I. b началото бе играта нареждане на фигурите обитателите на хотел,АЗ. Как да се запасим с черновите на съдбата



страница13/16
Дата01.02.2017
Размер2.44 Mb.
Размер2.44 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16

Оформили са три крайни типа-

светонаказващ" (повишено агресивен по отношение на външния свят),



"самонаказващ" (повишено агресивен по отношение на се­бе си),

"ненаказващ" (понижено агресивен),

между които, като нещо условно взето за средно, се нами­ра обикновеният човек - от всичко по малко.

Какво е „светонаказващ" човек, изглежда, може да не се обяснява: такива хора повсеместно се изявяват достатъчно шумно. Това са хора с безсъзнателна „презумпция за винов­ност" на всичко и на всички освен на самите себе си; хора, ЗА които другите хора са преди всичко недобри, злонамерени. От позицията на условно обикновения човек тази крайност е добре забележима; ала важно е да се помни, че „светонаказ-ващият" човек, малко по-голям или малко по-малък, седи и във всеки от нас, във всеки случай - в мнозинството от нас, и се проявява преди всичко под формата на чувството за дъл­бока вътрешна правота. С цялата палитра съпътствуващи от­тенъци - възмущение, обида, ненавист, добре обяснима анти-патия и т.н... Важното е да се знае, че именно той е, който произвежда такива украшения на света, като ревността, завистта...



Но не no-малко важно е да се знае, че пак той, като въп­лъщение на Злото с д р у г а т а си страна е въплъщение на слабите, пророк, мъченик на истината... Неговият ярос­тен огън разкрива язвите, вълнува умовете, запалва сърцата.. Когато той е действително прав, а ко-

гато не е прав - това е специален разговор...

(Ами точно това е и най-главното!! Дмитрий Сергеевич!!!)



-А „самонаказващият" човек непрекъснато обвинява -себе си, презира-себе си, ненавижда - себе си, измъчва сей се наказва. Въплъщение на разкаянието, страдащо самосъзна­ние за греховността и неразумиета Презумпция за собст­вена вина изаневиновностнасвета, на другите хора Алберт Швайцер1, доктор Хааз, Екзюпери... Но и тук воичко зависи от равнището на осмисляне и на насоченост: човек, който е съвестен, но е възглупав. - това е най-срещаната играчка в ръцете на фанатика и на подлеца. Сляпото самонаказание е най-малко безплодно и благоприятствува самоутвържда­ването на злото; неосмисленото самообвинение се изражда 0 уродлива дивотия и в мазохизъм...

(Ето точно това най-ненавиждам и у себе си, и у другите, тази проказа; самобичуване, което е показно и е с тайната и безнадеждна любов към своята особа, витрина на душевната помия, изложба на гнойниците, язвите и циреите - ух, повди­га ми се.)



- И при това недоосъзнаването води след себе си множество тежки последици. Ако изходният заряд на аг­ресивността е много мощен, а изходите й навън са затворе­ни отвътре от възпитанието, културата, усвоените цен­ности и идеалите, може да възникне непоносим вътрешен конфликт: черният ад се насочва към себе си и умъртвява смисъла на живота. Така е било с Лев Толстой - въже под ръкописа на „Ана Каренина"-.

(Проблясна една стара и страшна мисъл... Майката-при-рода си е подбрала войнствуващите борци за място под слънцето, неукротимите, отчаяно хитрите. И ето настъпва мигът, когато тази войнственост се стоварва върху тях самите, и въпрос на оцеляване е някак си да се отървеш от нея - ама не, навира се...

А може би е така?... Нормално за всекиго е неговото равнище на врйнственост и на всеки се налага да търси собствената война, за да си запълни живота? На един - да пише сатира, на друг - да се боксира, на трети - да вдига скандали на мъжа си... Ама че скучно става, колко по-инте-

1 Известен мислител, теолог и лекар. Носител на Нобелова награда за мир (1952 г.)-бел ред.

ресно е било по време на пещерите... А вие сте щастливец, Дмитрий Сергеевич! Вие сте си намерили своята война, вие воювате с нас за нас. Но ние така сме въоръжени, че...)

- Не бива, разбира се, да считаме, че живеещите на този свят хора могат механично да бъдат разделени на някакви категории и с това да се успокоим. Да, съществуват ярко изразени типове на нападащи-обвиняващи и на самообви­няващи се самонаказващи се, но подобни едностранчиви ти­пове са много редки и гравитират към патологията. Нормата е странната, изменяща се, гъвкава смес. Между двете крайности съществува интимна връзка и вътре в са­мия човек - нещо като махало или като скачени съдове. Тази връзка се разкрива в болезнените състояния: при миниакал-но-депресивната психоза например човекът почти „без прех­върляне" преминава от депресивно бълнуване на самообви­нение с усещане на своето чудовищно множество ц на сво­ята престъпност в маниакално самоупоение с яростна нас-тъпателност - и обратно. А при алкохолизма има два вида махмурлук обвинителен -„всички са мръсници и поради то­ва аз ще пийна"..., и самообвинителен: „аз съм мръсник и по­ради това ще си пийна",

(Но нали аз през целия си живот без никакъв алкохол пре­минавам от единия махмурлук в другия, а мъката е почти постоянна... И все пак как може да бъде спряно това махало?)

... Още през миналия век историците са обърнали внима­ние на това, че сред дейците на терора, на яростните от-мъстители и преследвачи удивително несто се срещат нежни, добродетелни бащи на .семейства. Наистина нито Нерон, нито Иван Грозни не могат да бъдат упрекнати в излишък на подобна нежност, но тираните са специален случай. На времето са се учудвали и на един знаменит поет, съчинител на проникновени Любовни елегии, който зверски пребивал своите възлюбени; но от гледна точка на психоло­га подобно поведение е по-близо до правилото, отколкото до изключението...

(А аз, многострадално стоейки по опашките, съм забеля­зала следната закономерност: ако продавачката се е сджав-кала са гражданката или с гражданина, които са стояли пред тебе, ако тя здравата, от душа ги е нагрубила - считай, че ти е провървяло както на никой друг: теб ще те обслужи по най-

изискан начин, с цялата възможна любезност и дори малко повече ще ти претегли на кантара, и някаква дефицитна сто­ка случайно изпод тезгяха ще извади - за теб, само за теб, любимата на сърцето. Ала за това е необходимо предишният другар да е бил забележителен талант в общуването. Ей богу, това е закон! Освен в специалните случаи, когато продавач­ката е глобална грубиянка.)

-... Но много no-чести са случаите, когато е налице лу­тане от една крайност в друга, но на друго равнище, зависе­що не от грубата физиология на емоционалните махала, а от това, което може да бъде наречено търсене на позиция. Човек, обременен с множество безплодни обвинения, „самоядец", тъй и не успял да освети с разума си, нито другите, търсейки спасение от непоносимата душев­на болка, може внезапно да премине в настъпателна позиция, да намери „обекти" за обвинение, казано по-просто - да се озлоби. Такова нещо може да се случи и с преследвана от несполука жена, и с подгонен ученик. За известно време такава, взета назаем злоба помага да се почувствуваш по-силен, no-стабилен: виното на правотата се черпи от вина-тана другите. И обратно- човек с обвиняваща нагласа, сти­гайки до задънена улица в своята позиция, може да извърши рязък вътрешен завой: закъснялото разкаяние на децата, за­губили своите родители, на родителите, загубили децата си... Загубената дружба, изгубената любов - ето ключовете, с които Знанието се опитва да отключи нашите души-.

(... И все пак това е благодат. Нека Знанието и да не пома­га с нищо на твоята проклета съдба, нека и да е понятно съвсем, съвсем малко на тъпата ни глава, все едно, ако поне нещо блещука, ако поне има някакъв признак на прозрение - ти вече не си самотен на този свят, вече е благодат.)

- Но има и антилюбознателност. Не просто отсъствие на любопитство, не просто безразличие към Знанието, а -активно, намусено-упорито съпротивляване, яростна защита, тъмен отхвърлящ огън, който неудържимо прип­ламва в очите. Броня със свръхнепробиваема здравина. Човекът, встъпващ в тази схватка, винаги има особен, сдър-жано-елегантен израз на лицето: в него има отенък на над­менната решимост, увереност в победата и в справедливо­то възмездие. Война, бомбардировка, атака. Човекът защи-



щава своя психически дом, в който искат да се вмъкнат не-канени чужденци. Отбранителните съоръжения са издигна­ти предварително, окопите са изкопани още през праисто­рическите времена. Той е опитен боец, врагът ще бъде отб­лъснат с добре тренираш удари, с пределна икономия на средства. Войната продължава^

Паметник на раздразнителния човек

Самосъзнанието безобразие закъснява. Като ня­какъв не особено кадърен следовател то едва се влачи към мястото на престъплението, когато следите вече са заличени, а престъпникът продължава да върши своите черни дела съв­сем наблизо, заплашва с анонимни писма, предлага гнусни сделки, отклонява по лъжлива следа...

Обвиняващото състояние у човека обикновено започва сутринта, особено след безсънна нощ..-.Рано сутринта или малко по-късно, след закуска - ето, не­що не е така... Ти после ще разбереш, ти и сега чувствуваш, че организмът моли за две-три прости до глупост, но толко­ва дефицитни неща: доспиване, сладки плодове, истинска ра­бота на чист въздух; ти вече знаеш, че може да те спаси и йога, и автотренингьт, и музиката, но нали ТОВА ОЩЕ НЕ СЕ ЗНАЕ, А ПЪК И НЕ ТИ СЕ ИСКА, А ПЪК И НЯМА ВРЕМЕ, а на кантара на ада като тежки гири падат несполуките, Дълговете, слабият бял дроб, сътресението на мозъка, лошото време - о, какви мерзавци са всички, какви мръсници са всички наоколо! - стой, стой, почакай, ти сега си раздразнен, възбуден, но наистина - какъв лош късмет, имен­но сега да стане това...

Някой е виновен, и някой особено, и, разбира се, някой от тези, които са наблизо или не съвсем, на все едно - ето го! Хващай го! - агресивният ад, преизпълнен от отрова, търси , обекта и се вкопчва в първия попаднал - мигновена конвулсия, която размества координатите, в този миг Другият за теб вече го няма, съществуваш само ти самият с,тази своя болка и с неудържимия рефлекс, а Другият е само механи­ческа причина, трънче, забито в тялото, което трябва неза­бавно - а ти се сдър-р-р-жаш!, - само гласът ти е като на-

палм и от носа ти се носи миризма на изгоряло..., и заешка уплаха в неговите очи, и твоят език, и ръцете...

За Светонаказващия, който седи вътре в тебе, са харак­терни коварната внезапност на нападението и предателската бдителност. А ти си винаги неподготвен, винаги току-що си се събудил, още си топличък, наивен, нещастничък - а той е във всеоръжие, нахвърля се като вихър, като дявол, и насил­ва съзнанието - ти не успяваш да се опомниш и вече си ста­нал негов робот!

Изводът е - подготвяй се предварително. Издигай бастиони, локатори, учи се да забелязваш приближаването, пресмятай, изпреварвай...

Ами ако той напада отвън? Ако някакъв Тип изведнъж, без никакъв повод се нахвърля върху тебе с ругатни и оскърбления, унизява те, стъпква те с крака в калта, заплаш­ва с насилие? Но нали ако винаги си готов за това, животът изобщо няма да е живот, а от начало до край - военно положение... Не, ти не си бил винаги слисан мухльо, случва­ло се е дори да си постигнал и нещо като победа,, но каква отвратителна скомина остава след такива победи - сякаш си участвувал в сбиване между кучета... Колко трудно, с каква неохота се връща при теб човешкият облик. И колко пъти вече със задна дата, след поредния епизод ти си обещавал на себе си: край, за Мен това не съществува, аз съм извън, аз съм по-високо! Спокойна отстраненост, хумор, хлад­но наблюдение, сякаш пред теб е насекомо!.. Но когато насе­комото изведнъж те ужилва, тогава съвсем не ти е до хумор; когато те оскърбяват, това бие по твоята доверчива детска същност, по подсъзнанието. И ето - ти вземаш мярка за самозащита. Към теб се приближава гражданинът Самия-Такъв, отваря уста...

- Глупак!

- Моите мускули се отпускат...

- Дръвник!

-... дишам равномерно, спокойно...

- Кретен!

-... приятна топлина се разлива по цялото ми тяло...

- Идиот!

- Аз съм потопен в топла вана, аз се усмихвам... Приблизително така, в малко обобщен вид, изглеждаше

първоначалният стадий на борбата със себе си в условията на външна психоагресия. Операция „Пука ми". Вариант „Автотренинг". На агресия - нулева значимост: ти давай, давай, нападай, пръскай, а аз в това време още веднъж ще пообщувам с теб, за да ти отсека долните изпълнителни механизми, с които аз бях те... И всичко вървеше блестящо, . докато в един прекрасен момент лампичката не пламвате с ярък син пламък. Но ние не се предавахме.

- Глупак!

- Мускулите са отпуснати, осем плюс четиринадесет е двадесет и две.

- Дръвник!

- Дишам равномерно, спокойно, тридесет и две плюс шес­тнадесет е равно на четиридесет и се... четиридесет и осем.

- Кретен!

- По цялото ми тяло има приятна топлина, четиридесет и осем плюс четиридесет и три ще е четиридесет... деветдесет, и едно.

- Идиот!

- Моите мускули са отпуснати... Извинявайте, вие, изглежда, малко сте притеснен за нещо?

- Дръвник!

- Според мен вие малко сте обезпокоен...

- Кретен!

- Вие сте развълнуван малко повече от обикновеното: спом­нете си какво ви е огорчило днес сутринта?

- Идиот!

- Всичко е ясно, вие не сте успели да обядвате! Боли ви главата...

Първи проблясъци на операцията „Вживяване"; а ето и дебютната система, която гарантира печеливш ендшпил1:

- Глупак!

- Аз съм във вана и не смея да вярвам на своето ща... -Дръвник!

- Не намирам думи, за да изразя горещата си призна... -Кретен! .

- Аз съм извън себе си от възторг, с какво да ви се отбла-годаря за това толкова радостно съоб...

1 Завършък на игра, последна част от игра, обикновено при шах - бел ред.

-Идиот!


- Наистина вие сте неизтощимо великодушен в своите комплименти, вие просто сте ге„. Гений.

И ето накрая една фигура от висшия пилотаж. -Глупак!

- Изумително ви отива вашата рокля, прическа, обувки, чорапогащник и, повярвайте., аз не се шегувам, вие имате...

-Дръвник!

-... удивително изразителни очи...

- Кретен!

- ... благороден глас, нещо артистично, аристократично... някакво неповторимо обаяние, нещо познато...

- Идиот!


- А-А-А! Признайте си, ви е сте се снимали във филма еди-кой си! Не може да бъде! Ами тогава в еди-кой си! Ах, да! Вие вчера имахте концерт по телевизията, аз ви видях! Значи сбърках, завчера! Вие сте учен, вие сте шампион, вие сте поет, вие сте комента­тор нафутбо...

Никаква защита, само атака, свирепа доброжелателност! И каквото и да се говори и да се прави по-нататък, гражда­нинът Самия-Такъв-От-Такъв-Чувам вече е в пълна зави­симост от вас.

Надгробната плоча, която си е поръчал човекът, е с надпис:

ТОЙ ПОБЕДИ САМИЯ СЕБЕ СИ,

но аз съм упълномощен да съобщя, че още не съвсем, бор­бата продължава, Доброто пердаши Злото с крошета отдясно и отляво, с прави в челюстта и със странични в бъбреците.

Седейки с Доктора в неговия кабинет, когато той приема болни, аз неведнъж съм се учудвал на неговото мъченическо дълго търпение: някои специално идват, за да изливат върху него ведро с душевни помии, но това както и да е, това и на мен ми се налага да го понасям, защо обаче трябва да се тър­пи грубиянството, защо да се поощряват и дори да се прово­кират издевателства? Нали не са някакви буйни...

А той всеки път ме уверява, че тук няма никакво дълго търпение, просто има такъв метод за лекуване и той се нари­ча точно така - канализация или отреагиране, а психическо­то шамаросване (термин на Доктора) може да придобива най-разнообразни облици: от яростни налудничави обвинения до

най-фини сарказми, до онази ажурна небесна ирония, която понякога се промъква и в най-страстните любовни признания. Да се yflpflf тимпаните на святостта следователно е преждевременно: адът е дисциплинирана организация, има си план.

Аз си спомням и за един друг доктор, симпатичен млад мъж, който работеше в отделение за буйни (малолетни). Той ми се оплакваше от необикновената лекота на общуването след работния ден в клиниката, извънмерната лекота, от ко­ято той се чувствувал някак не на себе си. „Крилца ми поникват. Още малко и ще се възнеса..." Само към края на поредната отпуска той започнал да общува нормално, да спори, да изисква уважение, да се възмущава от несправед­ливости и т.н. И, спомняйки си неговите метаморфози, аз си мислех колко е ценно да се подхожда към здравите възраст­ни като към болни деца и колко, полезно е понякога - с цел да се упражняваме - да си въобразяваме, че животът е пси­хиатрична клиника без стени и врати или зоопарк без клетки.

Дана Р.

Има ли въпроси?

-. Крлко ли време измина?... По часовника -двадесет и две минути, по усещане - и миг, и цяла вечност. Ние седим, Д. С. крачи и говори, вниманието е и безтегловно, и страшно напрегнато; струва ти се, че този човек умее да свива и отпуска времето.

- ...А що се отнася до „ненаказващия" тип, то в този суров свят на нападение и зашита той изг­лежда най-удивителен. Но след като има и та­къв - значи той се крепи върху нещо» Тези хора, също твърде условно, могат да бъдат разделени на три типа:

добродушни или природно (физиологически)

Добри;

равнодушни



неравнодушни или духовно (съзнателно) добри™

(Голямо прекъсване в текста по технически причини - бел авт)



- Дмитрий Сергеевич, може ли да попитам?... (Пак онзи с гривичката.)

- Да, заповядайте.

- Кажете, Дмитрий Сергеевич, а вие самият какъв сте? Наказващ и ли ненаказващ? Добродушен или неравнодушен? Ако можете да отговорите, разбира се.

(Брей, ама че е нагъл!)

- Мога да отговоря. Добродушието е Изключено. Наказващ и самонаказващ. Приблизително в равна пропорция. Нужни ли са подробности?...

- Не. Благодаря.

- Тогава може би именно тук ще прекъсна. Има ли още въпроси?

Д. С. хвърли поглед по посока на онзи с гривичката, но той мълчеше, навел глава, и до самия край не каза нито дума повече. Около една минута мълчахме всички, така че стана малко неудобно - какво, нима всичко вече ни е толкова ясно? Или напротив - толкова неясно... А пък и въпросът може да разкрие твоята скрита активност...

Д. С. тихо приседна на края на дивана редом с Нарцисов. Сгуши се, стана нещо като невидим. В този миг на мен ми домъчня ужасно за него. Ще взема и ще попитам сега: жа­лостта - това Какво е, също форма на проява... Нека да е глупаво...

- Може ли аз? - изправи се Нарцисов.

- Може. Не е задължително да се става. Може...

- Дмитрий Сергеевич». Ето аз тук нещо не можах да раз­бера съвсем. За опаката страна на страхливостта... Мога ли да говоря откровено?

- Тук всички сме свои.

- Добре... Да допуснем, човек по своята природа е страхливец... Ето виждате, не мога...

-Можете.

- Е... значи така: аз съм от категорията на равнодушните. Но главното е, че съм страхливец. Обявявам на всички присъствуващи, че съм страхливец. И ето в тази минута от страх да си призная страхливостта...

- Добре де, ясно е, ясно - сърдито измърмори Л. И. - И

ние самите сме такива.

- И така значи... Аз искам да попитам: защо моята страхливост... Моят подъл страх никак не се преобръща в та­зи същата агресивност™ Аз се страхувам не от болката, не, от болка не се страхувам. Веднъж, спорейки със самия себе си, ето този пръст си изгорих над спиртничето, нали виждате -има белези? Мога да повторя... Аз се страхувам именно от самия факт на свиването, на участието в свиването. Страхувам се и от поражение, и от победа, психически се страхувам, разбирате ли! Един път аз, така да се каже, преодолях тази бариера и какво се получи от това - сега ме е страх да си спомня... Все пак ще разкажа... Бях на четиринадесет години, вторият ми баща беше жив. Той ме възпитаваше. Възпитаваше ме най-много с викане, а понякога и с шамари». И ето след една такава безответна възпитателна плесница аз се заклех пред себе си, че следващия път ще му върна рестото, ще му върна с всичка сила, каквото и да ми струва това. Чаках, гот­вех се, дори провокирах... Аз вече бях доста здраво момче, от физическа слабост не можех да се оплача. И ето тя дойде, тази дългоочаквана плесница, дойде както винаги неочаквано, именно в този момент, когато аз бях апатичен и чисто авто­матически бях му казал нещо непочтително - какво именно и в отговор на какво, съвършено съм забравил, при това веднага™ И ето я плесницата, прясноизпечената, горещата -а аз стоя пред него, както винаги, шашардисан, бузата ми кънти... И изведнъж - с п о м н и х с и. И... Следващите кадри на паметта приличат на смътен и многократно самопг рекъсващ се сън. Моята конвулсия, блъскаща се в горната част на носа му, в еластичния и чуплив хрущял, обтегнат с жива жълтеникава кожа, и това тихо извикване на тъканта, този беззвучен трясък под кокалчетата... И веднага рукна кръв в два ручея... Сякаш се вдигнаха шлюзове, сякаш е чакала и не е издържала... И той заплака - разбирате ли? - той заплака, сълзите се лееха също като два ручея, смесиха се с кръвта, и всичко това - на пода, на пода, върху стените... А той стои и пръхти, пръхти на едно място като локомотив и изведнъж започна да тича, да тича около мен и около себе си~

Ето как е сега бледо-приблизително... Някакво настигна­ло ме самоусещане...

Дмитрий Сергеевич... Прощавайте за натурализма... Той

повече не ме пипна. И не споменаваше за това.. А след два месеца почина. Инфаркт..



Волеви шок

Всички мълчахме. Д. С. стана и



Волеви шок (продължение)

всички мълчахме. Д. С. бавно стана и



Волеви шок (край)

всички мълчахме. Д. С. бавно стана и обяви седемминут-на пауза. На пушачите разреши да пушат до прозореца, а Нарцисов отведе със себе си в кабинета. За какво си говори­ха там, никому не е известно.

В. Л.

На мен ми е известно,

за какво си говореха Докторът и Антоан. Ставаше дума за това, което Д. С. нарича лъжливо равнодушие и което в психиатрията се нарича „болез­нено душевно безчувствие" (нерядък спътник на депресията). Говореха си също и за лъжливата страхливост.

Цитирам част от диалога (с прекъсвания).

Антоан „. и преди съм си мислил, а днес окончателно разбрах, че с това ресто му скъсих живота , фактически го убих... За него аз бях „обектът", нали?... А когато „обекта" вече го няма, когато той се е отрекъл - всичко това у него се е насочило към самия себе си, така се е получило, нали? Нима не е така?...

Докторът... Всичко е станало в състояние на взаимно заслепяване. Вината е обща.

А н т о а н... няма да се самоубия само защото съм страхливец. Готов съм на всякакво изтезание само и само да протакам още това досадно нещо живота. Страхувам се от небитието.

Докторът. Това не е страхливост. Това е заповед на живота - да се живее.

Антоан. Безсмислен инстинкт за самосъхранение...

- Да живееш със съзнанието за собственото нищожество, в най-мерзко равнодушие към всичко и към всички...

Д о к т о р ъ т... Страхливостта е прикритие на

страхливостта. Нищожеството е неосъзнаване на своето нищожество. И по отношение на своето равнодушие се заблуждавате. Ако вие бяхте действително равнодушен, как бихте могли толкова тежко да преживявате равнодушието? Не, равнодушието няма претенции към себе си. У вас е друго. А н то а н. Какво?

Докторът. Самонаказание, което ви е натикало в са­мия себе си. Ниска самооценка, която произтича от неизяс­нен стремеж към висока. Именно това не ви дава възмож­ност нормално да чувствувате. Вие не чувствувате любов към хората само поради притискащото убеждение, че вие сте длъжен да я чувствувате. Веднага щом вие почувствувате, че сте свободен да обичате или да не обичате, да съчувствувате или да не съчувствувате - всичко на часа ще застане на своето място»

.„ И всичко това е, защото вие не. сте свикнали да вярвате на себе си и да мислите самостоятелно. Живеете според чуж­дите оценки, които неосмислено считате за свои. Никога ли не ви е идвало наум, че този ваш страх от сбиване е ПРАВИЛЕН страх, висок страх, а не нисък? Че това е инс­тинкт за самосъхранение на душата, а не на тялото? Антоан. Не, такова не ми е идвало... Докторът. А защо? Все същият стереотип на „истинс­ки мъж"? Нали вие самият преди малко разказахте как изг­лежда това. Нима не ви е ясно, че във вас се е възмутил човекът, че това е Неговият протест, Неговият-болеви шок... Мерзостта, безумието на всяко сбиване, животинската безс-мисленост на всяка мъст...

А н т о а н. Но някъде в някоя тъмна уличка-. Да защитиш жена, да бъдеш все пак мъж... Биологическият дълг... Докторът. Това вече е духовен дълг. А н т о а н. Но именно това аз няма да мога да направя! НЯМА ДА МОГА.

Докторът. Вие вече попадали ли сте в такива ситуации? Антоан. Предварително ги избягвам. До к т о р ъ т. Имаше време, когато и аз се държах така, а после - по друг начин.- Вие ЩЕ МОЖЕТЕ да защитите, аз ЗНАМ това.

Антоан. Ако аз бих могъл да повярвам-




Сподели с приятели:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница