Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967



страница2/11
Дата02.02.2017
Размер3.71 Mb.
Размер3.71 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

Р А З Г А Д А Н А Т А У С М И В К А

или

КНИГА НА ЖЕНИТЕ

МИМОЛЕТНО


Когато след дълго събрание

слезеш да прекосиш площада,

ти се питаш във отчаяние

в рая ли си или във ада.


Горе чоплиха ти душата

и ти щеш или не щеш

диреше на другите от словата

себе си да разбереш.


Слава Богу, най-после свърши!

Упоително въздух вдъхни

и погледай как мило се кършат

в есенни рокли жени.


Как е хубаво вместо всяка

да те докосва със рамена,

ей там долу на пряката

да се срещнеш и ти със една.


Да не иска от тебе анализи,

мълчешком да не пита и тя

със годините опознал ли си

себе си, другите и света.


Зад пресечката с нея да свърнете,

да прекарате цялата нощ

във един човек двама превърнати,

който никога не е лош!


1960

ДВЕ ГОДИНИ


Старата ергенска стая,

дето сладко съм живял,

като влязох, ме замая

с изкушение и жал.


Но разбрах подир минута,

че съм безнадеждно друг -

чужда ми е с неуюта,

празна, нищо че сте тук.


Бях ви близък по квартира

и по мисли, а сега

аз към вас пътека диря

с таз принудена шега:


- Побеждавах тук жените,

но в един прекрасен ден

си платих за хитрините -

победи една и мен.


Някой се полуусмихва,

ала щем или не щем,

разговорът все затихва,

за да се стопи съвсем.


Пропастта пред нас нараства

и я мерим мълчешком -

вий й казвате еснафство,

аз пък я наричам дом.


1962

РОДЕНА В ЧЕТИРСЕТ И ПЕТА


Родена в четирсет и пета.

Толкова зная за теб.

Леко момиче -

не от кабарета,

лека жена -

не от вертеп.

Родена, когато умряха

тия домове

на безпътната плът,

как ли към твоята стряха

мъртвото е намерило път?

Просто ли?

Сложно ли?

Недоумявам.

Ето листче на мойто бюро:

дадоха ми

да те разобличавам -

имал съм сатирично перо.

Листчето със греховете,

дето никой не ще ти прости,

листчето,

то ме подсети -

листче си нямала ти.

И щом първият мъж

зашептял сладкодумно,

че за теб

е на всичко готов,

най-банално,

тоест безумно,

си възпламнала

от любов.

Може би


някъде в папката

би прочела за него ти,

че той

ще си кривне



шапката

и повече


не ще се вести.

Нито за него,

нито за другите

би прочела такива неща -

в папките са достойнствата

и заслугите,

и уверенията

за верността.

Колко добри сме

е отбелязано

в листчетата

като на длан:

правим активни

изказвания

и изпълняваме

държавния план.

Листчето

е нашта наслада,

с листчето ний сме добре -

ако някой реши

да ни напада,

листчето ни

ще го възпре.

Как ли


с отворени обятия

да не срещаш

мъжкия рой,

щом “към всички

мероприятия

се отнася

положително той”?

Пръв път


и аз не изпълнявам

задачата


да те разоблича,

а над досието ти

продължавам

дълги месеци

да мълча.

Може би


ще бъда наказан,

може би


имам вина,

ала листчето

с неприязън

блъсвам


сега

настрана.


1963

БОСОНОГИТЕ МОМИ


Към икономии тогава

вестниците не зовяха,

но селските моми

сами


все боси до града вървяха.

За спътници тогава

нямахме идея.

Описваха по прахоляка орбити

петите им, като Земята обли,

но по-напукани от нея.

Във кошниците им

освен обувки лачени

почти не виждах друго да се мята:

отиваха те на пазар,

за да покачат

на свойто самочувствие цената.

На края на града,

по селски ловки,

избърсваха нозе в роса и сетне

от кошниците вадеха пантофките,

според тогавашния вкус кокетни.

Ах, модата едва ли другаде

достигала е до триумф такъв:

макар болезнено и трудно,

побираше Земята във калъф.

Аз гледах как в очите на момите

щастливи пламъчета се раззарят.

И тръгваха.

И срещаше ги с гласовити

овации пазарът...


1966

ПРОЛЕТЕН СПОМЕН

Вървях, към първата жена запътен.

Дълбоко в мен ехтеше смътен тътен


и думите й не дочух веднага,

с които тя се появи на прага.


Говореше комай защо е права,

че на мъжа си с мен изневерява,


додето всичко някъде се смеси

зад спуснати ресници и завеси.


Излязох и безкрайно ме учуди,

че хвъркаха край мене пеперуди,


че пролет бе и птиците пияни

потъваха в небесни сини ями.


На двора бяла оплодена вишна

събличаше си дрехата излишна.


Вървях и с философия младежка

се питах таз любов не е ли грешка,


падение ли е или е полет?

А всъщност беше пролет, беше пролет...


1968

ЮЛИЯ
Ти от работа тръгваш първа,

да си идеш под час у дома,

дето ревнуват съпруг и свекърва,

ако със себе си

останеш сама.


А как ти се иска

през кварталните паркчета

бавно, бавно да минеш ти,

дето жълти глухарчета

светят като малки мечти.
И мъжът минувач

да те гледа момчешки,

момчето по мъжки да те пожелава,

а волности по-лудешки

само вятърът да си позволява.
Свят да му се завие от танца

на косите ти слънчеворуси.

Уви,

ти познаваш единствено толеранса



на закъсняващите автобуси.
Возиш безропотно свойта беда,

без да правиш от нея драма.

Целият свят се бори за свобода,

а ти - клетката ти да е по-голяма.


1968

РАЗХОДКА КРАЙ ЛИНИЯТА


С мойте мисли надалече

нямаше да стигна пак,

но добре, че ги отвлече

преминаващия влак.

От един вагон за майки

ми се мярна гола гръд,

млада, кимна ми, играейки

в ритъм някакъв от плът.


И пое го маранята,

дето тромаво пълзи -

като луда се замята

между сините лози.


В ябълката започуква

цвят о цвят като звънче.

Сока, който ги разпуква,

в мен усетих да тече.


И загуби се сред гърмел

туй видение от плът.

Не напразно е закърмен -

от чия ли гръд - светът...


1969

ЕЛЕГИЯ ЗА КРАСИВАТА ЖЕНА


Пристъпяш гордо в дреха фина.

Все още не разбираш ти,

че в наши дни не си богиня,

макар с божествени черти.


В душата ми събуждаш чудо

и както преди векове

от мен се криеш, та по-лудо

страстта към теб да ме зове.


Зове ме тя, но скоро гасне

сподавен слабият й ек

сред другите хилядогласни

пристрастия на моя век.


Пленила ме напълно вчера,

забравям те преди съня

като затрупана Венера

под пластовете на деня.


И ако нощни монолози

ме хвърлят в огън или хлад,

не са към тебе, а към този

омразен и обичан свят.


Присъствай с дреха и без дреха.

В божествените ти черти

намирам моята утеха.

А твойта още търсиш ти...


1969

В ЕРГЕНСКА КВАРТИРА


Не се оженва - да е независим.

Седим по вещи и по куфари,

но не на път се чувстваме,

а във чакалня.

Върху стената с хиляди пиявици

вкусът на бояджията пълзи.

Бутилките разменят празни тостове

с краката на железния креват.

И тук долитат женски длани,

но скоро с нервно пърхане

отправят се към други стрехи.

Да, независимост, но показна,

защото той не знае

действителната где е скрита.

Умеят дланите на нашите жени,

докосвайки се до покривки евтини

и до пердета с меки тонове,

и до челата ни, когато боледуваме,

да скрият от очите хорски

това, че скъпо сме платили,

и заедно със тях,

за свойта независимост...

1969

ОДА НА ЖЕНИТЕ


Признавам, че не ви обичам.

На всички да се каже

това не ще е страшно,

тъй както на една жена.

Не ви обичам, затова, че

магията на любовта

за вас е смисъл, не утеха.

Задето сутрин, зажаднял

за труд /а той е свобода/,

насила съм разкъсвал

веригите ви от прегръдки.

Защото сте тирани,

защото сте покорни,

и смесица от двете,

затуй не ви обичам.

Защото сте неясни.

И все пак, като си помисля,

че дадохте ми истинска

любов, напълно истинска.

А пък мъжете - още не,

не са ми дали

истински противник.


1970

ДРУГАТА ЖЕНА


Смъртта му нейната съдба със нищо не преобрази -

тя плачеше със тайни както винаги сълзи.


И тайно сред венците върху гроба му се вплете

от нея тайно купеното цвете.


Смутено си извръщаха главите настрана,

които знаеха, че тази е другата жена.


Грешил бе с нея в тайни квартири и места.

А с него по-праведна от праведник бе тя.


Обичаше го неизвестна и с тъмен женски смут,

а не да се прочуе и тя край тоя мъж прочут.


И неизвестна отиде си след края,

облегната на непознатите в трамвая.

БЕЛКИ
Обичам жените, които изневеряват

за първи път или рядко -

в обятията ми за дълго остават,

макар да са били там за кратко.


Никоя не иска да ме отнеме

от приятели,

от дом,

от несвършена книга.



Дори за малкото отделено време

ми заплащат от своето,

което по не им стига.
Отдавайки ми се всеотдайно,

не очакват друга награда

освен причастието си обичайно

с нафората

на фъстъците и шоколада.
Изгризват набързо минутите сладки

и си тръгват

с чанти-шишарки под мишници.

Симпатичните белки и златки

в гората, гъмжаща от хищници.

БАЛАДА ЗА ЕДУАРД ОСМИ


Сега ми е ясно донейде защо сме

забравили вече за Едуард осми.


Бях малък. Той беше на Англия крал.

Говореха много как бил си избрал


монархът незнатна жена за съпруга.

И нея си искал и никоя друга.


Но твърдо отказвали църква и власт:

Не щеме такава кралица над нас!


От що се отказваш: от кралската митра

или от жената - го питали с хитра


усмивка, в която напирал смеха.

Но кралят английски бил крал на духа.


И трона напуснал. Защо му е трон,

щом чуждата воля и там е закон?


И взел си незнатната своя любима -

един поданик верен поне да си има.


Шумът покрай него след туй се смени

с гърмежа на едри и дребни войни.


История шестваше вече мащабна.

Оная известност на краля отслабна.


Защо е забравен, разбирам невям.

Защо си го спомням обаче, не знам...


1974

ДНЕВНА ЛЮБОВ


Идваше денем при мене жената омъжена.

Идваше весела, не идваше тъжна.


Радваше се, че можела да открадне

от живота любов и то посред пладне.


Но имаше странния навик да пали нощната лампа.

Ставаше светло като на театрална рампа.


Не съм знаел, че действително осветявала драма

с тая лампа жената, и то голяма.


Бяха даже и дневните срещи за нея разкош,

но мечтаеше тя за любовна нощ


и запалената лампа й даваше тая

илюзия, че среднощ е дошла в моята стая.


Може би обществото съвсем не греши,

когато говори за тъмните женски души.


Но ето че понякога се случва, нали,

една нощна лампа да ги осветли...

ГРАФИЧЕН ПОРТРЕТ НА ЖЕНА
- Не обичам графики - каза жената. -

Хайде по-бързо да минем напред.

Но понеже ми беше почти непозната,

сама си нарисува графичен портрет.


- Не че не зачитам това изкуство -

продължи тя. - Опазил ме Бог.

Ето, един щрих само

ти дава чувство,

че след миг тоя кон

ще направи скок.


Но и моят живот

е от тонове черно-бели

както на жените по целия свят,

затова ние сме лакомо зажаднели

за картини в по-пъстър цвят.
Така или още по-просто го рече

и кокетно загърна шал -

черен щрих върху бялото й елече,

всички трепети очертал.


Имаше нещо от щриха на оня

кон преди скока и нека Бог

да закриля човека, когото коня

ще изхвърли при своя скок!...

ДЕКЛАМАТОРКАТА
Ти декламираш, ах, ти декламираш

по всички ученически утра.

Ту се разпалваш там, ту пък замираш

и викаме ти “браво” и “ура”.


Но всичкото това са пубертетни

стремления все още, не съдба.

В изкуството е съдено по-сетне

да влезеш ти и то като творба.


Полека-лека те напускат тия

ефекти на гласа, заучен в клас

и сам гласът на женската стихия

избликва като твой естествен глас.


Снагата ти ни хвърля в изнемога

и в жар с божествените си черти

да я погалим и повторим Бога,

чието изваяние си ти.


И всичко трае миг, наречен младост.

Защо навеждаш после тъжен лик?

Недей скърби, ами изпитвай радост:

в изкуството не всеки хваща миг.


1975

СТАРАТА МАЛКА ВОЙНА


Не надценявай силите си, жено,

и на война с мъжа не си играй.

Веднъж каквото ти е подчинено

от мойто царство, туй ще бъде. Край.


За още не воювай, че тогава

мъжът е воин, а не е играч -

той в бой умира или оцелява,

а пък жената все я чака плач.


1975

ПРИВИДЕНИЯ


“Два месеца до свободата!”

“Две седмици до свободата!”

Любовна сцена, подпис, дата.

Войници моя дом строиха,

с войнишки надписи покриха

стените му като скрижали.

Мойсеевци, не пожелали

от ближния си друго нещо

освен едно, но пък горещо:

“Два месеца до свободата!”

Две седмици до свободата!”

Любовна сцена, подпис, дата.


Видях как плътно под латекса

изчезна всичко щрих по щрих:

и голите жени, и текста,

но пак не се успокоих.

Една такава страст голяма

без друго ще фосфоресцира.

И някой мой потомък няма

в леглото мира да намира,

а до зори ще се премята,

напразно дирещ обяснения

отде му е дошла бедата

да го измъчват привидения

на Любовта и Свободата.
1976

КВИТ
Целуват се, препречили ми входа,

почти деца, а мене ме е смях:

какви деца на майката природа,

която още си играе с тях!
Нито едно от тях не се досеща,

измамено от външния ми вид,

че горе също на любовна среща

отивам аз, макар и деловит.


Природата, хазайката, се свива

зад някой ъгъл по-стъмен, че с мен

игра като с наивник не отива,

а честна сделка като с бизнесмен.


Додето още чакам асансьора,

усмихвам се аз хитро, като знам

как подир миг от нейната кантора

ще взема всички радости до грам.


Разбира се, че най-подир и мене

ще хвърлиш долу грохнал и превит

при другите клиенти разорени,

природо, но ще бъдем вече квит.


1981

И ТОГАВА АДАМ ПОЗНА ЕВА


Свенлив, библейският писател е написал

така: “И той тогава я позна.”

Разбирам го, но туй не е най-точен смисъл

за близостта на мъж и на жена.


Познах, че любовта се прави просто с радост,

когато тръпките на твоя смях

отърсваха плода на зрялата ти сладост,

но тебе не, тогава не познах.


Когато после мъката си ми изплака,

едва тогава тоя миг дойде

с кафето тъмно, досгъстявано от мрака

на спуснатото през деня перде.


Макар през масата, по-плътно от одеве

де тебе аз се доближих така,

Адамовците както рядко правят с Еви:

облечена, целунах ти ръка.


1982

ЛЕДИ МАКБЕТ


Ох, грижите си по бита не мога

да влача, както дал е Господ Бог:

жена ми пълномощник е на Бога,

и от самия господар по-строг.


В антрето се отронила мазилка

и люшкана от ядната й реч,

додето я измажа, се кандилка

мазилката като Дамоклев меч.


Навън съм си подронил пък престижа:

все още не сме ходили в Париж.

И от мазилката по-малка грижа

това ми е, но кърпя и престиж.


И на децата място да се търси

сега, че всички правели така,

а не животът сам да се постърси

под тях, когато стъпят на крака.


Тъй както леди Макбет към убийство

подтикваше съпруга си безспир,

било то ласкаво, било неистово,

додето той го стори най-подир,


тъй към живота нашите ни тикат.

Стрела сме ние. Те са тетива.

Естествено, не ги е грижа никак

дали е престъпление това...


1986
РАЗГАДАНАТА УСМИВКА
Загадката в усмивката на Мона Лиза

да разгадае, мисля, всеки е готов,

когато от наситена жена излиза:

така жените се усмихват след любов.


- Върви, това е всичко - казват. - Друго няма.

За мъж е малко със жена да бъде слят,

когато неговата цел е много по-голяма:

той трябва да се слее със самия свят.


И тръгваш към света, додето за почивка,

уж не завинаги, се връщаш някой ден

от другата страна на нейната усмивка,

не победител на света, а победен.


- Дойде ли? - казва. - Туй е всичко. Друго няма.

Светът да ти се подчини не е готов.

Готова съм да ти даря такваз измама.

Жените тъй усмихват се преди любов...


ЖЕНСКА ПРИРОДА


Помислих, почва щастие тепърва -

измамих боговете с ум и труд:

жена ми има къща без свекърва,

пък аз - при майката природа скут.


А то излезе пълна несполука -

аритметично да се изрази:

за веселите капки по улука

заплащам с тягостните й сълзи.


Далеч от подозренията празни,

не зная как, ала усещам как

присъствието на жена я дразни

дори сред тоя пълен пущинак.


Природата, изглежда, й досажда

като съперничка - и то каква -,

която също като нея ражда,

узаконена в своите права.


Природа и жена, коя е първа,

изисква всяка да се изясни.

От мъката мъжът не се отърва

да балансира между две жени.


1986

КОВАРСТВО И ЛЮБОВ


И при двуполюсния модел на света,

управляван ту от Дявола, ту от Бога,

има опасност от сговор

между двата полюса.

Или поне прилича на сговор,

понеже интересите им съвпадат.

Отвратени от лошотията

на земния свят,

който е творение на Дявола,

намираме утеха

в обятията на любовта,

която е творение на Бога.


И в тия обятия

зачеваме нови жертви

за лошотията на света.
И можем ли да кажем

кой е по-коварен:

дали любовта,

която ни приласкава

между божествените извивки

на прегърнати тела и души

или злобата, която поне

откровено ни изритва от своя път

с косматото си дяволско копито?

Колегиални услуги си правят

Злобата и Любовта,

като две адвокатки,

които злостно се нападат и ругаят

в съдебната зала,

докато защищават

двете съдещи се страни,

а след процеса си пият заедно кафето

с парите от хонорара на страните.

Най-страшното е,

че така ще бъде и на Страшния съд.


1999

П О В Е Л И Т Е Л Н О Н А К Л О Н Е Н И Е

или

КНИГА НА ВЛАСТТА

ТАЙНИЯТ АГЕНТ


Обуща и чорапи модни,

безукорно костюмът чист,

черти - антично благородни:

природен някакъв каприз.


Поглеждахме го с хумор топъл

в града дорде вървя отзад,

но тук, на древния Акропол,

усмивката смени се с яд.


Защо и на развалините

дойде по нашите следи,

та посред статуи разбити

като изваян да седи?


Излизаше, че се превръща

в руини всяка красота,

а вечно жива и могъща

остава само низостта.


Замрял в търпение велико,

стоя той дълго отстрани

подобно древен бог, но никой

не щя да му се поклони.


1961

ПЪРВОТО УЧЕНИЕ


Туй не бе война, а паднаха

толкова убити!

Сложихме противогазите

и загинаха усмивките.

Там, където бяха

веселите ни очи,

заблестяха плочи паметни

от непробиваемо стъкло.

Каучукът смъртни маски

сне от красотата

на младежките лица.
Дадоха команда и потеглихме

бавно и с люлеене.

Ний отивахме нанякъде

да погребваме убитите.


1963

РОВ
Шосето качва стръмнините.

Тъдява май копахме ров.

Страната беше зле с парите

и ни заплащаше с любов.
Когато свърши нашта смяна,

дойдоха да ни поздравят,

макар че някой сбъркал плана

и че излишен бил ровът.


На тържество със много блясък,

понеже нямахме вина,

и нас ни хвалиха сред плясък

на длани и на знамена.


Но ние бяхме в тез минути

така далече от света,

че като кости на мамути

лежаха кирките в пръстта.


Не зная как подир години

/това е тъжен послеслов/ -

с лопати или със машини

заринали са тоя ров.


Не се познава. През балкана

препълненият рейс фучи.

В душите само ров остана,

не може да се заличи.


1965

КЪМ ЛОШИЯ, КОГАТО ЗАМИНАВА


Към лошия, когато заминава,

ний ставаме добри полека-лека,

защото малко сенки очертава

на спомените светлината мека.


Не искам зъл това да наблюдавам.

И мене много ми се ще да мога

великодушно всичко да прощавам

и да постигна равенство със Бога.


И мъча се, но дяволът ме дебне.

Не може вече да ми стане мил

човекът, който даже с много дребни

обиди нявга ме е унизил.


Дотука се простира мойта воля.

Потъпкана ли ми е гордостта,

не давам прошка, а за прошка моля:

- Простете ми, не мога да простя.


1966

ЖАН БАТИСТ МОЛИЕР


Публиката е прозорлива,

Жан Батист Молиер:

още отначало открива,

че Тартюф

е прикрит лицемер.

И Оргон е за нея баналност,

който даже свойто дете

и жена си

обвинява във нелоялност,

щом истината му казват те.

И Тартюф успява

дома на Оргон да отнеме,

ала публиката не ревва,

както е правела едно време

за съдбата на Геновева.

Никой за странност не смята

тържеството на един лицемер:

публиката е с опит богата,

Жан Батист Молиер.

Тя се усмихва едва накрая,

при оня оптимистичен трик,

когато идва

пратеникът на краля

и доброто възтържествува в миг.

И невярващ,

от гардероба за дрехи,

сред тютюневите кълба

всеки взема свойте доспехи

за една дълга борба...
1966

ПЪРВИ СЕ ПРЕДАДОХА


Първи

се предадоха животните.

За подслон ли,

за ласка ли,

никой не знае,

но покорно започнаха да орат.

Човекът престана

да ги нарича диви

и започна да ги нарича

още по-обидно: питомни.


Втора

се предаде рудата.

Тя имаше твърдостта на кремък

и точно това упорство

роди огъня, който я разтопи.
Трето

се предаде растението.

То знаеше, че природата е всесилна,

но не знаеше,

че може да се създаде лъжеприрода.

И сега под стъклени покриви

зрее покорно през януари

или поне имитира узряване.


Аз съм човекът,

който още не се предава.


1966

ОДА НА БАВНОТО ДВИЖЕНИЕ


Ний заседаваме,

ний заседаваме,

ний на живота форми даваме,

а той във тях не се побира -

в действителност той нас формира.

И всичко както е вървяло,

тъй продължава да върви:

не толкоз черно

и не толкоз бяло,

като младежките

или като старешките

глави.


Прогресът бавно

побеждава -

природата му явно

е такава.

И аз като прогреса и стандарта

съм бавен, но не се коря

и не залагам никога на карта,

та тържеството си да ускоря.

Едно се радвам само,

че не се забави,

а го научих още млад:

ръката ми да може

нещичко да прави

и да обичам някого на тоя свят.


1967

НЕДЕЙТЕ КАЗВА, ЧЕ СЪМ СКРОМЕН


Недейте казва, че съм скромен,

а убийте излишното си самочувствие.

Човечеството цял живот върши това.

Отначало то се смяташе

за аристократ на вселената,

произлязъл от Бога

и наследил чертите му.

Но скоро трябваше

да слезе на земята.

Ах, земята!

И тя поддържаше

парвенюшките амбиции на човека.

Дълго време той я смяташе

за център на вселената,

около който другите небесни тела

кръжат покорно.

Но скоро разумът сложи край

и на тая илюзия.

Ах, разумът! Разумът остана

последната гордост на човека.

Той вярваше, че с него

вечно ще господства

над живата и мъртвата природа.

Но ето че сам създаде машини,

които мислят по-бързо от него.

Човечеството цял живот убива

излишното си самочувствие.

И всъщност това са

великите му постижения.
Недейте казва, че съм скромен...
1967

ЯСНОТА
Средна възраст.

Жестока възраст.

Възраст на яснотата.

Всичко ми е безкрайно ясно,

сякаш съм завършил

всички езикови гимназии

и факултетите по санскритски.


Без грешка превеждам на български

от гукащия език на Неверните Жени.

От наречието на Принципните Мъже.

Не ме затрудняват

фразеологичните съчетания на Демагозите.

Разбирам се с племето на Властнямащите.

По-точно тълкувам надписите на Историята

от професорите,

които искат да станат академици.

Никаква нова дума

не може да ме измами,

защото я намирам

в пълния речник на Опита.
Всичко ми е напълно ясно

и все пак не всичко:

какво всъщност носят

ясните летни дни -

стоплят ли,

или изпепеляват?


1967
ТРИ ХИЛЯДИ ДУМИ

Три хиляди думи френски.

Стига толкова.

Малко почивка.

Искам да кажа нещо на български.

Отде да почна? Да, оттам.

Вий спомняте ли си, мадам,

ония времена, за вас

неразабираеми и страшни,

когато влизахме във клас

и ние, примерните, без домашни?

Защото си подготвяхме дома

агитките, събранията, речите.

Отчаяна, вий се прибирахте сама

в учителската стая, да не пречите.

В подземието й тогава

историята ви затвори като слаби,

а ний надхвърляхме

по власт

и слава


чак околийските мащаби.

И днес, завърна ли се в бащин дом,

познати казват ми: “Здравей, Учком”.

А аз през отпуската там

седя над речника превит.
Вий спомняте ли си, мадам,

на френски как се казва:

“Ний сме квит”...
1967

СЪБИРАЧИ НА СЕНО


Не ме оставиха

да вкуся от дъха на детството.

Наобиколиха ме за новини.

Какво друго можех да им кажа,

освен да посоча собствения им транзистор,

който шумеше на сливата

като тенекия пред буря.

Те събираха с греблата сено

и повтаряха еднообразно:

- Ще избият младежите,

ще избият младежите!

Обръщаха с вили сеното

и от другата му страна

намираха същите думи.

Готовите купни

сякаш бяха съставени

от пласт сено

и пласт еднообразни изречения.

Упрекнах ги,

че живеят с представи

от Балканската война

и че ако толкова им се жали,

трябва да пожалят не само младежите,

а и себе си,

и всички щурци и калинки

в това сено.

Те кимаха в знак,

че отдавна го знаят

и продължаваха да повтарят

на равни откоси:

- Ще избият младежите,

ще избият младежите...


1967

ВЛАСТ
Трима подчинени.

Аз - завеждащ отдел.

Макар че бяха по-ниско,

никога не съм се навеждал над тях.

Достигах ги

през равнината от общи мисли,

през хълмовете от смях.

Чак когато се разотивахме,

започваха моите властнически часове.

Още на път за в къщи

тутакси се нахвърлях върху оня стих,

който дълги дни се гърчеше

под копието на молива,

но все не искаше да ми се подчини.

Безмилостен,

първо го затварях зад желязната ограда

на парка,

в карцера на самотата,

пред чиито решетки

изкусително

дефилираха

влюбени и изневеряващи.

После, още неподатлив и тромав,

го натоварвах на трамвая.

Злорадствайки му показвах

уморените пътници,

мумифицирани от неона:

ето кого ще трябва да будиш.

В къщи го инквизираха

с палките на естрадната музика,

с електрическия стол срещу телевизора,

с китайската капка на женското недоволство.

И късно някъде преди съня

току успявах да го подчиня...
1967

ЖЕЛЕЗЕН МОСТ


Върху моста

над планинската пазва

влакът стъпи ли с тежина,

гръмотевичен гръм прорязва

пасторалната тишина.
И замиращо продължава

над клисурите да ехти

протеста на оня,

който остава,

срещу оня,

който лети...


1967

БЪЛГАРСКА ЧЕРТА


Да, мойта българска черта ме тика

към тоя грях, комай първорожден:

със подозрението на скептика

да наблюдавам всичко покрай мен.


И вяра да отдавам трудновато

не само на стремления добри,

а в тях да се съмнявам и когато

твърдим, че са постигнати дори.


Но туй го върша не да ви уцеля

на злобата с отровната стрела

и да си шия пухена постеля

от вашите отрязани крила.


А правя го: до същата присъда

когато стигнете чрез опит ваш,

с пречистена душа готов да бъда

да ви раздам утеха и кураж.


1967

ЗЕМНО ПРИТЕГЛЯНЕ


Туп, туп.

От ръцете на майка ми

падат ябълки в кошницата

и олекналите клони отскачат нагоре,

освобождавайки подпорите си:

туп, туп.


Туп, туп.

От моите ръце

върху белия лист на машинката

падат куплети.


Под ръцете на хирурга затупва

спрялото сърце на болния.

Крушообразен плод,

който пада от ръцете на лекаря.


Нервно барабанят ръцете

на професора по математика.

Ей сега от тях ще падне нужната формула.
Туп, туп.

Мелничарят отупва улея

и изпод ръцете му потича

ниагарата на живота.


Туп, туп.

Ще паднат от своите висини

онези, от чиито ръце не пада друго

освен поздравителни ръкомахания.


Туп, туп. Туп, туп.

Дочувате ли този шум

от земното притегляне

на мускули и ум?


1967

О, ШИПКА
Балканът не изневерява

и днеска на хайдушката си слава.

Из дебрите си неми

укрива някоя легенда

и щом настане време,

изпраща я да се сражава.

Сега часът настава

на тази за ковчежника на полка.

На Шипка бил ранен

през паметния трети ден

и рухвайки от смъртна болка,

той разпилял жълтиците на полка.

И от носилката навън

по камъните и пръстта

на тихи капки падала кръвта,

а пък парите - с властен звън.

По нишка


от кръвта войнишка

в окопите към лазарета

засветил наниз от жълтици

из необстрелвани полета.

И опълченци и войници

могли, без турците да ги убият,

да сбират воденици и чифлици

и в раници да ги укрият.

Могли съвсем без риск.

Но неподвижни като обелиск

стоели те,

притиснали приклад о рамо.

Сновяла край парите само

синевината отразена.


България била спасена...
1967

ПРЕПРЕДАВАТЕЛ


Останалите - другаде.

А него го е вързала

съдбата във радиовъзела.

Далече някъде изготвят се програмите -

от смешките до драмите,

а той ги само препредава.

Харесват ли му или не,

въпрос не става.

Но и да иска даже,

не може да им каже:

на електроните потока

се движи само в негова посока,

а не потича никога назад -

на мощностите в тайнствения свят.

И посред уреди човека

от ден на ден полека-лека

самият става на реле.

Реле, което не работи зле,

реле, което регулира

с еднакво безразличие

звъна на лира и секира.

А помниш ли,

седяхме с тебе на един

разклатен като всички чин -

на лявата редица втория.

Когато в часовете по история

ни препредаваха трагедиите человешки,

чинът започваше по-яростно да пука,

чинът започваше отчаян да писука

под напора на нашите мечти младежки

да можем да изправим

всички грешки,

извършени на нашата планета.
Тогава още нямаше релета...
1967

БАЩИ И ДЕЦА


В каменоделното село Марино,

във виноделното село край Рим

като статуи над чашите с вино,

сивокаменни ние седим.


Той говори за събрания и плакати -

активист, агитатор, практик.

Сякаш съм малък и слушам тате,

само че на непознат език.


Само че нежните ми ръчички

са опалени от живота груб

и зная повече от всички

деца-чудо, събрани накуп.


А най-страшното е, че зная

по-много и от своя баща,

който си мисли, че право в рая

води осъществената му мечта.


Ти предвкусваш победата сладко.

Аз съм пил и горчивия й пелин.

Много е трудно, татко,

с толкова знаещ син.


Син и баща, еднакво високи,

се изправяме на раздяла

и поемаме на разни посоки,

всеки своя камък да дяла...


1967

СИЛА
От силни на деня не съм закрилян,

но като слабите не моля хляб.

Аз нямам слабостта да бъда силен,

ни силата на истинския слаб.
И трудно ми е като на звездата,

която за да се не сгромоли,

единствено на себе си самата

опира се в космичните мъгли.


Затуй пък дребните борби от мене

на хиляди години са далеч

със пеперудното им суетене

край блясъка на стока или реч.


И аз се боря, но залагам залог

за жертва и печалба в таз борба

не своя пост, голям или пък малък,

а себе си и своята съдба.


И колкото борбата да е груба

и много да е силен моят враг,

и в повечето случаи да губ,

то всъщност себе си печеля пак.


1967

ЛЕНОСТ
Ссега се питам с пълна откровеност

защо не съм поискал да блестя,

а към това изпитвах странна леност

дори в годините на младостта
Ленив, не вдигнах нокти настървени,

когато измежду малцина чух

да пляска със крилете си над мене

на случая щастлив светият дух.


Сега ви казвам с пълна откровеност,

че не от ум и от морал висок

останах редник аз, ами от леност.

А нея може би я праща Бог...


1968

ПОВЕЛИТЕЛНО НАКЛОНЕНИЕ


Ако ли мене, филолога,

ме бихте питали

причината коя е

за гибелта на всички повелители,

аз мога да ви кажа, мога.

Причината е тая,

без съмнение,

че на глагола “мога”

е чуждо повелителното наклонение.

Опитай се, кажи

на някого: “Можи!”

Опитайте, кажете

на някои: “Можете!”

И гибелта

на властелините ще разберете.

Те можели да кажат:

- Сейте жито!

Те можели да кажат:

- Пейте песни!

И хората покорно сеели,

и хората покорно пеели,

и даже упорито.

Но ни от хляба

ставало изкуство,

ни от изкуството им - хляб.

Безчувственият властелин

изпитвал чувство,

макар и смътно, че е слаб.

Разбирал докъде му е мощта -

той можел като самозван баща

да заповядва на човека божи

да върши всякакви неща,

но не и да ги може.
И аз самият

мога нещичко и знам,

че можещият сам си заповядва.

Сам.
1968

КРЪГ
Маймуната, от мъка, че е сляпа

за всякаква духовна светлинка,

замахнала отчаяно със лапа

и лапата й станала ръка.


Трудът създал ръката, а след нея

като светулка в пещерния мрак

засветила и първата идея,

последвана от други - цял рояк.


Светът се преизпълни от идеи

и усложни се най-подир така,

че питайки се истината де е,

замахнах аз отчаяно с ръка.


И в своя труд омразен и обичан

затворих се.

И сключи се кръгът

не омагясан, а съвсем логичен,

чиято квадратура е трудът.
Трудът на дневните и нощни смени,

трудът изкуство и трудът тегло

на тия, дето много преди мене

са казали: светът е колело.


1968

ОДА НА ОТСЪСТВИЕТО


И тъй, отсъствам аз от вашта слава

и няма никога да съм прочут

ни в рамките на цялата държава,

ни на отделен неин институт.


Във вашите президиуми - тия

монт-еверести от изкуствен плат -

не ме закрива някоя саксия,

а няма ме, макар и най-отзад.


И мойта скромна фигура човешка

по-безразлично гледате дори,

отколкото извадената пешка,

която може да се възцари.


Отсъствието се увеличава

и не от таен или явен пир,

а вече и от вашата представа

започвам да отсъствам най-подир.


И смътно чувствайки с души тревожни,

че някой вашите игри на власт

ги прави все по-трудни и по-сложни,

не подозирате, че туй съм аз.


1968

ПОБЕДИТЕЛЯТ


Ти побеждаваш, побеждаваш,

ти в своя образ въплътяваш

безплътната,

но все желана свобода.

Народът ти е казал: “Да!”

Той най-напред

го казва мълчаливо.

После живо.

После диво.

Додето най-подир,

при пълната победа,

тоз, който отдалече гледа,

ще каже, че не те подхвърлят длани

а викове, от свобода пияни.


Подир триумфа тишината

заспива


под калъфите на знамената.

Но скоро като стар съпруг

долавяш ти присъствие на друг. -

Безплътната,

но все желана свобода

на другиго безмълвно казва: “Да!”

Зачева се борбата срещу теб.

Не ставай от това свиреп.

Не можеш нищо да им сториш.

Не ги кори.

Не им мъсти.

Едничко ти остава: да се бориш

със себе си и ти.
1968

ПЕСЕН ЗА СТАРАТА ПЕСЕН


Компанията ви не много пияна

май че много се е обидила,

задето не искам и аз да подхвана

старата песен за идола.


Старата песен, творена служебно,

от поети служебно искана,

днес е добила свойство вълшебно

да ви трогва душите наистина.


Додето малко по-старшите

се разнежват от стари шлагери,

вие го вършите с маршове

от света, разделен на лагери.


Пейте разчувствани песента си,

човек не пее на вятъра -

едва сега, след смъртта си,

нежност дари ви диктатора.


1968

СПОМЕН ЗА ЗАПЕЧАТАНОТО РАДИО


Не бяха фашисти, а обикновени

чиновници като тебе и мене.

Имаше кой да беси

и кой да коли,

тия бяха с по-кротки роли:

върху всички радиоапарати

слагаха ленти с печати,

тъй че само от София да се хваща

реч и музика подходяща.

София ставаше пъп

на света, наболял от скръб.

Да си горд, че си българсски син,

ако София не беше

говорителка на Берлин.

Старият апарат, тогава млад,

зад намордника си

скимтеше от яд

и му съчувстваха селските псета

през девет къщи в десета.

Във зеленото му око

лоши пламъци светеха вече

и се чувстваше,

че в тъмното вижда далече.

С часове, а не с дни

отвътре напираха новини

и трепереше книжната лента

от гласа на петте континента.

И с такъв трясък

се скъса тя един път,

че на две се разцепи светът...


1969

ЧУПЛИВО
През май парижките студенти

строшиха доста много работи.

Разбира се, не се строши

онуй, което трябваше.

И само по витрините

шперплат издуваше корема си

от смях, че е заместил

най-елегантните стъкла.

И духовитите французи

по него и по мукавата

със креди пишеха: “Чупливо!”

И пусто бе наоколо,

но нещо шестваше все пак.

Духът, пазителят на сили.

Излишъкът на сили - хуморът.

Останалото е чупливо...
1969

НЕМИЛОСТ
И аз познах немилост

за грях или без грях.

Ни мускулест, ни жилест,

на удари търпях.
Не станах зъл от злото,

но в мен се напласти

тъга като в самото

познание почти.


Сега от опит зная:

не е животът благ.

Но сладостна омая

ме омагьосва пак.


Ръце към труд простирам

и думи към другар.

Какво ми е? Разбирам:

аз още не съм стар...


1969

СРЕДНОЩНИ МОНОЛОЗИ


Срещу противник точно слово,

тъй нужно миналия ден,

среднощ се ражда наготово

в ума ни, странно просветлен.


За вчера закъснели вече,

започваме да се тешим,

че утре с умните си речи

все някого ще съкрушим.


Ала встрани от тях протича

и утре бързата река

и само с края си ги свлича

в забвението на века.


Среднощните ни монолози.

Едва ли струват своя труд -

не са нечувани угрози,

а шепот някакъв нечут.


Връз никого не се стоварят,

у никого не всяват страх,

а само в мрака се разтварят

и съмва може би от тях.


1969

ЗЕМЯТА ЗРЕЕ


Земята се върти. Наверно,

за да узрее равномерно.

Изсъхваха през хиляди години

стъблата от религии

и клоновете от доктрини,

ала земята - ябълка грамадна -

не се откъсна и не падна.

Сега се вижда, че не е била

тя плод на тия клони и стъбла,

а върху нея те увити

паразити.
Изсъхналите клонки падат

и ябълката просветлява.

Не казвам,

че плодът ще бъде сладък,

но сигурен съм, че узрява...
1970

КЪСНА ЕЛЕГИЯ ЗА ТРАЙЧО КОСТОВ


Сега и да умреш оклеветен,

съмнението вече е посято.

Набъбва даже и в душите

на тия, дето те ругаят.

Макар да викат чак до Бога,

че си отстъпник и предател,

те всъщност не крещят по тебе -

от бременност крещят.

И раждат се децата им,

които всичко ще узнаят.


1971

СТУДЕНА ТРЪПКА


Не знам дали били са дръзки

фашистките войници в бой.

Ала през март под водни пръски

безспорно всеки бе герой.


В училищния двор с чешмяна

вода се къпеха без страх.

Не те под ледената пяна

потръпваха, а тя по тях.


Не можеха да чакат топли

води до месец август чак,

не знаейки в окоп ли, в гроб ли

ще бъде следният бивак.


А може би не бе студена

водата, а бе топлота

за тях, макар през март, сравнена

с диханието на смъртта.


Или на службата товарът

от туй им ставаше по-лек?

Не зная. Знам едно - че звярът,

когато бе гол, бе човек.


1975

СПОМЕН ЗА ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ


Нашият малък град

не изпитваше интелектуален глад.


Най-напред историята тука запрати

като в някакъв заден двор

интелектуалците левичари и демократи,

за да приключи с тях своя спор.


Историята смяташе, че ги побеждава,

предоставяйки им малките си градове.

Но буйно течащата им подмолна слава

вече ронеше нейните брегове.


И околията никак не се засрами,

че именно тука са интернирани те.

Ходехме книги да взема от тях баща ми

и най вече в очите им да чете.


А след прелома ги смениха всички наемни

куплетисти, вестникари и радиодрънкала.

Идваха да се греят през месец ноември

при ковача в крайната махала.


Първите бяха символ на благородството.

Вторите никой не искаше да погледне.

А мене ме поразяваше сходството:

всичките бяха еднакво бедни...


1975

КЪМ СЪРЦЕТО


Сърце, ако все още у мен туптиш изправно,

не го дължиш на Бога, а го дължиш на мен,

защото те научих, сърце, да биеш равно,

а не да негодуваш, когато съм сломен.


Подсказвах ти отрано, щом облаците бурни

надвиснеха, че скоро ще има трус и стрес

и ти, присипособено, щом бурята се втурне,

издържаше и още, сърце, издържаш днес.


Под розовите блянове, отдавна изпарени,

под ниското налягане на мътните души,

пулсираш ти с работни туптежи примирени,

внезапно отчаяние не ще те разруши.


И само ако някога надеждите предишни,

които съм прежалил, се сбъднат току-виж,

по чудо, както някога цъфтят наесен вишни,

страхувам се, че няма, сърце, да издържиш.


Кротувала тъй дълго, отприщена и дива,

кръвта ще срути бента на твоите стени.


Но вярвам, че историята ще бъде милостива

и няма да ни хвърли в подобни изпитни.


1975

АХИЛЕСОВАТА ПЕТА


Ахил беше грубата сила.

Грубата сила беше убила

сина на Приам.

Цар Приам

сам

се дотътра дотам,



до Ахиловата палатка.

Още цар, а пък всъщност

един грохнал от мъката дядка.

И помоли воина груб

да му върне мъртвия труп.

И смирено зачака.

Неочаквано

вместо него Ахил заплака.

“Старче - каза му той, - старче мили,

ние всичките сме играчки

в ръцете на големите сили.”
Ахил беше грубата сила,

а това беше

уязвимата душа на Ахила.

После певецът създаде оная позната

история за петата

и я превърна във мит,

за да има един по-предметен вид

и да бъде разбираема за тълпата.


1975

ПОВИШЕНО ВНИМАНИЕ


Повишено внимание - такава тревога

се даваше често в нашта страна.

Ще я опиша, доколкото мога,

защото и това беше война.


Повишено внимание - сигналът бе кратък,

а не проточен сиренен вой,

защото обикновено нейде оттатък -

зад границите ни пламваше бой.


Върху други се изсипваха удари мощни,

но да бъдем готови и по наште места.

Тогава Шекспир не беше ми казал още,

че всичкото е в готовността.


Но остана ми от ония времена строги

все пак едно непреходно познание:

ако на големите се полагат тревоги,

на малките - повишено внимание...


1976

НАУЧНА СТОЙНОСТ


Не заслужаваше такава чест франкизмът,

но нищо, даде му се - хвърлят върху клади

щастливите испанци цялата му измет

от полицейски досиета и доклади.


Добре горят и стана светло и горещо

и с пълно право можем да речем най-сетне,

че диктатурата и тя предложи нещо,

което в историческия мрак да светне.


И само папките за интелектуалци

научна стойност имали, та ги не пипат -

над тях един професор нервно кърши палци,

че много са, а с малък щат му бил екипът.


Я хвърляйте, професоре, и тях отгоре

без ред и ще постигнете научна стройност -.

от пламъка на досиетата, сеньоре,

едва ли нещо има по-научна стойност...


1978

ВЪЗДИШКА НА ЕСПЕРАНТО


Я виж учебеника реликва

на татко ми, есперантиста,

каква носталгия извиква

у мен, когато шкафа чистя.


Заради мен преди войната

баща ми учил, сричал, писал -

да има общ език земята

не само във езиков смисъл.


Ако река, без помощ чужда

и аз бих могъл да напредна,

обаче не възникна нужда,

освен сега, да го погледна.


Изглежда е въпрос на участ,

а не на мода и на нрави

за нашите деца да учат

езиците на свръхдържави.


Така да е оттук нататък,

макар на тоя да не мога

да му открия недостатък

в граматиката, нито в слога.


Безупречен, а пък умира.

В названието му, изглежда,

дълбока грешка се намира:

то в превод ще рече надежда...


1980

БАЛАДА ЗА ТРИУМФАЛНИЯ МОСТ


Последната колона преминава

по моста над Аму-даря:

войниците - към своята държава,

желязото - към своите недра.


След тях вместо под звуци на фанфари -

под звуците на ауспухов бумтеж,

под арка от отровни серни пари

по моста крачи генералът пеш.


Сега е век за връщане с победа,

когато по световния екран

човечеството може да те гледа,

а те го връщат от Афганистан.


Разбираме те, дявол да го вземе,

но не за теб, за нас си ни е жал,

че нас не ни и върнаха навреме

тъй както теб, другарю генерал.


Съвсем без публика не се завръща,

макар и само от един човек:

синът му върху моста го прегръща

и той прегръща бъдещия век.


Надолу след сина и командира,

по камъчетата, на свобода,

под арката на моста триумфира

от векове течащата вода...


Април, 1989

САНКТА СИМПЛИЦИТАС


Осъждат те, еснафство бездуховно.

Светът към тебе стана твърде строг.

Не знам. Осъждам те, ала условно

и с право на обжалване пред Бог.


Защото първа божия програма

е да живеем и да се множим,

а не да мислим все за свойта драма

на смъртно тяло с дух неумъртвим.


В любов законна или в среща тайна,

на мач или пред тъпо питие -

не знаем где е мъдростта безкрайна

на нашето неясно битие.


Една вина не ви се опрощава:

животът ви като протича вял,

диктаторът от туй се изкушава

да ви използва за материал.


За тор ви смята или за бурмички,

а не за божи твари като мен

и се залавя да сглоби от всички

трансмисия към свой измислен ден.


А пък тогава, то се знае, страда

най-много нашта мислеща глава.

Не ми е жал, задето бях на клада,

а жал, че вие носихте дърва.


Април, 1989

СРЕЩИ С ИСТОРИЯТА


С тоя не си говоря,

с оня не си говоря -

Историята ни изпокара.

Най-подире, какво да сторя,

отидох при самата История стара.

Историйо, рекох,

само ти си ми близка,

само ти си ми своя!

А тя се изкиска:

“Кой е пък тоя?”


1993

САПУН
Защо ли при война

или при криза в мирно време

най-напред изчезва сапунът?

Ха сега де, сапун!

Много по-късно

оставаме без олио и захар.

Чак след това хлябът

става с купони,

докато почне да изчезва и той,

но не толкова до шушка,

колкото сапунът.

Тая последователност

вече поне я знаем

по-добре от реда в азбуката,

но не и защо сапунът

е на мястото на буквата А.

Икономистите би трябвало да знаят,

но колкото пъти съм ги питал,

това все си оставаше хлъзгава тема за тях.

А отговорът е много прост.

Разбира се, че при такива бедствия,

причинени от властниците,

те най-напред ще скрият сапуна,

за да не се намаже с него въжето

на тия, дето са за обесване.

Но най-непоносимото

настъпва после,

когато отмине войната

или кризата.

Сапунът се възвръща

в нужните количества

и всички си измиват ръцете.
1999
СТАРАТА ГЛИНА
Когато тялото ти застарява

и става по-неповратливо

от глината,

върху която стъпва,

тогава вътре и душата ти

опазва трудно равновесие

в скачени съдове, в недоскачени.

Когато глината на съществото ти

е вече бучава и затвърдяла,

едно предимство има само:

че властниците на света

не могат да те моделират

по своя образ

и по своето подобие.


1999

ВЪЖЕНИ МОСТОВЕ


Върху какви висящи въжени мостове

се залюляхме!

Едно време вятърът полюшваше

някоя жичка от антената на покрива

до прозореца на хола и толкоз.

А сега – дебели кабели като децибели

от нашия блок до другия блок,

от другия блок до съседния,

от съседния – до съседния.

И от ниските къщи до още по-ниските.

Телевизията станала кабелна.

Че нали най-голямото й чудо,

на нея и на радиото

беше това, че са безжични?

От небостъргач до небостъргач,

от панел до панел,

от стълб до стълб,

от кол до кол на оградите,

от тиква до тиква

на всеки плет.

Въжета навред!

Въже до въже,

въже под въже,

въже над въже.

Ама то се и подразбира

при толкова много мъже-

въжеиграчи в ефира.

Само дето ги няма,

както в нашето детство,

викачите на цирка

да минат по улиците на града на кокили,

за да ни съобщят,

че са пристигнали въжеиграчи

и довечера точно в осем

ще правят сеанс от нашия блок

до другия блок,

от другия блок до кубето на черквата,

от кубето на черквата

до кулата на бившия партиен дом,

от кулата на бившия партиен дом

до действащата телевизионна кула,

от действащата телевизионна кула

до Вавилонската кула.

И още една съществена разлика

между класическите въжеиграчи

и виртуалните.

Ония от панаирите

на детството на човечеството

залагаха живота си

и можеха да паднат само един път.

Сегашните въжеиграчи, наричани правителства,

падат колкото си искат

във виртуалните бездни,

но нищо им няма и отново

ги виждаме да се премятат

отгоре по въжетата.

Дори именно с тия си падания

и размяна на местата си

ни забавляват и оправдават

високата цена на билетите.

Насам, народе! Насам! Насам!

Или по-точно:

насам-натам…
1999

ПРОБЛЕМИТЕ НА ВЛАСТТА


Не е жената загадката на природата.

Загадката на природата е властта.

Жената, колкото и да е загадъчна,

разгадката й се разгадава,

когато забременее,

дори и да не се знае от кого.

А при властта и това го няма,

защото все е ялова.

Най-напред ни се струва,

че и при лакомията за власт

няма нищо загадъчно,

а всичко си е природосъобразно:

както всяко растение

се стреми да се извиши над другите

за повече място под слънцето,

така е и с властниците,

колкото и да са по-нагли

от всеки глог и всеки трън,

които се промушват към небето

над свирчовини и над смрадлики.

Но напоследък,

от пет-шест хиляди години насам,

нагонът за власт толкова се разрасна,

че стана дори по-силен

от инстинкта за самосъхранение,

което вече ни смущава

дали не е болестна мутация.

Както по едно време

от завода за антибиотици в Разград,

за да прочистят замърсената река,

която тече край завода,

пуснали в нея пречистващи бактерии,

които да изядат замърсяващите.

Но станало обратното.

Ами ако същото се е случило

и в небесната лаборатория?

Дали във вечно пращящия

от възхвала към властниците ефир

слушаме пращящия от здраве

организъм на обществото

или аритмията на болестното му разложение?

Това е той проблемът на властта.

Кога ли ще успее тя него да реши,

че после да се заеме и с нашите…


1999

РЕВОЛЮЦИЯТА И ДЕЦАТА Й


Имаше и нещо ново.

Видях наистина как

Революцията изяжда децата си,

но видях и нещо повече –

в какъв ред ги изяжда.

Най-напред тези,

които имаха чувство за хумор.

Те, разбира се,

не се смееха постоянно,

а само когато бе смешно.

Но този белег беше достатъчен

за фаталния избор:

уплашила се е Революцията,

че ще се надсмеят и над нея,

когато от Революция

се превърне във Реставрация.

И ги изяде.

На останалите им замръзнаха усмивките

и Революцията престана да ги изяжда.
2000
СТАРА ДУМА
Не казвам вече нова дума, щото

на нови се наслуша обществото.


Смениха се режими и системи,

ала не се сменяваха серсеми.


Серсемите крещяха нови думи,

за да получат старите си суми.


Въстания, митинги, барикади –

какво са те? На думите рокади!


Не си променя дрехите Алия:

ония думи само сменя с тия.


Постигна се единствена удача:

тълпата се докарва на водача


и вождът се докарва на народа –

цъфти пазарна взаимоизгода.


Борбата стара за свободно слово

не е била борба за слово ново.


Не казвам вече нова дума. Само

най-старата повтарям: мамо, мамо…


2000

Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница