К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография



страница9/23
Дата02.02.2017
Размер5.51 Mb.
Размер5.51 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   23

Сблъсък в несъзнаваното

След разрива с Фройд за мене започна период на несигурност, дори на вътрешна дезориентация. Чувствах се изцяло изчерпан, тъй като все още не бях стъпил върху собствена твърда основа. Тогава намирах за необходимо да развия ново поведение спрямо моите пациенти. Реших да не им налагам никакви теоретични предпоставки, а да изчаквам да чуя какво те биха разказали за себе си. Залагах на шанса. В резултат на това те спонтанно раз­казваха своите сънища и видения, а аз от време на време само ги питах: „Какво бихте добавили към това?" или „Как разбирате това", или „Откъде идва това?". От отго­ворите и асоциациите като че ли произтичаха и самите тълкувания. Теоретичните постановки оставих настрана и само подпомагах пациентите сами да извличат и разби­рат образите на сънищата.

Скоро установих, че е правилно сънищата да стоят в основата на тълкуванията, тъй като това е тяхното пред­назначение. Те са фактите, от които трябва да се изхожда. Естествено моят „метод" разкри почти неизброимо мно­жество от аспекти и все повече ставаше очевидна необхо­димостта от критерий, бих казал дори - необходимостта от някаква предварителна, начална ориентация.

Също тогава преживях и един миг на необикновена яснота, при което обхванах с поглед извървения от мене път. Помислих си: „Сега притежаваш ключа към митоло­гията и можеш да отвориш всички врати към непозната­та човешка психика." Но нещо ми нашепваше: „Защо трябва да се отварят всички врати?", и вече възникваше въпросът, какво всъщност бях постигнал по този път. Бях обяснил митовете на отминали народи, бях написал книга за героя, за мита, в който живее човекът открай време. Но с кой мит живее днес човекът? С християнския - би могло да се каже. „А ти живееш ли с него?" - се питах. „Ако трябва да бъда честен, не! Това не е митът, с който живея." „Тогава ние вече нямаме никакви мито­ве." „Да, вероятно вече нямаме никакви митове!" „Но какъв все пак е твоят мит, митът, с който живееш?" Тук вече изпитах неудобство и престанах да размишлявам. Бях стигнал до някаква граница.

През 1912 г., около Коледа, сънувах, че се намирам в разкошна италианска лоджия, с колони, мраморен под и мраморна балюстрада. Бях седнал на златен ренесансов стол пред рядко красива маса. Беше от зелен камък, като от смарагд. Седях и гледах в далечината, тъй като лоджи­ята се намираше високо горе - на кулата на един замък. Децата ми също седяха около масата.

Изведнъж отгоре се спусна една бяла птица, малка чайка или гълъбица, и доверчиво кацна на масата, а аз дадох на децата знак да кротуват, за да не изплашим хубавото птиче. Изведнъж гълъбицата се превърна в малко, около осемгодишно момиченце със златисторуса коса. То изтича да си играе заедно с децата сред прекрас­ните колонади на замъка.

Останах потънал в размисли за това, което току-що бях преживял. Малкото момиченце се върна и нежно сложи ръка на рамото ми, но после отново изчезна, а гълъбицата отново беше тук. Тя проговори бавно, с чо­вешки глас: „Мога да се превръщам в човек само в ранните часове на нощта, докато гълъбът е зает с двана­десетте мъртви." С тези думи тя отлетя в синьото небе и аз се събудих.

Единственото, което можех да кажа за този сън, бе, че той свидетелства за необичайното съживяване на несъз­наваното. Аз обаче не познавах техника, с която да постигна основанията на вътрешните процеси. Какво би могъл да прави един мъжки гълъб с дванадесет мъртви?

Относно смарагдовата маса ми хрумна историята за tabula smaragdinu от алхимичната легенда за Хермес Трисмегист. Той поръчал след него да остане една плоча, върху която били изсечени на гръцки език основните положе­ния на алхимичната мъдрост. Мислех също за дванаде­сетте апостоли, за дванадесетте месеца на годината, за зодиакалните кръгове, но не намирах никакъв отговор на загадката. Най-сетне трябваше да се откажа - не остава­ше нищо друго, освен да изчакам, да продължавам да живея и да следвам фантазиите си.

Тогава се повтори един ужасяващ фантазъм: имаше нещо мъртво, което още живееше. Например трупове, хвърлени в пещи за изгаряне, още проявяваха признаци на живот. Тези фантазми се натрупваха и същевременно се освобождаваха чрез един сън.

Намирах се в една местност, която ми напомняше за Алискамп край Арл. Там има една алея със саркофази още от времето на Меровингите. Сънувах, че идвах от града и видях пред себе си подобна алея с дълга редица от гробове. Бяха постаменти с каменни плочи, върху които бяха положени мъртъвци. Те лежаха там в своите старин­ни костюми, със скръстени ръце като рицарите с доспехи в старите параклиси. Разликата се състоеше само в това, че мъртвите от моя сън не бяха издялани от камък, а мумифицирани по един особен начин. Застанах пред пър­вия гроб и погледнах мъртвия. Беше мъж от около 30-те години на XIX век и аз с интерес разглеждах дрехите му. Изведнъж той се раздвижи и оживя. Разтвори ръцете си и аз разбрах, че това се е случило само защото го бях погледнал. С неприятно чувство продължих нататък и приближих до друг мъртвец, който беше от XVIII век. Повтори се същото - щом го погледнах, той оживя и раздвижи ръце. Така преминах покрай цялата редица, докато, така да се каже, не стигнах до XII век - до един рицар кръстоносец в плетена ризница, който също леже­ше с кръстосани ръце. Ликът му изглеждаше като издя­лан от дърво. Дълго го наблюдавах, убеден, че наистина е мъртъв. Изведнъж обаче забелязах, че той започва леко да движи един пръст на лявата си ръка. Този сън ме занимаваше доста време. Естествено, в началото споде­лях схващането на Фройд, че в несъзнаваното се съдър­жат следи от стари преживявания. Подобни сънища и действителното преживяване на несъзнаваното ме накараха да стигна до извода, че подобни съдържания не са мъртви отживели форми, а принадлежат на нашето живо същество. Моите по-късни изследвания потвърдиха това предположение и след години от него се разви теорията за архетиповете.

Сънищата ме впечатляваха, но не можеха да ме осво­бодят от чувството за дезориентация. Точно обратното - живеех в непрекъснато вътрешно напрежение, което понякога беше толкова силно, че допусках, че в мене се развива психично разстройство. Ето защо аз на два пъти премислях целия си живот с всички подробности, особе­но детските си години, тъй като мислех, че може би нещо, свързано с миналото ми, би могло да е причина за разст­ройството. Но ретроспекцията се оказа безрезултатна, а аз трябваше да приема своето неведение. Тогава си казах: „Не знам абсолютно нищо и ще правя просто това, което ми хрумне." По този начин осъзнато се оставих на волята на импулсите на несъзнаваното.

Отначало изплува един спомен от детството - може би от десет- или единадесетгодишна възраст. Тогава бях пристрастен към играта с кубчета. Спомням си съвсем ясно как строях къщички и замъци с порти и сводове. Малко по-късно използвах истински камъни и глина вместо хоросан и тези строежи дълго време ме очароваха. За мое учудване този спомен беше придружен от едно определено чувство.

„Аха - казах си аз, - тук трябва да има нещо. Малкото момче е още тук - то води творчески живот, който на мене ми липсва. Но как да намеря път до това?" Изглеж­даше ми невъзможно да преодолея дистанцията между настоящето, зрелия човек, и неговата единадесетгодиш­на възраст. Ако обаче исках да възстановя връзката с отминалото време, не ми оставаше нищо друго, освен да се върна отново там и още веднъж да възприема този живот на детето с неговите детски игри. Този миг беше повратен момент в съдбата ми, тъй като след безкрайна съпротива аз най-после се отдадох на това да играя. Не мина без болезнено преживяване на унижението, че наи­стина нищо друго не можех да правя, освен да играя детински игри.

И така, аз се приготвих да събирам подходящи камъ­чета отчасти по брега на езерото, отчасти във водата, а след това започнах да строя: къщички, един замък, цяло село. Все още нямаше църква и затова издигнах една квадратна постройка с шестоъгълен барабан отгоре и с четвъртит купол. Църквата трябваше да има и олтар, но аз се страхувах да го построя.

Зает с въпроса - как да изпълня задачата, един ден както обикновено вървях покрай езерото и събирах ка­мъчета покрай брега. Изведнъж забелязах един червен камък - четириъгълна пирамида, висока около четири сантиметра. Беше шлифован от водата и вълните, придо­бил тази форма по чиста случайност. Веднага разбрах, че това е олтарът! И така, сложих го в средата, под купола, и докато правех това, си спомних за подземния фалос от моя детски сън. Осъзнаването на тази връзка предизвика в мене чувство на задоволство.

Вече всеки ден следобед, когато времето позволява­ше, отивах да продължа строежа. Играех, след като се нахранех и преди да дойдат пациентите, а понякога и вечер, когато приключвах работа достатъчно рано. При това мислите ми се проясняваха, можех да проумея фантазмите, които неясно долавях в себе си.

Разбира се, разсъждавах върху смисъла на моята игра и си задавах въпроса: „Какво всъщност правиш? Строиш едно малко селище и извършваш това като някакъв ритуал!" Не намирах никакъв отговор, но имах вътреш­ното усещане, че съм на път да открия своя мит. Строе­нето беше всъщност само едно начало. То отприщваше цял поток от фантазии, които по-късно грижливо запис­вах.

Неща от този тип ми се случваха и по-нататък. Дори и по-късно в живота си, когато бивах затормозен, започвах да рисувам някаква картина или обработвах камък и това винаги бе rite ci'entree (въвеждаща стъпка) за следващите идеи и дела. Всичко, което бях написал през тази година30 -„Настояще и бъдеще", „Модерният мит", „За съвестта", - дойде от каменната скулптура, която изработих след смъртта на жена ми31. Нейната кончина и това, което осъзнах ясно около нея - всичко като че ли ме изтръгна от мен самия. За да се стабилизирам отново, бе необходи­мо много, а допирът до камъка изглежда ми помогна.

Вероятно към есента на 1913 г. напрежението, което изпитвах до този момент в себе си, се бе пренесло навън; нещо сякаш се носеше из въздуха - всъщност изглеждаше ми още по-мрачно отпреди. Като че ли се отнасяше не само за една психична ситуация, а за конкретна действи­телност. Това чувство се засилваше все повече.

През октомври по време на едно мое самотно пъте­шествие неочаквано бях завладян от един образ - видях чудовищно наводнение, което заливаше цели области между Северно море и Алпите. Наводнението се разпрос­тря от Англия чак до Русия и от бреговете на Северно море почти до Алпите. Когато стигна до Швейцария, забелязах, че планините се заиздигаха все по-високо и по-високо, като че ли да защитят земята ни. Настъпваше ужасна катастрофа. Виждах огромните, мощни жълти вълни, сред които плуваха отломки от културни паметни­ци и хиляди, безброй мъртъвци. После морето се превър­на в кръв. Този образ се съхрани за около час, той ме объркваше и от него ми прилошаваше. Срамувах се от слабостта си.

След две седмици образът отново се появи при същите обстоятелства, само че превръщането му в кръв беше още по-ужасяващо. Един вътрешен глас ми каза: „Пог­ледни го, това е напълно реално. Така ще бъде - няма съмнение!"

През следващата зима някой ме попита какво мисля за политическата перспектива в света в близко бъдеще. Отговорих, че не мисля нищо, но виждам потоци от кръв. Образът не ме оставяше.

Задавах си въпроса, дали тези видения не предричат някаква революция, но не можех да си я представя точно. Така стигнах до извода, че всичко това е свързано лично с мене и че ме заплашва някаква психоза. Мисълта за война не ми хрумна. Скоро след това - беше през пролет­та и началото на лятото на 1914 г., сънувах един и същи сън три пъти: в средата на лятото настъпва арктически студ и лед сковава земята. Например виждах цяла Лотарннгия с нейните канали замръзнала и всичко наоколо обезлюдено, а реките и езерата - сковани от лед. Този сън ми се яви най-напред през април, после през май и за последен път през юни 1914 г.

В третия ми сън ужасният студ отново се беше спуснал от космоса. Краят обаче беше неочакван: едно безплодно, но зелено дърво (моето дърво на живота, помислих си аз), чиито листа под въздействието на студа се превърна­ха в сладки гроздове, изпълнени с целебен сок. Аз берях от гроздето и го раздавах на огромна чакаща тълпа.

Към края на юли 1914 г. бях поканен от Британската асоциация на медиците на конгреса в Абърдийн, където трябваше да изнеса доклад на тема „Значението на несъзнаваното в психопатологията". Бях убеден, че нещо ще се случи, защото подобни сънища и видения са съдбовни. В моето състояние тогава и при тези мои опасения дори фактът, че трябваше да говоря за несъзнаваното, ми изглеждаше като предопределеност от съдбата.

На 1 август избухна световната война. Сега задачата беше ясна - трябваше да се помъча да разбера какво се беше случило и доколко моите лични преживявания бяха обусловени от колективните. Затова трябваше най-нап­ред да изследвам дълбините на моята собствена психика. Като начало започнах да записвам фантазмите, които се пораждаха в мен при играта на строителство. Това беше най-важно от всичко.

Отприщи се един безкраен поток от фантазми и аз правех всичко възможно да не изгубя ориентация, да налучквам пътя. Намирах се безпомощен в един вражде­бен свят, всичко ми изглеждаше трудно и неразбираемо. Живеех постоянно в едно интензивно напрежение и чес­то имах усещането, че върху мен се стоварват огромни блокове. Изсипваха се гръмотевица след гръмотевица. Това, че издържах, се дължеше на някаква първична сила. Някои се бяха пречупили - Ницше, Хьолдерлин и много други. Но в мене имаше някаква демонична сила и от самото начало твърдо знаех, че ще трябва да открия смисъла на това, което бях преживял във фантазмите. Чувството, че устоявайки на пристъпите на несъзнавано­то, се подчинявам на някаква висша воля, беше неопро­вержимо и остана водещо начало при изпълнението на задачата32.

Често бях така изнервен, че се налагаше да изключвам емоциите чрез упражнения от йога. Тъй като обаче целта ми беше да узная какво става вътре в мене, изпълнявах упражненията само докато се успокоя и отново бъда в състояние да поема работата върху несъзнаваното. Вед­нага щом придобиех чувството, че това съм аз самият, се отказвах от контрола и отново позволявах на образите и вътрешните гласове да говорят. Обратното прави индие­цът - той изпълнява йогистките упражнения с цел напъл­но да заличи многообразието от психичните съдържания и образи.

Вътрешното успокоение настъпваше в зависимост от това, доколко успявах да „преведа" емоциите в образи - т. е. да намеря онези образи, които бяха скрити в тях. Ако останех при емоциите, вероятно бих бил разкъсан от съдържанието на несъзнаваното. Може би бих могъл да ги отцепя, но тогава неминуемо бих развил невроза и в края на краищата тези съдържания биха ме разрушили. Моят експеримент ми откри колко помага от терапев­тична гледна точка осъзнаването на образите, скрити зад емоциите.

Записвах фантазиите, доколкото можех, и се мъчех да анализирам психичните предпоставки, при които бяха възникнали те. Уви, това можех да правя на твърде тромав език. Най-напред описвах нещата така, както ги наблюдавах обикновено, на един доста „високопарен език", тъй като той отговаря на стила на архетиповете. Архетиповете говорят високо реторично и дори надуто. Стилът на техния език ми е неприятен и ме дразни също като стърженето с гвоздей по гипсова стена или с нож по чиния. Но тъй като не знаех за какво ставаше дума, нямах никакъв избор. Нищо друго не ми оставаше, освен да записвам в стила, избран от самото несъзнавано. Поня­кога ми се струваше, че чувам с ушите си, понякога сякаш усещах, че езикът в устата ми формулира думите: случва­ше се да чуя как сам си шепна думите. Всичко под прага на съзнанието бе изпълнено с живот.

От самото начало възприемах сблъсъка с несъзнава­ното като научен експеримент, който провеждах със себе си и от чийто изход самият аз бях жизнено заинтересован. Днес обаче мога да потвърдя, че това бе един експери­мент, засягащ самия мене. Една от най-големите труд­ности за мен се състоеше в това да скъсам с негативните си чувства. Оставях се доброволно на властта на емоции, които аз самият не одобрявах. Записвах фантазмите, които често ми се струваха безсмислици и към които изпитвах противоречиви чувства. Защото, докато техни­ят смисъл не бъде разбран, те представляват една дявол­ска смес от възвишено и смехотворно. Доста ми струва­ше да издържа, но бях предизвикан за това от съдбата. Само с цената на върховно усилие можех да се измъкна от лабиринта.

За да мога да си обясня фантазмите, които тайно ме вълнуваха, трябваше, така да се каже, да се потопя в тях. Към това изпитвах не просто съпротива, а истински страх. Боях се да не загубя себеконтрол и така да стана плячка на несъзнаваното. Като на психиатър ми беше пределно ясно какво би означавало това, но все пак трябваше да рискувам и да овладея тези образи. Ако не го направех, те щяха да ме подчинят. Важен мотив беше обстоятелството, че не можех да очаквам от пациентите си това, което сам не се осмелявах да сторя. Не беше оправдание и фактът, че при пациента винаги се намира един помощник. Знаех, че така нареченият помощник, т. е. аз, не може да им помогне, без да познава нещата от собствен опит, а в най-добрия случай засега той беше се домогнал само до някои теоретични предпоставки със съмнителна стойност. В много критични периоди голяма помощ ми оказа мисълта, че в това авантюристично начинание, в което се бях забъркал, в края на краищата рискувах не само лично за себе си, но и за моите пациен­ти.

Беше през седмиците преди Коледата на 1913 г. (12 декември), когато се реших на важната крачка. Седях пред бюрото си и за пореден път обмислях опасенията си. Тогава се предадох. Стори ми се, че почвата под краката ми в буквалния смисъл на думата се огъва и че пропадам в тъмна пропаст. Не можех да се освободя от чувството на паника, но изведнъж стигнах до някаква мека лепкава маса и за мое най-голямо облекчение стъпих на крака. Намирах се обаче в почти пълна тъмнина. След малко, когато очите ми свикнаха, тя се оказа по-скоро полумрак. Пред мене беше входът на тъмна пещера, където стоеше едно джудже. Беше като направено от кожа, сякаш бе мумифицирано. Промъкнах се покрай него през тесния вход и прегазих до другия край на пещерата през стигаща­та до коленете ми леденостудена вода. Там върху склона на скалата искреше червен кристал. Взех камъка, повдиг­нах го и открих, че отдолу има кухина. Отначало не видях нищо в нея, но после някъде дълбоко съзрях течаща вода. Един труп премина покрай мене - младеж с руса коса, ранен в главата. След него мина огромен черен скарабей, а после от водните дълбини се показа червено, новороде­но слънце. Ослепен от светлината, аз исках да закрия отвора с камъка, но оттам избликна някаква течност... Беше кръв! Една плътна струя се издигна и усетих, че ми се повдига. Потокът кръв продължи, както ми се стори, непоносимо дълго. Най-после пресъхна и с това видени­ето свърши.

Бях дълбоко разстроен от него. Естествено разбирах, че това е един слънчев и героичен мит, една драма на смъртта и обновлението. Възраждането бе онагледено чрез египетския скарабей. Накрая би трябвало да следва новият ден, вместо това обаче се появи ужасяващият поток от кръв, безспорно едно анормално.явление. Тога­ва си спомних за моето кърваво видение от есента на същата година и се отказах от всякакви по-нататъшни опити да разбера каквото и да било.

Шест дни по-късно сънувах следния сън (18 декември 1913).

Намирах се в една пуста скалиста местност с непознат тъмнокож юноша - някакъв дивак. Беше преди пзгрев слънце, небето на изток просветляваше, а звездите гасне­ха. Над скалите се разнесе звук от рога на Зигфрид и разбрах, че ще трябва да го убием. Бяхме въоръжени с пушки и го дебнехме край една тясна планинска пътека.

Изведнъж Зигфрид се появи горе на хребета на плани­ната заедно с първите лъчи на слънцето. Той се спускаше стремглаво с каляска по склона надолу. При един завой ние стреляхме по него и той падна смъртоносно ранен.

Изпълнен с погнуса и жалост, че съм унищожил нещо толкова хубаво и значително, побягнах, подгонен от стра­ха, че убийството може да бъде разкрито. Изведнъж заваля пороен дъжд и аз с облекчение разбрах, че следите на това деяние ще бъдат заличени. Бях избягнал опас­ността да бъда разкрит, животът можеше да продължи, но у мене остана непоносимото чувство за вина.

Когато се събудих, се замислих за значението на този сън, но не беше възможно да го разбера. Опитах се пак да заспя, но един глас ми казваше: „Трябва да го разбереш, и то веднага!" Вътрешното напрежение нарастваше до ужасния миг, когато гласът каза: „Ако не разбереш съня, ще трябва да се застреляш!" На нощното ми шкафче имаше зареден пистолет и аз изпитах ужас. Започнах отново да размишлявам и изведнъж значението на съня ми се разкри: „Проблемът е именно това, че нещата се разиграват в света!" Зигфрид представлява това, което германците искаха да осъществят - да наложат героично собствената си воля. „Там, където има воля, има и път!" Същото исках и аз, но това вече не беше възможно. Сънят показваше, че нагласата, която се олицетворява­ше от героя Зигфрид, вече не ми подхождаше. Затова той трябваше да бъде убит.

След деянието ме обхвана непреодолимо съчувствие, като че ли аз самият бях разстрелян: знак за скритото ми идентифициране с героя, както и за страданието на чо­век, когато е принуден да жертва своя идеал и осъзната нагласа. Но на това идентифициране трябваше да се сложи край, тъй като съществува нещо по-висше от собствената воля, на което човек се подчинява.

Тези мисли ме успокоиха и аз отново заспах. Тъмноко­жият дивак, който ме съпровождаше, бе същинският инициатор на деянието, материализация на една прими­тивна сянка, а дъждът показваше, че напрежението меж­ду съзнанието и несъзнаваното спада.

Макар че тогава все още не ми бе възможно да разбера смисъла на съня си освен отчасти, у мене се отключиха нови сили, които ми помогнаха да проведа експеримента с несъзнаваното до края.

За да мога да разбера фантазиите, често си представях стръмно спускане. Веднъж дори ми се наложи да направя няколко опита, за да стигна до дъното. Първия път достигнах, така да се каже, на дълбочина от около триста метра, следващия път вече беше на космическа дълбочи­на. Приличаше на пътуване до Луната или на спускане в пусто пространство. Най-напред се появи образът на един кратер и имах чувството, че се намирам в земята на смъртта. Сякаш бях на оня свят. В подножието на една висока скала съзрях две същества - старец с бяла брада и хубаво момиче. Събрах кураж и пристъпих към тях като към истински хора. Внимателно изслушах това, което ми казаха. Старият обясни, че е Илия, което предизвика у мене шок. Момичето ме накара още повече да загубя самообладание, тъй като се нарече Саломе! Тя беше сляпа: каква странна двойка - Саломе и Илия! Той твър­деше, че двамата със Саломе си принадлежат от векове. Това ме обърка окончателно. С тях живееше една черна змия, която очевидно в този ден изпитваше симпатия към мене, но аз предпочетох Илия, защото той ми се стори най-разумен от тримата и като че ли беше напълно с ума си. Бях изпълнен с недоверие към Саломе, но с Илия водихме доста дълъг разговор, който обаче не можах да разбера.

Естествено, опитвах се да си обясня появяването на тези библейски фигури във фантазиите ми с това, че баща ми беше свещеник. Но това в действителност не обясня­ваше нищо. Какво означаваше старецът? И какво Сало­ме? Защо бяха заедно? Едва след години, когато вече знаех доста повече, появяването на стареца и момичето ми се стори напълно естествено.

В подобни пътешествия насън човек често среща ста­рец, придружен от младо момиче, а и в много митични разкази се намират примери за подобни двойки. Така според гностичните предания Симон Магьосника е ски­тал с едно младо момиче, което трябва да е спасил от някой бордей. Тя се казвала Елена и била смятана за реинкарнация на троянската Елена. Клингзор и Кундри, Лао Дзъ и танцьорката също принадлежат към тази категория.

Във фантазията ми, както бях споменал, наред с Илия и момичето имаше и още една, трета фигура - на голяма­та черна змия. В митовете змията често е антагонист на героя. Съществуват и много разкази за нещо свързващо - така например героят има очи на змия или той се превръща в змия след смъртта си и бива почитан като такава; или змията е майка му и т. н. В моя фантазъм следователно присъствието на змията беше знак за един героичен мит.

Саломе е анима-фигура. Тя е сляпа, тъй като не вижда смисъла на нещата. Илия е фигурата на стария и мъдър пророк и представлява познавателният, а Саломе - еро­тичният елемент. Би могло да се каже, че двата образа са материализираните Логос и Ерос. Но подобна дефиниция би били твърде интелектуална. По-смислено е да оставим тези образи така както ми се явиха тогава, т. е. като пояснение на неосъзнатите скрити дълбочинни процеси.

Наскоро след тази фантазия от несъзнаваното изплува и един нов образ. Той се разви от образа на Илия. Наричах го Филемон. Филемон беше езичник и привнасяше египетско-елинистична атмосфера с гностична окраска. По­яви се най-напред в един сън.

Имаше синьо небе, което обаче изглеждаше като мо­ре, покрито не с облаци, а с кафяви буци пръст. Изглеж­даше, така, като че ли буците се разтрошаваха и синята морска вода прозираше през тях. Но водата бе самото синьо небе! Внезапно отдясно се появи някакво крилато същество. Беше стар човек с рога на бик. Държеше връзка с четири ключа, с единия от които като че ли се канеше да отключи някаква ключалка. Старецът беше с крила като на синица, с характерните им цветове.

Тъй като не разбрах този образ от съня, аз го нарису­вах, за да го запечатам в паметта си. През дните, когато бях зает с рисуването, на брега на езерото в моята градина намерих мъртва синица. Бях като ударен от гръм! В околностите на Цюрих много рядко могат да се срещнат подобни птици! Бях стъписан от тази очевидно случайна находка. Трупчето беше още прясно, най-много от два-три дни, без следа от външни наранявания.

Филемон и другите фигури от моите фантазии реши­телно затвърдиха у мене убеждението, че в психиката има неща, които не правя аз; те възникват сами и имат свой собствен живот, Филемон представляваше някаква сила, която не бях самият аз. С него водех разговори и той изричаше неща, които не бях мислил осъзнато. Съвсем ясно долавях, че той беше този, който говори, а не аз. Обясняваше ми, че се отнасям към мислите си така, като че ли аз лично ги създавам, докато те според него водят свой собствен живот, както зверовете в гората или хората в някоя стая, или пък като птиците във въздуха: „Ако виждаш хора в някоя стая, няма да кажеш, че ти си ги направил или пък че си отговорен за тях" - поучаваше ме той. По такъв начин той постепенно ми обясни психичес­ката обективност, „реалността на психиката".

Чрез разговорите с Филемон си изясних разликата между мен самия и обекта на моята мисъл. Той ми се противопостави обективно и аз разбрах, че в мене има нещо, което може да изразява неща, които не познавам и не измислям, дори неща. които са насочени срещу мене самия.

Психологически Филемон представляваше едно вис­ше прозрение. За мене той беше тайнствена фигура. Тогава ми изглеждаше твърде реален, като жива лич­ност. С него се разхождах из градината и за мене той представляваше онова, което индийците наричат „гуру".

Всеки път, когато скицирах някоя нова персонифика­ция, я усещах почти като някакво вътрешно поражение. То означаваше: „Ето, и това не си знаел досега!" Обзема­ше ме страх, че редицата на тези създания е безкрайна и аз бих могъл да се изгубя в бездънната бездна на неведе­нието. Моят Аз се чувстваше обезценен, макар че доста външни успехи биха могли да ме убедят в обратното. Тогава в моите „тъмнини" (Horridas uostrae mentis пургаa teneбras... - „изчисти ужасния мрак от нашия дух" - казва Aurora Consurgens33) аз не можех да си пожелая нищо по-добро от един истински, жив „гуру", притежаващ висше знание и способност, който би ми изяснил неволните творения на моето въображение. Тази задача пое Филе­мон, когото аз, ща не ща, трябваше да призная за психагог. Действително той ми внуши тези просветляващи мисли.

Петнадесет години по-късно ме посети един възрас­тен, високообразован индиец, приятел на Ганди, с когото беседвахме за индийското образование, по-точно за отношенията между гуру и чела. Аз го попитах неуверено дали не би ми описал личността и характера на своя гуру, на което той съвсем сухо отговори: „О, да, това беше Шанкарачаря."

„Нямате предвид коментатора на Ведите, нали? - отбелязах аз. - Та той е починал преди много столетия." „Него имам предвид" - каза той за мое най-голямо учуд­ване. „Значи имате предвид един дух?" - го попитах. „Разбира се, че беше дух" - потвърди той. В този миг си спомних за Филемон.

„Има и духове гуру - добави той. - Повечето приемат живи хора за гуру. Но има и такива, които вземат за учител някой дух."

Тази информация за мене бе не само утешителна, но и просветляваща. Значи в никакъв случай не бях се отклонил от света на хората, а само преживях нещо, което може да се случи на човек, който полага подобни усилия.

По-късно Филемон беше релативиран от появяването на едно друго съзнание, което нарекох Ка. В древен Египет „ка на царя" е означавало неговата земна форма, въплътената душа. В моята фантазия ка-душата се появи отдолу, откъм земята, като от някаква дълбока шахта. Аз я нарисувах в нейния земен образ като бюст, чийто цокъл беше от камък, а горната част - от бронз. Най-горе в картината се появява крило на чайка, а между него и главата на Ка се носи кълбо от светеща звездна мъгла. Видът на Ка съдържа нещо демонично, бих казал мефистофелско. В едната ръка държи нещо като цветна пагода или мощехранителница, а в другата - stylus (перо), с който работи. За себе си той казва: „Аз съм този, който погреба боговете в злато и скъпоценни камъни."

Филемон куца с единия крак, но е окрилен дух, докато Ка е нещо като земен или метален демон, Филемон е духовният аспект, „смисълът", докато Ка е един приро­ден дух като Антропариона от гръцката алхимия - която прочее тогава още не познавах34. След време успях да интегрирам двата образа, при което много ми помогна изучаването на алхимията.

Веднъж, докато описвах фантазмите си, си зададох въпроса: „Какво правя всъщност? Това определено няма нищо общо с науката. Но какво е тогава?" В този миг един вътрешен глас ми пошепна: „Това е изкуство!" Бях крайно учуден, тъй като никога не би ми дошло наум, че моите фантазми могат да имат нещо общо с изкуството, но си казах: „Може би моето несъзнавано е създало една личност, която не съм аз, но която иска да се изяви." Знаех, че гласът е на жена, и разпознах, че принадлежи на една пациентка, надарена психоболна, която оказваше силно влияние върху мен. Тя се беше превърнала в живо същество вътре в мене.

Естествено това, което правех, не беше наука. Какво друго можеше да бъде освен изкуство. Като че ли в света съществуваха само тези две възможности. Това е типич­но женски начин на аргументация.

Изпълнен с вътрешна съпротива, аз й обясних, че фантазмите ми нямат нищо общо с изкуството. Тя замъл­ча и аз продължих да пиша. Последва нова атака - със същото твърдение: „Това е изкуство!" Отново протести­рах: „Не, не е така! Точно обратното, това е природата!" Приготвих се за ново възражение и аргументи, но тъй като не последва нищо, си помислих, че може би „жената в мене" не разполага с говорни центрове, и й предложих да използва моя език. Тя прие предложението и веднага изложи своето становище в една дълга реч.

Изключително силно ме заинтригува фактът, че една жена вътре в мене се намесваше в мислите ми. Мислех си, че вероятно става дума за „душата", в примитивния смисъл на думата, и си зададох въпроса, защо душата е наречена „анима"? Защо човек си я представя като жена? По-късно разбрах, че тази женска фигура в мене играе типична, или архетипова, роля в несъзнаваното на мъжа, и я нарекох „анима". Съответната фигура в несъзнавано­то на жената нарекох „анимус".

Това, което ми направи впечатление в началото, беше негативната страна на анима. Изпитвах страх пред нея като пред нечие невидимо присъствие. След това опитах да се отнасям към нея по друг начин и гледах на записки­те на моите фантазми като на отправени към нея писма. Пишех, така да се каже, на една част от себе си, която застъпваше мнение, различно от това на моето съзнание - и така получих изненадващи и необикновени отговори. Струваше ми се, че самият аз съм пациент, анализиран от един женски дух! Всяка вечер пишех добросъвестно, за­щото си мислех, че ако не пиша на своята анима, то тя няма да проумее фантазмите ми. Но имаше и друга причина за моята добросъвестност - написаното не мо­жеше да бъде изопачавано от анима, тя не можеше да плете от него интриги. В това отношение има голяма разлика между намерението на човек да разкаже нещо и това наистина да го прави, и то писмено. В моите „писма" се опитвах да бъда максимално честен, следвайки древ­ната гръцка максима: „Отдай от себе си всичко, което имаш, и ще бъдеш възнаграден!"

Постепенно се научавах да разграничавам своите соб­ствени мисли от казаното в гласа. Ако тя например искаше да ми пробутва баналности, то аз казвах: „Това е вярио, и преди аз мислех и чувствах точно така. Но не съм длъжен до края на живота си да остана на този етан. Защо е това унижение?"

Ставаше, дума главно за разграничаване на съзнанието и съдържанията на несъзнаваното. Те би трябвало, така да се каже, да бъдат отдиференцирани, а това се постига най-лесно, като се персонифицират и след това посредс­твом съзнанието се установи контакт с тях. Само по този начин може да им се отнеме властта, която упражняват върху съзнанието. Тъй като тези съдържания на несъзна­ваното са до известна степен автономни, тази техника не представлява особена трудност. Съвсем друго е да приемеш факта за автономността на несъзнаваните съдържа­ния. И все пак точно тук се намира възможността за общуване с несъзнаваното.

В действителност пациентката, чийто глас говореше в мене, оказваше някакво тайнствено въздействие върху мъжете. Тя бе успяла да убеди мой колега, че е неразбран художник. Той бе повярвал и това го сломи. Причината за неговия срив? Той не живееше със съзнанието за собст­веното си признание, а с признанието на другите. А това бе опасно, защото го направи несигурен и уязвим за инсинуациите на анима: защото това, което тя казваше, често пъти притежаваше изкусителна сила и дълбоко лукавство.

Ако бях възприемал фантазмите на несъзнаваното като изкуство, те нямаше да имат повече убедителност, отколкото сетивните възприятия. Не бих изпитвал и никакво морално задължение към тях. Анима би могла да ме убеди, че и аз съм „неразбран художник" и че моята, така да се каже, „артистична натура" ми дава правото да пренебрегна реалността. С доста голяма увереност мо­жех да твърдя, че ако следвах нейния глас, един ден тя би ми казала: „Нима си въобразяваш, че безсмислиците, с които се занимаваш, са изкуство? За това не може да става и дума!" Тази двойственост на анима - говорител на несъзнаваното, може да срине човек до основи. Главното в края на краищата е, че съзнанието разбира проявите на несъзнаваното и заема позиция спрямо тях.

Но анима има и своята положителна страна. Тя е тази, която предава на съзнанието образите от несъзнаваното, а аз я ценя главно за това. През десетилетията винаги се бях обръщал към анима, когато усещах, че емоционална­та ми реакция е нарушена и изпитвам безпокойство. В такива моменти питах анима: „Какво ти е отново? Какво виждаш? Искам да знам!" След известна съпротива тя възпроизвеждаше образа, който виждаше. Веднага след като образът се появеше, напрежението или потисна­тостта ми изчезваха. Цялата енергия на емоциите ми се трансформираше в интерес и любопитство към съдържа­нието. Започвах да разговарям с анима за образите, тъй като исках да ги проумея колкото може по-добре, също като един сън.

Днес вече нямам нужда от разговорите с анима, защо­то не изпитвам подобни емоции. Но ако ги имах, бих продължил по същия начин. Днес непосредствено осъз­навам идеите на анима, тъй като се научих да възприе­мам и разбирам съдържанията на несъзнаваното. Зная как да се отнасям към вътрешните образи, мога да разчи­там смисъла па образите директно от сънищата и затова нямам нужда от посредник.

Фантазмите записвах отначало в „черната тетрадка", след това ги прехвърлих в „червената тетрадка", която също украсих с рисунки35. В нея са повечето, от моите рисунки на „мандала". В тази „червена тетрадка" бях предприел неуспешния опит за естетическа обработка на фантазмите си, но той никога не бе завършен. Осъзнах, че още не владея правилния език и все още трябва да ги превеждам в нещо друго. Така че засега оставих настрана естетизирането и се заех със сериозния процес на разби­рането. Виждах, че за толкова много фантазми е необхо­дима здрава почва и че най-напред трябваше напълно да се върна в човешката действителност. Тази действител­ност за мене беше научното разбиране. Трябваше да направя конкретни изводи от познанието, което ми бе предало несъзнаваното, и това се превърна в съдържание на делото на моя живот.

Естетическата обработка в „червената тетрадка" бе­ше необходима, колкото и да се ядосвах на това. Защото едва чрез нея стигнах до идеята за етичното задължение към образите. Тя решително повлия на моя начин на живот. Разбрах, че нито един език, колкото и съвършен да е той, не би могъл да замени живота. Ако за това се направи опит, то не само той, но и животът би бил провален. За да се постигне освобождаване от тиранията на несъзнаваните предпоставки, бе необходимо изпълне­нието както на интелектуалните, така и на етичните задължения.

Истинска ирония е фактът, че като психиатър при провеждането на експеримента на всяка крачка се сблъс­квах със същия психичен материал, който доставя гра­дивните камъни за всяка психоза и който също така може да се намери в психоболннцата. Един свят от неосъзнати образи, които довеждат душевноболния до фатално обър­кване, но същевременно и матрица на митосъздаващото въображение, което в нашия рационален век е изчезнало. Подобно въображение естествено съществува навсякъ­де, но то се смята или за забранено, или за опасно и дори изглежда рискован експеримент или съмнителна аван­тюра да се довериш на несигурната пътека, която би довела до дълбините на несъзнаваното. Смята се за път на заблудата, на двусмислието и недоразуменията... Мисля си за думите на Гьоте: „Дерзай тез порти да открех­неш, които всеки тихо отминава..."36. Втората част на Фауст е много повече от един чисто литературен опит. Тя е част от Aurea Kalenu37, която от началото на философ­ската алхимия и гностицизма чак до Ницшевия Заратус­тра представлява едно доста непопулярно, съмнително и опасно пътешествие за откриване на другия полюс на света.

Разбира се, точно по времето, когато работех върху фантазмите, имах нужда от опора в „този спят" и мога да кажа, че за мене такава беше семейството и професио­налната ми работа. За мене беше жизнено необходимо да водя един естествен, разумен живот в противовес на чуждия вътрешен свят. Семейството и професията за мене си оставаха основата, към която винаги можех да се върна и която поддържаше в мен увереността, че аз съм обикновена реално съществуваща личност. Съдържани­ята на несъзнаваното можеха понякога лесно да ме изва­дят: от равновесие. Но семейството и съзнанието, че имам лекарска диплома, че трябва да помагам на пацие­нтите си, че имам жена и пет деца, че живея на „Зеещрасе" 228 в Кюснахт - това бяха реалности, които ме крепя­ха. Ден след ден те ми доказваха, че наистина съществу­вам, че не съм само един отбрулен от вятъра лист като Ницше. Той бе загубил почва под краката си, защото не притежаваше нищо друго освен вътрешния свят на свои­те мисли - който на всичко отгоре го владееше повече, отколкото той него. Той нямаше корени и се носеше над земята, затова се поддаде на преувеличението и на нереалността. Тази нереалност за мене бе олицетворението на ужаса - защото разбрах този свят и този живот. Въпреки че все още бях твърде повлиян и вътрешно напрегнат, все пак знаех, че всичко, което преживявам, е свързано с този мой истински живот в онзи обхват и смисъл, които се стремях да изпълня. Девизът ми беше: Hie Rhodus. hie salta!38

И така, семейството и професията ми бяха винаги една щастлива реалност и гаранцията, че съществувам нор­мално и истински.

Постепенно в мене се извършваше някаква промяна. През 1916 изпитах желание да придам форма на нещата. Бях, така да се каже, тласнат отвътре да формулирам и изразя това, което до известна стенен би могло да бъде казано от Филемон. Така се появиха моите Septem__Semumes_.'>Septem__Sermones__ad__Mortuos'>Septem Sermones ad Mortuos39 със своеобразния си език.

Започна се с това, че ме изпълни някакво безпокойс­тво, без да зная какво означава или пък какво „те" искаха от мене. Атмосферата около мене бе необичайно заредена, имах чувството, че въздухът наоколо е изпълнен с призрачни същности. След това у дома започнаха да витаят духове: през нощта най-голямата ми дъщеря беше видяла някакво бяло същество да минава през стаята, а другата ми дъщеря (независимо от по-голямата) разказа, че през нощта на два пъти одеялото й било смъкнато от кревата. Деветгодишният ми син бе сънувал кошмари. На сутринта поиска от майка си цветни моливчета и той, който никога не бе рисувал, изобрази съня си. Нарече го „Портрет на рибаря". През средата на картината преми­нава река, на брега й стои рибар с въдица. Той е хванал риба, а на главата му се крепи една камина, от която излиза огън и дим. Откъм другия бряг по въздуха прибли­жава дяволът. Той проклина, че му била открадната рибата, но над главата на рибаря лети ангел, който казва: „Ти не можеш,да му направиш нищо: той лови само лошите риби!" Тази картина синът ми нарисува една съботна сутрин.

В неделя, около пет часа следобед на вратата се позвъ­ни тревожно. Беше ясен летен ден и двете момичета бяха в кухнята, откъдето се виждаше откритото пространство пред входа. Аз се намирах съвсем близо до звънеца и когато го чух, видях как чукчето се раздвижи. Всички се втурнахме веднага към вратата да видим кой ли е, но нямаше никой! Спогледахме се! Атмосферата беше просто наситена, повярвайте ми! Разбрах, че нещо ще се случи. Целият ни дом като че ли беше изпълнен от тълпа духове. Стояха плътно чак до вратата; човек имаше усе­щането, че се задушава. Естествено, изгаряше ме въпро­сът: „Боже мой, какво е това?" Тогава те извикаха гръм­ко, в хор: „Ние се връщаме от Йерусалем, където не намерихме това, което търсехме!" Тези думи съответст­ват на първите редове на Septem Semumes.

След това от мене започнаха да се леят думи и за три вечери всичко бе написано. Щом взех перото, цялото призрачно ято се разпадна. Свърши се с призраците! В стаята стана спокойно, атмосферата се прочисти. До следващата вечер отново нещо се беше насъбрало и отново се започна. Беше 1916 година.

Това преживяване трябва да се възприема такова, каквото е или както изглежда. Вероятно то има връзка с емоционалното ми състояние тогава, което беше благоп­риятно за парапсихологични явления. Беше неосъзната констелация, чиято особена атмосфера осъзнавах като божествена сила на някакъв архетип. „Появява се, витае във въздуха!"40 Разбира се, интелектът би искал да изиск­ва за себе си някакво научно, физично познание на неща­та или още по-добре да опише целия случай като нару­шаване на правилата. Но колко безнадеждност би имало в един свят без нарушаване на правилата!

Малко преди това преживяване бях записал един фантазъм за душата, която е отлетяла от мене. Това беше едно значително събитие: душата, анима, установява връз­ката с несъзнаваното. В определен смисъл това е също връзка с общността на мъртвите, тъй като несъзнавано­то кореспондира с митичната страна на мъртвите, със земята на прадедите. Затова когато в една фантазия душата изчезне, това означава, че тя се е оттеглила в несъзнаваното, или в страната на мъртвите. Това съот­ветства на т. нар. „загуба на душата", един относително често срещан феномен у примитивните народи. В страна­та на мъртвите, душата предизвиква тайнствено оживява­не и придава видима форма на следите от предците, на колективното съдържание на несъзнаваното. Като меди­ум тя дава възможност на мъртвите да се изявят. Затова при мене много скоро след изчезването на душата се появиха „мъртвите" и възникнаха Septem Semumes.

Оттогава и до днес за мене мъртвите стават все разли­чими като гласовете на Неотговореното, Неразрешеното и Неизпълненото, тъй като въпросите и изискванията, на които трябваше да дам решителен отговор, не ми се поставяха отвън, а възникваха от вътрешния свят. По такъв начин беседите с мъртвите, Septem Semumes, се появиха като прелюдия към това, което имах да споделя със света относно несъзнаваното: като схема и тълкуване на основните съдържания на несъзнаваното.

Когато се обръщам назад и си мисля за смисъла на всичко това, което ми се случи по време на заниманията ми с фантазмите, ми се струва, че някаква свръхсила ми бе поверила определена мисия. Образите съдържаха не­ща, които не се отнасяха само за мене, но и за много други. Вече не можех да принадлежа само на себе си. Отсега нататък животът ми принадлежеше на общността. Познанията, към които се стремях или които търсех обаче, все още не бяха постигнати в науката и поради това трябваше аз самият да направя първия опит и освен това да се опитам да поставя резултатите от моя опит на реална почва. В противен случай то би останало в състо­яние на едно нежизнеспособно субективно предположе­ние. Тогава се бях поставил в услуга на душата. Обичах я и я мразех, но тя беше моето най-голямо богатство. Това, че й се бях посветил; бе единствената възможност да изживея живота си колкото може по-пълноценно и да издържа.

Днес мога да твърдя: никога не съм се разделял със своите начални преживявания. Всичките ми трудове, всичко, което съм постигнал духовно, произлиза от първи­те ми представи и сънища. Започнаха през 1912 г. - преди повече от петдесет години. Всичко, което направих през последващия период на живота си, вече се съдържаше в тях, макар и само под формата на емоции или образи.

Науката бе средството и единствената възможност да се измъкна от хаоса. Защото без нея материалът би ме взел в плен като пълзящо или блатно растение. Полагах големи усилия да разбера всеки образ, всяко съдържание; доколкото е възможно, да ги подредя рационално, но преди всичко - да ги реализирам в живота. Точно това е, което обикновено се пропуска. Човек оставя образите да изплуват, вероятно им се удивлява, но това е всичко. Не полага никакво усилие да ги разбере, да не говорим за етичните изводи, които би могъл да направи. По този начин предизвиква негативните въздействия на несъзна­ваното.

Дори онзи, който до известна степен разбира тези образи, все пак вярва, че с познанието всичко се изчерп­ва, но тук той изпада в опасно заблуждение. Защото, ако не разглеждаме своето познание като етично задълже­ние, попадаме в клопката на силовия принцип. От това биха могли да възникнат деструктивни процеси, които поразяват не само другите, но и самия знаещ. Образите на несъзнаваното възлагат тежка отговорност на човека. Неразбирането, както и липсата на етични задължения ограбват целостта на съществуванието ни и придават болезнена фрагментарност на индивидуалния живот.

По време на заниманията ми с образите на несъзнава­ното взех решение да се оттегля от Цюрихския универси­тет, където от осем години бях приват-доцент - от 1905 г. Бях изключително потиснат от преживяванията и експе­риментите с несъзнаваното. След приключване на книга­та Промени и символи на либидото - 1911 - почти три години не бях в състояние да прочета каквато и да било научна книга. Така в мен се породи чувството, че вече не съм способен да участвам в света на интелекта. Не можех и да разговарям за това, което действително ме занима­ваше. Материалът, изведен на бял свят от несъзнавано­то, ме бе лишил, така да се каже, от дар слово. Тогава не можех нито да го разбера, нито да го изразя. В универси­тета заемах видна позиция, усещах, че би трябвало най-напред да намеря нова и съвсем различна ориентация и че би било недостойно при това състояние на духа, изграде­но изключително от съмнения, да продължавам да обуча­вам младите студенти41. По такъв начин се изправих пред алтернативата: или да продължа академичната си карие­ра, която тогава се откриваше пред мен, или да послед­вам вътрешното си убеждение, висшия разум и да про­дължа тази забележителна задача, експеримента на моя сблъсък с несъзнаваното.

И така, аз осъзнато се отказах от академичната си кариера, тъй като не можех да изляза пред общественост­та, преди да съм приключил с моя експеримент42. Усещах, че това, което ме е сполетяло, е нещо значимо, и заложих на него като на по-важно sub specie aetemitatis. Знаех, че то ще изпълни живота ми, и в името на тази цел бях готов на всякакъв риск.

Какво значение имаше дали съм бил професор или не? Естествено, че се ядосвах, гневях се на съдбата и дори в много отношения съжалявах, че не мога да се огранича в рамките на общодостъпното. Но емоции от този род са преходни, те са без значение. Другото е важно и когато човек се съсредоточи върху това, което желае и говори неговата вътрешна личност, болката отминава. Подобно нещо вече бях изживявал, и то не само когато трябваше да се откажа от академичното поприще. Преживявания от този род имах от дете; на младини бях избухлив, но винаги когато емоцията достигаше кулминацията си, нещо се преобръщаше и настъпваше космическа тиши­на. Отдръпвах се от всичко, което ме бе възбудило, и то изглеждаше като далечно минало.

Вследствие на моето решение и заниманията ми с неща, които нито аз, нито другите можеха да разберат, изпаднах в пълна изолация. Това осъзнах твърде скоро - с никого не можех да споделя мислите, които носех в себе си, тъй като щяха да бъдат разбрани погрешно. Изживя­вах болезнено противоречието между вътрешния и вън­шния свят. Тогава все още не можех да схвана взаимо­действието между тези два свята, което днес вече разбирам. Виждах само непримиримото противоречие между външното и вътрешното.

От самото начало обаче ми беше ясно, че бих намерил връзката с външния свят и хората едва тогава, когато се постараех убедително да покажа, че съдържанията на психичните преживявания са „действителни", и то не само като мои лични преживявания, а като колективни, които могат да се повторят и у други хора. Опитах се да докажа това в по-късната си научна работа, но засега правех всичко възможно, за да обясня на околните новия начин на виждане на нещата. Знаех, че без това съм обречен на абсолютна самота.

Едва към края на Първата световна война постепенно успях да се измъкна от мрака. Две са нещата, които допринесоха за това: преустанових връзките с дамата, която се опитваше да ми внуши, че фантазиите ми имали стойност на изкуство, но преди всичко - започнах да разбирам своите рисунки на мандала. Това беше през 1918-1919. Първата мандала бях нарисувал през 1916 г., след като бях написал Septem Sammies. Естествено, тогава не бях разбрал това.

През 1918-1919 бях в Chateau d'Oex като Commandant de la Region Anglaise des Internes de Guerre. Там всяка сутрин скицирах една мандала, която, изглежда, съответ­стваше на моето тогавашно състояние.

По тези рисунки можех да проследя, ден по ден, пси­хичните изменения в мене. Така веднъж получих писмо от същата, занимаваща се с естетика, дама, която отново упорито твърдеше, че произлизащите от несъзнаваното фантазии имат художествена стойност и затова са изкус­тво. Това писмо ме нервира. То далеч не беше глупаво и приличаше на инсинуация. Значи съвременният худож­ник извежда изкуството си от несъзнаваното. Утилитаризмът и надутостта, които лъхаха от редовете на писмо­то, пробудиха в мен съмнение, несигурност в това, дали възникналите фантазии действително бяха спонтанни и естествени, или в крайна сметка бяха мое собствено волно творение. В никой случай не бях освободен от общия предразсъдък и високомерие на съзнанието, че всяко що-годе значително хрумване е лична заслуга, до­като незначителните реакции възникват или случайно, или дори произтичат от външни източници. От това раздразнение и вътрешна дисхармония на следващия ден се роди една променена мандала: част от окръжността бе изкривена, а симетрията нарушена.

Постепенно разбрах какво всъщност означава манда­ла: „Образуване - преобразуване, вечното пресъздаване на вечния разум." И това е цялостната личност (self)43, която, ако всичко върви добре, е хармонизирана, но не понася никакви самоизмами.

Моите мандали бяха криптограми за състоянието на моята цялостна личност, които ежедневно ми се предста­вяха. Виждах как цялостната личност - моето цялостно същество - работи. В началото разбирах смътно това, но още тогава рисунките ми изглеждаха изключително зна­чими и аз ги пазех като скъпоценни перли. Имах ясното чувство, че те са нещо централно, и постепенно у мен се изгради жива представа за цялостната личност. Цялост­ната личност, мислех си, е като монадата, която съм аз и която е моят свят. Мандалата пресъздава тази монада и кореспондира с микрокосмическата природа на психика­та.

Вече не мога да си спомня колко мандали бях нарису­вал. Докато работех, постоянно се питах: „Накъде води този процес? Каква е неговата цел?" От собствен опит знаех, че аз не бих могъл да избера цел, която да ми вдъхва доверие. Вече бях се отказал от идеята за подчине­ната позиция на Аза. В това се бях провалил: исках да продължа научния анализ на митовете, който бях започ­нал в Промени и символи на либидото. Това бе целта ми. Но не можеше и дума да става за това! Бях принуден да преживея процеса на несъзнаваното. Трябваше най-нап­ред да се оставя на този поток, без да знам накъде ще ме отведе. Едва когато започнах да рисувам мандали, видях, че всички пътища, по които минавах, всички стъпки, които правех, водеха обратно към една точка, а именно - към средата. Все по-ясно разбирах, че мандалата е центъ­рът. Експонентът на всички пътища. Това е пътят към центъра, към индивидуацията.

През този период, между 1918 и 1920 г., започнах да разбирам, че целта на психичното развитие е цялостната личност. Не съществува линеарно развитие, има само circumambulation (обикаляне в кръг) на цялостната лич­ност. Еднолинейно развитие съществува най-много в началото, а по-късно вече всичко е насочено към средата. Това убеждение ми даде стабилност, сила и постепенно вътрешното ми спокойствие се възвърна. Знаех, че отк­ривайки мандалата като израз на цялостната личност, бях постигнал максималното за мене. Друг може би знаеше повече, не и аз.

Потвърждение на моите идеи за центъра и цялостната личност получих няколко години по-късно (1927) чрез един сън. Същността му съм изразил в една мандала, която нарекох „Прозорец към вечността". Картината е отпечатана в Тайната на златното цвете. След една година нарисувах втора картина, също мандала, чийто център представляваше златен замък. Когато я завър­ших, си зададох въпроса: „Защо изглежда така китайс­ки?" Бях поразен от формата и подбора на цветовете, които ми изглеждаха толкова китайски, въпреки че вън­шно в мандалата нямаше нищо китайско. Картината обаче ми въздействаше така. Беше невероятно съвпаде­ние, че малко преди това бях получил писмо от Рихард Вилхелм. Той ми изпращаше ръкописа на китайски даоистки алхимичен трактат със заглавие Тайната на злат­ното цвете. Молеше ме за коментар. Незабавно „погъл­нах" трактата, тъй като текстът ми предостави неподози­рано потвърждение на моите мисли за мандала и circamambulation на центъра. Това бе първото събитие, което наруши изолацията ми; почувствах нещо близко, нещо, на което да се опра.

Споменът за това съвпадение, тази „синхроничност" записах под мандалата, която ми действаше като нещо китайско. През 1928, когато рисувах картината със злат­ния замък, Рихард Вилхелм ми изпрати във Франкфурт един древнокитайски текст за жълтия замък, „зародиша на безсмъртното тяло".

Друга мандала представляваше сънят от 1927 г., който вече споменах.

Намирах се в един град, мръсен и опушен. Беше нощ, зима, мрак и валеше. Бях в Ливърпул. Вървях по улиците на този град с група хора, около дузина швейцарци. Имах чувството, че пристигаме откъм морето, откъм приста­нището, и че истинският град се намира горе, на скалите. Отправяме се нататък и всичко ми напомня Базел: паза­рът е разположен долу ниско, после се минава по „Алеята на смъртта" към високото плато, където се намираше Петерсплатц с голямата църква „Св. Петър". Щом прис­тигнахме на платото, се озовахме на голям, слабо осветен от фенерите площад, към който се стичаха много улици. Кварталите на града бяха разположени радиално около площада, а в средата имаше кръгло езеро с малък остров в центъра. Докато всичко наоколо тънеше в дъжд, мъгла и дим в оскъдната светлина на нощта, малкият остров бе облян от слънчева светлина. Там растеше едно-едииствено дърво - магнолия, потънала в розов цвят. Дървото стоеше сред слънчевата светлина и като че ли самото то бе светлина. Спътниците ми обсъждаха ужасното време и очевидно не забелязваха дървото. Те говореха за един швейцарец, който живеел в Ливърпул, и се удивляваха, че се е установил точно тук. Омаян от красотата на цъфна­лото дърво и обления в слънце остров, аз си помислих: „Аз знам защо", и се събудих.

Трябва да добавя още една подробност от съня: отдел­ните квартали от своя страна също бяха разположени радиално около един център: малък открит площад, осве­тен от голям фенер, представляващ умалено подобие на острова. Знаех, че „другият швейцарец" живее близо до един такъв второстепенен център.

Този сън отразяваше състоянието ми тогава. И сега пред очите ми са сивите жълтеникави мушами, лъскави от дъжда. Всичко беше крайно обезкуражаващо, мрачно и непроницаемо - точно както се чувствах тогава. Но бях получил видение за неземната красота и поради това можех да живея. Ливърпул означава „pool of life" (басей­на на живота). „Liver" - черният дроб, според древните схващания е центърът на живота.

Сънят у мен се свързваше с чувството за окончател­ност. Виждах, че това бе израз на целта. Никой не може да отиде отвъд центъра. Чрез този сън разбрах, че цялос­тната личност е принцип и архетип на ориентирането и смисъла, че в това се състои целебната й функция. Оттук започна първото долавяне на моя личностен мит.

След този сън престанах да рисувам и скицирам мандали. Той изразяваше кулминацията на целия процес на развитие на съзнанието. Той ме задоволяваше напълно, тъй като даваше цялостна представа за моето състояние. Знаех, че съм се заел с нещо важно, но все още ми липсваше разбирането, а и в моето обкръжение нямаше никой, който би разбрал. Чрез съня ми бе дадена възмож­ност за обективен поглед върху това, което изпълваше моето съществувание.

Без подобно видение вероятно бих изгубил ориента­ция и бих се отказал от начинанието си. Но тук бе ясно изразен смисълът. След раздялата ми с Фройд разбрах, че съм се оказал в непознатото. Всъщност не познавах нищо извън Фройд, но се осмелих да направи стъпката в мрака. В подобни случаи такъв сън се възприема като actus gratiae (акт на благодарност).

Бих казал, че ми трябваха четиридесет и пет години, за да мога в научната си работа да обхвана всичко онова, което бях преживял и записал тогава. Целта ми като млад бе да постигна нещо в моята наука, но тогава се натъкнах на този поток от лава, а огнената страст, която той излъчваше, изцяло преобрази и подчини живота ми. Първовеществото го бе предизвикала и моето дело е един относително успешен опит да се влее тази нажежена материя в мирогледа на моето време. Първите представи и сънища бяха течният огнен базалт, от който изкриста­лизира камъкът, който вече можех да обработвам.

Годините, през които следвах своите вътрешни обра­зи, бяха най-важните в живота ми, защото тогава се реши същественото. Всичко започна тогава, а по-късните под­робности са само допълнения и пояснения. Цялата след­ваща моя работа се състоеше в това да внеса яснота във всичко онова, което през онези години се бе освободило от несъзнаваното и отначало ме бе заляло. Това бе prima materia (първична материя) за едно житейско дело.



Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   23


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница