К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография



страница3/23
Дата02.02.2017
Размер5.51 Mb.
Размер5.51 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23

Училищни години

Единадесетата ми година бе от голямо значение за мен, защото постъпих в гимназията в Базел. Бях откъс­нат от селските си приятели в игрите и наистина навля­зох в „големия свят", където живееха влиятелни хора - много по-влиятелни от баща ми, в грамадни великолепни къщи, возеха се в луксозни каляски, теглени от прекрас­ни коне, и се изразяваха изискано на немски и френски. Синовете им - елегантно облечени, с фини обноски и достатъчно джобни пари, бяха мои съученици. С учудване и огромна тайна завист научавах, че през ваканцията били в Алпите, в онези „блестящи снежни планини" край Цюрих, че са ходили дори на море, което беше капакът на всичко. Възхищавах им се като на същества от друг свят, от недостижимата прелест на онези грейнали червени снежни планини, от безкрайната далечина на невероят­ното море. Тогава осъзнах, че сме бедни, че баща ми е беден селски свещеник, а аз - още по-бедно свещеничес­ко момче, което имаше дупки на подметките и трябваше да кара по шест часа в училище с мокри чорапи. Започнах да гледам на родителите си с други очи, да разбирам грижите и тревогите им. Съчувствие изпитвах повече към баща си, отколкото към майка си. Тя ми изглеждаше някак по-силна. Въпреки това бях на нейна страна, кога­то баща ми не можеше да овладее раздразнителността си. За формирането на характера ми това не беше особено полезно. За да се освободя от тези конфликти, волю-неволю изпълнявах ролята на арбитър, който трябваше да съди родителите си. Всичко това доведе до повдигане, но същевременно и до известно спадане на бездруго несигурното ми самочувствие.

Когато бях на девет години, майка ми роди малко момиченце. Баща ми беше развълнуван и радостен. „Но­щес ти се роди сестричка!"- ми каза той, а аз бях напълно изненадан, защото нищо не бях забелязал. Това, че майка ми напоследък по-често бе на легло, не ми бе направило особено впечатление. Тъй или иначе, смятах това за неизвинима слабост. Баща ми ме заведе до леглото на мама и тя поднесе към мен едно малко същество, което изглеждаше крайно разочароващо; червено сбръчкано личице като на старче, затворени очи, вероятно слепи като на малките кученца. На тила си това „нещо" имаше отделни дълги червеникаво руси косъмчета, които ми показаха. Бях шокиран: „Маймуна ли ще стане?" Не знаех какво да мисля. Дали всички новородени изглеж­дат така? Промърмориха нещо за щъркела, който го бил донесъл. Но как тогава ставаше при котките и кучетата? Колко пъти трябваше да се връща той за цялото котило? А при кравите? Не можех да си представя, че щъркелът може да носи в клюна си цяло теленце.Пък и селяните казваха, че „кравата се е отелила", а не че щъркелът го е донесъл. Очевидно тази история бе отново нещо подобно на онези фокуси, които се разиграваха пред мене. Бях сигурен, че майка ми пак скрива нещо, което не трябваше да зная.

Ненадейното появяване на сестричката ми остави у мен неопределено чувство на недоверие, което изостри любопитството ми и моята наблюдателност. Някои по­дозрителни реакции на мама по-късно потвърдиха пред­положенията ми: нещо неприятно имаше около това раждане. Между другото, това събитие повече не ме интересуваше, но допринесе за изостряне на едно прежи­вяване, което имах, когато бях на дванадесет години.

Майка ми имаше неприятния навик да продължава да ме наставлява, когато бивах поканен някъде или отивах на гости. Обикновено, облечен в празничните си дрехи и с почистени обуща, имах приповдигнато и празнично настроение поради предстоящата светска проява. Стру­ваше ми се унизително хората на улицата да чуват как мама вика след мен: „Не забравяй да предадеш поздрави от папа и мама и да си бършеш носа - имаш ли носна кърпичка? Изми ли си ръцете?" и пр.

Намирах за твърде неуместно по такъв начин да бъде излагано на показ чувството ми за малоценност, когато от себелюбие и суетност бях положил толкова усилия да изглеждам по възможност безупречно. Подобни случаи често имаха твърде голямо значение за мен. По пътя към дома, където бях поканен, се чувствах важен и изпълнен с достойнство както винаги, когато в делничен ден обли­чах празничните си дрехи. Нещата обаче се променяха, щом приближавах на видимо разстояние от чуждата къ­ща. Впечатлението от богатството и мощта на тези хора надвисваше над мен като сянка. Плашех се от тях и бих потънал четиринадесет метра в земята, когато докосвах звънеца. Звънът, който се чуваше отвътре, ми звучеше като глас на съдбата. Чувствах се толкова нищожен и наплашен, като бездомно куче. Особено зле се чувствах, когато мама ме бе подготвила „правилно". В ушите ми звучеше: „Обущата ми са мръсни, както и ръцете; нямам носна кърпа, вратът ми е черен!" От инат не предавах поздравите на родителите си или се държах излишно твърдоглаво и плахо. Когато ставаше съвсем зле, си помислях за тайното съкровище на тавана, което винаги ми помагаше да си върна човешкото достойнство. Защо­то в своята безпомощност си припомнях, че бях и друг - с непроницаемата тайна, камъка и малкото човече в редингот и цилиндър.

Не мога да си спомня някога в ония години да съм мислил за възможна взаимовръзка между Господ Бог Исус - или Йезуита в черната роба, - хората в черни рединготи и цилиндри на гробището, четвъртитата дупка на поляната, подземния фалос в кулата и човечето в ученическата кутия. Сънят за итифалическия бог бе пър­вата ми голяма тайна, човечето - втората. Днес обаче ми се струва, че тогава имах неясното чувство за сродство между „камъка на душата" и камъка, който беше аз самият.

И до днес, когато на осемдесет и три годишна възраст пиша спомените си, не ми е съвсем ясно в каква връзка се намират тези от най-ранните години: те са като отдел­ни подземни коренища. Като етапи на един неосъзнат процес на развитие. Докато към Господ Бог Исус никога не можах да изпитам положително отношение, то спом­ням си, че около единадесетата ми година вече започна да ме интересува идеята за Бога. Започнах да се моля на Бога, което някак ме удовлетворяваше, защото ми изг­леждаше непротиворечиво. Бог не бе комплициран от моето недоверие. Освен това не беше някакъв човек с черен редингот и Господ Бог Исус, който на картините бе окичен с пъстри дрехи и с когото хората можеха да фамилиарничат. Той (Бог) бе преди всичко едно своеоб­разно създание, за когото човек не можеше да си изгради точна представа (според това, което бях чувал). Той беше някакъв могъщ стар човек. Но нали бе казано (за мое най-голямо задоволство): „Не трябва да си създаваш какъвто и да е образ, нито да сравняваш." Затова не биваше да се фамилиарничи с него, както можеше с Господ Исус, който не представляваше никаква „тайна". Някаква тайна, подобна на моята от тавана, започна вече да се изяснява.

Спомням си, че училището ми дотягаше. То ми отне­маше твърде много време, което с много по-голямо удо­волствие бих използвал за рисуване на битки или за игрите с огъня. Часовете по религия бяха неописуемо скучни, а от часовете по математика изпитвах истински страх. Учителят се държеше, сякаш алгебрата бе нещо разбиращо се от само себе си, а аз дори още не знаех какво представляват числата. Не бяха нито цветя, нито живот­ни, нито вкаменелости, съвсем нищо, което човек би могъл да си представи, а просто множества, които се получаваха чрез броене. За мое още по-голямо объркване те можеха да се заместват с букви, които бяха гласни, които обозначаваха звукове - т. е. можеха да се „чуват". Забележителното е, че моите съученици се справяха с всичко това, като го намираха за естествено. Никой не можеше да ми каже какво са числата, а и аз не можех да формулирам въпроса. За мой ужас скоро открих, че никой не разбираше затрудненията ми. Трябва да призная, че учителят все пак полагаше усилия да ми обясни целта на тази забележителна операция - преминаването на мно­жества в гласни. Най-после разбрах, че с това се цели създаването на система за съкращаване, с чиято помощ много числа могат да се представят чрез една съкратена формула.

Това обаче изобщо не ме интересуваше. Мислех си, че е абсолютно произволно да се представят числа чрез букви: би било същото, катода изразиш а - като ябълково дърво, j-като крушово, х - като въпросителна, защото а, h, с, х, у, z не даваха жива представа и говореха толкова малко за същността на числото, колкото и ябълковото дърво. Haй-много ме възмущаваше правилото, че: ако a=b, а b=с, то а=с, като се има предвид, че според дефиницията а означава нещо различно от b, и оттам - че не може да бъде идентично с b, да не говорим пък за с. Когато ставаше дума за уравнение, то означаваше а=а, b=b, с=с и т. н., докато а=b ми изглеждаше като чиста лъжа или мошеничество. Същото възмущение изпитвах, когато учителят, в противоречие със своите собствени дефиниции за успоредни линии, твърдеше, че те се преси­чат в безкрайността. Това ми приличаше на селска хитри­на, в която не желаех да участвам. Интелектуалният ми морал се опълчваше срещу тези несериозни непоследова­телности, които ми препречваха пътя към разбирането на математиката. До зряла възраст запазих неизменно чувството, че ако тогава подобно на съучениците ми бях приел безконфликтно положението, че а=b или че „слън­цето = луната", „котката - кучето" и т. н., то математи­ката щеше хубавичко да ме нареди! Едва на осемдесет и три години до известна степен разбрах това. Цял живот за мен остана загадка, защо никога не успях да намеря верния път към математиката, макар и да беше извън всякакво съмнение, че човек може правилно да смята. Най-необяснимо от всичко остана моето морално съмне­ние в математиката.

Можех да си обясня уравненията само чрез заместване на буквите с определени числени стойности и чрез конк­ретно изчисление да потвърдя смисъла на цялата опера­ция. До известна степен успявах да се справям по-ната­тък с математиката, като си отбелязвах неразбираемите алгебрични изрази и заучавах кои буквени комбинации къде стояха на черната дъска. С изчисленията не можех да се справя. От време на време учителят казваше: „Сега да положим израза..." и изписваше няколко букви на дъската. Не знаех къде и защо - явно за да сложи край на процедурата по задоволителен начин. Бях толкова стрес­нат от своето неразбиране, че дори не се осмелявах да питам.

Часовете по математика за мен представляваха истин­ски ад, истинско мъчение. Тъй като другите предмети ми бяха лесни, а благодарение на добрата ми визуална памет можех доста дълго да заблуждавам и по математика, то бележките ми бяха добри, но страхът от провал и нищож­ността на моето съществувание сред величието на заоби­калящия ме свят породиха у мен не просто нежелание, но и някакво тихо отчаяние, поради което училището ми опротивя до крайност. На всичкото отгоре бях отстранен от рисуване поради абсолютна неспособност. Това бе добре дошло за мен поради освободеното време, но и ново поражение, защото притежавах известно умение при ри­суването, макар да не знаех, че по същество то зависи от моето чувство. Можех да рисувам само това, което зани­маваше фантазията ми. Задължаваха ме обаче да копи­рам образи на гръцки божества със слепи очи и когато това не вървеше, учителят ми вероятно си помисли, че нещо по-натуралнстично ми е нужно, та сложи пред мен рисунка на козя глава. Напълно се провалих пред тази задача и с това за мен приключиха часовете по рисуване.

Дванадесетата ми година бе наистина съдбовна за мен. Един ден около 13 ч. бях застанал на Мюнстернлац в очакване на мой съученик, с когото вървяхме заедно до училище. Внезапно едно друго момче ме блъсна и събори. Ударих си главата на ръба на тротоара и сътресението ме зашемети. Близо половин час останах така замаян. В момента на удара ме прониза като светкавица мисълта: „Сега не бива да ходиш на училище!" Бях в полусъзнанне и останах да лежа само няколко мига повече, отколкото бе нужно - главно от отмъстително чувство към веро­ломния нападател. Хората наоколо ме вдигнаха и отнесо­ха в дома на двете ми неомъжени стари лели, който беше наблизо.

Оттогава започнах да получавам припадъци, когато трябваше да тръгна за училище, а също и когато родите­лите ми напомняха да се заема с домашните. Повече от половин година отсъствах от училище и това бе добре дошло за мен. Бях свободен! Можех с часове да мечтая, да се разхождам край водата или из горите, да рисувам. Рисувах бурни бойни сцени или крепости, които биваха нападани или изгаряни, а понякога изпълвах цели страници с карикатури (дори днес преди заспиване пред очите ми от време на време се появяват подобни карикатури: озъбени гримаси, които постоянно се променят; поняко­га - лица на хора, които познавах и които скоро след това умираха). Преди всичко обаче можех да потъвам в тайн­ствения свят на дърветата, водата, блатата, камъните и животните, както и да се ровя в библиотеката на баща ми. Всичко това бе чудесно, но все повече ме отдалечаваше от света - с леко чувство за гузна съвест. Пропилявах времето, унесен в игри, четене, колекциониране и скита­не наоколо. Въпреки това не се чувствах щастлив, неясно съзнавах, че бягам от себе си.

Вече напълно бях забравил как се беше случило всич­ко това, но загрижеността на родителите ми, които се консултираха с различни лекари, ме разстройваше. Те решиха да ме изпратят на почивка при роднини във Винтертур. Там имаше гара, която за мен се оказа безк­райно привлекателна. Но щом се върнах у дома - всичко бе както преди. Един от лекарите допускаше епилепсия. Аз (вече запознат с това, какво представляват епилептичните припадъци) само се изсмях вътрешно на глу­постта му. Родителите ми обаче бяха още по-загрижени. Точно тогава се случи да дойде един приятел на баща ми, с когото седяха в градината. Воден от ненаситно любо­питство, аз се бях скрил зад един гъст храст зад тях. Чух гостът да казва: „Как се чувства синът ти", на което баща ми отговори: „Ах, това е истинско нещастие. Лекарите не знаят какво му е, смятат, че е епилепсия, би било ужасно, ако е неизлечимо. Изгубих и малкото си състояние, какво ли ще прави, ако не може да си изкарва прехраната?"

Бях като поразен от гръм. Това бе сблъсък с действи­телността. „Аха, значи трябва да се работи!" - мина през главата ми. От този момент станах сериозно дете. Тихо се оттеглих от скривалището си, прибрах се в кабинета на баща ми и взех латинската граматика - започнах съсредо­точено да зубря. След десет минути получих пак своя припадък. За малко да падна от стола, но след няколко минути се почувствах по-добре и продължих да работя. „По дяволите, никакъв несвяст вече!" - си казах аз и продължих заниманието си. След около четвърт час пос­ледва вторият припадък - но и той отмина като първия.

„А сега истински се захващай за работа!" - си казах и зачаках след половин час да дойде и третият. Не се отказах и продължих още час да работя, докато имах чувството, че съм превъзмогнал припадъците. Изведнъж започнах да се чувствам по-добре, отколкото предишните месеци, фактически припадъците не се повториха пове­че и аз се занимавах ежедневно с граматика и с домашни­те. След няколко седмици тръгнах отново на училище, където също вече нямах никакви пристъпи. Магията изчезна. Така научих какво е невроза.

Постепенно си припомних как бе започнало всичко и ми стана ясно, че всъщност аз бях този, който бе нагласил цялата тази недостойна история. Затова и не бях сериоз­но сърдит на момчето, което ме беше съборило. Знаех, че той е бил „подставен", а от моя страна е имало една дяволска аранжировка. Подобно нещо не трябваше да ми се случва втори път. Изпитвах неприязън и срам от себе си. Знаех, че не съм прав, че аз бях компрометираният. Никой друг не бе виновен. Проклетият дезертьор бях самият аз! Повече не можех да понасям родителите ми да се тревожат за мен или да ми говорят със съжалителен тон.

Неврозата стана друга моя тайна, но това беше една недостойна тайна и поражение. В крайна сметка обаче това ме бе довело до определена взискателност и голямо трудолюбие.Тогава започна моята добросъвестност, и то не показно, а заради мен самия. Редовно ставах в 5 ч., за да мога да уча, а понякога работех от 3 до 7 сутринта, преди да тръгна на училище.

Това, което ме бе отклонило от правия път, бе моето влечение към уединяване - очарованието от самотата. Природата ме привличаше със своите чудеса, в които исках да проникна. Всяко растение, всеки камък, всичко изглеждаше живо и пленително. Тогава бях вглъбен в природата, бях, така да се каже, проникнал в самата й същност, далеч от света на хората.

По това време се случи и едно друго важно събитие. Беше по дългия път за училище от Клайн-Хюнинген, където живеехме, за Базел. В един миг изведнъж ме обзе чувството, че излизам от гъста мъгла със съзнанието, че ставам самия себе си. Зад гърба ми остана стена от мъгла, зад която още не бях. Но в онзи миг аз срещнах себе си. Преди също бях съществувал, но всичко просто ми се беше случило. Сега знаех: сега съм самият себе си, сега съществувам. Това преживяване ми се струваше нещо изключително важно и ново. Имах „авторитет" в собст­вените си очи. Странно, но по това време и през месеците на неврозата след падането ми споменът за моето скрито съкровище бе напълно изгубен, в противен случай анало­гията между чувството за авторитет и онова усещане за собствената ми стойност, което ми придаваше скритото съкровище, би ми направила впечатление. Но това не стана - всякакъв спомен за ученическата кутия беше изчезнал.

По онова време бях поканен за ваканцията от едно познато семейство, което притежаваше къща във Фийрвалдщетерзее. Приех с възторг, тъй като къщата се нами­раше на брега на езеро и имаше пристан и лодка. Дома­кинът разрешаваше синът му и аз да използваме лодката със строгото предупреждение да избягваме всякакви рис­кове. За нещастие, вече знаех как се гребе прав - у дома имахме малка крехка лодка от този тип, на брега до старата крепост при Хюнинген-Абатучи. Така че двамата изпробвахме всички рискове. Като начало аз застанах на кърмата на лодката и с едното гребло леко я отблъснах навътре в езерото. За домакина това бе твърде много. Той ни свирна да се връщаме и ми прочете „конско еванге­лие". Бях много смутен и трябваше да си призная, че бях извършил точно това, което той бе забранил, и че негови­те упреци бяха напълно уместни. Същевременно обаче ме обзе ярост, че този дебел невеж дръвник можеше да си позволи да ме обижда, мен. Това „мен"' бе в очите ми един не само възрастен, но и важен човек с авторитет и положение, уважаван и почитан. Действителността бе така гротескно различна, че сдържайки гнева си, си зададох въпроса: „Е, и кой си ти? Реагираш, като че ли си Бог знае кой! При това знаеш, че другият има право! Ти си едва на дванадесет години, още ученик, а той е баща, при това богат и силен, с две къщи и няколко прекрасни коня!"

И така, при това голямо объркване и смущение извед­нъж ми хрумна, че всъщност аз съм две различни личнос­ти. Едната - ученикът, който не може да разбере матема­тиката и не е сигурен в собственото си аз, а другата ­важна личност с голям авторитет, мъж, с когото шега не бива, по-силен и влиятелен от този фабрикант. Като че ли бях възрастен мъж от XVIII век, който носи обувки с катарами, бяла перука и се вози в карета с високи задни колела, между които на кожени ремъци виси изящният й сандък.

Спомням си един забележителен случай, който пре­живях: един ден, когато живеехме в Клайн-Хюнинген до Базел, край къщата ни мина старинна зелена карета от Шварцвалд. Една прастара карета, сякаш от XVIII век: когато я видях, изпитах вълнение: „Ето я! Тя е от моето време!" Като че ли я бях познал: имаше същия вид като тази, в която се бях возил! Обзе ме чувство, като че ли някой ми бе откраднал нещо или ме бе измамил относно любимото ми минало. Каляската бе реликва от това време. Не мога да опиша какво чувствах или какво така силно ме развълнува: някаква носталгия, копнеж или просто спомен: „Да, така беше тогава! Така беше!"

И още едно преживяване, което насочва към XVIII век: при една от моите лели имаше една статуетка от XVIII век - цветна теракота - тя представляваше две фигури: д-р Щюкелбергер, известна в града личност от края на XVIII век. Другата фигура бе една негова пацие­нтка, изобразена с изплезен език и затворени очи. Разказ­ваха, че един ден, когато старият Щюкелбергер минавал по моста на Рейн, го пресрещнала неговата пациентка, която твърде често му досаждала, и отново започнала да го занимава. Старият господин й казал: „Да, да, трябва да ви има нещо! Я си покажете езика и затворете очите!" Тя сторила веднага това, а той бързо избягал, като я оставил така за смях на околните минувачи.

Фигурата на стария доктор имаше обувки с катарами, в които с голямо учудване видях своите или подобни на тях. Бях убеден обаче: „Това са обувките, които съм носил!" Тази убеденост навремето изобщо не ме смути: „Да, това са моите обувки!" Още ги усещах на краката си! Не можех да си обясня как стигнах до това странно усещане. Защо принадлежах към XVIII век? Често ми се бе случвало да пиша 1786 вместо 1886 и това бе придру­жено от някакво носталгично чувство.

След авантюрата с лодката във Фийрварлдщетерзее и заслуженото наказание се опитах да събера мислите си и тогава у мен се оформи една обща картина от тези, досега разединени, впечатления: аз живея в две различни епохи и съм две различни личности. Това откритие ме обърка и изпълни с размисъл. В края на краищата стигнах до печалното заключение, че сега не съм нищо друго освен малкия ученик, който си е заслужил наказанието и тряб­ва да се държи съответно на възрастта си. Останалото, изглежда, бяха безсмислици. Допусках, че причината бе в многобройните разкази на родителите ми и роднините за дядо ми, които бях слушал. Но и това не беше съвсем точно, тъй като дядо беше роден през 1795 г.3 т. е. факти­чески е живял през XIX век, освен това е починал далече преди да съм се родил. Не можеше да съм идентичен с него. Тези размисли естествено тогава бяха само мъгля­ви, неясни предчувствия и сънища. Не мога да си спомня дали тогава вече бях запознат с легендата за роднинството ни с Гьоте. Мисля, че не, тъй като знам, че за първи път чух от чужди хора, че според една недоброжелателна легенда дядо ми бил незаконен син на Гьоте8.

Към неблагополучията ми, свързани с математиката и рисуването, се прибави и трето: по гимнастика. От самото начало гимнастиката ми беше омразна - никой не можеше да ми нарежда как да се движа. Отивах на училище, за да науча нещо, и не исках да тренирам безсмислена и безполезна акробатика. Към това се при­бавиха и последиците от предишните ми злополучия, а именно някаква физическа плахост, която можах да пре­одолея до известна степен едва по-късно. Тя от своя страна бе свързана с недоверчивото ми отношение към света и възможностите, които той предлага. Светът ми се струваше прекрасен и привлекателен, но изпълнен с неочаквани опасности и безсмислици. Затова исках да съм наясно с какво се сблъсквам и кому можех да се доверя. Дали това отново не бе свързано с майка ми, която ме бе оставила за няколко месеца? Това, че лекарят ми забрани часовете по гимнастика, за мен беше голямо облекчение. Отървах се от това бреме и преглътнах новите унижения.

В един хубав летен ден на същата година (1887) изля­зох от училище и минах през площада пред катедралата. Небето беше прекрасно синьо, окъпано в слънчева свет­лина. Покривът на църквата блестеше от светлина и слънцето се отразяваше в цветната глазура на керемиди­те. Бях запленен от красотата на тази гледка и си помис­лих: „Светът е хубав и катедралата е хубава, и Бог е създал всичко това, и там, високо горе, в синьото небе, над всичко, той седи на златен трон и..." Тук последва празнота и задушаващо чувство. Бях като парализиран и знаех само: „Не бива да мисля нищо повече. Следва нещо ужасно, което не искам да мисля, не бива дори да се доближавам до него! Защо не? Защото ще извършиш най-големия грях. Кой е най-големият грях? Убийството? Не, не може да е това. Най-големият грях е да си против Светия Дух и това не се прощава. Който го извърши, ще бъде прокълнат навеки. За моите бедни родители би било ужасно тъжно, ако единственият им син, когото така обичат, заслужи вечно проклятие! Това не бих могъл да им причиня! Не бива да мисля за това в никакъв случай!"

Но по-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни. По дългия път към дома се опитах да мисля за какво ли не, постоянно се улавях, че мислите ми отново и отново се връщат към хубавата църква, която така обичах, и към Бог, който седеше на трона, и секваха като от токов удар. Постоянно си повтарях: „Само да не мисля за това, да не мисля за това!" Прибрах се у дома доста разстроен. Майка ми забеляза, че нещо не е наред, и попита: „Какво ти е? Нещо в училище ли се случи?" Съумях да я убедя, без да лъжа, че нищо не се е случило. Мислех си, че би ми помогнало, ако бях открил пред мама истинската причи­на за смущението си. Но в такъв случай трябваше да направя точно това, което ми се струваше невъзможно - да стигна до края на мислите си. Тя, милата, не знаеше и нямаше представа, че съм в голяма опасност - да извър­ша непростим грях, за който щях да попадна в ада! Отхвърлих изкушението да се изповядам и се опитах да се държа колкото може по-непринудено и спокойно.

Тази нощ спах зле. Отново и отново забранената ми­съл се опитваше да се промъкне, а аз отчаяно се опитвах да се отбранявам. Следващите два дни бяха мъчителни и мама бе убедена, че съм болен. Устоях на изкушението да се изповядам, защото щях да причиня на родителите си голямо огорчение.

Третата нощ беше толкова мъчителна, че вече не знаех какво да правя. Събудих се от неспокойния си сън и се улових, че мисля пак за катедралата и за добрия Бог. За малко да помисля по-нататък! Усещах, че съпротива­та ми се стопява. Тресеше ме от страх, седнах на леглото, за да прогоня съня: „Сега вече идва, сега става сериозно. Трябва да мисля! Това трябва да бъде помислено! Защо да мисля за това, което не зная? За Бога, не го искам, това е сигурно! Но кой го желае? Кой иска да ме принуди да мисля нещо, което не зная и не искам? Откъде тази ужасна воля? И защо точно аз трябваше да бъда покорен? С възхвала и благодарност мислех за Създателя на този хубав свят, бях му благодарен за този безценен дар. Но защо трябваше точно аз да мисля за нещо толкова лошо? Наистина не знаех, защото не можех и не биваше дори и да доближавам до тази мисъл, без да рискувам веднага да си го помисля. Не бях го направил, нито пожелал. Като кошмарен сън то ме бе сполетяло. Откъде идваха тези неща? Бе ме връхлетяло без мое съдействие - но защо? Нали аз не бях се създал сам? Бих дошъл на този свят, както ме бе създал Бог, т. е. чрез моите родители. Дали те бяха искали подобно нещо? Но моите добри родители не биха и помислили дори за такова нещо. Не би им дошло наум нещо толкова безбожно."

Намирах подобна идея дори за смешна. После си по­мислих за техните родители (баба и дядо), които позна­вах само от портретите им. Те изглеждаха доброжелател­ни и почтени, така че мисълта за евентуалната им вина изглеждаше невероятна. Преминах през цяла върволица неизвестни предци, за да стигна до Адам и Ева. Тук ме споходи решителната мисъл: Адам и Ева са първите хора, те не са имали родители, създадени са от Бога пряко и преднамерено такива, каквито са. Те не са имали избор, трябвало е да бъдат такива, каквито ги е създал Бог. Те не са знаели, че би могло да бъдат други. Били са изцяло създания на Бога, защото Бог създава само съвършенст­во. И все пак те извършват първородния грях, като правят това, което Бог не желае. Защо е възможно това? Те би трябвало да не могат да го извършат, ако Бог не е заложил у тях възможността. Това се вижда по змията, която Бог създава преди тях очевидно с цел да ги убеди. Бог в своето всемогъщество е подредил всичко така, че първите родители да извършат греха. Значи такова е било намерението на Бога: те да съгрешат!

Тази мисъл веднага ме освободи от жестокото мъче­ние, защото сега разбрах, че Бог сам ме е довел до това състояние. В началото не знаех дали Той наистина иска­ше да извърша греха или не. Вече не мислех за молитва и просветление - та нали Бог ме бе поставил в тази ситуация пряко волята ми, оставяйки ме без подкрепа, Бях сигурен, че според Него аз самият и самостоятелно трябваше да търся изхода. Тук изникна и нов аргумент: .„Какво иска Бог? Да се извърши или не? Трябва да открия какво иска - сега и чрез мен." Знаех, че според общоприетия морал грехът трябваше да се избягва. Това аз бях правил досега, но разбирах, че повече няма да мога да го правя. Разстроеният ми сън и душевното ми притес­нение така ме изтощиха, че нежеланието ми да мисля се превърна в непоносим гърч. Така не можеше да продъл­жава. Но не можех и да се предам или да отстъпя, преди да разбера каква бе волята на Бога и каква целта му. Бях убеден, че той е първопричината за това убийствено бреме. Забележителното е, че нито за миг не ми идваше наум, че може би дяволът ми погажда тази лоша шега. Той играеше твърде незначителна роля в моето тогаваш­но душевно състояние, а в сравнение с Бог бе направо безсилен. От момента на излизането ми от мъглата и установяване на моя Аз величието, единството и свръх-човешкото в Бог започна да занимава фантазията ми. Затова не подлежеше на съмнение, че Бог ме подлага на решително изпитание и че всичко бе свързано именно с това Той да бъде разбран правилно. Знаех, че моето отстъпление бе наложено, но аз не исках това да става, без да разбирам, тъй като ставаше дума за вечното спасе­ние на душата ми: „Бог знае, че не мога повече да издър­жам и да се съпротивлявам, но, не ми помага, макар да съм пред прага на непростимия грях. Благодарение на Неговото всесилие Той е в състояние лесно да снеме това бреме от мен. Но Той не го прави! Дали не иска да изпита покорството ми, като ми поставя тази непосилна задача - да извърша нещо, на което се съпротивлявам с всички сили, защото се боя от вечното проклятие? Защото аз бих престъпил собствените си нормални устои, учението на моята религия, та дори и Неговата собствена повеля. Дали Той не желае да изпита в състояние ли съм да изпълнявам Неговата воля дори и да съм заплашен от ада и от вечното проклятие на своята религия? Изглежда правдоподобно. Но това са само моите собствени мисли.

Може и да греша. Не смея да се доверявам дотолкова на собствените си мисли. Трябва още веднъж да го обмис­ля."

Отново стигнах до същия извод. „Очевидно Бог желае да изпита и смелостта ми! - помислих си аз. - Ако е така, то аз ще премина през това изпитание и тогава Той ще ме дари със Своето просветление и милост."

Тогава събрах целия ся кураж като пред скок във вечния огън на ада и позволих на мисълта да се появи: пред очите ми отново се издигна прекрасната катедрала, над нея синьото небе, Бог седи на златния трон, високо над света, а изпод трона му пада един огромен екскремент - върху новия шарен покрив на храма, разбива го и разрушава стените му.

Ето какво било! Изпитах огромно облекчение и истин­ско разтоварване. Вместо очакваното проклятие върху мен се изсипа милост и още - неизказано блаженство, каквото никога не бях изпитвал. Плачех от щастие и благодарност, че мъдростта и добротата на Бога ми се бяха открили, след като бях изложен на Неговата безпо­щадна строгост. Имах чувството, че съм получил прос­ветление.

Много неща, които не разбирах, ми се изясниха. Узнах това, което баща ми не бе проумял - Божията воля, на която той от най-добри намерения и дълбока вяра се бе противопоставял. Затова никога не бе изживявал чудото на Божията милост, която лекува всичко и го прави разбираемо. Той се ръководеше от заповедите на Библи­ята, вярваше в Бога, както бе според Библията и както предците го бяха учили. Но той не познаваше непосредс­твено живия Бог, който се извисява - всемогъщ и свобо­ден, над Своята Библия и Своята църква, призовава човека към свобода и може да го принуди да се откаже от собствените си възгледи и убеждения, за да изпълни безпрекословно Неговата повеля. Никаква традиция, кол­кото и свята да е тя, не може да повлияе на Божията воля за изпитание на човешката смелост. Всемогъщият ще има грижата при тези изпитания да не се случи нещо наистина зло - когато човек изпълнява Божията воля, той може да е сигурен, че върви по правия път.

Бог е създал Адам и Ева така, че да мислят и това, което не желаят. Направил го е, за да е сигурен, че те са послушни. Така и на мене Той може да налага неща, които бих искал да отхвърля поради религиозната тради­ция. Но подчиняването на Неговата воля ми даде милост­та Му и оттогава зная какво е Божия милост. Разбрах, че завися от Бога и че не става дума за нищо друго, освен да изпълнявам Неговата воля. Иначе щях да бъда жертва на безсмислието. Така тогава осъзнах собствената си отго­ворност. Мисълта в мене бе нещо ужасно за мен, но с нея се пробуди и усещането, че Бог би могъл да бъде и нещо страшно. Тази тайна, която преживях, за мен беше тъмно и страшно събитие. Тя надвисна като сянка над живота ми и аз дълбоко се замислих.

С чувство за малоценност преживявах събитието. Ето - аз съм дявол или свиня, си мислех, нещо долно. Но тайно започнах да чета Библията на баща ми и с известно задоволство прочетох в Евангелието, че фарисеите и търговците, че именно низшите са избрани, че непочте­ният стопанин е похвален, а Петър, непостоянният, е назован „опора" - скала, върху която е била издигната Църквата, и това ми правеше изключително впечатление.

Колкото по-силно беше чувството ми за малоценност, толкова по-непонятна ми се струваше Божията милост. Никога не бях сигурен в себе си. Когато майка ми веднъж спомена „Винаги си бил добро момче", не можах да го проумея. Аз - добро момче? Това беше нещо ново за мен. Винаги съм мислил, че съм пропаднал или непълноценен човек.

С онова преживяване в катедралата в края на краища­та имах нещо реално, което принадлежеше към великата тайна - като че ли винаги бях говорил за камъни, които падат от небето, и най-после държах един в ръката си. Но това бе позорно преживяване. Бях се натъкнал на нещо отвратително - нещо зло или тъмно, но същевременно то представляваше и нещо като награда. Понякога изпитвах непреодолимо желание да говоря, без да знам всъщност за какво. Исках да науча, да разпитам - дали и другите имат подобни изживявания, или пък да намекна, че има и особени неща, за които човек не подозира или не знае. Никога не успях да намеря у другите дори и следа от подобни неща. Така у мен се породи чувството, че съм отлъчен или избран, прокълнат или благословен.

Никога обаче не би ми дошло наум да разкажа направо за случилото се, нито пък за съня с фалоса в подземната кула или за човечето от дърво в ученическата кутия, доколкото все още си спомнях за него. Знаех, че не мога да го сторя. За първи път заговорих за съня с фалоса на шестдесет и пет години, а останалите преживявания вероятно съм споменавал пред жена ми, но години по-късно. Това бе строго табу, наложено от детството за цели десетилетия.

Цялата ми младост може да бъде разбрана във връзка с тайното. То ме направи непоносимо самотен; днес смятам, че бе голямо постижение това, че устоях на изкушението да споделя с някого всичко това. Така още тогава предварително бе заложено отношението ми към света, такова, каквото е и сега: и днес съм самотен, защото зная или подозирам неща, които другите не знаят или не желаят да знаят.

В семейството на майка ми имаше шест духовни лица, а и не само баща ми беше свещеник, но и двамата му братя. Често слушах религиозни разговори, теологични дискусии, проповеди. При това винаги си казвах: „Да, да, хубаво е това, но как се връзва с тайното? Това е тайна на милостта. Вие нищо не знаете за това. Не знаете, че Бог желае да върша дори зло, да мисля за прокълнатото, за да заслужа неговата милост."

Всичко, което другите говореха, заобикаляше въпро­са. Мислех си: „За Бога, та някой все трябва да знае за това! Все някъде трябва да се открие истината!" Ровех и четях в библиотеката на баща ми всичко, което успявах да намеря - за Бога, за Троицата, духа, съзнанието. Пог­лъщах книгите и не поумнявах. Постоянно си мислех: „И те нищо не знаят!" Прочетох и Лютеровата Библия на баща ми. За нещастие, това издание ми отне всякакъв по-дълбок интерес - иначе все бих намерил утешение, по-специално гл. 9, строфа 30 и сл.: „И ако се миех със снежна вода, то ти би ме натикал в нечистотиите"...

Майка ми разказваше, че по онова време често съм бил потиснат. Всъщност - не бях, а просто ме занимава­ше моята тайна. Забележително душевно спокойствие изпитвах да седя на моя камък. Той ме освободи от всички съмнения. Мислех си, че съм камъкът, и всички конфликти изчезваха. „У него няма никаква несигурност, никакъв стремеж да се изяви, той е вечен и живее хиля­долетия." „Аз съм само преходно явление, което изпада във всевъзможни емоции - като пламък, който бързо припламва и угасва" - така си мислех аз. Представях си, че съм сума от своите емоции, а камъкът - Другият вътре в мен, вечният, извън времето.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница