К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография



страница18/23
Дата02.02.2017
Размер5.51 Mb.
Размер5.51 Mb.
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23

II.

Не съществува по-добро средство, за да се предпази индивидът от обезличаване, от притежаването на някак­ва тайна, която той желае или е длъжен да опази. Още с възникването на обществото бива осъзната необходи­мостта от създаване на тайни организации. Дори там, където не съществуват достатъчни основания да се пазят някакви си тайни, измислят такива, като до тяхното „разбиране" или „овладяване" се допускат само привиле­гировани или посветени. Такъв е случаят с Розенкройцерите, а и с много други. По ирония на съдбата сред тези псевдотайни се срещат и истински тайни, нито познати, нито дори подозирани от посветените - например в тай­ните общества, възприели своята „тайна“ главно от алхи­мичната традиция.

Необходимостта от поддържането на тайнственост на примитивно ниво е била от жизнено важно значение, като общата тайна представлявала циментът на сплоте­ността на племето. Тайната в социалната сфера представлява полезна компенсация срещу липсата на сцепле­ние в личността на индивида, който постоянно изпада в първоначалната несъзнавана идентификация с останали­те членове на групата. Постигането на човешката цел - индивид, който осъзнава своята собствена специфична природа, се превръща в продължителна, почти безнадеж­дна възпитателна работа. Защото дори общността на отделните, предпочетени чрез инициацията, индивиди все пак се осъществява отново само чрез несъзнаван идентитет дори ако тук става дума само за социално диференцирана група.

Тайното общество е междинно стъпало по пътя на индивидуацията: индивидът все още разчита на колек­тивна организация, която да извърши неговата диферен­циация вместо него, т. е. той все още не разбира, че всъщност задача на отделния индивид е да се разграничи от всички други и да стъпи на собствените си крака. При изпълнението на тази задача пречат всички колективни идентификации като: принадлежност към организации, изповядвания на „изми" и други подобни. Това са патери­ци за хроми, прикрития за боязливци, постели за мързе­ливи, детски градини за безотговорните, но освен това са и приюти за бедни и слаби, тихи пристанища за корабок­рушенци, семейно огнище за сираци, обетована земя за обезверени скитници и уморени странници, стадо и си­гурна закрила за изгубените овце и една майка, която означава храна н растеж. Би било грешка тогава да възп­риемаме тази междинна фаза като пречка; точно обрат­ното - тя е (и още дълго ще бъде) единствената възмож­ност за съществуване на индивида, който днес повече от всякога, изглежда, е застрашен от анонимност. Днес тя е толкова важна, че за мнозина - и донякъде основателно - изглежда като крайна цел, докато всеки опит да се даде възможност за следваща крачка по пътя към повече самостоятелност изглежда като дързост, самонадеяност, фантазьорство или просто каприз.

Възможно е обаче някой по достатъчно основателни причини да поеме самостоятелно пътя към безкрайното, защото във всички предлагани нему калъпи, форми, ма­ниери, начини на живот и обществена атмосфера той не намира необходимото за него. Той ще тръгне сам, ще бъде сам на себе си компания; той самият ще представля­ва група, която се състои от множество различни мнения и тенденции, който обаче не са насочени непременно в едно направление - напротив, той ще бъде; в спор със самия себе си, ще изпитва колебание п затруднения да обедини своето собствено многообразие за целите на общо действие. Ако да е защитен външно от социалните форми на междинния стадий, той все пак няма да има опора срещу своето вътрешно разнообразие, което го конфронтира със самия него и го оставя на заблудата да се идентифицира с външния свят.

Както посветения, който чрез тайното общество успя­ва да се освободи от заблудата на едно недиференцирано колективно начало, по своя самотен път отделният инди­вид се нуждае от някаква тайна, която по едни или други причини не може или не бива да жертва. Подобна тайна го обрича на изолация в неговите индивидуални цели. Много индивиди не са в състояние да понесат подобна изолация. Такива са невротиците, които по необходи­мост винаги играят на криеница както с другите, така и със себе си, без да могат да приемат сериозно едното или другото. По нравило те жертват личната цел в името на своята потребност от сливане с колективното, като в това отношение получават цялата подкрепа на мненията, убежденията и идеалите на своето обкръжение. Срещу последното не съществуват никакви достатъчно разумни аргументи. Единствено някаква тайна, която човек не смее да издаде - такава, от която той се бои, а може би не умее да формулира подходящо с думи (която поради това обстоятелство очевидно принадлежи към категорията на налудните идеи), - само подобна тайна би могла да пре­дотврати иначе неизбежния регрес.

Потребността от подобна тайна в определени случаи е толкова голяма, че възникват мисли и действия, за които човек вече не е отговорен. Те не са продиктувани от самоволие или високомерие, а представляват една dim necessitas (жестока необходимост), твърде често необяс­нима и за самия индивид. Тя го сполетява с дива съдбовност и вероятно за първи път в живота му доказва ad oaths (нагледно) съществуването на нещо по-силно и чуждо в собствените му най-съкровени владения, където си е въобразявал, че е пълен господар.

Историята на Яков, който се бори с ангела, дава жива представа за това: с изкълчено при борбата бедро той успява да предотврати едно убийство. Тогава Яков е в по-­благоприятно положение, защото всеки вярва на разказа­ната от него история, но един днешен Яков би срещнал само многозначителна усмивка. Той вероятно би предпо­чел да не споменава за тези неща, особено когато е склонен да изгради собствено мнение за същността на пратеника на Яхве. По този начин той nolens volens се намира във властта на една тайна, която не би могъл да обсъжда, като по такъв начин се отклонява от колективността. Естествено причината за неговата reseivario mentals (духовна изолация) един ден ще излезе на бял свят, ако той не успее да лицемери цял живот. Но всеки би се невротизирал, ако се опитва да постигне и двете: да преследва своята индивидуална цел и да се приспособява към колектива. Един съвременен Яков не би признал, че ангелът все пак е бил по-силният от двамата, защото никъде, не се казва, че ангелът също е куцал.

И така, онзи, който, подтикван от своя демон, се осмели да направи крачка отвъд границите на междинна­та степен, всъщност попада в „непристъпната, забране­ната зона“82, откъдето няма сигурни пътища, за да го изведат, нито стряха да го подслони. Там не действат закони, които да го насочат, ако попадне в ситуация, която не е предвидил - например „колизия на дълга". Обикновено пътешествието в тази ничия земя трае дото­гава, докато една подобна колизия се прояви и също така бързо отшуми дори когато е предчувствана отдалече. Не бих обвинил онзи, който тогава го удря на бяг, но не одобрявам, когато се опитва да превърне своята слабост и страх в заслуга. И тъй като моето презрение не може да му навреди, позволявам си спокойно да го изразя.

Когато обаче човек се опитва да намери разрешение на колизията на дълга на своя отговорност и пред съдия, който го съди ден и нощ, в дадения случай той изпада в положение на изолираност. Той притежава една тайна, която не търпи обществено обсъждане именно защото той гарантира сам пред себе си безмилостно обвинение и упорита защита, и никой светски или духовен съдия не би могъл да му върне спокойния сън. Ако не познаваше до втръсване решенията на такива съдии, никога не би се стигнало до конфликта, защото последният винаги пред­полага по-високо съзнание за отговорност. Но точно тази добродетел му забранява да приеме колективното реше­ние. Затова при него съдебната зала на външния свят е пренесена вътре, където присъдата се произнася зад затворени врати.

Тази промяна обаче придава на индивида непозната преди значимост. Вече не само добре познатият и социа­лно определен Аз, но и обсъждането му само по себе си е от значение. Нищо друго не съдейства така за израстване на съзнанието, както тази вътрешна конфронтация на противоположностите. Тук вече не само обвинението излага нови неподозирани факти, но и защитата трябва да се опира на аргументи, за които досега никой не се е сещал. По такъв начин, от една страна, не само значител­на част от външния свят навлиза във вътрешния, но точно с толкова този външен свят обеднява или олеква. Вътрешният свят, от друга страна, съответно е придобил такава тежест, че се е издигнал до ранга на трибунал за етични решения. Съответно смятаният преди за еднозна­чен Аз загубва прерогативите си на единствено възмо­жен обвинител и ги разменя срещу недостатъка - да бъде и обвинител. Азът става амбивалентен и двусмислен и попада между чука и наковалнята. Toй осъзнава, че същес­твува противоположност, която го подчинява на себе си.

Далеч не всички конфликти на дълга, а може би дори никой, не биват действително „разрешени" дори ако бъдат обсъждани и обосновавани до деня на Страшния съд. По-скоро решението някой ден просто се появява като че ли от късо съединение. Практическият живот не може да бъде поддържан във вечно противоречие. Про­тиворечията с техните двойки противоположности обаче не изчезват, макар че за даден момент те временно се оттеглят пред подтика за действие. Те непрекъснато заплашват целостността на личността и отново й отново замесват живота в техните противоречия.

Осъзнаването на тези обстоятелства вероятно би на­карало човек мъдро да реши да си остане у дома - т. е. да не напуска колективната кошара и топлия пашкул, защо­то само те предоставят сигурна защита от вътрешни конфликти; онзи, на когото не се налага да напусне баща и майка, е най-сигурно защитен при тях. Не са малко обаче и тези, които се оказват избутани на пътя към индивидуацията - те в най:скоро време ще се запознаят с всички положителни и отрицателни страни на човешка­та природа.

Както цялата енергия произтича от противоречието, така и душата има своя вътрешна полярност като безс­порна предпоставка за нейната жизненост, както това е било разбрано още от Хераклит. И теоретически, и прак­тически тази полярност е неразделна част от всички живи същества. И срещу тази мощна сила стои крехкото единство на Аза, което само под закрилата на безброй защитни механизми е успяло постепенно да се осъщест­ви в течение па хилядолетия. Това, че изобщо е било възможно да възникне един Аз, изглежда произтича от факта, че всички противоречия се стремят към състоя­ние на равновесие. Подобно явление се осъществява при енергийния процес, който води своето начало от сблъсъ­ка на топло и студено, високо и ниско и пр. Енергията, която лежи в основата на осъзнавания психичен живот, съществува преди него и първоначално е несъзнавана. С приближаването й към осъзнатостта тя се появява отна­чало проецирана във фигури като мана, божества, демо­ни п пр., чиято божествена сила изглежда е жизненият източник на сила и фактически е такъв, докато той бива съзиран в тази форма. Когато тази форма избледнее и престане да действа, изглежда, че Азът, т. е. емпирични­ят човек, бива обсебен от този източник на енергия - и то в пълним смисъл на това двусмислено твърдение: от една страна, човекът се стреми да овладее тази енергия, дори си въобразява, че я владее, от друга страна, сам е обсебен от нея.

Подобна гротескна ситуация може да възникне само там, където съдържанията на съзнанието се приемат за единствена форма на съществуване на психиката. Там, където това е така, не може да бъде избегната инфлацията чрез завръщащите се проекции. Когато обаче се допуска съществуването на една несъзнавана психика, съдържанията на проекциите може да бъдат възприемани като вродени инстинктивни форми, които предшестват съзнанието. По този начин се запазват тяхната автономност и обективност и инфлацията се избягва. Архетиповете, които предшестват съзнанието и го обуславят, се проявяват в роля, която играят в действителност, т. е. като априорни структурни форми на съдържанието на съзнанието. Те сами по себе си в никакъв случай не представляват самите неща, а по-скоро формите, чрез които могат да бъдат видени п възприети. Разбира се, архетиповете не са единственото, което определя специ­фичната природа на възприятията. Те обосновават само колективния компонент на едно възприятие. Като атри­бут на инстинкта те участват в неговата динамична при­рода и вследствие на това притежават специфична енер­гия, която предизвиква определени типове поведение или импулси; т. е. при определени обстоятелства те притежават силата на „компулсия" и „обсесия" (нуминозност!). Така че схващането им като daimonia се опре­деля съобразно с тяхната природа.

Ако някой смята, че подобни формулировки променят нещо в природата на нещата, то това става единствено поради прекалено доверие в думите. Действителните факти не се променят, ако ги наречем с други имена, това влияе само на нас самите. Когато някой възприема „Бог" като „чисто Нищо", това няма нищо общо с факта на един висш принцип; продължаваме да бъдем все така обсебе­ни като преди. Промяната на името не е отнела нищо от реалността. Единствено ние може би сме заели погрешна позиция спрямо реалността, ако новото наименование съдържа отхвърляне. И обратно: едно утвърждаващо на­именование на непознаваемото успява да ни създаде съответната положителна нагласа. Оттук, ако говорим за „Бог" като за „архетип", ние не сме казали нищо за неговата действителна същност. С това обаче изразява­ме признанието, че „Бог" вече има място в нашата психи­ка, предхождаща съществуването на съзнание, и затова в никакъв случай не може да бъде възприеман като изобре­тение на съзнанието. Чрез това Той не само че не би могъл да бъде отстранен или премахнат, но дори Го приближаваме към възможността да бъде преживян. Последното обстоятелство е съществено дотолкова, до­колкото едно нещо, което не може да бъде преживяно, лесно би могло да бъде прието за несъществуващо. Това е твърде вероятно и т. нар. вярващи без съмнение подо­зират атеизъм в моя опит да реконструирам примитивна­та несъзнавана душа или, ако не атеизъм - гностицизъм, - но не и психична реалност като несъзнаваното. Ако несъзнаваното изобщо е нещо, то би трябвало да се състои от по-ранните стадии на развитие на нашата осъзната психика. По този въпрос съществува сравни­телно единното мнение, че допускането, че човекът в целия негов блясък е създаден на шестия ден от Сътворе­нието - без всякакви предшестващи фази, - е твърде просто и архаично, за да ни задоволи. По отношение на психиката обаче остават архаичните схващания: тя няма никакви архетипови предпоставки, тя е tabula rasa (чиста дъска), възниква при раждането и е само това, за което самата се смята.

Съзнанието е фило- и онтогенетически вторично яв­ление. Това ясно обстоятелство в крайна сметка би тряб­вало да бъде прието. Както тялото има анатомична пре­дистория от милиони години, така може би и психичната система има своя. Както всяка част от тялото на съвре­менния човек, така и психиката е резултат от това разви­тие и навсякъде се срещат следи от no-ранните стадии.

Съзнанието, погледнато исторически, в своето разви­тие започва от смятаното от нас за неосъзнато животин­ско състояние; същият процес на диференциация се пов­таря при всяко дете. Психиката на детето в своето предосъзнато състояние не е нищо друго освен tabula rasa - тя е вече предварително отчетливо индивидуално оформена и освен това е снабдена с всички специфични човешки инстинкти, както и с априорните основания за висшите функции.

Върху тази сложна основа възниква и Азът и бива носен от нея през целия си живот. Когато основата не функционира, възниква застой и после смърт. Нейният живот и реалност са от жизнено значение: в сравнение с нея дори външният свят има второстепенно значение, защото какво би означавал той, ако не притежавам ендо­генния импулс да го овладея и да го използвам? Осъзна­тата воля не може да замени инстинкта за живот. Той извира от нас като една принуда, воля или заповед и когато ние му даваме името на един личен демон, както това винаги е правено - от незапомнени времена, - то тогава ние поне сме изразили по подходящ начин психологическото състояние на нещата. И ако дори само се опитваме да обясним по-точно точката, в която ни е завладял демонът - чрез прилагаме на понятието за архетипа, то ние нищо не сме постигнали, а само сме се приближили до извора на живота.

За мен като психиатър (което означава лекар на душа­та) няма нищо по-естествено от подобно мнение, тъй като се интересувам преди всичко от това, как да помогна на своите пациенти да стъпят отново върху здрава осно­ва. А за това, както от опит знам, се изисква много и разнообразно познание! Същото се отнася в най-общи линии и за медицината. Тя дължи своя напредък не на това, че най-после е открила тайната на лечението и по този начин силно е опростила своите методи. Напротив, тя се е развила до наука с една необхватна сложност - не на последно място поради факта, че е заемала от всички възможни области. Така че аз не се опитвам да докажа нещо на другите дисциплини, а само да използвам техни­те знания в моята област. Разбира се, мой дълг е да реша дали подобно приложение и неговите последици да бъдат оповестени. Правят се открития и когато познанията от една област се прилагат на практика в друга. Колко много би останало скрито, ако рентгеновите лъчи не бяха при­ложени в медицината само поради факта, че са откритие на науката физика. Когато лъчевата терапия при опреде­лени обстоятелства може да има и опасни последствия, то за лекаря това е интересно, но не непременно и за физика, тъй като той прилага лъчите по друг начин и за други цели. Той също така не би споделял мнението, че медикът нагазва в негова територия, когато му посочва някои вредни или полезни свойства на облъчването.

Когато аз например прилагам исторически или геоло­гически познания в областта на психотерапията, те ес­тествено изглеждат по съвсем друг начин и водят до изводи, различни от тези, до които човек стига, ако остане ограничен до тяхната област, където те служат за други цели.

Следователно би могло да се твърди, че психичната динамика се основава на полярността, а това означава, че целият проблем за противоположностите в най-широкия смисъл на думата бива вкаран в психологическата диску­сия - с всичките му религиозни и философски аспекти. Последните загубват самостоятелния характер, който имат в своята област, и то неизбежно, тъй като към тях се подхожда от психологическа позиция - т. е. тук те вече не се разглеждат в светлината на религиозната или фило­софската истинност, а се изследва много повече тяхната психологическа валидност и значение. Въпреки претен­циите им на независими истини остава фактът, че от емпирична, т. е. природонаучна, гледна точка те са преди всичко психологически явления. Този факт ми изглежда необорим. Това, че те се стремят да го потвърдят във или чрез себе си, също характеризира психологическия под­ход, които не се изключва като неправомерен, а точно обратното - става обект на особено внимание. Психоло­гията не познава оценки като „само религиозно" или „само философско", за разлика от упрека: „само психич­но", които се отправя твърде често от страна на теологи­ята.

Всички приемливи твърдения са формулирани от пси­хиката. Тя се явява, между другото, като един динамичен процес, основаващ се на противопоставеността на психи­ката и нейните съдържания, и представлява един спад на енергия между двата полюса. Тъй като броят на принци­пите не бива да се умножава ненужно- а и енергетичният подход се е утвърдил като общовалиден принцип за естес­твените науки,- то и ние в психологията трябва да се ограничим до него. Не съществуват никакви сигурни факти, които биха подкрепили някакво друго мнение; нещо повече, антитетичната, или полярната, природа на психиката и нейните съдържания са доказани от психо­логическия опит.

Ако е вярно твърдението за енергетичната природа на психиката, то изказвания, които се стремят да излязат извън границите, поставени от полярността - като това за съществуването на някаква метафизична действител­ност, са възможни само като парадокс, ако изобщо имат претенция за някаква валидност.

Психиката не може да надскочи себе си, т. е. тя не може да отстоява някакви абсолютни истини, защото нейната собствена полярност предопределя относител­ността на нейните твърдения.

Когато и да огласява абсолютни истини от рода на: „Бог е движение" или „Бог е Едно", ще не ще, психиката изпада в едната или другата крайност. По същия начин би могло да се твърди „Бог е покой" или „Бог е Всичко". В своята едностранчивост психиката се дезинтегрира и загубва способността за познание. Тя се превръща в някакъв нерефлектиран (защото е и нерефлектируем) поток от психични състояния, всяко от които си въобра­зява, че е свое собствено основание, защото не вижда или още не е видяло някое друго състояние.

С всичко това, разбира се, не се изразява оценка, а по-скоро се формулира фактът, че твърде често, дори неиз­бежно се прекрачва границата, тъй като всичко е преход. След тезата има и антитеза, а между двете - като лизис - възниква и трето, което е било недоловимо преди. С този процес психиката още веднъж провъзгласява своята про­тиворечивост и фактически в нито един пункт не излиза извън себе си.

В старанието си да разкрия ограничеността на психи­ката изобщо нямам намерение да твърдя, че съществува само психика. Не можем да погледнем отвъд психиката, когато и където става дума просто за възприятие и позна­ние. Убеждението, че съществува някакъв непсихичен, трансцедентен обект, тихомълком се признава от естествознанието, но науката си дава сметка и знае също така колко трудно е да се опознае истинската природа на обекта, и то особено там, където органът на възприяти­ето отказва или дори липсва; там, където не са налице подходящи форми на мислене или тепърва ще трябва да бъдат създадени. В случаи, при които нито нашите сети­ва, нито техните допълващи изкуствени апарати могат да открият наличието на реалния обект, трудностите неи­моверно нарастват и тогава човек се изкушава да твърди, че реален обект изобщо не съществува. Никога не съм прибързвал с подобни заключения, защото никога не съм споделял мнението, че нашите възприятия биха могли да обхванат всички форми на съществувание. Дори пред­поставям постулата, че феноменът на архетиповите об­рази - т. е. чисто психичните явления - почива върху психоидна основа, т. е. само отчасти психична и същевре­менно може би друга форма на съществувание. Поради недостатъчно емпирични данни за това не разполагам нито с познание, нито с разбиране за формите на същес­твуване, които обикновено се наричат „духовни". От научна гледна точка подобно вярване е неуместно. Ще трябва да се примиря със своето невежество. Но доколко­то архетиповете ми въздействат, те за мен са реални дори да не знам каква е тяхната истинска природа. Разбира се, това не важи само за архетиповете, но и за природата на психиката изобщо. Каквото и да твърди за себе си, тя никога не ще може да излезе извън себе си. Цялото разбиране, както и всичко разбрано, е само по себе си психично, поради което ние сме безнадеждно затворени в един изключително психичен свят. Въпреки това има­ме достатъчно основание да допуснем съществуването на непостижимия абсолютен обект, който иззад тази мъглявина ни въздейства и влияе, особено в случаи на такива психични явления, относно които не могат да се направят никакви реални заключения. Твърдения относ­но възможност или невъзможност са валидни изобщо само в рамките на специализирани области; извън тези области те са просто самонадеяни допускания.

Въпреки че от обективна гледна точка би било недо­пустимо да се правят необосновани заключения, все пак съществуват и такива, които дори и без обективна основа трябва да бъдат направени. В случая обаче става дума за едно психодинамично обосноваване, което обикновено се определя като субективно и се разглежда като чисто лично, като с това се допуска грешката да не се прави разлика дали изказването наистина е направено от един отделен субект и е продиктувано от чисто лични мотиви, или се среща често и произтича от някакъв колективен динамичен образец. В последния случай не би трябвало да го разглеждаме като субективно, а като психологичес­ки обективно, при което неопределен брой индивиди, водени от вътрешни подбуди, се чувстват задължени да направят идентични изказвания или усещат определено становище като жизнено необходимо. Тъй като архетипът не е просто една неактивна форма, а притежава реална енергия, то той също може да бъде смятан за causa efficiens (действащата причина) на подобни твърдения, а също да бъде разбиран като субект на същите. Изказва­нето не е направено от човека (като личност), а архетипът говори чрез него. Ако изказванията бъдат потиснати или не бъдат взети под внимание, то - както показва лекарската практика, а и обикновените наблюдения на хората, могат да настъпят психични разстройства. В от­делни случаи това са невротични симптоми, а там, къде­то става дума за хора, които не са склонни към невроза, възникват колективни налудни идеи.

Архетиповите изявления почиват върху инстинктив­ни предпоставки и нямат нищо общо с разума: те нито са рационално обосновани, нито могат да бъдат оборени с рационални аргументи. От незапомнени времена те са били и са част от картината на света, representations collec­tives (колективни представи), тъй както правилно ги е нарекъл Леви-Брюл. Определено Азът и неговата воля играят тук голяма роля, но това, което желае Азът, във висша степен, най-често по несъзнаван от него начин, се сблъсква с автономността и нуминозността на архетипо­вите процеси. Практическото съобразяване с тези проце­си съставлява същността на религията, доколкото тя може да бъде разгледана психологически.




Сподели с приятели:
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница