Лекции държани в Берлин между 23. 1904 и 1906 г превод от английски: вера гюлгелиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от копие



страница13/29
Дата02.02.2017
Размер4.24 Mb.
Размер4.24 Mb.
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   29

Растението, животното и човекът, такива каквито те стоят пред нас днес, са само зародиш на онова, което те ще станат. Съвременното растение е само едно символично указание на нещо, което ще се появи в следния човешки еволюционен цикъл в по-висша слава и яснота. И когато човекът ще е преодолял и ще се е освободил от животинското, той ще стане нещо, за което днес той е само намек. Така растителното, животинското и човешкото царство са трите веществени царства, през които човекът трябва да премине; те са неговото световно тяло, а душата ще е разпъната на това световно тяло.

Разберете противоположността между растение, животно и човек. Растението е точно обратен образ на човека. Това има много дълбоко и важно значение, когато схванем растението като точен обратен образ на човека, а човекът като обратно обърнато растение. Външната наука не се занимава с такива въпроси; тя приема нещата такива, каквито те се представят на външните сетива. Науката обаче, свързана с теософията разглежда значението на нещата в тяхната връзка с цялата останала еволюция. Тъй както Гьоте казва/*5/, че "всяко нещо трябва да бъде видяно само като едно съответствие".

Растението има своите корени в Земята и разгъва своите листа и цветове към Слънцето. Понастоящем Слънцето има в себе си силата, която някога беше съединена със Земята. Слънцето, разбира се, се е отделило от Земята. Цялата слънчева сила е нещо, с което нашата Земя някога е била проникната; тогава силата на Слънцето живееше в Земята.

Днес растението все още търси онези времена, когато слънчевата сила беше още съединена със Земята, като излага своите цветове отворени към тази сила. Слънчевата сила е етерната сила в растението. Като разтваря своите възпроизвеждащи органи срещу Слънцето, растението показва своето дълбоко сродство с него; неговият възпроизвеждащ принцип е окултно свързан със слънчевата сила. Главата на растението/коренът/, която е заровена в тъмнината на Земята, същевременно е сродна със Земята. Земята и Слънцето са две полярни противоположности в развитието.

Човекът е обърнато растение; растението обръща своите възпроизводителни органи към Слънцето; главата му сочи надолу. При човека е точно обратното; той носи главата си високо, ориентирана към висшите светове, за да приеме духа, а възпроизводителни му органи са насочени надолу. Животното стои по средата между растение и човек. То е направило половин обръщане, образувайки, така да се каже, напречната греда на линията на направлението, както на растението, така и на човека. Гръбначният стълб на животното е хоризонтален, така прерязва линията, образувана от растение и човек, и така се образува кръст. Представете си растителното царство растящо надолу, човешкото царство нагоре, а животинското царство – хоризонтално; тогава сте си формирали кръста от растителното, животинското и човешкото царство.



Това е символът на кръста.

Той представлява трите жизнени царства, в който човекът трябва да влезе. Растително, животинско и човешко царство са следващите три царства, в които ще влезе човекът. Всичкото е развито от минералното царство; това е днес основата. Животинското царство образува един вид бент между растителното и човешкото царство и растението е един вид огледален образ на човека. С това е свръзано, че човешкият живот, онова в човека, което живее физически, е сродно най вече с това, което живее в растението. Необходими ни са много лекции, дълбоко да обоснова това; днес мога само да го загатна. Когато човекът иска да запази дейността на своя физически живот, той най-добре може да направи това чрез растителна храна, тъй като тогава той ще приеме онова, което първоначално е било сродно с физическата жизнена активност на Земята. Слънцето е носител на жизнените сили, а растението е онова, което расте насреща на слънчевите сили. И човекът трябва да обедини това, което живее в растението със своите собствени жизнени сили, така неговите храни окултно са същите като растението. Животинското царство действа като бент, като връщане назад. Оттам във формата на кръста то прекъсва процеса на развитието, за да започне ново начало.

Човекът и растението са противоположни едно на друго, но са сродни. Докато животинското – а всичко, което се изразява в астралното тяло е животинско, – пресича двата принципа на живота. Човешкото етерно тяло на една по-висока степен ще даде основата на безсмъртния човек, който повече няма да подлежи на смъртта. Етерното тяло понастоящем се разпада при смъртта на човека. Но колкото повече човек се усъвършенства и пречиства отвътре, толкова по-стабилен става той и толкова по-малко ще загива. Всяка грижа за етерното тяло допринася за безсмъртието на човека. В този смисъл е вярно, че колкото по-естествено е развитието и колкото повече то е насочено към силите на живота – с това не се има предвид ..(неразбираем текст) и животинските страсти, – толкова повече човекът спечелва безсмъртието.

Животинското е един поток, който пресича човешкия живот; това беше едно забавяне, необходимо за повратната точка в потока на живота. Човекът е трябвало за известно време да бъде съединен с животинското, за да се извърши преходът. Ала той трябва да се освободи от животинското и да се върне отново към потока на живота.

В началото на нашите човешки въплъщения на Земята ние бяхме надарени със силата на живота. Това символично е изразено в легендата, когато Адамовият син Сет взе издънка от Дървото на живота, която по-нататък бе култивирана от синовете Божии. С това се изразява онази трикратна човешка природа, която би трябвало да бъде облагородена. След това Мойсей отряза своя жезъл от това дърво на живота. Този жезъл на Мойсей не е нищо друго освен външния закон. Ала какво е външен закон?

Външният закон присъства, когато някой, който трябва да издигне една външна сграда има план – това са законните взаимовръзки на хартия – и тогава камъните на външната сграда се издялват и свързват един с друг според плана. Също и стоящият закон в основата на един държавен план е външен закон. Човечеството е под жезъла на Мойсей. И всеки, който следва моралите закони от страх или с оглед на награда, следва само външния закон. Но и който разглежда науката само по един външен начин, следва само външния закон; а какво друго има там освен външни закони! Всички закони, с които се запознаваме в науката са такива външни закони. Чрез тях обаче ние не ще намерим прехода към по-висшата човешка природа, а ще продължаваме да следваме само закона на Стария завет, който е Жезълът на Мойсей. Обаче този външен закон би трябвало да бъде модел за вътрешния закон. Човек трябва да се научи да следва закона във вътрешността си. Този вътрешен закон трябва да стане импулс на живота при човека; от вътрешния закон той трябва да учи да следва външния закон. Не този живее с вътрешния закон, който изгражда един план, а този, който гради храма от най-вътрешния си импулс, така че душата да потече в съединяване на строителните камъни. Не онзи, който следва само законите на държавата, живее във вътрешен закон, а този, за когото те са импулси на неговия живот, защото те са сраснали с неговата душа. И не е морален този човек, който следва някакъв морален кодекс от страх или заради награда, а онзи, който следва законите, защото ги обича.

Докато хората не бяха узрели да приемат вътрешно законите, дотогава в закона присъстваше Жезълът на Мойсей, който постави човека под робство, дотогава законът лежа в Кивота на завета. Когато принципът на Павел, принципът на милостта, дойде до човека, той получи възможност да стане свободен от закона. В това лежи дълбочината на павловото схващане, че прави разлика между закон и милост. Когато законът бъде проникнат с любов, когато любовта се съедини със закона, тогава той става милост. По този начин трябва да се разбира павликянското различаване между закона и милостта.

Сега можем да проследим Легендата на кръста по-нататък. Дървото беше използвано за мост между два бряга, защото не бе подходящо за колона в Соломоновия храм. Това беше подготовка. Кивотът на завета беше в храма, но Словото, станало плът, все още не беше там. Като мост над един поток беше поставено дървото, но само Савската царица позна ценността на дървото за храма, което би трябвало да живее в съзнанието на душата на цялото човечество. Същото дърво бе използвано за направа на кръста, на който Спасителят беше разпънат. Онзи, който обедини двете по-ранни течения на еволюцията, който накара светското и духовното да потекат едно в друго, самият Христос е съединен с живия кръст. Поради това Той може да носи Дървото на кръста като нещо външно, което Той носи на своя гръб. Самият Той е свързан с дървото на моста. Затова може да постави мъртвото дърво върху Себе си.

Човекът сега е вплетен в по-висшето естество. Преди той живееше в низшата природа. В християнския смисъл сега той живее в по-висшата природа, а кръстът – низшата природа – той носи като нещо чуждо през неговите вътрешни жизнени сили. Сега религията вече става жива сила в света, сега престава животът във външната природа, кръстът напълно става дърво. Външното тяло на човека вече става носител на вътрешната жива сила. Там се проявява великата мистерия: Кръстът се поема върху гърба.

Нашият велик поет Гьоте представи идеята за моста по много красив и значителен начин в неговата "Приказка за зелената змия и красивата Лилия"/*6/, където той изобразява издигнето на един жив мост, като змията се препречва върху реката. Всички по-напреднали посветени са използвали същия символ за едно и също нещо.

Така ние се запознахме с дълбокото вътрешно значение на святата легенда за кръста. Видяхме как е бил подготвен преходът, който се извърши чрез християнството и който все повече и повече трябва да се извърши с напредване на времето чрез християнизирането на света. Видяхме как кръстът, доколкото е образ на трите външни тела, умира; как той е способен да оформи само външната връзка между трите по-нисши и трите по-висши царства, между двата бряга, разделени от потока. Дървото за кръста не е могло да стане колона в Соломоновия храм, докато човек не го признае за свой собствен символ. Само тогава, когато човек пожертва сам себе си, когато направи храм от своето собствено тяло и стане способен сам да носи кръста, ще стане възможно сливането на двата потока.

Оттам и християнските църкви имат за символ кръста. С това се изразява, че живият кръст е скрит във външната сграда на храма. Обаче тези два потока, живият Божествен поток от една страна и светско-минералният поток от друга, се съединиха в Спасителя, разпънат на кръста, където по-висшите принципи лежат в самия Спасител, а по-низшите в кръста. И от сега нататък това съединяване трябва да стане органично и живо, както Апостол Павел го изрази особено дълбоко. Без знанието за онова, което разисквахме тук днес, писанията на Апостол Павел не могат да бъдат разбрани. На него му бе ясно, че Старият завет, който създава противоречия между човека и закона, трябва да свърши. Само когато човек съедини себе си със закона, когато го поеме на своя гръб, когато го понесе, тогава вече няма да има противоречие между вътрешната човешка природа и външния закон. Тогава е постигнато това, което християнството иска да постигне.

"Със закона дойде грехът в света"./*7/ Това е едно дълбоко изказване на Павел. Кога има грях в света? Когато има закон, който може да бъде нарушен. Но когато законът така бъде съединен с човешката природа, че човекът да върши само добро, тогава не може вече да има грях. Човекът противоречи на закона на кръста само дотогава, докато той не заживее вътре в него, а е нещо външно. Оттам Павел вижда Христос на кръста като победа над закона и победа над греха. Едно проклятие е да висиш на кръста, това означава да си подчинен на закона. Грях и закон принадлежат един на друг в Стария завет, законът и любовта са обединени в Новия завет. Един отрицателен закон е свързан със Стария завет; един положителен закон, който е жив, е законът на Новия завет. Този е преодолял закона на Стария завет, който го е обединил със своя собствен живот. Той същевременно го е направил свещен.

Това е, което искат да кажат думите на Павел, намиращи се в Посланието към Галатяните, гл, 3:11-13: "А че чрез закона никой не е оправдан пред Бога, това е явно; защото праведният ще живее чрез своята вяра. Законът не се гради обаче върху вярата; а човекът, който го изпълнява (от себе си), ще бъде жив чрез това. Христос ни изкупи от проклятието на закона, който беше проклятие за нас, защото е писано: Проклет е всеки, който виси на дървото".

С думата "дърво" Павел свързва понятията, с които боравихме днес. Така ние непрекъснато трябва да проникваме все по-дълбоко в онова, което са казали великите посветени. Ние не се приближаваме към християнството, като го приспособяваме към нашите собствени изисквания, като го приспособяваме към съвременния материалистичен разум, който отрича всяко по-висше нещо, а като непрекъснато издигаме себе си нагоре в духовните висини. Тъй като християнството бе родено от посвещението, ние едва тогава можем да го разберем и да бъдем в състояние да вярваме, че то съдържа безкрайни дълбини, когато се откажем от възгледа, че трябва да доведем християнството по-близо до днешното разбиране, и когато нашето противодуховно материалистично мислене се издигне отново към християнството. Съвременното разбиране трябва да се издигне от минерално-мъртвото към живата духовност, ако иска да разбере християнството.

Представих ви тези възгледи, за да достигнем до понятието за новия Йерусалим.
ОТГОВОР НА ЕДИН ВЪПРОС

Въпрос: Легендата много стара ли е?

Отговор:/1/ Тази легенда е съществувала по времето на мистериите, ала не е била записана. Мистериите на Антиохия са били мистерии на Адонис. В тях е било празнувано Разпятието, Погребението и Възкресението като външен образ на посвещение. Скръбта на жените при кръста се явява още там; тя отново ни се явява в лицата на Мария и Мария Магдалена. Това се свързва с една версия, подобна на тази в легендата, която също е подобна в мистериите на Апис и Митра, и която се намира в мистериите на Озирис. Онова, което бе все още апокалиптично там, е изпълнено в християнството. Както Йоан обрисува бъдещето в своето Откровение, така старите апокалиптични предсказания се проявяват в нови легенди.

Втори отговор: Легендата е средновековно-историческа, но преди това е била записана подробно от гностиците. Също и по-нататъшният път на кръста е даден там. Но и средновековното изложение също съдържа указания за това. Средновековните легенди показват по-неясно пътя на мистериите. Но ние можем всички да ги проследим назад. Тази легенда е свързана с мистериите на Адонис, с антиохийската легенда, в която Разпятието, Погребението и Възкресението стават външен образ на вътрешно посвещение. Скърбящите жени също се явяват там и има една версия, много подобна на легендата за Озирис. Всичко, което е апокалиптично в тези легенди, е изпълнено в християнството. Савската царица вижда по-дълбоко и познава истинската мъдрост.

Първият текст на отговора е взет от бележки на Щайнер, вторият текст – от бележки на Ребщайн /Reebstcin/.


ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

ОТНОСНО ИЗГУБЕНИЯ ХРАМ И КАК ТОЙ ЩЕ БЪДЕ ВЪЗСТАНОВЕН

/Във връзка с Легендата за кръст, или Златната легенда/

/Четвърта лекция/

Берлин, Петдесятница, 5 юни 1905 г.

Алегория за изгубеното Слово и неговото търсене. Във връзка с празника Петдесятница.

Сред алегориите и символите, които желаем да разгледаме в тези лекции, се намира също символа за т. нар. изгубено Слово, което трябва отново да бъде намерено. Ние вече говорихме за храма, който беше изгубен и трябва да бъде възстановен. Днес към това можем да прибавим едно кратко разглеждане за изгубеното слово и неговото търсене, тъй като тази тема има известна връзка със символичното значение на Петдесятница. Аз говорих за някои неща, които ще споменем днес, преди една година./*1/ Но понеже има някои сред нас, които може да не са чули лекцията миналата година; не е излишно да посочим тези неща отново. Освен това ние сме в състояние да разглеждаме такива въпроси ежегодно и да ги разискваме по-основно и изчерпателно. Някои неща, които не можеха да бъдат споменати миналата година, сега, може би, могат да бъдат разисквани, понеже сме прибавили нещо към нашето знание.

Петдесятницата е свързана с онзи символ, който е известен и в църквата и в Свободното масонство като символ на изгубеното Слово, което отново трябва да бъде намерено. С това ние се докосваме до християнски мистерии с истинска и изключителна дълбочина. Ние ще докоснем още веднъж това и то по задълбочено околкото направихме миналата седмица – задачата и мисията на мъдрия Соломон и цялото бъдещо значение на християнските истини.

Петдесятницата е свързана с онова възприятие на човешкото най-вътрешно същество, което съществуваше в ранното християнство, ала което постепенно е било загубено в християнството, което живее в различните западни църкви. Петдесятница е празникът, който би трябвало ежегодно отново да напомня на човека за неговото освобождение, за това, което ние наричаме свобода на човешката душа.

Как човекът всъщност е достигнал до това, което ние наричаме негова свобода, това означава до неговата способност да различава добро и зло и в свобода да върши или доброто или злото? Вие знаете, че човекът е минал през дълга еволюция, преди да дойде до степента, където той стои днес и че ние сме минали средната точка на развитието. Приблизително в средата на атлантската епоха, която предшества нашата собствена епоха лежи средата на цялото човешко развитие. Сега вече сме преминали тази средна точка. Поради това ние сме първите мисионери на втората половина, първите вестители на една възкачваща се дъга. Докато човечеството до времето на Атлантида се намираше в слизащата дъга, беше включено в един вид слизащо развитие, като се потопи в най-големите дълбини на материалния живот, сега то отново се изкачва към духовното развитие.

Онова, което ние човешките същества не притежавахме преди средната точка на нашата земна еволюция беше свобода на избора между добро и зло. Не можем да говорим за добро и зло, и в по-низшите природни царства. Би било смешно да разискваме дали един минерал иска да кристализира или не; той кристализира, ако се появят подходящите условия. Също така ще бъде смешно да питаме дали лилията иска да цъфти или не; или да помолим лъва доброволно да се въздържа от убиване и изяждане на други животни. Едва при човека и то само в нашата фаза на развитието говорим за онова, което наричаме свобода на избора. Само на човешките същества приписваме възможността да различават между добро и зло. Как човекът е получил тази способност за различаване е описано в Библията в сцената на изкушението с големия символ на Грехопадението, където Дяволът или Луцифер се явява на Ева и я придумва да яде от Дървото на познанието. Чрез това човекът получи правото на свободен избор и с него той встъпи във втората част на своя път на развитие. Както сега не можем да питаме за добро и зло при минерали, растения и животни, така не можем да питаме за добро и зло при човека, преди онази средна точка от световното развитие. Нещо друго е свързано с това.

Във всяко езотерично учение нашият съвременен свят и всичко свързано с него се означава като Космос на любовта. А Космосът или Вселената на мъдростта предшестваше тази Вселена на любовта. Сега да погледнем това в един по-дълбок смисъл.

Вие знаете, че нашата земна еволюция космологично беше предшествана от лунната еволюция./*2/ Един още по-далечен предшественик на нашата Земя беше Слънцето. Още по-рано беше Сатурн. Човекът е изминал тези три еволюционни стадии: Сатурн, Слънце и Луна.14 Нашата Земя вече е преминала през три цикли, в които сатурновото развитие бе повторено в първия кръг15 слънчевото развитие във втория кръг и лунното развитие през третия кръг. Всеки от тези кръгове започва така, че планетата формира себе си като една изключително фина субстанция, като умствена субстанция. Земята е присъствала като такава субстанция, когато започва своя четвърти кръг, това е съвременният цикъл. Тя най напред повтаря трите предишни кръга: Сатурновия цикъл в арупа, слънчевия цикъл в рупа и лунния цикъл или кръг в астралността.

Така нашата Земя преминава още веднъж през по-ранните състояния, преди да достигне до настоящата си физическа гъстота. Преди нашето настоящо състояние, тя беше астрална. Ние отбелязваме астралния глобус /кълбо/16 като един вид Космос на мъдростта. Всеки Космос или кълбо отново се разделя на седем епохи. Така ние имаме 7 расови цикли /или велики епохи/ в нашето настоящо кълбо: Полярната раса, хиперборейската, лемурийската, атлантската и сега арийската раса/или епоха/, в която ние живеем. Шестата и седмата раса ще дойдат по-късно. След това Земята ще се върне отново в астрално състояние. Тези расови цикли съставляват седем последователни периода на физическата еволюция на Земята. Астралният прадед ни се представя по същия начин в 7 последователни периода, съответстващи на 7 раси. Обаче не е съвсем правилно да се говори тук за раси; формите, които тогава са живели, не могат правилно да бъдат наречени раси. Да говорим аналогично и тук за раси, не е правилно. Имало е други форми, които са се проявявали. В езотеричния език тези предишни астрални периоди се наричат царството на мъдростта и техните форми се наричат 7-те периода на мъдростта, в които са управлявали 7-те царе на мъдростта, или 7-те царе от династията на Соломон. Тъй като във всеки от тези периоди е живяло по едно същество от същия вид като душата на Соломон, каквато е била душата, която се е въплътила в Соломон. Този Космос на мъдростта бе заместен от действителния земен Космос, Космоса на любовта.

Сега нека да ни стане ясно, какво става по време на формирането на Земята от наша гледна точка. Когато Земята започва да се формира, тя все още е била свързана със Слънцето и с онова, което ние сега наричаме Луна. Заедно с тези две тела Земята е образувала едно общо цяло. Най-напред Слънцето се отделя от Земята. Целият земен живот става различен чрез това. Докато преди не е можело да става въпрос за смърт, защото е имало непрекъснат живот, сега навлиза смъртта, както я познаваме при едно растително тяло, съставено от клетки. Докато растението се състои от една единствена клетка, не настава разпадане, когато следната клетка се ражда. Друго е, когато се изгради цял организъм от много клетки. Този организъм се разпада на своите части и отделната част вече не е целият жив процес. Този вид смърт настава, когато Слънцето се отдели от Земята. Като резултат от отделянето на Луната се появява разделянето на половете в средата на лемурийската раса. Отделянето на Луната внася разделяне на едновременно мъжко-женското същество в същества, които са или само мъжки или само женски. Чрез това хората приеха формата, която имат и сега в света.

Какво се е случило тогава през тези важни космически събития когато първо Слънцето, а след това Луната се отделят от Земята? Ако искаме това да ни стане ясно, би било добре да посочим, че по онова време Земята се е променила от една много тънка, но вече физическа материя в нещо, което непрекъснато е ставало по-плътно, по-дебело. Първата физическа субстанция е била етерна субстанция, която е присъствала във всички човешки същества на Земята и която е много фина субстанция, по-фина от нашия газ.

Понастоящем ние различаваме три форми материя на нашата Земя – твърда, течна и газообразна, последната някога беше наречена въздух. Освен това езотерически ние различаваме четири форми етер: първата форма – огнен или топлинен етер, който прави всички тела способни да бъдат проникнати от топлина; втората – светлинен етер; третата – химичен етер, в който атомите се смесват според известни числени закони "афинитет по сродство"; и четвъртата – физически или жизнен етер; всичко четири вида етер, проникващи Земята. Първоначално Земята се развива в тези четири вида етер. След това тя се сгъстява и втвърдява. Това втвърдяване за първи път става през лемурийската епоха. Преди това трябва да си мислим за една етерна Земя, която бе достъпна за твърде по-различни сили, отколкото е нашата настояща физическа Земя. Аз искам да ви разясня това.



Сподели с приятели:
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   29


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница