К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография



страница15/23
Дата02.02.2017
Размер5.51 Mb.
Размер5.51 Mb.
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   23

Видения

В началото на 1944 си счупих крака и това нещастие бе последвано от сърдечни пристъпи. В състояние на помрачение преживях делир и видения, които трябва да са започнали, докато животът ми е бил непосредствено застрашен и съм получавал кислород и камфор. Картини­те бяха толкова завладяващи, че аз самият реших, че съм близо до смъртта. По-късно болногледачката ми каза: „Бяхте като обгърнат от ярко сияние!" Това било явле­ние, което понякога наблюдавала при умиращите. Бях стигнал до предела и не знам дали съм се намирал в сън или в някакъв екстаз. Във всеки случай започнаха да ми се случват изключително интересни неща.

Струваше ми се, че се намирам високо горе в косми­ческото пространство. Ниско долу под себе си виждах земното кълбо, потопено в чудна синя светлина. Виждах тъмносиньото море и континентите. Дълбоко под крака­та ми се намираше Цейлон, а пред мен - полуостровът на Индия. Погледът ми не обхващаше цялото земно кълбо, но очертанията му бяха ясни и контурите проблясваха като сребро сред прекрасната синя светлина. На места Земята изглеждаше покрита с цветни или тъмнозелени петна, като оксидирало сребро. „Наляво" в далечината се виждаше обширната жълто червеникава Арабска пустиня. Като че ли там сребристата Земя бе оцветена в червеникаво златно. Следваше Червено море, а далече зад него - „горе вляво", можех да различа крайче от Средиземно море. Погледът ми бе насочен главно нататък. Всичко друго виждах неясно: т. е. виждах снежните върхове на Хималаите, но те бяха обвити в мъгла или облаци. „На­дясно" не поглеждах. Знаех, че се каня да напусна Земята.

По-късно, когато се осведомих на каква височина в пространството би трябвало да се намира човек, за да може да обхване подобна гледка - на 1500 км! Гледката към Земята от тази височина бе най-прекрасното и въл­шебно нещо, което изобщо съм преживявал.

След известно време се обърнах - бях стоял, така да се каже, с гръб към Индийския океан, с лице на север, а сега се обърнах на юг. Нещо ново привлече вниманието ми - недалече в пространството се издигаше голям каменен блок, нещо като метеорит с размерите на моята къща, може би и по-голям. Камъкът се носеше в пространство­то, както и самият аз.

Подобни каменни блокове бях виждал по крайбрежи­ето на Бенгалския залив. Това са блокове от черно-кафяв гранит, в които понякога са били изсичани храмове. Подобен гигантски блок бе и моят камък. Малък вход водеше в едно преддверие, отдясно върху каменна пейка един черен индиец седеше в поза лотос. Бе облечен в бяло, напълно отпуснат и спокоен. Очакваше ме мълча­ливо. Към преддверието водеха две стъпала, а отляво бе входът към самия храм. В безбройните малки ниши, напълнени с кокосово масло, горяха кандила, които об­рамчваха вратата като венец от пламъчета. Подобно нещо бях виждал в действителност - когато бях в Канди в Цейлон и посетих Храма на Свещения Зъб - няколко реда запалени кандила от този вид опасваха портата.

Когато се приближих по стълбите към входа в скали­те, с мен се случи нещо особено: имах чувството, че всичко, което е било досега, се свлече от мен; всичко, което целях, исках, мислех - цялата тази фатасмагорията земното съществувание се смъкна от мен - или ми бе отнета - един изключително болезнен процес. Но все пак нещо остана, защото като че ли всичко, което бях прежи­вял или извършвал, всичко, което се бе случвало около мен, сега бе с мен. Бих могъл също да кажа: бе с мен, и аз бях то. Така да се каже, състоях се от това. Състоях се от моята история и имах чувството, че ето, това съм аз. „Аз съм този вързоп от онова, което е извършено и било."

Това преживяване ми донесе усещането за крайна бедност, но същевременно и огромна пълнота. Нямаше нищо вече, което да искам или да мечтая, т. е. аз, така да се каже, съществувах обективно; бях онова, което съм бил и което съм живял. Отначало доминираше чувство­то, че съм унищожен, оголен, дори ограбен, но изведнъж и това изчезна. Всичко изглеждаше отминало, остана само fait accompli (свършеният факт), без каквото и да било отношение към миналото. Нямаше никакво съжа­ление, че нещо си е отишло или е било отнето. Точно обратното: имах всичко, което бях, и това беше всичко.

И нещо друго ме занимаваше: докато се приближавах до храма, имах усещането, че ще вляза в някакво осветено място и ще срещна всички онези хора, към които в действителност принадлежа. Там - в това също бях убе­ден - бих разбрал в каква историческа връзка съм аз или моят живот. Щях да разбера какво е било преди мен, защо съм съществувал и накъде ще продължи по-нататък жи­вотът ми. Преживеният от мене живот понякога ми се струваше като история, която няма нито начало, нито край. Имах чувството, че съм исторически perikope (пасаж-б. пр.), един откъс, предходният и следващият текст от който липсват. Приличаше ми на изрязан от дълга верига с ножица. Много въпроси бяха останали без отго­вор. Защо животът ми премина така? Защо бях донесъл тези предпоставки със себе си? Какво бях направил с тях? Какво ще излезе от това? На всичко щях да получа отговор - в това бях убеден - веднага щом вляза в камен­ния храм. Там щях да срещна хората, които знаеха отго­вора на моите въпроси - за онова, което е било преди и което щеше да бъде.

Докато все още размишлявах за тези неща, се случи нещо, което привлече вниманието ми: отдолу - откъм Европа, изплува някаква фигура: беше моят лекар или по­точно лицето му, обрамчено със златна верига или златен лавров венец. Веднага разбрах: „Аха, ето това е моят лекар, който ме е лекувал. Но сега той се представя в своята първична форма като basileus71 на Кос. В живота (той е бил аватар на този basileus, временното въплъщение на първичната форма, съществувала открай време. Ето сега той се появява в своята първична форма."

Вероятно и аз бях в своята първична форма, допусках, че бе така. След като той се издигна от дълбините и застана пред мен, между нас започна безсловесен диалог, размяна на мисли. Д-р Н. бе изпратен от Земята да ми донесе послание: протестирало се, че съм имал намере­ние да си отида. Не било редно да напускам Земята и трябвало да се върна. Веднага щом чух това, видението прекъсна.

Бях дълбоко разочарован, защото сега вече всичко изглеждаше напразно. Болезненият процес на „обезлистяването" беше станал безполезен, а аз не бях допуснат в храма, при хората, към които принадлежах.

В действителност минаха още цели три седмици, дока­то стигнах до решението да живея отново. Не можех да ям; защото изпитвах отвращение от всички храни. Изгле­дът към града и планините от болничното ми легло беше като изрисувана завеса с черни дупки или като надупчен лист от вестник, изпъстрен с фотографии, които не ми говореха нищо. Разочарован, аз си помислих: „Сега ще трябва да се прибера отново в „системата с кутийките"." Изглеждаше ми, като че ли отвъд хоризонта на космоса изкуствено бе съграден някакъв триизмерен свят, в кой­то за всеки човек съществува отделна кутийка, където той седи. Сега трябваше отново да се убедя, че това е нещо важно! Животът и целият свят ми се струваха като затвор и аз безкрайно се ядосвах затова, че отново тряб­ваше да смятам всичко това за нещо в реда на нещата. Тъкмо се бях зарадвал, че най-накрая всичко е отпаднало, и ставаше така, като че ли аз - както и всички други хора - отново ще бъда закачен на конци в кутийката. Докато плувах в пространството, се чувствах безтегловен, нищо не ми тежеше. Сега всичко това трябваше да свърши!

Чувствах силна съпротива спрямо лекаря си, защото той ме бе върнал към живота. От друга страна, бях и загрижен за него: „Но, за Бога, животът му е в опасност! Той ми се яви в своята първична форма! А когато някой е стигнал до този си образ, той е готов да умре! Той вече принадлежи към общността на „великите мъже"!" Из­веднъж ми хрумна ужасяващата мисъл, че той трябваше да умре вместо мен. С голямо усилие си наложих да говоря с него за това, но той не ме разбираше. Тогава му се разсърдих. „Защо ли той винаги се прави, че не знае, че е basileus на Кос? И че вече е приел своята първична форма? Той иска да ме накара да повярвам, че не знае това!" Това ме дразнеше. Жена ми ме упрекваше, че съм недружелюбен към него. Имаше право, но аз му бях сърдит, защото не пожела да говорим за всичко, което се случи между нас в моето видение. „По дяволите, та той трябва много да внимава, не бива да рискува! Искам да му кажа да направи нещо за себе си!" Бях твърдо убеден, че животът му е в опасност.

Действително аз бях последният му пациент. На 4 април 1944 - запомнил съм датата точно - за първи път ми бе разрешено да седна на ръба на леглото и в този същия ден той легна, за да не стане повече - чух, че имал пристъпи на треска, а скоро след това почина от септисемия. Иначе нямаше да ми се яви като владетел на Кос.

През онези седмици живеех в някакъв странен ритъм. През деня бях повече депресиран; чувствах се нещастен и слаб, почти не се осмелявах да се движа. Изпълнен с огорчение, си мислех - ето, отново трябва да се върна в този сив свят. Привечер заспивах, като сънят ми траеше до около полунощ, след това идвах на себе си и лежах буден около час, но в съвсем друго състояние. Намирах се в нещо като екстаз или блаженство. Чувствах се, сякаш плувам в пространството, като че ли бях приютен в полите на всемира, в някаква величествена пустота, из­пълнена с възможно най-пълното чувство за щастие. „Това е вечното блаженство, което изобщо не може да бъде описано, толкова е чудесно!" - мислех аз.

Обкръжението също ми изглеждаше като омагьосано. В този нощен час болногледачката ми притопляше храна­та, защото само тогава можех да приема нещо за ядене, и то с апетит. Известно време я виждах като стара еврейка, много по-стара, отколкото в действителност. Тя като че ли ми приготвяше ритуални „чисти" ястия. Като я пог­леднех, главата й бе обкръжена от синьо хало. Аз самият се намирах - поне така ми се струваше – в Pardes Rimonium, Градината с наровете72, и присъствах на сватбата на Тифарет и Малхут. Или бях рави Симон бен Йохан, чието бракосъчетание се празнуваше. Това бе мистична сватба, както се представя в кабалистичната традиция. Не мога да ви опиша колко прекрасно бе всичко това! Можех само отново и отново да си мисля: „Това сега е градината с наровете! Това е сватбата на Малхут с Тифарет!" Не зная със сигурност каква роля играех аз там, по същество това бях самият аз: бях сватбата. А блаженството ми бе това на самото бракосъчетание.

Постепенно преживяването в градината с наровете отзвуча и се промени. Последва Бракосъчетанието на Агнеца в празнично украсения Йерусалим. Не мога да опиша всичко в подробности. Редуваха се едно след друго състояния на блаженство. Имаше ангели, светлина. Са­мият за бях „Бракосъчетанието на Агнеца". Изчезна и това, появи се нова картина, последното видение. Вървях през една обширна долина, която завършваше с верига от хълмове. В края й се образуваше античен амфитеатър, прекрасен на фона на зеленината. Там, в този амфитеатър, се празнуваше hierosgamos. Тан­цьори и танцьорки се появиха на сцената, а върху украсе­ното с цветя ложе, както се описва в Илиада, всемогъщи­ят Зевс, Бащата на боговете, и Хера извършваха мистич­ното бракосъчетание.

Всички тези преживявания бяха прекрасни, нощ след нощ се потапях в състоянието на най-чисто блаженство, „заобиколен от образите на цялото творение". Постепен­но мотивите се смесваха, избледняваха. Виденията най-често не продължаваха повече от около час, след което заспивах. С настъпването на утрото вече чувствах: ето, отново идва сивото утро! Сивият свят със своите килий­ки! Какъв абсурд, каква ужасна безсмислица! Този свят изглеждаше направо смешен в сравнение с тези мои така фантастични вътрешни преживявания! Моите видения и състояния престанаха след близо три седмици, с посте­пенното ми възвръщане към живота.

Човек трудно може да си представи красотата и интен­зивността на чувствата по време на тези видения. Те са най-необикновеното нещо, което някога съм преживя­вал! И какъв контраст с деня! Беше истинско мъчение и нервите ми бяха напълно съсипани. Всичко ме дразнеше - всичко бе така материално, толкова грубо, недодялано, ограничено както пространствено, така и духовно. Неизвестно защо всичко бе изкуствено вкарано в определени рамки и все пак притежаваше някаква хипнотична сила, която те кара да вярваш, че всичко това е самата действителност, въпреки че ясно си проумял нейната пустота. Всъщност, въпреки възвърнатата ми вяра в света, отто­гава никога не можах да се отърва от впечатлението, че този живот е само отрязък от съществуванието, който се разиграва в една триизмерна световна система, създаде­на специално за тази цел.

Ясно си спомням нещо друго: в началото на видението за градината с наровете помолих сестрата да ме извини, ако съм я оскърбил. Стаята бе изпълнена с такава святост! Това беше опасно и можеше да й навреди! Естест­вено, тя не ме разбра. Но за мен присъствието на светостта бе и магическа атмосфера, която (както се опасявах) би могло да бъде непоносима за другиго. Затова се изви­них - не бях виновен за това. Тогава разбрах защо се говори за изпълващия пространството „аромат" на Све­тия Дух. Това бе така - в помещението имаше някаква рпеumа, неизразима святост, чието проявление бе mysterium coniimctionis (тайнството на свързването).

Никога не бих и помислил, че човек може да изживее подобно нещо, че е възможно състояние на постоянно блаженство. Виденията и преживяванията бяха напълно реални, в тях нищо не бе плод на субективизъм, те бяха абсолютно обективни.

Изразът „вечност" ни плаши, но аз мога да опиша преживяното единствено като едно извънвремево състо­яние на блаженство, където настоящето, миналото и бъдещето се сливаха в едно. Всичко, което се случваше във времето, там бе едно обективно цяло. Нищо не беше разположено във времето, нито пък можеше да се измер­ва с понятията за време. Преживяното би могло да се опише по-скоро като състояние на чувствата, което не може да бъде произведено от въображението. Та как бих могъл да си представя, че съществувам едновременно и онзи ден, и днес, и утре? Тогава едно нещо още нямаше да е започнало, друго би било чисто настояще, а трето щеше да е вече приключило - и все пак всичко би било едно. Единственото, което чувството би могло да обхване, беше една съвкупност, една цялост с преливащи отблясъ­ци, в която се съдържаше очакването за започващото, изненада от случващото и задоволството или разочарова­нието от резултата от отминалото. Едно неописуемо цяло, в което човек е втъкан и все пак го възприема напълно обективно.

Преживях тази обективност още веднъж по-късно. Беше след смъртта на жена ми. Видях я в един сън, който приличаше на видение. Стоеше на разстояние и ме гледа­ше право в лицето. Беше в разцвета на годините си, около тридесетгодишна, облечена в рокля, която преди много години й беше ушила братовчедка ми, която беше меди­ум. Може би беше най-красивата рокля, която бе носила. Изразът на лицето й не беше нито весел, нито тъжен, а обективно мъдър и разбиращ, без и най-слабата емоцио­нална реакция, като че ли отвъд мъглата на афектите. Знаех, че това не е тя, а специално създаден или поръчан от нея за мен портрет. Той съдържаше всичко - началото на нашата връзка, преживяното през петдесет и трите години на нашия брак, както и края на живота й. Човек остава безмълвен пред лицето на такава цялостност, защото едва ли би могъл да я проумее.

Тази обективност, която преживях в съня си и във виденията, е част от една завършена индивидуация. Тя означава скъсване с даването на оценки и с всичко, което означаваме като емоционална обвързаност. На тази об­вързаност, общо взето, човекът залага твърде много. Но тя съдържа още и проекции, а те трябва да бъдат оттег­лени, за да стигне човек до себе си и до обективността. Емоционалните отношения са отношения на въжделени­ето, обременени от принудата и несвободата: от другия се очаква нещо, като по такъв начин и той, и ние самите ставаме несвободни. Обективното познание лежи скрито зад емоционалната съотнесеност; изглежда, че това е главната тайна - едва чрез нея е възможно истинското con inner in.

След болестта за мен настъпи плодотворен период за работа. Много от моите основни творби са създадени едва тогава. Прозрението или възгледът за края на всич­ки неща ми вдъхна смелостта за нови формулировки. Вече не се опитвах да затвърждавам собствените си мнения, а се доверявах на потока на мисълта си. Така към мене един след друг прииждаха проблеми и придобиваха форма.

Още нещо последва болестта ми. Бих могъл да го формулирам като „да" за съществуванието - едно „безус­ловно" „да" за това, което е, без субективни възражения, приемане на условията на съществуване такива, каквито са - каквито ги виждам, както ги разбирам. Приемане на моята собствена същност такава, каквато е. В началото на болестта имах чувството, че съм допуснал грешка в поведението си, че до известна степен сам съм си вино­вен и нося отговорност за неуспеха. Но когато човек поеме пътя на индивидуацията, когато живее своя собс­твен живот, той трябва да приеме и заблудите, иначе животът не би бил пълноценен. Не съществува никаква гаранция - нито за миг, - че няма да изпаднем в някаква заблуда или дори в смъртна опасност. Човек си мисли, че може би съществува някакъв сигурен път, но това би бил пътят на мъртвите. Тогава нищо вече не се случва или поне в никакъв случай не и правилните неща. Този, който поема сигурния път, е като мъртъв.

Едва след болестта разбрах колко важно е да приемеш собствената си съдба. Защото по такъв начин присъства един Аз, който не би се огънал дори когато се случи нещо неразбираемо. Един Аз, който издържа, понася истината; Аз, който се справя със света и съдбата. Тогава дори и някакво поражение е победа. Нищо не се разрушава нито отвън, нито вътре, защото собственият континуитет е издържал на потока на живота и времето. Но всичко това може да се случи само тогава, когато човек не се намесва грубо в действието на съдбата.

Осъзнах също, че човек трябва да приема като нещо реално съществуващо пораждащата се в самия него ми­съл - отвъд всякаква преценка. Категориите за лъжа и истина винаги съществуват, но с второстепенно значе­ние, защото наличието на мисли е по-важно, отколкото тяхната субективна преценка. От друга страна - и нашите мнения не трябва да бъдат потискани, тъй като в качес­твото на съществуващи мисли те представляват част от нашата цялостност.
За живота след смъртта

Това, което трябва да ви разкажа за отвъдното и за живота след смъртта, са само спомени, образи и мисли, с които съм живял, които са ме вълнували. До известна степен те също лежат в основата на моите трудове, защото като цяло не са нищо друго освен непрекъснато възобновя­вани опити да се даде отговор на въпроса за взаимовръзките между „отсамното" и „отвъдното". Никога обаче не съм писал expressis verbis за живота след смъртта, защото тогава би трябвало да подкрепя с доказателства идеите си, а това е невъзможно. Сега вече ще ги изложа.

Но и сега не бих могъл да сторя нищо повече от това да разказвам приказки - да „митологизирам". Вероятно човек трябва да е в непосредствена близост до смъртта, за да постигне свободата да говори за това. Нито бих желал да имаме живот след смъртта, нито бих искал да внушавам подобни идеи; но все пак, за да отдам дължимото на действителността, би трябвало да призная, че и без моето желание или подкрепа подобни мисли витаят в мен. Не знам дали са правдиви или не, но знам, че съществуват и че могат да бъдат изразени, ако не бъдат потиснати от някакви предразсъдъци от моя страна. Но предубеденост­та вреди и пречи на пълното разгръщане на психичния живот, който познавам твърде малко, за да мога да го променя. Критическият рационализъм е отре­къл идеята за живота след смъртта заедно с много други митични представи. Това бе възможно само защото пове­чето хора днес се идентифицират главно със своето съз­нание и си въобразяват, че са само това, което те самите знаят за себе си. Всеки, който има дори най-малката представа от психология, може да си даде сметка за факта, колко е ограничено подобно познание. Рациона­лизмът и доктринерството са болести на нашия век; те претендират, че знаят всичко. Но много неща, които днес от нашата днешна ограничена гледна точка смятаме за невъзможни, ще бъдат открити. Понятията ни за време и пространство имат само приблизителна валидност и по­ради това оставят широко поле за по-малки и по-големи отклонения. Предвид подобна възможност аз внимател­но се вслушвам в странните митове на душата, внимател­но наблюдавам разнообразните събития, които ме споле­тяват, независимо дали пасват на моите теоретични схва­щания или не.

За жалост днес митичната страна на човека е сведена до минимум. Той не може да измисля фабули. Поради това твърде много неща му убягват, защото е твърде важно и дори здравословно да се говори за необясними неща. Същото е, ако изпушиш лула пред огъня на ками­ната, слушайки хубава приказка за духове.

Що се отнася до митовете или приказките за живота след смъртта, всъщност ние не знаем каква реалност се крие зад тях. Не можем да открием дали те притежават някаква валидност извън стойността им на антропоморфни проекции. По-скоро би трябвало да си даваме смет­ка, че не съществува никаква възможност да постигнем сигурност относно неща, които надхвърлят нашето раз­биране.

Ние не можем дори да си представим един съвършено различен свят, защото живеем в свят, управляван от определени закони, които са формирали нашия дух и нашите психични предпоставки.

Ние сме строго ограничени от вродената в нас струк­тура и затова - тясно свързани чрез цялото наше същес­твувание и мислене с този наш свят. Митичният човек изисква едно „отиване отвъд всичко това", но човекът на науката не може да го допусне. За интелекта моето митологизиране е чиста спекулация, за емоциите обаче - целебна и необходима дейност. Тя придава на съществу­ването блясък, от който човек не би желал-да се лиши. Не съществува и достатъчно значимо основание за това.

Парапсихологията вижда научнообосновано доказа­телство за продължаване на живота и след смъртта в това, че мъртвият се появява - като призрак, дух или чрез медиум - и споделя неща, които са били известни само на него. Но дори наистина да има подобни достатъчно достоверни случаи, то открит остава въпросът, дали призра­кът, или гласът, е идентичен с мъртвия, или е психична проекция, както и дали казаните неща идват наистина от починалия или от познание, съществуващо в несъзнава­ното.

Въпреки всички разумни доводи против убедеността по тези въпроси, не би трябвало да се забравя едно: за много хора е от твърде голямо значение предпоставката, че животът им ще има неопределена продължителност отвъд тяхното сегашно съществувание. Така те живеят по-разумно, чувстват се по-добре и са по-спокойни: та човек има векове, необозримо много време на разполо­жение! Защо е тогава тази безсмислена суматоха?

Разбира се, това не важи за всеки. Има хора, които не изпитват никаква нужда от безсмъртие, за които е ужася­ваща самата мисъл, че ще трябва да прекарат десет хиляди години на някое облаче и да свирят на арфа! Не са малко и онези, на които животът е изиграл такъв лош номер или изпитват такова отвращение от собственото си съществувание, че прекъсването му им изглежда мно­го по-привлекателно, отколкото продължението му. В повечето случаи обаче въпросът за безсмъртието е тол­кова съществен, толкова непосредствен и неизбежен, че човек трябва да положи усилие да си изгради някакъв възглед за него. Но как би могло да се осъществи това?

Според моята хипотеза ние сме в състояние да постиг­нем това с помощта на знаците, които ни дава несъзнава­ното - например в сънищата. Най-често обаче ние отказ­ваме да възприемаме сериозно сигналите му, защото сме убедени в невъзможността да се даде отговор на този въпрос. Във връзка с този напълно разбираем скептици­зъм имам следните възражения: когато не можем да осъзнаем нещо, би трябвало да се откажем да го разглеж­даме като интелектуален проблем. Например аз не знам коя е причината за възникването на вселената, а и никога не ще го узная. Така че трябва да отхвърля този въпрос като интелектуален или научен проблем. Но в случай, че в мен възникне някаква идея относно това - например от сънищата или митологичните предания, би трябвало да й обърна внимание. Трябва да рискувам да си изградя съответно схващане дори ако то остане завинаги само една хипотеза, за която знам, че не може да бъде доказа­на.

Човекът трябва да може да си каже, че е направил всичко възможно, за да си изгради схващане за живота след смъртта или поне някакъв образ - дори и с цената на признаване на собственото безсилие. Онзи, който не направи това, губи. Защото връхлитащите въпроси са древно наследство на човечеството, архетип, изпълнен с богат тайнствен живот, който се стреми да се слее с нашия настоящ живот, за да го направи цялостен. Разу­мът ни поставя твърде тесни граници и ни предизвиква да преживяваме само познатото, и то в ограничени рам­ки, сякаш човек наистина знае докъде се простират реа­лните предели на живота, фактически ден след ден ние живеем далеч отвъд границите на нашето съзнание, а без да знаем, и несъзнаваното води своя живот в нас. Колко­то по-силно доминира критичният разум, толкова по­беден става животът, а колкото повече съумяваме да осъзнаем митовете и несъзнаваното, толкова повече жи­вот интегрираме. Надценяваният разум и абсолютната държава си приличат по това, че при тяхното доминиране бива пауперизиран индивидът.

Несъзнаваното ни дава шанс, като ни съобщава или ни намеква нещо посредством образи. Понякога то може да ни съобщи неща, които ние не успяваме да узнаем пос­редством логиката. Помислете само за синхронистичните феномени, за пророческите сънища, за предчувствие­то.

Веднъж по време на Първата световна война пътувах от Болинген за дома. Носех със себе си книга, но не можех да чета, защото в мига, когато влакът потегли, ми се яви образ на давещ се. Беше спомен за един инцидент, който се случи, докато бях на военна служба. През цялото пътуване не можех да се освободя от него. Стана ми страшно и си помислих: „Но какво може да се е случило? Дали не е някакво нещастие?"

В Ерленбах слязох и тръгнах към къщи все още под влияние на тези спомени. В градината видях да стоят децата на втората ми дъщеря. Тогава тя живееше със семейството си при нас, след като по време на войната напусна Париж и се върна в Швейцария. Всички изглеж­даха стъписани и когато ги запитах какво се е случило, ми разказаха, че Адриан, най-малкият, паднал в басейна. Там е доста дълбоко и тъй като още не можеше да плува, едва не се удавил. По-големият му брат го извадил. Всичко това се разиграло точно по времето, когато във влака бях споходен от спомените си! По такъв начин несъзнаваното ми бе дало знак. Защо тогава да не може да ме уведомява и за друго?

Нещо подобно преживях и при един смъртен случай в семейството на жена ми: бях сънувал, че леглото на жена ми е дълбока яма с иззидани от камък стени - бе като гроб и напомняше нещо древно. Дочух дълбока въздишка като че ли някой предаваше Богу дух. Някакво същес­тво - приличащо на жена ми - се появи от гроба и изплува нагоре. Беше облечено в бяла роба, извезана със странни черни знаци. Събудих се и веднага разбудих и жена си, проверих колко е часът. Беше три сутринта. Сънят бе толкова странен, че веднага си помислих, че може да означава нечия смърт. В седем пристигна вестта, че братовчедка на жена ми се е поминала в три часа!

Твърде често става дума за някакво предварително знание, но не и за предварително разпознаване. Така веднъж сънувах, че се намирам на някакво градинско парти. Видях сестра си, което много ме учуди, тъй като бе умряла преди няколко години. Освен нея присъстваше и един приятел, също вече покойник. Другите бяха още живи мои познати. Сестра ми бе в компанията на моя добра позната, която още насън аз реших, че, изглежда, е белязана от смъртта. „Тя е белязана" - си помислих. Насън знаех, че живее в Базел и че я познавам, но при събуждането, колкото и да се стараех, не можех да си спомня коя беше, макар че целият сън все още беше съвсем жив пред очите ми. Представих си всички позна­ти от Базел, като внимавах дали образите им ще предиз­викат у мен някакъв отклик - нищо!

След няколко седмици получих съобщение за смъртна злополука с една позната дама. Веднага се сетих - беше същата от съня, която не можех да си спомня. В спомена ми образът й бе извикан до най-малките подробности, защото тя беше моя дългогодишна пациентка една годи­на преди смъртта си. Въпреки това, при опита да възста­новя лицата на всичките си базелски познати, в дългата редица липсваше точно нейният образ, въпреки че би трябвало той да е сред първите.

Когато човек има подобно преживяване, започва да изпитва някакво страхопочитание пред възможностите и способностите на несъзнаваното. Трябва само да бъде критичен и да осъзнава, че подобни съобщения все пак може да имат субективно значение, макар че могат да съответстват на реалността или не. Все пак от опит знам, че схващанията, които съм могъл да си изградя на базата на подобни загатвания от несъзнаваното, винаги са ми отваряли очите и са ми давали възможност да надникна в света на предчувствията. Разбира се, не възнамерявам да пиша книга с откровения на тази тема, но ще призная, че има един „мит", който ми дава кураж да навляза по-дълбоко в това царство. Митовете са най-ранната форма на науката. Когато говоря за нещата след смъртта, аз го правя поради някакъв вътрешен подтик, тъй като не мога да отида по-далеч от това, освен да ви разказвам митове и сънища на тази тема.

Разбира се, веднага би могло да се възрази, че митове­те и сънищата за продължаване на живота и след смъртта са компенсаторни фантазии, присъщи на природата ни - всичко живо се стреми към вечност. Срещу това нямам никакъв друг аргумент освен, разбира се, самия мит.

Извън това обаче има признаци, че поне част от пси­хиката не е подвластна на законите на времето и прост­ранството. Научно доказателство за това предоставят опитите на Райн73. Покрай многобройните случаи на спон­танни предвиждания, извън пространствени възприятия и други подобни, за което ви дадох примери от собствения си живот, те също доказват, че психиката понякога фун­кционира и отвъд пространствено-времевия закон за причинността. От това следва, че нашите представи за прос­транство и време, а заедно с това и за причинност не са съвършени. Една пълноценна представа би трябвало така да се каже, да може да бъде разширявана и с още едно измерение; едва тогава тоталността на явленията би могла да бъде обяснена цялостно. Точно затова рационалистите и днес все още настояват върху това, че не съществува парапсихологически опит, тъй като техният житейски възглед се основава или разпада в зависимост от отговора. Ако подобни явления изобщо се случват, то рационалистичната представа за света е невалидна, тъй като е непълна. Тогава възможността за съществуване на различна, намираща се отвъд света на явленията, дейст­вителност би се превърнала в проблем, като в такъв случай щяхме да бъдем принудени да приемем факта, че нашият свят, със своето време, пространство и каузалност, се съотнася с един друг ред на нещата, лежащи отвъд или отдолу, където нито „тук и там", нито „преди и след това" са от значение. Струва ми се, че поне една част на нашето психично съществувание се характеризи­ра чрез относителността на пространството и времето. Тази релативност, изглежда, нараства пропорционално на дистанцията от съзнанието, на едно абсолютно усло­вие за времевост и пространственост.

Не само моите сънища, но и тези на някои други хора формираха моя възглед за живота след смъртта, проме­няха го или го потвърждаваха. От особено значение бе сънят на една моя ученичка (шестдесетгодишна) около два месеца преди смъртта. Тя се оказала в Отвъдното; там на първите чинове в един клас седели нейните почи­нали съученички; всички били в очакване. Тя се огледала, за да види учител или докладчик, но не забелязала нико­го. Дали й да разбере, че тя самата е лекторът, тъй като всички покойници трябвало веднага след смъртта си да представят пълен отчет за своя житейски опит. Умрели­те се интересували изключително от житейския опит, придобит от новодошлите покойници, сякаш делата и събитията от земния живот били от решаващо значение.

Във всеки случай сънят описва твърде необичайна аудитория, подобна на която не би могло да се намери на Земята. Живият интерес на хората бил насочен към крайния психологически резултат от един човешки жи­вот, който в никакъв случай не е изключителен, както и изводите, които биха могли да се направят от него според нашите представи. Ако обаче „публиката" се на­мира в едно извънвремие, където понятията „процес", „събитие", „развитие" са поставени под въпрос, то осо­бен интерес за нея би могло да представлява точно онова, което липсва в нейните собствени условия.

По време на този сън дамата се страхувала от смъртта и искала да държи мисълта за нея възможно най-далеч от съзнанието си. Но интересът към смъртта е твърде ва­жен, особено за застаряващия човек. Връхлитат го, така да се каже, неотклоними въпроси, обсебват го и той трябва да намери отговора. За тази цел той би трябвало вече да има мит за смъртта, защото „разумът" не му показва нищо друго освен мрачния гроб, към който той пътува. А митът може да му предостави съвсем други картини, обогатяващи и подкрепящи образи от страната на мъртвите. Да вярва или не на тези картини или да им се доверява само отчасти, това е негово право толкова, колкото и отхвърлянето им от този, който не им вярва. Докато обаче отричащият върви направо към Нищото, вярващият в природата на архетипа следва стъпките на живота чак до смъртта си. И двамата, разбира се, са несигурни, но единият живее против своите инстинкти, другият - с тях, което е съществено различие и преиму­щество за последния.

Фигурите на несъзнаваното също са несведущи и имат нужда от човека, или от връзка със съзнанието, за да могат да постигнат „знание". Когато започнах да работя с несъзнаваното, фантазийните фигури на Саломе и Илия играеха важна роля. После те се оттеглиха на заден план, но приблизително след две години отново се върнаха. За мое най-голямо учудване те бяха напълно непроменени. Говореха и действаха така, сякаш междувременно нищо не се бе случило. Всъщност в моя живот се бяха случили невероятни неща. Трябваше да започна от началото, да им разкажа всичко и да го анализирам. Тогава ситуация­та много ме учуди. Едва по-късно разбрах какво се бе случило: и двамата междувременно се бяха потопили в несъзнаваното, т. е. в себе си, би могло да се каже също така - в безвремието. Те бяха останали без връзка с Аза и с неговите променящи се обстоятелства и затова не знаеха какво се бе случило в света на съзнанието.

Доста рано бях разбрал, че трябва да „поучавам" фигу­рите на несъзнаваното или „душите на починалите", често неразграничими от първите. За първи път прежи­вях подобно нещо при една обиколка с велосипед на Северна Италия през 1911 г., която бях предприел с мой приятел. На връщане от Павия стигнахме до Арона, в долната част на Лаго Маджоре, където пренощувахме. Бяхме решили да пътуваме покрай езерото и по-нататък през Тесин да стигнем до Файдо. Там искахме да вземем влака за Цюрих, но в Арона сънувах нещо, което обърка плановете ни.

В съня си се озовах в обществото на високопоставени духове от минали векове и изпитах чувство, подобно на това, което ме споходи по-късно към „светлейшите предци" в черния камък от моето видение през 1944 г. Разго­ворът ни протече на латински. Един от господата - с къдрава перука, ми зададе труден въпрос, чието съдържа­ние след събуждането не можех да си спомня. Разбрах го, но не владеех достатъчно добре езика, за да му отговоря на латински. Това ме засрами така дълбоко, че от силна­та емоция се събудих.

Още в момента на събуждането си спомних за книгата, върху която работех тогава, Промени и символи на либи­дото, и изпитах такова чувство за непълноценност, че веднага взех влака за дома, за да се заема незабавно с работа. Не можех да си позволя да продължавам пътешествието и да загубя още три дни - трябваше да работя, за да намеря отговора.

Едва години по-късно разбрах съня и реакцията си: господинът с перуката бе нещо като дух на предците или дух на мъртвите, насочил към мен въпросите, но аз не знаех как да отговоря! Тогава е било още твърде рано, аз още не съм бил готов, но имах някакво неясно предчувс­твие, че чрез работата си върху книгата ще мога да отговоря на поставения ми въпрос. Той ми бе зададен от моите духовни предци с надежда и очакване да чуят това, което навремето не са могли да открият, защото отгово­рът е трябвало да бъде даден едва в следващите столетия. Ако въпросът и отговорът вече са съществували във вечността, то моите усилия изобщо не биха били необхо­дими и щеше да е възможно да бъдат открити в някой друг век. Изглежда, че в природата съществува неограни­чено знание, което обаче може да бъде обхванато от съзнанието само когато е настъпил подходящият мо­мент. Вероятно процесите протичат както в индивидуал­ната психика - дълги години човек има някакво предчув­ствие за нещо, но само в някакъв пределен момент то може да бъде осъзнато.

Когато по-късно написах Septem Sermones ad Mortuos - то отново мъртвите бяха тези, които ми поставяха реши­телните въпроси. Те се връщаха от Йерусалим - поне така твърдяха, - защото не открили това, което търсели. Това твърде много ме учуди тогава, защото според общоприетото схващане мъртвите са тези, които притежа­ват голямото Познание. Смята се, че те знаят много повече от нас, защото християнското учение допуска, че „отвъд" ние ще се гледаме „лице в лице". Вероятно душите на умрелите „знаят" само това, което са знаели в момента на смъртта, нищо повече. Оттук идва стреме­жът им да проникнат в живота, да споделят познанието на хората. Често имам чувството, че стоят точно зад нас и очакват да чуят това, което ще отговорим на тях и на съдбата. Струва ми се, че за тях всичко се свежда до това да получат отговори на Своите въпроси от живите, т. е. от тези, които са ги надживели, които съществуват в посто­янно променящия се свят. Мъртвите питат - сякаш на тяхно разположение не е цялото знание, а то може да се влива само в душата, сраснала с тялото на живите. Духът на живите тогава, изглежда, поне по един пункт превъз­хожда този на мъртвите: по способността му да постига ясни и основни знания. Триизмерният свят във времето и пространството ми прилича на координатна система; това, което тук е разделено на ординати и абсциси, „там", в безвремието и безпространствеността, може да изглеж­да като примордиален образ с много аспекти, може би дори като „дифузен облак на познанието" около един архетип. Необходима е обаче координатна система, за да се осъществи разграничаването на отделните съдържа­ния. Подобна операция ни се струва немислима в състо­яние на дифузно всезнание или, както е може би в случая, на безсубектно съзнание, без време-пространствено раз­граничение. Познанието, както н възникването, предпо­лага някакво противоречие, някакво „тук" и „там", „го­ре" и„долу", „преди" и „след".

Ако след смъртта има осъзнато съществуване, то, както ми се струва, трябва да продължава над равнището на съзнанието на човечеството, което във всяка възраст има една горна, макар и варираща граница. Доста хора в момента на смъртта си са не само изостанали под собст­вените си възможности, но - нещо повече - са далеч зад това, което хората по тяхно време вече са били осъзнали. Оттук произлиза и техният стремеж поне в смъртта да придобият онзи обем от знания, който не са успели да постигнат в живота.

До това заключение стигнах чрез наблюденията си върху сънищата за мъртвите. Така веднъж сънувах, че посещавам свой приятел, умрял преди около четиринаде­сет дни. В живота си той не бе изповядвал нищо освен един обикновен възглед за света и бе останал така, в това състояние без рефлексии. Домът му се намираше на един хълм, подобен на Тюлингенския хълм до Базел. Там се извисяваше стар замък, чиято стена ограждаше малък площад с църквица и няколко сгради. Напомняше ми за площада пред замъка Раперсвил. Беше есен. Листата на старите дървета вече бяха позлатени, мека слънчева светлина осветяваше пейзажа. Моят приятел седеше с дъщеря си до една маса. Знаех, че тя му говори за психо­логия, защото това учеше в Цюрих. Той бе така увлечен от онова, което тя му разказваше, че ме поздрави само с леко махване на ръка. Сякаш искаше да ми каже: „Не ми пречи." Същевременно поздравът беше и отпъждане.

Сънят ми подсказваше, че сега той (разбира се, за мен необяснимо как) искаше да постигне реалността на сво­ето психично съществувание, което в своя реален живот той никога не е успял да направи. По-късно във връзка с този сън си спомних и думите: „Светите анахорети наго­ре по планината..." (Анахоретите във финалната сцена на втората част на Фауст са замислени като различни сте­пени на развитие, които взаимно се допълват и извися­ват.)

Едно друго преживяване за развитието на душата след смъртта имах близо година след смъртта на жена ми. Една нощ се събудих внезапно с убедеността, че съм бил при нея в Южна Франция, в Прованс, където прекарахме заедно цял ден. Там тя работеше върху изследванията за Граал. Това ми се стори показателно: та тя бе умряла, преди да завърши работата по темата!

Обяснението на субективно ниво - че моята анима още не е довършила възложената й работа - не представ­ляваше интерес за мен, защото аз много добре знаех, че още не съм я довършил. Но мисълта, че жена ми и след смъртта продължава да работи върху своето по-нататъш­но духовно развитие - каквото и да се подразбираше, - ми изглеждаше значимо и затова сънят поддържаше някак­ва увереност в мен.

Идеите от този род естествено са неточни и предста­вят невярна картина, като тяло, проецирано в една равни­на, или, обратно, като конструиране на четириизмерен модел от триизмерно тяло. Те си служат с определенията на един триизмерен свят, за да се онагледят. Както математиката не жали усилия да създаде изрази на таки­ва отношения, които надхвърлят емпиричността, и в природата на една дисциплинирана фантазия е да създава образи на неосезаемото посредством логически принци­пи и на базата на емпирични данни, например съдържа­нието на сънищата. Използваният при това метод е този на „необходимото обяснение", както го наричам. Той представлява принципът на амплификацията при тълку­ването на сънищата, но може да бъде демонстриран най-лесно чрез обяснението на целите прости числа.

Като първо, числото едно е единство, но то е и „единството", Едното, Единственото, индивидуалност и недвойственост - не числово, а философско понятие, архетип и атрибут на Бога, монадата. Необходимо е човешки­ят разум да прави такива изявления, но в същото време интелектът зависи и е свързан с понятието за единствеността и неговите приложения. С други думи, това не са произволни изявления, те са детерминирани от природа­та на единствеността и затова са необходими. Същата логическа операция е възможна теоретически и при всич­ки следващи понятия за числата, макар че тя скоро стига до своя край поради бързо нарастващия брой на разкло­ненията, които вече стават необозрими.

Всяко следващо единство носи нови свойства и нови модификации. Например едно от свойствата на числото четири е, че уравненията от четвърта степен могат да бъдат съкращавани, но тези от пета стенен - не. Едно „необходимо обяснение" за числото четири е, че то е най-високата точка и същевременно краят на предшестващо нарастване. Тъй като всяко следващо единство добавя едно или повече свойства от математическо естество, то изразите се усложняват до такава степен, че не могат да бъдат формулирани по-нататък.

Безкрайният ред числа отговаря на безкрайния брой на индивидуалните създания. Този ред също се състои от индивиди и дори само свойствата на първите десет члена от реда представляват (ако изобщо представляват нещо!) една абстрактна космогония от монади. Свойствата на числата обаче са едновременно и свойства на материята, поради което определени равенства са в състояние да предшестват поведението на материята.

Точно затова бих искал да допусна възможността съ­що и други, нематематически обяснения (т. е. имплицит­ни в природата) да насочват към реалности извън самите тях. Имам предвид фантазийните образи, които се радват на consensus omnium или се отличават с висока честота на проявленията, както и мотивите на архетиповете. Съ­ществуват математически уравнения, за които не е из­вестно на какви физически реалности отговарят; подоб­но на тях съществуват митологични продукти, за които не знаем първоначално към кои психични реалности се отнасят. Например уравненията за турбулентността на нагорещени газове са създадени далеч преди последните да са били точно изследвани; от много по-отдавна съществуват митологеми, които изразяват протичането на оп­ределени подпрагови процеси, но едва днес сме в състо­яние да ги осъзнаем като такива.

Степента на осъзнатост, която някъде вече е постиг­ната, както изглежда, е горната граница на това, което и мъртвите могат да постигнат като познание. Може би затова земният живот е от такова огромно значение и онова, което човекът „отнася" отвъд при смъртта си, е толкова важно. Само тук, на Земята, в земния живот, където се сблъскват противоположностите, общото рав­нище на съзнание може да се повиши. Изглежда, че това е и метафизическото предназначение на човека, което обаче той не може да изпълни, без да „митологизира". Митът е неизбежната и крайно необходима междинна степен между несъзнаваното и осъзнатото познание - твърдо установено е, че несъзнаваното знае повече от съзнанието, но това е знание от особен вид, знание във вечността, най-често без връзка с Тук и Сега, без съобразяване с езика на нашия разум. Единствено когато му дадем възможност да се изрази, да се амплифицира - както по-горе, в случая с числата, то стига до областта на нашето разбиране и тогава долавяме новия аспект. Този процес се повтаря при всеки успешен анализ на сънища по най-убедителен начин. Затова е и толкова важно да не се придържаме към предварително изградени догматич­ни мнения относно съдържанието на сънищата. Веднага щом настъпи известна „монотонност на тълкуването", човек разбира, че интерпретацията е догматична и следо­вателно - безплодна.

Дори и да не е възможно да се даде убедително дока­зателство за живот след земния, то все пак съществуват преживявания, които ни предоставят материал за разми­съл. Възприемам ги като догадка, без да си позволявам да им придавам значение на убеждения.

Една нощ лежах буден и мислех за смъртта на мой приятел, починал внезапно и погребан предния ден. Не­говата смърт ме занимаваше изключително настойчиво. Изведнъж ме завладя чувството, че той сякаш бе в стаята - като че ли бе застанал до леглото ми и ме молеше да тръгна с него: нямах усещането за някаква видимост - беше по-скоро вътрешен визуален образ, който аз приех за фантазъм. Честно казано, трябваше да си задам въпро­са: имам ли доказателство, че това е фантазъм? Но ако не бе това, т. е. ако приятелят ми наистина бе в стаята, а аз го възприемах като плод на въображението - не би ли било това отвратително от моя страна? Същевременно имах също толкова малко доказателства, че той е някак­ва видимост - т. е. че наистина е застанал пред мен! Тогава си казах: „Със или без доказателство, вместо да го смятам за фантазъм, със същото право мога да се опитам да му дам статут на действителност, поне заради опита.“ В мига, в който си помислих това, той тръгна към вратата и ми кимна да го последвам. Значи трябваше, така да се каже, да се включа в играта. Това обаче не бе предвидено! Налагаше се да си повторя аргументите още веднъж - едва тогава го последвах във въображението си.

Toй ме поведе навън от къщата, през градината, по улицата и накрая стигнахме до неговата къща. В действи­телност тя се намираше на около стотина метра разсто­яние от моята. Влязох вътре и той ме заведе в кабинета си - стъпи на едно дървено столче и ми посочи втората от петте подвързани в червено книги, които се намираха на втората най-горна лавица. Тук видението ми се прекъсна. Не познавах библиотеката му и не знаех какви книги притежава. Освен това не можах да различа отдолу загла­вията на книгите, които бяха подредени на втората горна лавица.

Това преживяване ми се стори толкова забележител­но, че на другата сутрин отидох при вдовицата на прияте­ля си и я помитах дали не бих могъл да погледна нещо в библиотеката на покойния. Действително на лавицата още отдалече видях петте подвързани



Сподели с приятели:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   ...   23


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница