Издателски комплекс при нву „Васил Левски” красимир марков лидерство и формиране на екипи



страница4/9
Дата02.02.2017
Размер1.29 Mb.
Размер1.29 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Групата сама избира своя лидер и му се подчинява доброволно. Затова той не се нуждае от административни средства, за да накара останалите да следват волята му при организиране на груповата дейност. Лидерството е свързано със способността за поемане на рискове, за вдъхновяване и убеждаване, и най-вече с отговорността към тях. То е насочено пряко към хората. Лидерът се откроява като такъв в непосредствените отношения с колегите си, обединител е на вътрешно груповите интереси и на него се разчита да защитава тези интереси пред по-висшите инстанции. Той организира и насочва действията на индивиди и групи с цел решаването на определени трудови задачи.

Лидерството включва ръководенето и повлияването на дейностите на другите индивиди. Всеки лидер трябва да има влияние върху поведението на другите. Постигането на лидерска позиция е сложен и важен процес. Той изисква от ръководителя търпение, познания по психология, самоконтрол и сдържано социално поведение. Същност на лидерството


Изясняването на същността на лидерството като явление в живота на хората не е лесен проблем. Десетилетия наред научни звена и организации, отделни учени се опитват да намерят ключа към разкриването на това социално явление й да дадат отговор на въпроса "какво представлява лидерът”? В резултат на това на бял свят се появяват десетки теории за лидерството и различни комбинации за чертите и способностите на лидерите. Според един "лидерството е способност да се повлияе на дадена група за постигане на определени цели" ("ОВ- concepts, controversies and applicabins. Stephen Robbins” – стр. 354); според други "лидерството е опит да се повлияе върху дейността на последователите чрез комуникации и към постигане на някаква цел или цели” (R. Kreitner, A. Kinicki). В речника по психология на А. Ребер може да се прочете, че "единствената реална употреба на този термин е да характеризира упражняването на власт и влияние в социалната група”.

Най-общо би могло да се каже, че лидерството е определен тип управленско взаимодействие основаващо се на най-ефективните за дадена ситуация източници на власт и е насочен към убеждаването (или принуждаването) на хората за достигането на общи цели. Видимо ако приемем този подход на разглеждане ще различим три компонента в системата на лидерските взаимоотношения – лидер; последователи и ситуационни променливи. Особеност при разглеждане на връзката лидер-последователи е това, че тя не бива непременно да се разглежда в йерархичен план така, както нормално е във връзката началник-подчинен, което означава, че тази връзка като правило е двустранна, а не едностранна, вертикална. Следващият аспект, който произтича от избрания подход е, че лидерството е тясно свързано със същността и механизмите на вътрешногруповата власт и по тази причина се основава на отношенията доминиране и подчинение. Приемането, че всяка група в организационна среда, а и не само в нея има йерархична структура означава, че по този начин очертаваме статуса и ролята на всеки от нейните членове като най-високо в йерархията е позицията на лидера. Неговата функция тук е да влияе върху другите за постигане на начертаните цели. Социалната психология описвайки механизмите на съществуването и функционирането на групата позволява да се очертае и спецификата на лидерството, разгледано в този план лидерството като че ли в дадени функционално определени ситуации възниква спонтанно като неговата природа е свързана със създаването, регулирането и динамиката на формалните и неформалните отношения в групата. При формалните групи съществува особеност, че процесът на лидерството би могъл да се реализира в неформалните отношения и да противоречи на утвърдените официални роли в групата. В този случай говорим за неформален лидер, продукт на самоорганизирането и психологическото съзряване на групата. Авторитетът и правата на лидера изразени в понятието лидерска власт се ограничават в полето на групата, но неговите последователи приемат тази власт на доброволен принцип.

Нормално е описвайки проблемите на лидерството и лидера да се опитаме да определим и функциите, които той изпълнява. Този така наречен функционален подход към лидерството се базира на основните управленски функции като планиране, вземане на решение и координация на групата за изпълнение на решението. В този смисъл има различни виждания за функциите изпълнявани от лидера:

Креч и Кречфийлд (1948) считат, че функциите на лидера се изразяват в следното:



  • да бъде администратор, да планира и да разработва политиката на групата;

  • да бъде експерт;

  • да бъде представител на групата пред други групи;

  • да контролира вътрешните отношения;

  • да разпределя наградите и наказанията;

  • да бъде арбитър при вътрешногрупови спорове;

  • да дава пример и да символизира чрез поведението си групата;

  • да поема индивидуална отговорност за последователите си;

  • да бъде идеолог, т.е. да формира целите и политиката;

  • да е фигурата на бащата (това се нарича патернализъм);

  • да е изкупителна жертва.

По-съвременните схващания свеждат функциите на лидера до две основни:

  • осигуряване на постигането на груповите цели – реализира се чрез предприемането на инициативи и действия от страна на лидера за насочване на групата с няколко опорни пункта като: изясняване на целта; определяне на желания резултат; разработване на план за действие; анализ и разпределение на задачите; контрол върху изпълнението; оценка на работата;

  • сплотяване на групата (кохезия) чрез: поддържане на определен социалнопсихологичен климат и групова атмосфера; формиране на групова идентичност; създаване на групов образ; разрешаване на конфликти;

Това са само част от възгледите за лидерството но и от тях ясно може да се види, че литературата по този въпрос е доста и твърде често объркваща и противоречива. Най-общо може да се направи опит за систематизиране на известните виждания в няколко направления.
2. Подходи в изучаването на лидерството
Единия от подходите за изучаване на лидерството се основава на упражняването на власт в организацията, обикновено се определят седем източника на власт в една организация:

  • принуждение;

  • компетентност;

  • делегирано право за вземане на решение;

  • личен пример;

  • възнаграждения или наказания;

  • информация;

  • връзки.

В зависимост от субекта на властта могат да се определят две групи източници на власт в зависимост от това дали тя произтича от личност или от организация:

Таблица 1



Основа на властта

Личност

Организация

Експертна власт

Приемане на решение

Власт на примера

Възнаграждение

Право на власт

Принуждение

Власт на информацията

Власт над ресурсите

Потребност от власт

Власт на връзките

Показаното в таблица 1 основание на източника на власт дава възможност да се направи и разлика между ръководителя (мениджъра) и лидера. Съвсем естествено е да съществуват определени различия както във функциите, така и в упражняването на властта от ръководителя и от мениджъра заключаващи се в следното (виж таблица 2):



Таблица 2

Ръководител

Лидер

Администратор

Иноватор

Поръчва

Вдъхновява

Работи по зададени от други цели

Работи по собствени цели

Планът е основа на действието

Визията е основа на действието

Опира се в действията си на системата

Опира се в действията си на хората

Използва рационални доводи

Използва емоционални доводи

Контролира дейността

Доверява се на действията на хората

Поддържа движението

Дава импулс на движението

Професионалист

Ентусиаст

Взема решения

Превръща решенията в реалност

Прави нещата правилно

Прави правилни неща

Уважение

Обожание


Въпроси за самоподготовка:

    1. Каква е същността на лидерството?

    2. Кои са подходите при изучаването на лидерството?

    3. Различия между лидер и мениджъра?


Литература:

  1. Ангелов А., Организационно поведение. С., 2002

  2. Евтиков, О. В. Стратегии и приемы лидерства – теория и практика. СПб., 2007

  3. Илиева С., Организационно развитие. С., 1998

  4. Каменов К., Мениджмънт. ВТ., 1999

  5. Карабельова С., Управление и развитие на човешкия потенциал. С., 2004

  6. Коен У., Новото изкуство на лидера. С.,2001

  7. Максвелл, Д., Лидерство. 21 неопровержимых закон лидерство. Минск, 2005

  8. Менгетти, А. Психология лидера. М., 2004

  9. Панайотов Д., Психология на бизнеса. С., 2001

  10. Паунов М., Организационно поведение. С., 1998

  11. Питерс, Т., Лидерство. М., 2007

  12. Розанова В., Психология управления. М., 1997

  13. Смит Х., Д. Уейкли. Психология на организационното поведение. В., 1992

  14. Стоянов В. Организационна психология. В., 2005

  15. Трейси Б., Ф. Шеелен. Личность лидера. М., 201

  16. Харизанова М., М. Кузманова. Управление – теория и практика. С., 2002

  17. Хессельбайн, Ф., О лидерстве. М., 2004

  18. Христов С., Основи на управлението. В., 1997

Глава втора

ТРАДИЦИОННИ ТЕОРИИ ЗА ЛИДЕРСТВОТО
След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:

  • да разберете същността на теориите за чертите на лидера;

  • да се запознаете с концепциите за лидерското поведение;




      1. Теории, определящи чертите на лидера

Тази група теории обединява вижданията, които са характерни за началния етап в изследване на проблема лидерство. Тези теории обединяват психолози, които търся личностни, социални, физически и интелектуални характерни черти, които отличават лидерите от нелидерите. Обикновено тези теории се наричат теории за великите хора, идеята при тях е, че човек, който има определен набор личностови черти ще бъде добър лидер, независимо от характера на ситуацията, в която се намира. Усилията в това направление не довели до успех. Прегледът на двадесет различни студии определил до 80 лидерски характеристики, но само пет от тях са били общи за четири от изследванията. При това положение, ако се приеме, че целта е била да се определят чертите на лидера от нелидера , то тя е напълно провалена. Ако целта е била да се определят чертите, които твърдо се свързват с лидерството, то корелацията между изследванията е от +0,25 до +0,35, което е малко по-оптимистично, но не и абсолютно:

Резултатите са на базата на 70 годишни изследвания на чертите на лидера. Скромните резултати обаче не дават отговор на въпросите свързани със значението на отделните черти дали лидерът е самоуверен или това е резултат от постигнати вече успехи. Затова все повече внимание се отделя на другите направления. Независимо от това има някои съотношения между личностовите характеристики и лидерството, които могат да бъдат посочени: лидерите обикновено имат малко по-висок интелект от своите последователи, но тази разлика не е голяма, нещо повече като правило лидерите в никакъв случай не бива да показват ниво на интелект по-високо от средното, защото много умните отблъскват хората; мотивация за власт – много от лидерите са задвижвани от силно желание за власт. Те проявяват загриженост за авторитета си, честолюбие, изблик на енергия, по-гъвкави са и способни на адаптация, но обикновено при тях съществува проблема за тяхната ефективност; моралност - изследванията на исторически личности е показало, че сред 600 известни монарха най-изявените лидери са били или високо морални, или изключително аморални личности, което води до допускането, че има два пътя към славата или да бъдеш образец на морал и добродетели, или обратно; американския психолог Симонтон е изследвал 100 личностовите качества на президентите на САЩ, само три личностови характеристики – големина на семейството, ръст и количество публикувани книги преди встъпване в длъжност се корелират с лидерските им качества. Например, президентите от малки семейства са останали в историята на САЩ като велики личности. При ръста се е установила закономерността, че претендентите за президент с по-висок ръст печелят поста, а тези, които са по-високи стават забележителни исторически фигури. Историята обаче помни, че и Наполеон, и Хитлер, и Сталин не са се отличавали с висок ръст.

Стогдил (1948) и Лаан (1959) са обосновали следните групи лидерски качества (Stogdill R. M. Handbook of Leadership. Free Press, 1974):



  • интелектуални способности;

  • сигурност в себе си;

  • познаване на работата си;

  • преобладаване над другите;

  • активност и енергичност.

Тези пет групи лидерски качества не обясняват появата на лидер най-малкото, защото се е доказало, че хора притежаващи тези черти не се изявяват като лидери. Ман определя седем личностни черти, при което стига до извода, че най-добре описват лидера интелектуалните способности, но всъщност практиката не показва това (Mann R. D. A review of the Relationsship between Personality and Performance in Small Groups/Psychological Bulletin. 1959).

Изследвайки 90 успешни лидера Уорън Бенис определя следните групи лидерски качества:



  • управление на вниманието - способност да се представи същността на резултата и посоките на действие така, че те да са привлекателни за последователите;

  • управление на значението - способност да се предаде значението на зададения образец или цел така, че да са разбираеми от последователите;

  • управление на доверието - способност да построи своята дейност с такова постоянство и такава последователност, че да получи доверието на последователите;

  • управление на себе си – способност да знае и навреме да признава своите силни и слаби страни като умее да използва не само своите ресурси, но и ресурсите на последователите.

След направено изследване Бенис формира идеята за четири групи личностни качества:

  • физиологични – ръст, тегло, здравословно състояние, външен вид;

  • психологични – внимателност, гъвкавост, енергичност, самоувереност, агресивност и др.;

  • умствени – способност да решава проблеми и взема правилни решения;

  • личностно-делови – навици и умения за изпълнение на функциите.

Както вече подчертахме теориите за личностните черти имат много и съществени недостатъци, на първо място те не намират потвърждение като доказана необходимост за съществуването на успешен лидер, на второ място за създаването на облика на успешен лидер се очертава безкрайно дълъг списък от потенциално важни лидерски качества, на трето място при симулацията в различни организационни среди не са установени връзки между успеха и неуспеха на определени лидери и проявата на определени личностни качества.


      1. Поведенски теории за лидерството

След като не успяват да,определят кои са необходимите черти за лидера, които го отличават от нелидера, изследователите се насочват към поведението. Търсенето е отново в познатия стил - да се определи поведението, което отличава лидера от нелидера. Например дали лидерът е склонен към демократизъм или автократизъм ?

Значението на това изследване се крие в това, че ако се определи какво поведение трябва да има лидерът, то това може да доведе до обучение на избраните хора да бъдат лидери. При определяне на лидерските черти проблемът щеше да доведе до подбор на подходящия човек (този, който притежава най-пълен комплект характерни черти), докато при поведението проблемът, вече е в обучението, което е значително по-приемливо. Проблемът с прилагането на тези теории е свързан и с още нещо. Например според теорията за лидерските черти човек се ражда да бъде лидер, което поставя редица трудности до откриване и подбор на тези хора и винаги може да има изненади. Докато в този случай обучението може да се извърши по определена програма и да се изгражда поведение, което е необходимо. В поведенските теории за лидерството се открояват няколко.

На първо место това е направлението на изследванията на университета в Охайо в края на 40-те години на нашия век. Тези изследвания са били насочени към определяне на независими измервания на лидерското поведение. Започнали са с над 1000 измерения, които накрая били сведени до две. Те били наречени начална структура и загриженост.

Началната (инициираща)структура се отнася до обхвата, до които лидерът се очаква да определи и структурира своята роля и тази на своите подчинени в търсене на пътища за постигане на целта. Тя включва поведението, свързано с опитите да се организира работата, работните отношения и целите. Лидерът в тази структура се описва като този, който определя кои каква част от задачата трябва да изпълни, очаква от изпълнителите да поддържат определени стандарти или представяне.

Загрижеността се описва като обхвата, до който се очаква даден човек да разпростре взаимоотношенията си, които са охарактеризирани от взаимното доверие, уважение мнението на подчинените и отчитане на техните чувства. Този лидер взима под внимание удобството на своите последователи ,благосъстоянието им, техният статус и удовлетворение. Този тип лидер е приятелски настроен, отворен и третира всички подчинени еднакво.

Изследванията проведени в университета в Охайо позволяват да се направят няколко извода:


  1. Колкото по-голямо внимание е обръщано на структурата на отношенията и проблемите свързани с работата, толкова ефекта е по-голям, но той се постига при следните условия:

    • силен натиск за получаване на съответните резултати;

    • заданието удовлетворява подчинените;

    • подчинените са психологически подготвени и са инструктирани от лидера;

    • следва се ефективния модел на управление;

    • подчинените са зависими от лидера в получаване на информация и заповеди за това какво трябва да се прави;

2. Ефективността на лидерството зависи и от следните фактори:

  • използваните технологии;

  • нормалната удовлетвореност от определена работа с определен ръководител;

  • организационна култура;

  • очаквания от използване на определен стил на ръководство;

Друго направление в изследванията е на университета в Мичиган. Изследванията, провеждани в изследователския център на университета в Мичиган се провеждат също към края на 40-те и 50-те години и са насочени към определяне на чертите в поведението на лидерите и които са свързани с измерване на ефективността на представяне. Изследванията също довели до две основни измерения на лидерството, които те нарекли: лидерство, ориентирано към работниците и лидерство, ориентирано към продукцията. Лидерите, които са ориентирани към работниците са описани като наблягащи на междуличностните отношения; те лично се интересуват от потребностите на своите подчинени и отчитат различията между тях. Лидерите, ориентирани към продоволствието пък са склонни да наблягат на техническите аспекти или на задачите – тяхната основна грижа е постигането на груповите цели и членовете на групата са просто средства за постигането им. Заключението на Центъра за изследване е било в полза на лидерите, ориентирани към работниците и те се свързват с по-висока производителност на труда и по-голямо удовлетворение от работата.

Проведените в центъра за изследване в Мичиган изследвания позволява да се направят следните изводи за ефективния лидер:



  • той проявява тенденция към оказване поддръжка на последователите и за развитие на добри отношения с тях;

  • като правило използва групов, а не индивидуален подход при управление на последователите;

  • установява определено високо ниво на изпълнение на задачите.

Ликерт въз основа на изследванията от Мичиган и на базата на собствени изследвания предлага четири базови стила на ръководство разпределени в четири системи (Likert R., The Humman Organization. McGraw-Hill, 1967):

Система 1 – експлоататорски-авторитарен;

Система 2 – благосклонно-авторитарен;

Система 3 – консултативно-демократичен;

Система 4 – основана на участие.
Таблица 3


Организационни променливи

Система 1

Система 2

Система 3

Система 4

Равнище на доверие на лидера в своите подчинени

Не е уверен и не им се доверява

Снизходителна увереност и доверие от типа «господар-роб»

Значителна, но не безусловна увереност и доверие от типа «началник-подчинен» с желание за контрол при вземане на решение

Пълно доверие и увереност във всички взаимодействия

Характер на използваната мотивация

Страх, заплахи и наказания с отделни редки възнаграждения

Възнаграждения и при конкретни случаи наказания

Възнаграждения, отделни наказания и в някоя степен привличане за участие в управлението

Материално възнаграждение на основата на стимулиране с отчитане на ефекта на участие на работници в управлението

Характер на влиянието върху подчинените и взаимодействие с тях

Слабо взаимодействие основано на страх и недоверие

Слабо взаимодействие с отчитане на мнението на отделни хора. Страх и внимание у подчинените

Умерено взаимодействие с достатъчно проявени признаци на доверие към подчинените

Задълбочено приятелско взаимодействие с подчинените на основата на високо уважение и доверие в тях

На базата на тези две изследвания Блейк и Мутон разработват тъй нар. Мениджърска решетка, която дава възможност по-нагледно да се видят някои постижения от теорията за поведението на лидера. Решетката представлява матрица получаваща се при пресичането на две измерения на лидерските стилове: интереса към производството и интереса към хората.

Управленската (мениджърска) решетка представена от Блейк и Мутон (Blake R. R., Mouton J. S. The Managerial Grid. Gulf Publishing Company, 1978) дава възможност да се определят пет зони на основните лидерски стилове както са посочени на схема 1. Поведението на ръководителя се изразява в следното:


  • ръководител от типа 1.9 се интересува от всички производствени резултати и усилията му са съсредоточени върху материалните фактори, като техника, процедури и др.;

  • ръководител от типа 1.1 проявява форма на ръководство, което се определя като безпомощна и обричаща усилията на организацията на провал;

  • ръководител от типа 9.9 според авторите на модела проявява най-ефективния стил на ръководство, при него той полага усилия както за удовлетворяване потребностите на подчинените, така и за усъвършенстване на производството;

  • ръководител от типа 5.5 се определя като ръководител от типа златна среда.

Схема 1




Теория за зависимостта от условията - за тези, които се занимавали с проблемите на лидерството станало ясно, че да се предвиди успехът на лидерството е значително по-сложен проблем от определянето на няколко черти или предпочитано поведение. Неуспехът да се получат бройни резултати довело до съсредоточаване на вниманието върху ситуативните влияния. Връзката между лидерския стил и ефективността предполага, че при определени условия "а" ще бъде подходящ стилът "х", докато стилът "у" би бил по-подходящ за условия "б", а стилът “z” за условия "с".

От многобройните подходи в теорията по-голямо внимание се отделя на няколко, които са си спечелили по-сериозно признание: автократично-демократичен модел - ако автократичното и демократичното поведение се разглеждаха само като две крайни позиции, то този модел би могъл да се причисли към поведенческите теории. Всъщност обаче това са само две положения в едно цяло. В едната крайност лидерът взема решение, съобщава ги на своите подчинени и очаква от тях да ги изпълнят, в другата крайност; лидерът споделя с подчинените си мнението си като дава възможност на всеки да изложи своето становище. Между тези две крайности може да има неопределен брой лидерски стилове, които да са резултат от съотношението на факторите в конкретната ситуация.

Ако се онагледи това виждане ще се получи следната схема:

Схема 2


След като изследвали единадесет положения Фили, Хаус и Кер се спрели на седем, за да покажат, че представителното лидерство има положителен ефект върху производителността, а останалите четири не са показали значителни резултати.

Хамнер и Орган са достигнали до подобни изводи, когато са провеждали своите изследвания. „Най-общо казано, ние открихме, че представителното лидерство е свързано с по-голямо удовлетворение за подчинените от непредставителното лидерство; или поне в най-лошия случай не намалява удовлетворението от работата. Не можем да обобщим толкова лесно резултатите по отношение на производителността. Някои изследвания посочват представителните групи като по-продуктивни; според някои непредставителните са по-ефективни; някои изследвания не показват значителни различия между групите, управлявани по демократичен или автократичен начин" (ОВ – concepts, controversies e applicahons. стр. 360-361).

Тази информация предполага ясна връзка между демократичния стил на ръководство и удовлетворението от работата, но връзката на този стил с продуктивността не е твърде ясна. Интерпретацията на това изследване може да бъде и в смисъл, че хората харесват демокрацията, но не е задължително тя да води до по-голяма производителност. И точно това е идеята на теорията за зависимостта от условията, че нито единият, нито другият от тези крайни стилове може да бъде достатъчно ефективен във всяка ситуация. Или иначе казано лидерският стил ще балансира между двете в зависимост от ситуацията.


Въпроси за самоподготовка:

  1. Каква е същността на лидерските теории за чертите?

  2. Кои са подходите при изучаването на лидерското поведение?


Литература:

  1. Ангелов А., Организационно поведение. С., 2002

  2. Евтиков, О. В. Стратегии и приемы лидерства – теория и практика. СПб., 2007

  3. Илиева С., Организационно развитие. С., 1998

  4. Каменов К., Мениджмънт. ВТ., 1999

  5. Карабельова С., Управление и развитие на човешкия потенциал. С., 2004

  6. Коен У., Новото изкуство на лидера. С.,2001

  7. Максвелл, Д., Лидерство. 21 неопровержимых закон лидерство. Минск, 2005

  8. Менгетти, А. Психология лидера. М., 2004

  9. Панайотов Д., Психология на бизнеса. С., 2001

  10. Паунов М., Организационно поведение. С., 1998

  11. Питерс, Т., Лидерство. М., 2007

  12. Розанова В., Психология управления. М., 1997

  13. Смит Х., Д. Уейкли. Психология на организационното поведение. В., 1992

  14. Стоянов В. Организационна психология. В., 2005

  15. Трейси Б., Ф. Шеелен. Личность лидера. М., 201

  16. Харизанова М., М. Кузманова. Управление – теория и практика. С., 2002

  17. Хессельбайн, Ф., О лидерстве. М., 2004

  18. Христов С., Основи на управлението. В., 1997



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница