отвори и от кабинета се изтътри огромен, стигащ до тавана мъж с гвардейски мустаци, целият червен, потен, сякаш излиза от баня, със шашардисани запарени очи. След него като енергична безплътна сянка изскочи Д. С. и полуп-регръщайки гиганта, от което той изведнъж стана мъничък, го поведе към изхода. По пътя ни огледа:

- Добър вечер, всички ли се събрахте?... Аз сега.

... Е, готово... (Върна се усмихнат, сияещо-рижав.) Антоан

Антоанович, вие нещо-

- Нищо, аз после...

- Всичко наред ли е?... Надявам се, някои от вас вече успя­ха да се запознаят- Но за всеки случай представям: Светлана Василевна, Дана Илична, Галина Георгиевна, Антоан Антоанович...

Дана Р.

Разсъждения върху бъчва с динамит

Моята стенография, полузабравена от студентството, отново, ми свърши работа. Д. С., плувайки ка­то ледоразбивач между нас, говореше ту размерно, ту, . изглежда, увличайки се, изпадаше в бурно бърборене и в тези моменти си мяташе очите на всички страни, така че нямаше и за мен достатъчно...

- Ние сме се събрали, за да се приобщим към Практическото Човекознание. Да се приобщим най-напред чрез търсене на решение за своите лични проблеми». Всеки -на своите. Но не само. Моето главно убеждение, което, вярвам, скоро ще стане и ваше, звучи така: само изучавайки, се един други помагайки си един другиму, ние ще можем, все­ки поотделно, да помогнем и на себе си. Говорещият пред нас не представлява изключение аз също така се нуждая^ от вашата помощ както и вие от моята...

(Е, това вече на други го приказвайте, Дмитрий Сергеевич. Хуманността на вашата позиция ние разбираме, но да се съгласим, не можем. Благородна уловчица. Не, не, вие сте съвсем друг, вие сте от друго тесто, вие се спускате при нас от облаците за да ни пасете и да ни спасявате, и _. Не, не, вие не можете да бъдете редовен член на нашето психообединение, нямате право.)



-Ето защо ми се прииска да ви запозная. Смея да ви уверя, че вие един за друг не сте случайни хора. Всеки от вас може да намери в проблемите на другия нещо важно и за себе си...

(При тези думи аз почувствувах, че се изчервявам откъм онази страна на лицето, от която седи приличащата на мен дама.)

така, днешното наше занятие е насочено към едно

от най-дълбоките свойства, които са присъщи на всички и на всеки. АГРЕСИВНОСТ - напълно познато нещо, нали?...

-Повече от прекалено! - проломоти момчето с гривичката.



-Нотованеса самосбиванията, заплахите и споровете, викането и чупенето на чинии, не е само ярост, злоба и ненавист... И не само опакото на страха, страхливостта, неувереността - всичко това вече ни е добре познато.» Това е нервът на любовта, и закваската на хумора; това е и работоспособност, и радост от борбата и творчеството. Гориво за мисълта, фермент на характера.» И дори към та­кива сложни душевни образувания, като съвестта, има най" дълбоко отношение...

(Агресивност и съвест?.- Никога не беше се свързвало в мозъка ми, любопитно. Впрочем... Да, да! Нашият Новослободкин - ето човек, който поне външно е съвършено неагресивен. И съвършено безсъвестен, да, да, съвършено не-агресивен и безнравствен, съвършено., равнодушен, прости, господи, мерзавец.)



-Ако аз се приближавам към моя котарак с обикновена крачка, той ме посреща доброжелателно, ако притичвам стремглаво - той се плаши, козината му настръхва, бяга. Аз никога не бия котарака, старая се да не го обиждам, но очевидно едно такова мое стремително приближаване за не­го вече е проява на агресия, сигнал за недобри намерения. Ще кажа нещо повече, в този момент моят котарак ме възпри­ема малко като куче. И ако аз бях котарак, то вероятно бих определил агресивността като такова отношение на едно същество към друго, в което се съдържаизвестна зап-лаха срещу неговите, на другото същество, законни права. И в природата, и в човешките отношения агресивността на едно същество може да бъде почувствувана само от д р у г о. Извън оценката на това друго същество тя прос­то не съществува.»

,-. Но човекът! - отново се вмъкна онзи с гривичката. -Нима човек сам не усеща своята собствена агресивност?! Ако става дума за мен, то аз я усещам всеки ден и всяка нощ, и дори в тази минута! (Тръсна уши, брадичката затрепери победоносно.)

- Това само доказва, уважаеми В. Л, че вие имате вътре в себе си освен себе си и Друг, който е способен да осъзнава

вашата агресивност, да я сдържа и да я контролира.

- О, ако това винаги му се удаваше! Той ми е толкова плах, толкова плашлив!...



- Това вече е друга тема за разговор. Този, вашият Друг, между впрочем, е в състояние да постъпва и обратно - да ви подстрекава, да ви насъсква-. Цялата сложност е в това, че дълбочинните двигатели на човешкото поведение са извън­редно труднодостъпни за съзнателен самоотчет: ние преживяваме, мислим и действуваме, без да забелязваме, не успявайки да забележим как тези двигатели са задействували. „Стоп - ти си глупав! Стоп - ти си несправедлив! Стоп - ти си злобен!" - такива сигналниуст-ройства природата не е вложила в нас и надеждата е само в това, че с взаимна помощ ние ще се дообзаведем сами...

(О, да, да! Преобзавеждането е крайно необходимо! Не знам как е_ при другите, но ако аз, тези неща понякога дори ги осъзнавам, това става само с някаква катастрофално задна

дата.)

-Поради това е необходимо преди'всичко всеки да се пос­тарае да види себе си. Да се види студено, спокой-но и безпристрастно като факт от поредица факти,Всеки човек, смятам аз трябва да знае какъв заряд му е присъщ каква е неговата мощност, възбудимост и каква е степен­та на сдържане, какво е състоянието на спирачките; тряб­ва да знае проявява ли се той като открито настъпление, или като дълбоко ешалонирана отбрана, предпочита ли фи­зическо насилие, или всевъзможните му-замени...

- Например?! (Този с гривичката вече започна да ме из­карва от търпение... Стоп!- Проявяваш нетърпимост...)

- ... например към склонност да прекъсваш говорещия. (Получи си го! Сам си го изпроси. Сеньор дългоухести, вие очевидно сте някакъв забележителен специалист по възбуж­дане на агресивност.) Или към насмешките, от стрелите на бичуващата сатира до простото подкокоросване... Или към морализаторствуване. Или към клюкарстване. Или към гри-зане на цървулите. Или към насилствено четене на стихове - както виждате, палитрата е доста богата...

- Да, да, да, да! - прочувствено клатеше брадичка онзи с гривичката, като че ли преди Малко не бяха го чукнали по носа. - Потресаващо многообразие, аз винаги съм забелязвал

това.

- Ето защо вместо думата „агресивност", привично неприятната, злобно звучащата, иска ми се да измисля ня­каква дума, по-лека и по-широка. Каква?... Войнственост? Активност? Настъпателност? Настъпателна активност? Отбранителна активност? Отбранителна настъпателност?... Трудно е, нали! И все пак понятно е, че всичко това в основа­та си е,едно и също. И ето тук вече е другият въпрос, който е най-важният -за посоката. Предимно навътре, към себе си, както например при Ганди или при Толстой, особено към края на живота; или предимно навън както при Наполеон, Бърнард Шоу и при всеки обикновен човек. Ако е навън - то към кои най-предпочитани „обекти"- близки или далечни, към силни или към слаби; към хора, към зверове, 'към предмети или към повече или no-малко отвлечени категории; с какво проникване в най-горните слоеве на психиката.» Ако е навътре - то все пак в каква форма: на активно недоволс­тво от себе си или на пасивна депресия, на безсъзнателно „телесно самонаказание" посредством болести, такива ка­то язва на стомаха, или с всякакъв род неоправдани рискове, например бясно каране на мотоциклет; под формата на са-моразрушаване чрез непосилна работа или с помощта на алкохола, пушенето и тем подобни средства; под формата на угризения на съвестта, скрити от самия себе си или осъзнати, на неумерена аскеза1,спартанство, достигащо до самоизтезаване или до пряко влечение към самоубийство-.



(Ах, ето каква била работата! Ето как, оказва се, всичко това...)

- Всичко е свързано с всичко, преминава по тайни пътеч­ки от едно в друго. Но няма нищо фатално. Природната агресивност, както и всяка сила, може да бъде насочена й за зло, и за благо; върху нея влияят множество усилия и отвътре, и отвън. Човекът със свръхмощен заряд (той външ­но може да бъде и напълно добродушен) е крачеща бомба, бу­ре с динамит, но той може никога и да не избухне, да си съ­ществува по най-безоблачен начиа. Такъв човек в съответ­ни условця има еднакво повишения риск да стане и яростен обвинител, и обвиняем, и убиец, и самоубиец, но напълно е



1 Отшелничество - бел. ред.

възможно никога да не стане нито едното, нито другото, ако насочи своя могъщ заряд например към цепене на дърва, към игра или към творчества Спомням си един джазов му­зикант на ударни инструменти, който дълго време беше тих човек и който имаше нещастието да си смени професията -стана сервитьор. Започна да печели повече пари, не пиеше, спестяваше за апартамент в жилищна кооперация. Но това свърши печално - той озверя: стана неузнаваемо свиреп, започна да бие жестоко жена си и децата и накрая по време на работа преби един пийнал клиент. Наложи ми се да взема участие в неговата съдебно-психиатрическа експертиза».

Още древните гърци в лицето на Хипократ са знаели, че - м^жът става зъл в два случая: когато е гладен и когато е . унизен, а жената само в един: когато няма любов. Много пре-ди Фройд е било забелязано, че жената с незадоволена сек­суалност изразява своята агресивносст предимно под форма­та на обвинения, които нямат никакво отнощение към същ­ността на работата. Но и сега, когато връзката между тези страни на човешката натура вече, както изглежда, е доста­тъчно разбрана, каруцата, както се казва, и досега си е там. Психологията и животът се намират в доста странно поло­жение на взаимно изоставане. От една страна, практическа­та наблюдателност на народа, на неговите художници и на неговите гешефтари, на неговите духовници и неговите по­литици много отдавна, както казват, е „загряла" толкова много от онова, на което сегашните психолози гледат като на свои открития. От друга страна, много често се оказва, че в преоб­ладаващата си част хората не могат да се возят и на най-простите психологически велосипеди и се обучават на това с огромни усилия...

Може ли да се узнае какъв е човек в действи­телност?

Ами това се вижда! Един е тъжен, друг е жизнерадостен, един е зъл, друг е добър, трети е равнодушен, четвърти е безсъвестен». Да - но ЗА!

За мен този човек е добър, за теб е зъл, за този човек аз съм добър, за този съм недобър™

Ето именно за уравновесяването на тези ЗА е нужна обек­тивната наука, нужна е психологията. Безсъзнателните ак-

сиоми тя заменя със съзнателно разработени скали за измерване. Съжденията на човек за човека, които винаги са ненадеждни, винаги неуравновесени поради деформиращите предубедености, се подвеждат под общ статистически знаменател. Доколкото е правдиво статистическото твърдение, науката не се наема да съди, а за това добър ли е човек, или е лош - тя няма право дори и да намеква; но тя знае поне откъде започват нейните наблюдения.

Ето по такава, напълно осъзната, измерителна скала са изследвали психолозите и агресивността на хората, и самите себе си в това число. И са установили все същите, отдавна познати, но вече с известна гаранция обективности.




Сподели с приятели:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница