К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография



страница7/23
Дата02.02.2017
Размер5.51 Mb.
Размер5.51 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   23

Психиатрична дейност

Годините в Бургхьолцли, психиатричната универси­тетска клиника на Цюрих, бяха години на учение. В центъра на моя интерес и на изследователската ми рабо­та стоеше изгарящият ме въпрос: какво всъщност става в душевноболния? Тогава още не разбирах, а и сред моите колеги не се намираше никой, който се интересуваше от този проблем. Обучението по психиатрия, така да се каже, се абстрахираше от пациента и се задоволяваше с диагнози, описание на симптомите и статистика. От преобладаващата тогава клинична гледна точка, за лека­ря нямаше никакво значение душевноболният като лич­ност, като индивидуалност. Той биваше означаван прос­то като пациент No X, с дълъг списък от диагнози и симптоми. Той биваше етикетиран, дамгосван с някаква диагноза, и в повечето случаи това бе всичко. Психологи­ята на душевноболния не играеше никаква роля.

В този смисъл Фройд имаше жизнено значение за мен, и то преди всичко със своите основни изследвания върху психологията на хистерията и на съня. Неговите схваща­ния ми посочиха пътя към по-нататъшни изследвания и разбиране на индивидуалните случаи. Фройд въведе пси­хологията в психиатрията, макар че самият той бе невро­лог.

Спомням си много добре един случай, който тогава ми направи силно впечатление. В клиниката бе докарана една млада жена, страдаща от „меланхолия", и бе наста­нена в моето отделение. Изследванията бяха извършени с обичайната прецизност: анамнеза, тестове, прегледи и пр. Диагноза: шизофрения, или както тогава бе прието - „деменция прекокс". Прогноза: лоша.

Отначало не се осмелявах да се съмнявам в диагноза­та. Като млад и начинаещ тогава не бих си позволил да поставя по-различна диагноза, но все пак случаят ми се стори особен. Имах впечатлението, че става дума не за шизофрения, а за обикновена депресия. Реших да изслед­вам пациентката със свои собствени методи. Тогава се занимавах с диагностични изследвания на асоциации. Проведох с нея асоциативния експеримент. Освен това разговаряхме за сънищата. По такъв начин ми се удаде да хвърля известна светлина върху миналото й и да разбера някои съществени неща, което би било невъзможно чрез обикновената анамнеза. Получих информацията, така да се каже, директно от несъзнаваното и тя разкри една мрачна и трагична история.

Преди да се ожени жената познавала един мъж, син на крупен индустриалец, от който се интересували всички момичета от областта. Тъй като тя била много хубава, вярвала, че му харесва и че има известни шансове. Но изглежда, че той не се интересувал от нея, и тя се ожени­ла за друг.

След пет години я посетил стар приятел. Те разговаря­ли за миналото и тогава приятелят казал: „Когато вие се омъжихте, това бе истински шок за вашия м-р X." (сина на индустриалеца). Това бил моментът! В този миг за­почнала депресията, а след няколко седмици се стигнало и до катастрофата.

Тя живеела в област, където водоснабдяването не било хигиенизирано; чиста вода за пиене се доставяла от кладенци, а за къпане и миене ползвали заразена, от реката. Един ден тя къпела двете си деца - най-напред момиченцето, четиригодишно, след това сина, двегоди­шен. Когато къпела момиченцето, видяла как то смуче гъбата, но не го възпряла, а на сина дала дори чаша непрочистена вода. Разбира се, вършела това напълно неосъзнато или полуосъзнато- тя вече била под сянката на започващата депресия.

Не след дълго, след инкубационния период, момичен­цето се разболяло от тифус и починало. То било любимо­то й дете. Момченцето не се заразило. Депресията се изострила и жената постъпи в болницата. Фактът, че тя е убийца, а и много подробности от тайната й, аз извлякох посредством асоциативния тест - и за мен стана ясно, че тук е налице достатъчна причина за депресията й. Ставаше дума за психогенно нарушение, а не за шизофрения.

А как стоеше въпросът с терапията? Досега поради безсънието си бе получавала наркотици, а тъй като съ­ществуваха опасения от опит за самоубийство, тя бе и наблюдавана. Не беше предприето нищо повече, физи­чески тя бе добре.

Сега бях изправен пред проблема: трябваше ли да говоря с нея открито или не? Трябваше ли да предприема главната операция? За мен това бе въпрос на съвест, а също и безпрецедентна колизия на дълга. Но аз трябваше сам да я разреша, защото, ако бях попитал моите колеги, те щяха да ме предупредят: „За Бога, не казвайте на жената тия неща. Те ще я влудят още повече." Според мене обаче нещата можеха да получат точно обратен развой. В психологията едва ли съществува еднозначна истина - един въпрос може да има един или друг отговор в зависимост от това, дали са взети или не под внимание несъзнаваните фактори. Естествено съзнавах, че риску­вам: ако пациентката попадне в „кухнята на дявола", то и аз отивам с нея.

Въпреки всичко реших да рискувам с терапия, чието начало бе доста несигурно - казах й всичко, което бях открил чрез асоциативния тест. Можете да си представи­те колко трудно бе всичко. Не е малко да стовариш някому на главата обвинение в убийство! За пациентката беше трагично да го чуе и възприеме. Ефектът обаче беше такъв, че след четиринадесет дни тя напусна заве­дението и никога вече не постъпи в болница.

Имаше и други причини, които ме накараха да пре­мълча случая пред колегите си: боях се да не разискват проблема и да поставят някои основателни въпроси. Наистина нищо не можеше да бъде доказано за пациент­ката и все пак подобна дискусия би могла да има катаст­рофални последици за нея. Струваше ми се по-разумно тя да се върне в живота и така да изкупи вината си. Тъй или иначе тя бе достатъчно наказана от съдбата. Когато я освободиха, тя си тръгна, приведена от тежкото бреме. Трябваше да го носи. Изкуплението й вече бе започнало с депресията, с изпращането й в заведението, а загубата на детето й причиняваше дълбока болка.

В много психиатрични случаи пациентът има своя история, която не разказва и която по правило никой не знае. За мен истинската терапия започва едва след проу­чването на тази лична история. Тя е тайната на пациента, поради която се е получил сривът. Същевременно там се съдържа и ключът за нейното лечение. Лекарят трябва само да знае как да разкрие тайната. Той трябва да задава въпросите, които засягат човека като цяло, а не само симптомите. В повечето случаи изследването на съзнава­ния материал не е достатъчно, при определени обстоя­телства асоциативният тест може да отвори пътя както към тълкуването на сънищата или продължителният и тър­пелив човешки контакт с индивида.

През 1905 г. станах лектор по психиатрия в универси­тета в Цюрих и през същата година - главен лекар в психиатричната клиника. Заемах тази длъжност в про­дължение на четири години. След това (1909) трябваше да се откажа, тъй като работата буквално ме задръства­ше. През годините частната ми практика така се разрас­на, че не можех да се справям с работата. Работата си като приват-доцент запазих до 1913 г. Четях лекции по психо-патология и, естествено, по основи на психоанализата на Фройд, както и по психология на примитивните народи. Това бяха основните предмети. През първите семестри в лекциите си говорех преди всичко за хипноза, а също и за Джанет и Флорной. По-късно проблемите на психоана­лизата на Фройд излязоха на преден план.

В курсовете по хипноза се осведомявах за личната история на пациента, която после представях на студен­тите. Още помня добре един случай.

Един ден се появи възрастна жена - около петдесет и осем годишна, явно с религиозна нагласа. Тя се придвиж­ваше с патерици, водена от прислужницата си. От седем­надесет години страдала от болезнена парализа на левия крак. Поканих я да седне на удобен стол и започнах да я питам за нейната история. Тя започна да разказва и да се оплаква, и така цялата история на заболяването й излезе наяве с всички подробности. Накрая аз я прекъснах и казах: „Е, сега нямаме толкова време да говорим; сега трябва да ви хипнотизирам." Едва бях изрекъл това, и тя затвори очи и изпадна в транс - без всякаква хипноза! Учудих се, но я оставих на спокойствие. Тя говореше без спиране и разказваше странни сънища, които представ­ляваха едно дълбоко стигащо преживяване на несъзнаваното. Това обаче аз разбрах едва по-късно. Тогава допус­ках, че това е някакъв делир. Ситуацията ми беше малко неприятна. Присъстваха около двадесет студенти, на които трябваше да демонстрирам хипноза!

Когато след половин час исках да събудя пациентката, тя не се събуди. Почувствах се ужасно, мина ми мисълта, че може би съм засегнал някаква латентна психоза. Из­минаха около десет минути, преди да мога да я събудя отново. При това не трябваше да допусна студентите да забележат моя страх! Когато жената дойде на себе си, беше замаяна и смутена. Опитах се да я успокоя: „Аз съм лекарят, всичко е наред!", на което тя извика: „Но аз съм излекувана!" - отхвърли патериците и тръгна. Изчервя­вайки се, казах на студентите: „Сега вие видяхте какво може да се постигне с хипнозата." Нямах ни най-малка представа какво се бе случило.

Това бе една от причините, които ме накараха да се откажа от хипнозата. Не разбирах какво всъщност се бе случило, но жената наистина беше излекувана и си тръг­на щастлива. Помолих я да ми се обади отново, защото допусках влошаване най-късно след двадесет и четири часа. Но болките не се върнаха, така че въпреки скепти­цизма си трябваше да приема факта на излекуването й.

На първата лекция в летния семестър през следваща­та година тя се появи отново. Този път се оплакваше от силни болки в гърба, които се появили неотдавна. Не смятах за невъзможно появяването им да има връзка със започването на моите лекции. Вероятно тя бе прочела във вестника за началото на моите лекции в съобщение­то. Попитах я кога е започнала болката и каква е причи­ната. Тя не можеше да си спомни това да е съвпадение с нещо определено, нито да даде някакво обяснение. Най-после можах да измъкна от нея, че наистина болките са започнали в деня и часа, когато тя е видяла пред себе си съобщението за моята лекция. Това потвърди предполо­жението, но все още не схващах какво бе предизвикало чудодейното изцеление предишния път. Отново я хипно­тизирах, т. е. тя изпадна както и преди спонтанно в транс, и след това болката й бе изчезнала.

След лекцията я задържах, за да узная някои подроб­ности от живота й. При това се установи, че имала слабоумен син, който се намирал в клиниката, в моето отделение. Не знаех нищо за това, тъй като тя носеше името на втория си съпруг, а синът бе от първия брак. Той бил единственото й дете. Естествено тя се надявала да има надарен и способен син и била дълбоко разочарова­на, когато той заболял психически още на млади години. По това време аз бях млад лекар и за нея представлявах всичко онова, което тя би желала за сина си. Така нейни­те амбиции и надежди да бъде майка на герой се насочиха към мен. Тя ме възприемаше като свой син и провъзгла­си чудотворното си изцеление urbi et orbi (у нас и навън).

Фактически на нея дължа славата си на вълшебник изцелител и тъй като за тази история се заговори наоко­ло, аз съм й задължен за моите първи частни пациенти. Така психотерапевтичната ми практика започна с това, че една майка ме постави на мястото на своя душевнобо­лен син! Естествено, обясних й всички взаимовръзки и тя прие това с голямо разбиране. Повече рецидиви не се получиха.

Това беше моят първи истински терапевтичен опит. Бих могъл да кажа: моята първа анализа. Спомням си ясно беседите с тази стара дама. Тя беше интелигентна и изключително благодарна, че я приемам сериозно и че съчувствам на нейната и на съдбата на сина й. Това й бе помогнало.

В началото на частната си практика се насочих също и към хипнозата, но много скоро се отказах, защото това означаваше да се лутам в тъмнина. Никога не можеш да бъдеш сигурен докога ще трае едно подобрение или озд­равяване, а аз винаги съм бил против това да се действа в подобна неопределеност. Още по-малко обичах да ре­шавам какво трябва да прави пациентът. Много по-важ­но за мен бе да разбера от самия пациент в каква насока би се развил по естествен начин. А за това бе необходим внимателен анализ на сънищата и на други прояви на несъзнаваното.

През 1904-1905 създадох една лаборатория за експери­ментална психопатология към психиатричната клиника. Там имах определен брои ученици, с които изследвах психични реакции (т. е. асоциации). Франц Риклин ми бе сътрудник, Бинсвангер тогава пишеше докторската си дисертация за асоциативния експеримент във връзка с психогалваничния ефект, а аз публикувах работата си „Към психологическата диагностика на фактите"19. При нас работеха и някои американци, включително Карл20 Петерсон и Чарлз Рикшер. Техните изследвания са пуб­ликувани в американските специализирани списания. Благодарение на изследванията в областта на асоциаци­ите по-късно, през 1909, бях поканен в Кларк Юнивърсити, където трябваше да изнеса лекции върху своите тру­дове. Едновременно и независимо от мен бе поканен и Фройд. И двамата бяхме удостоени с титлата почетен доктор по право.

В Америка станах известен както с асоциативния, така и с психогалваничния експеримент. Скоро оттам започнаха да прииждат множество пациенти - спомням си един от първите случаи.

Американски колега ми изпрати един пациент. Диаг­нозата беше „алкохолна неврастения". Прогнозата го обявяваше за „неизлечим". Моят колега го беше посъвет­вал за всеки случай да се консултира с авторитетен невролог в Берлин, очаквайки, че опитът на моята терапия няма да доведе до нищо. Пациентът дойде на преглед и след като побеседвах с него известно време, разбрах, че човекът има обикновена невроза, за чийто психичен произход и не подозира. Проведох с него асоциативния експеримент и така разбрах, че страда от последствията на един силен майчин комплекс. Той беше от известно богато семейство, имаше симпатична съпруга и, така да се каже - нямаше никакви грижи. Външно! С изключе­ние на това, че пиеше много. Това бе отчаян опит да се наркотизира, за да забрави угнетяващото го положение. Естествено, по този начин той не решаваше своите зат­руднения.

Майка му бе собственичка на голямо предприятие, а необикновено способният син заемаше там водеща пози­ция, фактически той би трябвало отдавна да се откаже от потискащото го покорство пред майка си, но не можеше да се реши да пожертва блестящото си положение. Така оставаше обвързан с майката, която го бе осигурила. Винаги когато биваше с нея или трябваше да се подчини на нейните намеси, той започваше да пие, за да заглуши афектите си, съответно да се освободи от нея. В основата си обаче той изобщо не искаше да излети от топлото гнездо, а противно на своя инстинкт се оставяше да бъде изкушаван от благополучието и удобството.

След кратко лечение той престана да пие и се смяташе за излекуван. Предупредих го: „Не гарантирам, че няма да изпаднете в същото състояние, ако се върнете във вашето предишно положение!" Той не ми повярва и изпълнен с бодро настроение, се върна у дома в Америка.

Едва попаднал под влияние на майката, той отново започна да пие. Тогава тя ме помоли за консултация по време на нейно пребиваване в Швейцария. Беше интели­гентна жена, но в действителност беше „властен дявол". Виждах с кого има работа синът и защо няма сила да й се противопостави. Дори физически той беше по-скоро де­ликатен и просто не можеше да се справи с майка си. Тогава се реших на насилствен акт. Тайно от него дадох на майка му свидетелство, че поради своя алкохолизъм той не е в състояние повече да управлява своето предпри­ятие и трябва да бъде уволнен. Съветът ми бе последван и естествено синът побесня от яд.

В този случай предприех нещо, което обикновено не се вписва лесно в лекарската съвест. Знаех, че за доброто на пациента трябваше да поема вината върху себе си.

Но как се развиха нещата по-нататък? Той се отдели от майка си и можа да разгърне личността си: постигна блестяща кариера - въпреки или може би поради лечени­ето с „конски дози". Жена му ми бе благодарна, защото съпругът й не само бе преодолял алкохолизма, но и поел по собствен път, и то с голям успех.

Дълги години изпитвах угризения към този пациент, тъй като бях издал свидетелството зад гърба му. Знаех обаче със сигурност, че само подобен насилствен акт би го освободил. И наистина е това и неврозата изчезна.

Не мога да забравя и един друг случаи. Една дама ме посети в приемния ми час. Тя отказа да съобщи името си, нямало отношение към проблема, тъй като просто искала консултация. Тя явно принадлежеше към висшето общество, представи се като лекар. Това, което сподели, бе истинска изповед: преди двадесет години от ревност извършила убийство. Отровила най-добрата си приятел­ка, защото искала да се омъжи за съпруга й. Убийството не играело никаква роля за нея, щом не е разкрито. Тя искала да се омъжи за мъжа на приятелката си и просто я отстранила от пътя си. Никакви морални съображения не били взети предвид.

След това? Тя се омъжила за мъжа, но той починал много скоро, съвсем млад. През следващите години се случили странни неща: дъщерята от този брак се стремя­ла да се откъсне от майката и щом отрасла, напуснала дома и се омъжила много млада, като все повече се отчуждавала. Накрая съвсем изчезнала и майката загуби­ла всякакъв контакт с нея.

Тази дама била страстна ездачка и притежавала състе­зателни коне, които силно я интересували. Един ден тя открила, че конете под нея започват да нервничат, дори любимият й кон се плашел и я хвърлял. Накрая трябвало да се откаже от ездата. Привързала се към кучетата си. Имала едно особено любимо куче - вълча порода. Случайността пожелала точно това куче да се парализира! Тук вече чашата преляла, тя се почувствала морално срината. Трябвало да се изповяда някому и за целта избрала мен. Тя беше убийца, но освен това бе убила и себе си. Защото този, който извърши такова престъпле­ние, погубва душата си. Който убива, сам се осъжда. Ако някой извърши престъпление и бъде задържан, него го постига съдебното наказание. Ако го е извършил тайно и остане неразкрит, то все пак наказанието го застига, както показва и нашият случай. Все някога идва. Поняко­га изглежда, като че ли дори растенията и животните „знаят" това.

Чрез убийството тази жена се бе отчуждила дори от растенията и изпаднала в непоносима самота. За да се спаси от нея, тя ме бе избрала за довереник. Трябвало е да има довереник, който да не е убиец. Тя е искала да намери човек, който да приеме нейната изповед безус­ловно; така до известна, степен тя отново би създала връзката с човечеството. Не бивало и да е професионален изповедник, а лекар, защото изповедникът, както предполага тя, би я изслушал „служебно". той би възприел фактите не такива, каквито са, а с цел морална присъда. Тя бе преживяла отчуждаването на хора и животни и така е била засегната от тази мълчалива присъда, че не би понесла още една.

Никога не узнах коя е тя, нито пък имам някакво доказателство, че историята й съответства на истината. По-късно понякога се питах как ли е протекъл по-ната­тък животът й. Защото тогава историята й не беше приключена. Може би накрая е стигнала до самоубийст­во. Не мога да си представя как би могла по-нататък да живее в тази изключителна самота.

Клиничните диагнози са от значение, тъй като дават известна ориентация, но те не помагат на пациента. Решаващото нещо е „историята" на пациента. Защото тя разкрива човешката тайна и страдание и едва тогава лекарят може да приложи съответно лечение. Един друг случай показва това много ясно.

Ставаше дума за пациентка, която беше в женското отделение, една седемдесет и пет годишна жена, която от четиридесет години бе на легло. Преди почти петдесет години тя била докарана в клиниката, но вече никой не можеше да си спомни нейния прием. Всички, които са работели там тогава, междувременно бяха починали. Само една старша сестра, която работеше в отделението от около тридесет и пет години, помнеше нещо от нейна­та история. Старата вече не можеше да говори и приема­ше само течна или полутечна храна. Тя ядеше с пръсти, поднасяйки с тях храната към устата си. Понякога й бяха необходими почти два часа за една чашка мляко. Когато не ядеше, извършваше странни ритмични движения с ръцете и китките, чието значение не ми беше ясно. Правеше ми дълбоко впечатление степента на разпада­не, което може да нанесе едно душевно заболяване, но не можех да дам никакво обяснение. В клиничните лекции това бе обяснено като кататонична форма на деменция прекокс, но това нищо не ми говореше, защото не съдър­жаше никакво обяснение за смисъла и произхода на странните движения.

Впечатлението, което този случай остави в мен, харак­теризира моето отношение, към тогавашната психиат­рия. Когато бях асистент, имах чувството, че не разбирам нищо от онова, което представлява психиатрията. "Чувствах се крайно неудобно до моя шеф и колегите, които изглеждаха толкова уверени, докато аз като че ли се лутах на тъмно. Главната задача на психиатрията виждах в опознаването на нещата, които се извършваха вътре в болния дух, а за това аз не знаех още нищо. Бях навлязъл в една професия, в която изобщо не се ориентирах!

Късно една вечер минавах през отделението и видях старата жена с нейните загадъчни движения, и пак си зададох въпроса: „За какво е всичко това?" Тогава отидох пак при възрастната старша сестра и се заинтересувах дали пациентката винаги е била такава. „Да - ми отгово­ри тя, - но моята предшественичка ми е разказвала, че тя едно време правела обувки." Отново проучих историята на нейното заболяване и открих, че и там се споменава­ше, че правела движения като при шиене на обувки. Преди обущарите поставяли обувката между коленете си и изтегляли конците със същите движения през кожата. (Това може да се наблюдава и днес при селските обуща­ри.) Наскоро след това, когато пациентката почина, за погребението пристигна по-старият й брат. „Защо е забо­ляла сестра ви?" — го запитах. Тогава той разказа, че тя обичала един обущар, за когото обаче по някакви причи­ни не искала да се ожени, и тогава „превъртяла". Движе­нията, подобни на тези на обущарите, посочват нейната идентификация с любимия, която останала до смъртта й.

Тогава получих първата представа за психичните пред­поставки на т. нар. „деменция прекокс". Насочих цялото си внимание към смисловите връзки при психозата.

Спомням си една пациентка, чиято история ми разкри психологическите причини на психозата и преди всичко на „безсмислените" налудни идеи. При този случай за първи път разбрах смятания дотогава за безсмислен език на шизофрениците. Това бе историята на Бабет С, която публикувах. През 1908 изнесох лекция за нея в кметство­то на Цюрих.

Пациентката, родена в стария квартал на Цюрих, бе живяла и израсла в тесните, мръсни улички на бедността. Сестра й била проститутка, бащата - пияница. Тя заболя­ла на тридесет и девет годишна възраст от параноидна форма на деменция прекокс, с типична мегаломания. Когато се запознах с нея, тя бе прекарала в заведението около двадесет години. Стотици студенти бяха получили от нея първите си впечатления от ужасния процес на психична дезинтеграция. Тя беше един от класическите обекти за демонстрация в клиниката. Бабет бе напълно луда и казваше неща, които изобщо не се разбираха. С .цялата си упоритост предприех опита да разбера съдър­жанието на нейните объркани изрази. Например тя каз­ваше: „Аз съм Лорелай!”, и то защото лекарят, когато се опитвал да разбере нейния случай, винаги казвал: „Не зная какво трябва да означава това"21. Или например се оплакваше: „Аз съм Сократовият заместник!", което, както можах да открия, трябваше да означава: „И аз като Сократ съм невинно набедена!" Забавни изрази като: „Аз съм незаменима двойна политехника", „Аз съм сливов сладкиш върху основа от царевичен грис", „Аз съм Гер­мания и Хелвеция от изключително сладко масло!", „Не­апол и аз трябва да осигуряваме юфка за света!" - тези фрази означаваха нарастване на стойностите, т. е. ком­пенсиране на едно чувство за малоценност.

Заниманията с Бабет и с други подобни случаи ме убедиха, че много от това, което ние смятаме за безсмис­лено у душевноболните, не е толкова „налудничаво", колкото изглежда. Неведнъж се убеждавах, че в основата на тези пациенти се крие една „личност", която трябва да бъде смятана за нормална и която наблюдава. От време на време (главно чрез гласовете на сънищата) тя може да прави съвсем разумни забележки и възражения, дори може да се случи при някое физическо заболяване тя отново да излезе на преден план и да направи така, че пациентът да изглежда съвсем нормален.

Така веднъж трябваше да се занимавам с една възрас­тна, шизофренна, при която много ясно различавах скри­тата „нормална" личност. Случаят не беше за лечение, а само за наблюдение. Като всички лекари и аз имах паци­енти, които трябваше без надежда за излекуване да бъдат съпроводени до смъртта им. Жената чуваше гласове, които били разпространени из цялото тяло. Един от тези гласове бил точно в центъра на гръдния кош и тя го наричаше „гласа на Бога". „На него трябва да се уповава­ме" - й казах, като се учудих на собствения си кураж, тъй като по правило този глас правеше доста разумни забележки. С помощта на този глас се справях с тази пацие­нтка доста добре. Един път гласът каза: „Та той трябва да те изпитва по Библията!" И тя донесе една стара, раздърпана от четене, Библия, а аз трябваше всеки път да й давам по една глава, която да прочита. Следващия път трябваше да я изпитвам по нея. Това вършех в продълже­ние на около седем години всяка втора седмица. Отнача­ло тази моя роля ми изглеждаше малко странна, но след известно време осъзнах какво означаваше това упражне­ние: по този начин вниманието на пациентката се под­държаше будно, така че тя да не пропада още по-дълбоко в дезинтегриращия сън на несъзнаваното. Резултатът се прояви в това, че разпространените преди из цялото тяло гласове се съсредоточиха само в лявата половина, а дяс­ната бе напълно освободена. Интензивността на феноме­на в лявата част на тялото не се бе удвоила, а оставаше същата като преди. Би могло да се каже, че пациентката се е излекувала поне „наполовина". Неочакван успех, защото не си бях представял, че четенето на Библията ще има терапевтично въздействие.

Заниманията с пациентите ми разкриха, че параноидните идеи и халюцинациите имат в основата си смислово ядро. Зад тях стои една личност, една история на живота, една надежда или желание. Причината да не разбираме смисъла им е в нас. За първи път разбрах, че в психозата се крие една обща личностна психология, че и тук откри­ваме старите човешки конфликти. Дори у пациенти, конто изглеждат затъпели, апатични или видиотени, про­тичат повече и по-разумни процеси, отколкото се вижда на повърхността. Всъщност у душевноболните не откри­ваме нищо ново и неизвестно - ние просто се срещаме с подмолите на нашето собствено същество. Подобна глед­на точка тогава представляваше огромно емоционално преживяване за мен.

Винаги ми се е струвало чудно, че на психиатрията й бе нужно толкова дълго време, докато най-сетне се насочи към съдържанията на психозата. Никога не се задаваше въпросът: какво означават фантазиите на пациента, за­що един пациент има едни, а друг - съвсем различни от него фантазии, защо например един вярва, че го преслед­ват йезуитите, друг - че евреите искат да го отровят, а трети - че полицията го следи. Съдържанието на фанта­зиите не се приемаше сериозно, а просто се говореше най-общо например за „мания за преследване". Изглежда ми също така чудно, че моите тогавашни изследвания сега са почти забравени. Още в началото на века бях лекувал шизофрении с приложение на психотерапевтични методи, т. е. те не се откриват днес. Но беше нужно още много време, за да започне приложението на психо­логията в психотерапията.

Когато бях още в клиниката, трябваше да бъда много дискретен при лечението на моите пациенти. Налагаше се много да внимавам, ако исках да избегна обвинението във фантазьорство. Шизофренията, или както тогава я наричаха „деменция прекокс", се смяташе за неизлечимо заболяване. Ако един случай на шизофрения биваше излекуван успешно, се смяташе просто, че той не е бил такъв.

Когато Фройд ме посети в клиниката в Цюрих през 1908 г., аз му демонстрирах случая Бабет. После той ми каза: „Знаете ли, Юнг, това, което сте открили у тази пациентка, определено е много интересно. Но как само сте могли да издържите дни и часове наред с тази пора­зително грозна жена?" Трябва да съм го погледнал доста удивено, защото тази мисъл изобщо не ми бе минавала през ума. За мен пациентката бе едно добродушно старо същество, с много хубави налудни идеи и интересни изрази, които произнасяше. В края на краищата и у нея зад един облак от гротескни безсмислици прозираше човешкият образ. При Бабет не се получи резултат от терапията, тъй като тя беше болна от твърде много време, но бях свидетел на други случаи, при които този вид внимателен подход имаше трайно терапевтично въз­действие.

Отвън се проявява само трагичният разпад у душевно­болните, но твърде рядко - животът на тази страна на психиката, която е непозната за нас. Често външният вид лъже, както установих в случая на една моя пациентка - млада кататоничка на осемнадесет години. Произхож­дайки от образовано семейство, на петнадесет години тя бива прелъстена от брат си и после изнасилена от свои съученици. От шестнадесетата си годишнина тя започва да се усамотява, крие се от хората и в края на краищата изпитва чувство на привързаност единствено към едно зло дворно куче, което принадлежи на други хора и което тя се опитва да предразположи. Ставайки все по-странна, на седемнадесет години тя попада в клиника за душевно­болни, където прекарва около година и половина. Тя чуваше гласове, отказваше да се храни и бе напълно онемяла - отказваше да говори. Когато я видях за първи път, тя бе изпаднала в типично кататонично състояние.

За около четири седмици аз постепенно успях да я накарам да говори и след преодоляване на твърдата и съпротива тя ми разказа, че е живяла на луната. Тя била населена, но отначало момичето срещнало само мъже, които я взели със себе си и я отвели в едно „подлунно" убежище, където се намирали техните жени и деца. Висо­ките лунни планини обитавал някакъв вампир, който нападал жени и деца и ги убивал, така че лунният народ бил застрашен от изтребване. Това била причината за „подлунното" съществувание на женската половина от населението.

Моята пациентка решила да направи нещо за лунния народ и възнамерявала да унищожи вампира. След дълги приготовления тя го очаквала върху една платформа високо на кулата, построена с тази цел. След няколко нощи на очакване тя най-после го видяла да се задава отдалеч като огромна черна птица, която се реела. Взела дългия си меч, скрила го в своята роба и зачакала. Извед­нъж той застанал пред нея - с няколко чифта криле, лицето му и фигурата му били покрити с тях. Нищо не могло да се види освен перата му. Тя била силно изнена­дана, а и любопитството я карало да види как изглежда - приближила се с ръка върху дръжката на ножа и внезапно крилете се разтворили: пред нея застанал неземно красив мъж. Той я обгърнал с ръцете криле в желязна прегръдка, така че тя не могла да си послужи с меча. Освен това била така зашеметена от вида на вампира, че не би била в състояние да го удари с острието. Той я повдигнал от земята и отлетял с нея.

След това откровение момичето отново можеше да говори без задръжки, но ето че се появиха и нейните упреци: затворил съм й обратния път към луната, не можела вече да се откъсне от земята. Този свят не бил хубав, луната била толкова хубава, а животът там -изпълнен със смисъл. Малко по-късно тя отново имаше пристъп на кататония. За известно време изпадна в буйс­тво. Когато след два месеца бе изписана, с нея отново можеше да се говори и постепенно тя разбра, че животът на земята бе неизбежен. Отчаяна, тя воюваше срещу тази неизбежност и нейните последствия и трябваше отново да бъде затворена в психиатрията. Веднъж я посетих в килията й и й казах: „Всичко това не ви помага. Не можете да се върнете на луната!" Тя изслуша думите ми мълчаливо и напълно безучастно. Този път излезе от клиниката след кратък престой и се примири със съдбата си.

Скоро си намери място като болногледачка в един санаториум. Там един лекар - асистент, който се опитал да се приближи до нея малко невнимателно, бил възпрян от нея с изстрел от пистолет. За щастие получил само леко нараняване. Значи си бе набавила револвер. И преди носеше зареден револвер със себе си. При последния разговор, в края на лечението, тя ми го показа - беше го донесла. На учудения ми въпрос отговори: „С него щях да ви застрелям, ако се бяхте отказали!"

Когато вълнението около изстрелите поутихна, тя отново се върна в родината си. Ожени се, имаше няколко деца и преживя две световни войни на Изток, без да получи нов пристъп на болестта си.

Какво може да се каже като обяснение на нейните фантазии? Поради инцеста, преживян като младо моми­че, тя се чувстваше унижена в очите на света, но в царството на фантазията - възвисена: тя бе, така да се каже, пренесена в едно митично царство, защото инцестът е прерогатив на царя и боговете. По този начин обаче се получава пълно отчуждаване от света, състояние на психоза. Тя се превръща в „екстрамундан" (извънземно - бел. ред.) и загубва всякакъв контакт с хората. Попадай­ки в космическите далечини, тя среща крилатия демон в небесните простори. Неговия образ тя проецира в проце­са на лечението и според правилото - върху мен. Така аз автоматично съм заплашен от смърт, както и всеки, който би се опитал да я убеди да започне нормално човешко съществуване. Чрез своя разказ тя до известна степен предава демона на мен, а самата тя се свързва с едно земно човешко същество. Така тя можа да се върне обратно към живота и дори да се омъжи.

Аз самият оттогава гледам на заболяването на душев­ноболните с други очи, защото проникнах в богатството и значимостта на техните вътрешни преживявания.

Често ме питат за моя психотерапевтичен или анали­тичен метод. На това не мога да дам еднозначен отговор. При всеки случай терапията е различна. Когато един лекар ми каже, че стриктно се придържа към един или друг „метод", аз започвам да се съмнявам в терапевтич­ния ефект. В литературата толкова много се говори за съпротивата на пациента, че почти изглежда, че на него му се натрапва нещо, докато всъщност лечителят би трябвало да извежда своя метод естествено от самия болен. Психотерапията и анализите са толкова различни, колкото човешките индивиди. Към всеки пациент прила­гам по възможност индивидуален подход на лечение, тъй като решението на проблема е винаги индивидуално. Общовалидните правила могат да се прилагат само сит grano salts (с щипка сол). Една психологическа истина е валидна само тогава, когато може да бъде преобърната. Едно решение, което за мен е неприемливо, за някой друг може да бъде единствено правилното.

Естествено, един лекар трябва да познава т. нар. „ме­тоди". Но той също така трябва и да се предпазва от това да се придържа само към един определен рутинен начин. Теоретичните предпоставки трябва да се прилагат много внимателно. Днес може би са верните, но утре могат да бъдат други. В моите анализи те не играят никаква роля. Умишлено съм несистематичен. За мен по отношение на индивида съществува само индивидуалното разбиране. За всеки пациент е необходим различен език. Така при някои анализи може да бъда чут да говоря „адлериански", а при други - „фройдистки" диалект.

Решаващият факт е, че аз като човек се изправям пред друг човек. Анализата е диалог, в който участват двама партньори. Аналитикът и пациентът сядат един срещу друг - очи в очи. Лекарят има да каже нещо, но пациентът също.



Тъй като същността на психотерапията не е в това да се „прилага някакъв метод", то само обучението по пси­хиатрия не е достатъчно. Аз самият трябваше още дълго да работя, докато овладея инструмента на психотерапия­та. Още през 1909 ми беше ясно, че не мога да лекувам латентни психози, ако не разбирам тяхната символика. Тогава започнах да изучавам митологията.

При образованите и интелигентни пациенти психиа­търът има нужда от нещо повече от чисто професионалните знания. Независимо от теоретичните постановки, той трябва да разбере какво в действителност вълнува пациента, в противен случай може да бъде предизвикана излишна съпротива. Не става дума просто да се потвърди една теория, а самият пациент да разбере себе си като индивид. Това обаче не е възможно без сравнение с колективните възгледи, относно които лекарят трябва да бъде осведомен. Точно затова не е достатъчно само меди­цинско образование, тъй като хоризонтът на човешката душа има безкрайно по-голям обсег от този на лекарския кабинет за консултации.

Душата е значително по-комплицирана и недостъпна от тялото. Тя е, така да се каже, едната половина на света, който съществува само доколкото човек го осъзнава. Затова душата не е просто личен, а световен проблем и психиатърът трябва да се занимава с един цял свят.

Но днес повече от всякога е ясно, че опасността, която ни заплашва, не идва от природата, а от човека, от душата на индивида и на масата. Психичната алтернатива на човека е опасността. Всичко зависи от това, дали нашата психика функционира правилно или не. Ако днес някои хора си загубят разума, ще експлоадира някоя водородна бомба!

Психотерапевтът трябва да разбира не само пациента, еднакво важно е да разбира и себе си. Затова т. нар. учебна самоанализа, т. е. анализата на аналитика, е conditio sine qua поп (необходимо и достатъчно условие). Терапи­ята на пациента започва, така да се каже, от лекаря. Само когато той знае как да се справя със себе си и със своите собствени проблеми, само тогава той може да научи и пациента на това. Но само тогава. При учебната анализа лекарят трябва да се научи да познава своята душа, да се отнася сериозно към нея. Ако не може да стори това, няма да успее да научи и пациента. Така последният ще загуби част от своята душа, както и лекарят - част от своята, която не е опознал. Не е достатъчно при учебната анализа лекарят да усвои една система от понятия. Като анализант той трябва да осъзнава, че анализата засяга самия него, че анализата е част от истинския живот, а не просто метод, който се заучава буквално. Лекарят или терапевтът, който в своята учебна анализа не схваща това, по-късно ще трябва да плаща много по-скъпо.

Съществува т. нар. „малка психотерапия", но при същинската анализа пациентът и лекарят съставляват едно цяло. Има много случаи, които са неизлечими, ако не си отдаден изцяло. Когато става дума за важни неща, реша­ващо е дали лекарят се смята за част от драмата, или се скрива зад авторитета си. В големите кризи на живота, в изключителните моменти - когато става дума „да бъдеш или да не бъдеш", не помагат дребните сугестивни фоку­си, тогава е изправено пред предизвикателството цялото същество на лекаря.

Терапевтът през цялото време трябва да си държи сметка как той самият реагира на конфронтацията с пациента. Защото, наистина, човек не реагира само със съзнанието си, а трябва винаги да си задава и въпроса: как нашето несъзнавано преживява ситуацията? Така че трябва да се търси начин да се изследват сънищата, да се внимава до най-малката подробност и да наблюдаваш не само пациента си, но и себе си, защото при определени обстоятелства цялото лечение може да бъде провалено, за което искам да ви дам пример.

Имах една пациентка, много интелигентна жена, коя­то обаче по различни причини предизвикваше в мен съмнения. Отначало анализата вървеше добре, но след известно време ми се стори, че при тълкуването на сънищата не улучвам верния отговор, и забелязах известна повърхностност в разговора. Така че реших да говоря с пациентката на тази тема, защото и на нея, естествено, не й бе убягнало от вниманието, че нещо не върви както трябва. През нощта преди нейното поредно посещение сънувах следния сън:

Вървя през една долина, огряна от вечерното слънце, по някакъв селски път. Отдясно се издига стръмен хълм, а на върха му - замък. На най-високата кула се вижда жена, която седи на нещо като балюстрада. За да мога да я видя по-добре, трябваше да извия главата си силно назад. Събудих се с усещането за схващане в тила. Дори в съня разпознах в тази жена моята пациентка.

Обяснение намерих веднага: щом в съня си трябваше да гледам към пациентката си по този начин, то в дейс­твителността вероятно съм я гледал отвисоко. Та нали сънищата са компенсации на съзнаваните нагласи. Спо­делих с нея съня си и моето тълкуване. Веднага последва промяна в ситуацията и лечението отново навлезе в обичайното си русло.

Като лекар винаги си задавам въпроса: какво посла­ние ми носи пациентът? Какво означава той за мен? Ако не означава нищо, аз нямам никаква опорна точка. Само там, където лекарят сам е повлиян, той може да влияе. „Само раненият психиатър лекува!" Там обаче където лекарят има сякаш бронирана личност, той не може да въздейства. Отнасям се сериозно към своите пациенти. Може и аз някога да се изправя пред подобен проблем. Често се случва пациентът да е точно нужният мехлем за слабото място на лекаря. От това могат да възникнат сложни ситуации също и за лекаря или - по-скоро, специ­ално за него.

Всеки терапевт би трябвало да има и контрол - чрез едно трето лице, за да може да сравни и с друга гледна точка, - та дори и папата си има изповедник! Винаги съм съветвал аналитиците: „Осигурете си изповедник или изповедничка!" Жените имат голяма дарба за това. Те често притежават изключителна интуиция и критичност и могат да разгадаят картите на мъжа или при определе­ни обстоятелства - ходовете на неговата анима. Те често разкриват такива страни, които мъжът не вижда. Ето защо няма жена, която да е била убедена, че мъжът й е свръхчовек!

Ако някой има невроза, естествено е да му се направи анализа; ако обаче той се чувства нормално, не може да бъде принуден за това. Все пак мога да ви уверя, че с т. нар. „нормалност" съм имал удивителни случаи. Веднъж бях посетен от един съвсем „нормален" ученик. Беше лекар и дойде при мен с най-добри препоръки от един възрастен колега. Лекарят бил асистент на моя колега и по-късно поел неговата практика. Сега имаше нормална практика, нормален успех, нормална жена и нормални деца, живееше в нормална малка къща, в нормално мал­ко градче, с нормален доход и - вероятно - с нормална диета. Искаше да стане аналитик. Казах му: „Знаете ли какво означава това? Отначало трябва да опознаете себе си. Вие самият сте инструментът. Ако не сте добре, как може пациентът да стане добре? Ако не сте убеден, то как ще можете да убедите него? Вие самият трябва да сте истинският материал. Но ако не сте, Господ да ви е на помощ! Тогава ще заблуждавате пациентите; трябва сле­дователно най-напред да изпробвате анализата върхусебе си." Човекът се съгласи, но веднага ми каза: „Нямам проблеми, които да ви разкажа!" Това би трябвало още тогава да ми послужи като предупреждение... Съгласих се и казах; „Хайде, нека тогава да разгледаме сънищата ви!" Той каза: „Нямам сънища!" Аз: „Скоро ще се появят." Друг на негово място още на другата нощ би сънувал нещо, но той не можеше да си спомни никакъв сън. Това продължи около две седмици и аз се почувствах ужасно.

Най-после се появи един впечатляващ сън. Той бе сънувал, че пътува с влак. В един град влакът имал два часа престой. Тъй като не познавал града, а с удоволствие би го опознал, сънуващият тръгнал към центъра на града. Там открил средновековна сграда - може би кметството, и влязъл вътре. Минал през дълги коридори и прекрасни помещения, по чиито стени висели стари картини и гоблени. Наоколо виждал скъпи старинни предмети. Из­веднъж забелязал, че притъмнява и че слънцето залязва. Помислил си: „Трябва да се връщам на гарата!" В този момент открил, че се е загубил и че не знае къде е изходът. Изплашил се и заедно с това осъзнал, че до момента не срещнал жив човек в сградата. Изплашен, той ускорил крачка с надежда все пак да намери някого. Но не срещнал никого. Стигнал до голяма врата и си помислил с облекчение: „Ето го изхода!", отворил врата­та и попаднал в огромна зала. Там било толкова тъмно, че сънуващият не могъл да различи дори отсрещната стена. Дълбоко разтърсен от ужас, той се затичал през празната зала, надявайки се да открие изхода на другата страна. Тогава точно по средата на залата видял на пода нещо бяло и когато се приближил, забелязал, че това е около двегодишно дете идиот, което седяло на нощното си гърне и се цапало с фекалии. В този миг той се събудил с вик и изпаднал в паника.

Сега вече знаех достатъчно: това бе една латентна психоза! Мога да ви кажа, че се изпотих, докато се опит­вах да го освободя от съня. Трябваше да му дам колкото може по-безобидно обяснение на сънуваното. На подроб­ностите изобщо не се спирах.

А това, което показва сънят, е приблизително следно­то: пътуването, с което започва, е пътуването му до Цюрих. Там остава за съвсем кратко време. Детето в центъра на стаята е образ на самия него като двегодишно дете. За малките деца подобни лоши маниери са малконеобичайни, но все пак - възможни, Изпражненията привличат вниманието им, защото са цветни и миришат! Когато едно дете расте в града, а освен това и в едно строго семейство, подобно нещо се случва понякога.

Но лекарят, сънуващият, не бе дете, той бе възрастен. И затова онзи сънищен образ в центъра е един символ. Когато той ми разказа съня си, за мен бе ясно, че неговата нормалност е компенсация. Бях го хванал в последната минута, на косъм; в противен случай латентната психоза би избила и би се проявила. Това трябваше да бъде предотвратено. Най-после с помощта на един от негови­те сънища успях да намеря приемлив завършек на него­вата учебна анализа. За този финал и двамата бяхме благодарни един на друг. Аз не му позволих да узнае нищо за моята диагноза, но той все пак забеляза, че в него е на път някаква фатална паника, когато веднъж сънува, че един опасен душевноболен го преследва. Веднага след това сънуващият се прибра в родния си край. Никога повече не докосна своето несъзнавано. Тенденцията му към нормалност отговаряше на личността му, която в сблъсък с несъзнаваното не би се развила, а просто би се взривила. Тези латентни психози са betes noires (черните овце) на психотерапевтите, тъй като често твърде трудно се разкриват. В подобни случаи е много важно да се разбират сънищата.

По такъв начин стигаме до въпроса за анализата от немедици. Аз съм за това също и немедиците да изучават психотерапия и да я прилагат, но при латентните психози те лесно могат да бъдат подведени. Затова подкрепям мнението, че немедици могат да работят като аналитици, но винаги под контрола на професионалист психиатър. Когато дори и по най-незначителен повод усещат неси­гурност, трябва да прибягват до неговия съвет. Дори и за лекарите е трудно да разпознаят латентната шизофре­ния, както и да я лекуват, а какво остава за лаика! Аз съм се убеждавал от опит, че неспециалистите, които са се занимавали с психотерапия дълго време и сами са мина­ли през анализа, отчасти знаят и могат. Да добавим към това и факта, че липсват достатъчно лекари, които при­лагат психотерапия. Тази практика изисква продължи­телно и основно обучение, както и обща култура, каквато притежават само единици.

Отношенията между лекар и пациент, особено когато възниква пренасяне от страна па пациента или известна (по-малка или по-голяма) неосъзната идентификация на лекаря с пациента, може понякога да доведе до явления от парапсихологично естество. Често съм преживявал това. Особено силно впечатление ми направи случаят с един пациент, когото изведох от състояние на психогенна депресия. След това той се върна у дома и се ожени, но жена му не ми харесваше. Когато я видях за първи път, тя ми направи особено неприятно впечатление. Изпитах неприязън. Забелязах, че й бях като трън в очите поради влиянието, което имах над мъжа й, който ми беше благо­дарен. Често се случва жените, които не обичат мъжете си истински, да са ревниви и да разбиват техните прия­телства. Те искат да го притежават изцяло, защото фак­тически те не му принадлежат изцяло. В центъра на всяка ревност е липсата на любов.

Нагласата на съпругата означаваше допълнително на­товарване за пациента ми, с което не би могъл да се справи. Една година след сватбата под бремето на този натиск той отново се озова в състояние на депресия. Имах с него предварителна уговорка - подобна възможност съществуваше - да се обади веднага щом забележи отслабване на духа. Не без влиянието на жена си, която омаловажила състоянието му, той обаче пренебрегна това и изобщо не се обади.

По същото време трябваше да изнеса доклад в Б. Около полунощ се прибрах в хотела - след доклада бях вечерял с приятели - и веднага си легнах. Дълго лежах буден. Около два часа - вероятно едва-що бях заспал, се събудих, обзет от ужас и убеден, че някой бе влязъл в стаята. Веднага запалих лампата, но нямаше никой. По­мислих, че някой е сбъркал стаята, и погледнах в коридо­ра - но там цареше мъртва тишина. „Чудно! - помислих си аз. - Та някой влезе в стаята!" После се опитах да си припомня всичко отпреди и се сетих, че ме е събудила тъпа болка, сякаш нещо се бе блъснало в челото ми и бе заседнало в задната част на черепа. На другия ден полу­чих телеграма, че моят пациент се е самоубил. Застрелял се. По-късно научих, че куршумът заседнал в задната част на черепа.

В този случай става дума за чисто синхронистично явление, което нерядко се наблюдава във връзка с архе­типова ситуация - в този случай смърт. Чрез релативиране на времето и пространството в несъзнаваното е въз­можно аз да съм възприел нещо, което се е случило в действителност някъде. Колективното несъзнавано при­надлежи на всички, то е фундаментът на това, което древността отбелязва като „симпатия на всички неща". В този случай моето несъзнавано е узнало за състоянието на моя пациент. Почти цялата вечер се чувствах неспо­койно и особено нервно, в пълен контраст с моето оби­чайно настроение.

Никога не се опитвам да разубеждавам от нещо един пациент и не упражнявам натиск. Залагам на това паци­ентът сам да стигне до своето решение. При мен един езичник остава езичник, един християнин - християнин, евреинът - евреин, в съответствие с това, което е предоп­ределила съдбата му.

Спомням си случая на една еврейка, която бе изгубила вярата си. Всичко започна с един мой сън, в който младо, непознато момиче дойде при мен като пациентка. Тя ми разказа своя случай и докато разказваше, аз си помислих: та аз изобщо не я разбирам! Не разбирам за какво става дума! Но изведнъж ми дойде наум, че тя има необикновен бащин комплекс. Това беше сънят.

На следващия ден в разписанието ми имаше точка: консултация - 16 ч. Появи се едно младо момиче - еврей­ка, дъщеря на богато семейство банкери, красива, еле­гантна, много интелигентна. Тя имаше вече една анализа зад гърба си, но лекарят постигнал такова пренасяне, че я помолил да прекратят и повече да не идва при него, защото обратното би провалило брака му.

От години момичето страдало от страхова невроза, която след този случай естествено се влошила. Започнах с анамнезата, но не можах да открия нещо особено. Тя бе еманципирана западнячка - еврейка, просветена до мо­зъка на костите, без предразсъдъци. Отначало не можех да разбера случая, но изведнъж се сетих за съня и си помислих: Боже, та това е малкото момиче от моя сън! Но тъй като не можех да открия при нея никакъв бащин комплекс, я попитах, както правя при такива случаи, за дядо й. Забелязах как тя за миг притвори очите и веднага разбрах: тук се крие отговорът. И така, аз я помолих да ми разкаже за този дядо и научих, че той бил равин и принадлежал към една еврейска секта. Попитах: „Шассидим ли имате предвид?" Тя потвърди. Попитах отново: „Щом е бил равин, бил ли е същевременно и задик?" Тя: „Да, хората казват, че бил дори нещо като светец, притежавал и „второ зрение". Но всичко това са глупости! Такива неща изобщо не съществуват!"

С това приключих анамнезата и разбрах историята на нейната невроза. Обясних й я: „Сега ще ви кажа нещо, което може би няма да можете да приемете: дядо ви е бил задик, баща ви е отстъпил от вярата. Той е предал тайна­та и е забравил Бога. Вие сте получили неврозата си, защото страхът от Бога е влязъл във вас!" Това я удари като мълния!

През следващата нощ отново имах съновидение. В дома ми имаше прием и - виж ти! - малката също присъстваше. Тя се приближи и попита: „Нямате ли чадър? Така силно вали!" Наистина намерих чадър, по­въртях го несръчно, за да го отворя, и се канех да й го дам. Но какво се случи тогава? Аз й го предадох на колене, като на богиня!

Разказах й този сън, а след осем дни неврозата бе отшумяла22. Сънят ми показа, че тя не бе само повърхнос­тна личност, но и че зад всичко се криеше една светица. Но тя нямаше никакви митологични представи и затова най-важните черти от нейната натура търсеха начин да се изявят. Цялата й духовна дейност бе свързана с флирто­ве, дрехи, сексуалност, защото тя изобщо не познаваше нищо друго. Познаваше само интелекта и водеше един безсмислен живот. В действителност тя бе едно дете на Бога, което би трябвало да изпълни Неговата тайна Воля. Аз трябваше да събудя у нея митологични и религиозни представи, защото тя бе от хората, от които се изисква духовна активност. Така животът й се изпълни със сми­съл и от неврозата не остана и следа.

При този случай не прилагах никакъв „метод", а бях видял присъствието на божествената сила. Това именно обясних на пациентката и това подпомогна излекуването й. Така тук беше важен не „методът", а „страхът от Бога".

Често съм виждал как хората стават невротични, кога­то се задоволяват с недостатъчни или фалшиви отговори на жизнените въпроси. Те търсят служба, брак, положе­ние, външен успех и пари, а остават нещастни и невро­тични дори когато са постигнали това, което търсят. Подобни хора имат тесен духовен хоризонт. Животът им няма достатъчно съдържание, смисъл. Ако успеят да се развият като пълноценни личности, тогава най-често и неврозата им изчезва. Поради това идеята за развитието винаги е била от първостепенно значение за мене.

Голямата част от моите пациенти се състоеше не от вярващи хора, а от такива, които бяха загубили вярата си. При мен идваха „заблудените овце". И днес вярващият човек има възможност да живее в „символен свят". Да си спомним само за преживяването на литургията, кръще­нието, imitacio Christi и много други. Но подобен живот и преживяването на символите предполагат живото учас­тие на вярващия, а това често липсва на съвременния човек. При невротичните хора - най-често. В тези случаи сме принудени да наблюдаваме дали несъзнаваиото не произвежда символи, които заместват липсващите. Тогава обаче все още остава открит въпросът, дали човек, който има съответните сънища или видения, е в състоя­ние да разбира тяхното значение и да носи последствията за тях.

Подобен случай съм описал в За архетиповете на колективното несъзнавано. Един теолог сънувал сън, който често се повтарял. Сънувал, че стои на склон, откъдето пред него се открива прекрасен изглед към дълбока долина с гъсти гори. Той знае, че нещо винаги го е възпирало да отиде дотам. Този път обаче решава да изпълни плана си. Когато приближава към езерото, му става страшно; внезапно прошумолява лек повей на вя­тър над водната повърхност, която се накъдря и потъмня­ва. Той се събужда с вик от страх.

На пръв поглед сънят изглежда необясним. Но като теолог сънуващият би могъл да си спомни за „басейна", чиято вода била раздвижена от внезапен вятър - басейна на Бетесда, където се потапяли болните за изцеление. Един ангел се спуснал и докоснал с крило водата, която така придобила целебна сила. Лекият вятър е пневмата, която вее, накъдето иска. И това причинява на сънуващия ужасния страх. Намеква се за нечие невидимо присъствие, за една божествена сила, която живее сама по себе си и от чието присъствие човек бива обзет от ужас. Сънуващият с нежелание си спомня за басейна на Бетесда. Той не желае нищо от него, защото подобни неща се срещат само в Библията или най-много в неделя сутрин в проповедта. Те нямат нищо общо с психологията. За Светия Дух се говори само по празнични поводи, но това изобщо не е явление, което се преживява.

Знаех, че сънуващият би могъл да преодолее ужаса и, така да се каже, да превъзмогне паниката си, но аз никога не настоявам, когато виждам, че човекът не желае да поеме пътя, който се разкрива пред него. Не споделям евтиното допускане, че става дума за обикновена съпро­тива. Съпротивите - когато те са упорити, заслужават внимание, защото често са имали смисъл като предуп­реждения, които не бива да бъдат пренебрегвани. Целеб­ното за един може да бъде отровно за друг или дадена операция може да има смъртен изход, ако е противопо­казна.

Когато става дума за най-интимно преживяване, за ядрото на личността, тогава повечето хора се ужасяват и много от тях бягат от него. Както и този теолог. Разбира се, съзнавам, че теолозите са в по-трудно положение от останалите. От една страна, те са по-близо до религиоз­ното, но, от друга - са no-тясно свързани с църквата и догмата. Рискът от вътрешното преживяване, духовната авантюра е чужда на повечето хора. Възможността подобно преживяване да притежава психична реалност се възприема като анатема от тях. Трябва или да е „свръхес­тествено", или поне „исторически" обоснована. А психи­чески? Пред лицето на този въпрос често се проявява едно неподозирано, но дълбоко презрение към душата.

В съвременната психотерапия често се изисква лека­рят или психотерапевтът да „придружи", така да се каже, пациента в неговите афекти. Понякога е нужна активна намеса от страна на лекаря.

Веднъж дойде една дама от висшата аристокрация, която имала навика да раздава плесници на своите слу­жители, включително на нейните лекари. Тя страдаше от натраплива невроза и бе преминала лечение в клиника. Разбира се, тя беше „подарила" задължителната плесница на главния лекар. В нейните очи той беше само по-висш valet tie chambre (прислужник)23. Нали му плащаше! Тогава той я изпратил при друг лекар, а там се случило същото. Тъй като дамата всъщност не беше истински болна, но във всеки случай трябваше да бъде лекувана с „ръкавици", злополучният лекар я изпратил при мен.

Тя беше внушителна и представителна личност, висо­ка шест стъпки - можеше да те напердаши! - уверявам ви! И така, тя се появи и ние проведохме приятен разго­вор. След това дойде мигът, когато трябваше да й кажа и нещо неприятно. Разярена, тя скочи и ме заплаши, че ще ме удари. Аз също скочих и й казах: „Е, добре, вие сте дамата, вие удряте първа! Но след това удрям аз!", и наистина щях да го направя. Тя падна назад в стола си и просто се смали. „Досега никой не ми е казвал това!" - протестира тя, но оттук терапията потръгна успешно.

Това, от което се нуждаеше тази пациентка, бе мъжка реакция. В този случай би било съвсем неправилно да бъде „придружавана". Това не би било от полза за нея. Тя страдаше от натраплива невроза, тъй като не можеше да си налага морални задръжки. Такива пациенти трябва да имат някаква друга форма на задръжка - именно поради това идват симптомите на натрапливост.

Преди години бях подготвил статистика за резултати­те от моята лечебна практика. Вече не си спомням точно цифрите, но около една трета бяха излекувани, една трета - със значително подобрение и една трета - без особено повлияване. Но точно случаите без подобрение са трудни за преценка, защото някои неща не се отключват и разби­рат от пациентите в продължение на години и едва тогава оказват влияние. Колко често ми се е случвало някога мои пациенти да ми пишат: „Едва десет години след като съм бил при вас, разбирам онова, което в действителност е било."

Малко случаи са ми се изплъзвали, много рядко е трябвало да отпращам някой пациент. Но дори и сред тях има такива, които по-късно са ми изпращали положител­ни съобщения. Точно затова преценката за успеха на едно лечение е толкова трудна.

В хода на лечебната практика на един лекар, разбира се, се появяват хора, които са от значение и за него самия. Той среща личности, които за щастие или нещастие никога не са привличали вниманието на обществото и въпреки това или точно затова притежават необикновен размах или са преживели безподобни събития и катаст­рофи. Понякога това са изключителни дарования, за които другият би трябвало да пожертва живота си с неизчерпаем ентусиазъм, но те са се сраснали с толкова неблагоприятна психична диспозиция, че човек не знае дали има работа с гении или с една недоразвита личност. Нерядко при необичайни обстоятелства в тях разцъфтя­ват богатствата на една душа, каквато никога не бихме се надявали да срещнем в социалните низини. Необходима­та за психотерапевтичната дейност връзка не позволява на лекаря да откъсне очи от висотите и дълбините на човешкото страдание. Тази връзка се състои преди всич­ко в постоянното сравняване и съпоставяне, в диалектическото конфронтиране на две противоположни психич­ни реалности. Ако подобни впечатления по една или друга причина не се сблъскат едно с друго, то психотерапевтичният процес остава безрезултатен и не се постига никаква промяна. Ако лекар и пациент не се превърнат в проблем един за друг, не може да бъде намерено решение.

Сред т. нар. невротични пациенти в наши дни има немалко такива, които преди не са били невротици - т. е. раздвоени в самите себе си. Ако живееха във време и обкръжение, където човекът е свързан със света на предците чрез митовете, следователно с природата, не само външно, а съпреживяно, те биха избегнали разцепление­то в себе си. Става дума за хора, които не могат нито да понесат загубата на митовете, нито да намерят пътя към външния свят, т. е. към света през погледа на естествени­те науки, още по-малко могат да се задоволят с интелек­туалната игра на думи, която няма нищо общо с мъдрост­та.

Тези жертви на душевното раздвоение на нашето вре­ме са само „факултативни" невротици, които се отърсват от привидно болестното в същия момент, в който зееща­та пропаст между Аза и несъзнаваното се затвори. Лека­рят, който е изпитал на собствен гръб дълбокото раздво­ение, вероятно по-добре може да разбере несъзнаваните душевни процеси и да избегне типичната опасност от инфлация, грозяща психолозите. Който не познава нуминозното влияние на архетиповете от собствен опит, едва ли ще може да избегне негативното им въздействие, когато се сблъска на практика с него. Той ще го надценя­ва или ще го подценява, тъй като притежава само теоре­тично становище, но не и емпиричен критерий. Оттук започват - но не само за лекаря - опасните заблуди, първата от които представлява опитът за интелектуално доминиране. Това служи на тайната цел - отдалечаване на лекаря и пациента от архетиповото въздействие, как­то и от действителния опит, в полза на един привидно сигурен, изкуствен, но само двуизмерен свят на поняти­ята, който би искал да прикрие действителния живот с т. нар. ясни понятия. Изместването към понятийното отне­ма същността от опита и му придава само някакво име, което отсега нататък бива поставяно на мястото на дейс­твителността. Никой не е отговорен за едно понятие и това е именно търсеното удобство, което обещава защи­та от преживяването. Но духът не живее в понятията, а в действията и фактите. Не можеш да примамиш кучето с голи думи, и все пак човек повтаря тази процедура до безкрайност.

Към най-трудните и неблагодарни пациенти според моя опит освен обикновените лъжци спадат и т. нар. интелектуалци, защото при тях едната ръка никога не знае какво върши другата. Те култивират една психоло­гия a compartimejits (сравнявайки). Всичко при тях се урежда с един интелект, неподчинен на контрола на чувството - и все пак човек получава невроза, ако чувст­вото е неразвито.

От срещите с моите пациенти, които анализирах, и от сблъсъка с душевния феномен, който се представи пред мен и моите пациенти с неизчерпаема редица от образи, аз придобих много познания и преди всичко проникнах в собствената си същност. И много от наученото идваше от моите грешки и поражения. За анализ разполагах главно с жени, които подхождаха към работата изключително съвестно, с разбиране и интелигентност. Те значително допринесоха за това да открия нови пътища в терапията.

Някои от анализираните станаха мои ученици в истин­ския смисъл на думата и те разнесоха моите идеи по света. Сред тях открих хора, приятелството с които съх­раних през десетилетията.

Моите пациенти и анализанти ме доведоха толкова близко до реалността на човешкия живот, че не можех да не науча съществени неща от тях. Срещите с различни типове хора, с различно психологическо ниво за мен бяха несравнимо по-важни, отколкото кратките разговори с някои знаменитости. Най-хубавите и най-смислени раз­говори в моя живот бяха анонимните.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   23


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница