К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография



страница21/23
Дата02.02.2017
Размер5.51 Mb.
Размер5.51 Mb.
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23
II век след Христа) и дори отчасти се придържа към неговата терми­нология, например Бог като Абраксас. Формата на твор­бата отговаря на една шеговита и преднамерена мисти­фикация.

Юнг дава съгласието си за публикуване на произведе­нието в книгата със спомените си с известно колебание и само „заради честността“. Но анаграмата в края на книгата той така и не издава.

VII SERMONES AD MORTUOS

Седем наставления към мъртвите. Написани от Базилидес в Александрия - града, където Изтокът и Западът се докосват -

Поучение I

Мъртвите се завърнаха от Йерусалим, където не бяха намерили онова, което търсеха. Те настояваха да ги приема и искаха обяснение от мен и аз им казах така:

- Слушайте - започвам от нищото. Нищото е същото като Пълнотата. В безкрайността пълното е толкова добро, колкото и празното. Нищото е и пълно, и празно. Бихте могли да кажете и нещо съвсем друго за него - например, че е бяло или черно, че го има или че го няма. Нещо, което е безкрайно и вечно, няма качества, защото притежава всички качества.

Нищото, или Пълнотата, наричаме ПЛЕРОМА. Вътре в нея изчезват мисленето и битието, защото вечното и безкрайно няма качества. Никой не е в него, защото тогава би се обособил от Плеромата и би имал качества, които биха го разграничавали от нея като нещо определе­но.

Плеромата съдържа нищото и всичкото: не си струва да се разсъждава върху нейната същност, защото това би означавало саморазтваряне в нея.

ТВОРЕНИЕТО не е в Плеромата, а в самото себе си. Тя е начало и край на сътворените същества. Преминава през тях, както слънчевата светлина изпълва цялото въздушно пространство. Въпреки че Плеромата проник­ва абсолютно навсякъде, сътворените неща все пак не са част от нея, както и едно напълно прозрачно тяло нито потъмнява, нито става по-светло от лъчите, които го пронизват.

Ние обаче сме самата Плерома, защото сме частица от вечното и безкрайното. Но ние не участваме в него, а сме безкрайно отдалечени от Плеромата - не в пространство­то или във времето, а по същество, понеже се различава­ме по принцип от нея като творение, ограничено във времето и в пространството.

Но тъй като сме частици от Плеромата, значи тя също е в нас. Дори и в най-малката точица Плеромата е безк­райна, вечна и цялостна, защото малко и голямо са качества, които се съдържат в нея. Нищото е онова, което навсякъде е цялостно и непрекъснато. Затова гово­ря за сътворените същества като за частица от Плерома­та само символично, защото тя наистина никъде не е разделена, понеже тя е нищото. Ние също сме и цялата Плерома, тъй като символично тя е най-мъничката, само предполагаема, но несъществуваща точка в нас и безкрайния небесен свод наоколо. Но защо изобщо говорим за Плеромата, щом тя все пак е всичко и нищо?

Говоря затова, за да започна отнякъде, а и за да ви освободя от заблудата, че нещо, което е вътре или вън, е неизменно или предварително установено. Всичко, нари­чано неизменно или определено, е само относително. Само подложеното па промяна е устойчиво и определено.

Променимото обаче е Творението, следователно един­ствено то е неизменно и определено, защото има качес­тва: то дори е качество само по себе си.

Възниква въпросът: как е възникнало Творението. Създанията са възникнали, а не Творението, защото то е качество на самата Плерома, както не-сътворяването, което е вечната смърт. Сътворяване има винаги и нався­къде. Смърт има винаги и навсякъде. Плеромата прите­жава всичко: разграничимост и неразграничимост.

Разграничеността е Творението. То се разграничава. Разграничеността е негова същност и поради това то може да разграничава. Именно затова човекът разграни­чава, защото неговата природа е разграничеността. Зато­ва той разграничава в Плеромата качества, които не съществуват. Той ги разграничава, изхождайки от своята същност. Затова човекът трябва да говори за качества на Плеромата, които не съществуват.

Ще речете: каква полза има да се говори за това? Че нали ти самият каза, че не си струва да се разсъждава върху същността на Плеромата.

- Казах ви го, за да ви освободя от заблудата, че човек би могъл да мисли върху същността на Плеромата. Кога­то разграничаваме качествата й, говорим от гледна точка на нашата и за нашата собствена разграниченост, но не сме казали нищо във връзка с Плеромата. Да се говори за нашата разграниченост обаче е необходимо, за да можем достатъчно да се разграничаваме. Нашата същинска при­рода е разграничеността. Ако не бъдем верни на тази природа, ще се разграничаваме недостатъчно. Затова трябва да разграничаваме качествата.

Вие питате: - Какво пречи, ако не се разграничаваме?

Ако не се разграничаваме, ще излезем извън природа­та си, извън Творението и ще изпаднем в неразграничеността, която е другото качество на Плеромата. Ще попаднем в самата Плерома и ще се откажем да бъдем Творения. Ще станем жертва на разтварянето в Нищото.

Това е Смъртта на Творението. И тъй, ние умираме дотолкова, доколкото не разграничаваме. Затова естест­веният стремеж на Творението е към разграничеността, съпротива срещу първичното, опасно еднообразие. Това се нарича principum individuanums. Този принцип е същ­ността на Творението. Сега разбирате защо неразграничеността и неразграничаването представляват такава го­ляма опасност за Творението.

Затова трябва да разграничаваме качествата на Плеро­мата. Те са ДВОЙКИ ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИ като:

Действуващото и Недействуващото,

Пълнотата и Празнотата,

Живото и Мъртвото,

Различното и Еднаквото,

Светлото и Тъмното,

Енергията и Материята,

Времето и Пространството,

Красивото и Грозното,

Едното и Многото и т. н.

Двойките противоположности са онези качества на Плеромата, които не съществуват, защото се уравновесяват взаимно.

Тъй като ние сме самата Плерома, притежаваме, всич­ки тези качества в себе си. Понеже основа на нашата същност е разграничеността, ние притежаваме дадени качества в името и под знака на разграничеността, а това означава:

1. Тези качества в нас са разграничени и обособени едно от друго, затова не се унищожават, а са действени. Поради това сме жертва на двойките противоположнос­ти. В нас Плеромата е разкъсана.

2. Качествата принадлежат на Плеромата и ние мо­жем и трябва да ги притежаваме и да живеем само в името на разграничеността. Ние трябва да се разгранича­ваме от качествата. В Плеромата те се унищожават, а в нас - не. Разграничаването от тях освобождава.

Когато се стремим към доброто или красивото, забра­вяме нашата същност, която е разграниченост, попадаме в плен на качествата на Плеромата, каквито са двойките противоположности. Стремим се да постигнем доброто и красивото, но същевременно обхващаме и злото, и гроз­ното, защото в Плеромата те са в единство с доброто и злото. Ако обаче оставаме верни на нашата същност, на разграничеността, ще се разграничаваме от доброто и красивото, а поради това и от злото п грозното и тогава няма да попадаме в Плеромата, т. е. в плен на нищото и разпадането.

Вие ме прекъсвате: - Ти каза, че различното и еднак­вото били също качества на Плеромата. Какво би било, ако се стремяхме към различност? Няма ли тогава да бъдем верни на същността си? И ако се стремим към различност, пак ли ще трябва да попаднем в плен на еднаквостта?

- Не трябва да забравяте, че Плеромата няма качества. Ние ги създаваме чрез мисленето. В такъв случай, ако се стремите към различност или еднаквост, или към какви­то и да било други качества, значи се стремите към мисли, които ви се внушават от Плеромата, т. е. мисли относно несъществуващите й качества. Докато тичате подир тези мисли, пак попадате в Плеромата и постигате различност и еднаквост едновременно. Не вашето мисле­не, а същността ви е разграниченост. И затова не трябва да се стремите към различност, тъй както си я предста­вяте, а към вашата същност. Ето защо в действителност има само един стремеж, а именно стремежът към собст­вената същност. Ако имахте този стремеж, нямаше да ви е нужно да знаете каквото и да било за Плеромата и нейните качества и въпреки това бихте достигнали до истинската цел посредством вашата същност. Но тъй като мисленето отчуждава от същността, трябва да ви науча как бихте могли да го обуздавате.

Поучение II

През нощта мъртвите стояха край стените и викаха:

- За Бога искаме да узнаем. Къде е Бог? Умрял ли е?

- Бог не е мъртъв. Той е жив, както винаги, Бог е Творение, защото е нещо определено и поради това - обособено от Плеромата. Бог е качество на Плеромата и всичко, което казах за Творението, важи и за него.

Той обаче се разграничава от сътворените същества по това, че е много по-неясен и по-неопределен от тях. Той е по-слабо обособен от сътворените същества, защо­то основата на неговата същност е действената Пълнота, и само дотолкова, доколкото е определен и обособен, той е Творение и дотолкова е пояснение на действената Пълнота на Плеромата.

Всичко, което не разграничаваме, попада в Плеромата и се унищожава от своята противоположност. Затова, когато не обособяваме Бог, действената Пълнота за нас е непонятна.

Бог е също така и самата Плерома, както и всяка най-дребна частица на сътвореното и несътвореното е самата Плерома.

Действената Празнота е същността на Дявола. Бог и Дяволът са първите проявления на Нищото, което нари­чаме Плерома. Безразлично е дали Плеромата съществу­ва или не, защото тя във всичко е уравновесена п се самоунищожава. Но с Творението не е така. Доколкото Бог и Дяволът са Творения, те не се унищожават взаим­но, а съществуват един срещу друг като действени проти­воположности. Нямаме нужда от никакви доказателства за съществуването им, достатъчно е това, че винаги трябва да говорим за тях. Дори и да не съществуваха, то Творението би ги разграничило от Плеромата, от пози­цията на своята същност - разграничеността.

Всичко, което разграничаването взема от Плеромата, е двойка противоположности, затова Дяволът винаги е свързан с Бога.

Тази неотделимост е толкова дълбока и както вече сте разбрали, толкова неразрушима във вашия живот, колко­то и самата Плерома. Това произлиза от факта, че и двамата са съвсем близо до Плеромата, където не същес­твуват противоречия, защото са в единство. Бог н Дяво­лът се разграничават чрез качествата пълнота и празно­та, чрез създаването и разрушаването. ДЕЙСТВЕНОТО НАЧАЛО е общото между двамата. То ги свързва. Затова Действеността стои над двамата и е Бог над Бога, защото обединява Пълнотата и Празнотата в тяхното действие.

Това е един Бог, за който вие не знаете нищо, защото хората са го забравили. Ние го наричаме с неговото име - АБРАКСАС. Той е още по-неопределен от Бог и от Дявол.

За да различим Бог от него, ние наричаме Бога ХЕЛИОС, или Слънце.

Абраксас е действие, нищо не му противостои освен недействителното и затова действената му природа се разгръща свободно. Недействителното не съществува и не се съпротивлява. Абраксас стои над Слънцето и над Дявола. Той е невероятната вероятност, недействително действащото. Ако Плеромата имаше някаква същност, то Абраксас би бил нейното проявление.

Toй всъщност е самото действено начало - не някакво отделно действие, а действие изобщо.

Той е недействително действащ, защото няма опреде­лено въздействие.

Той също е Творение, защото е обособен от Плерома­та.

Слънцето има определено въздействие, както и Дяво­лът, затова те ни се струват много по-действени от нео­пределения Абраксас.

Той е Енергия, Дълговечност, Изменчивост.

При тези думи мъртвите вдигнаха голяма врява, защо­то те бяха християни.

Поучение III

Мъртвите се приближиха като мъгла, издигаща се от блато, и викаха:

- Говори ни още за най-висшия Бог.

- Трудно е да се познае божествеността на Абраксас. Неговата власт е най-могъщата, защото човек не я забе­лязва. От Слънцето виждаме summon bonum88, от Дявола - infimum malum89, а от Абраксас - ЖИВОТА, неопределен в каквото и да било отношение, майката на доброто и злото.

Животът изглежда по-малък и по-слаб от summum bonum, затова е трудно да се допусне, че Абраксас превъз­хожда по мощ дори самото Слънце, което все пак е сияйният извор на всяка жизнена сила.

Абраксас е Слънце, но същевременно и вечно поглъ­щащата паст на Пустотата, на смаляващия i разчленява­щия Дявол.

Силата на Абраксас е двойна. Но вие не я виждате, защото във вашите очи воюващите противоположности на тази сила се унищожават взаимно.

Онова, което Богът-Слънце провъзгласява, е живот.

Онова, което Дяволът провъзгласява, е смърт.

Абраксас обаче изрича това свещено и прокълнато слово, което е същевременно живот и смърт.

Абраксас създава истина и лъжа, добро и зло, светлина и мрак в едно и също слово и в един и същ акт. Затова Абраксас е ужасен.

Той е царствен като лъв в момент, когато убива жер­твата си. Той е прекрасен като пролетен ден.

Да, той е самият велик Пан, а също и малкият Пан. Той е Приан.

Той е чудовището от подземния свят, полип с хиляди пипала, крилато влечуго, бяс.

Той е Хермафродитът на най-низшето начало.

Той е Повелителят на жабите и земноводните, които обитават водите и пълзят по сушата, чийто крясък се носи в хор денем и нощем.

Той е Пълното, което се обединява с Празното.

Той е светото зачатие.

Toй е любовта и нейното убийство.

Той е светецът и неговият предател.

Toй е най-ярката светлина на деня и най-дълбокият мрак на безумието.

Да Го погледнеш означава да ослепееш,

да Го познаеш значи да се поболееш,

да Му се поклониш е смърт,

да се боиш от Него е мъдрост,

да не Му се противиш е избавление.

Бог живее отвъд слънцето, Дяволът - отвъд нощта. Това, което Бог ражда от светлината, Дяволът отнася в нощта. Но Абраксас е светът, самото му възникване и отмиране. За всеки дар от Бога-Слънце Дяволът има проклятие.

Всичко, което измолвате от Бога-Слънце, дава дейст­вена сила на Дявола.

Всичко, което създавате с Божия воля, дава сила за действие на Дявола.

Това е ужасният Абраксас.

Той е най-могъщото Творение и в неговия образ Тво­рението се ужасява от самото себе си.

Той е проявеното противоречие на Творението спря­мо Плеромата и нейното небитие.

Той е ужасът на сина от майката.

Той е любовта на майката към сина.

Той е очарованието на земята и жестокостта на небе­сата.

Пред лика му човекът окаменява.

Пред него няма въпрос, няма отговор.

Той е животът на Творението.

Той е действието на Разграничеността,

Той е любовта на човека.

Той е речта на човека.

Той е светлината и сянката на човека.

Той е илюзорната действителност.

Тук мъртвите възроптаха и се разгневиха, защото бяха несъвършени.
Поучение IV

Мъртвите, мърморейки, изпълниха стаята и казаха:

- Говори ни за Боговете и Дяволите, прокълнатия!

- Богът-Слънце е върховното благо, Дяволът- негова­та противоположност. Следователно имате две божест­ва.

Има обаче и много други висши блага, както и огром­ни злини, а сред тях има двама богодяволи: единият е ГОРЕНЕТО, а другият - ИЗРАСТВАНЕТО.

Горенето е ЕРОС в образа на пламъка. Той свети, докато изяжда.

Израстването е ДЪРВОТО НА ЖИВОТА - то зеле­нее, докато, растейки, натрупва жива материя.

Еросът лумва и после умира, а Дървото на живота расте бавно и непрестанно в безкрая на времето.

Доброто и злото се обединяват в пламъка.

Доброто и злото се обединяват в растежа на дървото.

Животът и любовта се възправят в своята божестве­ност едно срещу друго.

Неизмеримо, като безброя на звездите, е множеството на боговете и дяволите.

Всяка звезда е божество и всяко пространство, запъл­нено от звезда, е дявол. Но пълната пустота па цялото е Плеромата.

Действието на цялото е Абраксас, само недействител­ното му противостои.

Четири е броят на главните божества, защото четири са измеренията на света.

Едно е началото - Богът-Слънце.

Две е Ерос, защото свързва двама и се разраства, сияейки.

Три е Дървото на Живота, защото изпълва простран­ството с материални форми.

Четири е Дяволът, защото той отваря всичко затворе­но, той разгражда всичко, което има форма и тяло, той е разрушителят, чрез който всичко се превръща в нищо.

Блажен съм, че ми е дадено да опозная множеството и разнообразието на божествата. Тежко вам, защото заме­няте това множество от несъвместими противоречия с един-единствен Бог. Така пораждате мъката, която е рожба на неразбирането и обезобразяването на Творени­ето, чиято същност и цел е разграничеността. Как ще бъдете верни на същността си, когато искате да превър­нете многото в едно? Това, което правите спрямо божес­твата, ще се върне н върху вас. Вие ще станете еднакви и тъй същността ви ще стане обезобразена.

Еднаквостта ще властва, но не в името на човека, а в името на Бога, защото божествата са много, а човеците - малко. Божествата са могъщи и понасят своята многообразност, защото са самотни като звездите и са на огром­ни разстояния едно от друго. Хората са слаби и не понасят своето многообразие, защото живеят близо един до друг и се нуждаят от общността, за да могат да понесат своята обособеност. В името на нашето избавление ви пропо­вядвам безбожието, заради което бях низвергнат.

Многочислеността па боговете съответства на много­числеността на хората.

Безброй божества векове наред копнеят за човешко въплъщение. Безброй божества са били хора. Човекът е част от божествената същност, идва от боговете и отива при Бога.

Тъй като не си струва да се разсъждава върху Плеро­мата, няма смисъл да се слави многочислеността на боговете. Още по-малко си струва да се почита изначал­ният Бог - действащата Пълнота и sunumim bomim. С молитвата си не можем нито да притурим, нито да отне­мем, защото действащата Пустота поглъща всичко в себе си. Светлите богове създават небесния свят, той е много­образен и безкраен, безкрайно разширяващ се и нараст­ващ, неговият върховен господар е Богът-Слънце.

Тъмните божества създават земния свят. Те са прости и безкрайно свиващи се и смаляващи се. Техният госпо­дар е Дяволът, духът на луната, спътникът на земята - по-малък, по-студен и по-безжизнен от нея.

Няма никаква разлика между могъществото на земни­те и на небесните богове. Небесните уголемяват, земните - умаляват. Неизмерими са и двете посоки.


Поучение V

Мъртвите се подиграваха и викаха:

- Хайде говори ни, шут такъв, за Църквата и за светата общност!

- Светът на боговете се проявява чрез духовността и чрез сексуалността. Небесните обитатели се проявяват в духовността, а земните - в сексуалността.

Духовността приема и обгръща. Тя е женското начало и затова я наричаме MATER COELEST1S (Небесната майка). Сексуалността поражда и сътворява. Тя е мъжко­то начало и затова я наричаме ФАЛОС, Земния Баща. Сексуалността на мъжа е по-земна, а на жената - по-одухотворена. Духовността на мъжа е по-небесна, стреми се към великото.

Духовността на жената е по-земна, клони към по-дребното.

Лъжовна и дяволска е духовността на мъжа, която клони към дребното.

Лъжовна и дяволска е духовността на жената, която се стреми към великото.

Всеки трябва да си иде на мястото.

Мъжът и жената се превръщат в дяволи един за друг, ако не разделят своите духовни пътища, защото същ­ността на Творението е разграничеността.

Сексуалността на мъжа се стреми към земното, а на жената - към духовното. Мъжът и жената се превръщат в дяволи един за друг, ако не разграничат пола си.

Мъжът да познае по-малкото, а жената - по-великото.

Човекът да се разграничи н от духовността, и от сексу­алността. Нека назове духовността Майка и я постави между небето и земята. Нека назове сексуалността фалос и го постави между себе си и Земята, защото Майката и фалосът са свръхчовешки демони и проявления на света на боговете. За нас те са по-действени от боговете, защото са по-близки на нашата природа. Ако не се разг­раничавате от сексуалността и от духовността и не ги приемате като същности над вас и вън от вас, ще им бъдете подвластни, защото са качества на Плеромата. Духовността н сексуалността не са ваши качества, нито неща, които притежавате н съдържате, по-скоро те ви притежават и съдържат в себе си, защото са могъщи демони, форми на съществуване на божествата и поради това са неща, надхвърлящи вашите мащаби и съществу­ващи сами но себе си. Никой не притежава духовността или сексуалността. Затова никой не е избегнал тези демони. Трябва да ги приемате като демони, като нещо, засягащо всички, и като опасност - бреме, с което живо­тът ви е натоварил. Така и животът за вас е нещо общо и опасност, засягаща всички, включително боговете и пре­ди всичко - ужасния Абраксас.

Човекът е слаб, затова общността е абсолютно необходима - и ако тя не е под знака на майката, тогава е под знака на фалоса. Никоя общност не е страдание и болест. По принцип общността е разпокъсаност и разпадане.

Разграничеността води до самотност. Самотността е противоположна на общността. Но поради човешката слабост пред боговете и демоните и пред техния неумо­лим закон общността е нужна. И затова възниква по необходимост - не в името на хората, а заради боговете. Те ви принуждават да се обединявате. И доколкото сте принудени от тях, дотолкова общността ви е потребна, повече от това е за лошо.

В общността всеки трябва да се подчинява на другите, за да може тя да просъществува, защото се нуждаете от нея.

В самотата всеки трябва да стои по-високо от другите, за да може всеки човек да достигне до самия себе си и да избегне робството.

В общността нормата е въздържание,

в самотата - разточителството.

Общността е бездна,

самотата е връх.

Точната мяра в общността пречиства и съхранява. Точната мяра в самотата пречиства и прибавя. Общността ни дава топлина, самотата ни дава светлина.


Поучение VI

Демонът на сексуалността се промъква в душата ни като змия. Тя е наполовина човешка душа и се нарича мислено желание.

Демонът на духовността се спуска в душата ни като бяла птица. Тя е наполовина човешка душа и се нарича желана мисъл.

Змията е земна душа, полудемонична, дух, който се родее с духовете на мъртвите. Като тях витае наоколо из земните неща и ни кара да се боим или да ламтим за тях. Змията има женска същност и винаги търси обществото на мъртвите, пленените от земята, ненамерилите пътя към отвъдното, който води към самотата. Змията е блуд­ница. Тя блудства с дявола и със злите духове, тя е жесток тиранин и дух мъчител, който винаги ни подвежда към най-лошата компания. Бялата птица е полунебесната душа на човека. Тя обитава селенията на Майката и понякога се спуска оттам. Птицата е мъжка и олицетво­рява действената мисъл. Тя е девствена и самотна - вестител на Майката. Лети високо над земята. Повелява самота. Носи послание от отишлите далеч напред, съвър­шените. Тя отнася нашето слово нагоре към Майката. Застъпва се майчински за нас и ни предупреждава, но няма власт над боговете. Тя е съсъд на слънцето. Змията се спуска и осакатява с измама фалическия демон или пък го поощрява. Тя отнася нагоре премъдрите мисли на земното, които се промъкват през всички пролуки и алчно проникнат във всичко. Змията, разбира се, не го иска, но трябва да ни бъде полезна. Тя се изплъзва от хватката ни и така ни показва пътя, който ние с човешкия си ум не сме открили.

Мъртвите ме изгледаха с презрение и рекоха:

- Престани да говориш за богове, демони и души. Това ни е отдавна познато.


Поучение VII

През нощта обаче мъртвите дойдоха отново с печални ликове и помолиха:

- Има още нещо, забравихме да говорим за него - говори ни за Човека.

- Човекът е порта, през която вие от външния свят на боговете, демоните и душите влизате във вътрешния: от по-големия в по-малкия свят. Малък и нищожен е чове­кът, той вече е зад вас, и вие отново сте в безкрайното пространство - в по-малката или вътрешната безкрай­ност.

На неизмеримо разстояние една-единствена звезда е в зенита си.

Това е единственият Бог, този е неговият свят, негова­та Плерома, неговата божественост.

В този свят човекът е Абраксас, който ражда и поглъ­ща своя свят.

Тази звезда е Богът и делта на човека.

Този е неговият единствен Бог, който го води.

В него човекът намира покой,

Към него води дългият път на душата след смъртта, в него възсиява в светлина всичко, което човекът донася обратно от по-големия свят.

Нему единствено трябва да се моли човек.

Молитвата усилва светлината на звездата.

Прехвърля мост над смъртта.

подготвя живота на по-малкия свят

и намалява безнадеждното желание на по-големия.

Ако по-големият свят стане студен, звездата грее.

Между Човека и неговия единствен Бог не Стои нищо, докато Човекът може да отвръща поглед от огненото представление на Абраксас.

Човекът тук, Бог - там.

Слабост и нищожност тук, вечна творческа сила-там. Тук - пълен мрак и влажен хлад. Там - всичко обляно в Слънце.

След това мъртвите не казаха нищо, а се възнесоха като дим от огъня на овчаря, който нощем бди над стадото си.

АНАГРАМА: NAHTRIHECCUNDE

GAHINNEVERAHTUNIN

ZEHGESSURKLACH

ZUNNUS
Някои данни за семейството на К. Г. Юнг от А. Яфе90

Семейство Юнг произхожда от Майнц. При неговата окупация от французите в 1688 г. архивите били изгорени, както Юнг вече споменава това в главата „Кулата", тъй че родословното дърво може да се проследи само до началото на XVIII век. Прадядото на Юнг, лекарят Франц



Сподели с приятели:
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница