К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография



страница8/23
Дата02.02.2017
Размер5.51 Mb.
Размер5.51 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   23

Зигмунд Фройд24

Приключението на моя духовен живот започна с това, че станах психиатър. Започнах да наблюдавам клинично душевноболни пациенти. Така се натъкнах на психични процеси от изключително естество, които описвах и кла­сифицирах, без да имам ни най-малка представа относно тяхното съдържание, което се обозначаваше само с „па­тологично" и това изглеждаше напълно достатъчно. С течение на времето вниманието ми се съсредоточи глав­но върху болни, при които имаше нещо разбираемо, т. е. върху параноидни случаи, маниакално-депресивни налудности и психогенни разстройства. От самото начало на моята психиатрична кариера изследванията на Бройер и Фройд, както и трудовете на Пиер Жане ми предоста­вяха богатство от идеи и стимули. Особено полезни за мен бяха работите на Фройд върху една техника за анали­за и тълкуване на сънищата за разбиране шизофренните форми на изразяване. Още през 1900 бях прочел Тълкува­не на сънищата25 на Фройд, но бях оставил книгата наст­рана, тъй като все още не я разбирах. Бях на двадесет и пет години и ми липсваше опит, за да мога да оценя теориите на Фройд. Това дойде много по-късно. През 1903 отново взех в ръце Тълкуване на сънищата и устано­вих връзка с моите собствени идеи. Това, което особено много ме заинтригува в тази студия, бе приложението към сънищата на понятието за потискащия механизъм, произлизащо от психологията на неврозите. Това за мен бе важно, тъй като често се натъквах на потискане при моите експерименти със словесни асоциации: така при определени стимулиращи думи пациентите нямаха ника­къв асоциативен отговор или, ако го даваха, имаха значи­телно по-дълго време на реакция. Както по-късно се оказа, подобно разстройство се проявяваше тогава, кога­то стимулиращата дума бе засегнала някакъв душевен конфликт или болка. В повечето случаи пациентът не съзнаваше това, а на въпросите ми за причината на разстройството отговаряше по един особено притворен начин. Прочитането на Тълкуване ни сънищата на Фройд ми показа, че тук играе роля потискащият механизъм и че наблюдаваните от мен факти кореспондират с негова­та теория. Аз можах да потвърдя неговите аргументи.

Различно беше със съдържанието на потискането. В този пункт не можех да се съглася с Фройд. Той разглеж­даше като причина за потискането някаква сексуална травма, но за мен това не беше достатъчно. От практика­та познавах многобройни случаи на неврози, при които сексуалността играеше само подчинена роля, а на преден план стояха други фактори, например проблемът за соци­алното приспособяване, за потиснатостта вследствие на трагични жизнени обстоятелства, съображения, свърза­ни с престижа, и пр. По-късно представих на Фройд подобни случаи, но той не признаваше други фактори освен сексуалните. За мен това беше твърде незадоволи­телно.

Отначало не беше лесно да определя точното място на Фройд в моя живот или да си изградя точна нагласа към него. Когато се запознах с неговите трудове, пред мен стоеше перспективата за една академична кариера, на­мирах се пред завършека на една работа, която щеше да помогне за придвижването ми нагоре в университета. В академичния свят обаче Фройд беше persona поп grata по онова време и всякаква връзка с него беше вредна за академичната репутация. Т. нар. „важни хора" го споме­наваха само бегло, а по конгресите го обсъждаха единст­вено в кулоарите, никога на пленумите. Така че изобщо не ми беше приятно да установя съответствието на моите асоциативни опити на теориите на Фройд.

Веднъж, когато размишлявах върху тези въпроси в моята лаборатория, някакъв дявол ми пошепна, че бих могъл да публикувам резултатите от своите експеримен­ти и своите изводи, без да споменавам Фройд. Та аз притежавах опити, разработени много преди да започна да го разбирам. Тогава обаче прозвуча и гласът на моята втора личност: „Ако ти направиш нещо подобно, ако се престориш, че не познаваш Фройд, това би било измама. Човек не може да изгради живота си върху една лъжа." С това случаят приключи. Оттогава взех страната на Фройд и се борих за него.

Първите си копия счупих за Фройд, когато на един конгрес в Мюнхен на тема натрапливи неврози неговото име беше умишлено премълчано. Във връзка с това през 1906 написах за Munchner Medizinische Wochenschrift един материал26 за учението за неврозата на Фройд, което има съществен принос за разбирането на напрапливите нев­рози. В отговор на тази статия получих писма от двама немски професори, които ме предупреждаваха, че ако застана на страната на Фройд и продължа в този дух, т. е. да го защищавам, то моето академично бъдеще е застра­шено. Отговорих им: „Ако това, което Фройд казва, е вярно, то аз съм с него. Пет пари не давам за кариера, която предполага ограничаване на изследванията и пре­мълчаване на истината." И продължих и по-нататък да се застъпвам за Фройд и неговите иден. Не можех обаче, въз основа на моите собствени наблюдения и опит, да се съглася, че всички неврози се причиняват от сексуално потискане или сексуална травма. В някои случаи това бе вярно, в други - не. И все пак Фройд бе прокарал нов път в изследванията и тогавашното възмущение срещу него ми изглеждаше абсурдно27.

Не срещнах голямо разбиране за идеите, изложени в „Психология на деменция прекокс". Всъщност моите коле­ги ми се присмяха. Но благодарение на тази работа аз се запознах с Фройд. Той ме покани и през февруари 1907 се състоя първата ни среща във Виена. Срещнахме се в един часа по обяд и разговаряхме тринадесет часа без прекъсва­не. Фройд беше първият наистина значителен мъж, когото срещнах. Никой друг от моето обкръжение тогава не може­ше да се сравни с него. В неговото поведение нямаше нищо тривиално. Намирах го за изключително интелигентен, остроумен и във всяко отношение - забележителен. И все пак първите ми впечатления от него останаха неясни; не можах да го разбера.

Това, което ми разказа той за своята сексуална теория, силно ме впечатли. Въпреки това неговите думи не можеха да отстранят моите колебания и съмнения. Аз ги изтъквах неведнъж, но всеки път той ми възразяваше с аргумента, че ми липсва опит. Фройд имаше право: тогава не прите­жавах достатъчно опит, за да подкрепя своите възраже­ния. Виждах, че неговата теория за сексуалността бе от огромно значение за него - както във философски, така и в личностен смисъл. Това ме впечатляваше, но не можех да си обясня доколко силното подчертаване на сексуалността е свързано със субективни предпоставки и доколко почива­ше върху неголословен опит.

Преди всичко във висша степен съмнително ми се струваше отношението на Фройд към духа. Ако в някоя личност или произведение на изкуството прозираше духов­ността, той я подлагаше на съмнение и виждаше в нея потисната сексуалност. Всичко, което не можеше да се тълкува пряко като сексуалност, той означаваше като „психосексуалност". Аз възразявах, че неговата хипоте­за, развита логически докрай, би довела до унищожител­на присъда за културата. Културата би изглеждала като чист фарс, като морбидно следствие от потисната сексу­алност. „Да - потвърждаваше той, - така е. Това е едно проклятие на съдбата, срещу която сме безсилни." Изоб­що не бях склонен да се съглася с него или да се задоволя с това. Все още не се чувствах дозрял за дискусия. Още нещо ми се стори важно при първата среща. Отнася се до неща, които едва след края на приятелството ни можах да осмисля и да разбера напълно. Беше очевидно, че Фройд изключително много държи на сексуалната теория. Ко­гато говореше за това, неговият тон ставаше настояте­лен, почти тревожен и нищо не оставаше от неговия критичен и скептичен маниер на изразяване. Върху лице­то му оживяваше особено развълнуван израз, чиято при­чина не можех да си обясня. Това ми правеше силно впечатление: сексуалността означаваше за него един numinosum28. Впечатлението ми се потвърди от един раз­говор, който проведохме също във Виена около три годи­ни по-късно (1910).

Спомням си още съвсем ясно как Фройд ми каза: „Драги Юнг, обещайте ми никога да не се отказвате от сексуалната теория. Това е най-важното нещо. Разбирате ли, от това ние трябва да направим догма, непоклатима крепост." Той изговори това страстно и с тон на баща, който казва на сина си: „Обещай ми, сине, всяка неделя да ходиш на църква!" Малко изненадан, аз го попитах: „Крепост - срещу какво?" На което той отговори: „Срещу черния кален поток... - тук той се поколеба малко и добави: - ...на окултизма!" Това, което ме стресна отна­чало, беше „крепост" и „догма" - защото една догма, т. е. безапелационно изповядване на една вяра, се издига само там, където трябва да се премахне веднъж и завинаги всякакво съмнение. Но това вече няма нищо общо с научната преценка, а само с личния стремеж към власт.

Това бе удар за нашето приятелство. Знаех, че никога няма да приема подобна нагласа. Това, което Фройд, изглежда, разбираше под „окултизъм", беше почти всич­ко, което както философията и религията, така и развиватата се в ония дни парапсихология можеха да кажат за душата. За мен сексуалната теория бе също толкова „окултна", т. е. недоказана, само възможна хипотеза, както много други спекулативни възгледи. Дадена науч­на истина за мен бе задоволителна хипотеза в определен момент, но не и постулат на вярата за всички времена.

Без тогава да разбирам това, наблюдавах у Фройд пристъпи на неосъзнати религиозни фактори. Очевидно той искаше да ме спечели за съвместен отпор срещу застрашителните несъзнавани съдържания.

Впечатлението от споменатия разговор допринесе.за объркването ми; дотогава не бях придавал на сексуал­ността значението на неустойчива даденост, на която трябва да бъдеш верен, защото в противен случай би могло да изчезне. За Фройд, изглежда, сексуалността означаваше много повече, отколкото за другите хора. За него тя беше res religiose observanda (обект на религиозна почит). Под впечатлението на подобни въпроси и мисли човек обикновено става плах и сдържан. Така че този разговор бързо приключи след няколко неуспешни опита от моя страна.

Бях объркан и смутен. Имах чувството, че съм хвър­лил поглед към непозната нова земя и от това са ме налетели рояци нови идеи. Едно ми беше ясно: Фройд, който винаги специално подчертаваше своята нерелигиозност, си беше създал една догма, дори нещо повече - на мястото на изгубения ревнив Бог той бе изваял друг непреодолим образ, този на сексуалността. Образ не по-малко напорист, взискателен, внушителен и застрашите­лен, и морално амбивалентен, отколкото първият. Както на психически по-силния, затова по-опасен, се приписват атрибути на „божественост" или „демоничност", така при Фройд „сексуалното либидо" играе ролята на dens ubsconditus - един скрит бог. За Фройд преимуществото на подобна подмяна, изглежда, се състоеше в това, че новият нуминозен принцип му изглеждаше безупречен от научна гледна точка, освободен от всякаква религио­зна обремененост. В основата си обаче нуминозността като психологическо свойство на две рационално несъизмерими противоположности - Яхве и сексуалността, оставаше същата. Променено бе само названието, но с това и гледната точка: не горе трябваше да се търси изгубеният бог, а долу. Но всъщност какво значение има за по-силния фактор дали е наричан с едно или друго име. Ако нямаше никаква психология, а само конкретни пред­мети, то човек просто би разрушил единия предмет и на негово място би поставил другия. В действителност, т, е. в сферата на психологическия опит обаче, не е изчезнало нищо от настойчивостта, тревожността, принудителността. Както и преди остава въпросът: как можем да се спасим и да избегнем страха, нечистата съвест, чувството за вина, принудата, неосъзнатостта и инстинктивността? Ако не можем да направим това откъм светлата, идеалистична страна, може би бихме успели откъм тъмната, биологичната.

Тогава внезапните проблясъци на мисълта изпълваха главата ми. По-късно, когато размишлявах за характера на Фройд, открих техния смисъл. Преди всичко ме зани­маваше една характерна черта: озлобеността на Фройд. Тя ми направи впечатление още при първата ни среща. Дълго време не разбирах тази негова черта, докато не я разгледах във връзка с неговия възглед за сексуалността. За Фройд сексуалността представляваше numinosum, но в неговите теории и терминологията му тя се споменава изключително като биологична функция. Само вълнени­ето, с което той говореше за нея, позволява да се направят изводи за далеч по-дълбок отклик у него. В края на краищата той желаеше да поучава - поне на мен така ми се струваше, - че от гледна точка на вътрешния свят сексуалността обхваща също и духовността или притежа­ва важно значение. Но неговата конкретна терминология беше твърде ограничена, за да обобщи и изрази тези мисли. Така че в края на краищата ми се струваше, че той сам работи против себе си и своята цел - а няма по-лоша озлобеност от тази на човек, който сам си е най-злият враг. По неговите собствени думи той се чувстваше като човек, заплашен от „черната кална вода", точно той, който се беше опитал да хвърли ведро в черните дълбини.

Фройд никога не си бе задавал въпроса, защо трябва­ше постоянно да говори за секс, защо мисълта за него го бе обсебила. Той никога не бе осъзнавал, че „монотон­ността на тълкуването" беше израз на някакво бягство от самия себе си или може би от, да я наречем така, неговата „мистична" страна. Без признаване на тази страна обаче той никога нямаше да бъде в съгласие със самия себе си. Той бе сляп за парадокса и двойствената стойност на съдържанието на несъзнаваното и не знаеше, че всичко, което изплува от несъзнаваното, има „горе" и „долу", „вътре" и „вън". Когато се говори за външното, а той правеше това, се взема под внимание само едната страна, и в резултат от това възниква и едно противодействие от страна на несъзнаваното.

Нищо не можеше да се направи срещу тази едностран­чивост на Фройд. Може би някакво вътрешно преживя­ване би могло да му отвори очите; по-вероятно бе обаче неговият интелект отново да редуцира всичко това до „чиста сексуалност" или „психосексуалност". Той оста­ваше жертва на единия аспект - именно затова в него виждам една трагична личност. Защото той бе велик човек, нещо повече - човек във властта на един демон.

След нашия втори разговор във Виена аз разбрах хипотезата за властта на Алфред Адлер, на която дотога­ва не бях обръщал достатъчно внимание. Адлер, както и много други синове, от своя „баща" не беше научил онова, което той казваше, а това, което вършеше. Така пробле­мът за любовта (Ероса) и властта тежеше като тежък камък на душата ми. Както самият Фройд ми беше казвал, той никога не бе чел Ницше. Сега аз виждах неговата психология като един ход на историята на духа, който компенсираше Ницшевото обожествяване на прин­ципа на властта. Проблемът очевидно беше не „Фройд срещу Адлер", а „Фройд срещу Ницше". Изглежда, че това беше много повече от домашно скарване в областта на исихопатологията. В мен се прокрадваше идеята, че Ерос и нагонът за власт са синове на един и същи баща, на една и съща мотивираща душевна сила, която, както положителното и отрицателното електрическо напреже­ние, емпирично се проявява в противоположни форми - едната кито pa fiats (понасяща), другата като agens (дейс­тваща) на нагона за власт - и обратно. Еросът заангажира нагона за власт толкова, колкото и обратното. Закъде единият без другия? От една страна, човек е жертва на нагона; от друга страна, той се опитва да го контролира. Фройд показва как обектът става жертва на нагона, а Адлер - как човек използва нагона, за да наложи своята воля върху обекта. Безпомощен в ръцете на съдбата, Ницше трябваше да създаде за себе си един образ на „свръхчовек", Фройд - така поне мислех - трябва да е толкова силно повлиян от силата на Ероса, че желае да го въздигне в догма като религиозен нумен, acre perennius (по-вечен от медта). Не е тайна, че Зарашустра възвестя­ва едно евангелие, а Фройд се конкурираше дори с църк­вата в своето намерение да канонизира една теория. Не правеше това гръмко, напротив, той подозираше мен, че желая да се обявя за пророк. Той издигаше своето трагич­но изискване и в същото време го заличаваше. Така постъпват в повечето случаи хората с нуминозностите - и това е правилно, - защото те в едно отношение са истинни, а в друго не са. Нуминозното преживяване едновременно и възвисява, и принизява. Ако Фройд беше вземал под внимание малко повече психологическата истина, че сексуалността е нуминозна - т. е. че тя е и Бог, и дявол, тогава той не би останал в тесните граници на едно биологично понятие. А Ницше може би не би изпад­нал извън границите на света чрез своята интелектуална крайност, ако се бе придържал повече към основанията на човешкото съществувание.

Винаги когато психиката е приведена в състояние на силно „трептене" чрез някакво нуминозно преживяване, тя е изложена на опасност от това, че нишката, на която човек виси, може да се скъса, Затова едни изпадат в абсолютно утвърждаване, а други - което е едно и също - в абсолютно отричане. Ninhamiva (освободеност от противоречия) - казва Изтокът. Не забравях това. Духов­ното махало се люшка между ума и глупостта, а не между правилното и неправилното. Опасността от numinosum се състои в това, че води до крайности и че тогава някоя скромна истина или някоя малка грешка се смятат за Истината и за фатална грешка. Tout passe - това, което вчера е било истина - днес е лъжа, а това, което онзи ден е било смятано за погрешно заключение - утре може да бъде истинско откровение - напълно в духа на психологи­ческите неща, които ние наистина все още твърде малко разбираме. Например изобщо не сме наясно какво озна­чава това, че нищо не съществува, без едно толкова мъничко - и толкова преходно! - съзнание да го е осъзна­ло.

Разговорът с Фройд ми показа, че той се бои от това, че нуминозната светлина на неговите сексуални прозре­ния можеше да бъде угасена от „черната кална вълна". Ето как бе възникнала една истинска митологическа ситуация: борбата между светлината и мрака. Това обяс­нява нуминозността на тази същност и незабавното при­бягване на Фройд до догмата като религиозно средство за защита. В следващата ми книга, в която се занимавам с борбата на героите за свобода, използвам митологична­та основа на любопитната реакция на Фройд.

От една страна, сексуалната интерпретация, а, от дру­га - нагонът за власт на „догмата" в течение на годините ме отведоха към типологичните проблеми, както и към поляритета и динамиката на психиката. Последва и про­дължи няколко години изследването на „черната кална вълна на окултизма". С други думи, опитах се да разбера съзнаваните и несъзнавани исторически предпоставки на нашата съвременна психология.

Интересно ми беше да науча възгледите на Фройд за предкогнитивността и за парапсихологията изобщо. Ко­гато през 1909 година го посетих във Виена, го попитах какво мисли за това. От позиция на своята материалис­тическа предубеденост той отхвърли целия този комп­лекс от въпроси като глупост и използва един толкова повърхностен позитивизъм, че аз положих доста усилия, за да не му отговоря също толкова остро. Още няколко години изминаха, докато Фройд осъзна сериозността на парапсихологията и призна действителността на „окулт­ните" феномени.

Докато Фройд излагаше аргументите си, аз имах осо­беното усещане, като че ли диафрагмата ми е от желязо и е нажежена - до червено. В този момент се чу такъв трясък в библиотечния шкаф до нас, че и двамата ужасно се стреснахме. Помислихме, че шкафът ще се стовари върху нас. Казах на Фройд: „Това сега е един от така наречените каталитнчии феномени!"

„Ами - каза той, - това е чиста глупост!"

„Не е! - отговорих аз. - Грешите, господин професоре, а за доказателство, че съм прав, предсказвам, че ей сега ще се чуе още един подобен трясък!" Наистина, едва бях изрекъл тези думи, и отново прозвуча трясък в библио­течния шкаф!

И до днес не мога да си обясня защо тогава бях толкова уверен. Знаех с положителност, че пукотът ще се повто­ри. Фройд само ме погледна възмутено. Не зная какво мислеше или какво означаваше неговият поглед! Но във всеки случай това преживяване събуди у него известно недоверие към мене и аз имах чувството, че съм му причинил нещо лошо. Никога повече не заговорих за инцидента.

1909 година се оказа решаваща за нашите отношения. Бях поканен от Кларк Юнивърсити в Уорчестър, Масачузетс, да изнеса поредица от лекции за асоциативния експеримент. Независимо от мен покана бе получил п Фройд и решихме да пътуваме заедно. Срещнахме се в Бремен, придружаваше ни Ференци. Точно в Бремен се случи този толкова обсъждан инцидент - изпадането на Фройд в безсъзнание. Това беше провокирано - косвено, - от моя интерес към т. нар. „блатни трупове". Знаех, че в определени области на Северна Германия са намирани т. нар. „блатни трупове" - на хора от праисторически епохи, потънали или погребани в блатата. Блатната вода съдържа хумусни киселини, които разрушават костите и същевременно обгарят кожата така, че тя и косите се съхраняват напълно. По такъв начин се извършва един естествен процес на мумифициране, при който обаче труповете под тежестта на водата стават абсолютно плос­ки. Понякога такива изплуват в торфените находища в Холщайн, Дания и Швеция.

За блатните трупове, за които бях чел, се сетих, когато бяхме в Бремен, но се пообърках и ги смесих с мумиите в бременските оловни килии! Моят интерес нервира Фройд и той няколко пъти ме попита: „Какво ви засягат тези трупове?" Той така се ядоса, че по време на разгово­ра на масата изпадна в безсъзнание. След това ми каза, че бил убеден, че това бърборене за трупове означавало, че му желая смъртта. Бях поразен от подобно твърдение. Бях ужасен от силата на фантазията му, която явно можеше да му причини припадък.

В подобна връзка Фройд още веднъж получи припадък в мое присъствие. Беше по време на Конгреса по психо­анализа в Мюнхен през 1912 г. Някой поведе разговор за Аменофис IV. Излагаше тезата, че поради негативното отношение към баща си той заповядал да бъдат заличени неговите стенописи и че зад великото му творение - монотеистичната религия, се крие неговият бащин ком­плекс. Това ме подразни и аз се опитах да опонирам, като изложих становището си, че Аменофнс е бил творческа и дълбоко религиозна личност, чиито дела не са продикту­вани от личностни противоречия с баща му и не могат да бъдат обяснявани по такъв начин. Точно обратното, той поддържал паметта за баща си с достойнство и разруши­телното му усърдие се проявява само срещу бога Амон, чието име той заповядал да бъде заличено навсякъде - включително и върху стенописите на баща си Амонхотеп. Освен това и други фараони са заличавали имената на своите действителни или божествени предци по па­метници и статуи, заменяйки ги със собствените имена, като дори са смятали, че имат право на това, доколкото са реинкарнация на същото божество. Те обаче не са въвели нито нов стил, нито нова религия.

В този момент Фройд падна от стола в безсъзнание, Всички стояха безпомощно наоколо, а аз го вдигнах на ръце, отнесох го в най-близката стая и го положих на дивана. Още докато го носех, той почти дойде на себе си и аз никога няма да забравя погледа, който ми отправи. Той ме погледна така, като че ли бях неговият баща. Каквото и друго да е довело до този припадък - защото атмосферата беше много напрегната, - фантазията за отцеубийството е обща за двата случая.

Още преди това Фройд често намекваше, че виждал в мене своя приемник. Подобни намеци ми бяха неприят­ни, защото знаех, че не бих могъл да представям неговите възгледи, така да се каже, коректно - т. е. според неговия замисъл. От друга страна, никога не ми се бе удавало да изложа своите възражения така, че той да може да ги оцени по достойнство, а аз изпитвах прекалено голямо уважение към него, за да се реша да го предизвикам към едно окончателно обяснение. Мисълта, че бих могъл да бъда натоварен, така да се каже, пряко волята ми с вземането на страна, ми беше неприятна и по други причини. Преди всичко подобно нещо не съответстваше на моята натура. На второ място, не можех да жертвам своята интелектуална независимост и, на трето място, подобно нарастване на авторитета ми беше противно, тъй като за мен то не означаваше нищо освен отклонява­не от моята главна цел. Ставаше дума за изследване на истината, а не за личния престиж.

Пътешествието до САЩ, което започна от Бремен през 1909, продължи около седем седмици. Бяхме заедно ежедневно и анализирахме сънищата си. Имах няколко важни сънища, но тях Фройд не можа да разтълкува. Не му отправих никакви упреци по този повод, защото и на най-добрия аналитик би могло да се случи да не може да разгадае тайната на някой сън. Това бе човешка слабост и то никога не би ме накарало да се откажа от анализите на нашите сънища. Напротив, залагах твърде много на това и нашите отношения бяха изключително ценни за мен. Възприемах Фройд като по-възрастната, по-зряла и опитна личност и в този смисъл себе си - като син. Но тогава се случи нещо, което нанесе тежък удар на нашите отношения.

Фройд беше сънувал един сън, за чийто проблем ня­мам право да говоря. Разтълкувах го колкото можах, но добавих, че би могло още много да се каже, ако той пожелае да ми съобщи някои детайли от своя личен живот. При тези думи Фройд ме погледна особено -неговият поглед беше изпълнен с недоверие - и каза: „Но аз не мога да рискувам своя авторитет!" Точно в този момент той го загуби. Това изречение се заби в паметта ми. С това за мен краят на нашите отношения беше почти предрешен. Фройд поставяше личния авторитет над ис­тината. . .

Както вече казах, Фройд можеше да тълкува сънища­та ми само отчасти или почти никак. Ставаше дума за сънища с колективно съдържание, изпълнени със симво­лен материал. Особено важен за мен беше един, тъй като той за първи път ме доведе до понятието за „колективно­то несъзнавано" и по такъв начин се превърна в прелю­дия на книгата ми Промени и символи на либидото.

Ето какъв беше сънят. Намирах се в непозната за мен къща на два етажа. Беше „моят дом". Аз бях на втория етаж, в нещо като дневна, обзаведена със старинни мебе­ли в стил рококо. По стеннте висяха ценни старинни картини. Учудвах се, че това е моята къща, и си мислех: не е лошо! Но изведнъж ми хрумна, че още не знам как изглежда долният етаж. Тръгнах по стълбата надолу и стигнах до партера. Там всичко беше много по-старо и аз разбрах, че тази част беше от XV или XVI век. Обстанов­ката беше средновековна, подовете бяха от червени тух­ли. Всичко изглеждаше малко мрачно. Аз влизах от стая в стая и си мислех: сега трябва да разгледам цялата къща! Стигнах до една тежка врата и я отворих. Зад нея открих каменна стълба, която водеше към избата. Слязох надолу и се намерих в едно хубаво сводесто помещение, което изглеждаше много старинно. Разгледах стените и открих, че между обикновените зидани камъни имаше редове от тухли. В хоросана имаше парченца от тухли, по което разбрах, че стените са от римско време. Интересът ми се засили. Разгледах и пода, изграден от каменни плочи. На една от тях открих желязна халка. Когато я дръпнах, плочата се повдигна и отново видях стълба с тесни стъпа­ла от камък, които водеха надолу. Слязох по нея и се намерих в ниска каменна пещера. По пода имаше дебел слой прах, в прахта - кости и изпочупени съдове - като останки от някаква примитивна култура. Открих и два човешки черепа, явно много стари, полуразпаднали се. Тогава се събудих.

Това, което заинтригува Фройд в този сън, бяха преди всичко двата черепа. В разговорите ни той все се връща­ше към това и ме караше да открия някакво свое желание, свързано с тях. Какво мислех за черепите аз? И чии бяха? Естествено, знаех съвсем определено какво искаше да открие той - че тук става дума за скрити желания за смърт. „Да, но какво очаква всъщност той?" - мислех си аз. Чия смърт желаех? Усетих в себе си твърда съпротива срещу подобно тълкуване и имах своите предположения относно това, което можеше да означава сънят в действи­телност. Но тогава още не се доверявах на своите тълку­вания и исках да чуя неговото мнение. Исках да се уча от него. И така, аз се подчиних на внушенията му и казах: „На жена ми и снаха ми" - та нали все трябваше да назова някого, чиято смърт си заслужаваше да бъде пожелана!

Тогава бях отскоро женен и знаех, че у мен нямаше и следа от нещо, което би насочвало към подобни желания. Но аз не можех да изложа пред Фройд своите догадки за тълкуването на съня, без да срещна неразбиране и рязка съпротива. Не бях дорасъл за това, а и се страхувах да не загубя приятелството му, ако отстоявам своето мнение. От друга страна, исках да узная какво би последвало от моя отговор и каква би била неговата реакция, ако го заблудя и му кажа нещо, пасващо на неговата теория. И така, аз му казах една лъжа - бях абсолютно наясно, че моето поведение не е безуп­речно от морална гледна точка, но за мен би било невъз­можно да го допусна да проникне в моя духовен свит. Твърде дълбока бе пропастта между неговия и моя. В действителност Фройд като че ли се успокои от моя отговор. По такъв начин разбрах, че е безпомощен пред подобни сънища и трябваше да намира убежище в своята доктрина. За мен обаче беше важно да разкрия действи­телния смисъл на съня.

Беше ми ясно, че къщата преставлява образ на психи­ката - т. е. на моето тогавашно състояние на съзнанието заедно с дотогава несъзнаваните допълнения. Съзнание­то бе представено чрез всекидневната. Създаваше впе­чатление за обитаемост въпреки старинния стил.

На партера започваше първото равнище на несъзнаваното. Колкото по-дълбоко слизах, толкова по-чуждо и тъмно ставаше. В пещерата бях открил останки от някак­ва примитивна култура - т. е. света на примитивния човек у мен, който съзнанието не би могло да достигне, нито да обясни. Примитивната душа на човека е сродна с животинската душа, а пещерите от предисторическите времена са били обитавани главно от животни, преди човекът да е започнал да ги използва.

В този период до голяма степен осъзнах колко дълбо­ко е различието между моята духовна нагласа и тази на Фройд. Аз бях израсъл в динамичната историческа ат­мосфера на Базел от края на миналия век и благодарение на прочетеното у древните философи имах известни поз­нания за историята на психологията. Когато размишля­вах за сънищата и съдържанието на несъзнаваното, аз винаги правех исторически паралели. По време на следването си ползвах и стария речник по философия на Круг. Познавах преди всичко авторите от XVIII век, както и тези от настъпващия XIX в, Техният свят формираше атмосферата на стаята на първия етаж. Противно на това останах с впечатлението, че у Фройд интелектуалната история започваше от Бюхнер, Молешот, Дю Боа-Реймонд и Дарвин.

Към обрисуваното от мен състояние на съзнанието сънят привнесе нови пластове на съзнанието: отдавна необитавания партер в средновековен стил, после избата с римската зидария, и накрая праисторическата пещера - всички те представляваха отминали времена и изживе­ните стадии на съзнанието.

Много въпроси ме бяха занимавали в дните преди съня: какви са предпоставките, върху които почиваше Фройдовата психология? Към коя категория човешко мислене се отнася тя? В какво отношение се намира спрямо общите исторически предпоставки нейният поч­ти изключителен персонализъм? Моят сън ми даваше отговора. Очевидно той стигаше далеч назад до основа­нията на културната история, история на следващите едно след друго състояния на съзнанието. Сънят предста­вяше нещо като структурна диаграма на човешката пси­хика. Той полагаше една предпоставка от изключително неличностно естество под психиката. Тази идея попадна в целта, както казват англичаните, „lt clicked". По такъв начин сънят се превърна за мен във водещ образ, който по-късно се потвърди по неочакван начин. Той ми даде първото усещане за едно колективно „априори" на личностната психика, което отначало възприемах като начи­ни на предишно функциониране. Едва по-късно с натруп­ване на опит и на основата на по-сигурни знания аз ги разпознах като инстинктивни форми, като архетипове.

Никога не можах да се съглася с Фройд, че сънят е само една „фасада", зад която се криел смисълът; сми­съл, който вече е известен, но така да се каже, злонаме­рено се крие от съзнанието. За мен сънищата са част от природата, в която няма никакви намерения за измама, а изразява нещо дотолкова, доколкото може - също както едно растение расте или едно животно търси плячката си, доколкото може. По същия начин очите не искат да мамят, но ние може да се мамим, защото очите са късог­леди. Или пък чуваме погрешно, защото ушите ни малко недочуват, а не защото те искат да ни лъжат. Много преди да се познавам с Фройд аз разглеждах несъзнаваното, както и сънищата като негов непосредствен израз, като естествен процес, на който не е присъща никаква самоволност и особено - фокусничества. Не виждах никакви основания за допускането, че триковете на съзнанието могат да бъдат отнесени и върху естествените процеси на несъзнаваното. Точно обратното - ежедневният опит ме бе научил на това, каква упорита съпротива несъзнаваното оказва на тенденциите на съзнанието.

Сънят за къщата имаше странно въздействие върху мен: той пробуди старите ми интереси към археологията. След завръщането си в Цюрих попаднах на една книга за разкопките на Вавилон и прочетох различни други трудове върху митовете. Междувременно в ръцете ми попадна Символика и митология на древните народи от Фридрих Кройцер29. Четях я като обсебен и с изгарящ интерес си проправях път през планини от митологичен материал, както и през купища гностични писания и накрая съвсем се обърках. Намирах се почти в състояние на безпомощ­ност, както тогава в клиниката, когато се опитвах да проумея смисъла на психотичните душевни състояния. Самият аз се виждах като във въображаема лудница, с кентаври, нимфи, божества и богини от книгата на Фридрих Кройцер, които започнах да „лекувам" и анализирам, все едно че бяха мои пациенти. При тези мои занимания установих тясната връзка, която съществуваше между античната митология и психологията на примитивите, което от своя страна ме подтикна към интензивно изс­ледване на последната. Едновременният интерес на Фройд към тази материя ми причини известно неудобство, тъй като ми се струваше, че виждам господстващата позиция на теорията му над фактите.

В хода на тези проучвания се натъкнах на фантастния материал на млада американка, напълно непозната за мене, мис Милер. Материалът бе публикуван от уважава­ния приятел на моя баща Теодор Флорной (вж. Приложението, с. 371) в Arhives de Psychologic (Женева). Веднага бях поразен от митологичния характер на фан­тазиите. Те въздействаха като катализатор на натрупа­лите се и още неподредени мои мисли. Постепенно както от тях, така и от усвоените от мен знания за митовете се оформи книгата Проблеми и символи на либидото. Докато работех върху нея, имах важни съновидения, които вече предвещаваха скъсването с Фройд. Действието в един от най-важните и впечатляващи сънища се разиграваше в планинска местност близо до швенцарско-австрийската граница. Беше привечер, аз видях един възстар човек, облечен в униформа на митнически чиновник. Леко при­веден, той мина покрай мен, без да ми обърне внимание. Изразът на лицето му беше неприветлив, малко меланхо­личен и ядосан. Наоколо имаше и други хора и един от тях ми каза, че старият не бил реален, а дух на един починал преди години митничар. „Той е един от онези, конто не могат да умрат" - добави той.

Това бе първата част на съня.

Заех се да анализирам този сън. Във връзка с „митни­ца" веднага си казах думата „цензура", а по повод „грани­ца" си помислих, от една страна, за тази между несъзнаваното и съзнанието, а, от друга - за границата между Фройдовите и моите възгледи. Проверката на границата - твърде щателна, - струва ми се, намекваше за анализа. На границата куфарите се разтварят и се проверява за контрабанда. При това се разкриват несъзнавани пред­поставки. Старият митничар явно е имал много малко приятни и интересни преживявания в своята работа, така че неговият светоглед бе придал този кисел израз на лицето. Не можех да отхвърля аналогията с Фройд.

Тогава (през 1911 г.) в известен смисъл Фройд вече беше загубил авторитета си пред мен. Но сега, както и преди, за мен той имаше значение като една изключител­на личност, върху която проецирах бащата и тази проек­ция по време на сън далеч още не беше преодоляна. Там, където има подобна проекция, човек не е обективен, а просто има раздвоена преценка. От една страна, е зави­сим, а, от друга - има съпротиви. Когато се появи сънят, аз все още ценях високо Фройд, но - от друга страна, бях и критичен. Раздвоеното отношение бе знак за това, че аз все още не бях осъзнал и разрешил тази ситуация. Това е характерно за всички проекции. Сънят ми внуши необхо­димостта да си я изясня.

Под впечатлението от личността на Фройд аз се отка­зах от собствената си преценка, доколкото това беше възможно, и потиснах критичното си отношение. Това бе предусловието, при което можех да си сътруднича с него. Казах си: „Фройд е много по-опитен и разумен от теб. Сега просто трябва да слушаш това, което казва той, и да се учиш от него!" След това за мое най-голямо учудване го сънувах като заядлив служител от австрийските им­перски служби на митниците, като починал и все още бродещ дух на митнически инспектор. Можеше ли сънят да е израз на онова желание за смърт, което Фройд ми приписваше? Нормално погледнато, не можех да тая в себе си подобно желание, защото по един неприкрито егоистичен начин желаех да се възползвам от богатство­то на неговия опит, а и много залагах на нашата дружба! Така че в никакъв случай нямах повод да желая смъртта му. И все пак би могло сънят да се разглежда и като коректив, като компенсация на осъзнатата ми висока оценка и преклонение. Вероятно сънят предписваше мал­ко по-критично отношение към Фройд. Бях просто сли­сан от това, макар да ми се струваше, че последното изречение в съня съдържаше намек за потенциално без­смъртие на Фройд.

Този сън не приключваше с епизода за митничаря, а след едно прекъсване следваше втора, още по-забележи­телна част. Намирах се в един италиански град, беше около обяд, между дванадесет и един часа. Палещо слън­це заливаше уличките - градът бе разположен на хълмове и ми напомняше едно определено място в Базел - Коленберг. Кривите, тесни улички, които водеха до долината Бирсигтал, която минава през града, бяха отчасти на стъпала. Една такава стълба водеше към Барфусерплатц. Градът беше Базел и в същото време - някакъв италиа­нски град, подобен на Бергамо. Беше лято и яркото слънце бе в зенита си, а всичко наоколо бе обляно от ярка светлина. Насреща ми вървяха много хора, а аз знаех, че магазините са затворени и че хората бързат към къщи за обяд. Сред този човешки поток се движеше един рицар в доспехи. Той се заизкачва по стълбите към мен. Носеше шлем с прорези за очите и плетена ризница. Върху нея - бяла наметка с голям извезан червен кръст на гърдите и гърба.

Можете да си представите какво изпитах - изведнъж в един голям модерен град, по обяд, в пиковия за движе­нието час да срещна кръстоносец, който се насочва към мен! Онова, което най-много ме впечатли, беше, че изг­лежда никой от множеството наоколо не го забелязваше. Никой не се обръщаше и не го разглеждаше; хрумна ми, че може би той е напълно невидим за останалите. Питах се какво ли означава това явление и като че ли някой ми отговори, макар че всъщност нямаше никой: „Да, това е едно обичайно явление. Винаги между дванадесет и един часа рицарят минава оттук, и то от доста време [струваше ми се, че от столетия], и всеки знае за това."

Тогава изобщо не разбирах съня. Бях потиснат и обър­кан и не виждах изход.

Рицарят и митничарят бяха контрастиращи фигури. Митничарят бе неясен, някой, който „още не можеше да умре" - едно отиващо си явление. Рицарят, обратно на това, бе жизнен, напълно реален. Втората част на съня бе във висша степен нуминозна, сцената на границата — прозаична и сама по себе си невпечатляваща; единствено моите размисли за нея ме поразиха.

Размишлявах много относно загадъчната фигура на рицаря, без обаче да мога да схвана пълното му значение. Едва по-късно - след като дълго медитирах над съня, можах до известна степен да прозра неговия смисъл. Още в съня си знаех, че рицарят е от XII век - времето, когато започва алхимията и поклонничеството към св. Граал. Още от младини историите за Граала играеха важна роля в моя живот. Когато бях на петнадесет години, ги проче­тох за първи път и това бе незабравимо преживяване за мен, впечатление, от което никога не можах да се отърся. Предчувствах, че там се крие още някаква тайна. Струва­ше ми се естествено, че сънят е възкресил света на рицаря от Граал и поклонничеството, защото в най-дълбокия смисъл на думата това бе моят свят, който едва ли имаше нещо общо с този на Фройд. Всичко у мен се стремеше да открие нещо непознато, което би придало на баналността на живота някакъв смисъл.

Изпитвах дълбоко разочарование от факта, че в дъл­бините на човешката душа, изглежда, човек не можеше да открие нищо друго освен всеизвестното „общочовеш­ко". Израсъл съм на село сред селяни и това, което не можех да науча в обора, научавах от раблезианските вицове и непринудените измислици в селския фолклор: Инцестът и перверзните не представляваха за мен някак­ва новост, нито пък заслужаваха специално обяснение. Заедно с престъпността те принадлежаха към онази чер­на утайка, която разваляше вкуса към живота, като из­важдаше на бял свят грозотата и безсмислието на човеш­кото съществувание. За мен беше естествено, че зелето .расте върху тор. Трябваше да си призная, че в това не откривах кой знае колко ценно прозрение. Гражданите са тези, които не познават природата и човешкия обор, си мислех аз, отдавна преситен и уморен от тези неща.

Естествено е хората, които не знаят нищо за природа­та, да бъдат невротични, защото те не са адаптирани към действителността. Те са твърде наивни, като деца, и трябва да бъдат, така да се каже, просветени, за да разберат, че са човешки същества като всички останали. С това обаче невротицнте все още не са излекувани, а могат да оздравеят едва тогава, когато се измъкнат от тинята на всекидневието. Но те с удоволствие си остават там, а и как биха могли да се измъкнат, ако анализата не им помага да осъзнаят нещо различно и по-добро? Ако самата теория им открива възможността единствено за разумно и „рационално" решение, съветвайки ги най-после да се откажат от „детинщините"? Та точно това е, което те не могат; а и как биха могли, ако не са открили нищо, върху което да могат да стъпят? Не е възможно просто да бъде отхвърлена една форма на живота, без да бъде заменена с някоя друга. Както опитът доказва, един изцяло разумен начин на живот по принцип е невъзмо­жен,, особено ако една личност е, така да се каже, по природа неразумна, както е невротикът.

Сега разбрах защо личната психология на Фройд беше изключително интересна за мен. При всички обстоятел­ства трябваше да знам как стои въпросът у него с т. нар. негово „разумно решение". За мен това бе жизнено важен въпрос, за който бях готов да жертвам много. Сега ми просветна - той самият имаше невроза, без съмнение подлежаща на диагностициране, с много неприятни сим­птоми, както можах да установя по време на нашето пътуване до Америка. Тогава той ме поучаваше, че цели­ят свят е малко невротизиран и затова е необходимо да се проявява толерантност. Но аз изобщо не можех да се задоволя с това, а исках да узная как може да се преодолее една невроза. Бях разбрал, че нито Фройд, нито неговите ученици можеха да разберат какво означаваше за теори­ята и практиката на психоанализата това,.че дори самият учител не е в състояние да се справи със собствената си невроза. Когато той после оповести своето намерение да идентифицира теорията и метода, както и да ги превърне в нещо като догма, аз вече не можех да му сътруднича и не ми оставаше нищо друго, освен да се оттегля.

Когато работех по книгата Принципи и символи на либидото и стигнах до главата „Жертвата", знаех предва­рително, че това щеше да ми коства приятелството с Фройд. В нея исках да изложа моето собствено разбиране за инцеста, решителната промяна на понятието за либи­дото и някои други идеи, с които се различавах от Фройд. За мен инцестът в много редки случаи означаваше само лично усложнение. Много често той имаше един високо-религиозен аспект, поради което играе решаваща роля почти във всички космогонии и многобройни митове. Но Фройд се придържаше до буквалното тълкуване и не можеше да приеме духовното значение на инцеста като символ. Знаех, че той никога няма да може да приеме някои от моите идеи ио този въпрос.

Споделих с жена ми своите опасения и тя се опита да ме успокои, тъй като смяташе, че Фройд ще прояви великодушност към моите схващания дори и да не може да ги приеме. Аз лично бях убеден, че той не е способен на това. Около два месеца не можех да хвана перото и се измъчвах от конфликта: дали да премълча това,.което мисля, или да рискувам приятелството с Фройд. Накрая се реших да се заема с писането и това наистина ми костваше приятелството с Фройд.

След разрива с Фройд всички мои приятели и познати се оттеглиха. Книгата ми беше обявена за боклук. Про­възгласиха ме за мистик и с това работата приключи. Единствените, които останаха с мен, бяха Риклин и Медер. Но аз бях предвидил самотата си и не си правех илюзии относно реакциите на моите така наречени при­ятели. Това беше нещо, което бях очаквал. Знаех, че съм заложил всичко и че трябва да отговарям за убежденията си. Осъзнавах, че главата „Жертвата" означаваше моята собствена жертва. Това решение ми помогна да започна отново да пиша, макар да знаех, че никой няма да разбере моите идеи.

Обръщайки се назад, бих могъл да кажа, че съм един­ственият, който продължи работата по двата проблема, които най-много интересуваха Фройд: проблема за „архаичните следи" и този за сексуалността. Широко разпрос­транена заблуда е, че не виждам стойността на сексуал­ността. Напротив, в моята психология тя играе голяма роля като основен, макар и не единствен израз на психич­ната цялост. Но моята главна цел беше да изследвам и обясня, освен нейното личностно значение и биологична функция, и нейната духовна страна и нуминозния й сми­съл, както и да изразя това, което беше омагьосало Фройд, без той да може да го обхване. Мислите ми на тази тема са изложени в студиите „Психология на пренасяне­то” и Mysteriiim Conhmctionis. Сексуалността е от голямо значение като израз на един хтоничен дух. Защото всеки дух е „другото лице на Бога", тъмната страна на образа на Бога. Въпросът за хтоничния дух ме заинтересува от момента, в който се докоснах до мисловния свят на алхимията. По същество този интерес се пробуди още в онзи първи разговор с Фройд, когато почувствах неговата обсебеност от сексуалността, без обаче да мога да си я обясня.

Най-голямото постижение на Фройд се състои в това, че той се отнасяше сериозно към своите пациенти невро­тици и се занимаваше с тяхната специфична и индивиду­ална психология. Той имаше смелостта да остави да говори казуистиката и по такъв начин успяваше да про­никне в индивидуалната психология на болния. Той гле­даше, така да се каже, през очите на пациента и по този начин постигна едно по-дълбоко разбиране на душевните заболявания, отколкото бе възможно дотогава. В това отношение той притежаваше непредубеденост и кураж. Това му помогна да преодолее много предубеждения. Като истински старозаветен пророк той се бе заел да срине старите божества, да смъкне завесата от цялата грамада от неискреност и лицемерие и безмилостно да извади на бял свят цялата гннлостна съвременната душа. Той не се побоя да преглътне непопулярността на едно подобно начинание. Тласъкът, който по такъв начин той даде на нашата култура, се състоеше в това, че той откри подхода към несъзнаваното. Като признаваше съновиде­нията за най-важния източник на информация за проце­сите в несъзнаваното, той изтръгна от забравата и мина­лото една ценност, която изглеждаше безвъзвратно загу­бена. Той доказа емпирично съществуването на несъзнавана психика, която преди съществуваше само като фи­лософски постулат, по-специално във философията на Карл Густав Карус и Едуард фон Хартман.

Би могло да се каже, че днешното културно съзнание все още не е възприело идеята за несъзнаваното и за всичко, което означава то, въпреки че се сблъсква с тази идея повече от половин век. Приемането на фундамен­талното прозрение, че нашият психичен живот има два полюса, остава все още задача на бъдещето.



Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   23


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница