Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967



страница5/11
Дата02.02.2017
Размер3.71 Mb.
Размер3.71 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

К Р Ъ В Н А Г Р У П А

ИЛИ

КНИГА НА ПРЕДЦИТЕ И НА ПОТОМЦИТЕ

УМИРА ДЯДО


От изток идваше денят, но беше

за дядо ни последен тоя ден.

На смъртен одър старият лежеше,

като от оран тежка изморен.


Приведени, във стаичката ниска

дойдоха едрите му синове

и внесоха, тъй както той поиска,

отгледани от него плодове.


Устата му безсилна се затвори,

но той изгледа внуците поред

и мъчейки се пак да проговори,

повдигна едра пита слънчоглед.


Във тоя миг на ризата ръкава

се свлече върху смъртното легло

и трепнахме - ръката бе кафява

и суха като есенно стъбло.


И сякаш в слънчогледовата пита

преляна беше по незнаен път

и силата на таз ръка изпита,

и нейната човешка кръв и плът.


И ний, поклонниците на герои,

стоим пред дядо, сключили уста,

в поклон пред този, който дните свои

изминал е без подвизи в света.


А той мълчи. Очите му догарят.

Сърцето глъхне, глъхне, глъхне. Край.

Смъртта е туй. Прозорците отварят

по древния народен обичай.


Навън люлее вятър слънчогледа

и сякаш в ранната синевина

навежда някой питите и гледа

дали са зрели всички семена.


1954

НОКТЮРНО
- Татеенце, жаден съм. -

Чашата

сякаш не бе пълна



с витошка вода,

а с приспивателно:

две глътки и отново затвори очи.
Спи, момчето ми, спи.

Ти си бъдещето,

имаш право да ме събуждаш

и да заспиваш отново

под неясните очертания

на своите завивки.


Твоят дядо и мой баща,

който е миналото,

често смущава сънищата ми,

а щом отворя очи,

пак заспива на баира над село

под ясните очертания

на една петолъчна звезда.
А аз съм настоящето.

Изглежда, имам правото

само да бъда събуждан.
Спи, момчето ми, спи...
1964
В ПАРКА
Ти се вслушваш надалече

да не заплаче малкият

и не чуваш тия двамата

на съседната пейка.

Той й чете от тетрадка

свои стихове

и тя го гледа безкрайно влюбено,

макар стиховете

да са безкрайно лоши.

Колко е просто всичко.

А аз се страхувах

да не би да ме обичаш,

защото съм поет.

Нищо не съм разбирал.

Нима може да ме обичаш,

задето нощем

ти преча с лампата,

а денем,


когато бъбриш за делнични работи,

с горчивина доляваш,

че не те слушам.

Каза ли нещо?

Да, време е да си ходим.

Не викай детето -

то само ще ни настигне

и ще тръгне между нас,

мъничко като запетайка

между две сложни изречения...


1966

ОПАСНОСТ
Задуха вятър. Скрий телце

под крилото на якето ми.

Каквото искат да разправят,

няма да те възпитавам по спартански.

Ти само се радваше

на белия облак на легхорните,

но не разбра точно какво стана

там, на края на селото.

От белия облак на легхорните

върху мене връхлетя гръм.

Над пилетата закръжи ястреб,

а те не се укриха.

Той избра жертвата си

и тя не се укри.

Той я отнесе в ноктите си,

а останалите продължиха

да си пасат спокойно.

Тогава на прага се показа пилещарката

като голяма квачка

в бялата си престилка.

И за мое смайване,

започна да кълне не ястреба,

а своите питомци.

Излюпени от инкубатор,

те не могли да наследят

инстинкта за опасност.

Пасели си спокойно

под лисичи муцуни,

под ястребови сенки...

Ела де се стоплиш

под крилото на якето ми.

И да наследиш

инстинкта за опасност,

заедно с най-важното, което го придружава:

предупредителния вик към другите!


1967

ЕЛЕГИЯ ЗА НОВИТЕ СТАРЦИ


Мен нашто селско гробище

ме поразява

не със зелената забрава,

напираща околовръст,

от кръстове

безпомощно зачерквана на кръст.

Смразява ме едно кънтене

откъм гробовете отекващо у мене.

Кънтят на кухо. Никой не лежи

под позлатените лъжи

на имената.

Не са в земята старците, не са в земята.

Ей тоя там ръка за поздрав дига

като затворник зад стобора мрежест -

да не избяга вързан е с верига

и на веригата му - крава вместо тежест.

А този май че ме прокле

изпод мустаците си меки -

със дядо ми враждуват зле,

по-зле от Капулети и Монтеки.

Блажено трети старец лапа

лулата, със която бе погребан

и бръчките му тутакси разтапя

димът съвсем като вълшебен.

И само нейде в гласовете им

долавям непознати нотки.

Не са туй старците, а синовете им,

навели старчески походки

или по старчески

приседнали пред къщите.

Но толкова са същите,

че мене просто ме е страх

един от тях

да не замахне със бастона,

задето вишната му съм обрал

и развенчал

изцяло клонестата й корона.

Не хуква никой подир мене.

На други плод

горочилката преглъщам аз:

наказваме природата с промени,

а тя със неизменност нас.


1970

КАТАСТРОФА


Заблъсках луд и груб

човешката стена.

Под вестници лежеше труп,

загърнат като новина.

И тутакси

възвърнах своя дух -

не бях купувал тоз кожух.

Ни панталони като тия

съм гладил

с нашата ютия.

Обувките...Да, чужди са и те.

И даже мъртвият не е дете.

Вървях

и разсъждавах озлобен



за егоизма,

вкаменен у мен.

Признавах, че съм недостоен.

Но вече бях спокоен.


1970

СПОМЕН ЗА ШИНЕЛА


В шинела си железничарски

сред разцъфтелите овощки

като огромен черен кос

минаваше баща ми.

“Април продава кожи - казваше, -

ала шинели не продава”.

Не знаех, че това му е

завивката за ареста

и мислех си, че остарява,

щом още ходи по шинел.


Макар че ти не се обиждаше,

обидата ти е платена.

Какви ли работи не станаха.

И арестите се забравиха

/ония старомодни мъки/.

И аз навърших твоите години.

И ти изтля под пирамидата.

Но още не си остарял...


1970

ЕДНАКВА КРЪВНА ГРУПА БЯХМЕ


Еднаква кръвна група бяхме с татко,

което трябваше да се очаква

без лекарски изследвания, както

надеждата ни също бе еднаква.


От мойта кръв на него му преляха,

за да живее още, но уви -

калинки пъстри само излетяха

от нея из надгробните треви.


Което трябваше да се очаква,

над гроба мисля го в ръка с букет:

кръвта ни колкото да е еднаква,

назад не се прелива, а напред...


1976

ЗЛАТО
С орани ниви, с ниви неорани,

това е същата земя, която

стопаните, на дядо ми акрани,

взаимно си продаваха за злато.
- Мълчи! - ми кресваха, като брояха

пендарите при сделки, а когато

ги питах за какво им са, мълчаха.

Мълчанието, казваха, е злато.


Да можех да ги срещна днес, когато

не ще мълча, а ще приключа спора:

- Защо ви трябваха земя и злато,

те пак са тук, а вас ви няма, хора!


Но увлечението им не мина,

а се разгърна още по-богато:

постъпиха в подземна златна мина

и произвеждат злато, злато, злато...

1980

СТЕНАТА
Обикновено гостите в хола



все се случват викащи хора -
всеки гост, от жесток по-жесток,

критикува света с глас висок.


Да, обаче в стаята си децата

ни надвикват отвъд стената -


учейки гласно своя урок,

възхваляват света с глас висок.


Ех, не е толкоз голяма бедата -

истината е по средата.


Кой го каза това? Не позна -

по средата има стена...


1981

УЧИЛИЩЕ ЗА ДАРОВИТИ БАЩИ


Ако не смятаме плесника

при сцени късно през нощта,

аплодисменти не извика

май ролята ми на баща.


И както с малък дар актьорът

се утешава примирен

децата му да го повторят

по-талантливо някой ден,


така и аз подхранвам скрити

дори от майка им мечти

дано да бъдат даровити

децата ми като бащи...


1981

БАЩИНА ЗЕМЯ


Светът отхвърля те, дорде си млад,

но постепенно, не така свиреп,

посмества лактите си тоя свят,

за да отвори място и за теб.


Ако това се бави някой път,

бащите ни обръщат се в пръстта,

пръстта се сляга, стърсва се светът

и идваме на своите места...


1981

ВРЕДНИ ТОКОВЕ


С какво неистово свистене

внезаапно сви един орел

встрани от кулата с антени

над хълма покрай Вакарел!


Уж предавател е за близко,

но пак излъчва доста ток

и птиците, летящи ниско,

ако не мрат, изпадат в шок.


Деца и жено, обяснена

е вече вашата беда:

в това е тя, че под антена

са свити вашите гнезда.


Ей тъй се силя към ефира

далеч да пратя свойта реч,

но близо вреден ток пулсира,

затуй цвъртете по-далеч!


Когато спадне ми волтажа,

пред края, с ниски честоти,

на вашата вълна ще кажа,

че моля да ми се прости...


1981

ТОВА Е
В стиха си сваляш камък от сърцето,

но все си мислиш: “Не, не е това!”

Дори при стих, приличен общо взето.

Това най-много ми опротивя.
Завиждал съм на други занаяти,

но малко като си помисля, май

когато къщата градеше тати,

все връщаше ме: “Нещо друго дай!”


Когато камък с форма подходяща

все пак се случваше да му подам,

не казва нищо, само го подхваща

отсам-оттам, мърморейки: “Не знам.”


Какво не знае, Боже, като знае -

това е, ама клима като кон,

зер ако каже думата “Това е”,

зидът ще рухне като Йерихон?


Баща ми колко прав е бил тогава,

защото къщата го надживя,

ала след нея ще го надживява

не друго, а това: “Не е това!”


1982

ЗЕЛЕНООК ТАЛАСЪМ


Додето приказки за таласъми

аз още му разправях, рече “Хъм”

синът ми и домъкна под носа ми

един компютър - къщен таласъм.


До съмнало потропва и мяука

не на тавана в стария ни дом,

а осветлен от цялата наука

край детското легло един фантом.


При тоя приказен развой остава

едно неразбираемо комай:

дали тъй приказката продължава,

или на приказката туй е край...


1986

КАТРАН
Въпросът за парите

бе коварен,

но не и за баща ни, стар коларин.

Гресирайки главина с катраника,

го чувахме почти да тананика

сентенцията си с охота:

- Парите са смазочни материали

за колелото на живота!

И пита ни

дали сме го разбрали.

Обаче аз да го попитам днес,

когато мъдростта му явно куца:

все сипваме на колелото грес,

но все скрибуца

пустата каруца.

На ада да се изгребе катранът,

не стига осите да се захранят.

За твоите смазочни материали

отива всичкият ни труд, разбра ли?


Баща ни, за когото пак почивка няма,

стоварил горе кумовата слама

и на съзвезедие “Кола”

в главините доливайки масла,

усмихнат кима на въпроса ни:

- Че много просто,

лагерите са износени...
1986

ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ


Дедите ни додето

принасят вол на бог,

изписвал по небето

димът им знак дълбок.


На вол не са се спрели

от умствен произвол:

във себе си горели

работещия вол.


И днес, като ни хрумват

идеи някой път,

петна червени лумват

по волската ни плът...


1986

ПОСЛЕДНА РЕТОРИКА ПРЕД АБИТУРИЕНТА

Той готов е вече със костюма.

Моден е и много му прилича.

Ти готов си с бащината дума.

Стара е и хич не те привлича.


Мълчешком му кимаш да отива

да си вземе мястото на пира -

на съвети не, а на красива

абитуриентка се опира.


И без туй при цялата чаровност

как сега ще му внушиш, каквото

е най-важно на света: готовност

за отказване от пиршеството?...


1986

ГОЛЯМА ЧЕЛЯД


Аз мислех, че заселвам битието -

заселих син, и втори син, и внук.

Обаче и небитието, ето,

излезе, че не го заселва друг.


Изпратих дядо, баба се приготви,

с баща си доста несъгласен бях,

обаче имало кой да му готви,

проблеми нямал, тръгна подир тях.


Голяма челяд - къщата честита,

какво е самота - това не знам:

където който както и да скита,

все някой се отбива и насам.


1986

ВОЙНИК
Изпращат го ония същите роднини

и то със оня същия приветствен вик,

със който преди осемнадесет години

посрещнаха кърмачето: “Здравей, войник!”
А ние им се сопвахме, че дотогава

единни ще са земните полукълба

и ако някъде все още прозвучава

стрелба по тях, ще бъде тя при веселба.


Роднините мълчат, а с майка му самите,

като че да се извиняваме пред тях,

сега партенки правим му от пелените,

а от надеждите си някогашни - смях.


Дано съдбата милостиво го предпази,

когато утре закомандва му “раз-два”,

с ботуши друго повече да не прегази,

защото никак не е малко и това.


1986

БАЛАДА ЗА ПЛЕСНИЦАТА


И вдигна майка му ръка

като преди, да го удари.

Но скочи малкото зверче

и я погледна то така,

че тя от смут го изпревари

на стола му да се свлече.


- Последен път да ти е тоз,

последен, чуваш ли, последен! -

Врата се хлопна, звъннаха стъкла -

чинели при апотеоз -

и барабанен туш победен

по стълбите затрополя.


А майка му безкрай така

все продължаваше да вие,

захлупена над детското бюро,

че по-безмилостна ръка

оттук нататък ще го бие.

И не за негово добро...


1986

ШЕСТ ПОКОЛЕНИЯ С ПОРТРЕТИ


Не е рисувал Ботичели

рода на дядо - беден граф,

но в миналия век наели

художника граф Фотограф.


Редовно вече оттогава

портрет помага на портрет

да тикат родовата слава

в галерията ни напред.


Надире е блуждаещ пламък

и призрак потеклото мое.

Но то пък стар семен замък

без привидения какво е?


1986

МАЛКО МИСТИКА


Е, съжалително или злорадо,

каквото искате за мен мислете,

но ще ви кажа, че баща и дядо

сънувам често на морето лете.


Понеже сушата се пренасели

с небостъргачи, също и небето,

душите им навярно са успели

обител да намерят над морето.


А може би са стигнали дотука,

назад издирвайки достойни хора,

тъй както ние в нашта несполука

все ровим костите им за опора.


Но няма по-назад. От тоя пясък

са тръгнали да стават благородни,

зовейки се към сушата със крясък

дедите ни, все още земноводни.


И виждайки, че няма смисъл само

в затворен кръг душите да се гонят,

потупват по отвитото ми рамо

с крила, ако отворен е балконът...


1986

ПАЛАМАРКА


При изкопа за вила

изрових паламарка.

Тук с нея се простила

последната жътварка.


Все пак я запезете,

че може би, дечица,

тук век на век в нозете

е хвърлил ръкавица.


Че оня го събори,

светът не ще заплаче.

Ще жали, че го стори

нерицарски обаче.


1986

ОБЯТИЯ
Веднъж разтвориш ли обятия

към първата жена - и край:

обятията са разпятия

без възкресение и рай.
Заключиш ли се, по вратите ти

ще удря яростен юмрук

тях да разтвори и гърдите ти.

И друг - с по-тих, но страшен звук.


Теб, от прегръдка прокълнатия,

докрай жена или дете

ще те преследват за обятия,

разтворили обятия и те.


Задоволявани и мамени

и на последния ти праг

ще хлопат с буци пръст и камъни,

разтворили прегръдки пак.


Дори постигнал свободата си -

съпруг, родител, сродник скъп -

ще отделиш от тях душата си

с лице към тях, а не със гръб.


1988

ВАНИТАС ВАНИТАТУМ


Не щеш ли, навън духаше вятър,

когато и внукът ми на свой ред

застана на вратата в първия си костюм,

излизайки да завладява света.

И понеже бе много хубав,

и понеже много го обичам,

и понеже зная какво го чака,

зинах да го предпазя

поне от малко малко:

“И все пак си имай наум,

че всичко е суета

и гонене на вятъра!”

Но дали защото бе много хубав

или защото много го обичам,

и аз като оня пророк от Стария завет,

дето зинал да изрече проклятие,

а изрекъл благословия,

извиках: “Бягай, ветре,

че ще те стигнат!”

И вятърът си подви опашката,

като смете сухи листа

надолу по тротоара.


2000
В С Е В Т О Я Д У Х

ИЛИ

КНИГА НА ИРОНИИТЕ

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА ЕЗИЧНИКА


Кога с черта, кога със резка

са пишели във древността.

Ти тая писменост и днеска

достойно пазиш по места.


Ако ли някой с думи резки

те критикува, да речем,

във досието две-три резки

му дръпваш с острия калем.


Ако се пак не вразумява

и не затваря той уста,

калема вземаш ти тогава

и просто теглиш му черта.


О, дръж калема с яки пръсти

и всекиго задрасквай ти,

ако рече да те покръсти

или да те ограмоти!


1962
ОТКРИВАНЕТО НА КИБЕРНЕТИКАТА
Кибернетичната машина

не сбърква ни веднъж дори.

Кому ли през главата мина

идея да я сътвори?


Не знам, но геният божествен

когато го е осенил,

навярно тих и неизвестен

той на събрание е бил.


И както Архимед закона

открил във ваната си гол,

тоз “Еврика” е викнал във салона

върху един разскърцан стол.


Тук принципът “самопоправка”

в изказванията е чест,

а той е първа предпоставка

на кибернетиката днес.


Уж някой своя председател

ще разгроми на пух и прах,

ала се сеща как е патил,

поправя се и сяда плах.


След него някой друг напира

въпроси други да реши,

но бързо сам се коригира

от страх, че може да сгреши.


И рекъл нашият тогава:

- О, аз машина ще създам,

която се самопоправя,

ако посбърка тук и там.


То не било задача тежка,

щом вече е открит закон

и днес машината без грешка

логаритмува трилион.


Пресмята тя за късо време

где спътникът ще се яви,

но по обществени проблеми

не е използвана, уви.


Не и нужно то. Защо ще

се пръскат средствата? Ами!

Ний на събрания все още

се коригираме сами.


1962
ПРИТЧА ЗА ЗРИТЕЛНАТА ПРЕДСТАВА
Знаеш ли, момчето ми, какво е дявол?

Дяволът бил ангел най-обикновен,

само че край Бога хич не се явявал,

все бил като тебе в работа вглъбен.


Ангелите Богу пеели осанна,

Бог доволен се усмихвал до уши,

а пък тоя край казаните с катрана

долу все оправял грешните души.


И разправили на Бога, че е черен,

че опашка има и дори рога.

Той бил ангел, но портрета му неверен

ха опитай се да промениш сега!


Та ти думам, притчата ми запомни я,

виж там, край началството се навърти,

зер ако не правиш тая дяволия,

като нищо черен дявол ще си ти.


1963

СВОЙ ЧОВЕК


Държавни са у нас заводите

и банките, и мините.

Където и да ходите,

отдето и да минете,

ще видите, че даже клинците

принадлежат на всинца ни и те.

Изглежда само със човека

назад сме с два-три века

или пък тая работа

не е тъй лека.

Не зная как и що е,

но чувам там и тук,

че тоя бил човек на тоя,

а оня пък напуснал своя

и станал бил човек на друг.

Ала какво ще ви говоря -

и вий си имате

я свой човек, я свои хора.

То само аз на тоя свят

не сторих мукаят

и - мене истина,

а вам лъжа -

на никой не принадлежа.

Да не речете, че се хваля?

Ами, не гоня аз Михаля -

разбрах, че със съдба такава

не само че напред

не се върви,

уви,

на място даже трудно се остава.



Тогава

изправих се пред огледалото,

изтрих го хубавичко цялото,

поклон направих лек

и казах аз на оня,

отвътре който ме погледна:

- Ей, мой човек,

да знаеш, че съм твой човек,

ще те поддържам, дето стана,

дето седна,

изобщо твой ще съм

до капка кръв последна.

И както трябваше да се очаква

от огледалното ми отражение

/това разбира се само/,

то преповтори мот а мо

направеното предложение:

“Ей, мой човек,

да знаеш, че съм твой човек”

и тъй и тъй нататък.

Но за да бъда кратък,

ще ви река,

че полза имаше голяма:

и аз към свой човек

почувствах задължение

и оттогаз

при всяко положение

съм издръжлив за двама.


1964

СЕЗОНИТЕ И РЕДАКТОРЪТ


Ох, автор да си само

не е нещастие голямо.

Е, вярно, ще ти кажат не,

ала едничко не поне.

Къде-къде е по-проклета

редакторската ни несрета:

да казваш дневно трийсет не-та

и то на хубави момчета.

Затуй, щом почна есенният дъжд,

аз рекох: - Боже, тъй задръж

неделя, даже две,

та белки никой

не домъкне стихове.

Уви, те по-обилно заваляха

и от самите дъждове.

Отново заживях с надежда,

когато хвана страшен мраз.

Момчета, рекох си, изглежда

ще си останете у вас.

Уви, те бяха пламенни души,

студът не смогна да ги съкруши

и пак затрака кастанета

на тия пусти не-та.

А щом пропя напролет косът,

помислих - свършено е с мен,

сега момчетата ще носят

не трийсет - триста работи на ден.

Ала безкрайно удивен

останах сам във свойта стая.

И в сладостна омая

от тоз обрат внезапен,

отидох на прозореца

безцелно да позяпам.

Тогава ги съгледах в парка:

прихванал всеки по една другарка,

облечена във рокля ярка,

изчезваше в гората без следа.

О, най-подире

те отиваха да чуят: “Да!”
1964

КРЪВНА КАРТИНА


Имаше някой, нали,

който с микроскопи и лупи

беше открил, че се дели

кръвта на четири групи.

Значи с постоянство и наблюдение

е доказал тоз учен мъж,

че на човек още от рождение

стремежът към груповщина

му е присъщ.

Щом са изучени какви са и що са

кръвните групи до края,

аз пък ще взема с въпроса

за безкръвните групи да се занимая.

Има ги по съюзи и предприятия,

горе и долу по места.

Делят се не по кръв, а по симпатия,

тъй като им е

много малко кръвта.

Докато кръвната група

не позволява

кръв от друга да й се прелива,

то безкръвната

за цел си поставя

кръвчицата на другата да изпива.

Не са четири тия групи безкръвни,

много са, но имат белег типичен:

едната огън по тебе ще блъвне,

ако на другата си симпатичен.

Нов ако си, дълго те бавят и баят,

питат се какъв ли си като такъв,

не те приемат, докато не узнаят

на коя група би прелял кръв.

Заключение на моята студия малка:

както с кръвните групи бива,

и от безкръвните

остава утайка,

само че по-горчива...
1965

КАК СЕ ПАЛИ ОГЪН НА ПОЕЗИЯТА


/Помагало за откриването

на Деня на поезията всяка година/


Най-отдолу се слага

малко плява,

само че не такава,

ами словесна.

Тя от другата

с това е по-интересна,

че от нея не се приготовлява

хартия, а хартия се изхабява.

После донасяте

няколко клечки -

обикновени, а не клечки важни.

Дори да са влажни,

няма значение:

заедно със сухото

гори и суровото,

както е и в областта на словото.

В изобилие,

като вестникарски творби,

под ръка ще имате

доста върби.

Ех, върбата не е дърво,

ама става за тържество.

Доста ще си изпатите,

като влачите габърите, чепатите.

То на всички от габъри

ни додея:

по тях чворове милион,

а от никой чвор

не покарва клон,

също като стихотворение

с образ до образ,

а пък няма идея.

От дън гори

докарвате пън.

Може и да не гори,

но без пън - сакън!

Прибавяте сухи ластуни

от тикви и от кратуни

/ с рими или без рими,

те са така преплетени,

че са неотделими/.

Накрая вземате вестник,

само че специален да е той -

празничен брой:

с оди, оратории и хорали,

изобщо такъв,

който е предназначен да пали.

Драсвате му кибрита,

лумва кладата страховита,

и довършвате своето дело добро,

като бутвате вътре читателя

да играе


нестинарско хоро.

1966


ОПРАВЯНЕ НА СВЕТА
Мълвеше баба ми на дяда:

- Не мож оправи тоя свят,

мълчи - че хляба си изяда

тоз, който много е устат!


И мама татка с думи прави

упрекваше, че не можал

света до нийде да оправи,

а сам объркал своя хал.


Наистина, не се оправя

светът, макар и променен,

щом дига същата гълчава

жена ми днеска и на мен.


При тия скромни резултати,

все пак желая ти, момче,

подобни упреци жена ти

след време да ти изрече...


1966

РЕВНИВИЯТ СУЛТАН


Разбрал султанът - ново време

и край на старите зулуми,

затуй във своите хареми

затворил не жени, а думи.


Съзнавал той и без корана,

че по е важно всяка дума

да бъде вярна на султана,

отколкото ханъмки сума.


Не давал никоя да шава,

ревнувал всяка дума строго,

макар да я не обладава,

че време где за толкоз много?


Ще кажеш, имал е да взема,

жените са неверни чуми,

та все е имало в харема

изпуснати...така де...думи.


Такива случки и да станат,

държим ги в тайна помежду си.

По-важното е, че султанът

е вярвал само на евнуси.


1968

В ДАДЕНИЯ МОМЕНТ


Ти не си фигура тъпоглава,

поздравяваш ме: “Брава, брава!”

И ми хвърляш бонбон-комплимент:

истината била такава,

каузата ми - права,

но не бивало да се разгласява

в дадения момент.

И аз - хента, пента -

замлъквам,

щом е такъв момента.

Река ли да кажа

някоя болка,

ти ми изваждаш от твоята ролка

ментов бонбон-комплимент:

изпитвал си същата болка,

но не бивало в тоя момент...

Всъщност от тия бонбони-мента

ти получаваш рента

с доста висок процент.

Бих ги казал едни такива,

ами дип че не бива

в дадения момент.


1968
ПАЗИ БОЖЕ СЛЯПО ДА НЕ ПРОГЛЕДА
Веднъж отидох с делегация

не в чужда някоя държава

/къде за мене чест такава?/,

а в нашенско градче тъдява

и ме посрещнаха с овация.

По улици добре измити

потеглихме с колите.

В хотелчето: постеля-пяна,

достойна чак да бъде в стих възпяна.

Навсякъде обноски меки.

Не виждам нищо аз,

а мен ме гледа всеки.


След седмица - в командировка

пак там, но друга обстановка.

От улиците неумити

със кал ме пръскаха колите.

И нямаше легло за мене.

Вместо чаршафи-пяна

хотелиерът се запени,

че бил съм личност неразбрана.

И в тая улица,

и в друга,

и в съседна

към мене никой не погледна.

Вървях като невзрачен чичко.

Но аз пък виждах всичко.


1968

БАЛАДА ЗА ЧИСТИТЕ УЛИЦИ


Нейде май че в Гваделупа,

нейде май че в Хондурас

/кой сега ще търси с лупа/

случка станала такваз.


Там били ужасно мръсни

улиците на града -

само дъжд когато ръсне,

ръсвала по тях вода.


Туй измиване е вятър,

по зацапва, пък и там

дъжд вали от дъжд на вятър -

от училище го знам.


Взел народа да се трупа,

искайки от свойта власт

да измие Гваделупа

или, тъй де, Хондурас.


А властта се оправдава:

- Хора, нямаме вода,

трябва цялата държава

да спестява, ами да.


Но народа все се трупа,

яростно надига глас,

ще настане тупа-лупа

в Гваделупа /Хондурас/.


И властта - да ги научи

на покорство към реда,

в тях насочила маркучи

с буйни струи от вода.


Хората сред писък-плясък

мокри хукнали назад,

а зад тях, измит до блясък,

светнал родният им град.


Чист паваж - да сърбаш супа,

със горчица, то се знай.

Нейде май че в Гваделупа,

нейде май че...Хайде, край.


1968

ПРИЯТЕН АПЕТИТ


Свърши се с тия

заседания и съвети

из опушени здания

и кабинети.

Ние сме вече Европа.

/Няма вечно Европа

на прага ни само да хлопа!/

Кой да се възвишава

или напъжда,

на делови обед сега се решава

или на вечеря обсъжда.

Сърбайки супата с магданоз,

поставяме въпроса за тоз,

дето много е вирнал нос.

И положението му е под въпрос.

Режейки с ножа сърмите,

сърдити

решаваме на кого



да се свият сърмите.

Между два медальона с гъби

решаваме кой на кого ще се озъби.

Между някоя и друга разплата

решаваме

кой да стане на шопска салата.

Пардон - между някоя и друга салата

обмисляме свойта разплата

/така е, като се смесят вината/.

Изяждаме някого с хрян,

удавяме другиго в чаша с айрян.

А който е най-независим и серт,

него го изяждаме за десерт.

След като всичко

е оглозгано общо взето,

идва времето на кафето.

Пийваме и си тръгваме сетне.
Ако вземе човек да пресметне,

май че повече народ

сме изяли,

отколкото старите канибали.


1968

ИСТИНСКАТА ПРИТЧА ЗА ГОЛИАТ


Голиат - снага юнашка -

може ли да е убит

с някаква просташка прашка

от джудженцето Давид?


Вятър работа е тая,

най-елементарен мит.

Аз историята зная

в достоверния й вид.


Имал Голиат голямо

тяло като цял балкан,

ала не по тяло само -

бил и духом великан.


Нивите си с плод прочути

и дома си тъй редял,

че за много лилипути

Голиат бил идеал.


Но нали си имал сила

като всеки великан,

силата го изкушила

и нарамил боздуган. -


Щом като на тез пигмеи

идеал е всепризнат,

трябва и да ги владее

великанът Голиат.


И ония идеали

за добрия великан

то се знае, взели-дали,

щом размахал боздуган.


В миг у всички лилипути

всеки спомен изветрял

как нивята си прочути

и дома си как редял.


Как развърта боздугана,

туй говорели навред -

и във Галилейска Кана,

и в Содом, и в Назарет.


Друго няма. Случка плитка

и банална, го речи:

Голиат не паднал в битка,

паднал в хорските очи.


А това, че уж убит е

от джудженцето Давид,

е да има пред тълпите

всичко по-картинен вид.


И когато се повтаря

с някой други Божи син

тая случка стара-стара,

да се сещаме. Амин.


Август-октомври 1968

МОНОЛОГ НА ЕДИН ОБУЩАР


Ботуш.

Проста работа уж.

Един ляв,

един десен.

Но аз се замислих

и останах потресен.

Тук се крие кюляф:

стъпваш първо с ляв,

после с десен.

Или първо с десен,

после с ляв.

И вървиш.

Получава се равновесие.

Пътят ти уж е прав.

А така ли стои тоя въпрос?

Не! И не бива по тоя въпрос

да се оставя актива бос.

Стъпил си първо с ляв,

после ужким със десен.

Ами додето десния

е още надвесен?

Какво се получава,

объркана главо?

Получава се уклон наляво!

Стъпил си с десния,

а левия, то се знае,

още из въздуха се мотае.

Не е ли определено ясно,

че това е уклон надясно?

А всеки уклон на нас е чужд.

Затуй аз измислих

праволинеен ботуш.

Няма десен и ляв -

само прав!

И не е толкова скъп,

защото се ползва само един калъп.

Ако е малко корав,

с повече вакса

недостатъкът му ще се навакса.

Може вървежът ти

да изглежда куклен,

но няма опасност

от никакъв уклон.

И не е въпрос

единствено до вървежа.

Инак като те ритнат,

си цял невежа -

не ти е ясно:

отляво ли те ритат

или отдясно.

А при моя ботуш

още в първия миг

разбираш, че това е

праволинеен ритник...


1968
БАЛАДА ЗА ПОСЛЕДНИТЕ ПИРАТИ
Капитан Родриго д,Алавера,

пътувайки с пълна галера

от Европа към Санта Фе,

бил нападнат от група пирати,

които нахлули брадати

в трюма за злато и кадифе.


Понадигнали мътната ламба

и какво да видят, карамба:

в трюма само жена до жена.

Изругали съдбата жестока

и като нямало друга стока,

всеки си взел по една.


Рекъл си: малко ще поживея,

с хубавицата ще си попея

“Йохо-хо и бутилка ром”.

Но скоро пиратската му каюта

така си подобрила уюта,

че заприличала просто на дом.


А щом има дом и съпруга,

тя твърди като всякоя друга,

че мъжът й не е като друг,

че той е роден за нещо голямо

и му трябва амбиция само,

за да се измъкне оттук.


Зер мошеникът д,Алавера

единствен ще прави кариера

и ще ми става богат.

Че какво е пред тебе Родриго?

Запретни се и задмини го!

Стига си бил прост пират!


Оказвал възможната съпротива

отначало всеки пират:

че не бива

да се отделя от колектива,

че пират за пирата е брат.
Но безкраен бил океанът

и всеки, от жена си подхванат,

както в житейския океан,

даже да не искал да слуша,

когато достигнали суша,

слязъл сс някакъв план начертан.


Не се знае каква орисия

е имал всеки от тия,

зле ли е свършил или добре.

Но след туй от пирати на суша

просто ти иде до гуша.

И нито един на море...


1969

ЕПИДЕМИЯ
Това епидемия май се вика:

от първолака до академика,

от драскача

до книгоподвързвача,

от естрадни певци до оперни

/тук са им точките допирни/,

от таланта

до дилетанта -

всеки гледа, без да се бави,

титла към името си да прибави.

Всичко живо се е прочуло:

кой лауреат на радио Хонолулу,

кой носител на златната каска

на пожарната команда в Аляска.

Носител на сребърното магаре

на стопанството в Голямо дръндаре,

носител на златна плочка,

носител на сребърна точка,

носител на седефено копче -

не можеш му каза копче.

И сред тая огромна сума,

помамени от мода и от изгода,

иди че търси

кой е носител на златната дума

“Да каже нявга народа”...


1969

БАЛАДА ЗА ТАНЕ


Не зная нашият Тане

дали умее да прави метани

или пък свойто мотане

представя за някакви

движения предначертани,

обаче издигна се Тане.

И живее в голяма квартира,

а не в нещо,

което квартира да имитира.

Нищо, викаме, колегите му на Тане

в сравнение с него са цели титани -

скоро ще падне Тане,

поне апартамента ще му остане.
Да, ама Тане минава

на по-горно място -

сдобива се с вилно място.

В автомобила

към свойта вила

Тане се вози с една самовила.

Ех, самовилата само за Тане

не ще остане,

но на Тане това ще му остане -

да се повози със самовила,

додето жена му не го е свила.
Щом го няма, не питаме де го -

той е нейде към Сан Диего.

С даржавни пари се разтака

от Гваделупа до Титикака.

Нищо, викаме, като падне Тане,

това ще си му остане.


После в реда на нещата

пораснаха му на Тане децата,

както физически, така и по щата.

Вече и свойто внуче

урежда къде да се учи.

А ние приказваме още за Тане.

На нас пък това ще ни остане...
1970

СЛУЧАЯТ ДЖИМ


Моят съгражданин Джими

нямаше забележими

таланти.

Джими имаше име

на фанте.

Знаехме всички добре,

че служи на ФБР.

Изведнъж нашият динозавър

връща се с диплома на бакалавър.

Защитил дисертация

за някаква супермутация

на някакви омове и някакви кванти.

Гледай го пустото му и фанте!
Но завистта какво ли не прави. -

Негов колега веднъж ми разправи

цялата тая тайна

необичайна.

Джими бил зачислен

да следи всеки ден,

всеки момент

и всеки миг

един доцент

математик.


Оня издава книга -

Джими от нея глава не дига,

Джими с кориците я изядва,

за да може

на началството да докладва.

Лекции оня изнася.

Джими, колкото и да не му изнася,

седнал до някоя минижупка

/сърцето му тупка ли, тупка/,

но не смее да се залисва:

всичко до буква записва -

хем да го мислят, че е студент,

хем да не изпусне

политическия момент.

През лятото оня отива на плаж,

Джими в дома му прави тараш.

Де що има там чекмеджета,

Джими из тях шета ли, шета.

Формула още сурова,

още съвсем неготова,

вече успява Джими да разшифрова.

Навлязъл в пустата му наука.

Лесно ръка протегнал оттука

и откъснал първия лавър -

дипломата на бакалавър.
Свърши завистливият му колега.

Погледнах го с утешителна нега:

- Нищо, рекох му,

Джими направил вчера,

а ти утре ще направиш кариера,

проследявайки някой друг.

- Ще направя на мук -

сряза ме той свиреп. -

Нали следя теб...
1970

ЗА ПИОНКАТА НА ПАДИШАХА


Дали беше от хиляда и една нощ

или сънувах някоя нощ,

помня само, че ме покани на шах

самият падишах.

Нали съм си филолог,

разчлених думата слог по слог

и сметнах, че падишах

явно значи падни на шах.


Гледам, няма му една пешка.

Рекох: евет, падишах, евет,

сигурно имате грешка,

липсва ви една пионка отпред.

Бръкна си в джоба

падишаховата особа.

Рекох си, ще извади някоя лира,

в джоба на падишаха това се намира,

но и в моя джоб има копче от дрешка -

все ще заместим въпросната пешка.


А той взе, че извади един скорпион

/може да беше и скорпионка/

и подхвърли с небрежен тон:

- Ей това ще ми бъде пионка.

Ехе, какво става с твоя тен,

ти прежълтя хептен,

не бой се де,

скорпионът ми е опитомен.


Най-напред като всяка пионка

и въпросният скорпион

/или скорпионка/

скачаше през едно квадратче.

Но постепенно, братче,

какво ти квадратче -

като размаха опашка,

фигурите ми вънка излашка,

останах си само с пръст

и то във уста,

за да ближа ухапаните места.

- Падишах, рекох, тръгвам си,

аз съм мат.

Да, но падишахът почервеня като домат.

Че какво, вика, като си мат?

Даже не само мат,

ами си мат и маскара.

Но това значи ли да няма игра?

И таз добра!

Тъй било то, край!

Ами на мене като ми се играй?

Хайде, мести, че е твой ред!


- Евет, рекох, падишах, евет.

И нека да ми прости алах,

ама седя и се правя,

че играя на шах...


1970

СТРАХ ЗА КОЖАТА


Снощи,

като разрязвах с ножа

препечената агнешка кожа,

един от моите гости,

не зная отде накъде

настроен философски

още преди да се наяде,

ей такава една реч поде:

- Страх ни е, братчета,

за своята кожа.

И аз като всяка твар божа,

за кожата си се тревожа

и съм готов да се изложа,

и съм готов да се подложа,

само и само

да отместят ножа

от моята кожа.
Както разрязвах

препечената агнешка кожа,

спрях и загледах ножа.

Всъщност ножа

не е опрял о нашата кожа,

а о препечената кожа

на тая твар божа.

Страх ни е тая препечена кожа

да не ни се изплъзне

под ножа...


1971

ДОМАШНИ РАБОТИ


- Какво има? - рече жена ми.

А щом има, тя не се мами.

- Има - рекох. - Казват,

че ний, сатириците,

сме били против строя.

Да им изсъхнат езиците!

Но тя ми прекъсна пороя

от клетви:

- Я казвай ясно!

- Ами че ясно:

искаме всичко да стане частно.

- Чувай - рече жена ми, -

когато го осъществите,

да не вземете да си блъскате главите

на кого какво се пада?

Ще искаш модната къща “Лада”.

Да си понося, доде съм млада!
Децата дочуха наште тревоги

и завикаха:

- Искаме

шоколадената фабрика в Своге!

- Млък бе! - ревнах им. -

Глупави хлапетия.

Ще вземем букьовския завод за хартия.

Баща ви ще издава

книга след книга.

Тогава


шоколадът ще ви достига.
Тъщата заиска старозагорските бани

с принадлежащите им хотели и вили.


Ей туй разпраделение много ни бави,

та още целта си не сме осъществили...


1972

НАБЛЮДЕНИЕ ВЪРХУ МИКРОБИТЕ

С ПРОСТО ОКО
Когато излезе пеницилина,

изпоплашиха се всички микроби.

Рекоха си: ще загинем мърцина,

тая медицина ще ни загроби.


Така изглеждаше, но полека-лека,

след като известно време се тули,

всеки микроб си намери пътека

из пеницилиновите молекули.


На научен език казано, те

микробите се бяха приспособили

и без поощрение за второ дете

раждаха приспособени бацили.


Медицината гъвкаво сменя

тетрациклини и тетраолеани,

но микробите много не ги е еня,

микробите вече са обиграни.


Правят-струват и все успяват

да изплават пусти микроби -

изкуството да се приспособяват

у микробите просто е хоби.


Но не в това точно се крие

страхът ми, а ме е страх,

че май ще започнеме ние

да се приспособяваме към тях...


1972

ЛЕТОБРОЕНЕТО НА ИРОКЕЗИТЕ


Четох някъде, но от ума ми излезе

къде беше, зер много време се мина,

как някакво племе, комай ирокези,

отбелязвало новата си година.


Тъй като били първобитно племе,

за дискусии не се поставял въпроса -

хем от работа не им оставало време,

хем и първобитни дискусии за какво са.


Цяла година отговорници по ресори

ръководели както намерят за добре -

никой нямал право да им оспори

наредбите или да им се опре.


Всеки рибар мятал своята мрежа

както му кажел неговият бригадир,

колкото и да го смятал за по-невежа

от себе си по проблемите на местния вир.


Който бил недоволен обаче,

имал право в един единствен ден

през годината да се оплаче

и то по начин твърде необикновен.


Критикуваният заставал покрай реката,

въоръжен само с един дървен щит,

а критикуващият имал право да мята

срещу него камъни от всякакъв вид.


- Дайте ми думата - казвал и с пълна сила

замервал, обхванат от критически пламък.

В ония времена ще да се е родила

поговорката “Дадена дума - хвърлен камък”.


Затова през годината всеки

гледал да не извършва простъпки тежки,

та накрая да получи по-леки

и по-заоблени забележки.


Додето веднъж отсамните ирокези,

критикуваните, които имали щит,

се сетили, че лесно с онези

отсреща могат да станат квит.


И замятали камъните с обратна сила

от това място към онова.

Именно в оня момент се родила

поговорката

“С твойте камъни по твойта глава”.
Какво е станало сетне, не зная.

За оня обичай друго не се разказва.

На негово място дошъл обичая

да се носят камъни в пазва..


1972

ЕЛЕГИЯ ПРИ РЕМОНТА

НА НАРОДНИЯ ТЕАТЪР
Тоя път нищо не ща да подметна,

историята е просто предметна.


Даже в института за театрални изкуства

може на изпити да се декламира,

та да видим нагледно човек какви чувства

изпитва, когато театърът се ремонтира.


Виждайки театъра оня ден

изтърбушен до самата основа,

колкото се отнася до мен,

изпитах горе-долу чувство такова.


Доскорошният пурпурен айсберг

ми приличаше общо взето

на гръдния кош на Блайберг,

преди да му присадят сърцето.


Някои казват, че тоя театър

не ще може вече да се направи.

Разбира се, тия думи са вятър,

с други думи, те не са прави.


Не ще има никакъв недостатък

новата сграда, ще ни хареса.

Аз даже отивам и по-нататък -

вярвам да видим и свястна пиеса.


То сега само е тъжно надолу-нагоре

край театъра да минеш през време такова,

когато старата илюзия се събори,

а новата още не е готова...


1973

ЗА БАЙ КОСТА, ЗА МОСТА

И ЗА ДЯВОЛА
Намигаше ни дяволито бай Коста,

хванал се на дявола о ръката:

Трайте бе! Това е да мина моста,

ще му пусна ръката отвъд реката.


Е, не викайте толкоз, любезни.

Да се пусна баш тук на средата,

дето са най-дълбоките бездни?

Много ви здраве със днешна дата!


Първо, колко пъти съм ви разправял,

че костюмът му не е толкова черен.

И второ, аз ще измамя стария дявол,

защото съм дявол модерен.


И наистина премина бай Коста,

облегнат на дяволовото рамо.

Само дето беше по-дългичък моста

и реката - по-голяма от Ропотамо.


Тутакси бай Коста пусна ръката

на дявола и сега ще го намерите

съвсем свободен оттатък реката -

на Острова на Пенсионерите...


1973

ЮВЕНАЛЧЕ И КРИМИНАЛЧЕ


Да вземе да ми се счупи налчето

и аз да не го забележа.

Но колегата ми Иванчо Криминалчето

съвсем не бил като мен невежа.


Съгледал следата от половин налче,

зер покрай блоковете ни още е кално,

и си рекъл: пипнах ли те сега, Ювеналче,

с престъплението ти уникално!


Другата половинка е в резидента -

допирате ги и ето го шифъра!

И тръгнал Иванчо след мен хента-пента,

запретвайки си полите на шлифера.


Още първите думи, които се чули,

му замирисали на парола:

- Бай Петко, имате ли марули?

- Свършихме даже и карфиола.


Ехидно следил как колежката Фани

ме помъкнали на кафе с колежката Мери

/ето ти тебе шерше-ла-фами,

а след това и шарже-д-афери!/


Накрая аз съм се отбил в комбината

да проверя за мойто стихотворение,

а Иванчо депозирал едната

серия. Очаквайте продължение!


1973

ИЗПРОБВАНЕ НА ШАШМА


- Ето, това е новият модел шашма

за промишлена употреба и за домашна -

каза инструкторът и я продемонстрира.

Публиката гледаше като шашната

колко добре функционира шашмата.

Това беше сензацията на панаира.

- Оттука се спира -

каза инструкторът и шат-шат,

натисна бутонче.

Но никакъв резултат!

Шашмата продължи да работи

като по ноти.

- Нищо, направо ще я отрежа

от енергийната мрежа! -

Но и това не помогна.

Изплашен до смърт,

конструкторът грабна железен пърт

и го пъхна в една зъбчатка.

Зъбчатката, то се знае, зачатка,

счупи се и хвръкна навън.

Добре ама: тряс, бум, звън -

машината сама си изкара

отвътре заместител

на зъбчатката стара

и пак заработи като по ноти.

Конструкторът, от яд подивял,

пръсна коляновия й вал.

Но тя си възстанови вала

и се върти на провала.

Конструкторът мира не си намира.

Що му трябваше

шашма да конструира...


1973

УСПОРЕДИЦИ


Като гледам бабичките

пред блока,

пейките им в различна посока,

а разговорите - все паралелни.

Ужким някоя другата стрелне

с ръка, сякаш реплика прави,

но това са невинни

бабешки нрави

или от минали дни атавизъм.

Давам ухо

и в темите им навлизам.

Всяка си кара своята тема -

само предава, а не приема.

Геометрично може да се представи

това като две успоредни прави.

Едната линия е единия

разговор. Другият - другата линия.

И теорията на Айнщайна отричат,

понеже нийде не се пресичат.

Нищо ново. Бабешката съдба е -

така знае баба, така си бае.

По това се познава и като цяло

кога нещо е остаряло...
1974
РЕКВИЕМ ЗА ГЮРО МИХАЙЛОВ
Гюро пазеше склад.

Тоя склад се запали.

Изгоря Гюро с въпросния склад.

А едва ли би изгорял, едва ли,

ако малко се беше отместил назад.
Но го нямаше разводача на караула

да му каже: “По-настрани стой!”

А самичък да се отмести - такава хула

срещу устава не допускаше той.


Изгоря като мъченик се вика,

а не му се зачита, нали?

А защо? Да не би мъченика

повече от Гюро да го боли?


При това ония горяха на клада

или сами се запалваха зарад празни идеи.

А на Гюро Михайлов бе пълен склада.

Де са другите, той къде е!


При това хулеха свещената буква,

а пък Гюро я спазваше непоклатим.

И душата на Гюро нагоре хуква

към небето, примесена с дим.


И се чуди на хорското племе щуро:

така искаха, така той служи на тях.

А сега вместо паметници на Гюро

по площадите се въздига смях...


1974

ДРАСКОТИНА


Животът, разбира се, не е ласка:

един отсам те тласка,

други оттам те тласка.

На мене не ми нанесоха

рана рязка,

някой само лекичко ме одраска.

И тъкмо драскотината позарасне,

вземе, та пак ме драсне.

Нищо работа - драскотина.

Човек с драскотини

може да живее и стотина

години.


Но не може да докосва отрова.

Това е страданието ми от оногова,

който лекичко ме одраска.

Здравата ръка е щастлива

не само че може да ръкопляска,

но и че може да се облива

безвредно например със цианкалий

като със сок от портокали.

А с одрасканата ръка

не е така:

през цепнатината

на драскотината

всяка отрова, колкото и да е слаба,

прониква и може да ти изяде хляба.

Отровата от думи даже и тя

оттам лесно минава в кръвта.

Още повече,

че и тия драскотини върху ми

и те са от думи...
1975

МЕТЪР
В палатата “Мерки и теглилки” се случи какво че

ми показаха метъра еталон.

Като влъхъва пред божието отроче

пред кутията му заставам в поклон.
Значи туй е той метърът най-безгрешен,

бог на метрите или по-точно пророк,

праведник вчерашен, праведник днешен,

а и утрешен праведник строг.


Ако нещо сбъркат другите метри,

дето се трият по дърводелски тезгях

или дето по скели ги веят ветри,

с тоя метър ги коригират тях.


Затова всяка рулетка от тенекия,

щом измери нещо нашир или надлъж,

скромно се свива в свойта кутия

като охлюв след летен дъжд.


И напротив - затова тъй блести еталона,

от атмосфера не повлиян,

абсолютно верен - една четиресетмилионна

част от земния меридиан.


Какво мога да река по-нататък,

та възхвалата му да бъде по-ярка?

Нищо. Има само един недостатък:

липсва му чувство за мярка.


1975

СВЕТА ЕЛЕНА


Нашето село, макар и с мек климат,

и с още по-мека трева зелена,

взе да прилича

на осторв Света Елена:

отвред Бонапартовци стари ми кимат.

Пенсионирани,

връщат се един подир друг

след като навремето бяха излезли

да завладяват света оттук,

в раниците си с генералски жезли.

И сега под триъгълни шапки от вестник

с достолепния и замислен вид

на великия корсикански обесник

дефилират пред копията

на лука кромид.

Под мотиките им избухват репи

и се сипят фонтани от пръст,

и пиперът напира в редици свирепи

с чушки сиврии - саби на кръст.

Но пълководецът,

както си му прилича,

най-несмутимо пред фронта застава

и пълчищата от троскот посича.

Да, да, гвардията не се предава...


1975

УМНИЯТ ЧИТАТЕЛ


- А бе умната! - умният автор си рече. -

Няма да пиша за будали,

ами с намеци, с подтекстове, издалече,

а пък има умен читател, нали!


И успя след усилие доста голямо

доста неща да каже добре,

но така, че можеше само

умният читател да ги разбере.


Умният читател внимателно ги прочете,

но вместо да се тресне от гръм,

сви си осъдително раменете,

после устните, та изрече: - Хъм!


После продължи да мърмори сърдито:

- Глупав автор е, падна в мойте очи -

написал е такива неща, за които

умният човек си мълчи...

1977

НОВА ИСТИНА


Тъкмо вече да изпаднем в апатия

в нашата служба и да махнем с ръка,

началството изведнъж отвори обятия

и като майка ни приласка.


Неочаквано рухнаха всички табута

и батакът си беше наречен батак.

Там, където не даваха с пръст да се бута,

вече можеше да се рита и с крак.


Брей, отърваха ни от старото бреме.

Брей, ново време! - зарадва се колективът.

А пък всичко бе просто - дошло бе време

нови истини да се скриват.


1977

БИБЛИЯ ЗА КНИЖНИЯ БОГ


Канцеларският бог, който постоянно ни вае

от хартия, по свой образ, ни каза накрая:

“Май сте готови. Я да ви видя. Това е.

Хайде сега да населите рая”.


И рече ни книжният господ: “Тръгнете!”

И ние закрачихме - книжни левенти,

малко тромаво влачейки си нозете

от концепции, диаграми и перфоленти.


И торсовете ни от пресовани протоколи,

и мозъците ни от хартиено вещество -

какво ли не се раздвижи, какво ли!

Книжният господ празнуваше тържество.


И дори като каза: “Вървете и се множете,

че ми трябват и други чеда като тия”,

и това стана, макар на мъжете

и на жените всичко да бе от хартия.


Чак на седмия ден сътворението му рухна,

когато трябваше да ни вдъхне душа:

хвръкнъха всички хартийки, щом Господ духна,

а дявола, то се знае, го досмеша.


Носехме се, превърнати в целулозен прах,

а в опразнената вселена на поразия

отекваше ехото от зловещия смях

на Мефистофел, който не бе от хартия...


1977

ОДА НА СУПЕРМЕНА


Много няма ги край мене

пустите му супермени,

ни край мене, ни край теб.

Ама ний сме дребен дреб,

а пък те са супермени -

супер-мен и супер-теб.

Затова ги има в книги

и по филми погледни ги -

гордо шества суперменът,

външно малко отегчен,

вътрешно задоволен,

че сред нас е бил заченат.


Пил вода от наши менци,

сблъсквайки се с други суперменци -

немци, френци, англофренци -

нашият амен-амен

всичките ги слага в джеб:

той е супер-супермен,

а не само супермен,

супер-мен и супер-теб.

Обучаван тук спортсменски,

там без никакви задръжки

той постъпва супермъжки

с разните им суперженски.


Хем е винтче, хем е нитче

той от нашата трансмисия,

хем така е страховит, че

свръхчовеците на Нитче

са еснафи с дребно битче

пред голямата му мисия.


Жалко, че към едрите мащаби

днес дългът му го зове.

Иначе и в дребните неща би

подпомогнал наште слаби

мускули и умове.

Тук да бе, да се разшета

по заводи и полета,

бихме имали в излишък вече

супербамя за гювечи,

суперлеща и отчасти

за колите суперчасти.
Но не бива да се хленчи -

някога и туй ще стане.

Не губи надежда, нане!

Знай, че нейде суперменка

кърми с дивна суперненка -

по-голяма и от менче -

свойто малко суперменче!

Ще пораснат супермени

и край тебе и край мене

супермени ще се трудят вред.

Ще отглеждат лук и зелки,

няма от чужбина белки

да ги внасят занапред.

И над нашите супермаркети

с пълно право ще засвети

надписът “Супермаркет”...


1977

НИЩО РАБОТА


Случи се лошо нещо -

от едно нещо не излезе нищо.

Но това не беше най-лошото нещо.

Най-лошото нещо

беше, че де що

народ бяхме край онуй нещо,

мъка ни хвана нещо:

тюх, не излезе нищо!

Изгледаха ни зловещо:

я не правете от нищо нещо!

Възразяваме ние горещо,

че не е то от нищо нещо,

защото от онова нещо

не излезе нищо.

Направиха ни на нищо.

А то било просто нещо:

трябвало да се правим,

че няма нищо...


1977

ПОБЕДИТЕЛЯ ГО СЪДЯТ


Жозефина все още в снагата е фина,

но нали в опълченската възраст навлизам,

вече вика ми моята Жозефина:

- Стига с тоя морален бонапартизъм!


Човек вече не може из къщи да се размине,

без да е блъснал и сритал

купищата ти от морални мини

/те добре че са с много голям закъснител!/


Рожбите ни играят на прескочи-кобила

по чувалите ти с морална плячка -

току-виж някоя рожба се е пребила

и е станало от играчка плачка.


Хайде, ти даде, каквото там даде,

младите пълководци ще се разсърдят -

нека вече те побеждават, така де...

- Млък ма! - кресвам й. - Победителя на го съдят!


1978

ЗАЩО ПИШЕМ ЛОШО


В началото с изкусно слово

бичувахме си обществото

и с образи великолепни.

Това не бе проблем, защото

нас тая работа ни лепне:

талант, идея и готово!

Ала за наша изненада

вместо като пребито псе

побоя си да понесе,

което с право му се пада,

то обществото дяволито

се заоблизва - куче сито -

от естетическа наслада.
Аха, си рекохме, така ли?

И почнахме да пишем в стил

по-сух дори и от страгали,

по-плосък даже от пестил.


И получава си каквото

заслужило е обществото.


1978

СЕЙФГАРД
Като гледам

жената, децата и обществото

с какви мощни антиимпулси

ми отблъсват куража

още преди да кажа, каквото

съм намислил да кажа,

смятам, че може в критично време

тая енергия всички ни да оварди

по-надеждно

от разните скъпи системи

сейфгарди.

Ако някога вземат ония,

проклетите,

да си пратят към нас ракетите,

дайте ми само една фуния

и не отлагайте даже банкетите.

Ще застана у нас на балкона,

а може направо и от паважа

да се провикна през мегафона:

- Ей, чуйте какво ще ви кажа!

И тогава цялата нация

с усвоения вече условен рефлекс

ще излъчи свойта пулсация

едновременно, както се пие чаша на екс,

да отблъсне думите ми, нали?

А пък заедно с тях и ракетите

на ония там, клетите,

ще се върнат откъдето са и дошли.
И тогава у нас на балкона

или долу де, на паважа,

ще ви призная /без мегафона/,

че не съм и помислял

нещо да кажа...
1980

ПРИМИТИВИСТИ И МИСЛИТЕЛИ


Набиват ни като със слонски бивни

едни понятия съвсем основни:

поетите да бъдем примитивни,

а имало кои да са мисловни.


Мислители сме имали активни,

които след анализи основни

на наште чувствания примитивни

ще правят изводите си мисловни.


Нима в обратно нещо сме виновни?

На нашите мислители активни

като четем трактатите мисловни,

у нас напират чувства примитивни.


1980

ВСЕ В ТОЯ ДУХ


Както дълго светът е глух,

току чуем,

че нейде припламнал дух.

И поемаме си дъха

да раздухваме

пламъка на духа.

Но додето сме се гласили,

току чуем,

че някакви сили

го угасили.

И изпущаме насъбрания дъх

с едно “Въх!”

Или “Ух!”

Или “Тюх!”

Нещо все в тоя дух.
1980

ХОМОТ САПИЕНС


Нали съм филолог, ако не с друга

наука, с тая имам допир пряк:

че коренът на думата съпруга

а и на думата съпруг е впряг.


Жена и мъж, ний теглим свойто рало

тъй както се е правило до днес,

а с него и каквото е придало

съвремието ни като прогрес.


Например дядовият вол и крава

в хомота знаеха кое кому -

бе десен волът, кравата бе лява,

смениш ли ги, реват на място: - Му-у-у!


А ние с моята освен че знаем

местата си, но всеки би могъл

да бъде и взаимнозаменяем

при левия и десния жегъл.


И правим го. Но най ще се похваля

с най-важното, а именно, че ний

не се нуждаем даже от копраля,

ами самички викаме си: - Дий!...


1980

БЕЛЯЗАНИ ПАРИ


Сега научих, ще ме извините,

това, което знаели мнозина:

че вечер се бележели парите,

които ще нощуват в магазина.


Докосне ли ги касоразбивачът,

дори не подозира той, горкия,

че ултразвуковете ще се влачат

след него до самата му килия.


А все се чудех аз какви сърбежи

при плащане усещам до полуда

или при рестото, пък то - понеже

докосвал съм монетите на Юда.


1981

ЗРЕЛОСТНИЦИТЕ ВЛИЗАТ В ЖИВОТА


Не вечерта, когато почетна рота

от роднини ги съпровожда до балната зала,

не тогава зрелостниците влизат в живота,

зрелостниците тогава влизат на бала.


А сутринта, когато тесните си обувки

всеки е събул и в ръце ги носи,

шляпайки по студения тротоар без преструвки,

зрелостниците влизат в живота боси.


1981

НЯМА ГРЕШКА


Прелестите да похвалят

на красивата колежка

всички я наобикалят

и отсъждат: - Няма грешка!


Някой своя лекар хвали,

че спасил го от болежка,

викайки: - При друг едва ли,

но при тоя няма грешка.


Само дето сатирика

в мярка по-общочовешка

малко глуповато вика:

- Има грешка, няма грешка!


1981
ЗНАК ЗА ДЪЛЪГ ЖИВОТ
Тая инерция да се спре:

стига с това късо тире -

по средата

между едната дата

и другата дата!

Тъкмо човек по тирето си

се затири,

тананикайки “тара-тири”,

хоп сред тирето му спънка!

И за да не изхвръкне, нали,

от тирето навънка,

трябва да заобиколи

въпросната спънка?

Ето ти крива още където

започва тирето.

По-нататък човекът внимава

линията му да е права.

Да, но каквото пък

вътрешно преживява,

то не се скрива

и следва

да се отбележи със крива.

Ту над чертичката кривата се извива,

ту под чертичката пустата крива отива.

Онова късо тире - по средата

между едната дата и другата дата -

като символ за краткотрайност

на нашите дни,

в наши дни се смени

с плюс безкрайност...


1984
ПОЧАКАЙ, ФЕНИКСЕ
Нали в нашето огнище

няма никаква жарава,

а пък нещо шава, вижте!

Значи феникс вътре шава.


Сигур иска да възкръсне.

Къш бе! Днеска ли намери?

Отложи го за по-късни

ери или терциери!


Пак предишния ловджия,

току-виж, те е претрепал.

Туй за теб е леснотия,

Фениксе: тури му пепел!...


1984
ДЕМО-ГРАФСКИ ВЗРИВ
Чрез придобитите дотук

апартамент, кола и вила,

до граф или поне до дук

съдбата ме е доближила.


Откъм имот съм изравнен,

но още не откъм прислуга.

Дори, по-точно, освен мен

прислуга всъщност няма друга.


И майордома аз съм сам,

и интенданта с пълна чанта,

и донжуана на мадам,

и гувернанта на инфанта.


Кое с ръце, кое с глава,

останалото го умея.

Най затруднява ме това:

самичък да съм си лакея.


1984

ВЕЧЕН ПАСТОРАЛ


Кой ме на книга научи,

след като имахме крава?

Хубава книга се случи,

лош бе на кравата нрава!


Крава човек да настига,

в книга след туй да надзърва!

Тъй се четяло то книга,

а при това още и първа.


Нямаше участ по-друга

после и с другата книга:

хайде завръщай съпруга,

хайде след туй дечурлига.


Тъкмо човек се обърне

гърбом към свойто даначе,

гледа запенило бърни

по-зло говедо обаче.


С яки рога и копита

всяка ограда строшава,

гази и прави на пита

нивичка не, а държава.


Както прочел си два реда,

книгата пада веднага,

а за такива говеда

нямаш дори и тояга.


Тоя свят, вечно за жалост

от раздвоение патил,

в мен въплъти свойта цялост

на говедар и читател.


1984

ЧЕРЕН ХУМОР, БЯЛ КАХЪР


За страшен съд по божа воля

щом свирнат ангелски тръби,

след крематориума, моля,

отново кой ще ни сглоби?

Измамен, Господ ни проклина -

той няма толкова таланти:

умее да сглобява глина,

но не и да сглобява кванти.

И нито в рая, нито в ада

ще могат нещо да ни сторят.

Един пожар умишлен в склада,

и е безсилен ревизорът.


1986
ТАНКИСТИ
Комисия избираше танкистите

сред синовете ни в обратен ранг:

най-дребните, най-слабите, най-ниските -

да могат лесно да се сместват в танк.


И влизаха в металното туловище

избраните, доказвайки какво,

че винаги в голямото чудовище

се спотаява дребно същество.


1987

ДИПЛОМАТИЧЕСКО КУФАРЧЕ


Да бъдем днеска интелектуалци

не е достатъчно да сме с брада,

а трябва куфарче да стиснем в палци,

тогава - стискай палци - вече да!


Какво пък толкоз - мода. Но не е ли

за модни вещи странно туй, че те

приличат на кутии за дуели,

каквато мода няма въобще?


Понеже всички гълтаме обиди,

а за дуели никой не е луд,

недалновидният човек ще види

в туй куфарче излишен атрибут.


Но не! В дуел на всичките дуели

надвива тоя век на оня век:

кожарската индустрия печели,

а кожата запазва си човек...


1987

ИКОНОБОРЦИ


О мадона, осияна от ореола

на божествени руси коси,

върху атлаза положена гола,

не си ли същинска икона? Си!


Какви линии, о мадона,

за такъв като мене естет!

Бих те съзерцавал като икона,

коленичил пред теб тет а тет.


Но в очите ти пламъчета лукави

светят и при затъмнени прозорци.

Поругавам те, какво да се прави:

потомци сме на иконоборци.


1987
ОПТИМИСТИЧНА ТРАГЕДИЯ
Не ни е времето отлично,

но няма място за трагик:

какво е толкова трагично,

че бобът липсва в някой миг?


Човек с уста додето зине

да протестира, хайде-хоп:

напълват всички магазини

след месец-два догоре с боб.


Орязват острото ти слово

от статии и стихове,

но разрешават го отново

я след година, я след две.


Ще кажеш: Да, но боб и слово

когато има, има страх,

че може вдругиден отново

да си останете без тях?


Така е, щото пък трагикът

не може без трагичност дип,

зер всички ще му се развикат:

“Къде ти е трагическият тип?”


Та времето ни е отлично

и за народ, и за трагик:

хем времето не е трагично,

хем е трагичен всеки миг.


1987
ПАЗАРЕН ДЕН

ИЛИ ЕСЕННА ИМПРЕСИЯ


Това са истински метаморфози,

пък и митически, ако речеш:

превръща кравата в пералня този,

а оня - лука в мотопедна свещ.


Купи от мене и продай на мене!

Земята с друго тяло ще сменят,

ако планети има за размени.

Добре че вече свършва се денят.


Флотилия кошове се поклаща

към хоризонта в синкавия здрач

и Бог попътен вятър им изпраща,

превъплътил се в градския метач.


Докараха излишната си стока,

видяха свят и тях видя ги свят,

и с нова стока в старата посока

при своите откарват благодат.


И само нашто мислене предишно

да променим природа и съдба

докарахме дотук като излишно

и връщаме си празната торба...

1987
СПЕЛЕОЛОГИЯ
На подлеза сред София ме тупна капка,

а вънка беше слънчев столичният град.

Учуден заоглеждах мократа си шапка,

а друга капка: кап по голия ми врат.


Поглеждам към тавана - пещерна шушулка

провесил бе над мен варовикът размит,

от пода пък към сталактитната висулка

протягаше се остро хълмче - сталагмит.


Обикновено инак скалният варовик

това извайва го през цели векове,

но явно тука някакъв подмолен повик

към ускорение такова го зове.


Това си беше в естеството на нещата

така да се проникнем от взаимна страст:

додето сме се движили към пещерата,

и пещерата се придвижвала към нас...


1988

НОЩЕН ТРУД


Сънят е труд, и то нелек,

а пък това,

че бил сънят почивка,

е зрителна измама,

която спящият човек

отхвърля заедно със своята завивка,

запретвайки пижама.

Коляно свива, свива лакът,

тъй както буталата - влакът.

Човекът явно

нещо стръмно и неравно

в съня си бърше, трие, стърже,

понякога по-бавно,

понякога по-бърже.

И от напрегнатия му пухтеж

ще разбереш,

че ако някой негов мускул

за някой миг в съня се е отпускал,

било е само затова,

за да опъне като тетива

съседен мускул или вена

към цел определена.

Какво човек в съня си мие,

трие,


бърше,

и щом едната половина свърши,

към другата ще се обърне?

Напразните му трудове това са

съзнанието си отново да превърне

в табула раса.


1988

ПРИЧИНАТА ЗА ВОЙНИТЕ


Разбира се, красивата Елена

е вярвала, че не един герой

и не Елада - цялата вселена

за хубостта й ще се втурне в бой.


По-трудно ми е днес да проумея

Ахматова - съвременна жена,

която вярвала, че зарад нея

започнала студената война.


Превърнали духа в изящно тяло

или пък тялото - в изящен дух,

жени велики, в другото изцяло

безпомощен е женският ви нюх.


Природата трогателна услуга

чрез вас извършва на света невеж:

причината за битките е друга.

Но тя не заслужава да умреш...


Август 1989

О МИГ БЕЗ ПАРИ, ПОСПРИ


Ама че дивотия:

да завиждат на тия,

дето перат пари.

Аз ги съжалявам дори.

Щото вчера жена ми

изпра ми


една двейсетачка,

изостанала в джоба на ризата

отпреди кризата.

То беше такава играчка:

че на котлона суши я,

че я глади с ютия,

че я духа с прахосмукачка!

Ами ако не бе двайсетачка,

а цяла пачка?

Преобърнахме всичките закачалки,

банските, дето й станали малки,

новите маратонки,

старите наполеонки

/да, да, гвардията не се предава,

може да има забравен жезъл,

но изглежда, че със световната слава

сик транзит и той е излезъл/.

На ти блуза, дай ми гащи -

стара къща е,

какво пък!

Бъркай, сгъвай, хайде наште!

Аз - налице, тя - наопък.

След като всичкото проверихме без грешка,

вдигнахме от пода последната дрешка

да избършем чела,

шепнейки, да, да, любовно: ела!

О, миг, поспри!

Ако искаш пък - не.

Но сме сигурни в къщи поне,

че нямаме пари

за пране.
1991

НАДПИС ВЪРХУ КАМЪК ОТ НЕОЛИТА


.................когато дойдоха

да сменят

старокаменната епоха

с новокаменната....оха,

новата щеше да легне

върху старата като дялан камък.

Обаче всичко удари на камък,

а от камъка - искра,

от искрата - пламък

на битка между двата елита:

елита на палеолита

и елита на неолита.

Елита на палеолита

започна да налита

да си остане елит

и в неолита.

Обаче елита на неолита

му вика да не налита,

а да си остане в палеолита.

Обаче оня елит налита

с камъни от палеолита.

Че като почна елита

на неолита

върху него пък да връхлита

с камъните на неолита.

Преимуществото му беше велико

и то пролича веднага,

защото бяха завързани с лико

камъните му о тояга.

Обаче елита на палеолита

се приобщи веднага

към прогреса на неолита -

върза камъни о тояга.

А елита на неолита

и към недялани камъни

в боя посяга,

зер а ла гер ком а ла гер,

кьор тутуна секер

/за превода на което ще има влог

Константин първи Палеолог/.


И никого вече не беше го еня

какво точно трябваше да се сменя:

дали епоха с епоха

или пройдоха с пройдоха.

За утеха на бъдната челяд

остана една поука слаба:

че два остри камъка брашно не мелят,

поради което поскъпва хляба...

1991

ГЕОПОЛИТИКА


Цял народ се занимава

вече само с политика,

но животът продължава.

Питаме се, кой го тика?


Даже и при ръководство

сто процента некадърно,

имаме си производство

от изхранващо ни зърно.


Да не си броим ребрата

при раздори и разруха,

туй дължим го на Кубрата

както и на Аспаруха.


Някой друг владетел, хайде,

всичко ще реши основно,

ако място той ни найде

да се храним и духовно.


1993

НАД СХВАТКАТА


На Георги Мишев
Един поет, преди почти почитан

за независимата си особа

и от тълпите даже попрочитан,

сега обира всичката им злоба.


- Предател! - викат му тълпите сини.

- Ей, ренегат! - червените вилнеят.

Червените му рани стават сини,

додето сините му червенеят.


Отскача от захвърлена тояга,

подскача от захвърлени павета.

И тъй - високо, както се полага,

над схватката издига се поета.


1997

ИЗХОДЪТ НА МЕТРОТО


Попандал в изход на метрото,

тълпа насрещна ме повлича.

И сам стъписвам се, защото

на адския портал прилича.


Прилича не, ами това е

той оня вход, не ще и дума:

дочувам церберът да лае

сред лъх на сяра и на гума.


Изтрит е надписъът насреща

от сярата и дъждовете,

но всеки лесно се досеща:

“Надежда всяка оставете!”

Обаче нещо става в ада -

препълнен ли е вече, що ли:

обратно връщат без пощада

обречените на неволи.


Рогатите навън ги карат,

пердашейки ги със опашки.

С веслата си Харон лодкарят

отзад налага ги юнашки.


Обратно грешниците бледи

към изхода се носят лудо,

притискайки се о съседи.

Какво ти чудо? Няма чудо!


Дочакали сме най-накрая

това, което ни се пада:

изгонени преди от рая,

сега ни пъдят и от ада.


1997

ПРИЛИКИ И ОТЛИКИ


Щастливеца – нещастният Алеко,

народният будител и насмешко –

с министър Такев сбъркали го леко

убийците и гръмнали го тежко.


Каква епоха – бел епок, се вика –

в България господствала тогава,

кога министъра от сатирика

човек не можел е да различава.


Макар че днешните убийци тъмни

от някогашните са по-безбройни,

вместо министър няма да ни гръмне

нито един, така че сме спокойни.


Не ще ни сбъркат по автомобила,

по вратовръзката и по костюма,

и ни по славата, ни по резила,

а по ума пък, то не ще и дума.


Че никой не прилича на министър,

това понасяме го доста леко,

но стига ни убийственият изстрел,

че не приличаме и на Алеко.


2001

УШЕН ЛЕКАР


Банален случай медицински:

с годините слухът ми гасне.

Неясен цяр ми пишат по латински,

а пък цената – в наши цифри ясни.


Какъв е тоз обратен цикъл,

разбира се, недоумявам:

все аз към другите съм викал,

накрая пак аз оглушавам?


Не утешавай ме, човече!

Това с уста не го извиквам,

а махвам му с ръка, че вече

с повече жестове да свиквам.


Ще жаля малко за ухото,

обаче няма да посърна:

не чуваше ме обществото,

сега пък аз ще му го върна.


2001

ПОРТИЕРСКА БАЛАДА


Туй се викаше гавазин –

нямаше подобен нему.

Който бе от Пешо пазен,

бе опазен шеф, блазе му!


Ако няма те в тефтера,

той прегражда ти вратата

пъргаво като пантера,

с лапа малко по-космата.


Шефовете се меняха

като своите програми,

даже по-менливи бяха:

като своите мадами.


Но на входа им пазача

си стоеше постоянен,

бдейки да не ги закача

посетител непоканен.


И изглеждаше безсмъртен

той по горната причина,

но, разбира се, бе смъртен,

най-подир и той почина.


Свети Петър, портиера,

кимна му: “Колега, зная!”

И негледайки в тефтера,

пусна го да влезе в рая.


2001

ОТНОСНО ПРЕХОДА

И СВЕТЛИНАТА В ТУНЕЛА МУ
До гуша малко ми дойдоха

словата за добрата цел

на преходната ни епоха

през преходния ни тунел.


Но пъдех прилепите с лапа

и газех в локви с гуана,

щом трябва с нокти да се драпа,

за да достигнем светлина.


Но следвайки добрия повик

към оня светъл миг честит,

напипах в скалния варовик

не друго, ами сталактит.


Били сме още в пещерата

на древните си прадеди,

затуй не може светлината

отнийде да се процеди.


Отде, за Бога, би се взела

очакваната светла цел

да блесне в края на тунела,

когато той не е тунел?


Копаейки из терциера,

най-много може някой ден

да стигнеш до по-задна ера

на плиоцен и миоцен.


Изнизах се назад към входа

на светлина и слънчев пек

и си поемам периода

от кроманьонец към човек.


2001

ПОСТИЖЕНИЯ В СЕЛЕКЦИЯТА


Отде дойде ни до главата,

че по пазарите

от ден на ден

все по-безвкусен става зарзавата,

все по-изкусно подреден?
Не е тъй, както ни изглежда –

че в арсенала в Казанлък

плодзеленчукът ни се произвежда,

ами било научен майсторлък.


Науката, като създава сорт,

особено докато той е пробен,

го правела удобен за транспорт,

дори вкусът му да е неудобен.


Та в крак с глобалната наука

и българинът, тъй де, не е прост.

Дори я изпреварва тука

в селекцията, ако е въпрос.


И властници от тоя сорт –

безвкусни – сме си посадили:

да стават само за транспорт.

И то в добри автомобили.


2001

ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ


Това пък нещо – на поета

“Държавна сигурност” да води досиета,

какъв абсурд е, Боже мой:

държавна сигурност е само той!

В широки граници ли ще е или в тесни,

България зависи от това,

къде четат се Вазовите песни

и декламират ботевски слова.

То определя докъде да се

събира за бюджета ДДС

и носи само то късмет

на кмета ни за данък смет,

че иначе ще го събира грък

или пък турчин, или пък…

За границите толкоз, млък!

Ами работната ръка, заета

да открива

досиета,


а другата – да ги закрива?

А третата – да обявява

коя е крива

и коя е права

и всичко криво да изтрива,

а правото да продължава?

На чий език свещен на моите деди

чиновничеството се подреди

изобщо в топли ниши

да си пише

по клавиши

из разните му министерства,

вместо по къра да мизерства,

каквото е било, преди

поетът му да се роди?

Какво излиза от това,

е лесно всички да се сетят:

едно излиза – че поетът

е май държавният глава,

макар метафората да е смела.

А те какво? Закриха ни отдела…
2001

ЕРАТА НА ВОДОЛЕЯ


Не срещам хороскопите с обида,

а с пълно равновесие, защото

съвсем не вярвах им за индивида,

обаче вярвах им за обществото:

ще дойде ерата на водолея –

светът ще бъде благороден в нея.


Додето всички гонеха богатства

или пък власт – отвека туй се прави –

богат се чувствах аз, че властва

духът ми над баналните им нрави:

на дребно няма като тях да се пилея –

ще чакам ерата на водолея.


А после към младежките надежди

прибавих и заканата си дива,

към обществото гледайки под вежди,

когато под мустак ми се подсмива:

ще дойде ерата на водолея –

тогава всички ви ще попилея!

Потекоха години на пантери,

на лъвове, на зайци, леопарди –

и трябваше човек все да се звери

от кой ли звяр по-първо да се варди.

Напълно бях забравил, че живея

заради ерата на водолея.


Но днеска от екрана по пижама

какво дочувам, дявол да го вземе:

четейки хороскопите, мадама

безстрастно казва, че от сума време

били сме в ерата на водолея.

Е, да, подляха ми вода и с нея…


2001

БОГОВЕ И ПТИЦИ


Открадна ми плода и цвърка

на всичкото отгоре. Спри!

На кръгове над мене хвърка,

като че ли благодари.


Таз птица глупава ме смята

за Бог, зер Божият чертог

за нея ще е на земята,

както за нас е горе Бог.


И взела ми е виковете

за оня вик на Саваот:

“Плодете се и се множете

за славата на вид и род!”


Отне ми първата черешка,

но заплати я с ценен дар:

за Бог ме сметна по погрешка,

когато аз съм си пъдар.


2001

ЦЕПЕНЕ НА ДЪРВА


За всичко друго, но за брадва

не ми е минало през ум,

че също може да ме радва

и тя в житейския ми друм.


А случката почти нелепа:

изсъхнало това дърво,

та го сека сега и цепя

за огъня, че за какво?


Когато сам и с други хора

се палех тука като млад,

дървото сенчесто на двора

ме приютяваше на хлад.


Сега, когато се задава

отвсякъде към мене студ,

изсъхнало то да ми сгрява

ръцете за последен труд.


Жени прегръщал съм на младост,

идеи – заедно с това.

И днеска също имам радост:

прегръщам снопчета дърва.


2001


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница