Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967



страница4/11
Дата02.02.2017
Размер3.71 Mb.
Размер3.71 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

В А Р В А Р И Т Е Щ Е П Р И С Т И Г Н А Т

В П О Н Е Д Е Л Н И К

или

КНИГА НА БИТИЕТО

ЦЯЛ ЖИВОТ БЕРЕМ


Ний цял живот берем,

берем, за да ядем -

узрели плодове берем.
Берем за нещо страх,

берем за друго грях,

и грижите -

берем и тях.


И иде време да умрем.

Тагаз душа берем.

Най-ценното берем.
1961

АТАВИЗЪМ
В градината, под ябълката...

Дойде мечтаното време на отпуска,

а душата не се отпускаше.

Някаква странна неловкост

все не ми даваше да легна на чергата

и да гледам само небето,

което тутакси ще слезе ниско в клоните.

Неясно безпокойство

се носеше нейде из въздуха,

търсеше глас в бръмченето на пчелите,

смътно тътнеше в тропота на добитъка

горе по пътя,

сгъстяваше се в трептенето на маранята

и викът на воловарчето го възпламени.

Изведнъж смътното стана ясно:

този вик беше мой,

съхранен в електрическите частици

на въздуха

отпреди много и много години,

когато аз бях воловарчето,

а в градината, под ябълката -

градските ми братовчеди.

Забързан след кравите,

нямах време за по-сложни чувства,

освен за омраза към тия, които лежат.

И тичах нататък,

където започват стърнищата и къпинаците,

за да се завърна вечерта

с изподраскани нозе.

Тогава и не подозирах,

че толкова бавно ще зарастват.


1964

РЕСТОРАНТ “КОШАРАТА”


Ресторант-кошара,

пръстени паници.

Чужденци от бара

идат на глутници.


Край овни грамадни

мигат обективи

като вълци гладни

и нетърпеливи.


Леди на колени

мислят си суетни,

че са съвършени

снимките им цветни.


А пък аз от живи

снимки край стадата

пазя негативи

в мрака на душата.


Снимах ги, когато

дрипав под елека

спях по цяло лято

с дядо на егрека.


Но вместо кебапи

върху тел метална,

от която капе

сладост пасторална,


снел съм как изпущат

над оджака пара

мокрите навуща

в нашата кошара...


Снимайте, суетни!

Няма да ви плаша.

Ще се върна сетне

в станцията наша.


Бавно ще изкача

свода с бели стълби.

Той под мене в здрача

кротко ще се сгърби.


Като вас достоен

в банята ще стъпя

и под облак зноен

дълго ще се къпя...


1966

СМЪРТТА НА КАТЪРА


Пред моя вход трамвая цвили,

но мен ме прави по-добър

във тоя град на конски сили

една история с катър.


Катъра стар на дяда Рача.

Той возил снопи и вода,

орал и стигнали с орача

до историческа бразда.


На общото стопанство в двора

катъра заживял смирен

и стареца сред шум и хора

забравял го от ден на ден.


Пристигайки веднъж от къра

с пърпорещия камион,

заварил да стои катъра

пред портата му във поклон.


- Охо, склерозата. Горкия.

Отдавна имаш други дом. -

Потупал шиявата шия

и го откарал мълчешком.


Но все се питал изненадан,

защо катърът е дошъл:

едва ли е останал гладен,

едва ли е гледачът зъл?


Научил после от пазача:

- Нощес един катър умря.

И дълго не заспивал в здрача

на сипващата се зора...


1966

ИЗСИПВАТ СЕ СЕЛАТА В ГРАДОВЕТЕ


Изсипват се селата в градовете,

изкачват се селата в градовете.

Зависи от коя страна.

Изсипват се,

които са на стръмнина,

изкачват се,

които са във низина,

но къщите от село днес

придвижват се като Бърнамски лес

към градските окрайнини полека

и няма сили

да ги спре човека.


Изсипват се селата в градовете,

изкачват се селата в градовете,

но от коя страна,

забележете!

От всяко село все

заселват се край тяхното шосе,

дори една едничка къща не попада

отвъд магнитната подкова на площада.

Какво ги приковава тука,

на края на квартала скромен?

Дали ковачът, който уморено чука

с чука си, тежък като спомен?

Или пък край коларския дюкян,

макар и празен да е катраника,

подушват миризмата на катран

и властно тя към себе си ги вика?

Или пък просто носят те следа

от нашите души на хора:

преселени завинаги в града,

но още селото им е опора...


1966

“АЗ СЪМ САМИЧЪК”


Моите лели и братовчеди

имат особено чувство за хумор:

трийсет години се смеят

на едно и също нещо. -

Как, когато съм бил малък,

и майка ми и баща ми излезли,

съм заплакал: “Аз съм самичък!”

А къщата била пълна

с лели и братовчеди.

“Аз съм самичък!” - ечало селото

и колкото повече хора

се трупали около мене,

толкова по-силно: “Аз съм самичък”,

противно на всяка логика.

Всички започнали да се смеят

и не спират вече трийсет години.

Щом ми дойдат на гости,

и прихват веднага:

“Аз съм самичък”.

Защо се смеете?

За трийсет години

светът не стана по-логичен.

Само двамата души са други,

без които в тоя милионен град

като нищо бих заплакал:

“Аз съм самичък”.


1966

ДВЕ СТОТИНКИ


Влакът изпърха от дефилето

като нощна пеперуда

и закръжи

към светлините на града.

На това място сърцето ми

заглушаваше трясъка

на колелата.

Колко години

опърлях крилцата си

по уличните лампи!

Стълбищата на кооперациите

ме посрещаха озъбени.

Вратите на апартаментите

ме гледаха

като еднооки циклопи.

А когато се настанях

в някое случайно легло,

сутрин канонадата на тупалките

разстрелваше всичките ми илюзии.

И все пак съм оцелял.

Сега чуждите куфари

смирено отдръпват от коленете ми

булдожките си муцуни.

Единственото ми безпокойство е

да намеря две стотинки на цяло.

Пускам ги в телефонния автомат.

Пукот, възглас: “Тати си дошъл!”

и весел смях.

Колко било лесно всичко.

Струвало само две стотинки.


1967

ЮЖЕН ГРАД


Южен град със бели къщи,

с бели щъркели върху комините,

с бели облаци над тях.

Синя планина отсреща,

сини вирове под нея

и пъстървата подскача

да кълве синевина.

Пъстра е пъстървата в реката,

пъстри дворчетата с ружи

и сватбарите с носии пъстри -

перуники по паважа.

Булката - забулен паметник

чака своето откриване.

Щъркелите от комините

пращат телеграми.

И по рамене на кумове,

и по скутове на сватове

кацат сватбените дарове

в тоя град - самият дар от Бога.

Само старците поклащат тъжно

своите лица изострени

като мъдри птици марабу.

Знаят те, че ще отлитне

скоро и това люпило

надалече - да намери

някъде комин фабричен,

върху който да направи

своето гнездо...


1967

ГРАЖДАНИТЕ НА СВЕТА


Изчезна думата “далече”

и в тоя век на скоростта

би трябвало да бъдем вече

ний поданици на света.


А повече от друго време,

учудвайки се на това,

ний разговаряме на теми

за нации и малцинства.


И от възбуда величави

сияят нашите лица,

тъй както нявга на държави

играехме като деца.


Край паметник като разправя

за славните си прадеди,

и гидът - горд - се вкаменява

и като паметник седи.


В летище с глъчка непозната

откъм препълнения бар

току долитнат имената

на някой цезар или цар.


Ах, разговори първобитни

в епохата на скоростта -

по къмпинги космополитни,

по столиците на света.


Не знаят где ще разседлаят

свръхзвуковите си коне

и искат хората да знаят

отде са тръгнали поне...


1967

ГАРИ
Наши гари, малки гари,

ноти върху петолиния.

Само те остават стари

сред големите промени

на стъклото с алуминия.

Наши гари, малки гари,

ноти върху петолиния

на симфония от други век.

Двуетажни, с трепетлики,

трепетлики с трепет лек.

И чекрък за бариери.

И семафор - слънчев кръг.

И стрелочник с риза потна.

И хобот на водна помпа,

срещу мраз увита в слама.

И пътуване към мама...

Наши гари, малки гари.

Дъхат лъх, отекват ек

и люлеят тия стари

трепетлики с трепет лек.
1967

САМОЛЕТ
Ако гледаш навътре,

всичко те преизпълва със сигурност.

Сякаш си поканил гости в къщи

и те си разменят от фотьойлите

вестници и запознанства.

Сандвичите се задават

като изящен натюрморт

на височината на погледа.

Всички заглеждат момичето,

което ги носи.

Сякаш си в новото кафене,

открито наскоро в квартала.

Някой от съседното сепаре

те изпреварва да метне

върху таблата на момичето

блестящ от остроумие комплимент.
Само когато погледнеш

през прозорчето,

кръгло като разширена от уплаха зеница,

разбираш, че всичко виси над пропаст.


А може би и долу е така

с нашите къщи и заведения,

само че не можем да го разберем,

поглеждайки през техните прозорци...


1968

СЛОВО ПРОТИВ ХЛЯБА


Хляб имаше на село, Господи,

но колко малко бяха гостбите -

от недоимък постни,

от бързане за нива нескопосни.

И дрехите така ушити.

И само с хляб

нахранени душите...
1968

КУФАРИ
О, селски куфарчета жалки,

охлузени, от мукава,

с разбити дръжки и ключалки -

от много тежест бе това.
Със вас пренесохме дотука

на селянина алчността

за знание и за наука.

Огромна бе й тежестта. -


Във селските души попила

като през пещерна тъма,

по-тежко бе се утаила

от алчността им за земя.


И с упоритост полудива

на техни верни синове

нахлухме върху всяка нива,

засявана от умове.


Успявахме да прибереме

не само сятото преди,

но и да хвърлим свое семе

в очакващите ни бразди.


Ала и сроковете малки

браздят перчеми и лица.

Като повредени ключалки

похлопват нашите сърца...


1968

И ВСЕ ПО-БЪРЗО ПОЕМАМ ДЪХ


На младини на един дъх

можех да стигна до всеки връх.

Бързо крачех пеша.

Бързо летеше мойта душа.

По-силен ли бях? Не знам.

Едва ли. Обаче бях сам.

После дойде жената и с двама

стръмнината ставаше по-голяма.

После дойде детето и с трима

стръмнината ставаше непостижима.

После дойде целия свят -

би изостанал назад,

ако не го потегля, колкото мога,

нагоре към Бога.

И все по-бързо поемам дъх,

и все по-бавно

крача към някой връх.
1969

СТАРИЯТ АВТОМОБИЛ


Старомоден, с форма на карета,

още по шосето крета

някой вехт автомобил,

малко смешен, малко мил.

Пукат ревматичните му стави,

нещо в клапите се дави.

Всички други го застигат,

присмехулно си намигат,

а в действителност проклинат

и сред блясък, дим и пара

струва ти се ще задминат

себе си от надпревара.

Старецът спокойно крета,

старомоден, с форма на карета.

Нека бързат пусти лимузини:

черни, бели, жълти, сини.

Сини - късове от езера,

жълти - есенни дървета,

бели - булчински премени,

черни - бални облекла.

Де ще стигнат с тия колела?

Там, където той е бил,

старият автомобил...
1969

ДАЛЕКОПРОВОД


Той бе гиганта, който мина

през мойто детство и през мойто село.

Спокойно с крачки километрови

минаваше през частните имоти,

припалвайки лула от облака.

Как биха го насекли с брадвите,

ако не беше великан!

Стопаните, по селски хитри,

се правеха, че няма нищо -

завръщаха край него кравките,

оряха нивките прегазени,

но чувстваше се, че в душите им

тече високо напрежение.

Вървеше далекопровода

и сила, дето да го спре,

дори в самия него нямаше.

Сега го гледам как минава

през граници и през държави

и неспокойните правителства

със труд пасат стадата си

помежду стари синури.

Върви той с крачки километрови,

припалвайки лула от облака,

и тегли с телени въжета

забавилата се планета.
1969

ВЕЧЕ НЕ ПЪТУВАМЕ


Да, ние вече не пътуваме,

а правим се, че сме на път,

и тъй изкусно се преструваме,

та не разбира го светът.


В купетата на бързи влакове

с кафе закусваме на крак

и мамим махащите макове

да махат за изпроводяк.


От самолетите през облите

илюминаторни стъкла

почти ръкуваме се с облаци

и със небесни светила.


Но всъщност пак сме си по къщите

и в службите си пак седим,

понеже и сега за същите

неща говорим и мълчим.


Старее нашто поколение

и става жребий твой и мой

на път - привидното движение,

в дома - привидния покой.


1970

ПОНЯКОГА
И аз като всички

съм отчужден -

от чуждите отчуждава ме моят ден,

за да ме върне при тях с моя труд.

Няма тука причини за смут.

Най-дълготрайната близост е тая.

Не само че не роптая,

а я желая.

Само понякога, и то несмело,

ми се иска да събудя моето село,

настанено отсреща в небостъргача.

По пижами то да наскача

и всеки да каже, че ме познава

както млякото на своята крава,

както в дворчето си пътеката скришна,

както деня,

в който узрява тяхната вишна.

И от мекотата на тона

да пропълзи топлина по бетона,

да премине по алумуния

като по токова линия.

И ако още остане студена досада,

тя да бъде само отвън,

за фасада...
1970

ПЕНСИОНЕРИТЕ ИГРАЯТ НА КАРТИ


Пенсионерите играят на карти.

Чернеят се по пейките

в градината срещу нас

като тюлени,

изхвърлени от морето на живота.

Играта е твърде вяла.

Всеки залага своето време

да бъде загубено,

но никой не се блазни да го спечели.

А колко бурна беше играта доскоро!

Гордо шестваха асовете.

Девятките превиваха смирени гърбове,

затаили надежда да станат козове.

Дамите, ах, дамите

между асовете и валетата

как усилваха силните фигури!

Картите бяха добре гланцирани,

не се залепваха една о друга.

Това даваше възможност

бързо да се комбинират

и да бъде бит даже опитен противник.

А сега картите са изтрити.

Познават се откъм гърба

и не е интересно да се играе.

Някой ще изтича до будката

да купи нови карти.

Тя е съвсем близо -

на края на градината...


1970

ВЕРИГА
Ония, които истински се трудят

и ги наричаме физически работници,

шмиргелът на техния опит

така изостря мисълта им,

че понякога достигат

върховете на човешкия ум

с някой свой израз,

тънък и остър

като позлатен електрод.


Ония, които истински са умни

и тяхно работно място

са върховете на човешкото мислене,

слизат до един прост израз -

че на света единственото нещо,

което не е относително,

е трудът.

Това е другият златен електрод.

Сключва се веригата,

по която тече токът на живота.

Все едно е

на кой от двата електрода

ще изгори

твоята тънка волфрамова жичка.


1970

СЕЛСКИ СВЕЩЕНИК


Седнал пред кошера

като статуя на Мойсей.

Тупвам го по коляното:

Говори, хей!

Той мълчи. И му сияе лицето.

Мойсей не говори с Бога,

а с битието.

Вдига капака и отсипва за мен

мед, който наистина

е благословен.


1970

МОДАТА
Модата. Макар че инак живея,

понякога и аз се увличам от нея.

Харесва ми всяка девойка бойка,

която излиза на бой

срещу общата кройка,

като атакуващи знамена развяла

дрехата си,

прическата

или шала.

Но скоро разбирам, за своя несгода,

че туй била самата

новонастъпваща мода,

а нейния шал, нейния шал -

бич

върху старата



заплющял.

И тежко и горко на ония,

непризнаващи нейната тирания.

Всички тръгват

по модни къщи,

за да станат отново едни и същи.

Скоро и тая мода

от мода излиза.

Иде друга -

и тя усмирителна риза.

И не можеш да носиш кройка

само по своята стойка,

по ширината и дължината

на тялото си и на душата.

Има такива клиенти, обаче

няма такива шивачи...


1970

СЛЕД ОБЕД, ПЕТ ЧАСЪТ


Шофьорите, щом минат планината,

въздъхват и доволни се гласят

надолу да ги спусне стръмнината

в града, преди да стане пет часът.


Срещу човешката река тогава

не може да се ходи даже пеш,

освен човек отгоре да изплава,

но плава ли се над водовъртеж.


За всекиго започват осем часа

изцяло негови след пет часа.

Днес няма други чудеса. Това са

световните ни осем чудеса.


И влюбеният - лакомник за време -

отблъсва те тогаз от своя път

като съперник, който ще му вземе

ах, не момичето, ала мигът.


Един - към шумни сборища запътен,

друг - в себе си да се заключи сам,

пресичат тоя вечен речен тътен,

но кой е бряг отвъд и кой отсам?


Притискан от насрещната умора

и неуморните зад теб плещи,

не знаеш де е твоята опора,

но пак вървиш, но пак не падаш ти.


След обед, пет часът. Часът, когато

тълпите отстраняват те с размах

и същевременно часът, когато

не можеш да излезеш вън от тях...


1970

НЕВОЛЕН КАЛАМБУР


Деня към залез нека се накланя,

спокоен ще ми е съня:

успях семейството си да нахраня

и себе си да съхраня.


1972

ПРАХ
Така се случи с мен, че от борбите

навън от къщи в къщи се прибрах

за дълго и помагах на жена си

в борбата й с напиращия прах.
Една метличка от пера кокоши

подскачаше по рафта посивял

от том на том като петел от злато,

из тома с приказките излетял.


Прахосмукачката въртеше морда

и виеше отчаяно по вълчи,

разбрала първа колко е напразно

срещу праха човек да се опълчи.


На Времето невидимото гърло

запушвахме през ден със мокра кърпа,

за да не бълва прах, но зад гърба ни

то все успяваше да я издърпа.


И всичко побеляваше отново.

Какво се беше случило, разбрах:

Сизиф изпуснал беше своя камък

и камъкът се бе превърнал в прах.


1972

КУПУВАНЕ НА ГРОЗДЕ


На градския пазар тълпи невежи

гъмжат. Земята пак не ги лиши

от нищо. Пълнят с грозде свойте мрежи

и със доволство - своите души.


Избират само жълтото. Лозарят,

като везните уравневесен,

отмерва им. От скука се притварят

очите му, додето дойде ред на мен.


Аз, който съм копал и ръсил лозе

и знам добре кога гроздовете тежат,

му казвам: - Дай ми този грозд и този,

не оня, той е прекалено жълт.


Добрият грозд е вътрешно избистрен,

прозирен и на сянка дълго зрял.

Лозарят с поглед пъргав като изстрел

измерва ме и засиява цял.


Претегля гроздовете и ми кима,

и във очите - гроздови зърна -

блести, за другите неуловима,

една горчиво сладка светлина.


1972

МИСЛЯ СИ: КОГА СЕ ВЪЗМЪЖАВА


Мисля си: кога се възмъжава?

Бях войник. Но не, не бе тогава.


Появиха се жени. За тях

бивах мъж. За себе си не бях.


Гледах още с детските очи.

В снимките тогавашни личи.


И посрещнах с пълна изненада

факта, че животът ме напада.


Удряше ме той отсам, оттам.

Гръмко викаше да се предам.


Но не падах аз, не падах.

Двойно от това се изненадах.


И разбра се някак отведнъж,

че това е всъщност да си мъж.


А сега? Сега какво остава?

Да науча как се остарява.


1974

ГЕРОНТОЛОГИЯ


Аз изнамерих, представи си,

за старостта известен лек:

като езика на Паиси

е нужно да старей човек.


Като барока и сонета.

На тях сега от старостта

не само че не е отнета,

а им пораства прелестта.


Над нея няма да посмеят

младежите да се надсмеят

и утешила би човек,
когато старостта е близка.

Едно е трудно - че се иска

да бъдеш млад за своя век...

1974


ЧЕРВЕНО, ЧЕРНО И ДРУГИ ЦВЕТОВЕ
Зад кориците в засада спрели,

само чакат да отгърна лист

Растиняци, Жюлиен Сорели,

за да хукнат в набег поривист.


Млади, арогантни, славожадни,

друго нищо по-малко не щат

освен без условия да падне

победен в нозете им светът.


Препрочитах ги в часа си труден,

за упорство пример са поне.

Трябваха ми, а открих учуден:

няма ги на мойта възраст, не!


Не е блазнеща целта тогава

и успехът не донася шум -

какво има да се завладява

на четирсет, освен малко ум?


Подвизи не са необходими,

просто нужно е да си почтен.

Но се случва да са синоними

подвиг и почтеност някой ден.


Растиняци, Жюлиен Сорели,

препрочитам ви в такива дни

и намирам, че сте остарели

не от друго, а от младини...


1975

ЯСНОВИДКАТА


Рухна последният камък на Троя и с тътен затрупа

той ясновидския дар на Касандра в горещата пепел.

Знаеше всичко отрано Касандра, не знаеше само,

че след всеобщата гибел на нея ще стане по-леко.

Спря да простира ръце и да вика, че Троя ще падне

и върху камъка седна подобно на труженик мирен,

свършил почтено делата си дневни и отдих заслужил.

Нямаше бъдеще вече, затуй боговете обратно

взеха от бедната луда девица дара да предвижда.

Те й дължаха почивка и сториха божия милост.

Ала от смъртните нямаше мира сега за Касандра.

Колкото с явна невяра я слушаха всички доскоро,

толкова почнаха вкупом да тичат при нея и питат

ще ли се върне от робство ахейско мъжът или братът,

дом ще си вдигнат ли пак, ще намерят ли своята крава?

Никой от тях не разбираше, че ясновидецът вижда

само всеобщата гибел на град, на държава, на съвест,

а поотделно за себе си всеки е длъжен да бъде

малък пророк постоянно. Но как да им каже Касандра?

Нямаха друг утешител троянци сега освен нея.

И обещаваше тя, че мъжът ще се върне от робство,

дом ще си вдигнат отново и крава ще има в обора.

Вярваха те и едни утешени отстъпваха място

други тълпи да послушат разтуха с лица просияли.

Само за себе си нямаше вече Касандра утеха:

в тия минути безкрайно далеч и дълбоко

бъдните дни на света тя прозря и горчиво заплака...
1975

ГОЛЯМАТА СВОБОДА


И след като прекара на земята

повечко време, смаян ти узна,

че скоро се прераждат имената,

които бяха гръмки имена.


Умря артистът, който ни пленява

на времето, а тъй се казва днес

един художник и светът отдава

сега на неговото име чест.


Прибързала, писатели двамина

съдбата с общо име сподоби

и възрастният скоро се помина,

за да не стават грешки може би.


Ти бе се примирил, че подир време

ще трябва място да освободиш

в пространството, та друг да го заеме,

но виж, че още нещо му дължиш.


Той казва ти: отивай си изцяло,

щом ще си ходиш, и добър бъди:

не само мястото на свойто тяло -

и свойто име ми освободи!


Ти, който възжелава свободата

със сладострастието на младеж,

защо се плашиш от деня, когато

сам трябва свобода да раздадеш?


1975

СЪБАРЯНЕ НА СТАРА КЪЩА


От вчера старият дом е пуст.

Огромен железен топуз,

залюлян от стрелата на крана,

думка по стените му

от отзарана.

Новото време навлиза чрез взлом

в стария дом.

Махнах любезно

към кабината на механика.

Хубаво е, че не измислиха

друга механика

за събарянето му, а такава

която стилно му подобава.
В тоя дом, който сега е пуст,

мереше времето

часовник с топуз.

Не се чуваше нервно да цъка

тоя много патил часовник комай,

а с една достолепно прикрита мъка

и със собствена тежест

вървеше към своя край.


Домакинята теглеше дюли за сладко

в една стара паланца,

каквито отдавна се срещат рядко:

система от лостове и топузи

срещу други лостове се тътрузи,

примитивна, но не грешаща, защото

самото земно притегляне

съизмерва теглото.


Даже на обкованата с ламарина порта

отвънка имаше топуз окачен

и безотказно

като вратите на аеропорта

сама се затваряше тя зад мен.
С махала и топузи

всичко беше вървяло

и сега съвсем естествено се понесе ек

оттам на едно по-голямо махало,

закачено о края на един век...
1975

ОДА НА ВЕЩИТЕ


Аз искам да възпея вещите.

Едва ли те са най-зловещите

душители на будния ни дух,

каквито хули доста чух.

О, нека трупат вещомани

пружинено имане!

До вчера селяни,

а днеска сибарити,

за вещи нека дават си парите.

И нека тия, на които

предметите не са им по кесията,

все тъй да си ги внасят упорито,

макар и плащайки високо мито

на границата на сиромашията.

Да не избързва никой да напада

човечеството, че край вещи шета,

защото редом с нас

и диалектиката сяда

в удобните ни канапета.

Сега по-трудно ще се удаде

на някого със властен нрав

от къщите ни да ни изведе

за подвиг ужким духом величав,

а всъщност като скрит еснаф,

от всичките еснафи най-зловещ,

човека да превърне в своя вещ...


1975

РЕКВИЕМ ЗА ДВИЖЕНИЕТО


Променяме се ние бързо по значение,

а гледам, че и думи са се променили.

Например днеска се разбира под движение

в града движението на автомобили.


А тъй се казваше съвсем до неотдавна

това, което вечер градският народ

извършваше, дошъл на улицата главна

за отдих ужким, а по-точно за живот.


Кръжахме по паважа с нови тоалети

от източния край до западния край

в елипсовидни орбити като планети

и със лица така сияещи комай.


Там всеки можеше да поздрави когото

почита, пращайки му над тълпата жест

или обратно - да покаже в обществото

кому решил е да отказва тая чест.


А който беше тръгнал още инфантилен

за разрив с някого или пък за любов,

узряваше под топлещи очи и силен

на връщане той вече беше мъж готов.


Да, всичко в туй въртене беше по-предметно

отколкото е днеска - и добро, и зло -

и даваше възможност някак неусетно

да се усети, че светът е колело.


Не будя тук носталгия във обществото,

а само казвам думичка добра за него,

за старото движение в града, защото

умря движението, а покоя де го?


1975

ПЕНСИОНИРАН УЧИТЕЛ


Преподаваше ми доброто

добрият учител

на времето си в доброто старо школо.

А сега,


изтънял като дух изкусител,

все ме пита защо има толкова зло.


Сякаш мога познанието за злото

да изсипя в кошницата му като плод

и той да я хване за превезлото

и да я скрие от околния народ.


На челото му изпъкнала вена

блъска бреговете си,

от ярост обзета -

синя река, от препятствия изкривена,

вече близо до устието си в Лета.
Ту бледнее от униние, че се мами,

ту от радост откривателска тръпне.

О богове,

защо създавате такива програми,

и за самите учители недостъпни?
1975

ДУХ И МАТЕРИЯ


От неразбиране или от леност

нахвърляме се често с патос кух

срещу настъпващата отчужденост

на хората по нрави и по дух.


Не е тъй повсеместна хладината,

та чак дотам да ни смрази дъха.

Това е всъщност форма на борбата

между материята и духа.


Андрей Николов както ги извая,

все тъй духът нагоре е въззет

и все надолу тегли го оная

прегръдка зла на каменния гнет.


Идеята на скулптора е вярна

и днеска, само че от ден на ден

материята става по-коварна,

за да държи духа ни вечно в плен.


Вместо да е материя инертна,

материята дръзко закрещя,

че жертвала се е и ще се жертва

във името на идеала тя.


Размахвани посред пазарен крясък,

оваляни на делника в праха,

изгубиха предишния си блясък

и звън оръжията на духа.


И пред материята безоръжен

би трябвало духът на колене

да падне, но не й остана длъжен -

той нейните оръжия отне.


Като материя непроницаем,

зад хорските чела се притаи

и много трудно можем да узнаем

в кои от тях витае той. В кои?


Не се и мъчим твърде, а от леност

нахвърляме се често с патос кух

варху настъпващата отчужденост

на хората по нрави и по дух.


1975

ВАРВАРСКИ ВИК


Деца, вий май не бихте ми повярвали,

щом ви го казвам в дом като палат,

но тъй е - аз съм от ония варвари,

които завладяха тоя град.


През угари препускахме неканени,

зарязвайки по път какво ли не:

торби, хамути конски и диканени,

и трупове на хиляди коне.


Скимтяха гайдите и обичаите

да ги почакаме, че са назад,

но ний препускахме и както знаете,

деца, вий сте родени в тоя град.


Над ваната глави като лалугери

надавайте, ослушвайте се в страх -

дали не крачат варвари през угари?

Опасност има винаги от тях!


1975

КЪМ МОЯ ВЗВОД


И друго чудо - мойто поколение,

порасло през война, старее в мир.

Полека-лека вече в опълчение

минавам като взводен командир.


А пък в лице не съм си виждал взвода,

с момчетата не се и запознах,

които трябваше на смърт да водя.

В замяна аз пък съм познат на тях.


За тях аз съм войната, дето в ада

да плащат разни чужди грехове

ще ги изпрати, като заповяда

отсечено: - Едно! Две!


И мен ми е напълно невъзможно

да обясня с безпомощно перо,

на тях, че аз съм същество по-сложно

и по-чувствително, и по-добро.


Не бива всъщност и да се старая -

представа по-добра кой ще даде

за мене и по-ласкава от тая:

аз съм войната, дето не дойде.


1975

ЛЕКА НОЩ
Не, не, вървете си да спите. Ще съм лош,

деца, насила ще ви кажа лека нощ.
Седи ви се с големите, обаче няма!

Защото от това започна мойта драма


на времето - от реплики на зрели хора.

На тях Историята беше им суфльора.


И днес освен полагащото ми се бреме

връз мен тежи и бремето на друго време.


Добрият ми баща защо не беше лош,

насила да ми беше казвал лека нощ.


1975

ДЪЛЪГ ЖИВОТ


Не зная с право ли

или напусто,

ала понякога изпитвам чувство,

че вече дълго съм живял.

Отдавна в тоя градски механизъм

и аз като съставка влизам -

пружинка, лостче или вал.

А тук дойдох от каменист превал,

от къщата ни с каменни скамейки,

от каменните воденици караджейки,

от каменния век.

А сякаш че съм тукашен човек

от памтивека и се смея

на смешното, а на злините смея

да казвам, че са си злини.

С това и храня се от младини,

засмян, потаен или ясен -

професията ми е

да съм несъгласен.
Не е ли много туй

за мойто поколение?

Дори основна грешка и да няма,

то има в цялата програма

едно неимоверно ускорение.

И аз съм лостът, валът или винтът,

пренатоварен

от извънпроектна мисия.

И с право някой ден ще ме отвинтят,

да не увредя някоя трансмисия...


1975

МАШИНАТА
Машинен век, ах, да, машинен век.

Това се носи вече като ек

по повод мойто време и така е:

машината сега над нас витае

до небесата като катедрала,

в подножието си света побрала.

Но както и да се виши, не може

все пак да стигне тя до тайнство боже.

Макар с големина да ме потиска,

аз мога, щом това ми се прииска,

да взема молив и пергел да взема

и на машината най-точна схема

до сетния детайл да начертая,

каквато и машина да е тая

и колкото да е могъщ мотора

от колела зъбчати или хора.
А тя пред мойте тайни е безсилна.
1975

ЗАЩО ТЪЙ КОСО ГЛЕДАШ, РИЦАРЮ


Защо тъй косо гледаш, рицарю,

през амбразурата на шлема си?

Видя ли - хитро преобърнахме

нещата в нашето столетие:

не ние бронята да носим,

а бронята да носи нас

върху гъсенични вериги.

Защо тъй косо гледаш, рицарю?

Ах, питаш носим ли я рицарски?

Но мисля, че ти отговорих:

не ние днеска носим бронята,

а бронята ни носи нас

върху гъсенични вериги...
1975

МЪЛЧАЛИВИТЕ СИРЕНИ


Примесен тая сутрин с хората припрени,

ослуша се и доста смаян ти откри,

че вече не пищят заводските сирени

тъй както някога го правеха в зори.


Пленен от песните им, спираше да сее

баща ми жито по планински камънак

и слизаха развързаните Одисеи

надолу - със сирените да сключат брак.


Сега заводите са други и езикът

по-друг им е. Спокойно пушат със лули.

Защо да си дерат гърлата да ни викат -

та другаде къде ли бихме отишли?


Върви! Напразно стига си се питал

дали това е мирна тишина добра

или надменна тишина на победител.

От мълчаливия не можеш го разбра.


1975

СИНЕОК ЖЕЛЕЗНИЧАР


Железничарю, и сега са сини

очите ти, но бръчките край тях

не са май както през онез години

лъчи от слънцето на твоя смях.


Човек не може да те възприеме

такъв обикновен и посивял:

все като паметник на бурно време

у мен живееш на пиедестал.


Аз бях дете, а ти бе синеоко

момче, когато пушката пое

и на площада вдигна се високо

над градското привично битие.


По-тъжен ставаш, като те подсетят

такива като мен какъв си бил,

защото искат щерката и зетят

от тебе вноска за автомобил.


Жената няма ум да си прежали

годините, а тича с беснота

по срещи със последните пожари.

От тях по теб се сипе пепелта.


И питаш се, какво е туй, в което

виновен си, та тъй да страдаш ти.

А аз го знам: не може битието

за оня миг до днес да ти прости.


1976

ОСЪЖДАТ ИЗНУДВАЧА


Ха-ха, осъждат изнудвача,

убиеца, шизофреника,

отвлякъл някакво дете

и злобата на обществото.

А кой го съди? Обществото,

което нашите деца

отдавна също е отвлякло

и в собствените наши къщи

като заложници държи ги.

И тайни записки ни праща:

“Живейте както аз ви кажа!

В противен случай ще убиете

децата си собственоръчно!”

И то се знае, получава

изцяло искания откуп.

След туй от съвест ли, от що ли,

над всички изнудвачи ужким

присъди смъртни произнася.

Добре де, нека ги изпълним!
1976

УСПЕХ
С преструвка или без преструвка,

ала с милувка и целувка

като жена дойде успеха

при теб и връхната й дреха

лежи преметната на стола.

Във утрото, додето гола

тя още нежи се в леглото,

навън загледан през стъклото,

ти питаш се: но докога ли

ще идва с мене да се гали?

А отговорът е естествен:

любоовник ли или съпруг

си неин, все ще иде с друг,

престанеш ли да си мъжествен.
1976

ВАРВАРИТЕ ЩЕ ПРИСТИГНАТ В ПОНЕДЕЛНИК


Съдете съгледвача грък Кавафис,

задето е докладвал преждевременно,

че варварите няма да пристигнат

и че изобщо няма варвари.

Дошли от границата хора казаха,

че имало в неделя много орди

с обозите и с челядта си

край езерата и реките.

Самонадеяни, при свойте набези

по границите на цивилизацията,

дори не се опитвали

да заличат следите си.

В неделя привечер се пръснали

на малки групи да пируват

край своите огнища.

От разговорите им се разбрало,

че в понеделник точно в осем

ще бъдат всички по седлата си.

Ако ли някой закъснее

дори и само пет минути,

то стотникът ще му се кара

като същински варварин.

От тия и от други донесения

достигнахме до извода,

че всяка съпротива е безсмислена:

видели са по тях да дрънкат

секретни ключове от крепостта.
1980

ИЗЛОЖЕНИЕ ЗАПАД-ИЗТОК


Обичам дълго да събирам сили

чрез мързел на огрения балкон.

Но пишещата ми машина цвили

към мене с челюст на озъбен кон:


“Ехей, с филджан кафе насам-нататък

не се мотай в халат като дервиш -

възсядай ме и като мой придатък

владенията си да разшириш!”


Машина европейска - все да тропа.

Разбирам - туй е нейния закон.

Но само холът ми е към Европа

и част от западния ми балкон.


А стаята ми пък е в Ориента.

Тъй архитектът ме е наредил

и аз се скитам из апартамента

насам-натам все тъй недраг-немил.


Европа вика: - Хайде, няма време!

А Ориентът вика: - Поседи!

Аз, като верен син на свойто племе,

изчаквам малко кой ще победи.


1981

ЗА КОКОШКАТА И ЗА ЯЙЦЕТО


Пустото яйце и пусто пиле!

Колко философи в колко нощи

колко много свещи са стопили

и не само свещи, но и мощи!


Главното кое е все се питат

и до днеска умните мъжища.

Хайде, викам, да не се оплитат

вечно като пилета в кълчища.


Вижте, много близо нейде тука

е въпросът - в празната черупка!

Трябва да се хвърли на боклука,

щом черупката е вече с дупка.


Зная го това добре, понеже

майка ми съм виждал да помага

ново пиле да не се пореже:

счупваше черупката веднага.


И разперваше новодошлото

своите крилца по своя мярка.

А пък с нас не беше обществото

толкова любезна пилещарка.


Още няма го до таз минута

старите черупки да разкърти.

С клюнове на дърти марабута

трябва да трошим черупки дърти.


Но отвътре стръмно е яйцето:

драскаш, пискаш, пърхаш, току дойдеш

пак на хлъзгавото дъно, дето

бил си още като бе зародиш.


С нокти драскаме до изнемога,

но отворът все не се достига,

в който синьото око на Бога

поощрително към нас намига...

1982

БОГ УНИВЕРМАГ


Универмаг!

Тоз


нов

храм!


Тоя път търговците

изгониха Христос

оттам.

Потокът от поклонници натам ме отбива.



Потокът от поклонници натам ме влече.

Потокът от поклонници натам тече,

след като рухнаха Делфи и Тива.

Рухна Йерусалим.

Рухна Мека.

Нека!


Заслужаваха си това

старите божества,

защото нашите духовни гиганти,

които ги сринаха в прах,

бяха по-велики от тях:

бяха а н т и !

Но къде ли са олтарите им по-висши?

Из подземията

на градските библиотеки,

към които само бледи дервиши

правят пътеки.

А тълпата, която отгоре ходи,

спира само за миг:

с апаратите щрак-щрак,

щрак библиотеки, щрак пагоди,

и после пак бяг

подир гида, който я води

към светилището

на новия велик

западно-източен маг

Универмаг.
И както на времето

в католическите градове на Европа

не можех усмивката си да скрия,

че на вярващия нещо му хлопа,

щом даже в трамвая,

дето бивахме на гъсто

притиснати като гръсти,

ни разбутваше, за да се прекръсти

горкия,

когато трамвая



преминеше покрай тая камбанария

или оная,

тъй сега смирявам аз моята воля

пред катедралата на Универмага

и се моля

новия Бог да ни помага...


1982

ДУШАТА СТАВА ПО-БЕЗСМЪРТНА


Душата бе безсмъртна по програма,

за разлика от тялото,

но криеше несигурност голяма

безсмъртието й в началото.

Предаваше се чрез дихание,

оттам и името душа.

Човечеството с основание,

разбира се, го достраша.

По-трайно за да съхрани

душата си красива,

с резец по пещерни стени

извивките й заизвива.

В писмото му по кози кожи,

по папируси и по глина

основен белег беше клина:

безспорен знак, че се тревожи

и крехката материя проклина.

Когато най-подире отпечата

душата си на книга,

би трябвало

да му олекне на душата

и вече да си каже: стига!

Но не!

Върху тепсиите на киноролки



и по тиганите на грамофонни плочи,

захвълена за нови болки

страдалческата ни душа клокочи.

Писалки електронни лазят

по перфорирани рула,

а пък на лазера елмазът -

и по небесни светила.

Защо човечеството днеска

такава треска го тресе,

по-силна и от златна треска:

на все по-нова и по- трайна фреска

душата си да нанесе?

Изглежда, инстинктивно проумява,

че то от ден на ден

все по-бездушно става

и от душа за да не се лиши,

все по-усилено обезсмъртява

все по-смаляващото се

количество души.
1985

ПЪТНИ ИНЦИДЕНТИ


Отде разбра изпуснатият лъч,

че хората закърмени са с мляко,

та всичко друго порази непряко,

а върху млякото изсипа жлъч?


Така додето да се укроти

навремето и дивата кобила,

що много грънци с мляко е разбила!

Трошиш ги, но обязден си и ти!


Дедите ни - ранени от коне.

Децата ни - от атомно копито.

Да стигнем до местата, към които

сме тръгнали, по-скоричко поне...


Май, 1986

МОЛИТВА НА СПАСИТЕЛЯ


От гвоздеите раните успяха да зараснат,

но от почуда, Господи, ръце разпервам разпнат.


Така и не разбраха, че с гвоздеи върху ми

се мъчиш от небето да им забиеш думи.


Митът бе много ясен: че всеки през живота

си влачи лично кръста към своята Голгота -


невинен да го разпнат на кръста, чрез което

духът му се възнася, надмогнал битието.


Това му бе подтекстът, а не светът да чака

мъдрецът да изкупва вината на глупака.


А на това все още мъдреца принуждават.

О, Господи, прости им, не знаят какво правят...

1986
СТРАНИЧНИТЕ КАПИЛЯРИ
Мозъкът, гръм като го удари,

също си има гръмоотвод:

незапушените му капиляри

се отпушват за нов живот.


Центътър на естетическата наслада,

примерно, престава да бъде такъв,

тъй като вече на него се пада

грижата да изпомпва кръв.


Който движи ръката лява

и левия крак, няма как -

трябва и десните да направлява,

колкото и да си остава левак.


Да помогне към съседните гънки

освежителна кръв да придойде,

включва всичките си комплекси тънки

и секс-центърът, уважаеми Фройде.


Същото става и с обществото

по законите на единния организъм.

Тая баналност, Маркузе, я казвам, защото

именно с нея в темата си навлизам.


След като ударът така го удари,

обществото ни ако пак закрачи,

ние, страничните му капиляри,

нашта работа

ще скме свършили, значи...
1987

ПОСЛЕДНАТА ВРАТА


Дилемите опират

и до такова нещо.

Не ща да ме кремират.

И не че е зловещо.


Не са голяма нега

пръстта и търнокопа.

Избирам по ковчега

земя да ми изхлопа.


Това е по причина

решителна и ясна:

когато си замина,

вратата да им хласна.


Април, 1989

ДАЙ ВАР
Дай вар,

че и тук се пропукал таванът!

Вече ми е ясно

какво е правил Господ

на осмия ден след сътворението на света:

започнал е да го ремонтира.

А пък на мене

за това ми отива и седмият ден.

Защо след като с толкова труд

си изградим апартамента и вилата,

те тутакси започват да се рушат?

Латекс, мазилка, дървояднина

се сипят по главите ни,

та побеляваме и млади.

Навярно Господ иска да ни каже,

че не е важно да си ограждаме

място в прост ранството,

а по е важно

да си оградим място във времето.

Демек – да ни запомнят

с добро и с честно име

и тъй нататък.

Но както видяхме в последно време,

стените на времето

се оказаха по-ронливи

и от стените на пространството.

Дай вар…
1999


ВТОРА УПОТРЕБА
Че какво им е, синко,

на колите втора употреба

от пазара в Горубляне?

По-лъскави са даже от мадамите

за трета употреба

на близката магистрала.

Мъркат като гальовни котки,

прелъстително намигат

с бадемовидни фарове,

покорно подлагат за ласки

заоблените си форми.

Не се мръщи на втората употреба:

така е било, синко, и така ще бъде.

През феодализма е било още по-лошо:

сеньорът е имал право

на първата брачна нощ

с булката на своя васал.

Голяма работа, че сега нашите сеньори

от замъците си край Рейн

имат право на първите брачни години

с нашите лимузини.

Тази ли ще е нашата?

Хайде, прибирай я!

Какво са някакви си пет брачни години,

виж, хората не им се цупят

и след десетата.

Той, господарят, е бил добър –

няма нищо разпрано.

Пък и да има нещо чукнато,

здраве му кажи.

Чунким утре ти няма

да я чукнеш по-яко.

Не се назландисвай, момче,

защото иначе ще ти се падне някоя,

употребявана в Кремълския замък…

Хайде към регистратурата,

таксата аз я платих.
1999

КОСАЧ
Жин-жин! Жив-жив!

Никой не е толкова жив,

колкото косача.

Жин-жин!

Хванал косилото

за дръжката от волски рог,

върти го той, върти:

жин-жин, жив-жив,

хванал за рогата

бика на живота.

Ухаят откосите лековити билки,

пропъждайки с димящата си магия

далеч от косача всички болести.

Жив-жив!

И не подозира косачът,

че точно в тоя момент го харесва смъртта,

очарована от неговото майсторство.

Набелязва си го в тевтера

и когато й потрябва,

ще мине да го отведе

заедно с друга група наемни работници.

Какво пък толкова, косачо,

най-после ще постъпиш

при добър работодател,

който си разбира от занаята.

Жин-жин! Жив-жив!
1999
НЕ СЕ СЪРДИ, ЧОВЕЧЕ
Никой от жителите на малкото ни селце

край малкото ни градче

не беше ходил в Столицата

и навярно затова с такава неистова носталгия

се пееше по вечеринките шлагерът от 30-те години:

“София, бабам, София,

хората ядат и пият,

богат живот живеят”.

Разбира се, когато заживях и аз там,

се оказа, че хората не живеят чак толкова богато,

тъй като всичките им пари отиваха за апартамента

и за дрешките на децата,

за парното, за тока, за телефона, за компютъра.

Но старият провинциален шлагер

навярно е съдържал метафората,

че фактът да живееш в Столицата

е богатство сам по себе си.

Както и да е, не за това е думата,

а за това,че след всичките ми усилия

се оказа,

че столицата на България вече не е София,

а столицата на България вече е Брюксел.

Където не съм ходил.

Върнаха ме на изходното положение,

но не се сърдя.

Как да се сърдя –

нали точно затова оная игра

с малкото хазартно зарче,

при която все те връщат на изходното положение,

се нарича “Не се сърди, човече”…


2000

СМЪРТТА НА БАРАБАНЧИКА


Барабанчик, весел чичко,

както спомнят си малцина,

известяваше ни всичко

освен своята кончина.


И за нея акуратно

съобщил би на народа,

но му беше неприятно

всичко тъжно по природа.


Предпочиташе децата

радостно да заподсвиркат,

като чуят новината,

че пристига утре циркът.


Даже в кражба като хванат

някакво лице виновно,

моцартовски барабанът

биеше, а не съдбовно.


Где е днеска глашатаят

с милите му кротки вести?

Даже и децата знаят:

медията го измести.


Вече я разбрахме нея

що с убийства ни досажда:

медията е Медея –

своите деца изяжда…


2001

КОНОП
Конопът, брей да му се невидело,

бил наркотик, но кой да се разтропа

навремето край гръстите на село

да стане наркодилър на конопа?
Луната над рекичките ни жалки

с лъчите си като със нежни пръсти

разресваше не плитки на русалки,

а руси снопчета влакна от гръсти.


От летен зной конопената риза

предпазваше орачи и копачи.

В месали – зноят пък да не излиза –

увиваха горещите погачи.


А днеска по големите градища

вода във ваните ни как бълбука?

Причината е, че в тръби с кълчища

бълбука тя, преди да стигне тука.


Какво ли не извличахме от тая

култура, нищо че бе трудоемка,

освен едно: безволната омая,

която спяла в пустата й семка.


Сега конопиум конопът става,

но откъде ще изцеди надежда

светът, когато все се изкушава

от всяко нещо злото да изцежда?


2001

Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница