К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография



страница4/23
Дата02.02.2017
Размер5.51 Mb.
Размер5.51 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23

II

По това време у мен се прояви дълбоко недоверие към всичко, което баща ми казваше. Когато го чувах да про­повядва Божията милост, си мислех за своето преживя­ване. Това, което той изричаше, ми звучеше кухо и плос­ко, като история, която не си преживял и почти не й вярваш. Исках да му помогна, но не знаех как. Освен това нещо ме възпираше да му разкажа за преживяното или да прекъсна личните му занимания. От една страна, се чувствах твърде малък, а, от друга - боях се, че чувството за авторитет, което ми бе внушено от моята „втора личност", ще излезе на бял свят.

По-късно, на осемнадесет години, имах много спорове с баща ми винаги с тайната надежда да му разкрия нещо за чудодейната милост и по такъв начин да му помогна срещу угризенията на съвестта. Бях убеден, че ако той изпълнеше Божията воля, всичко би потръгнало. Наши­те спорове имаха винаги незадоволителен завършек. Те го дразнеха и огорчаваха. „Ами ти все искаш да размиш­ляваш - казваше най-често той. - Трябва да се вярва, у не да се размишлява." Мислех, че човек трябва да изпита и да знае, но казвах: „Дай ми тази вяра!", в отговор на което той вдигаше рамене и се оттегляше примирен.

Започнах да другарувам предимно с плахи момчета с обикновен произход. Училищните ми резултати се по­добриха, през следващите години дори станах първенец на класа. Забелязвах, че имаше съученици, които ми завиждаха и при всеки удобен случай се опитваха да ме изпреварят. Това ми отравяше настроението. Мразех всякакви състезания, а когато някой превръщаше играта в съперничество, аз й обръщах гръб. Започнах да оставам втори, беше ми много по-приятно, защото училищните задължения бяха достатъчно досадни, за да ги утежнявам и с кариеризъм. Някои от учителите (малко на брой), за които си спомням с благодарност, ми гласуваха специал­но доверие. Преди всичко това бе учителят по латински, за когото винаги си спомням с признателност. Той беше университетски професор и много интелигентен човек.

Латински вече знаех, тъй като баща ми ме бе подготвил още от шестгодишна възраст. Често учителят по латин­ски ме изпращаше за книги в университетската библио­тека по време на упражненията и на връщане аз винаги избирах най-дългия път, за да удължа удоволствието от прелистването на книгите.

За повечето учители бях глупав и прикрит. Ако нещо се случеше в училище, винаги подозираха мене. Ако имаше сбиване, предполагаха, че аз съм инициаторът. В действителност само веднъж бях замесен в един побой, когато открих, че имам няколко съученика, които се отнасят враждебно към мен. Те ми направиха клопка (бяха седмина) и ме нападнаха ненадейно. С моите петна­десет години вече бях доста силен и едър, а и избухлив. Изведнъж ми причерня, хванах един от тях за ръцете и го завъртях в кръг наоколо, като с краката му съборих няколко от другите на земята. Учителите разбраха за случката, но аз си спомням смътно за наказанието, което ми се струваше несправедливо. Оттогава ме оставиха на мира, никой не си позволяваше да ме предизвиква.

Това, че имах врагове и често бях набеждаван без причина, не беше онова, което очаквах, а и някак си не го разбирах. Дразнех се всеки път, когато бивах упрекван за нещо, но аз самият не можех да го оспорвам. Толкова малко се познавах, а и това, което знаех, бе толкова противоречиво, че не можех да отхвърля всеки укор с чиста съвест.

Всъщност почти винаги имах гузна съвест и съзнавах както актуалната, така и потенциалната си вина. Затова бях особено чувствителен към упреци, тъй като много или малко те попадаха в целта. Дори и да не бях извършил дадено нещо, сигурно бих могъл да го извърша. Понякога дори си водех бележки за алиби, в случай че бъда набеден. Изпитвах чувство на облекчение, когато наистина бях извършил някоя пакост. Така поне знаех защо е гузна съвестта ми.

Разбира се, компенсирах вътрешната си несигурност с външна самоувереност, или по-добре казано: дефектът се компенсираше сам, без моята воля. Чувствах се като някой, който е виновен, но същевременно желае да не е. Дълбоко в себе си винаги съм знаел, че съм двама души. Единият е син на родителите си, ходи на училище, по-неинтелигентен е, внимателен и прилежен, послушен и чист, както много други. Другият за разлика от това е възрастен, дори стар, скептичен и недоверчив, отчужден от света на хората. Но затова пък сроден със земята, природата, слънцето, луната, времето, живите създания и преди всичко - с нощта, сънищата и с всичко онова, което „Бог" е породил в него. Тук поставям „Бог" в кавички. Природата, както и аз самият, ми изглеждаше отделена от Бог, „не-Бог", въпреки че бе създадена като израз на Неговия Аз. Главата ми не побираше мисълта, че подобието с Бог се отнася само за човека. Да, струваше ми се, че високите планини, реките, езерата, прекрасните дървета, цветята и животните изразяваха същността на Бога много по-добре, отколкото хората с техните смешни дрехи, подлост, глупост, суета, лицемерие и отблъскващо себелюбие. Всички тези черти добре познавах в самия себе си, т. е. в тази личност No 1, ученика от 1890. Но в непосредствена близост до неговия свят съществуваше и една област, подобна на някаква кула, в която всеки влязъл се променяше. Потънал в съзерцаваме на светов­ната хармония и забравил себе си, тук той можеше само да се учудва и да се възхищава. Тук живееше „Другият", който познаваше Бога като съкровена, лична и същевре­менно свръхличностна тайна. Тук нищо не разделяше човека от Бога. Да, изглеждаше, като че ли човешкият дух съзерцава своето творение заедно с Бога.

Това, което днес излагам последователно, тогава изоб­що не осъзнавах в артикулирана форма, а по-скоро като доминиращо предчувствие и като най-дълбоко чувство. Винаги когато оставах сам, можех да премина в това състояние. Тук се чувствах достоен и истински човек. Така търсех спокойствието и самотата на „Другия", на личност No 2.

Играта и контраиграта между личности No 1 и No 2, които съпътстваха целия ми живот, нямат нищо общо с т. нар. „раздвояване" на личността в общоприетия меди­цински смисъл на думата. Точно обратното - те се проя­вяват у всеки човек. У мен личност No 2 винаги е играла главна роля и аз винаги съм се старал да дам свободен израз на това, което е искало да избликне отвътре. No 2 е типична фигура; най-често обаче осъзнатото приемане, че човек е също и това, не е достатъчно.

Църквата постепенно се превръщаше за мен в истин­ско мъчение, защото там гръмогласно, бих казал дори безсрамно се проповядваше за Бога - какво възнамерява, какво прави. Там хората биваха наставлявани да изпит­ват онези чувства, да вярват в онази тайна, за която знаех с положителност, че е най-съкровеното, най-личното, неизразима с думи убеденост. Единственият извод, който можех да си направя от това, бе, че вероятно никой не знаеше за тази тайна, дори и свещеникът, защото в противен случай не биха се осмелили да издават публич­но тайнството на Бога и да опростяват до пошли сантимен­талности тези неизразими чувства. Бях твърдо убеден, че не това е пътят за постигане на Бога, защото от собствен опит знаех, че това благоволение се оказва само на онзи, който безпрекословно изпълнява волята Божия. Точно това се проповядваше, но винаги при условие, че Божия­та воля се оповестява чрез откровение. На мене обаче ми се струваше като най-неизвестното нещо. Човек като че ли трябва фактически да я опознава ежедневно. Аз не го правех, но бях сигурен, че бих го правил, ако се наложеше. Твърде често и твърде много No 1 ме ангажираше. Стру­ваше ми се, че твърде често човек поставя религиозни правила на мястото на Божията воля, която може да бъде така неочаквана и ужасяваща, с цел да не бъде длъжен да я разбира. Ставах все по-скептичен, а проповедите на баща ми и другите свещеници - все по-мъчителни за мен. Като че ли всички наоколо възприемаха като нещо естес­твено плътния мрак, който се излъчваше от брътвежа, и преглъщаха без всякаква мисъл всички противоречия. Като например това, че „Бог е всесведущ" и че следова­телно е предвидил цялата човешка история. Той бил създал хората така, че да грешат, въпреки че забранил греха и дори го наказвал с вечен огън.

Дълго време дяволът не беше обект на мислите ми, приличаше ми на зло придворно куче на могъщ владетел. Никой не поемаше отговорността за света освен Бог, а той, както вече добре разбирах, също бе ужасен. Все по-съмнително и зловещо ми звучаха прочувствените про­поведи на баща ми за „добротата" на Бога към човека и неговата към Бог, възхвалявана и препоръчвана горещо. У мен се пробуди съмнението: знае ли той всъщност какво говори? Може ли той, като Исаак, да изпрати на заколение мен, своя син, в жертва на хората? Или да ме изправи пред един несправедлив съд, който да отсъди разпятие като за Исус? Не, това той не можеше! Значи не можеше да изпълни волята Божия, която и според Библи­ята можеше да бъде ужасна. Разбирах, че ако между другото се проповядваше послушание към Бога по-голя­мо, отколкото към хората, то това бе съвсем формално и повърхностно. Човек съвършено не познаваше Божията воля, иначе би се отнасял към този централен проблем със свещен трепет дори от чист страх пред всемогъщия Бог, който може да наложи своята воля над безпомощния човек, както се бе случило на мен. Дали някой, който си въобразява, че познава Божията воля, можеше да предви­ди към какво бях подтикнат? Поне в Новия завет нямаше нещо по този въпрос. Старият завет, преди всичко Кни­гата на Ион, която можеше да ме просветли в това отношение, все още не познавах, а в часовете по конфирмация, които тогава посещавах, не чух нищо подобно. Страхът от Бога, който се споменаваше само бегло, се разглеждаше като остарял, „юдейски" и бе отдавна отх­върлен от християнската идея за любовта и добротата на Бога.

Символиката на моите детски преживявания и жесто­костта на образите ме разстройваха ужасно. Питах се: „Кой всъщност говори така? Кой има безсрамието да представи един фалос така разголен, и то в една кула? Кой ме кара да мисля, че Бог разрушава църквата Си по толкова отблъскващ начин? Дело на дявола ли бе това?" Никога не се бях съмнявал, че Бог или дяволът бяха говорили и направили това, защото определено усещах, че не аз си бях измислил образите и мислите.

Това бяха решаващите събития в моя живот. Стана ми ясно, че аз съм отговорен и от мен зависи как ще подредя съдбата си. Пред мен стоеше задача, която трябваше да реша. Но кой е поставил проблема? На това никой не ми отговори. Знаех, че отговорът е вътре в мен: бях сам пред Бога и той самият ми поставяше въпроси относно тези ужасни неща. От самото начало имах чувството за предопределеност, като че ли животът ми бе решен от съдбата и трябваше да се изпълни. Това ми даваше някак­ва вътрешна сигурност, която никога не можах да си обясня. Аз нея-не, но тя мене-да, често въпреки всички доказателства за обратното. Никой не би могъл да ме разубеди, че съм предопределен да изпълня това, което не аз, а Бог желае. Твърде често ме обземаше чувството, че във всички решаващи моменти съм не с хората, а сам с Бога. Винаги когато бивах „там", където вече не бях сам, се усещах извън времето. Бях в столетията и Онзи, който тогава даваше отговора, беше Този, който винаги е бил и винаги е. Беседите с онзи, „Другия", бяха най-дълбоките ми преживявания: от една страна - кървава борба, от друга - висш екстаз.

За тези неща естествено не можех да разговарям с никого. Не познавах никого от моето обкръжение, кому­то да се доверя, с изключение може би отчасти на майка ми. Тя, изглежда, мислеше по подобен начин, но скоро забелязах, че в разговорите не отговаряше на моите изисквания. Тя преди всичко ми се възхищаваше, а това не бе добро за мен. Така оставах самотен с мислите си, но това бе добре дошло в друго отношение. Сам играех игрите си, пътешествах, сънувах и имах един цял тайнс­твен свят само за себе си.

Майка ми беше много добра майка. Тя притежаваше голяма душевна топлина, беше изключително спокойна и доста пълна. Тя изслушваше всекиго, с удоволствие бъбреше - нещо като ободрително бълбукаме. Имаше изразено литературно дарование, вкус и задълбоченост. Това обаче никога не си пролича истински; остана си скрито зад фасадата на една мила, дебела, възрастна жена, която беше много гостоприемна, готвеше отлично и имаше чудесно чувство за хумор. Тя споделяше всички общоприети традиционни мнения, но същевременно не­осъзнато се проявяваше и нейната личност, която беше неподозирано силна - една тъмна, огромна фигура с необорим авторитет - без всякакво съмнение. Бях сигу­рен, че и тя се състои от две личности - едната безобидна и човечна, другата - неочаквано ужасна. Тогава тя гово­реше като на себе си, но казаното се отнасяше за мен и обикновено дълбоко ме засягаше, така че по правило оставах безмълвен.

Първият подобен случаи, за който мога да си спомня, бе около шестата ми година, когато още не ходех на училище. Нашите съседи - относително заможни хорица, имаха три деца. Най-големият - синът, бе на моя възраст, а двете сестри бяха по-малки. Те фактически бяха градс­ки хора и в неделните дни, както и през седмицата пременяваха децата си по един много смешен за мен начин: лачени обувчици, панталонки с дантели, бели ръкавички, чисто и спретнато сресани. Дечицата се дър­жаха плахо настрани от мен, големия хлапак със скъсани­те панталони, кърпените обувки и мръсните ръце. Те имаха изискано поведение. Майка ми безкрайно ме драз­неше с нейните сравнения и натяквания: „Я виж тези спретнати деца, колко добре са възпитани и вежливи, а ти - ти си един грубиян, човек не знае какво да прави с теб!" Подобни натяквания ми бяха омръзнали и аз реших да набия момчето. Така и сторих. След това злодеяние майката на момчето отиде разгневена при мама и протес­тира развълнувано срещу моята грубост. Мама съответно беше възмутена и ми държа една дълга реч, придружена от сълзи, нещо, което не се беше случвало досега. Не се чувствах виновен, дори с удоволствие си припомнях дея­нието. Струваше ми се, че бях квит с тази чуждица в селото. Вълнението на мама ми направи огромно впечат­ление, покрусен, аз се оттеглих зад нашия стар спинет и започнах да си играя кротко с кубчетата. Известно време цареше пълна тишина, мама седеше на обичайното си място до прозореца и плетеше, когато изведнъж дочух тихо мърморене, а отделни думи, които долавях, ми подсказваха, че току-що отминалата история все още я занимава, но вече в обратен смисъл. Изведнъж тя каза високо: „Такова котило въобще не би трябвало да се задържа!" Изведнъж разбрах, че ставаше дума за спрет­натите „маймунчета". Нейният любим брат бе ловец и постоянно държеше кучета, говореше и обсъждаше от­глеждането на кучета, мелези, раси, котила и пр. За мое облекчение установих, че и тя смяташе тези странни деца за непълноценни и че нейната укорителна проповед не трябва да бъде вземана на сериозно. Знаех обаче и това, че трябваше да седя тихо, като мишле в дупка, а не да триумфирам: „Виждаш ли, и ти мислиш като мен!" Ес­тествено, тя би отрекла с възмущение подобно нещо: „Отвратително момче, как можеш да приписваш на май­ка си подобни грубости!" От казаното си правя извода, че и по-рано трябва да са се случвали подобни неща, които съм забравил.

Разказах тази история, защото по времето, когато се зараждаше моят скептицизъм, отново се случи едно съ­битие, което хвърля светлина върху двойствената натура на майка ми. Веднъж бяхме насядали около масата и стана дума за това, колко скучни са понякога мелодиите на някои християнски песни. Ставаше дума за евентуална ревизия на сборника с песни. Майка ми промърмори: „О, любов на любовта ми! О, проклето блаженство!" Както и друг път аз се направих, че нищо не съм чул, и се въздър­жах да дам израз на чувството си за триумф. Имаше съществена разлика между двете личности у майка ми. Така в детството си често имах кошмари от нея. През деня тя беше любеща майка, но през нощта ми се струва­ше зловеща. Беше като ясновидка и едновременно някак­во рядко животно, като жрица в меча бърлога. Архаична и безбожница. Безбожна като истината и природата. Тогава тя беше това, което нарекох natural mind9.

Нещо от тази архаична природа откривам и у себе си. От нея съм наследил и тази невинаги приятна способност да виждам хората и нещата такива, каквито са. Може и да се заблуждавам, когато не искам да възприема нещо, но по същество знам точно как стоят нещата. „Истинното познание" се основава върху инстинкта или върху „раrtipation mystique" (мистично съучастие) с другите. Би могло да се каже, че това са „очите на дълбините", които проникват в неличностния акт на представата.

Разбрах това едва по-късно, когато ми се случиха някои странни неща, например когато веднъж разказах житейската история на човек, когото не познавах. Беше на сватбата на приятелка на жена ми. Както младоженката, така и цялото им семейство ми бяха напълно непозна­ти. По време на обяда срещу мен седеше един мъж на средна възраст, с хубава брада, който ми бе представен като адвокат. Оживено беседвахме за криминалната пси­хология. За да отговоря на един негов въпрос, си измис­лих един случай, който разкрасих с многобройни подроб­ности. Докато го разказвах, забелязах, че събеседникът ми промени напълно израза на лицето си и на масата се възцари пълна тишина. Смутен, аз прекъснах разказа си. Добре, че бяхме вече на десерта, така че аз станах и се запътих към хотела. Там се усамотих в един ъгъл, запалих цигара и се опитах да обмисля ситуацията. В този момент се приближи един от господата, които седяха на нашата маса, и ме упрекна: „Как можахте да проявите такава недискретност!" - „Недискретност?" - „Да, тази история, която разказахте!" - „Но аз си я измислих!"

За мой най-голям ужас се установи, че съм разказвал историята на моя събеседник, и то с всички подробности. Освен това открих, че в момента не си спомням нито дума от разказаното - и до днес тя остава за мен неразкрита. В Самосъзерцание Хайнрих Чоке10 описва подобно преживяване: в едно непознато домакинство той разкрил един младеж като крадец, защото видял кражбата с вът­решното си зрение.

Често в живота ми се е случвало да знам нещо, което изобщо не бих могъл да зная. Знанието ми идваше като че ли от само себе си. Нещо подобно ставаше и с майка ми. Тя никога не знаеше какво казва, а като че ли някакъв глас с абсолютен авторитет изричаше точно това, което подхождаше на ситуацията.

Майка ми ме възприемаше като далеч по-голям, от­колкото бях в действителност, и разговаряше с мен като с възрастен. Тя обикновено споделяше с мен това, което не можеше да каже на баща ми, и твърде рано ми довери разнообразните си грижи и тревоги. Така, когато бях на единадесет години, тя сподели с мен нещо, което се отнасяше до баща ми, и ме разтревожи; блъсках си глава­та какво би могло да се направи и накрая реших, че ще потърся един от приятелите на баща ми, който беше известен като влиятелна личност, и ще го помоля за съвет. Без да кажа нито дума на майка ми, един свободен от училище следобед аз тръгнах към града. Позвъних на вратата на дома му. Момичето, което отвори, ми съобщи, че господинът бил излязъл. Разочарован и мрачен се отправих към дома. Беше истински късмет, че той не си бе у дома, След време мама отново се върна към тази тема и я представи далеч по-безобидно и по друг начин - така че всичко се разсея в синя мъгла. Дълбоко засегнат, аз си помислих: „А ти, магаре, повярва и го прие сериоз­но, и за малко да докараш нещастие!" Реших отсега нататък на казаното от мама да вярвам наполовина. Имах й доверие само донякъде и това понякога ме възпираше да споделим с нея онова, което истински ме интере­суваше.

Имаше обаче моменти, когато се проявяваше нейната втора индивидуалност, и това, което казваше, биваше винаги така на място и толкова точно, че се разтрепервах. Ако тя се беше придържала към тази своя способност, аз бих имал чудесен събеседник.

Друг бе случаят с баща ми. Аз с удоволствие бих му разкривал религиозните си съмнения и бих го молел за съвет, но не го правех, защото знаех предварително какво ще ми отговори от висотата на своя пост. Колко съм бил нрав, личи от следния случай. Баща ми лично се занима­ваше с мен за конфирмацията и аз страшно се отегчавах. Един ден прелиствах катехизиса, за да открия нещо по-различно от тези сантиментални за мен, а, между друго­то, и неразбираеми, и безинтересни „глаголствания" от­носно Господ Исус. Така се натъкнах на откъси за триединството на Бога. Това вече бе нещо, което предизвика интереса ми: единство, което същевременно е и троичност. Вътрешното противоречие на този проблем прико­ваваше вниманието ми. Очаквах с нетърпение момента, когато с баща ми ще стигнем до този пасаж. Когато вече бяхме стигнали до въпроса, той каза: „Стигнахме до триединството, но ще го пропуснем, защото аз всъщност не разбирам нищо от това." От една страна, се учудвах на искреността на баща ми, от друга - бях дълбоко разочаро­ван и си помислих: „Ето, това е! Нищо не знаят за това и нищо не мислят! Как тогава да говоря за моята тайна?"

Опитвах да намеквам за това пред някои съученици, които ми се струваха по-разумни, но не намирах никакъв отклик, напротив, отчуждение, което ме предупреждава­ше.

Въпреки скуката положих всички усилия да се приоб­щя към вярата без разбиране, позиция, която съответст­ваше на тази на баща ми, и се подготвях за причастието, на което възлагах последната си надежда. То обаче беше само една възпоменателна вечеря, възпоменателно тър­жество за 1890-30=1860 години от смъртта на Господ Исус. Но Той бе направил и някои загатвания, като „Вземете и вижте, това е Моето тяло...", и с това е имал предвид хляба на причастието, който ние трябваше да вкусим като Негово тяло, което все пак първоначално е било плът. Същото се отнасяше и за виното, което щяхме да пием - първоначално то е било Негова кръв. Бях разбрал, че по този начин ние трябваше да се приобщим. Но това беше толкова очебийно невъзможно, че зад всичко описано можеше да се крие само някаква огромна тайна. Надявах се да я разбера по време на причастието, на което баща ми, изглежда, така залагаше. Това бе главното в подготовката ми за него.

Както бе обичаят, кръстникът ми бе от църковното настоятелство - симпатичен, мълчалив, възрастен човек на име Вагнер, в чиято работилница често бях наблюда­вал неговата сръчна работа на струга и с брадвата. Той дойде празнично пременен с редингот и цилиндър и ме поведе към църквата, където баща ми в традиционни тържествени одежди стоеше зад олтара и четеше молит­ви от тържествената литургия. На масата пред олтара бяха подредени големи табли с малки късчета хляб. Знаех, че беше от хлебаря, който правеше безвкусен хляб. Виното наливаха от една калаена кана в калаен бокал. Баща ми взе късче хляб и отпи глътка от виното, за което знаех от коя кръчма е доставено, а после подаде бокала на другите възрастни мъже. Всички се държаха сковано, тържествено и незаинтересовано, както ми се струваше. Гледах напрегнато, но не можех да видя нищо, нито да отгатна дали нещо особено ставаше и у тях. Беше както при всички християнски обреди - кръщение, погребение и пр. Имах впечатлението, че се извършва нещо по един съвършено традиционен начин. Също и баща ми като че ли се стараеше преди всичко да спазва правилата, а това означаваше подходящите думи да бъдат изговорени с подходяща интонация. Не се спомена, че сега се навърш­ват 1860 години от смъртта на Исус, което се споменава­ше при всички други възпоменателни тържества. Не виждах нито скръб, нито радост и според мене празникът изглеждаше учудващо вял, като се има предвид изключителното значение на честваната личност. Изобщо не можеше да се сравни със светските юбилеи.

Изведнъж дойде и моят ред. Аз хапнах от хляба, който беше безвкусен, както и очаквах. Виното, от което отпих малка глътка, бе слабо и възкисело, очевидно не от най-доброто. Последва заключителната молитва и всички си тръгнаха, нито потиснати, нито весели, по-скоро с лица, чиито израз като че ли казваше: „Е, това беше!"

Тръгнахме за дома с баща ми. Бях силно погълнат от мисълта за новата ми черна филцова шапка и черен костюм, който вече си представях като редингот. Беше нещо като удължено сако, което отзад се раздвояваше на две крилца, а между тях имаше малък шлиц, с джоб, в който слагах носната си кърпа: това ми изглеждаше като истински мъжки жест на възрастен. Чувствах се социал­но издигнат, приет в обществото на мъжете по един дискретен начин, последва и особено хубав обяд. Целия ден щях да се разхождам в новия костюм. Но иначе усещах празнота и не знаех как се чувствам.

През следващите няколко дни постепенно осъзнах, че нищо не се е случило. Бях стигнал до върха на религиоз­ното посвещение, от което очаквах нещо - не знам какво, - но нищо не се бе случило! Знаех, че Бог може да сътвори пред мен изумителни неща, неща от огън и неземна светлина, но този празник не съдържаше, поне за мене, нито следа от Бога. За Него се говореше, но това бяха само думи. Също и при другите не забелязах нищо от рода на безкрайно отчаяние, дълбока скръб или безгранична милост, което за мен бе същността на Бога. Не забелязах нищо от „причастие", нито от „единението", от „ставане­то едно с...". С кого? С Исус? Но той е бил човек, починал преди 1860 години. Защо тогава да ставам едно с него? Наричат го „Син на Бога" - значи вероятно е полубог, като гръцките герои; как може един обикновен човек да стане едно с него? Наричат всичко това „християнска религия", но то няма нищо общо с Бога - тъй както аз Го бях преживял. Съвършено ясно е, от друга страна, че Исус, човекът, е имал нещо общо с Бога. Той е бил отчаян в Гетцимания и на Кръста, след като е проповядвал, че Бог е добър и любещ баща. Но след това Той е опознал и ужаса на Бога. Това можех да разбера. Но кому е нужен тогава този жалък възпоменателен празник? С този хляб и това вино? Бавно осъзнавах, че причастието за мен бе фатално преживяване. Бе изпразнено от съдържание, нещо повече - някаква загуба. Разбрах, че вече никога не ще мога да участвам в подобна церемония. За мен това не бе религия, а отсъствие на Бога. Църквата бе място, където вече не смеех да отида. Там за мен не съществу­ваше живот, а само смърт.

Изпълни ме безутешно състрадание към баща ми. Отведнъж разбрах трагедията на неговата професия и живот. Той се бореше с една смърт, чието съществуване не можеше да възприеме. Между мене и него се отвори пропаст и не виждах никаква възможност да се прехвър­лят мостове през тази бездна. Не можех да го тласна към това отчаяние и кощунство, които бяха необходими, за да се надживее божествената милост, него, моя мил и ще­дър баща, който никога не ме бе тиранизирал и ми бе дал толкова много. Само Бог може това. Аз нямах право да го правя, не би било човешко. Бог не е човечен, си мислех аз. Неговото величие е в това, че нищо човешко не може да Го досегне. Той е едновременно милостив и ужасен, което е най-голямата опасност и човек се опитва да се спаси от нея по естествен начин. Хваща се за Неговата милост и добрина, за да не попадне при Изкусителя и Унищожителя. Това забелязва и Исус и затова поучава: „И не въведи нас в изкушение."

Чувството ми за единение с църквата и човешкия свят, доколкото ги познавах, бе изгубено завинаги: Струваше ми се, че съм преживял най-голямото поражение в живо­та си. Рухна и оня религиозен възглед, който ми изглеж­даше единствената смислена връзка с цялото, т. е. не можех повече да възприемам общоприетата вяра, а се оказах заплетен в една неизразимо „моя тайна", която не можех да споделя с никого. Беше ужасно и - това бе най-лошото - пошло, и нелепо, една дяволска подигравка.

Започнах да размишлявам: какво трябваше да мисля за Бога? Случаят с Бог и катедралата не беше измислен от мен самия, още по-малко оня сън, който ме споходи на тригодишна възраст. Натрапеното и в двата случая беше плод на no-силна воля от моята. Дали беше дело на природата? Но и природата не е нищо друго освен волята на Създателя. Не помагаше и обвинението срещу дявола, защото и той бе творение на Бога. Самият Бог бе в действителност опустошителен огън и неописуема ми­лост.

Провалът на причастието мой ли бе? Бях се подготвил с цялата си отговорност и очаквах истинско преживяване на милост и просветление, но нищо не се бе случило. Бог отсъстваше. По Божия воля аз се разделих с Църквата и с християнската религия на баща ми, и с вярата на всички други вярващи. Бях чужд на Църквата. Това ме изпълва­ше с тъга, която като сянка надвисна над мен през всички ония години до началото на следването ми.


III

В доста скромната библиотека на баща ми, която тогава ми се струваше огромна, започнах да търся книги, които да ми разкрият това, което беше известно за Бога. Отначало открих само традиционни схващания, но не и онова, което търсех, т. е. автор, който да мисли самосто­ятелно, докато не попаднах на „Християнска догматика" от Бидерман от 1869 г. Като че ли това бе автор, който самостоятелно е размишлявал и си е изградил собствен възглед. Научих, че религията е „духовен акт, който представлява собственото отношение на човек към Бо­га". Подобна теза предизвика съпротивата в мен, защото разбирах религията като нещо, което Бог прави с мен, т. е. тя е акт от Негова страна, на който съм изложен, тъй като Той е по-силният. Моята религия не познаваше никаква връзка на човека с Бога, защото как може човек да е свързан с нещо толкова малко познато като Бог? Точно затова трябваше по-добре да опозная Бог, за да си изградя определено отношение към него.

В главата „Природата на Бога" прочетох, че „... сам Бог се проявява като личност, подобен на човешкия Аз, и то като изключителния, абсолютен, свръхземен Аз, който обхваща целия свят".

Доколкото познавах Библията, тази дефиниция ми изглеждаше вярна. Бог притежава личност и е Азът на света, тъй както аз съм Азът на моята духовна и телесна същност. Но тук се сблъсках с огромно препятствие: личността все пак означава някакъв характер. Характе­рът е такъв, а не друг, т. е. има определени качества. Но ако Бог е всичко, как би могъл Той да притежава някакъв различим характер? А ако притежава характер, то Той би могъл да бъде само Азът на един субективен, ограничен свят. И какъв характер, каква личност е той? Точно от това зависи всичко, защото, без да се знае отговорът, човек не може да се свърже с него.

Твърдо бях против представянето на Бог като анало­гичен с моя Аз. Това ми изглеждаше ако не направо богохулство, то безгранично високомерие. И без това Азът ми се струваше нещо достатъчно трудно уловимо. Първо, за мен тук имаше два противоречащи си аспекта на този фактор: No 1 и No 2. Следователно в една или друга форма Азът бе нещо изключително ограничено, нещо, което бе подложено на всевъзможни себеизмами и грешки, настроения, емоции, страсти и грехове, прежи­вяваше повече поражения, отколкото успехи, беше де­тински суетен, себелюбив, упорит, жаден за любов, нес­праведлив, чувствителен, егоистичен и мързелив, безот­говорен и т. н. За мое съжаление, липсваха някои добро­детели и таланти, които със завист наблюдавах у другите. И по аналогия с това трябваше да си представим същ­ността на Бога?

Старателно търсех да открия и други качества у Бога и наистина открих всички, както ги познавах от часовете по подготовка за конфирмацията. Така според § 172 „най-непосредственият израз на извънземната същност на Бога е: 1) негативно: Неговата невидимост за човека" и пр. и „2) позитивно: пребиваването Му на небето" и пр. Това бе катастрофално! Веднага ми дойде наум безбож­ната картина, която Бог - пряко или не (чрез дявола), против волята ми, ми бе наложил.

§ 183 ме поучаваше, че „свръхземната същност на Бога по отношение на моралния свят се изразява в Неговата „справедливост", която не е просто „законна", а „израз на Неговата свята същност", Аз се бях надявал, че ще отк­рия в този параграф нещо за неясната, тъмна страна на Бога като Неговата отмъстителност, гневливост, нео­бяснимо поведение към творенията на Неговото всемогъщество. Благодарение на него Той би трябвало да знае колко непригодни са те. Но Той, изглежда, се и забавля­ваше да ги подвежда, да ги поставя на изпитания, знаейки предварително изхода от своя експеримент. Наистина, какъв е характерът на Бога? Какво представлява човеш­ка личност, която постъпва така? Не смеех да помисля и дори прочетох, че Бог, „въпреки че е достатъчен сам на Себе си и че няма нужда от нищо друго освен от самия Себе си", е създал света за Свое собствено удоволствие и като „природен свят Той го е изпълнил със Своята добро­та, а като морален свят желае да го изпълни със Своята любов".

Отначало размишлявах за странната дума „удоволст­вие". Удоволствие от кого или какво? Очевидно от света, тъй като Той хвали своето дело като добро. Но точно това аз не разбирах! Определено светът е извънредно прекра­сен, също така и изключително страшен. В провинцията, в едно малко село, където живеят малко хора и стават малко събития, всички „болести, възраст и смърт" се изживяват много по-интензивно, много по-неприкрито и в подробности, отколкото където и да било. Въпреки че нямах още и шестнадесет години, бях свидетел, на много неща от реалния живот - при хора и животни, а в църква­та и в училище слушах достатъчно за страданията и покварата в света. Бог би могъл да изпита удоволствие единствено от рая, но и тук Той сам се е погрижил това удоволствие да не трае прекалено дълго, като е изпратил опасната отровна змия - самия дявол. И от това ли е изпитвал удоволствие? Бях сигурен, че Бидерман е имал предвид не това, а по-скоро всеобщото безсмислие на религиозното обучение, което все повече осъзнавах; той просто си бъбреше безсмислици, без да забелязва, че говори глупости. Аз самият не допусках, че Бог е изпит­вал огромно удоволствие от несправедливото страдание на хора и животни, но ми се струваше глупаво да мисля, че е възнамерявал да създаде свят на противоречия, в който всеки изяжда другия, а животът е пораждане на смъртта. „Прекрасната хармония" между природните за­кони ми напомняше по-скоро трудно управляем хаос, а „вечното" звездно небе с неговите предначертани пъти­ща ми изглеждаше като струпване на случайности без ред и смисъл, защото и съзвездията, за които се говореше, в действителност не можеха да се видят, а бяха просто произволни конфигурации.

До каква степен Бог изпълваше света със Своята доброта, за мен беше неясно или поне твърде съмнител­но. Това очевидно бе едно от нещата, върху които не биваше да се мисли, а просто да се приема на вяра. И ако Бог е „висшето благо", защо неговият свят, неговото творение е толкова несъвършено, покварено и достойно за съжаление. Явно този объркан свят е работа на дявола, си мислех! Но дяволът също е творение на Бога. Значи трябваше да прочета и за дявола. Изглежда, че и той беше от голямо значение. Отново разтворих Догматиката на Бидерман и затърсих отговор на този изгарящ ме въпрос - за причините на злото, страданието и несъвършенство­то, но нищо не можех да намеря. Това ме докара до загуба на опора. Догматиката очевидно не бе нищо друго освен празнословие, дори още по-лошо - необикновена глу­пост, която не можеше, да направи нищо друго, освен да затъмни истината. Бях разочарован, нещо повече - бях възмутен.

Все пак някъде или някога трябва да са съществували хора, които като мен са търсили истината, мислили са разумно и не са мамили нито себе си, нито другите, нито са искали да отрекат изпълнената със страдание действителност на света. Някъде по това време майка ми, или по-скоро нейната „личност No 2", изведнъж, без всякакви предисловия, ми заяви: „Трябва да прочетеш Фауст" Имахме едно хубаво издание на Гьоте и аз намерих, вътре Фауст. Изливаше се като чудодеен балсам върху душата ми. Най-после един човек, който приема дявола сериозно и дори сключва договор на живот и смърт с него, с този зъл дух, който притежава силата да осуети божествения план за един съвършен свят. Съжалявах за начина на действие на Фауст, защото според мене той не би трябва­ло да бъде толкова едностранчив и заслепен. Би трябвало да бъде по-разумен, а и по-морален. Струваше ми се детинщина да проиграе така лекомислено душата си. Фауст явно е бил доста вятърничав! Правеше ми впечат­ление, че основна тежест и значимост се придаваше на Мефистофел. Не бих съжалявал, ако душата на Фауст попаднеше в ада. Не би било жалко за него. Никак не ми допадаше финалът с „измамения дявол"; Мефистофел е всичко друго, но не и глупав дявол, който може да бъде подиграван от глупавички ангелчета. За мен той е изма­мен по съвсем друг начин: той не получава своите пола­гащи се според договора права, а Фауст, този безхаракте­рен и вятърничав младеж, осъществява своята измама и на оня свят. Там неговата незрялост излиза на бял свят, но посвещението в големите мистерии според мен той не е заслужил. Аз бих го удостоил с още малко пречистващ огън! Същинският проблем за мен бе у Мефистофел, чийто образ се запечата дълбоко в мен, и аз неясно усещах някаква връзка с мистерията на Майките. Във всеки случай Мефистофел и великото посвещаване в края остават за мен прекрасно и тайнствено преживява­не в периферията на моето съзнание.

Най-сетне бях открил потвърждение на това, че има­ше или е имало хора, които са виждали злото и неговата световна мощ, и нещо повече - тайнствената роля, която то е играло за избавлението на човека от мрака и страда­нието. Така Гьоте за мен се превърна в пророк. Не можех обаче да му простя, че с един замах, с една обикновена шега се справя с Мефистофел. За мен това бе твърде теологично, лекомислено и безотговорно. Също така съжалявах най-дълбоко, че и Гьоте - толкова трагично - става жертва на оневиняването на злото.

При моите изследвания открих, че Фауст е бил и един вид философ и макар да се оттегля от философията, той запазва възприемчивостта си към истината. Дотогава не бях чувал почти нищо за философията и сега съзрях нова надежда. Може би, мислех си, има философи, които са размишлявали върху моите въпроси и могат да хвърлят известна светлина върху тях.

Тъй като в библиотеката на баща ми не се намериха философски книги - те бяха подозрителни, защото мис­леха, - трябваше да се задоволя с Основен речник по философски науки на Круг, 2 изд., 1832 г. Задълбочих се начаса в статията за Бога. За мое неудоволствие авторът в началото се занимаваше с етимология на думата „Бог" (Gott), която „неоспоримо", както пишеше, произлизала от „добро" (gut) и означавала ens summitт (най-висша същност) – или perfectisshmtm (най-съвършена). По-ната­тък се твърдеше, че е невъзможно да се докаже същест­вуването на Бог, както и на вродената идея за Бога. Последната би могло ако не актуално, то поне потенци­ално да съществува у човека. Със сигурност обаче нашите „духовни сили" би трябвало да са се развили до определе­на степен, преди да са били в състояние да породят една толкова възвишена идея.

Това твърдение ме озадачи извънредно много. Къде грешат тези „философи"? Та те, изглежда, познават Бог само по слухове. По друго е положението с теолозите: те поне са сигурни, че Бог съществува, докато изразяват противоречиви мнения за Него. Круг се изразява твърде заплетено, но е ясно, че фактически иска да изрази убеде­ността си в съществуването на Бога. Защо не го казва директно? Защо внушава, че в действителност смята, че човек „поражда" идеята за Бога и че за тази цел би трябвало да се намира на определена степен на развитие? Доколкото ми е известно, дори диваците, които се разхождат голи в своите гори, имат подобни идеи. Не са били „философи" тези, които са се заели да „създадат идеята за Бога". И аз не съм създал подобна идея. Естествено, човек не може да докаже Бога, също както например един молец, който се храни с австралийска вълна, не може да докаже на другите, че Австралия наистина съ­ществува? Съществуването на Бога не зависи от нашите доказателства. Как бях стигнал до своята увереност в съществуването на Бога? Бяха ми разказвали всевъзмож­ни неща за Него, но аз не можех да повярвам. Нищо не можеше да ме убеди. В никакъв случай идеята ми не произлиза оттам. Всъщност това изобщо не беше идея, нито нещо измислено. Не беше и нещо, което си предста­вяш и измисляш и в което после повярваш. Например историята с Господ Исус винаги ми е изглеждала съмни­телна, никога не съм и вярвал, макар че нея много повече ми я натрапваха, отколкото Бог, който се споменаваше главно като фон. Защо трябваше да приемам Бог като нещо, което се разбира от само себе си? Защо философите си представят, че Бог е идея, някакво произволно допус­кане, което може да бъде създадено или не, когато е толкова очевидно, че Той съществува, колкото ако кере­мида падне върху нечия глава.

Тогава изведнъж разбрах, че Бог, поне за мен, бе едно от най-сигурните и непосредствени преживявания. Она­зи неприятна история с катедралата не я бях измислил аз. Напротив, тя ми бе натрапена, аз бях принуден по най-жесток начин да мисля за нея. Но след това ми бе оказана неизразима милост.

Стигнах до извода, че с философите нещо не беше наред, защото поддържаха любопитната представа, че Бог е до известна степен една хипотеза, която може да бъде оспорвана. Крайно незадоволително за мен беше и това, че те не предлагаха никакви мнения и обяснения относно тъмните дела на Бога. Именно те бяха достойни за специално внимание и наблюдение от страна на фило­софите. Те представляваха наистина един проблем, кой­то, доколкото разбирах, бе труден за теолозите. Още по-голямо бе разочарованието ми от това, че философите очевидно не бяха и чували за него.

Преминах към следващата статия, посветена на дяво­ла. В нея пишеше, че ако човек го възприеме като изна­чално зло, той ще се оплете в явни противоречия, т. е. в дуализъм. Затова би било по-добре да се възприеме теза­та, че първоначално дяволът е добро същество и едва в резултат на своето високомерие се покварява. За мое най-голямо удовлетворение обаче авторът посочваше, че това обяснение предполага, че злото, което искаме да обясним, е предпоставено. Произходът на злото поначало бил „необяснен и необясним", което за мен означава­ше: Toй, както и теолозите, не желае да размишлява по този проблем.

Този последователен разказ засяга развитието на идеи в продължение на няколко години, прекъсвано от по-дълги периоди от време. То ставаше главно в моята личност No 2 и представляваше нещо строго лично. Из­ползвах библиотеката на баща ми скришом, без да питам. Междувременно личност No 1 четеше романи от Герщекер и преводи на класически английски романи. Започ­нах да чета и немска литература, на първо място класици, които още не ми бяха омръзнали от излишните подробни обяснения в училище на елементарни неща. Четях много и хаотично, драми, лирика, исторически книги, а по-късно и естественонаучни трудове. Четенето бе не само интересно, но то ми предоставяше и развлечение. Моите занимания като No 2 все по-често ми причиняваха депре­сия, тъй като в областта на религията срещах само зак­лючени врати, а там, където някои случайно се открехва­ха, се сблъсквах с разочарования. Всички останали хора като че ли в действителност се намираха някъде другаде. Аз се чувствах абсолютно сам в своите изследвания. С удоволствие бих поговорил с някого, но не намирах до­пирна точка, напротив, долавях у другите някакво отчуж­даване, недоверие, страх да застанат срещу мен, което ме лишаваше от дар слово. Чувствах се угнетен. Не знаех какво да мисля за това. Защо никой не изживява същото като мене? Защо и в учените книги не пише нищо затова? Аз ли съм единственият, който изживява подобни неща? И защо да съм единственият? Не мислех, че съм луд, защото светлината и мракът в Бога ми изглеждаха като факти, които можех да разбера, колкото и да потискаха, чувствата ми.

Тази „изключителност", в която бях напъхан, ми изг­леждаше застрашителна, тъй като означаваше изолация, която ми се струваше още по-неприятна, защото неспра­ведливо ме превръщаше в изкупителна жертва в собстве­ните ми очи. Към това се добави и още нещо, което остави в мен трайно впечатление. В училище по немски бях по-скоро със среден успех, тъй като синтаксисът й немската граматика изобщо не ме интересуваха. Бях мързелив и се отегчавах, а темите ми се струваха или плоски, или детински нелепи, както съответно и моите съчинения. Те бяха или повърхностни, или скучни. Из­карвах средни бележки, което напълно ме задоволяваше. Това отговаряше на моя стремеж да не се изтъквам, тъй като исках на всяка цена да изляза от тази „проклета изолация" в „изключителността", която ми се приписва­ше по различни поводи. Дружах с момчета от бедни семейства, които като мене бяха дошли неизвестно от къде, а също и с не особено надарени, макар че тяхната глуповатост и невежество често ме дразнеха. Но, от друга страна, те ми осигуряваха страстно желаното преиму­щество да изглеждам невинен и съвсем обикновен. Моя­та „необикновеност" постепенно започна да ми причиня­ва неприятното, да, дори чудовищно чувство, че аз сигур­но притежавам противни, несъзнавани и от самия мен черти, които отблъскваха и учителите, и съучениците ми.

Така един четвъртък по този повод ми се случи след­ното: бяха ни дали тема за съчинение, която по изключе­ние ми беше интересна. Заех се усърдно с нея и - както на мен ми се струваше, написах добро съчинение. Надявах се да съм поне на едно от първите места. Не на първото, защото това би било твърде необичайно, но на някое от следващите. Учителят ни обсъждаше съчиненията ни в зависимост от достойнствата им. Първо бе съчинението на първенеца на класа. Такъв бе редът. Последваха оста­налите, а аз все чаках да чуя името си - напразно! Не е възможно, си мислех, да е толкова слабо! Какво ли е станало? Или съм оставен за накрая - отделно, и ще бъда представен по най-неприятен начин?

Когато всички работи бяха разгледани, учителят нап­рави пауза, въздъхна и каза: „Сега има и още едно съчи­нение - това на Юнг: То е най-хубавото и аз бих го поставил на първо място, но за жалост то е една измама. Откъде си го преписал? Кажи истината!"

Аз скочих колкото отвратен, толкова и разгневен, и извиках: „Аз не съм го преписал, точно обратно, старах се да го направя особено добре." Той ми се скара: „Лъжеш! Такова съчинение ти не можеш да напишеш! Никой няма да ти повярва. Е, откъде си го преписал?" Напразно доказвах невинността си. Учителят бе непреклонен и каза: „Мога да ти кажа само това, че ако знаех откъде си го преписал, щеше да изхвърчиш от училище!" - и ми обърна гръб. Съучениците ми хвърляха подозрителни погледи и с ужас забелязвах, че си мислеха: „Аха, ето на!" Моите уверения не срещаха разбиране.

Чувствах, че отсега нататък съм заклеймен, а и всички пътища, които можеха да ме изведат от тази „необикновеност", бяха отрязани. Засегнат дълбоко и разочарован, аз се заклех да си отмъстя на учителя. Ако се беше отворила възможност, щеше да последва нещо от време­то на юмручното право. Как, за всичко на този свят, можех да докажа, че не съм преписал съчинението?

Дни наред премислях случая и все стигах до заключе­нието, че съм безсилен и че съм жертва на сляпата и глупава съдба, която ме заклейми като лъжец и измам­ник. Сега са ми ясни много неща, които преди не разби­рах. Например защо един от учителите на въпроса на баща ми за поведението ми в училище бе казал: „Е, да, той е посредствен, но доста се старае!" Имаха ме за сравнително глупав и повърхностен. Това всъщност не ме дразнеше, но онова, което ме разяряваше, бе, че ме обвиняваха в измама и по този начин ме заклеймяваха морално.

Мъката и гневът ми застрашително нарастваха: но ето че се случи нещо, което бях наблюдавал многократно и преди: изведнъж настъпи тишина, както при затварянето на шумна стая с плътна врата. Като че ли ме обзе хладно любопитство - и в мен изникна въпросът: но какво се е случило? Ти си развълнуван? Разбира се, че учителят е един глупак, който не те разбира, т. е. колкото и ти себе си. Затова и той е недоверчив - като теб. Ти се отнасяш с недоверие към себе си и другите и затова те причисля­ват към простите, наивните и обозримите. Ето как, кога­то не разбира, човек изпада във вълнение.

При тези наблюдения sine ira et studio („без гняв и пристрастие" - Тацит, Анали, I, 1) се сетих по аналогия за едно друго преживяване, което имах, когато не исках да мисля забраненото. Тогава без съмнение все още не различавах тези две личности у мен - No 1 и No 2, а възприемах света на No 2 като мой собствен, но винаги имах тайното чувство, че освен мен паралелно съществу­ваше още нещо, нещо като дъх на големия свят на съзвездията и безкрайното пространство, който ме бе докоснал или пък като невидим дух бе влязъл в стаята, духът на някой, който отдавна си е отишъл и все пак щеше да присъства винаги, чак до далечното бъдеще на безвреми­ето. Перипетии от този род бяха обгърнати от халото на някаква божествена сила.

Естествено тогава не можех да се изразявам така, но сега не прибавям нищо, което е липсвало в предишното състояние на съзнанието ми, а просто се опитвам да хвърля светлина върху онзи сумрачен свят с помощта на онова, което знам днес.

Няколко месеца след описаните събития съучениците ми ми лепнаха прякора „татко Абрахам". No 1 не можеше да проумее и намираше този прякор за глупав и смешен. Но тайно чувствах, че той по някакъв начин ме е засег­нал. Всякакви подмятания за произхода ми бяха болезне­но неприятни, защото колкото повече четях и опознавах градския свят, толкова повече у мен се затвърждаваше убеждението, че тази действителност, която сега опозна­вам, принадлежи към друг порядък на нещата, а не към този, с който бях израснал на село, сред реки и гори, сред животни и хора, в малко село, огрявано от слънце, над което се носеха ветрове и облаци, обгръщано от мрачна­та, изпълнена с неизвестност, нощ. Не беше просто едно място на картата, а „свят на Бога", подреден така и изпълнен със скрит смисъл. Но очевидно хората не подо­зираха това и дори животните вече бяха загубили усета за него. Това се съзираше в тъжния, блуждаещ поглед на кравите, в примиреността в погледа на конете, в преда­ността на кучетата, които се умилкваха пред човека, та дори и в самоуверената осанка на котката, която си бе завоювала ловно поле както в къщата, така и в плевника. И животните, и хората ми се струваха неосъзнати: те поглеждаха към земята или нагоре към дърветата, за да се осведомят какво и за каква цел може да се използва; животните пасяха на стада, съешаваха се и се размножа­ваха, и не виждаха, че живеят в едни космос, в един Божи свят, в една вечност, където всичко се ражда и всичко вече е мъртво.

Обичах всички топлокръвни животни, защото са ни близкородствени и защото споделят нашето невежество. Обичах ги, защото мисля, че имат душа като нашата и разбират инстинктивно като нас. Мисля, че като нас изживяват радост и скръб, любов и омраза, глад и жажда, страх и доверие - всички важни съдържания на същест­вуванието, с изключение на говора, на отчетливото съз­нание, на науката. Прекланях се пред последната по навик, но намирах в нея и възможността за отчуждаване и отклоняване от Божия свят, водещи до дегенерация, на каквато животното не е способно. Животните бяха мили и верни, непроменими и достойни за доверие, а на хората гледах с все по-голямо недоверие.

Инсектите според мен не бяха същински животни, а студенокръвните гръбначни смятах за междинна група на прехода към инсектите. Тази категория същества бяха обект на наблюдение и колекциониране, просто нещо любопитно, различно и нямащо нищо общо с човека, проява на безличностен живот, сродни повече с растени­ята, отколкото с човека.

Земната проява на „Божия свят" започва с царството на растенията като непосредствено послание от него. Като че ли някой е надникнал иззад рамото на Създателя, когато се е чувствал ненаблюдаван, за да види как Той майстори играчки или украшения. Човекът и същински­те животни са частички от Бога, станали независими. Точно затова те могат да се движат свободно и да избират местоживеенето си. Растенията от своя страна са свърза­ни с постоянно място за свое виреене и умиране. Те изразяват не само красотата, но и мислите на Божия свят без каквото и да е тяхно собствено намерение или откло­нение. Особено тайнствени бяха за мен дърветата, които ми се струваше, че непосредствено изразяват неразбира­емия смисъл на живота. Затова гората бе място, където се чувствах най-близо до него и усещах неговото предиз­викващо благоговение въздействие.

Тези мои впечатления се потвърдиха, когато се запоз­нах с готическите катедрали. Но тук в камъка бе скрит безкраят на космоса и хаоса, смисълът и безсмислието, безличното намерение и механичната закономерност. Тук се съдържаше, същевременно бе, бездънната тайна на съществуванието, въплъщението на духа. Онова, кое­то смътно си спомнях като родство между мене и камъка, бе божествената природа и на живото, и на мъртвото.

Тогава, както вече споменах, не можех да изразя по по-нагледен начин чувствата и предчувствията си, тъй като те протичаха в No 2, докато активният и всеобхватен Аз, No 1, се държеше пасивно, беше погълнат в сферата на „стария човек", който принадлежеше на столетията. При­емах него и неговото влияние забележително нерефлексивно; когато се появяваше, No 1 избледняваше почти до изчезване, а когато Азът все повече се идентифицираше с No 1, заемаше сцената, тогава „старият човек", ако изобщо си спомнех за него, оставаше далечен и недейст­вителен като сън.

От шестнадесетата до деветнадесетата година посте­пенно облакът около моята дилема се разсея. Моите депресивни състояния се подобриха и No 1 излезе по-явно на преден план. Училището и градският живот запълниха времето ми, натрупаните знания постепенно проникнаха или потиснаха моя свят на интуитивни предчувствия. Започнах да систематизирам интересуващите ме въпро­си. Прочетох едно кратко въведение в историята на фило­софията и така можах да огледам от птичи поглед всичко, което вече бе мислено в тази област. За мое удовлетворе­ние открих, че всички мои съмнения имаха своите исторически аналози. Преди всичко ми допадаха мислите на Питагор, Хераклит, Емпедокъл и Платон независимо от многоречивата Сократова аргументация. Идеите бяха красиви и академични като картини в галерия, но малко отвлечени. Едва у Майстер Екхарт почувствах дъха на живота, без да го разбирам напълно. Християнската схо­ластика ме оставяше хладен, а аристотелнанският интелектуализъм на св. Тома ми се струваше по-безжизнен и от пясъчна пустиня. Мислех си: „Те се опитват с логичес­ки построения да наложат нещо, което не са изпитали, което не познават реално. Те искат да се докаже една вяра там, където, реално погледнато, е въпрос единствено на опит!" Изглеждаха ми като хора, които от слухове знаеха, че има слонове, но сами не бяха виждали нито един. Сега се опитваха да докажат с логически аргументи, че подоб­ни животни трябва да съществуват и че трябва да са създадени такива, каквито фактически са. Критическата философия на XVIII в. по известни причини отначало не ме привличаше. Хегел ме уплаши със своя труден и високомерен език, на който гледах с нескрито недоверие. Приличаше ми на пленник в собствения си словесен затвор, който на всичко отгоре се разхожда из него с горд израз.

Най-голямата находка в моите дирения обаче за мен бе Шоненхауер. Той бе първият, който говореше за стра­данието на света, което видимо и натрапливо ни заобика­ля, за объркването, страстта, злото. Най-после се намери някой, който имаше куража да твърди, че в основата си не всичко в света е наред. Той не говореше за всеблагата и всемъдра прозорливост на Създателя, нито за хармония­та на космоса, а ясно посочваше, че в основата на многос­традалния ход на човешката история и жестокостта на природата стои една грешка, а именно сляпата воля на мирозданието. Намирах потвърждение за това в по-ран­шните си наблюдения на болни и умиращи риби, краста­ви лисици, измръзнали или прегладнели птици или в безмилостната трагедия, скрита в една осеяна с цветя поляна: червеи, които ще бъдат измъчени до смърт от мравките, насекоми, които се разкъсват един друг - парченце по парченце, и т. н. Не бих казал, че наблюдени­ята върху хората подкрепяха вярата ми в изначалната им доброта и добродетел. Познавах себе си достатъчно доб­ре, за да знам, че се различавам от едно животно само по степен.

Мрачната картина на света, нарисувана от Шопенхауер, срещна моя безрезервен възторг, но не и разрешение на проблема. Бях сигурен, че под „Wille", воля, той имаше предвид Бога, Създателя, и го означаваше като „сляп". Знаех от собствен опит, че Бог не може да бъде досегнат от някакво богохулство, а дори може сам да го предизви­ка, за да покаже не само светлата и позитивна страна на човека, но и неговата тъмна половина и богохулство. Схващането на Шопенхауер не ми причиняваше болка. Смятах го за една оправдана от фактите присъда. Много повече бях разочарован от неговата мисъл, че интелек­тът би трябвало само да се противопостави на сляпата Воля чрез своя образ, за да може да я принуди да отстъпи. Но как Волята изобщо би могла да види този образ, след като е сляпа? А и защо, дори ако може да го види, ще бъде принудена да отстъпи, когато ще й бъде показано точно това, което е пожелала? И какво е интелект? Функция на човешката душа, не огледало, а безкрайно малко парценце от огледало, което детето насочва към слънцето и очаква да бъде ослепено от него. Всичко това ми се струваше изключително неадекватно. За мен представ­ляваше загадка как Шопенхауер е могъл да стигне до подобна идея. Това ме накара още по-основно да го проуча. При това силно бях впечатлен от неговото отно­шение към Кант. Започнах (макар и с много главоблъскане) да чета работите на този философ, преди всичко Критика па чистил разум. Моите усилия се увенчаха с успех, защото мисля, че открих основната грешка на Шопенхауеровата система. Той бе извършил смъртния грях да направи едно метафизично изказване, а именно да хипостазира и да квалифицира просто един ноумен: едно Ding an sich (нещо в себе си). Това разбрах от Кантовата теория на познанието, която за мен означаваше още по-ясно (ако е възможно) осветляване на Шопенхауеровия „песимистичен" възглед за света.

Този интерес към философията у мен се разви от седемнадесетата ми година до започването на моето медицинско образование. В резултат на това последва радикална промяна на отношението ми към света и живота. Ако преди бях плах, страхлив и недоверчив, блед, слаб и с разклатено здраве, то сега в мен се пробуди силен апетит към всичко - знаех какво искам и посягах направо да го взема. Станах no-общителен и достъпен. Открих, че бедността не е недостатък и далеч не е главната причина за страданието и че синовете на богатите в никой случай не превъзхождат бедните и зле облечени момчета. Съ­ществуваха много по-дълбоки причини за щастие и не­щастие от дебелината на портфейла. Спечелих много и по-добри от предишните приятели. Чувствах по-здрава почва под краката си и дори се осмелявах да говоря открито за това, което мислех. Както скоро се убедих обаче, бях допуснал грешка, за която се наложи да съжалявам. Сблъсках се не само с отчуждение и подигравки, но и с враждебност. За мое най-голямо учудване и досада открих, че някои хора ме смятаха за самохвалко и моше­ник. Повтори се и предишното подозрение в измама, макар и в по-друга форма. Беше пак във връзка с едно съчинение по тема, която ми бе интересна. Затова напи­сах съчинението особено старателно, като най-грижливо изгладих своя стил. Резултатът бе съкрушителен. „Това е съчинението на Юнг - каза учителят. - То безусловно е блестящо, но е написано така небрежно, че си личи колко несериозно и без старание е работено. Мога да ти кажа, Юнг, че с тази небрежност няма да можеш да пробиеш в живота. Необходими са ти сериозност и добросъвест­ност, труд и старание. Вземи пример от съчинението на Д. То не притежава нищо от блясъка на твоето, но затова пък е честно, съвестно и прилежно написано. Това е пътят към успеха в живота."

Моето отчаяние не бе така дълбоко, както при първия случай. Все пак учителят бе впечатлен от моето съчине­ние и поне не твърдеше, че съм го преписал. Аз наистина протестирах срещу обвиненията му, но бях оборен със забележката: „Според Ars Poetica най-доброто стихотво­рение е това, в което не личи усилието за неговото написване. Но това не може да се каже за твоята работа. На мен тия не минават! Нахвърляно е набързо и без каквото и да е старание." Доколкото си спомням, имаше няколко добри идеи в съчинението, но учителят изобщо не си направи труда да спомене за тях.

Този случай ме огорчи наистина, но подозренията на съучениците ми тежаха много повече, защото отново можех да изпадна в предишната изолация и депресия. Блъсках си главата, за да разбера с какво бях заслужил подобни клевети. След внимателен размисъл разбрах, че не ми доверяваха, защото често бях подхвърлял забележ­ки или бях правел намеци за неща, които изобщо не съм могъл да зная, например давал съм да се разбере, че съм прочел нещо от Кант или Шопенхауер, или пък от пале­онтологията, която изобщо не се изучаваше в училище. Тези учудващи изводи ми показаха, че фактически всич­ки парещи въпроси нямаха място във всекидневния жи­вот, а също както и моята първа тайна принадлежаха на „света на Бога", за който е по-добре да не се говори.

Оттогава вече избягвах да споменавам неща от подоб­но езотерично естество пред съучениците си, а сред въз­растните не познавах никого, с когото бих могъл да беседвам, без да се страхувам, че ще ме вземе за мошеник и самохвалко. Това, което тогава приех най-болезнено, бе пресичането и провалът на всички мои опити да преодо­лея раздвоението вътре в мен на два отделни свята. Постоянно възникваха събития, които ме тласкаха вън от моето обикновено ежедневие към онзи безграничен „свят на Бога".

Изразът „света на Бога", който за нечий слух може би звучи сантиментално, за мен в никакъв случай не съдър­жаше такъв нюанс. Към „света на Бога" принадлежеше всичко свръхчовешко - ослепителната светлина, мракът на хаоса, студената апатия на безкрайното пространство и време, както и безподобната гротеска на ирационалния свят на случайността. „Бог" за мен бе всичко, но не и „назидаине".



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   23


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница