Какво представлява Валдорфската педагогика?



страница1/3
Дата16.11.2017
Размер0.52 Mb.
Размер0.52 Mb.
  1   2   3

Какво представлява Валдорфската педагогика?

Основната характеристика на педагогиката, създадена от Рудолф Щайнер, е че в центъра на възпитанието и обучението стои човекът. Не учебното съдържание, което трябва да се преподава, не представите на възрастните за „трябва и не трябва”, не преходните нужди на обществото, а човекът като едно цялостно същество с потенциала, който той носи и който трябва да бъде развит с помощта на педагога по един възможно най-здравословен начин. „Изграждайки  педагогиката и дидактиката върху познанието на човека ”, казва Рудолф Щайнер в


една от лекциите си, „ние сме в състояние да прочетем в самото дете учебния план и учебните цели за отделните учебни години. Ние следваме единствено това, което ни дава самото дете. Нашата педагогика е изцяло познание на човека.” Не случайно педагогиката на Рудолф Щайнер се нарича изкуство да се възпитава, защото при нея обучението става по пътя на възпитанието. Важни са не временните резултати, а процесът на развитие и съзряване. В тези училища няма стрес, няма състезателност и борба за оценки от вън. Всяко дете изработва в самото себе си критериите за оценка. Целта е не да се трупат знания и развиват някои отделни умения, а да се формират и развият в пълнота личностните качества на всяка една индивидуалност. А това става не само чрез трупането на интелектуални знания, но и чрез запознаването с и упражняването на различни професии и занаяти. Във валдорфските училища учениците правят напр. малки постройки, засяват и събират жито, от което сами си правят хляб, моделират, коват желязо или мед, учат се на изкуството да се изразяват не само словесно, но и чрез движение, правят театър и различни проекти. Затова валдорфските възпитаници на Запад са предпочитан персонал за работа във всяка една сфера, тъй като те могат да се справят и в най-трудни ситуации и да решават по най-креативен начин сложни казуси.

Обучението в т.н. епохи също е съществен елемент на педагогиката Щайнер. Това означава, че в продължение на 3-6 седмици по 2 часа всеки ден има занятия по един основен предмет, напр. математика, роден език или история. Останалите часове за деня са чужди езици, изкуство, евритмия. Така вниманието се съсредоточава и задълбочава върху един основен предмет, което дава възможност за цялостно и трайно свързване с него, за развиване на задълбочен интерес . След съответното за дадената възраст „засищане”, основният предмет се сменя. За него настъпва необходимото за невидимата вътрешна работа забравяне. На следващата година в епохата на същия основен предмет с него се работи на ново ниво. При ежедневното сменяне на  няколко основни предмета учениците не могат да се свържат със съответното учебно съдържание и да развият задълбочен и траен интерес. Защото не временните знания и някои спорадични умения би трябвало да са цел на обучението, а формирането и развиването на индивидуалните качества и способности на личността на ученика, на бъдещия човек.

МЕТОДИ НА ОБУЧЕНИЕ

Друга много съществена характеристика на тази педагогика са нагласата и настроението, с които работи възпитателят-учител. Той не „упражнява” професията, а я твори. Класният учител е универсална, енциклопедична личност. Той преподава основните предмети от 1-ви до 8-ми клас, без да следва шаблони и стандарти. Учебното съдържание е съобразено със съответната възраст, но учебниците се създават в процеса на работата със самите ученици. Методиката следва основните принципи на възпитателното изкуство, но се сътворява наново и наново от всеки един педагог в зависимост от конкретния клас. Това е нелека, изключително творческа и отговорна задача. Затова валдорфските учители стават такива по силата на дълбок и силен импулс, подготвят се дълго, много сериозно и съзнателно,  водени  от основния принцип: „Детето трябва да се приема с благоговение,  да се възпитава в любов и да се пуска на свобода.” От това произтича и огромната им отговорност, която те носят обаче не като товар, а с благодарност. Затова работата им е изпълнена с ведрост, със спокойствие и увереност, които се предават и на възпитаниците им.

Свободни хора могат да се формират от свободни личности. Затова валдорфското образование е свободно, т.е. поверено на съзнателността и отговорността на учителите.



УПРАВЛЕНИЕ НА УЧИЛИЩЕТО.САМОУПРАВЛЕНИЕ

Училищата Щайнер се самоуправляват от учителската колегия. При едно свободно образование, проникнато от съзнание за отговорността на педагозите няма нужда от контрол и бюрокрация. На ежеседмичните учителски конференции се решават всички въпроси, касаещи живота на училището, но се отделя и специално внимание на децата с някакви проблеми. Всички солидарно се включват в решаването им. Водещо е не наказанието, а желанието да се помогне на съответното дете. И колкото и странно да изглежда, след като цялата колегия се ангажира с любов и внимание към „проблемното” дете, то преживява положителна промяна.

КОМУНИКАЦИЯ С РОДИТЕЛИТЕ

Третата страна във възпитанието и обучението на децата – родителите - също участва съзнателно и активно в този процес, сътрудничейки си с педагозите. Приемните разговори, редовните родителски срещи, посещението по домовете, създаването на съответните домашни условия, участието на родителите в управлението и в многобройните училищни празници и инициативи не са нещо спорадично, показно и формално, а  са неразделна част от живота на училището. Така и самите родители понякога могат да научат много неща за себе си, за децата си и за социалното общуване.

Обстановката в Щайнеровите детски градини и училища е изключително уютна. Мебели от естествени материали, меки лазурни цветове на помещенията (различни за всеки клас),  играчки и учебни пособия от природни материали, почти домашна обстановка както в сградата, така и в двора – всичко това създава у децата чувството за сигурност, защитеност и комфорт. А и самите те участват ежедневно в поддържането на реда и хигиената. Така развиват способност за социално общуване и чувство на отговорност за средата, в която живеят и работят. Излетите и екскурзиите имат също за цел  да възпитават и развиват определени личностни качества, екологично съзнание или практическо обучение по даден предмет, напр. геология. Те се планират и организират с участието на самите ученици и някои родители. Така в триединството деца – родители – педагози се формират бъдещите граждани на света.

Проблемите на обществото не могат да се решават с временни, често формално провеждани реформи. Обществото се формира от отделните личности. Ако тези личности се възпитават и учат от най-ранна възраст така, че да развият в максимална степен най-добрите си заложби, ще възникне здраво, жизнеспособно общество, където всеки един човек ще бъде ценена и уважавана индивидуалност, която по силата на високо развито чувство за доброволност, морал и отговорност дава на останалите това, на което е способна. За постигането на този идел са необходими много усилия и време. Но за да се формира обществото, което съответства и е необходимо на  бъдещето развитие на света и човечеството, изграждането на основите му трябва да започне днес. И сигурно не е случайно, че след промените през 1989 г. валдорфски инициативи възникнаха във всички бивши социалистически страни. През последните 18 години в тях се създадоха над 90 валдорфски училища, стотици детски градини и много лечебно-педагогически и социални институции. Само в Румъния има над 10 училища Щайнер и близо 40 детско-градински групи, които са равнопоставена част от държавните образователни стандарти. В някои източноевропейски страни валдорфската педагогика присъства и в академичните програми на университетите. Свободното образование е една от най-важните характеристики на съвременна Европа. А България също – вече и официално – е в Европейската общност.



ДЕТЕТО КАТО ЕДИНЕН ОРГАН НА ЧУВСТВАТА

Нерядко може да се наблюдава как цялото телце на новороденото, прислонено до майчината гръд, се свива и напряга в момента, когато млякото попада в устата му. Ние забелязваме, че в този момент то чувства вкуса на млякото не само в устата си; реакцията на детето е такава, сякаш то цялото представлява единен орган на вкуса. По време на първите години от живота подобна реакция на малкото дете се проявява и в други ситуации: то напряга цялото си тяло, когато види или чуе нещо; в това събитие може да няма никакви опасни последствия, но полученото впечатление е толкова силно, че е способно да предизвика бурен пристъп на плач.

 Детето възприема и най-неуловимите преживявания на възрастните. Много родители навярно вече са изпитали върху себе си кoлко е трудно понякога да скрият от собственото си дете някакво свое моментно настроение. Даже ако се опитат да стаят раздразнението си, децата тутакси го чувстват и внезапно започват да се държат по-рязко и “неустойчиво” от обичайното. Така един баща, връщайки се в къщи след един крайно неприятен спор, в който се оказал въвлечен не по своя вина, трябвало да мине през стаята, в която креватчето си била неговата тримесечна дъщеря. Обикновено тя се усмихвала, когато татко й се скланял над нея. Този път, отваряйки вратата, той бил изпълнен все още с гняв, макар че се опитвал да скрие кипящата в него ярост и да направи всичко по обичайния начин. Но едва склонил се над нея, тя започнала да плаче.

 Известно е, че детето копира това, което вижда около себе си. Разбира се, всеки от нас е наблюдавал малки деца, които намирайки се редом с възрастни, повтарят техните жестове: имат същата походка, по същия начин размахват ръцете, кашлят. В началото подражанието е съвсем безсъзнателно. Но постепенно то става все по-осъзнато и се изразява в играта, когато се възпроизвеждат събития, станали, например в трамвая, в приемната на лекаря, в зоопарка или у дома.


 
 Потребността от подражание е заложена необичайно дълбоко. Ако възрастните възпрепятстват нейното проявление, това може да има опасни последствия. Английският психолог Дж. Е. Хадфилд привежда типичен пример за такъв случай. “Сред моите пациенти има четиринадесетгодишно момче с антисоциално поведение: В училище, сред другите деца, той се държи жестоко и има чести пристъпи на плач. Поведението на детето е станало такова поради постоянните забрани да прави това, което особено много му се е искало; но най-главното – на него му забранявали да прави това, което правели неговите родители. Майката на момчето принадлежала към типа родители, които можем да наречем “булдог” и не търпяла непослушание. Детето приличало на нея. Понеже на него самият не му било леко да се откаже от намисленото, в семейството постоянно царяла война и възбуда. Например веднаж, садейки цветя, майката забранила на момчето да се приближава до лехите. То се възпротивило и било набито. В резултат на подобни случки то намразило майка си, а след това и всички окръжаващи. Как лесно би могло да се избегне всичко това, ако тя му разрешавала да поработи заедно с нея: нужно било само да му покаже как да копае без да нанася вреда на растенията. Всъщност момчето искало само да прави това, което правела майката – да й подражава”.
 Хадфилд придава огромно значение на подражаието: “Отклоненията от нормата възникват преди всичко затова, че децата подражават на отрицателния пример на своите родители. У високомерни родители израстват високомерни деца”.
 Подражанието за детето е като дишането: впечатленията от възприятията са вдишване, подражанието – издишване.

Моралните последствия от впечатленията

 Времето, което детето преживява от раждането до седмата си година Рудолф Щайнер нарича “възрастта на подражанието”. Той иска да обърне особено внимание на възпитателите върху това, че думите, които те казват на детето – предупреждения, обяснения и други изказвания, обърнати към техния разум – или играят ограничена роля, или не играят въобще никаква роля в сравнение с предметния свят или реалните действия на хората. Децата са твърде възприемчиви към външните прояви в поведението на другите хора, особено към жестовете. Например жестовете, съпровождащи речта на разгневения възрастен, им правят много по-силно впечатление, отколкото съдържанието на самите думи.


 
 Трудно е да се намери у Щайнер по-точно съждение от това в лекцията, изнесена на 13 август 1924 г.: “Вие можете да говорите с детето колкото искате, можете колкото искате да го учите, но всичко това е напразно. Важно е какви сте самите вие – добри ли сте, проявявате ли доброта в своите постъпки или сте зли, раздразнителни и демонстрирате това в своето поведение. Накратко, всичко, което правите, се възприема от детето и продължава да съществува в него. И това е главното. Детето е като единен орган на чувствата, реагиращ на всички впечатления, възникващи у него от конкретния човек. Ето защо не бива да се разчита на това, че то може да различи доброто от лошото. Трябва винаги да се помни – всичко, което става в непосредственото обкръжение на детето, се преобразува в него в дух, душа и тяло. Неговото здраве и развиващите се наклонности зависят от това, как се държат неговите близки”. Рудолф Щайнер е един от първите педагози, които съумяха да покажат какво решаващо въздействие могат да оказват първите години от живота на цялото следващо вътрешно развитие на човека. От тогава постоянно нараства интереса на лекари, психолози и учители, а в наши дни особено на привържениците на предучилищната дидактика към изучаването на тази възраст и нейните възможности.

Някои резултати от психиатрични изследвания

Един от пионерите на детската психиатрия, англичанинът Джон Боулби, изучавал по предложение на Световната здравна организация взаимовръзката между условията на живот на детето и неговото психическо развитие. Анализирайки обширен практически материал, Боулби установил, че най-честата причина за психическата занемареност на децата (въпреки по-рано изказаните предположения) се изразява не в недостига на материални средства, твърде многочислените семейства, лошите условия на живот, професионалната заетост на майката или подобни външни фактори, а в определено вътрешно поведение на възрастните, възпитаващи децата. Много от описаните от него условия, в които растат децата, са потресаващи. Той отбелязва, че с душевна запуснатост на децата, а това явление днес е познато на всеки учител, нерядко се сблъскваме в домове, които са материално добре. Боулби ярко демонстрира последствията от психическата запуснатост на децата. Той формулира резултатите от едно от изследванията по следния начин: “Осемдесет момичета с криминални наклонности на възраст от дванадесет до шестнадесет години се подложили на психотерапия в продължение на шест години. Лечението било успешно само в петдесет процента от случаите... Но успехът на психотерапията не зависил нито от интелектуалните способности на пациентките, нито от наследствените фактори. Напротив, еднозначна била зависимостта от типа отношения, установени в семействата на момичетата”.


 
 Според Боулби, “депривацията” (бедността на чувствата, липсата на любов) по време на първите години от живота оказва такова опустошително въздействие върху детето като рахита. Обобщавайки материала от многочислените наблюдения, той показва решаващото значение на постоянството на “образа на майката”, създаващ се у детето през първите години от живота му. При това този образ не е непременно идентичен на самата биологична майка. Боулби утвърждава, че майчината любов оказва основополагащо въздействие върху развитието на детето.
 
 Американският детски психиатър, проф. Селма Фрайберг посветила значителна част от своя живот на изследване на болестите, свързани с отсъствието на “привързаност” (deseases of non-attachment), т.е. болести от недостатък на самоотдаденост. В своята удивителна, пълна с хумор книга “Магични години” тя излага материал от обширни наблюдения. Резултатите от изследване на развитието на децата през първите години от живота са обобщени от нея по следния начин:
 “На нас ни стана ясно, че психическите качества, които ние наричаме човешки, не влизат в този “багаж” който детето получава при раждането... Те не са инстинктивни... и  не се придобиват лесно със съзряването. Истински човешката любов, представляваща сама по себе си нещо по-голямо от егоистичната любов към самия себе си, възниква като “продукт на човешкото семейство”, в резултат на тези душевни връзки, които се установяват вътре в нас. Човешката интелигентност в значителна степен зависи от уменията да се използват символи. Преди всичко не бива да считаме речта за продукт само на високоразвития човешки мозък и органите на речта. Речта се овладява в ранна възраст чрез опиращия се на чувствата контакт с възрастните. Понятието “Аз”, идентичността на собствената личност, както и осъзнаването на човека като индивид, се придобиват в ранните стадии чрез контакта между родители и деца. Тържеството на човека над природата на неговите инстинкти, готовността да сдържа собствените си влечения, ограничавайки ги в определени рамки, даже да действа против
 тях, ако те влизат в противоречие с цели и намерения от висш порядък, - на всичко това трябва да се учи човек, а да се научи може само в ранните години на развитие и само с любов. Даже съвестта – най-голямото културно завоевание на човечеството, достигнато от него в резултат на прогреса на съзнанието – не е неотменно вродено свойство, а продукт на родителската любов и възпитание”.

Физиологични последствия от детските впечатления

 Въздействието от впечатленията в ранното детство се проявяват  не само в душевната сфера. То прониква и в телесната сфера. Може би най-показателните случаи от този род са децата, възпитани от животни. “Вълчите деца” от Миднапур, намерени през 1920 г. от протестантския мисионер Дж.Е.Л.Сингх, били приблизително на две и осем години. Те притежавали ред своеобразни особености: ”Резците им били по-дълги и остри отколкото са обикновено у другите хора. Устната кухина била с кърваво-червен цвят. Децата можели да стоят на колене на пода, но не можели да стоят прави. Техните коленни и тазобедрени стави не били приспособени за това...Очите им били почти кръгли. През деня им било трудно да се борят със съня, но през нощта, около дванадесет часа, техните очи се отваряли широко и светели в тъмното като у котките и кучетата. Децата виждали далеч по-добре през нощта. Когато миришели нещо, месестите им ноздри се движели....Ръцете им били дълги и мускулести, висели почти до коленете им и свидетелствали за сила и ловкост. Китките на ръцете били сравнително по-дълги от обичайното, пръстите и ноктите на краката били подгънати навътре. Децата приемали храната с кучешки привички. Те спели на земята, свити на кълбо в някой ъгъл. Не показвали никакъв страх от тъмното, но се бояли от светлината и огъня”. (Сингх Дж.Е.Л. “Вълчите деца” от Миднапур. – Хайделберг, 1964 г.). Децата били хванати и настанени в мисионерски пункт, къдета за тях се грижели и ги възпитавали. По-малката (те били момичета) умряла година след като я хванали, по-голямата преживяла още девет години. Научила около петдесет думи и проявявала към края на живота си явни признаци на интелект и съзряващи душевни способности.

 Достатъчен е един такъв пример, за да се разбере особено ясно силата на психическото въздействие , съпровождащо ранните впечатления на детството. Разбира се, когато децата се възпитават от хора, физиологичните особености, проявяващи се у тях в следствие на тези впечатления (в противоположност на наследствените предпоставки) се забелязват далеч по-малко. Но ги има. Рудолф Щайнер подчертава, че органите на човешкото тяло се формират по определен начин до седмата година от живота: “После тялото израства, но по-нататък то се основава на вече изработените по-рано форми... В навечерието на раждането природата се грижи за правилната среда за обитаване на физическото тяло на човека. Подобно на това възпитателя е длъжен да се погрижи за създаване на правилно физическо обкръжение за детето веднага след раждането. Детето подражава на това, което става в неговото обкръжение и в хода на подражанието неговите физически органи придобиват бъдещите си форми. Нужно е понятието “окръжаваща среда” да се разглежда колкото си може по-широко. Към нея се отнася всичко, което става около детето, което може да се възприеме с неговите чувства, което от близко лежащото пространство въздейства на неговите духовни сили. Това са също така всички постъпки, достъпни за неговия поглед – морални или аморални, разумни или глупави. Ако здравото зрение се заработва, когато в обкръжението на детето се привнасят цветови и светлинни съотношения, то физическите предпоставки за здраво морално чувство се формират в мозъка и в кръвта, ако детето вижда в своето обкръжение морални постъпки. Ако до седемгодишната си възраст то вижда около себе си  глупави постъпки, то неговият мозък  придобива такива форми, които в последващия живот ще го направят способен само на глупости” (“Възпитание на детето”).
 По-рано, когато значението на първите детски впечатления още съвсем не беше общопризнато, това изказване на Рудолф Щайнер би изглеждало напълно недостоверно. Но в последните десетилетия от изследователите и възпитателите бе събран много богат материал по тази тема, който потвърждава нарисувания образ на детето като “единен орган на чувствата”. 

ПЪРВИТЕ ТРИ ГОДИНИ

Първите три години имат уникално значение за целия следващ живот на детето. Нашето съзнание може да не съхрани спомени за тях, но фактът си остава факт – тази изчезнала от паметта ни епоха продължава да съществува в нашето битие, в нашата съдба. Никога не сме били подложени така на впечатления от окръжаващия свят. Никога повече ние няма да можем така да се отдаваме във властта на процесите, протичащи в собственото ни тяло. Никога повече, даже в резултат на упорити упражнения и напрежение на силите на волята, на нас няма да ни се отдаде да овладеем толкова фундаментални способности, които след това може да използваме всеки ден през целия си живот като ходенето, речта и мисленето.



Ходене, реч и мислене

В числото на най-важните задачи, влизащи в задълженията на всички хора, заети с възпитанието на деца и грижата за тях, влиза умението да наблюдават и разбират това, което се случва, когато децата овладяват първите елементарни способности. Осъзнавайки това, възрастният човек трябва да събере сили, за да изпълни най-необходимите за детето спомагателни действия: да проявява търпение, с нежност да излъчва топлина, да бъде разумно предпазлив, окуражаващ. Детето се нуждае от това като атмосфера за живот не по-малко, отколкото от хигиената.


 
 Процесът на ходене ни напомня за такова физическо явление като земното притегляне: изправената форма на нашето тяло с разположен високо горе център на тежестта и незначителната носеща повърхност на стъпалата на пръв поглед правят не така очевидна нашата способност да стоим и ходим. За да заемем вертикално положение, веригата от прешлени се подрежда в колона, а на нас ни се налага да се занимаваме с твърде сложно балансиране. Когато децата приблизително около едногодишна възраст започнат да забелязват тази придобита способност, тях ги обхваща дълбоко вълнение. Изразът на триумф върху лицето им е не само отражение на рефлекса на радостта, изпитвана при това събитие от възрастните. Възторгът идва отвътре и тържествуващо свидетелства, че току-що случилото се действително се явява един от най-великите мигове в човешкия живот. Сега организмът се ориентира към достигане на дълбочината на пространството.
 
 В по-късна възраст ние можем да разпознаем човека непосредствено по неговата осанка, походка, жестикулация, което свидетелства за това, колко ярко се проявява неговата същност в движенията. Скритата тайна на волята става видима.
 
 Следващата фаза на развитието настъпва обикновено след няколко месеца. Новото разностранно възприемане на широтата на окръжаващия свят способства за проявата на дълбоко заложени в човека потребности. Детето шества напред, подобно на Адам в рая, и назовава нещата с техните имена. Звуците на надежда и удоволствие, неизразимите впечатления на болка и радост, а така също упоритите упражнения на детето в бърборене започват да се организират в единство. За кратък период, всичко на всичко за половин година, често то научава няколко стотин думи. На три-четири годишна възраст за децата вече са достъпни редица сложни граматически закони, логическото значение на които ще разберат години по-късно. Децата практически безупречно използват род, число, време, образуват степени при сравняването на прилагателни и употребяват главно и подчинено изречение. Никога повече в живота им няма да им се отдаде така бързо и леко да учат език.
 
 Чрез речта се разкриват коренящите се в чувството връзки на човека с вещите и самата същност на неговото обкръжение. Заедно с речта се пробужда мисленето. Когато двегодишното дете, седейки край масата за обяд гледа около себе си и възкликва: “Татко лъжица, мама  лъжица, леля лъжица, Катя лъжица. Всички  лъжица”, то извършва огромно откритие: всички лъжици имат нещо общо, заключено в назоваването с име, в тайната на името – понятието. Ако овладяването на ходенето в изправено положение на тялото и членоразделната реч са събития, направени във физическия вят, отличаващи се с определена драматичност, то първите опити за мислене свидетелстват за първичната способност да се отвличаме от физическия свят. За зараждане на способността да се концентрираме и вглъбяваме в самите себе си. Немският детски психолог Е. Келер много проникновено описва детето на две години и половина в първия момент на мислене: “Когато А. не разбира нещо добре и се замисля, тя притихва и скрива ръце зад гърба си; очите се разширяват и гледат в далечината, устата се присвива, детето мълчи; често след такова напрежение настъпва лека умора, но няма никакви външни проявления – природата се грижи за сваляне на напрежението”. Мисленето като че ли отваря врати към всякакви опити на съзнанието и самосъзнанието, то е най-важното наше средство да съхраним ориентацията и бодърстването в този свят. Овладяването на новите способности (ходене, реч и мислене) става в различни за всяко дете срокове; родителите не трябва да се притесняват, ако има някакви задръжки. Трябва да се обезпокоят само тогава, когато не се спазва тази последователност. Това, което искаме, си го представяме в състояние на бодърстващо мислене. Когато се предаваме във властта на някакво чувство, то се оказваме в състояние, което може да се сравни със сънуването. Тъй като нашето съзнание не разбира волята, по отношение на нея може да се каже, че нашето съзнание спи дълбоко. Децата със силна, но още не започнала да работи, скрито живееща воля изглеждат като “сънуващи” и в първите години от живота си се развиват поразително бавно. Нея те демонстрират по-късно, понякога едва когато станат възрастни. Някои деца не искат да бъдат подлагани на никаква критика или да се намират в смешно положение, затова те дълго време не могат да проговорят. Но в един прекрасен ден се оказва, че те могат да изразяват мислите си почти без грешка и със значителен речников запас.
 
 Ходенето, говоренето и мисленето следват едно след друго. Жестовете и моториката участват в образуването на езиковия център в мозъка и влияят върху устройството на последния. Тази взаимовръзка става забележима при приучването на леваците. Ако са твърде категорични опитите да се приучи детето да работи с дясна ръка, вместо с лява, то може да започне да заеква. Животът е преди всичко движение и то се пренася в плана на речевата моторика. Затова възпитателят непременно трябва да отчита три условия: обучавайки детето в ходене да съпровожда своята помощ с любов; когато го учи да говори, да се погрижи за истинността; без да обърква ситуацията с необмислени указания, да съхрани яснотата на собственото мислене, да помни, че “истинската причина на нервността на съвременния цивилизован човек е объркаността в обкръжението на детето, внесена от неясно мислене” (Щайнер, Р. Доклад 10.08.1923).

 Впрочем, единственото, което може да предизвика у нормални, здрави деца сериозни нарушения в развитието, са недостатъчни контакти с други хора. Ако децата растат не в семейства, а в различни специални заведения, то те често се научават по-късно да седят, да ходят, да говорят и да мислят. Недостатъчното общуване може да забави или да наруши целият ход на тяхното развитие.


 
Потвърждение на “рефлекса за ходене” на човека се опира на следното наблюдение: ако новороденото се повдигне така, че горната част на неговото телце е наклонена леко напред, а крачетата са опрени на равна повърхност, то ще се опита да направи няколко крачки. Но известен е и противоположният факт: тази реакция постепенно изчезва през първото полугодие от живота му. Отначало у детето се изработва способността да си държи главичката и да пълзи, да седи и стои, а след това то започва да учи изкуството да придвижва краката си напред по пода. Алфред Ничке изследвал момиченце на около три години с много своеобразен начин на ходене (в останалото не се забелязвали никакви болезнени отклонения). Изяснило се, че тя имитирала движенията на баща си, който поради неподвижност на тазобедрената става използвал протеза. По наблюдения, направени в един детски дом в Техеран , където за децата се грижел твърде малко и при това възрастен персонал, 60% от едногодишните деца не можели да седят, а 84% от тригодишните – да ходят. Дете, което няма възможност да подражава на хора с правилна походка, както и децата, отгледани от вълци, не биха могли да научат  изправено ходене.
Даже и да знаем колко
подражанието е по-важно от всичко останало за развитието на малките деца, на практика на нас често не ни достига търпение или мъжество, за да построим възпитанието на този принцип. Вместо това ние се опитваме да се намесваме в развитието на детето със съвършено различни средства.

Ненужно вмешателство

Малките деца са достойни за любов. Много мили и забавни неща, с които ги забавляваме, съзнателно или несъзнателно превръщат нашето общуване с малките в процес на възпитание и им влияят в определено направление. Например, ние протягаме на детето ръце и така му помагаме да се учи да седи и ходи. Но ако ние започнем да изпреварваме събитията и започнем да постъпваме така, без да дочакаме неговите кости и мускули да укрепнат и да могат да издържат неговата собствена тежест, то в резултат може да се изкривят костите и гръбначния стълб.


 
 Може също така да се наблюдава как възрастните, движени от педагогическо тщеславие, купуват на детето си книжка с картинки, за да го заставят  за кратко време да назубри максимално възможно количество нови понятия или започват в разговор с него да ”говорят” по бебешки, защото им се струва много мило. В действителност с подобни действия ние задържаме нормалното развитие на децата. За да не се случи това, на тях им е нужен пример от истинския език, който би им служил за ориентир в развитието на собствената им реч. Нерядко и самите деца не показват възторг по повод на твърде инфантилни изказвания. Една преизпълнена с благи намерения леля пред тригодишно дете наричаше кучето със звукоподражателното”ав-ав”; детето дълго и мрачно мълча, а след това сухо промълви: “Това е куче!”.
 
 Нека детето спокойно да бърбори в отреденото му време на своя възхитителен, пълен с езиково творчество детски език – подражанието ще го изведе на правилния път. Но възрастният не бива да изкълчва своя език. Трябва да се стараем да избягваме сантименталностите и да се кривим всячески в разговора.
Когато детето чува правилна, културна реч, то лесно възприема нейната достоверност, яснота и образна сила. А това не само обогатява душата му, но и способства за развитието на говорния апарат.

Може ли да заобиколим забраните?

Съществуват разни мотиви, заради които ние си позволяваме необмислено да се набъркваме в живота на детето.


Заради малките деца често възникват огромни сложности. Майките нерядко се измъчват, а няма кой да им помогне. В нашият не съвсем прост всекидневен живот често ни се налага да си имаме работа с крехки или даже с опасни неща. Как да предотвратим опитите на малчугана да дръпне покривката от масата, да свали книгата от лавицата, да запали клечка кибрит, угарка или да задвижи колата, ако случайно сме оставили ключа в стартера? В наши дни не само психолозите знаят, че постоянните забрани и предпазвания могат да заглушат, а в редица случаи завинаги да парализират инициативата на детето. Разбира се, трябва да се вземат мерки за сигурност: да се закрият контактите с предпазни капачета, по възможност да се приберат далече от очите на детето всички крехки и опасни предмети. Но и по такъв начин не е възможно напълно да избегнем риска; освен това ние бихме превърнали в беден и неестествен живота в дома, отдалечавайки зад предела на достигане от детето на всички неподходящи за него предмети.  Но би било непростимо и да позволим на децата да правят каквото си искат с всички предмети.
 
 Учителят от валдорфско училище Ерик Хаберт привежда  в своята книга  “Наказанието в самовъзпитанието и възпитанието на децата” пример за това, как трябва да се избира стратегия на поведение, съответстваща на определен стадий от развитието на детето. Така, за да не се изгори детето на запалената печка, “няколко седмици преди да я запалим, играем с детето на проста игра, която често повтаряме: възрастния доближава длан до печката, бързо се отдръпва, изобразявайки ужас, но без да докосва печката.”Ох! Пари! Не пипай!” Детето повтаря отново и отново, копирайки цялата сценка с възрастния, докато, накрая, страха от печката не се превърне в разбиращ се от само себе си навик”.
Такива предпазни игри може да се измислят до безкрай. Но имаме ли достатъчно време за това?

Специфика на детството

Размишления за това, докъде трябва да се простира грижата за децата, поставят пред нас най-важните и най-сложните въпроси: Какви са изискванията към възрастния, предявявани от самата същност и спецификата на детството? Само нищожно малка част от хората могат да устоят пред трогателното обаяние на малчуганите в първите години от живота им. Разбира се, има се предвид не само тези признаци, които биолозите считат, че пробуждат инстинктивно стремеж да защитим детето и да се грижим за него: меките косички, пухкавите форми на тялото, безпомощните движения и др. Всичко това е прелестно, но практически това е характерно и за малките котенца и кученца. Но истинското благоговение ни обхваща само пред децата: тук ние сме в състояние да почувстваме, че се намираме пред нещо, което надхвърля нашето обикновено разбиране.


 
 Ситуацията, в която се намира детето, в края на краищата е парадоксална. Във възрастта, в която задачи като тези:  да се облече и съблече само, да си оправи леглото, да яде с помощта на нож и вилица,  същите тези деца изпитват впечатления, благодарение на които с лекота овладяват двете най-трудни човешки способности – речта и мисленето. Няма такова животно, което умее да ходи истински изправено, да води беседа, абстрахирайки се от окръжаващия свят и да разсъждава за него в понятия, изразени с думи. Детето научава всичко това тогава, когато е по-безпомощно от всяко животно.
 
 Знаменитият американски психолог Арнолд Хезъл, завършвайки извършваното от него в течение на много години изследване на фазите на развитие на човека, обобщава опита си така: “Ако родителите и учителите считат, че от детето може да се създаде каквото поискат, само настойчиво натискайки го отвън, това значи, че възрастните още не са се доближили до познанието на истинската природа на психиката. Уместно е да сравним душата с растение, а не с парче глина. Глината не расте – формата й  се създава изцяло отвън. Формата на растенията, напротив, се придобива отвътре, благодарение на собствения потенциал на растеж”.
 
 Едва ли може да се говори за близост на позициите на А. Хезъл и Щайнер, но и двамата описват едни и същи вътрешни сили; единият – тяхната физическа същност, а другият – техния свъхсетивен феномен. Щайнер отбелязва разликата в отношенията на децата към духовния свят в течение на първите три години и след това.
 
 Мощните свръхсетивни сили, действащи върху детето, се проявяват иначе, когато неговият душевен живот става по-съзнателен. “Тези сили помагат на човека да се ориентира по отношение на силата на тежестта, те участват също така във формирането на ларинкса и организират мозъка като инструмент на мисленето, чувствата и волята.”(Р.Щайнер) Разбира се, на малкото дете е неподвластно да чувства свърхетивните светове непосредствено и съзнателно. Наистина, има поети и мислители, които напълно определено утвърждават, че са имали подобни опити в ранното детство. Само че интензивната връзка с духовния свят не е задължително да е осъзната. Щайнер използва яркия образ на обърната обратно “телефонна връзка” на детето със своето съществуване преди раждането.
 
 През първите три години от живота човек непосредствено и в максимална степен, в сравнение със следващите години, “се намира под влияние на този духовен свят, към който принадлежи” (“Духовното водачество на човека и човечеството”). Но към същият духовен свят от гледна точка на детето принадлежат и майката, и бащата, и другите окръжаващи детето близки хора. Това е причината за непосредственото и силно въздействие на техните гласове и мисли, в които се крие и причината за неговата зависимост от тях, особено от майката, тъй като те по най-дълбок начин са свързани помежду си и най-често се докосват един друг. Само че на детето правят впечатление действия, произтичащи и от чужди хора.
 
 Ако се отнесете сериозно към такава гледна точка, то процесите, с които децата се научават на всички основополагащи неща, ще се изправят пред вас преизпълнени с дълбок смисъл. В тези процеси не бива да се намесваме, а трябва да правим само така, че детето да може да ни подражава и да се опитаме да станем достойни за подражание.
В този смисъл, както отбелязва Хезъл, отново може да сравним душата на детето с растение: всичко това, за което на растението служат почвата, дъжда и слънчевата светлина, за детето става окръжаващия свят и живеещите в него възрастни.
 
 Щайнеровското описание на първите три години от живота на детето не противоречи на нито едно от най-важните открития на съвременната детска психология.
Боулби и другите учени, изучаващи реакцията на децата на различни форми на дефицит на душевна топлина и изследвайки с тази цел случаи на наличие у детето няколко “образа на майката” установили, че в този период детето притежава максимална чувствителност (която по-късно намалява) и неговата най-дълбока душевна потребност се състои в това, за него да се грижи един и същ човек.

Усещане за собственото “Аз”

Нерядко се случва, поведението на детето през третата година силно да се промени. Знаем, че малките деца охотно говорят за себе си в трето лице: “Карл иска още сладко”,”На Ана й е мъчно”. По-късно използват за обозначаване на самите себе си думата “Аз”. Селма Фрайберг подчертава, че за американските деца този момент настъпва обикновено около две години и половина. Рудолф Щайнер описва по следния начин причините, лежащи в основата на това понякога наистина загадъчно преобразяване.


 
 Усещането за самия себе си като за “Аз” се превръща в дълбоко съкровен момент , който някои деца запомнят драматично. Малко момиченце, извършващо това откритие крещи: “Аз – това съм аз, Аз – това съм аз!”.Във всяка страна ще срещнете хора, способни да опишат подобно събитие в своя живот. Може би най-яркото принадлежи на перото на поета Жан Пол: “Веднаж, сутринта, аз, още като съвсем малко дете, стоях пред вратата на дома и гледах наляво, към касата на вратата, когато изведнъж във вътрешния ми поглед удари като мълния от небето и от тогава застина като вечно сияние: аз – това съм Аз! Тогава моето Аз за първи път видя самия себе си и се запомни завинаги. Едва ли мога да се страхувам от фалшификация от страна на паметта ми, тъй като е неподвластно чужд разказ да привнесе добавки в такова преживяване във случай от миналото: то е светая светих за човека.”
 
 Това, което се случва прилича на капсула: една част свръхсетивни сили, обезпечаващи ранната връзка със свърхсетивните светове се отделя, става “вътрешен свят” и обезпечава възможността за “Аз-преживявания”.
Детето може да стане понякога раздразнително и своенравно, да започне да проявява характер и с някакво лукавство да произнася думата “не”; за родителите то изведнъж се оказва ново същество -  така детето встъпва във възраст, когато противоречи на всичко.
 Да си спомним думите от първа книга на пророк Мойсей: “Човек за пръв път вкуси плодовете от дървото на познанието и вратата на рая завинаги се затвори пред него”. Но не до края, засега тя все още не е заключена.


Сподели с приятели:
  1   2   3


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница