К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография



страница13/23
Дата02.02.2017
Размер5.51 Mb.
Размер5.51 Mb.
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   23
Кения и Уганда

Tout est bien sortant des

mains de i'Auteur des choses.

Rousseau

Всичко излиза от ръцете на Твореца на нещата.

Русо

Когато през 1925 г. посетих изложбата в Уембли в Лондон, прекрасната експозиция на намиращите се под английско владичество народи, почувствах силен подтик в най-близко бъдеще да предприема пътуване до тропи­ческа Африка. Доста отдавна ме занимаваше желанието да прекарам по-дълго време в страна и сред хора, които възможно най-малко са свързани с Европа.

През есента на 1925 г. заедно с двама приятели - един англичанин и един американец - се отправих към Момбаса. Пътувахме с един параход Ворман заедно с голяма група млади англичани, които трябваше да заемат посто­ве в различни африкански колонии, където бяха назначе­ни. От атмосферата можеше да се разбере, че пътниците не правеха пътешествие за удоволствие, а отиваха да поемат своя дял от съдбата. Разбира се, често избухваше бурно веселие, но винаги безпогрешно можеше да се долови някаква скрита сериозност. В действителност още преди завръщането си научих за съдбата на много от моите спътници. Някои още през първите два месеца бяха намерили смъртта си вследствие тропическа мала­рия, амебна дизентерия или пневмония. Сред тях бе и младият човек, който на масата винаги сядаше срещу мен. Също и д-р Акли, който имаше заслуги за опазване­то на горилите и с когото се бях запознал в Ню Йорк - малко преди пътуването ми до Африка. Едновременно с мен, но от запад, той бе предприел тази експедиция в областта с горили и починал там, докато аз съм бил още в Елгон. Едва след завръщането си научих за неговата смърт.

Момбаса е останала в спомените ми като влажно, горещо селище сред гора от палми и магнолии, колкото европейско, толкова индианско и негърско, изключител­но живописно, разположено на едно естествено приста­нище, над което се издигаше португалски форт. Там останахме два дни и привечер отпътувахме с теснолинейката във вътрешността на страната, към Найроби, попа­дайки почти веднага в тропическата нощ.

Крайбрежната линия минаваше покрай множество негърски села, чиито жители виждахме да седят край огнищата и да разговарят. Скоро влакът започна да се изкачва, селищата изчезнаха и настъпи катранено черна нощ. Постепенно захладня, а аз заспах. Когато първият слънчев лъч оповести настъпването на деня, аз се събу­дих. Влакът завиваше, целият обвит в червен облак прах, покрай червена скала със стръмни склонове. Там горе, на скалата над нас, неподвижно стоеше черно-кафява строй­на фигура, опряна на дълго копие, с поглед надолу към влака. До нея се извисяваше един гигантски кактус канделабър.

Бях като омагьосан от тази гледка. Беше картина на нещо чуждо, извън моя опит и все пак интензивно senti­ment du deja vu (чувство за вече видяно). Имах чувството, че вече съм преживявал този миг, както и че винаги съм познавал този свят, който бе отдалечен от мен единстве­но чрез времето. Сякаш се завръщах в земята на моята младост, като че ли познавах оня тъмен мъж, който ме бе очаквал там пет хиляди години.

Емоционалната атмосфера на това любопитно прежи­вяване ме съпътстваше през цялото време на пътешест­вието през девствената Африка. Спомням си само за едно друго подобно преживяване на проблясък на вечното, когато за първи път заедно с моя шеф проф. Е. Блойлер наблюдавахме едно парапсихологично явление. Преди това смятах, че бих бил зашеметен, ако наблюдавам нещо толкова фантастично. Но когато това се случи, изобщо не бях изненадан; намирах феномена за нещо напълно в реда на нещата, съвсем естествено и отдавна известно.

Не подозирах каква струна бе докоснал в мен образът на самотния тъмен ловец. Знаех само, че неговият свят бе и мой от безброй хилядолетия.

Така, почти като насън, около обяд пристигнах в Найроби - на около 1800 м над морското равнище, в неописуемо ослепителна светлина, която ми напомни слънчевия блясък в Енгадин, когато човек излиза от зимните мъгли на долината. За мое учудване всички момчета около гарата носеха старомодните сиво-бели вълнени скиорски шапки, които често могат да се видят в Енгадин. Те се ценяха високо поради това, че подвитият им край можеше да служи като козирка - в Алпите добра защита от ледения вятър, а тук - от изгарящата горещи­на.

От Найроби с един малък форд посетихме Ати Плейнз, голям резерват за дивеч. От един невисок хълм в тази обширна савана се насладихме на безподобна гледка. Чак до хоризонта виждахме огромни стада от газели, антилопи, гну, зебри, диви свине и пр. Напредвайки бавно, пасейки п поклащайки глави, животните се прид­вижваха, без да се чуе дори и меланхоличният писък на някоя граблива птица. Тук властваше безмълвието на вечното начало, на света, така както винаги е съществу­вал, в състояние на небитие, защото до момента никой не бе подозирал, че този свят съществува. Така тук аз бях първото човешко същество, открило този свят, но което не знаеше, че в този момент той всъщност го е създал.

Тук за мен стана пределно ясно космическото значе­ние на съзнанието. Qitod natura reliqait imperfectum, ars perficit" (Това, което природата оставя недовършено, го довършва изкуството) - се казва в алхимията. Едва чове­кът, аз, в невидим творчески акт придава на света завър­шеност, като му дава обективно съществуване. Този акт се приписва единствено на Създателя, без да се помисли, че по такъв начин ние разглеждаме живота и битието като една машина, изчислена до последния детайл, която заедно с човешката психика, без смисъл се движи напред по предварително определени и предварително известни правила. В подобно мрачно часовникарско въображение не съществува никаква драма на човека, света или Бога; няма „нов ден", който води към „нови брегове", а само скуката на изчислените процеси. Спомних си за моя стар познайник пуебло: той вярваше, че raison d'etre (право на съществуване) на неговите индианци е задачата да пома­гат ежедневно на своя баща, слънцето, да прекосява небето. Аз им завиждах за тази изпълнена със смисъл вяра и без надежда търсех нашия собствен мит. Сега вече знаех, че той съществува, и нещо повече: че човекът е необходим за довършването на творението. Да, той сами­ят е вторият създател на света, който му придава обек­тивно съществувание, без което светът остава нечут, невидян, безмълвно преживящ, раждащ и умиращ, пок­лащащ глава през стотиците милиони години, в най-дълбоката нощна небитието, вървящ към един неопреде­лен край. Човешкото съзнание е това, което създава обективното съществувание и смисъл, а човекът е наме­рил своето абсолютно необходимо място в големия про­цес на съществуванието.

Потеглихме с намиращата се тогава още в строеж угандийска железница към временната й крайна гара - Сигистифо (шестдесет и четвърта). Момчетата разтова­риха обемистия багаж на експедицията. Седнах на един сандък с храна и си запалих лула, разсъждавайки върху факта, че тук се намирахме на края на oikumene, обетова­ната земя, откъдето безбройни пътища и пътеки се раз­клоняваха по целия свят. След малко към мен се присъ­едини един възрастен англичанин, очевидно заселник; той седна до мен и също извади лула. Поинтересува се закъде пътуваме и когато му разкрих целта на пътешес­твието ни, попита: „За първи път ли сте в Африка? Аз съм тук от четиридесет години."

„Да - отговорих му, - поне в тази част на Африка."

„Тогава мога ли да ви дам един съвет? Вижте, госпо­дине, тази страна тук не принадлежи на хората. Тя е на Бога. Така че, ако нещо се случи, просто седнете и не се тревожете." След това стана и без да поздрави, се изгуби в тълпата на щъкащите край нас негри.

Думите му ми се сториха важни. Опитах се да разкрия психологическия смисъл, който криеха в себе си. Очевид­но бяха квинтесенция на неговия опит тук. Не човекът, а Бог е най-отгоре, т. е. не волята и намерението, а неведо­мото повеление.

Още продължавах размисъла си, когато бе даден сиг­нал за потегляне на двете ни коли. Покатерихме се върху багажа, всичко осем мъже, и се закрепихме здраво, кой както може. Последвалото многочасово клатушкане про­гони всички мисли. До следващото селище - Какамега, седалище на областния губернатор, щаб на един малък гарнизон от африкански стрелци, с болница и - направо невероятно! - с малка психиатрична клиника, пътят бе много по-дълъг, отколкото предполагахме. Вечерта нап­редваше, нощта настъпи изведнъж. Междувременно се изви истинска тропическа буря с чести светкавици, гръ­мотевици и такъв проливен дъжд, че за миг бяхме измок­рени до кости, а един малък поток се превърна в истин­ски опасно препятствие за нас.

Едва около половин час след полунощ при ясно небе, напълно изтощени стигнахме до Какамега, където губер­наторът ни посрещна дружелюбно с уиски в своята гост­на с камина, в която гореше приятен огън (толкова добре дошъл за нас!). В средата на голямата изискана стая имаше маса, отрупана с английски списания. Човек би могъл да се почувства като в някое имение в Съсекс. От умора вече не можех да различа дали се пренасям от действителността в някакъв сън или, обратно - от съня - в действителността. След това трябваше да опънем палатките си, и то за първи път, откакто бяхме тръгнали. За щастие, нищо не липсваше!

На другата сутрин се събудих с температура и ларин­гит и трябваше да пазя леглото един ден. На това обсто­ятелство дължа и запознанството си с т. нар. „птица на мозъчната треска", която е забележителна с това, че изпива гамата правилно, но винаги изпуска последната нота и започва от началото. Това може да обтегне нерви­те на човек с мозъчна треска до скъсване.

Един друг пернат обитател на банановите насаждения изпя две от най-сладките си ноти, които човек може да си представи, но приключи с трета - ужасно фалшива. Quod natura relinquit in petfectum..." Единствено песента на „пти­цата звънче" звучи с непреходна прелест. Когато тя пее, ти се струва, сякаш откъм хоризонта се носи камбанен звън.

На следващия ден с помощта на управителя попълних­ме колоната на носачите си с един военен ескорт от трима аскари. Така започна походът ни към Елгон, чиято стена на кратера, висока 4400 м, съзряхме на хоризонта още в началото. Пътят водеше през сравнително сухата савана. Цялата местност бе покрита с малки, кръгли, високи до два-три метра тумули - стари термитни коло­нии.

За пътешествениците покрай пътя бяха разположени колиби, покрити с трева, кръгли хижи, изградени от адобе, отворени и празни. Нощем на входа им се окачва­ше фенер, чиято светлина прогонваше неканените гости откъм саваната. Нашият готвач обаче не носеше фенер, но затова пък имаше миниатюрна самостоятелна коли­ба, от която бе страшно доволен. Този факт едва не го направи жертва на едно произшествие. Веднъж беше заклал и закачил пред хижата си овца, купена за пет угандийски шилинга. Приготви ни превъзходна вечеря - овнешки котлети. После, когато седяхме и пушехме око­ло огъня, дочухме отдалеч, а после все по-близко особени звуци. Приличаха на ръмжене на мечки, после на лай на кучета и на вой, а накрая на резки крясъци и почти истеричен смях. Първите ми впечатления бяха като от комично представление при Барнум и Балей. Постепен­но обаче сцената стана застрашителна - от всички страни бяхме обградени от голяма глутница гладни хиени, кои­то, изглежда, бяха надушили овчата кръв. Те изпълнява­ха своя дяволски концерт, а на светлината на огъня очите им святкаха във високата слонска трева.

Въпреки познанията за природата на хиените, които уж не нападали хора, не бяхме съвсем сигурни в своята безопасност, а когато изведнъж откъм хижата зад нас се разнесе ужасяващ човешки писък, вдигнахме пушки (деветмилиметрови манлихери и една пушка за сачми) и изстреляхме няколко заряда по посока на светещите в тъмнината очи. Тогава нашият готвач в дива паника се втурна кри нас и ни каза, че една хиена влязла в неговата хижа и едва не го разкъсала. Целият лагер бе в тревога. Вълнението, изглежда, така изплаши общество­то на хиените, че те с гръмки протести напуснаха сцена­та. Остатъкът от нощта премина без повече тревоги и сравнително спокойно, след продължилия дълго бурен смях в колибите на екипа. На следния ден се появи и вождът на местното племе с подаръци - две кокошки и кошница яйца, с молба да останем още един ден и да застреляме хиените, които един ден преди нашето произшествие измъкнали един старец, както си спял в коли­бата, и го изяли. De Africa - nihil cerium!" (За Африка - нищо сигурно!)

С настъпването на деня откъм помещенията на носа­чите отново се разнесоха взривове смях. Този път причи­ната беше представлението, което те бяха устроили, пов­таряйки нощните събития. Един от тях представяше спящия готвач, друг - хиена, която заплашително се приближава към своята жертва. За удоволствие на публи­ката драмата бе повторена безброй пъти!

От този момент готвачът бе кръстен „фици", ние, тримата бели, също имахме своята „запазена марка". Моят приятел, англичанинът, беше „Червения Врат" - според местните представи всички англичани имат чер­вени вратове. Американецът, който наистина имаше бо­гат и елегантен гардероб, бе наричан bwana maredad(„пременения господин"). Тъй като аз тогава, на 50 г., имах посивяла коса, ме нарекоха mzee- „старецът", и всички гледаха на мене, сякаш бях на сто години. Там напредналата възраст е рядкост. Можах да видя много малко белокоси. „Мзее" е също почетна титла, която ми дадоха като на ръководител на Психологическата експедиция „Бугишу" - обозначение, което ни поставиха в Лондон от Форин офис кито lucus а поп lucendo (нелепост). Ние наистина посетихме Бугишус, но най-много време прекарахме с елгонийците.

Негрите изобщо се оказаха много наблюдателни и отлични познавачи на характери. Един от техните инту­итивни пътища за познание се състои в това, че те по ненадминат начин имитират формата на изразяване, жес­товете или походката и чрез това сякаш влизат под кожата на човек. Намирах тази тяхна способност да вникнат в емоционалната природа на другите просто за удивителна. Не се страхувах от дълги разговори с тях, а те определено ги обичаха. По такъв начин научих много неща.

Това, че пътувахме полуслужебно, се оказа от полза, тъй като можехме по-лесно да наемаме носачи, а също и защото бяхме съпроводени от военна охрана. Това съв­сем не беше излишно, тъй като имахме идеята да навле­зем и в области, които още не бяха поставени под конт­рола на белите. И така, един корпорал и двама наемника придружаваха нашето сафари до Елгон.

От губернатора на Уганда получих писмо, в което той ни молеше да включим в експедицията и една англичан­ка, която се връщаше в Египет през Судан. Знаеше, че имаме същия маршрут, и тъй като с дамата се бяхме запознали още в Найроби, нямаше никаква причина да отхвърлим молбата му. Още повече, че се чувствахме задължени към губернатора за неговата всестранна по­мощ.

Споменавам този епизод, за да покажа по какъв фин начин един архетип може да повлияе върху нашите дейс­твия. Бяхме трима мъже, а това бе чиста случайност. Аз бях поканил още един свой приятел да дойде с нас, но неблагоприятни обстоятелства го бяха възпрепятствали да приеме. Това бе достатъчно, за да се установи една несъзнавана или съдбовна констелация. Като архетип се появи триадата, която извиква четвъртия, както винаги се наблюдава в историята на този архетип. Тъй като съм свикнал да възприемам случайното, което ме връхлита, приех дамата радушно в нашата група от трима мъже. Тъй като беше спортен тип и смела жена, тя се оказа полезна компенсация на нашата едностранчива мъжест­веност. А когато по-късно моят по-млад приятел заболя от опасен пристъп на тропическа малария, то ние бяхме, благодарни за опита, който тя бе придобила като меди­цинска сестра през Първата световна война.

След приключението с хиените въпреки молбите на вожда ние продължихме. Теренът бе леко стръмен, види­мите признаци от терциерна лава се увеличаваха. Преси­чахме пояси от чудесни девствени гори с гигантски дър­вета нанди, покрити с огненочервени листа. Огромни бръмбари и още по-едри пъстри пеперуди оживяваха горските просеки и поляни. Любопитни маймуни разкла­щаха клоните. Скоро се озовахме в буша. Това бе един райски свят. Местността бе главно равна савана с ярко­червена почва. Обикновено вървяхме по пътеките на местните жители, които правеха сред буша тесни завои, т. е. с къс радиус на кривите, от три до шест метра.

Пътят ни водеше към местността Нанди и през гората Нанди, един доста голям горски масив. Без никакви произшествия стигнахме до една хижа в полите на Елгон, който дни наред вече се извисяваше пред нас. Оттук по една тясна пътека започна изкачването. Приветства ни местният вожд, син на един faihon, лечител. Той яздеше пони, единствения кон, които бяхме срещнали досега. От вожда разбрахме, че племето му принадлежи към масан, но живее обособено от тях в подножието на Елгон.

След няколко часа изкачване стигнахме до красива широка просека, през която течеше чисто студено поточе с водопад, висок около 3 м, чието корито използвахме за къпане. Разположихме лагера си на известно разстояние от водопада, върху един полегат, сух склон под сенките на чадъровидни акации. Наблизо имаше негърски краал с няколко хижи и една bопu, ограден с тръни двор. С вожда се разбирах на езика суахили.

Той ни определи за носене на водата три жени: майка с две непълнолетни дъщери - и трите голи, с изключение на пояса от миди каури63. И трите бяха шоколадово кафя­ви, изключително красиви, стройни, с изящни свободни движения. Всяка сутрин за мен бе истинско удоволствие да чуя тихото прозвънване на железните гривни на крака­та им, когато се връщаха от потока, и скоро след това да видя как се появяват иззад високата жълта слонска тре­ва, крепейки на главата си амфорите с вода с полюляваща се походка. Бяха украсени с железни гривни на краката, с месингови ленти по ръцете и на шията, с медни висулки във формата на дървени макари в ушите, с пробита с костен или железен пирон долна устна. Имаха много добри обноски, винаги ни поздравяваха с плаха чаровна усмивка.

В съответствие с общоприетите очаквания никога не разговарях с местните жени, с едно изключение, което ще спомена по-нататък. Както у нас на юг, тук мъжете разговарят с мъже, жените - с жени. Другото би означа­вало ухажване. С последното обаче белият човек рискува не само авторитета си, но се излага на сериозната опас­ност „да почернее“, за което съм наблюдавал няколко много поучителни случая. От самите негри многократно съм чувал преценката за някой бял: „Той е лош човек." Когато запитвах защо, ми отговаряха: „Той спи с нашите жени."

При моите елгони мъжът се занимава с едрия доби­тък, с лова, а жената, така да се каже, се идентифицира с shamba, полето от банани, сладките картофи, просото и царевицата. Тя отглежда децата, козите и кокошките, които живеят в същите кръгли хижи, където живее се­мейството. Нейната гордост е разбираема: тя е един силно активен партньор. Идеята за „равноправието на жената" е продукт на една епоха, в която подобно парт­ньорство е изгубило смисъла си. Примитивното общест­во се регулира чрез неосъзнатия егоизъм и алтруизъм, като и на двете се отдава дължимото. Този несъзнаван ред се разпада веднага щом се появи някакво нарушение, което би могло и би трябвало да се компенсира единстве­но чрез някакъв акт на съзнанието.

Така аз с удоволствие си спомням за един важен източник на информация относно семейството у елгони­те: беше едно поразително красиво момче на име Джиброа, син на вожд, с приятни, изискани маниери, чието доверие аз очевидно бях спечелил. Той с удоволствие се черпеше от моите цигари, но не се лакомеше за подаръци, както другите. Той ми разказваше много интересни неща и от време на време ме посещаваше. Чувствах, че имаше нещо наум, че таеше някакво желание. Едва след доста дълго познанство той съвсем неочаквано ми предложи да ме запознае със своето семейство. Знаех, че още не е женен и че родителите му са починали. Ставаше дума за семейството на негова по-възрастна сестра: тя бе женена като втора жена и имаше четири деца. Той много искаше да я посетя, така че тя да има възможност да се запознае с мен. Очевидно за него тя беше като майка и аз се съгласих, защото по този, така да се каже, светски начин се надявах да проникна в семейния живот на примитиви­те.

Мсикипе ctciit chitz elle" (Мадам си беше вкъщи) - тя излезе от колибата, когато ние се приближихме, и ме поздрави по най-естествен начин. Беше хубава жена на средна възраст - т. е. около тридесетте; освен задължи­телния пояс от каури носеше гривни на ръцете и краката, в изкуствено удължените кранчета на ушите - някакви украшения от мед, а на гърдите си - малка кожа от диво животно. Четирите й невръстни деца, miofos", които бе затворила вкъщи, надничаха любопитно през цепнатини­те на вратата и се кискаха възбудено. По моя молба тя ги пусна навън, но мина доста време, докато се осмелиха да излязат. Младата жена също притежаваше същите от­лични обноски като брат си, който от радост поради осъществената среща сияеше в широка усмивка.

Не седнахме, тъй като нямаше на какво, ако изключим прашния под, покрит с кокоши изпражнения и кози дърдонки. Разговорът се водеше в обичайните рамки на салонната полуфамилиарност и се въртеше около децата, семейството, къщата и градината. По-старата съпруга на мъжа й, чиято обработваема земя бе в съседство, имала шест деца. Т. нар. bота на „сестрата" бе отдалечена на около 80 м оттук. Приблизително в средата между двете колиби на жените, но образувайки триъгълник с тях, се намираше хижата на съпруга, а на около 50 м от нея - една малка колибка на вече порасналия син на по-старата съпруга. Всяка от жените притежаваше своя shamba - т. е. плантация с банани, сладки картофи, високостеблено просо, царевица и пр., с които моята домакиня очевидно се гордееше.

Имах чувството, че увереността и излъчваното дос­тойнство до голяма степен се дължаха на идентифицира­нето й с нейната собствена цялостност, с нейния личен живот, който включваше децата, дома, дребния добитък, shamba и не на последно място - нейната безспорна физическа привлекателност. За мъжа се споменаваше само бегло, очевидно той ту беше тук, ту го нямаше. В момента беше в неизвестност. Моята домакиня обаче бе твърдо и постоянно олицетворение на стабилността, ис­тинска „pieduterre" (опора - б. пр.) на мъжа. Въпросът като че ли не се свеждаше до това, дали moй е тук или не, а по-скоро дали тя в своята цялостност присъства и представлява земно-магнетичният център за своя вечно зает със своите стада мъж. Онова, което става в дълбини­те на онези „прости" души, е несъзнавано и поради това неизучено. То може да бъде преценено върху основата на европейски сравнителен материал с неговата „прогре­сивна" диференцираност.

Задавах си въпроса, дали „омъжествяването" на бяла­та жена не е свързано със загубата на нейната естествена цялостност (shamba, децата, дребния добитък, собстве­ния дом, огнището), т. е. като компенсация на нейното обедняване, а, от друга страна, дали „феминизирането" на белия мъж не е следствие от това. Най-рационалните държави заличават разликата между половете най-бър­зо. Ролята, която хомосексуалността играе в съвременно­то общество, е огромна. Тя отчасти е следствие от майчи­ния комплекс, отчасти е естествен целесъобразен фено­мен (ограничаване на размножаването).

Както аз, така и моите спътници имахме шанса да съпреживеем африканския девствен свят с неговата нео­писуема красота, но също и с неговите също толкова невероятни страдания, и то в последния миг преди захлопването на портите. Нашият лагерен живот бе едно от най-хубавите преживявания в моя живот. „Рrоси negotiis et integer vitae sceierisquepurus" (далеч от делата и непокварен от



Сподели с приятели:
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   23


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница