К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография



страница16/23
Дата02.02.2017
Размер5.51 Mb.
Размер5.51 Mb.
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   ...   23
в червено тома, а под нея - дървеното столче. Качих се на него, за да прочета заглавията - бяха преводи на романи на Емил Зола, а заглавието на втория том бе Завещанието па мъртвите. Съдържанието ми се стори безинтересно, но заглавието - интригуващо във връзка с преживяното.

Още едно преживяване имах точно преди смъртта на майка ми. Когато тя умря, аз бях в Тесин.

Бях разтърсен от известието, защото смъртта й бе настъпила внезапно и неочаквано. През нощта преди това сънувах ужасен сън: намирах се в гъста, мрачна гора. Огромни фантастични скални отломки бяха разхвърляни сред гигантски праисторически дървета. В пейзажа има­ше нещо героическо, древно. Изведнъж дочух рязко изс­вирване, което като че ли отекваше във вселената. Кра­ката ми се разтрепераха от ужас. От близкия гъсталак шумно изскочи огромно куче - вълча порода, с озъбена страховита паст. Кръвта ми се смрази при вида му; то профуча край мен, а аз светкавично си помислих: сега Дивият Ловец му е заповядал да прибере някой човек! Събудих се в смъртен ужас, а на следващата сутрин получих известието за смъртта на мама.

Рядко съм бивал така разтърсен от някой сън, защото при повърхностно разглеждане той като че ли подсказва­ше, че дяволът е отнесъл душата на майка ми. В действи­телност обаче Дивият Ловец - тази „Зелената Шапка" (Grunhutl) - бe същият, който ловуваше със своите кучета през студените януарски дни на фьона. А богът на моите алемански предци - Вотан, бе повикал майка ми при нейните предци, негативно погледнато - при дивото войн­ство, а позитивно - при „блажения народ" (silie Hit). Едва християнските мисионери можаха да превърнат Вотан в дявол. Всъщност той е значим бог - един Меркурий или Хермес, както римляните признавали; природен дух, кой­то отново се възражда в историята за Граал като Мерлин, а при алхимиците - като spiritus Merkurialis, търсения арканум. Така че тълкуванието на съня ми показва, че душата на майка ми е била приета в онази по-широка взаимовръзка на цялостната личност, която лежи отвъд християнската моралност - в онази спойка на природа и дух, в която конфликтите и противоречията са разреше­ни.

Веднага заминах за вкъщи. А през нощта във влака бях завладян от огромна тъга, но някъде вътре, дълбоко в сърцето си не можех да тъгувам, и то по една твърде странна причина: през цялото време на пътуването в ушите ми звучеше танцова музика, шум и весел смях - все едно, че имаше сватба. Всичко това беше в крещящо противоречие с ужасното впечатление от съня ми. Тази весела музика, оживеният смях - всичко това ми пречеше да се отдам изцяло на скръбта, а тя отново и отново се опитваше да ме завладее, но в следващия миг пак потъвах в живите мелодии.

Тази несекваща смяна на противоположни чувства - от една страна, топла радост, а, от друга - ужас и мъка, това противоречие си обяснявам с факта, че смъртта се представя в единия случай от гледна точка на Аза, а в другия - на душата. В първия случай тя е катастрофа, изглежда, като че ли злите сили безмилостно са сразили един човек.

Наистина, смъртта е страхотна бруталност - не можем да се залъгваме, че не е, - и то не само като физическо явление, но много повече като психичен акт: от нас е откъснат един човек, а това, което остава, е леденото безмълвие на смъртта. Не остава никаква надежда за някаква връзка, защото всички мостове са разрушени. Хора, на които бихме пожелали дълъг живот, биват покосени в разцвета на живота си, а нехранимайковци доживяват до дълбока старост. Това е жестоката реал­ност, пред която не можем да си затваряме очите. Хората могат така да се озлобят от бруталността на проявите на смъртта, че да стигнат до извода, че не съществува нито милосърдие, нито справедливост, нито Божия милост.

Но от по-друг ъгъл на зрение смъртта изглежда като радостно събитие. Sub specie aetenitalis например тя е брачен обред, mysterium contiuntionis. Душата като че ли се съединява с липсващата си половина, тя постига ця­лостност. На гръцките саркофази този радостен момент се представя чрез сцени с танцьорки, а в етруските гроб­ници - чрез сцени на пиршества. Приятелите на благочестивия кабалист рави след смъртта му казвали, че той празнува сватба. А и днес в някои области все още има обичай по задушница на гробовете на умрелите да се правят угощения - пикници. Всичко това изразява усеща­нето, че всъщност смъртта е радостен празник.

Няколко месеца преди смъртта на майка ми, през септември 1922 г., сънувах нещо, което я предвещаваше. Отнасяше се за баща ми. От годината на неговата кончина, през 1896, никога не го бях сънувал, а сега се появи в съня ми. Той като че ли се връщаше от дълъг път. Изглеждаше подмладен, а не патриархално авторитарен. Отидохме заедно в моята библиотека и аз бях изключи­телно радостен да му представя жена си и децата, да му покажа дома си и да му разкажа всичко, което бях напра­вил и постигнал. Исках да му кажа за книгата за психоло­гическите типове, излязла наскоро, но забелязах, че всич­ко това не бе възможно, защото той изглеждаше разсеян. Сякаш искаше нещо от мен. Усещах го ясно и затова се въздържах. Тогава той ми каза, че искал да се консултира с мен, тъй като съм психолог, относно психологията на брака. Бях готов да му изнеса дълга лекция относно усложненията в съпружеския живот, но тук се събудих. Не можех добре да разтълкувам съня, защото не ми идваше наум, че би могъл да се отнася за смъртта на мама. Това осъзнах едва когато през януари 1923 г. тя внезапно почина.

Семейният живот на моите родители не протече в щастливо разбирателство. Той представляваше по-скоро истинско изпитание nа търпимостта, обременено от много усложнения. И двамата правеха типичните за много се­мейни двойки грешки. Бих могъл да предусетя смъртта на майка си от този сън: след двадесет п шест годишно отсъствие в съня ми баща ми се интересуваше от психо­лог, от последните постижения и познания в областта на брачните усложнения, тъй като за него бе настъпил моментът отново да се изправи пред този проблем. Оче­видно в своето състояние на безвремие той не бе успял да обогати повече възгледите си, та затова сега трябваше да се обърне към живите, които, живеейки при променени условия, може би са придобили нов подход към въпроса.

Това бе посланието на съня. Без съмнение, проник­вайки в субективния му смисъл, бих могъл да проумея още много неща, но защо го сънувах точно преди майка ми да си отиде, за което нямах никакво предчувствие? Той явно бе насочен към баща ми, към когото с годините изпитвах все по-силна симпатия,

Тъй като несъзнаваното има по-добри информацион­ни източници от съзнанието вследствие на своята време-пространствена относителност, докато съзнанието раз­полага единствено със сетивни възприятия, то във връз­ка с нашите митове за живота след смъртта ние разчита­ме на оскъдните загатвания на съня и на други подобни спонтанни прояви на несъзнаваното. Както вече споме­нах, на тези загатвания не би могло да се придава значе­ние на познание, а още по-малко на доказателства, но те биха могли да служат като подходяща основа за митични амплификации; те създават за търсещия разум онзи кръг възможности, които са задължителни за неговата жизне­ност. Ако този опосредстващ свят на митични фантазии липсва, духът е заплашен от догматизъм и скованост. Обратното също е валидно: за слабия, поддаващ се на внушения, дух вземането под внимание на митичното въображение и нагласа също представлява известна опас­ност - предчувствията могат да бъдат взети за същинско познание, а фантазмите да бъдат хипостазирани.

Един от широко разпространените митове за отвъд­ния свят възниква на основата на идеи и представи за реинкарнацията.

В една страна, където духовната култура е силно дифе­ренцирана и много по-древна от нашата - а именно в Индия, мисълта за реинкарнацията е също толкова ес­тествена, както у пас идеята за създаването на света от Бога, или за съществуването на един spiritus rector (управ­ляващ дух). Образованите индийци знаят, че ние не мис­лим като тях, но това не ги притеснява. Отговаряйки на своеобразието на източния дух, там последователността от раждане и смърт се възприема като безкраен процес, като вечно колело, което се върти безцелно - човекът живее, опознава света, умира и започна всичко отначало. Единствено при Буда се появява идеята за цел, а именно преодоляване на земното съществувание.

Необходимостта от мит за западния човек е различна: той изисква еволюционна космогония - с начало и цел, Той отхвърля картината на един свят само с начало и просто край, както и възгледа за неизменен, затворен в себе си, вечен кръговрат. За разлика от него, източният човек изглежда склонен да приема последната идея. Оче­видно не съществува пълно съгласие относно същността на света, още повече че и астрономите досега не могат да се споразумеят по този въпрос. За западния човек безс­мислицата за един неизменен свят е непоносима; за него светът трябва да има смисъл. За разлика от него източни­ят човек не се нуждае от тази предпоставка - той я въплъщава. Докато западният иска да усъвършенства смисъла на света, източният се стреми към изпълване на смисъла в самия човек и към отделяне на света и битието от себе си (буда).

Бих казал, че и двамата са прави. Западният човек, изглежда, поначало е главно екстравертиран, източният - интровертиран. Първият проецира смисъла и го пред­полага в обектите, вторият го долавя в себе си. Смисълът обаче е както вън, така и вътре.

Не е възможно от идеята за прераждането да се отдели тази за кармата. Тук основният въпрос е дали кармата на определен човек е лична, или не е. Ако тя е, тогава съдбовната предопределеност, с която човек започва своя живот, представлява резултат от действията и постиже­нията на отминал живот и следователно съществува личностна приемственост. В другия случай една карма бива обхваната до известна степен в акта на раждането, после тя отново се преражда, без да има каквато и да е личностна приемственост.

Буда два пъти бива запитван от своите ученици дали кармата на хората е лична или не, и двата пъти той отклонява въпроса, не го обяснява. Той учи, че това не би допринесло за освобождаването ни от илюзиите на съ­ществуванието. Той смята за по-полезно неговите ученици да медитират върху веригата Нидхана, т. е. върху раждането, живота, старостта и смъртта, както и върху причините и последиците от страданието.

Не намирам отговор на въпроса, дали кармата, с която живея, е резултат от отминалия ми живот, или по-скоро е завоевание на моите предци, чието наследство се е събрало в мен. Задавам си въпроса, дали съм комбинация от живота на моите предци и дали не го въплъщавам отново? Дали някога вече съм живял като определена личност, дали в оня живот съм постигнал достатъчно, за да мога сега да опитам да намеря решение? Не знам. Буда е оставил въпроса открит и дори съм склонен да мисля, че той определено не го е знаел.

Ясно бих могъл да си представя, че съм живял в по-ранни векове, че там съм се сблъскал с въпроси, които са останали без отговор: че е трябвало да се родя отново, защото не съм могъл да изпълня мисията, за която съм бил предназначен. Да изпълня своята задача. Когато умра, ще ме последват делата ми (поне така си предс­тавям). Ще нося със себе си това, което съм създал. Междувременно обаче въпросът е в това, че в края на живота си няма да застана с празни ръце. Вероятно и Буда е мислил това, когато се е опитвал да предпази своите млади последователи от безполезни разсъждения.

Смисълът на моето съществувание всъщност е в това, че животът ми е поставил един въпрос. Или обратно: аз самият съм един въпрос, адресиран към света, и трябва да дам своя личен отговор, защото в противен случай разчитам единствено на отговора на света. Това е свръх-личностната жизнена цел, която реализирам с много усилие. Може би тя представлява нещо, което е занима­вало моите предци, но на което те не са могли да дадат отговор. Може би затова съм така впечатлен от факта, че краят на Фауст не дава решение? Или от проблема, във връзка с който Ницше претърпява поражение - Дионисиевата страна от живота, която, изглежда, се изплъзва на християнина? А може би неукротимият Вотан-Хермес на моите алемански и франкски предци е този, който ми поставя дръзки въпроси? Дали пък не е прав Рихард Вилхелм в своите шеговити допускания, че в моя пред­шестващ живот съм бил китаец бунтар, осъден да открие своята източна душа в Европа?

Това, което възприемам като резултат от живота на моите предци, или като карма, придобита в моя личен предишен живот, би могло също така да бъде безличностен архетип, който държи в напрежение целия свят, но се е вкопчил най-вече в мен - архетип като например разви­тието през вековете на божествената триада и нейната конфронтация с женския принцип; или все още липсващпят отговор на гностичния въпрос на произхода на злото, или с други думи - на несъвършенството на хрис­тиянския образ на Бога.

Мисля и за възможността чрез постигнатото от инди­вида пред света да възниква един въпрос, на който трябва да намери отговор. Така например моите въпроси и отговори може да бъдат оценени като незадоволителни. При тези обстоятелства тогава някой, който носи моята карма - може би аз самият, - ще трябва да се роди отново, за да даде по-пълен отговор. Може да стане така, че аз да не се преродя отново дотогава, докато светът не изпита нужда от този отговор; да изчакам още стотина години покой, докато не се появи необходимостта от някой, който би се интересувал от същите въпроси, и тогава отново - вече с успех - бих могъл да се заема със задачата. Представям си, че засега би могло да се изчака да настъ­пи известно спокойствие, докато възложената работа бъде свършена.

Проблемът за кармата не ми е ясен, както и въпросът за личното прераждане, или преселение, на душите. Libera el vacua ineiite (Със свободен и отворен ум) слушах внима­телно индийското учение за прераждането, като се ог­леждам също и в моя свят на преживявания за някакъв автентичен знак, който сочи към реинкарнацията. Аз, разбира се, се абстрахирам от прекалено многото свиде­телства за реинкарнация при нас. Вярата, разбира се, ми доказва единствено феномена на вярването, но в никакъв случай не и съдържанието на вярата. То трябва да ми се представи само емпирично, за да бъде прието. Допреди няколко години въпреки положените усилия не можах да открия нещо достатъчно убедително; но преди време самият аз имах възможност да наблюдавам мои сънища, които независимо от всички мнения описваха процеса на реинкарнация у един мой починал познат. Определени аспекти можаха да бъдат проследени, отчасти без да бъдат оборени, до самата емпирична действителност. Подобно нещо обаче не бях никога нито наблюдавал, нито чувал, така че нямам основа за сравнение. Тъй като тези мои наблюдения са субективни и уникални, бих искал само да ги спомена и нищо повече. Все пак трябва да призная, че след това преживяване гледам с други очи на проблема за реинкарнацията, въпреки че не съм в състояние да подкрепя някакво определено мнение.

Ако допуснем, че животът „там" продължава, то не бихме могли да си мислим за друга форма на съществува­ние освен психичната. Защото животът на психиката не се нуждае от време и пространство. Психичното същест­вуване, и преди всичко вътрешните образи, които засяга­ме тук, предоставят материала за всички митични спеку­лации относно съществуването на отвъдния свят, и точно това си представям като напредване в света на образите. По такъв начин психиката би могла да е точно онова съществуване, в което се намира отвъдният свят, или „земята на мъртвите". Тогава в това отношение несъзна­ваното и „земята на мъртвите" са синоними.

От психологическа гледна точка животът в отвъдното изглежда като логично продължение на психичния жи­вот по време на старостта. С напредването на старостта по един естествен начин все по-голяма роля започват да играят съзерцателността, рефлексията и вътрешните образи. „Старците ви ще сънуват сънища“74. Това обаче предполага душата на стареца да не е вдървена или вкаменена - sent medicina paratur сит mala per longas amvaluere moras75. На старини човек започва да прекарва пред вътрешното си зрение спомени и да се разпознава както във външните, така и във вътрешните образи на миналото. Това е като че ли подготовка за съществуване в отвъдното, както е и според схващането на Платон - философията е подготовка за смъртта.

Вътрешните образи не ми позволяват да се разтворя в собственото си минало. Има много стари хора, които се оплитат във външните събития на своите спомени - те остават техни пленници, докато погледът назад - когато е рефлектиран и преведен на езика на образите - означава reader pour mieux sauler (да отстъпиш, за да скочиш по-добре). Опитвам се да проследя линията, която води през моя живот и отново вън от света.

Общо взето, представите на хората за отвъдния свят зависят от тяхното мислене и техните предубеждения. Точно затова в повечето случаи с отвъдното се свързват само сияйни представи. Но за мен това не е съвсем убедително. Едва ли бих могъл да си представя, че след смъртта ние ще се приземим на някоя прелестна цветна поляна. Ако всичко в отвъдното беше само светло и добро, то би трябвало да съществуват и някакви друже­любни отношения между нас и онези чисти блажени духове, а от състоянието преди раждането ни към нас биха потекли потоци от благост и красота. Но няма нищо подобно. Защо е тази непреодолима бариера между по­койниците и живите? Най-малко половината от съобще­нията за срещи на мъртви са изпълнени със страховити преживявания с мрачни духове и по правило страната на мъртвите наблюдава в ледено мълчание, безразлична пред болката на самотните.

Следвайки естествения ход на мисълта си, бих казал, че светът ми изглежда прекалено единен, за да има отвъдност, където напълно да липсва принципът за про­тивоположностите. Там също има „природа", която по свой начин е Божия. Светът, в който се прибираме след смъртта, ще е величествен и ужасен, както Бог, както и познатата ни природа. Не мога да си представя, че и страданието ще изчезне напълно. Наистина това, което преживях през 1944 г. в своите видения - едно пълно освобождаване от бремето на тялото и проникване в смисъла, - ме изпълни с дълбоко щастие. Но и там въпреки това цареше мрак и странно отсъствие на чо­вешка топлина. Припомнете си черната скала, до която стигнах - беше тъмна и от най-твърд гранит! Какво трябваше да означава това? Ако нямаше някакво несъ­вършенство или изначален дефект в основата на Творе­нието, то тогава какво би означавал този творчески устрем, този копнеж по онова, което очаква да бъде завършено? Защо боговете да държат на човека и творе­нието? На продължаването на веригата Нидхана в безк­райността? Когато дори един Буда противопостави на страдалческата илюзия на съществуванието своето quod поп (категорично не), а вярващият християнин се надява на близкия свършек на света?

Смятам за твърде вероятно, че и в отвъдното същест­вуват някакви ограничения, които душите на мъртвите откриват постепенно; които очертават границите на ос­вободеното състояние. Някъде „там" съществува една обуславяща света необходимост, която се стреми да сло­жи край на състоянието след смъртта. Тази съзидателна необходимост - поне така си мисля аз - трябва да решава кои души отново да се появят чрез прераждането. Бих могъл да си представя, че определени души възприемат триизмерното състояние на съществуванието като по-блажено от вечността в зависимост от това, колко съвър­шенство или несъвършенство са взели със себе си отвъд своето човешко съществуване.

Възможно е едно продължаване на триизмерния жи­вот да губи своя смисъл, когато душата вече е постигнала известна степен на разбиране; тогава тя не би била длъжна да се върне, а по-високото познание би трябвало да премахне желанието за превъплъщаване. Тогава душата би се отделила от триизмерния свят и би постигнала състояние, което будистите означават като нирвана. Но ако остава още някоя карма, която трябва да бъде завър­шена, тогава душата отново попада в потока на желани­ето и отново се връща към живота вероятно дори поради осъзнаването на това, че още нещо трябва да бъде завър­шено.

В моя случай допускам, че на първа линия е стоял страстният стремеж да се проникне в същността на не­щата, който е предизвикал и е довел до моето раждане. Той е най-силният елемент в моята същност. Този неуто­лим стремеж към разбиране, така да се каже, си е създал съзнание, за да може да знае това, което е, което се случва, но също и за да слепи митични идеи от оскъдните загатвания на непознаваемото.

Ние изобщо не сме в състояние да докажем, че част от нас се съхранява за вечността. Най-много бихме могли да твърдим, че вероятно нещо от нашата психика продължа­ва да съществува и след физическата смърт. Но дали това, което продължава да съществува, е осъзнато в себе си, не знаем. Ако изпитваме нужда от формиране на мнение но този въпрос, вероятно бихме могли да вземем под внимание опитът, свързан с психичната дисоциация. В повечето от случаите, в които се проявява комплексът на раздвоението, той се наблюдава под формата на личност, сякаш комплексът съзнава самия себе си. Затова например се персонифицират гласовете, които душевно­болните чуват, феномена на персонифицирания комп­лекс вече съм разглеждал в моята дисертация. При жела­ние той би могъл да се използва и в подкрепа на тезата за непрекъснатостта на съзнанието. „За" едно подобно до­пускане говорят и изненадващите наблюдения, правени при случаи на дълбоки умопомрачения след остри мозъчни травми, както и при тежки състояния на колапс: и в двата случая дори тоталната загуба на съзнанието може да бъде съпроводена с възприятия на външния свят, както и интензивни сънищни преживявания. Тъй като по време на припадъка кората на главния мозък - седалище на съзнанието - не функционира, тези явления днес все още не са намерили обяснение. Те говорят най-малкото за някакво субективно запазване на възможността за съзнание дори и в състояние на привидна несъзнаваност.

Проблемът за отношението между вечния човек, ця­лостната личност и земния човек във времето и прост­ранството повдига трудни въпроси. Известна светлина биха могли да хвърлят две мои съновидения.

В едното от тях, което имах през октомври 1958 г., видях от къщата си две металически блестящи тела, подобни на лещи, които отлетяха към езерото под остър ъгъл. Бяха две извънземни тела - НЛО (неидентифици­ран летящ обект). След това се появи друго тяло, което летеше право към мен. Беше като обектив на далекоглед, леща, правилен кръг. На разстояние около четиристотин-петстотин метра тялото спря за миг, след това се отдалечи. Веднага след това отново се появи друго тяло: обектив с метален удължител, който водеше до метална кутия - laterna magica (магически фенер). Тя висеше във въздуха неподвижно на около шестдесет-седемдесет мет­ра и се целеше право в мен. Събудих се удивен. Още в полусънно състояние ми мина през ума: винаги смятаме, че НЛО са наша проекция, а сега се вижда, че ние сме техни проекции - проециран съм като Карл Юнг от техния магически фенер. Но кой управлява апарата?

Във връзка с проблема за отношението на цялостната личност и Аза веднъж вече бях сънувал следното. Бях на екскурзия. По един тесен път сред хълмиста местност вървях сред ширналия се, облян в слънце, пейзаж. Стиг­нах до малък крайпътен параклис - вратата беше открех­ната и аз влязох. Изненадан бях, че на олтара нямаше нито Богородица, нито разпятие, а само прекрасен букет цветя. Но после на пода пред олтара видях да седи в поза „лотос" йога, обърнат c лице към мен, в дълбоко съзерца­ние., Когато се приближих, забелязах, че има моето лице. Стреснах се и се събудих с мисълта: „А, ето кой ме „медитира"! Той сънува, че това съм аз." Знаех, че когато се събуди, вече няма да съществувам.

Този сън се появи след боледуването ми през 1944 г. Той представлява една притча; моята цялостна личност се отдава на медитация и медитира земния ми образ. Би могло да се каже и така: приема човешки образ, за да може да встъпи в триизмерното съществувание, също както някой облича водолазен костюм, за да се потопи в морето. Когато цялостната личност се отказва от същес­твуване в отвъдното, тя заема религиозна позиция, за което говори и параклисът в съня. В земния си образ може да изпита преживяванията на триизмерния свят, като чрез по-висока осъзнатост се придвижи по-напред към осъществяване.

Тогава образът на йога до известна степен би предс­тавлявал моята предродова несъзнавана цялост и Далеч­ният изток, както това често се случва в сънищата, едно чуждо нам психично състояние, противостоящо на наше­то съзнание. Както магическият фенер, така и йогата „проецира" в своята медитация моята емпирична реал­ност. По правило ние осъзнаваме тази каузална връзка в обратна посока: откриваме в производните на несъзнава­ното символи на мандалата, т. е. кръгове или четириъ­гълни фигури, които изразяват целостността, и когато искаме да изразим целостността, прилагаме точно таки­ва фигури. Наша основа е Аз-съзнанието. нашето „его-центрирано“ поле на светлината, което представлява нашият свят. Оттук ние се взираме в един загадъчен свят на мрака, като не знаем доколко неговите подобни на сенки форми са предизвикани от нашето съзнание, до каква степен притежават собствена реалност. Повърх­ностното наблюдение би се задоволило с първото допус­кане, но по-внимателното вглеждане би показало, че по правило образите на несъзнаваното не са продукт на съзнанието, а притежават своя собствена реалност и спонтанност. Въпреки това ние ги разглеждаме просто като маргинални явления.

В двете споменати съновидения бихме могли да забе­лежим тенденцията отношението между съзнанието и несъзнаваното да бъде преобърнато и като източник на емпиричната личност да бъде възприемано несъзнавано­то. Преобръщането показва, че според „другата страна" нашето несъзнавано съществувание е истинското, а све­тът на нашето съзнание е илюзии, въображаема, конст­руирана с определена цел действителност, т. е. нещо като сън, който би изглеждал действителен дотогава, докато ние сме в него. Ясно е, че това положение на нещата много напомни за източното мировъзрение, доколкото то вярва в Майа76.

Затова неосъзнатата цялостност ми изглежда като истинска spiritus rector на всички биологични и психични събития. Тя се стреми към тотално осъществяване, т. е. към тотално превръщане в съзнание, в случая на човека. Постигането на осъзнатост е култура в най-широкия смисъл на думата, а оттам следва, че себепознанието е същността и ядрото на това явление. Изтокът приписва на цялостната личност безспорно „божествено" значе­ние, а според стария християнски възглед себепознание­то бележи пътя към cognito Dei (познанието на Бога - б. пр.) - решаващият въпрос за човека е дали той е свързан с безкрайността или не. Това е критерият на неговия жи­вот. Едва когато знам, че безкрайното е същественото, ще съм в състояние да отклоня интереса си от преходни­те и от всички неща, които не са от съществена важност. Но ако не знам това, то бих претендирал, заради едно или друго качество, което смятам за свое лично притежание, че представлявам нещо в света - може би заради „моята" красота или „моето" дарование. Колкото повече човек изтъква фалшиви притежания и колкото по-слабо чувст­ва главното, толкова по-неудовлетворителен е животът му. Той се чувства ограничен, защото си постави ограни­чени цели, а това поражда завист и ревност. Когато чувства и разбира, че още тук, в този живот се докосва до безкрайното, то неговите желания и нагласа се проме­нят. В края на краищата човек е значим само поради същностното в него, а ако него го няма, животът му е пропилян. В отношенията ни с другия също е важно дали безграничното е изразено в тях или не.

Но усещането за безграничност постигам едва тогава, когато съм крайно ограничен. Най-голямото ограниче­ние за човека е онова „себе си", което се проявява в преживяването „Аз съм само това". И единствено съзна­нието за моето най-тясно ограничаване в себе си е свър­зано с неограничеността на несъзнаваното. Чрез осъзна­ването на това аз се възприемам едновременно като ограничен и вечен, т. е. и като едното, и като другото. Когато се възприемам като уникален в моята лична комбинация - т. е. крайно ограничен, тогава имам въз­можност да осъзнавам и безкрайното. Но само тогава! В една епоха, когато усилията са насочени изключи­телно към разширяване жизненото пространство, както и към умножаване на рационалното познание a tout prix, едно висше изискване е да се осъзнае собствената уни­калност и ограниченост. Уникалност и ограниченост са синоними. Без тях не съществува възприятието за неог­раниченото - а оттам и постигането на осъзнатост, а би съществувало само истинско налудно идентифициране с онова, което се изразява в опиянението от големите числа и неограничената политическа власт.

Нашето време премести ударението изцяло върху „тук" и „сега" и чрез това доведе до демонизиране на човека и неговия свят. Появяването на диктаторите и цялата ми­зерия, която те донесоха, се корени във факта, че на човека бе отнета отвъдността поради късогледството на свръхумниците. Той стана жертва на неосъзнатостта, както и те, докато задача на човека би трябвало да е точно обратното; да осъзнае посланията на несъзнаваното, ко­ито напират отвътре, вместо да се идентифицира с тях или да не ги осъзнава. И в двата случая той би изневерил на своето предназначение - да създава все повече и повече съзнание. Докато сме в състояние да осъзнаваме, то единственият смисъл на човешкото съществувание е да можем да запалим светлина в мрака на чистото битие. Дори бихме могли да допуснем, че както несъзнаваното ни въздейства, така и нарастването на нашата осъзнатост влияе върху несъзнаваното.



Сподели с приятели:
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   ...   23


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница