Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ



страница6/8
Дата02.02.2017
Размер1.55 Mb.
Размер1.55 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8

ПОСЛЕДНО ПЪТУВАНЕ ЗА ИЕРУСАЛИМ. ОБЕЩАНИЕТО. ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ, ПРОЦЕСЪТ, СМЪРТТА И ВЪЗКРЕСЕНИЕТО.

„Осанна за сина Давидов!" Този възглас отеква из целия град, когато Исус влиза през източната порта на Иерусалим. Палмови клонки се сипят в краката му. С огромно въодушевление го посрещат привърженици те на галилейския пророк, стекли се от околностите и вътрешността на града за това тържество. Те поздравяват освободителя на Израил, който скоро ще стане коронован цар. Дванайсетте апостоли, които го придружават, все още споделят тази натрапчива илюзия въпреки ясните предупреждения на Исус. Единствено той - приветстваният Месия, знае, че върви към гибелта си и че приближените му ще проникнат в светилището на неговата мисъл едва след неговата смърт. Той се жертва смело, напълно съзнателно и доброволно. Оттук идат примирението и кроткото спокойствие, които изпълват цялото му същество. Докато той минава през тъмното преддверие на мрачната иерусалимска крепост, възгласите се разнасят под свода и го преследват подобно гласа на Съдбата, която е сграбчила своята плячка: „Осанна за сина Давидов!"

Чрез това тържествено влизане Исус заявява публично на религиозните власти в Иерусалим, че е приел ролята на Месията с всичките й последици. На другия ден той се появява в храма, в двора на езичниците, приближава се към търговците на добитък и сарафите, чиито лукави лица, както и оглушителният звън на монети оскверняват преддверието на святото място, и повтаря словата на Исаия: "Писано е: домът Ми дом за молитва ще се нарече, а вие го направихте разбойнишки вертеп”55. Търговците се разпръсват, отнасяйки таблите и торбите с пари, уплашени от привържениците на пророка, които го обграждат като крепостна стена, но най-вече от неговия огнен поглед и от властните му жестове. Занемелите свещеници се удивляват на тази смелост и се ужасяват от могъществото на пророка. Пратеници на синедриона идват при него и му искат сметка с думите:

- С каква власт вършиш това? На този лукав въпрос Исус според обичая си отговаря с друг, не по-малко затрудняващ:

- Кръщението Иоаново откъде беше: от небето или от човеците?

Ако фарисеите отвърнат: "От небето", Исус би им казал: "Защо тогава не му повярвахте?" Ако пък кажат: "От човеците дойде", те трябва да се опасяват от хората, които смятат Иоан Кръстител за пророк. Затова те заявяват просто:

- Не знаем.

- И аз - казва Исус - също няма да ви кажа с каква власт върша това.

Но отблъснал удара, той преминава в настъпление и добавя:

- Истина ви казвам - митарите и блудниците ще ви изпреварят в царството Божие.

После чрез една притча ги сравнява с лошите лозари, които убиват сина на господаря си, за да наследят лозето му, и нарича сам себе си крайъгълния камък, който ще ги премаже. От тези постъпки и слова става видно, че при това свое последно идване в Иерусалим Исус иска сам да пресече пътя за бягството си. Противниците му от дълго време се стремят да изтръгнат от неговата уста двете единствено убедителни доказателства, достатъчни да го погубят: заплахите му срещу храма и признанието, че е Месията. Неговите последни атаки озлобяват фарисеите. От този момент смъртта му, вече решена от властите, е въпрос на време. Веднага след пристигането на Исус най-влиятелните членове на синедриона - садукеите и фарисеите, обединени от общата си омраза към Исус, се договарят да погубят "изкусителя на народа". Те не се осмеляват да го заловят публично, защото се страхуват от метежи. Вече много пъти стражниците, изпращани да го заловят, са се връщали, убедени от словото му или уплашени от множеството. Много пъти пазителите на храма са виждали как се изгубва пред очите им по непонятен начин. Така император Домициан* - поразен, хипнотизиран, заслепен от звездоброеца, когото иска да осъди, вижда как изчезва Аполоний Тиански* - пред неговия съд и обграден от неговите стражи! Борбата между Исус и свещениците продължава от ден на ден с непрекъснато растящо ожесточение от тяхна страна и със стремителна сила, настървеност и въодушевление от негова - понеже той е сигурен в предопределения си край. Това е последна та атака на Исус срещу силните на деня. В нея той влага върховна енергия и цялата си мъжка сила, обвита в бронята на възвишената нежност, която можем да наречем вечно женственото в неговата душа. Това величествено сражение завършва с ужасно проклятие над опорочителите на религията: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат. (...) Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето давате десятък... а сте оставили най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра (...) задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота!”56.

След като изобличава за векове религиозното лицемерие и фалшивия свещенически авторитет, Исус счита борбата за приключена.Той напуска Иерусалим, следван от своите привърженици, и поема заедно с тях пътя към Маслиновия хълм. Отгоре групата съзира величествения храм, съграден от Ирод, неговите тераси, широките портици, бялата мраморна облицовка, инкрустирана с яспис и порфир, блясъка на покрива, покрит със злато и сребро. Обезсърчените ученици предчувстват близката развръзка и молят учителя да се възхити на великолепната сграда, която изоставя завинаги. В тона им се долавя тъга и прискърбие. До последния момент те са се надявали да седнат там като съдии на Израил около Месията, обявен за цар-първосвещеник. Исус се извръща, измерва храма с очи и казва: "Виждате ли всичко това? Истина ви казвам: няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат”57.

Той отрежда съдбата на храма според моралната стойност на тези, които са го обсебили. Исус разбира, че фанатизмът, нетърпимостта и омразата не са достатъчни оръжия срещу стенобойните машини и топорите на римския кесар. С прозрението на посветен, задълбочено от ясновидството, което идва с приближаването на смъртта, той съзира как иудейското високомерие, политиката на царете, цялата еврейска история съдбоносно предизвиква тази трагедия. Победата не може да се постигне така. Тя е в мисълта на пророците, в универсалната религия, в невидимия храм, който сега се извисява единствено в неговото съзнание. Колкото до древната крепост на Сион и каменния храм, Исус вече вижда ангела на разрушението, изправен пред вратите му с факла в ръка.

Богочовекът знае, че последният му час е близък, но не иска да бъде изненадан от синедриона и се оттегля във Витания. Маслиновия хълм го превлича и той идва почти всеки ден тук, за да разговаря със своите ученици. От височината те се наслаждават на изключителна гледка. Погледът обгръща суровите иудейски и моавски възвишения, сияещи със своите синкави и виолетови отблясъци; в далечината се забелязва част от Мъртво море - подобно на цинково огледало, от което се издигат серни пара в подножието на хълма се разстила Иерусалим, над него се извисяват храмът и крепостта на Сион. И днес, когато здрачът се спусне над мрачните проходи на Хином и Йозафат, градът на Давид и Христос, закрилян от Исмаиловите синове, се откроява внушително сред мрачните долини. Неговите куполи и минарета задържат умиращата небесна светлина и сякаш непрекъснато тръпнат в очакване на ангелите на Страшния съд. Тук Исус дава на своите ученици последни напътствия за бъдещето на религията, която е създал, и за съдбините на човечество то, като им оставя своето земно и божест6ено обещание, дълбоко свързано с езотеричното му учение.

Очевидно редакторите на евангелията от Матея, Марко и Лука предават апокалиптичните слова на Исус доста объркано и неясно, което ги прави почти неразбираеми. Техният смисъл става понятен единствено в Евангелието от Иоана. Ако Исус действително вярва в своето завръщане на земята върху облаците няколко години след смъртта си, както допуска натуралистическата екзегетика, или ако си представя, че свършекът на света и Страшният съд ще протекат така, както приема ортодоксалната теология, той би бил въображаем пророк, посредствен ясновидец, а не мъдър посветен, върховният Зрящ, за което свидетелства всяка дума от неговото учение, всяка стъпка от живота му. Очевидно тук повече от всякога думите на Исус трябва да бъдат разбирани в алегоричния им смисъл, в съответствие с трансцеденталния символизъм на пророците. Впрочем Йоановото евангелие, което най-добре излага езотеричното учение на Учителя, просто налага такава интерпретация, когато предава словата на учителя: „Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе.(.„) Това Ви говорих с притчи; но настава час, когато няма да ви говоря вече с притчи, а открито ще ви известя за Отца”58.

Тържественото обещание на Исус пред апостолите се отнася за четири обекта, четири растящи сфери на планетария и космическия живот: индивидуалния психически живот, националния живот на Израил, земната еволюция и земната цел на човечеството, неговата божествена еволюция и божествена цел. Ще разгледаме един след друг четирите обекта на обещанието - четирите сфери, в които блести мисълта на Христос преди страданията му подобно на залязващо слънце, което изпълва с лъчите си цялата земна атмосфера, преди да заблести над други светове.

1. Първият съд означава сетнешната съдба на душата след смъртта. Тя се определя от нейната вътрешна природа и от извъртените в живота дела. Аз изложих тази доктрина по повод беседата на Исус с Никодим. На Маслиновия хълм по този повод той казва на апостолите: „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно”59. И още: „Затова бъдете и вие готови, понеже, който час не мислите, ще дойде Син Човеческий”60..

2. Разрушаването на храма и краят на Израил. „Защото ще въстане народ против народ... Тогава ще ви предадат на мъки и ще ви убият... Истина ви казвам: няма да премине тоя род, докле всичко това не се сбъдне”61.

3. Земната цел на човечеството, която не е фиксирана за определена епоха, а трябва да бъде достигната чрез поредица от постепенни и възхождащи осъществявания. Това е пришествието на обществения Спаси тел, или на божествения човек на земята, т. е. прилагането на Истината, Справедливостта и Любовта в човешкото общество и оттам умиротворяването на народите. Още Исаия в едно прекрасно видение предсказва тази далечна епоха със следните слова: „Аз зная деянията им и мислите им; и ето, ще дойда да събера всички народи и езици; и те ще дойдат и видят славата Ми, и ще туря на тях белег...”62. Исус допълва това пророчество, като обяснява на своите ученици какъв ще бъде този белег. Това ще бъде пълното разбулване на Мистериите, или пришествието на Светия дух, когото той нарича още Утешителя, или „Духа на Истината", който ще ви упъти на всяка истина". „И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото Той с Вас пребъдва и във вас ще бъде 63.

Апостолите се сдобиват с това откровение предварително, човечеството го получава по-късно, с течение на времето. Но всеки път, когато то се случва в нечие съзнание или сред общност от хора, то ги пронизва до основи "Както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад, тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески." Така, когато пламва главната духовна истина, тя огрява всички други истини и всички светове.

4. Страшният съд означава край на космическата еволюция на човечеството, или неговото окончателно навлизане в духовно състояние. Персийският езотеризъм нарича това победата на Ормузд* над Ариман, или на Духа над материята. Индийският езотеризъм го обозначава като пълно поглъщане на материята от Духа, или края на един ден от живота на Брахма. След милиарди векове трябва да дойде време, в което след поредица раждания и прераждания, въплъщения и духовни обновявания индивидите, които съставляват човечеството, ще навлязат окончателно в духовното състояние или ще бъдат унищожени като съзнателни души от злото, т. е. от собствените си страсти, символизирани от огъня на преизподнята и "скърцането със зъби". "... тогава ще се яви на небето знамението на Сина Човечески; и тогава ще се разплачат всички земни племена и ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма; и ще изпрати Ангелите Си с гръмогласна тръба, и ще съберат избраниците Му от четирите вятъра, от единия до другия край на небесата”64.

Родовото понятие Син Човечески тук означава човечеството в лицето на съвършените му представители, т. е. малцината, които са се издигнали до ранга на Божи синове. Неговото знамение са Агнецът и Кръстът, т. е. Любовта и течният Живот. Небесните облаци са символ на полуразбулените Мистерии, както и на фината материя, преобразена от духа, на флуидната субстанция, която тече не е мрачен и гъст воал, а лека и прозрачна обвивка на душата, не груба преграда, а израз на истината, не лъжлива привидност, а самата духовна истина, мигновено и пряко проявеният вътрешен свят. Ангелите, които събират избраниците, са прославените духове, произхождащи от човечеството. Тръбата, с която ги събират, символизира живото слово на Духа, което разкрива душите такива, каквито са, и руши всички измамни привидности на материята.

Пред смъртта си Исус открива и развива последователно пред удивените апостоли перспективите, които още от древни времена са част от учението за Мистериите, макар и всеки религиозен основоположник да им придава нова форма и специфичен колорит. За да запечата тези истини в духа им, за да облекчи разпространението им, той ги обобщава във възвишени и могъщи образи. Просветляващият образ, говорещият символ е универсалният език на древните посветени. Образът носи способността да бъде предаван, притежава концентрираност и трайност, които липсват на абстрактния термин. Служейки си с него, Исус само следва примера на Мойсей и пророците. Той съзнава, че идеята няма да бъде разбрана веднага, и се стреми да я изпише с огнени букви в наивните души на приближените си, оставайки на вековете грижата да от крият силата на неговите слова. Исус се чувства съединен с всички земни пророци, които го предхождат и също като него са възвестители на Вечния живот и на Вечното слово. Усещайки се приобщен и единен с неизменната истина, изправен пред безкрайните хоризонти, окъпани в звездно сияние, които се виждат единствено от върха на Първопричините, той се осмелява да каже на скръбните си привърженици тези горди слова: "Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат”65.

Така протичат дните и вечерите на Маслиновия хълм. Един ден, отново обхванат от съчувствието, което е присъщо на пламенната му, впечатлителна природа и го връща рязко от сияйните висини към земните страдания, които той преживява като свои, Исус обръща просълзените си очи към Иерусалим и неговия народ, чиято ужасна съдба предчувства. Неговата неизбежна участ също приближава с бързи стъпки. Синедрионът вече е решил смъртта му, Иуда Искариотски вече е обещал да предаде своя учител. Това черно предателство е продиктувано не от мерзко сребролюбие, а от амбиция и наранено самолюбие. Иуда, студеният егоист и абсолютният позитивист, става Христов привърженик само поради светски помисли. Той разчита на земната, непосредствена победа на пророка и на ползата, която ще извлече от това. Иуда не е проумял нищо от думите на Исус: "Тези, които искат да спечелят живота си, ще го загубят, а тези, които искат да го загубят, ще го спечелят." В безкрайното си милосърдие Исус го приема сред близките си с надеждата да промени неговата природа. Когато Иуда разбира, че нещата отиват на зле, че Исус е обречен, учениците му - компрометирани, самият той - измамен в своите надежди, разочарованието му се превръща в бяс. Нещастникът предава този, който според него е лъжлив Месия и от когото самият той се чувства измамен. Исус отгатва какво става в душата на неверния апостол. Той решава да не избягва повече съдба та, чиято примка с всеки изминат ден се затяга все повече около врата му. Навечерието на Пасха* е. Той нарежда на учениците си да приготвят вечерята в града, в дома на един привърженик. Той предчувства, че тя ще е последната, и се стреми да и придаде особена тържественост.

Така стигаме до последното действие на месианската драма. За да проникнем в душата и делото на Христос, беше необходимо да изясним подробно двете основни действия на неговия живот - посвещението и попрището му в обществото. В тях откриваме вътрешната драма на неговото съзнание. Последното действие на живота му - драмата на страданието, е логическа последица от двете предходни. Тя е всеизвестна и не се нуждае от тълкуване, понеже на възвишеното е присъщо да бъде едновременно просто, огромно и светло. Драмата на страданието допринася много за утвърждаването на християнството като религия. Тя трогва всички милосърдни души и покръства милиони люде. В евангелията всички тези сцени са описани с несравнима прелест. Дори самият Иоан слиза от висините. Тук подробният му разказ преминава в мъчително свидетелство на очевидеца. Всеки може да възкреси в себе си божествената драма, но никой не може да я претвори. Но все пак, за да изпълня задачата си, трябва да изясня от гледна точка на езотеричната традиция трите съществени деяния, с които приключва животът на божествения Учител: светата Тайна вечеря, процеса срещу Месията и възкресението. Ако хвърлим светлина върху тези събития, те ще изяснят целия предходен живот на Христос, а и цялата по-нататъшна история на християнството.

Учителят и дванайсетте апостоли се настаняват в горната стая на една иерусалимска къща. Непознатият приятел, домакинът на Христос, е украсил стаята с разкошен килим. По източен обичай Исус и учениците му са се разположили по трима върху четири широки триклиниума* около голямата маса. Когато пасхалното агне е донесено, чашите са напълнени с вино и златният потир е в ръката на Исус, той казва: "От сърце пожелах да ям с вас тая пасха, преди да пострадам, понеже казвам ви, няма вече да я ям, докле тя се не извърши в царството Божие”66.

След тези слова лицата на всички помръкват и атмосферата натежава. "Любимият ученик на Исус", който единствен отгатва всичко, скланя мълчаливо глава към гърдите на Учителя. Според еврейския обичай на пасхалната вечеря в пълно мълчание се ядат горчиви треви и безквасен хляб. Исус взема хляба, благодари, разчупва го и раздава късовете на сътрапезниците си с думите: "Това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен." След вечерята той поема чашата и казва: "Тая чаша е новият завет с Моята кръв,която за вас се пролива”67.

Това е сцената на Тайната вечеря в цялата й простота. Но тя съдържа и неща, които обикновено не се казват, а и не се знаят. Това символично и мистично деяние не е само заключение и резюме на цялото Христово учение, то е също така ръкополагане и възстановяване на един древен символ на посвещаването. Сред посветените египтяни и халдеи, сред пророците и есеите общата вечеря на братството бележи първата степен на посвещаването. Причестяването с хляба, плода на житния сноп, означава познаването на Мистериите на земния живот, подялбата на земните блага и здравия съюз между братята. Причестяването на по-висша степен, чрез виното, проникнатата от слънцето кръв на лозата, означава подялбата на небесните блага, участието в духовните мистерии и божествената наука. Исус разширява смисъла на тези символи и ги завещава на апостолите. Чрез тях той разпростира братството и посвещението, присъщи в миналото за неколцина избраници, върху цялото човечество. Към тях Исус добавя най-дълбоката от Мистериите, най-великата от силите: тази на своята жертва. Нея той превръща в невидима, но несломима верига между себе си и своите съмишленици. Тя дава божествена власт на възвишената му душа, върху техните, а и върху всички човешки сърца. Исус с блага нежност, като пред последно сбогуване, поднася на любимите си ученици потира на истината, дошъл от времето на пророците, златната чаша на посвещението, която старейшината на есеите му поднася, провъзгласявайки го за пророк, съсъда на небесната любов, който Божите синове му подават по време на възвишения му екстаз, чашата, в която вижда как проблясва собствената му кръв.

Ще доловят ли, ще схванат ли апостолите мисълта за изкуплението, което обгръща световете? Тя свети в дълбокия скръбен поглед, който Учителят пренася от любимия си ученик върху този, който ще го преда де. Не, те още не я разбират. Дишат мъчително, като в лош сън, тежка и червеникава пара се носи из въздуха. Те се питат на какво се дължи странното сияние около главата на Христос. Когато накрая Исус заявява, че ще прекара нощта в молитви в Маслиновата градина, и се надига, за да каже: „Да вървим!", те нямат никакви предчувствия за това, което идва.
* * *

Исус потъва в нощта на Гетсимания. Още преди това той усеща с ужасяваща яснота стесняването на адския кръг, който ще го задуши. Исус тръпне от ужаса на приближаващото, от страшното очакване на момента, в който ще бъде заловен от своите врагове Душата му за миг се стъписва пред изтезанията, които предстоят. Кървава пот избива върху челото му. Но молитвите му дават сили.

От тъмнината долита неясна глъч, сред маслиновите дървета проблясват светлините на факли, дочува се дрънченето на оръжие: пристигат бойниците на синедриона. Води ги Иуда. Той целува учителя си, за да познаят те пророка. Исус му връща целувката с неизразимо милосърдие и пита: "Друже, защо си дошъл?”68. Толкова голяма е тази благост и толкова кротка е братската целувка, която Христос дава в замяна на най-долното предателство, че Иуда, допреди миг суров и твърд, е обзет от угризения на съвестта, от отвращение към самия себе си и малко след това се самоубива. Коравите ръце на войниците сграбчват галилейския рави. След кратка съпротива ужасените ученици се изгубват подобно на шепа зърна, разпилени от вятъра. Единствени Иоан и Петър са край него, готови го следват до самия съд, със сломени сърца и тръпнещи души. Но Исус е спокоен. От този момент насетне от устните му не излиза нито жалба, нито стон.

В това време синедрионът набързо се събира на общ съвет. Посред нощ пред него изправят Исус. Съдът се стреми да приключи колкото е възможно по-бързо с опасния пророк. Жертвоприносителите – свещеници в пурпурни, жълти и виолетови туники и тюрбани на главите, са седнали тържествено в полукръг. Сред тях на по-висок престол величествено се е разположил великият първосвещеник - Каиафа. В двата края на полукръга на малки трибуни пред масата са се Възправили обвинителят и защитникът на подсъдимия – аdvocatus Diaboli u advocatus Dei. Исус в бяла есейска роба, напълно безучастен към ставащото, стои прав в центъра. Охраната,въоръжена с ремъци и въжета, с голи до раменете ръце, поставени на хълбоците, и страшен поглед го обгражда от всички страни. Всички свидетели само подкрепят обвинението, ни кой не се обявява в негова защита. Първосвещеникът, върховният съдия, е всъщност главният обвинител; тъй нареченият процес е мярка за публично оправдание на престъплението на мнимата религия, предварително отмъщение на един обезпокоен за своята власт свещеник.

Каиафа се възправя на престола си и обвинява Исус, че изкушава народа. Няколкото случайно събрани из сред тълпата свидетели дават противоречиви показания. Накрая един от тях съобщава думите, които назарянинът неведнъж е изричал под портика на Соломон:

-„Мога да разруша Божия храм и в три дни да го съзидам”69. Исус мълчи.

- Нищо ли не отговаряш? - пита първосвещеникът.

Исус не казва нищо, защото знае, че без друго ще бъде осъден, и не желае да пилее думите си напразно. Но това твърдение не е достатъчно за смъртно наказание. Необходимо е някакво по-тежко признание. За да го изтръгне от подсъдимия, хитрият садукей Каиафа му задава един въпрос на чест, който докосва сърцевината на неговата мисия:

-Ако си Ти Христос, кажи ни! Отначало Исус отговаря доста уклончиво, което доказва, че не желае да стане жертва на хитростта:

- Ако ви кажа, няма да повярвате; ако ви пък и попитам, няма да Ми отговорите.

Каиафа, не сполучил с хитростта си на съдия, се възползва от правото си на велик първосвещеник и подхваща тържествено:

- Заклевам Те в Живия Бог, да ни кажеш, ти ли си Христос, Син Божий?

Запитан по такъв начин, принуден да отрече или да потвърди своята мисия пред най-висшия представител на религията в Израил, Исус не се колебае. Той отвръща спокойно:

- Ти рече; казвам ви обаче: отсега ще видите Сина Човечески, седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци70.

Произнасяйки тези слова в стила на пророк Даниил и книгата на Енох, посветеният есеин Иешуа не говори на самия Каиафа. Той е уверен, че садукеят агностик е неспособен да го разбере. Той говори на първо свещеника на Иехова и чрез него на цялото свещеническо съсловие: „След осъществяването на моята мисия, скрепено с печата на собствената ми кръв, безусловното господство на религиозния закон по принцип и фактически завършва. Мистериите ще бъдат разбулени и човекът ще съзре божественото чрез човешкото. Религиите и култовете, които не ще знаят как да показват и да оживотворяват едното чрез другото, ще станат безсилни." Ето съгласно езотеризма на пророците и есеите смисъла на „Сина, седнал отдясно на Отца". Така разбран, отговорът на Исус пред иерусалимския първосвещеник съдържа интелектуалния и научен завет на Христос към земните божи наместници, така както ритуалът на Тайната вечеря съдържа неговия завет на любовта и посвещението към апостолите и хората.

Говорейки на Каиафа, Исус говори на света. Но садукеят, вече чул онова, което му трябва, представа да го слуша. Той се провиква:

- Той богохулства! Каква нужда имаме вече от свидетели? На, сега чухте богохулството му! Как ви се струва?

Единодушният злокобен шепот на синедриона отвръща:

- Заслужава смърт.

На присъдата, издадена от висините, отговарят подлите хули и грубите оскърбления на низините. Стражите около него го плюят, удрят го през лицето и крещят:

- Проречи кой те удари71.

Въпреки потока от долна злоба и ярост одухотвореното и бледо лице на великомъченика запазва мраморната си неподвижност и мечтателния си израз. Казват, че имало статуи, които плачат, но има и страдания без сълзи, неми молитви на жертвите, които поразяват палачите и ги преследват цял живот.

Но това не е краят. Синедрионът може само да произнесе смъртната присъда, но за да бъде изпълнена, е необходимо съгласието на светските римски власти. Срещата с Пилат, предадена детайлно от Иоан, е не по-малко забележителна от тази с Каиафа. Диалогът между Христос и римския управник, в който необузданите възклицания на еврейските проповедници и крясъците на фанатизираната тълпа играят ролята на хора в античната трагедия, е убедителен като вечните истини, разкривани в драмите. Защото той разголва душите на персонажите и показва сблъсъка между трите сили на деня: римското кесарство, тесногръдото иудейство и универсалната религия на Духа, представяна от Христос. Пилат е съвършено безразличен към този религиозен спор, но се страхува от народните вълнения, които би предизвикала смъртта на Христос. Затова разпитва Исус много внимателно, подава му дори спасителна сламка, надяваше си, че той ще се възползва от нея.

- Ти ли си Иудейският цар?

- Моето царство не е от тоя свят.

- И тъй, цар ли си Ти?

- Аз затова се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствам за истината.

Пилат не разбира Исусовите думи за духовното царство, както и Каиафа не разбира религиозния му завет.

- Що с истина? - повдига рамене той и тази фраза на римския скептик разкрива състоянието на душите в тогавашното езическо общество, както и във всяко упадъчно общество. Пилат съзира в обвиняемия само един невинен мечтател и добавя:

- Аз не намирам никаква вина у него. Той предлага на евреите да го освободят, но простолюдието, насъсквано от свещениците, закрещява:

- Не Него, а Варава!

Пилат, който ненавижда евреите, с иронична усмивка нарежда да бъде бичуван техният самозван цар. Той мисли, че това ще задоволи фанатизираните тълпи. Но те озверяват още повече, от всички страни се носи възгласът: "Разпни Го!"

Въпреки разпалените народни страсти Пилат продължаха да се съпротивлява, отвратен от толкова много жестокост. В живота си той е видял да текат потоци кръв, изпратил е на изтезания много бунтовници, чул е безброй стенания и проклятия, но нищо не е нарушало безстрастието му. Сега обаче нямото, стоически понасяно страдание на галилейския пророк, наметнат с багреница, с трънен венец на челото, го разтърсва с неизпитана тръпка. Римският управник изпада в мимолетен и странен унес и без да се замисля за значението на своите слова, неволно изрича думите: "Ессе Ноmо! Ето човека!" Суровият римлянин е почти развълнуван, той се готви да произнесе оправдателна присъда. Свещениците от синедриона, които го пронизват с острите си погледи, виждат това вълнение и се уплашват за своята плячка. Те лукаво се споразумя ват помежду си. После в един глас се провикват, издигайки дясната си ръка и извръщайки глави в престорен ужас:

- Той Себе Си направи Син Божи! "Когато Пилат чу тези думи - пише Иоан, - повече се уплаши." Коя е причината за Пилатовия страх? Какво става с този римлянин неверник, който презира с цялото си сърце евреите и тяхната религия и вярва единствено в политическата религия на Рим и в кесаря? Да, той има сериозни основания да се страхува. Макар и натоварено с различен смисъл, понятието Син Божи, е широко разпространено в древния езотеризъм и Пилат, макар и скептик, има своите суеверия. В Рим по време на Малките мистерии на бог Митра*, в които се посвещават римските легионери, той навярно е чул откровението, че Божият син е изразител на божеството. На който и народ, на която и религия да принадлежи той, посегателството върху живота му е голямо престъпление. Пилат не вярва в персийските измислици, но тези думи го безпокоят и увеличават объркването му. Тогава евреите хвърлят в лицето на проконсула следното обвинение:

- Ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всякой, който прави себе си цар, е противник на кесаря... Ние нямаме друг цар освен кесаря.

Аргументът е необорим - по логиката на онова време да отричаш Бога е малко, да го убиеш е нищо, но да заговорничиш срещу кесаря е престъпление на престъпленията. Пилат е принуден да се върне и да произнесе присъдата72. Така в края на земния си живот Исус се изправя лице в лице срещу господаря на света, срещу своя окултен враг, с когото се е сражавал цял живот макар и непряко. Сянката на кесаря го изпраща на кръста.

Нещата имат своята дълбока логика: евреите го предават, призракът на Рим, протягайки ръка, го убива. Умъртвява неговото тяло, но Той - великомъченикът Христос, отнема за вечни времена ореола, присвоен от кесаря, божествената слава, осквернена от абсолютната Власт.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница