Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967



страница3/11
Дата02.02.2017
Размер3.71 Mb.
Размер3.71 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

Н Е З А В Ъ Р Ш Е Н А В Т О П О Р Т Р Е Т

или

КНИГА НА ПОЕТА

ЕКЗЕКУЦИЯ


Сбирам аз зърна от истина,

с тях противниците си ще давя.

Може би сте чули,

имало е екзекуция такава -

в Баба Видините кули,

в малката заплашена държава,

имало е екзекуция такава.

Там във ямите със жито

хвърляли онез, които

са осъдени на смърт.

И потъващи, обезумели,

триста пъти биха предпочели

дунавския водовърт

тез, които са осъдени на смърт.

Житото с веялка е отвявано,

житото със сито е пресявано -

за удавника и сламка няма

в житената яма.

Житото се дръпва

под краката му,

житото се втурва

над главата му,

той потъва цял.

И зад себе си оставя

вдлъбнатинка слаба-слаба.

Тоя, който хляба е напразно ял,

него го изяжда хляба...

А навън е синева.

Другите живеят.

И колцина подозират,

че са живи само затова,

че зърната бавно се събират.


1963
ПОЕТИКА
Двегодишен,

ти взе молива

и на стаята

по стените

със ръчичка нетърпелива

дръпна


линии

страховити.

С кръстове и с колела

ти задраска

труда на архитекта,

който с изпотени очила

е създавал

на тоя дом проекта.

По гардеробното лустро

атомни


орбити

плъзнаха,

просто мебелното изкуство

вдигнаха


те

във въздуха.

Ала най-тежко бедствие

книгите преживяха -

беззащитни

пред твойто нашествие,

белите си

знамена


развяха

Ти задраска тия,

които четеме

и навярно

полека-лека

би се справил

след време

с цялата библиотека.


Нека стане

чертата ти права,

когото искаш

задрасквай тогава!


1963

ОНОРЕ ДЬО БАЛЗАК


Всичко друго у тебе е истина,

само името ти е фалшиво:

ти измисли това благородно “дьо”,

както впрочем беше измислица

и самото благородство.

Ние, плебеите,

ти прощаваме със усмивка

тая малка измяна.

Мене друго ме удивлява:

ти, гигантът,

който беше по-силен от времето,

защото го улови

и го заключи в романите си,

все пак не си можал

да преодолееш неговата инерция!

И измисли това благородно “дьо”,

за да бъдеш приеман

от суетни графини

и от изродени потомци

на някогашни умове.

Те прекрасно знаеха измамата

и те приемаха,

за да ти се надсмиват скрито.

Имаха нужда от тоя смях:

той бе единственият тласък,

който раздвижваше обращението

на тяхната синя кръв.

За моя ум е непостижимо,

че си полагал усилия,

за да достигнеш техните върхове.

Мисля си, че ти е било трудно

да се смаляваш,

за да бъдеш равен със тях.

То е, защото зная твоето величие

и това, че никога

няма да го достигна:

както по милионите ти думи,

пълни с истина,

така и по това,

че на инерцията на времето

си отдал

само една единствена сричка.


1965

ВИЕ ВСЕ ОЩЕ СПОРИТЕ


Вие все още спорите

какво е по-важно

да имат поетите:

умове или сърца.

А аз ви казвам:

поетите трябва да имат деца.

Когато се роди дете,

ражда се най-верният

от всичките патоси:

човек никога и никому

не се кълне,

че обича децата си.


1966

СЛУШАХ ОТ МАГНИТОФОНА


Слушах от магнитофона

себе си със смътен страх:

в равния поток на тона

татковия глас познах.


И разбрах какво остава

неумиращо от нас:

не падение и слава,

не предмет, а само глас.


Ясна ми е мойта участ,

ясно - за какво съм жив:

глас от мене да получат,

истински, а не фалшив.


1966

ОТ СЕЛСКАТА ДУША


Остана ми от селската душа

едно, с което да греша.

В редакционния въртоп

изплува ли пред мене някой сноб

и с превъзходство иска да ме слиса,

аз му преглеждам ръкописа

тъй както някога във клас,

когато учехме

за житения клас,

набрал по пътя стъбълца,

показвах аз на градските деца

безгрешно, сдържано и с чест

какво е жито и какво овес.
1967

ФОРМА И СЪДЪРЖАНИЕ


Вие правите съдовете на речта -

солидни от мед,

крехки от фарфор.

Рисувате по порцелана орнаменти

или му противопоставяте

простотата на глината.

Пазарът иска едното и другото.

Пазарът ви хвали

за стил и находки.

А аз не завиждам на славата ви.

Не троша от злоба вашите съдове.

Купувам от всичките видове.

И понеже имам вино

и вишнов сок,

напълвам ги

и ги подавам на жадните.


1968

СТРАШНИТЕ РОЗИ


От поетовия труд очистиха

всяка тайнственост и мистика.

Все пак по-особен труд е този -

сходен е с отглеждане на рози.

В теб напъпва поетичната идея,

бърже почваш работа над нея.

Ставаш в ранна ранина,

завет пазиш от слана,

окопаваш я с копача вехт,

ровиш нови книги за съвет,

от умора ти се вие свят,

най-подире дава цвят.


Има още други начин,

знам ли кой е по-добре да тачим.

В теб напъпва поетичната идея,

но не се нахвърляш върху нея -

знаеш, че след месец или след година

тя сама ще цъфне в твоята градина,

щом я лъхне може би южняка

или нещо там каквото тя си чака.

Във градината тогава

малко труд за теб остава:

да откършиш два-три листа,

та под светлина сребриста

розата ти росна да забляска.

То е нещо средно между труд и ласка.


Тъй е най-добре, но те е страх,

страх, че може най-разкошните от тях,

ако тъй ги чакаш,

да издигнат ръст

като рози най-обикновени

от надгробната ти пръст...

1969

ПРЕД ПАМЕТНИКА НА ОВИДИЙ В КЮСТЕНДЖА


Овидий, мой съседе от Кюстенджа,

заточен тук от римската империя,

все тъй стоиш, набърчил чело

като морето долу в залива.

Не иде заповед за връщане -

империята се разпадна

и няма кой да я подпише.

От толкоз много легиони

не й остана на империята

дори едно едничко копие,

та като пръст до свойто чело

да го опре и се замисли.

Овидий, мой съседе от Кюстенджа...
1969

НЕЗАВЪРШЕН АВТОПОРТРЕТ


Понякога се мръщите сърдито,

че няма цел

и няма ред

във криволиците, с които

рисувам си автопортрет.

Отблизо виждате през глъчка

зачерквания най-големи,

когато всъщност малка бръчка

изписал съм си преди време.

Във ъгъла на моята усмивка

намирате излишна острота.

Но чакайте -

след някоя извивка

всеопрощаваща ще стане тя.

Ако наистина в чертите

недоверчивост се чете,

по-дълго гледайте в очите:

най-мъчно се рисуват те.

Не е готов до днешен ден

портрета и ви изморих.

Недейте бърза -

страшен е за мен

последния му щрих.
1970

МОЖЕ БИ
Може би още

не съм се изповядал,

може би всичко

е още напред.

А може би малко съм страдал

като за български поет.
1970

НИЕ, ПРЕВОДАЧИТЕ ПОЕТИ


Ние, преводачите поети

работим като контрабандисти -

знаем местните пътеки

и превеждаме през границата

чужденците с диаманти.

Но народът се страхува,

че не може отличи

истинските от фалшивите,

щом не са копани

в тукашните рудници.

И отказва им подслон.

И разкаяни отиваме

доброволно на каторга

да копаем наште

бедни златни руди...
1970

СТИХОТВОРЕНИЕ С ЧЕТИРИ НЕИЗВЕСТНИ


Нефта какво е? Камък?

Плазма? Или потиснат свят,

който сдържа яростния си пламък?

Тъмен е,


като собствения си цвят.
Тока какво е? Учителят се мотае -

то било някакъв си поток.

Не може да каже “Господ го знае”,

защото ние сме негов създател-бог.


Любовта какво е? От Адам и от Ева

смисъл за човешките същества?

Да, но тия същества тя ги зачева.

Може ли смисъл да бъде това?


Поезията какво е? Нима канатонера,

който в подобни мъгли

излиза, та пътя с фенера

от бледи думи да осветли?


Четири неща потребни.

За разбиране тъмни. Нелесни.

Останалите неща са дребни

и се стремят да станат известни.


1970
АЗ НЕ РАЗДЕЛЯМ НА ДОБРИ И ЛОШИ
Аз не разделям на добри и лоши

поетите, а ги чета наред.

Все пак не може друго да се вложи

във стих, освен съдбата на поет.


Поетът користно и да участва

в лъжата на деня с таланта свой,

законът на поезията властва

над него и не ще излъже той.


Не ще излъже, а в стиха ще вложи

трагичната си утрешна съдба.

Поетите са и добри, и лоши,

а пък поезията - все добра.


1974

НЯМА ХАРТИЯ


Няма хартия, няма хартия.

Върху поетите тия

думи надвисват като угроза.

Досега никоя проза

не е угнетявала нашия брат

както тая, че в целия свят

не достигала целулоза.

Но и поетите вече не са наивни

същества -

знаят, че правят от нея взривни

вещества.

Затова не достига ни, затова.


Средновековието гореше на клади

хартиени еретични грамади,

а времето ново

изгаря хартията

в състояние още сурово -

преди да напишеме

върху нея еретичното слово.
Няма хартия, няма хартия.

За поетите нова беда.

Тъжен смисъл добиват ония

поетови думи незабравими:

“Върху небето пиша твоето име,

Свобода!”


1974

СТАР ПОЕТ


Комай не е издавал книга

или на младини издал...

За общо смайване пристига,

прегърбен под “Континентал”.


На плаж не слиза. Не престава

да трака бедният поет.

Навярно сфинкс наподобява,

с машина пишеща отпред.


По грешка в неговата стая

не зная как се озовах

и случи се да разгадая

анекдотичния му грях.


Ах, Господи, но той не пише!

Не е поставил лист дори,

а удря празните клавиши,

за да се чува, че твори.


Но аз на прага му се питам:

не е ли всъщност той поет -

не с думи някакви, а с ритъм

надмогнал делничния гнет?


1974
ПОЕТИ БЕДНИ, ПИШЕЩИ ПРИ ДИКТАТУРИ

Поети бедни, пишещи при диктатури -

испански, парагвайски или от Хаити,

властта защо намордник иска да ви тури?

С какво ли сте успели да я застрашите?
Поезията ви чета. Не е призивна,

а с много скептицизъм пълна е, че даже

и който е настроен за борба активна,

след нейното прочитане ще се откаже.


Съвсем не сте рушители, а само шепа

наивници, които своите души

не давате на диктатурата свирепа

или префинена, за да ги разруши.


И само за това ви гонят. За ония

насилници изглежда важен е въпросът.

Разбират те добре поне от тирания

и няма току тъй без цел да я прахосат.


Усетили са, че не е напълно жалко

в духовен смисъл времето ни, слава Богу:

поезията я поглеждат хора малко,

но към поетите, напротив, гледат много...


1975

НО БЕЗ ПРЕВЗЕМКИ


И лирика,

но без превземки!

Тъй казва времето, поете.

Ще стават все по-трудоемки

и по-съдбовни стиховете.
Защото стана чудо - чуха

това, което двайсет века

крещяхме към тълпата глуха:

“За радост е роден човека!


Не вярвайте в живот задгробен,

а раят е в живота кратък,

макар и още неудобен.

О, миг, поспри и тъй нататък.”


Дали бе нашта реч изкусна

или примамна всяка сладост,

не зная, но светът се спусна

да консумира земна радост.


А нас, поетите, докара

до положението неудобно

да храним старомодна вяра

в духовно нещо и задгробно.


И плахо да редим на книга

куплетите си трудоемки,

в които можем два-три мига

да потъжим. Но без превземки.


1975

ДУМИ, ПОЛЕПНАЛИ ПО БЕТОН


Подслоних се от дъжд под някаква си тераса,

изотдолу с вестници подлепена.

Господи, нима вече мъртви думи това са?

И от декор ли са или от сцена?


Тия думи, полепнали като миди в бетона,

бяха живи или изглеждаха живи до вчера,

а сега с правописа си, с лексиката и тона

сякаш са от пластовете на терциера.


С тях са говорели и самите граждани

и са мислели с тия думи, със същите,

но инстинктивно са си изграждали

от бетон и желязо къщите.


А с думите само са запушвали дупките

там, където се е разтварял кофражът.


Много ясно се четат и днес буквите,

но нямат повече какво да ми кажат...


1975

АПРИЛСКА ПЕСЕН


Не спи април от славееви песни.

Ще стреснат даже и съня на глух.

Любовни песни, страстни песни бесни.

Събуден, чухалът отвръща: - Чух!


И мойте песни през април са бесни,

среднощ от тях езикът ми е сух.

Но те са нелюбовни мойте песни

и никой няма да ми каже: - Чух!


1975

МАЛЪК МОНОЛОГ


Е, добре, аз съм човек на перото

и ако моят живот нямаше драма,

щях да бъда нещастен, защото

драмата би била по-голяма.

Тогава щях да си избирам разни

по-красиви думи,

обаче празни.
Относно мене изглежда ясен въпросът.

Но другите хора

защо и те драми носят?

Деградираният бригадир от моето село.

Вуйчо ми,

който все губи някакво дело.

Разведената коректорка

от отсрещната стая.

И колко още ги зная!

Техните драми пък за какво са?

Да ми покажат

колко дискретно свойта да нося.


1975

ФЛУОРОГРАФ


Отдавна в градската градина

един голям фургон лежи

със рентгенови апарати,

подобно сфинкс на нашто време.

Обаче никой не отива

при сфинкса, за да разгадае

загадките на свойто тяло.

Сближихме се с рентгенолога.

Когато мина, все ме кани

на пейката и се оплаква:

- Не се преглеждат и това е.

Не щат дори под страх от глоба.

Боят се да не им открием

неподозирани процеси.

Макар че във начален стадий

все още всичко е лечимо,

пак предпочитат да не знаят.

- А мене питаш ли ме, докторе.

При мене още по не идат

да им надникна във душите,

защото пък за там напълно

уверени са, че ще има

неподозирани петна.
Сближихме се с рентгенолога...

1975
ПАСТОРАЛ ЗА МЛАДИ ПОЕТИ


Поети млади, стадото ви младо

обижда се, но мен не ми е жал

за вас, когато казват, че сте стадо,

защото туй е още пасторал.


Едно след друго чувствата ви стадни

ще секват като есенни звънци.

В мъглата стадото ще се разпадне.

Тогаз горко на черните овци...


1982

ИРОНИЙ, ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРИЯТ ЕЛЕМЕНТ


Е, гениални атомни физици,

неукият поет ви надхитри:

срещу елементарните частици

по-ефикасен метод той откри.


Не могат като вашата ракета

да пратят словото му да руши

в тила или по бойните полета

ако ли не тела, поне души.


От изтърваните ви неутрони

поука взе за своя занаят:

блокиращи пластинки от ироний

монтира на словесния заряд.


И сам си му е главната квартира

в квартирата си зад един панел.

По негов код зарядът експлодира.

И то единствено за мирна цел.


1982

ВЪЗХВАЛА НА УЛИЧНИТЕ ФОТОГРАФИ


За тия думи ще ми се намусят

изтъкнатите фотографи, знам,

обаче уличните имат усет

от техния безспорно по-голям.


Не ме пресрещат вече на площада

като преди с насочени дула,

додето ми измъкнат без пощада

заплатата, за спомен отишла.


Пропускат ме с апатия, което

най-сигурно показва ми, че те

четат и тия спомени в лицето,

които то не иска да чете.


Преплещен апарат като махало

люлее се, за да ме увери,

че няма да пристигне по начало

мигът, на който да река “Поспри!”


И както за изкуството се страда,

тъй тия фотографи на свой ред

срещу най-ниската за тях награда

творят най-истинския ми портрет...


1985

НАЙ-БЪРЖЕ ОСТАРЯВАТ ФИЛМИТЕ


И филмите, които със оскари

самата вечност уж ги надари,

превърнаха се на кокетки стари

по-бърже от самите си звезди.


Невярващи споглеждаме се: Боже,

преди един съвсем не дълъг срок

нима и ние, умни хора, може

тез филми да сме гледали с възторг?


На нашто време злобата и тона

прецеждайки през наште сетива

тъй както правят мидите с планктона,

засищали са всички ни с това.


Разтърсени, сме смятали безспорно,

че истината за века е в тях,

а ето че разтърсват ни повторно

след двадесет години, но от смях.


Възвръщайки ги като мелодрами,

разпоредителката, вечността,

любезно сочи, господа и дами,

в салона где са нашите места.


1985

ПРЕДИСТОРИЯ


И все пак ще се сключи тоя кръг,

когато не отделни индивиди,

а вече всеки като древен грък

свободен ще е, да му се не види.


Когато вместо нас труда нелек

ще вършат електронните ни роби,

а мисленето - о, жадуван век! -

професия ще ни е, а не хоби.


Тогава всеки град ще бъде брат

на Атина по философски климат.

Дано да имат по един Сократ.

Защото чаши сигурно ще имат....


1985

РАЗДВОЕНИТЕ

Успях различни болки да опитам,

аритмията не познах поне:

изричах дълго “не” при бавен ритъм,

при по-забързан казвах кратко “не”.


А колебливите, ония, дето

със цел да оцелеят, мълчешком

преглъщаха си неритмично “не”-то,

превръщали са си го в хематом.


Те по-безвреме стигнаха до края

от мен и цепнатината поне

в сърцата им къде минава, зная:

помежду клапите на “да” и “не”...


1986

ЖЕРТВЕНИЯТ АГНЕЦ


Нали бог Саваот възпрял Аврама

за вяра да не жертвува отрок,

а ти, поете, как да жертваш двама,

за да се посветиш на своя бог?


Семейството ли или стиховете?

Ти толкоз дълго с избора живя,

че себе си пожертвува за двете,

най-малко заслужавайки това.


1986

ДВЕТЕ НАЧАЛА


Невинен, давам на живота стойност.

А грешните пък дават му дела.

И се постига паралелна стройност

на недопиращи се начала.


Обаче по естествена причинност,

на грешните дейци по някой път

приисква им се допир до невинност

и ме потърсват да ме унизят.


1986

В НИЧИЯ ЗЕМЯ


Поетът да е властник е погрешно.

Извън това, което той твори,

за него всичко жалко е и смешно

и той това едва ли може скри.


Добре че алчните за власт и слава

са много, има кой да го смени.

Защо е пак нещастен и тогава?

Не може пък да им се подчини!


1986

МАЛЪК СЪВРЕМЕНЕН ЕПОС


Като държи за личността поетът

в такова време, дали не греши:

телата ни да оцелеят шетат,

той иска да сме цялостни души?


Не дава на света без съпротива

от гордостта си и нищожен дял,

тъй както дядо му парче от нива

без битка с нож и брадва не би дал.


За свойта независимост уплашен,

воюва и с домашния си кръг,

защото също и кръгът домашен

е кръг от по-големия чекрък.


В това е сигур днешната епичност.

Ако ли бе обратното, невям

“Какво тук значи някаква си личност?”

не друг би викнал, а поетът сам.


1986

СЕЛЕКЦИЯ ОТ РАНГ ВИСОК


Поет не могат да превият,

ако самият той не ще.

Учудва се на туй самият,

тъй както се учудват те.


Като че ли се нарушава

природен някакъв закон.

Напротив - то наподобява

кръстоска на магаре с кон.


Нима сме чули да се хули

природата, че чрез това

катър създава или муле -

две издръжливи същества?


Природата чрез нас развива

селекция от ранг висок:

поет - това е издръжлива

кръстоска между роб и бог.


1986

НАГРАДАТА


Да вземе туй, що му се пада,

поетът може някой път.

Каква е цялата награда?

Че вече вярва му светът.


Наградата е тежко бреме

за справедливия поет:

да бъде съдия на време,

в което не е бил приет.


Защо не ме разбраха, мога

за вчера да отсъдя с чест,

но нямам време от тревога

защо не ме разбират днес.


1986

СИНКРЕТИЗЪМ


Поетът е като в небрано лозе,

откак културата се разрои

на публицисти, на социолози,

юристи...Можеш ли ги изброи.


Защо все още публиката клета

не вярва на рояка просветен

какво бръмчи, а вслушва се в поета?
Не е той просветен, а посветен!
1986

НОВА ПЕСЕН


Аз няма да запея нова песен,

дори минутата да е дошла,

която дълго като славей бесен

зовал съм от април до днес: “Ела!”


Защото щом е песен тя на всички,

не може да е моя песен тя,

тъй както славеят на всички птички

не може да подхване песента.


Каква съм птица? Бяла врана?

Или пък лебед чер? Без труд поне

по песента ще бъда разгадана:

не ще запея друга песен, не...


1986

УДЪЛЖЕНИЯТ АНЕКДОТ


Ирониите на поета - те са

като професорските жалки смешки,

които искат да събудят интереса

към знания, не само към бележки.


А моите освен че зачестиха,

не са и всичките ми смешки къси -

лице захлупва не от смях да киха

взискателният, а да се навъси.


Но с хумор да раздвижва материала

по две причини лекторът бе длъжен:

едно, че публиката беше вяла,

и второ- че предметът беше тъжен.


1987

СТРУВА СИ


Ако настъпи моят ден -

в далечни дни ли, в недалечни -

отново ще съм победен

от победителите вечни.


И всеки преструвалник пак

ще се преструва и добрува.

Но аз злорад ще гледам как

повече труд това му струва.


1987
МЯСТО
Сега, когато му се вижда краят,

защо отново сядаш отстрани?

От хора като теб ще се нуждаят,

я по на предните места седни!


Какво ли да му кажа, та горкият

да не отмине толкова сломен?

Не се нуждая даже аз самият,

приятелю, от хора като мен...


1987

ЧАША
То бе съвет, а не заплаха

за по-разумна свобода.

Това от мене пожелаха.

Аз пожелах от тях вода.
И секретарката любезна

донесе изпотен стакан.

Във гърлото ми като в бездна

изсипах го, изтрих се с длан.


И от значение голямо

не е дали им казах “да”.

Не го и помня, помня само

с какво блаженство пих вода.


Не пий като Сократ отрова,

нито оцет като Исус -

водата също е готова

да ти дари божествен вкус!


1988

НЕВЕРНИТЕ ПОЕТИ И ЖЕНИ


Неверни са почти като жените

поетите, а пък жените - двойно.

Добре че проявяват го едните

и другите донякъде достойно.


Дори и най-неверните съпруги,

далеч преди опасността от СПИН,

съвсем не ходеха без ред при други

за даден период, а при един.


Прегърнал и прегърнат от идея,

поетът също няма да се раздели

през тая дълга тъмна нощ от нея.

Поне додето се развидели...


Февруари 1989

ПРИНУДЕНА СТОЙНОСТ


Какво говорите,

че изкуството било необходимо,

за да придава стойност на живота?

Животът е напълно случайна работа,

на която не бива да се отдава

голяма стойност.

Ако Земята беше

с десет хиляди километра

по-далече от слънцето,

отколкото е сега,

ледниковият период не ни мърдаше

и нямаше да има кой да ни откопае

заедно с мамута Жарков.

Ако Земята беше

с десет хиляди километра

по-близо до слънцето,

щяхме да изгорим като Икар,

само че пълзейки.

А какво са десет хиляди километра?

Годишният пробег на личния ни автомобил

и то като се стискаме за бензина.

Животът свършва

на десет километра над главата ми

поради разредения въздух.

На десет метра под нозете ми –

безплодието на скалите

и огънят на магмата.

И на целия тоя тънък сандвич,

наричан живот,

който и без това е толкова скъп,

аз трябвало да му придавам стойност?

А къде е, моля,

космическият пазар,

на който ще се реализира

тая стойност?

Ясно е, значи ще трябва да чакам

и да му възникне на Космоса

пазарната икономика,

когато в него още няма

дори втора сергия.

Нещо са сбъркали силогизма:

това, че изкуството

придавало стойност на живота,

означава само,

че животът

не придава стойност на изкуството.


1999

МИТОВЕ И МИГОВЕ


Векът на митовете

за великите хора

свърши.

И свърши не в края на века,



а в началото на видеокамерите.

Заснемайки великите ни съвременници,

камерите ни ги прожектират вечно живи,

с движенията им и с говора,

та повечето хора

дори и не знаят,

че това вече са велики покойници.

Обаче ги виждаме

и в битовите им подробности,

как режат розите в двора си

или се карат на внуците си.

Не ги гледаме

както по-рано гледахме великите люде:

застинали в христоматийни

или скулптурни пози.

Става ясно, че са били велики

само в мига на сътворението,

а през останалото време

са били нищожни

като всички нас, останалите.

Това положение е по-добро

от мита за непостижимост.

То ни окуражава,

че може би и ние,

нищожните,

в някой миг,

о миг, поспри и тъй нататък…

Намигат камерите, намигат,

но кога поощрително

и кога – подигравателно,

кой може да различи?

Добре че я караме,

без да ни мига окото

за тия работи.


1999


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница