Лекции държани в Берлин между 23. 1904 и 1906 г превод от английски: вера гюлгелиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от копие



страница20/29
Дата02.02.2017
Размер4.24 Mb.
Размер4.24 Mb.
1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   ...   29

Така ние виждаме, че една национална мисия живее в целия народ и всеки отделен негов член е ориентиран към тази мисъл., Каквото първоначално бе култивирано от гръцкото изкуство в красивите форми на сетивния свят в сферата на скулптурата, каквото беше култивирано като закон, а по-късно се задълбочи в моралност, в нашето време го изградихме от предишните форми като технически живот в полза на гражданите. Основаваха се градове, те растяха и процъфтяваха и по този начин развиха своя собствена култура, културата на гражданството. От това по-късно се разви една моралност на личната полза, която даде подтик за растежа на една едностранчива наука, която трябваше да достигне своята връхна точка през нашето време.

В това ние можем да открием действието на един девакански принцип. Универсалната страна на тези промени в течение на еволюцията е, която ни показва, по какъв начин въздейства националната мисъл. Как тази мисъл се изразява, зависи от народностното групово астрално тяло, от народностния темперамент. Изкуството например при друг народ, би се изразило по съвсем различен начин отколкото при гръцкия народ.

Макар че народностната мисъл наистина живее във всеки отделен член на народа, отделният човек не се изчерпва с нея. Редом с нея, човекът изразява и собствената си личност. Нещо твърде забележително и специално ни се разкрива тук. Много по-лесно е за един човек да види своя път в мисловния свят на своя народ, в неговата деваканна мисия, отколкото да дойде до правилното равновесие между собствените си чувства и националните чувства. Това не е лесно, особено за онези, които са придобили по-високо образование и изисканост. Уравновесяването между чувствата на индивида и народа по-бърже се постига в по-ниските нива на еволюцията, тъй като на тези нива се развива една по-голяма принадленост между индивидуалното чувстване и националната чувствителност. На колкото по-ниско ниво стои индивидът, толкова е по-силен изразът на националната чувствителност, народната мисъл у него, така както животното е израз на вида си.

С развитието си обаче човекът повдига собственото си астрално тяло, то става по-диференцирано, по-специфично. И тогава става възможно за неговото астрално тяло да придобие онази нагласа на ума, която стои над манталитета на неговия народ. Когато онова, което просветва надолу от това по-висше ниво се схване интелектуално или умствено, тогава много лесно могат да бъдат възприети идеалите. Понякога се случва, чувствата на астралното тяло на един човек да не са развити колкото неговото мислене. Мислите на народа биха могли да влияят върху мисленето на индивида толкова силно, че те да го обземат, преди той достатъчно да се е развил.

Индивиди, при които е такъв случаят, са идеалисти; те са мъчениците за прогреса на един народ. Те са такива, защото те самите бързат напред пред онова, което фактически е в останалото тяхно астрално тяло, защото те отправят тяхната цялостна въздигната душа към един идеал по един самопожертвувателен начин. Когато такива хора умрат, тяхната недоразвита астралност се установява още по-силно; онази част от нея, която не е включена в националния идеал започва да се проявява. В бъдеще те започват да се занимават само със собственото си развитие. Когато един такъв човек, който е бил велик и благороден идеалист, който е посветил себе си на идеалите на своя народ умре, той бива победен от личния елемент, който все още е в него. Тогава изпъкват по-низшите качества на астралното му тяло. Да предположим, че един такъв човек е станал мъченик. Той е създал нещо благородно, ала е бил зле третиран от своя народ, както такива напреднали хора често са третирани така. Обикновено, въпреки че по време на живота си смело и храбро следва своите идеали, той не се оглежда настрани. Но ако е бил преследван, може би и убит, поради своите идеали, тогава мисълта за отмъщение го обзема непосредствено след неговата смърт. Онова, което той е подтискал като личност все още е в него, когато е в камалока.

Един народ, който третира своите идеалисти по този начин, си създава лоши сили в камалока, които се обръщат срещу него. Русия си е създала такива лоши сили. Години наред там зле са третирани много благородни личности. По-нисшите сили на тези личности действат в камалока като неприятели на онова, което живее в Русия, като неприятели на онези, заради които са пожертвали живота си. Такива мъченици, които напоследък са умрели, могат да бъдат видени да се бият на страната на японците срещу собствения си народ. Това е факт, който става разбираем за нас, когато погледнем в по-дълбоко действащите сили на душевния живот. Събитията на бъдещето ни стават ясни, когато погледнем към тях от тази страна.

Ние живеем като членове на германските народи, заградени от славянските народи на Изток и от англоамериканските народи на Запад. Както американските, така и славянските народи са раси, които имат да изпълняват своята задача в бъдеще, раси, които все още стоят в началото на своята национална мисия. Основната характеристика на славянските народи е изразена в тяхната духовна предразположеност. Опитайте се да разберете славянската култура и вие ще откриете че тя клони към духовна култура, че нещо духовно расте там. Тези славянски народи трябваше първо да влезнат в отношения с расите, лежащи на изток, китайска и японска. Те са останали от по-раншните раси от Атлантида, както изобщо всички монголци са останали от по-късната атлантска култура. Те имат астрални тела, които сами вече клонят към духовното. Славянските народи трябва да влезнат в отношения с тях.

В Америка имаме нещо подобно. Там материализмът е доведен до крайност и е радикално навлязъл в мирогледа на народа. В съвременните времена това води дотам, че самият дух се тълкува по материалистичен начин. Докато сред славянските народи се появиха личности като Толстой, които искаха да стимулират развитието по един велик и красив начин от духовната същност на душата, американският народ прави усилие да схване духовността и душевността по материален начин. Поради това при него ние откриваме силен материален спиритуализъм и спиритизъм. При тях духът се търси по точно същия начин, по който те търсят физическите истини. Ала точно в начина на търсене се крие разликата. Ако вие търсите да видите духовното с очите, то става психично и тази психическа страна се е развила много силно в Америка.

Американските народи са поставени всред друг народностен елемент, произтичащ от Атлантида и надарен с психически наклонности. Този народностен елемент живее в африканските народи. Начинът, по който тези два народа се врастват един в друг е характерен. Психическото влиза във взаимодействие с психическото, духовното с духовното. По този начин имаме една духовна национална мисъл на Изток и една психическа на Запад.

Ние живеем с науката и с изкуството на един външен план. Сега духът би трябвало отново да бъде издигнат. Това може да стане или по един духовен начин или по един психичен начин. Духовният начин води до напредък, психическият начин е ретрограден, води назад.

Виждате как светът става разбираем, когато го разглеждаме от окултната му основа. Отново не би трябвало да се казва, че ние не можем да се убедим в тези неща. Човек трябва само да погледне онова, което става. Той ще се убеди чрез опита, когато сравни психическия възглед за живота и психическото изследване с мирогледа на окултизма. Когато се опитаме да разбираме окултния възглед за живота, тогава светът на явленията става все повече и повече разбираем. Такъв един окултен-духовен мироглед не ни оставя никакви празноти в разбирането за света. От това ние ще спечелим вяра в окултния свят, за който говори окултиста и чрез това ще възпитаме в себе си един елемент, който ще ни издигне по-високо. Това не е сляпо вярване, а едно изпробващо вярване. Това вярване ще стане по-силно и по-оправдано, по-стабилно и по-сигурно с всеки спечелен опит. И когато вярването е породило този усет за сигурност в самото себе си, то развива също и основа за знание. Човекът винаги е изпробвал, преди да се издигне до знанието. Който иска да има знанието преди изследването, е като някой, искащ да има плода преди семето. Ние трябва да извоюваме нашето знание. Ако вече знаехме, нямаше нужда да изследваме. Онова, което липсва на изследователите като сигурност и увереност, трябва да се достави от сигурността и увереността на вярването. Двете трябва да работят заедно и така накрая ще произведат онова, което трябва да пристъпи към нас като едно единство, плодът на опита – знанието.

Нека да чуем окултистите и да не казваме нито да, нито не. Но нека да третираме казаното като основа на нашия собствен живот и на нашето собствено поведение; нека да го третираме, като че техните изследвания са полезни показатели за нашия живот, тогава ще открием, че те ще ни водят през живота и накрая ще ни изведат до едно вътрешно знание и един живот, пулсиращ вътре в нас. Тогава ще открием, че те могат да ни бъдат водачи към доверие в изследването, към доволство и към един хармоничен живот вътре в нас.
ДВАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

ЦАРСКОТО ИЗКУСТВО В НОВА ФОРМА

/За мъже и жени заедно/

Берлин, 2 януари 1906 г.

Днес искам да ви говоря за нещо, което е много криво разбирано и за което в света се разпространяват изключително много заблуди. Мнозина от вас знаят, че вече говорих/*1/ на същата тема на нашето Общо събрание тази година и че по онова време, следвайки окултната практика, говорих отделно за мъжете и за жените. По специални причини, които може бе ще станат още по-ясни от самата лекция, днес аз не прилагам този древен обичай, понеже онова, което ме подтикваше както тогава, така и сега да разисквам този въпрос, е свързано с възможността рано или късно – да се надяваме по-рано – този древен обичай да бъде напълно изоставен.

Казах, че много недоразумения се разпространяват по този въпрос. Необходимо е да ви спомена само един факт от собствения ми живот, за да ви покажа, че наистина днес не е лесно, човек да прескочи онова, което е грубо казано фантастични и суеверни представи, съществуващи за него. От друга страна е необходимо да кажа колко е лесно човек невероятно да се изложи, когато борави с тези необичайни факти.

Искам да ви разкажа една случка от моя живот. Може би вие не бихте повярвали, обаче тя е вярна. Това беше преди около 17 или 18 години/*2/, когато бях в едно общество на университетски професори и на някои особено даровити поети. Сред професорите имаше и някои теолози от теологическия факултет на университета в този град. Те бяха католици. И тъй в тази компания се говореше следното: Не без основание и съвсем сериозно един от тези теолози, много ерудиран мъж не излизал нощем вече, защото вярвал, че върлуват свободните масони. Въпросният мъж бе представител на един голям факултет; не той разказваше това, а един друг. Той продължи да разказва, че когато бил в Рим известно число монаси на известен орден, може би 11, 12 или 13, разказвали това и са се заклели, че следната случка била истина.

Eдин известен епископ в Париж говорил в една своя проповед за ужасяващата опасност за света, произлизаща от Ордена на свободните масони. След проповедта при този епископ се приближил един мъж и му казал, че той е свободен масон и би искал да му даде възможност да присъства на едно събрание на ложата. Епископът се съгласил, казвайки си: – Ще взема със себе си малко свети реликви, за да ме пазят. Срещата била уговорена. Въпросният мъж завел епископа в ложата, където му било показано едно по-закрито място, от където той можел да наблюдава всичко, което става. Той застанал на показаното място, здраво стиснал светите реликви в ръка и зачакал да стане каквото ще. Онова, което видял, беше описано по следния начин: Подчертавам, че някои от компанията сметнаха че това е достойно да се обсъжда.

Ложата била отворена – всъщност тя носела името "Ложа на Сатаната", макар че пред света имала друго име. Появила се една забележителна фигура. По древен обичай – как е знаел този обичай, той не обясни, – фигурата не ходела. Наистина добре е известно, че духовете не ходят, а според някои представи те се плъзгат. Тази забележителна фигура открила заседанието. Епископът по никакъв начин не искал да разкаже какво се случило след това – то било твърде ужасно, – ала той повикал цялата сила на реликвите и като шум от гръмотевица, който преминал през всички редове, прозвучал викът: Ние сме предадени! – и онзи, който открил сесията изчезнал. Накъсо казано, блестяща победа на епископската сила над онова, което е щяло да стане.

И в тази компания това беше разисквано като съвсем сериозно нещо./*3/ От това вие можете да видите, че днес има хора, може би по-ерудирани от мнозина други мъже, добре известни, които въпреки това могат да смятат, че такова нещо може да се случи в Свободното масонство.

В средатана 80-те години на миналия век/*4/ се появи една френска книга, която беше представила тайните на свободните масони по най-страхотен начин, като те са били описани по-скоро страшни отколкото тайни. Тази книга специално разкривала, как свободните масони извършвали черна литургия. Тази книга бе извадена на сцената от един френски журналист, на име Лео Таксил. Той вдигнал много шум, като посочил и една свидетелка, наречена мис Вауган. В резултат църквата решила, че свободните масони и техните нощни срещи били толкова опасни, че намерила за необходимо да основе едно световно общество срещу Свободните масони. Направили съвещание в Триент. И макар че това не е било истинско съвещание, то било наречено "Втори събор в Триент". Посетили го множество епископи и стотици свещеници, председателствал един кардинал. /Този конгрес станал най-голямата победа на Таксил/. Но след това бе публикувано опровержение, като господин Таксил разкрил, че цялото съдържание на неговата книга, включително и споменатите хора, са били измислица.

Както виждате, има много възможности хората така много да се изложат. Това беше най-лошото компроментиране, което можеше да сполети една институция със световна репутация. От всичко това вие трябва да си извадите заключението, че всъщност почти нищо не се знае за Свободното масонство. Ако нещо беше известно за тях, щеше да бъде лесно човек да се информира и тогава не можеше да се говорят, и вършат такива глупости.

Наистина това или онова мнение за Свободното масонство преобладава в голяма част на обществото. Днес обаче положително не е така трудно, човек да си състави мнение, тъй като има доста изобилна литература, отчасти написана от онези, които са проучили много документи, а отчасти също съдържаща неща, за които свободният масон би казал, че са разказани от предатели. Всеки, който до известна степен се занимава с тази литература, ще си извади някакво заключение за това, което пише там. Но от нея да се дойде до едно правилно заключение е невъзможно, защото днес още повече важи, каквото е казал Лесинг, който сам е бил свободен масон./*5/ Когато той е бил приеман, Майсторът на церемониите го попитал: "Сега вие виждате нали, че онова, в което сте посветен, не е нищо враждебно на държавата или на религията?" На което Лесинг отговорил: "Да, трябва да призная, че не съм научил такива неща. Аз всъщност бих се радвал да науча и такива неща, тъй като тогава поне бих научил нещо".

Това изказване е на човек, който е бил в състояние да разгледа въпроса с правилно разбиране и да признае, че всъщност не е научил нищо от онова, което е ставало там. От това можете да си извадите поне заключението, че онези, които не са свободни масони не знаят нищо, тъй като дори онези, които са свободни масони не знаят нищо важно. Общо взето, те стигат до заключението, че нищо специално не са придобили. И все пак би било твърде погрешно да се вади такова заключение.

Има още и друго мнение, което има твърде малко общо с истинското Свободно масонство. В един текст, появил се 1875 г./*6/, авторът твърди, че Адам бил първият свободен масон. Човек не може да отиде по-назад от първия човек при търсенето на основателя на едно общество.

Други твърдят, че Свободното масонство е едно древно египетско изкуство; накратко, че то е онова, което винаги е било известно под името "Царското изкуство" и това наистина някои го поставят назад в пра древните времена. Накрая, много обреди – така се обозначават символичните дейности на Свободното масонство, – носят египетски имена и от тези имена бихте могли да си извадите заключението, че тук е включено нещо, произтичащо от древната египетска култура. Най-малкото, както вътре, така и вън от Свободното масонство, нашироко е разпространено мнението, че то е нещо много древно.

И тъй Свободното масонство наистина е нещо, което може да накара хората да се замислят. Самото име е свързано с две напълно различаващи се едно от друго мнения. Някои твърдят – и те не са голяма партия вътре в Свободното масонство, – че цялото Свободно масонство произлиза от занятчийското /Йоановото/ зидарство, от изкуството за издигане на сгради; докато другото мнение смята това за детински наивно и твърди, че Свободното масонство в действителност винаги е било едно душевно изкуство и че символите, взети от работата на Йоановото зидарство – като например престилка, чук, мистрия, длето, компас, линия, инструмент за чертане на прави ъгли, отвес, нивелир и пр., – трябва да се смятат за символи на вътрешната работа над самия човек. Така чрез израза "масонство – зидарство" трябва да се разбира не друго, а изграждането на вътрешния човек, работата за собственото усъвършенстване. Ако в днешно време говорите с един свободен масон, вие може да чуете да ви се казва, че е детински наивно да се вярва, че Свободното масонство някога е имало каквото и да било с работата на занаятчиите зидари. /Думата "mason" на английски означава зидар. От тук и българското Свободно масонство често е наричало себе си Свободно зидарство. Бел. прев./. Никога не е ставало въпрос за нещо друго, освен за изграждането на чудния храм, който е мястото на човешката душа; за изграждането на самата човешка душа, която трябва да бъде усъвършенствана и за изкуството, което трябва да се приложи. Всичко това е изразено в тези символи, така че великото да не бъде изложено на невежи очи.

Погледнато от съвременна гледна точка, и двата тези възгледа са напълно и съвършено неправилни, и то по следните причини. Що се отнася да първото мнение, – когато съвременният човек говори, че Свободното масонство е възникнало от Йоановото масонство, вече не го схваща за толкова важно, колкото би трябвало да се счита; що се отнася до второто мнение, – че тези символи служат само като метафори за работата върху душата, макар че от повечето свободни масони това мнение се счита като нещо неопровержимо, – при правилно схващане, то е една безмислица. Много по-правилно е да се свърже Свободното масонство със занаятчийското масонство, но не в начина и вида както се схващат днес зидарството и строителното изкуство, а в съществено по-дълбок смисъл.

Днес общо казано има две насоки в Свободното масонство. Едната има много по-многобройни застъпници всред онези, които днес наричат себе си масони. Тази насока претендира, че цялото масонство се състои в онова, което тя нарича символично или /занаятчийско/ – Йоановото масонство. Главната външна характеристика на това масонство е, че то е разделено на три степени: чирак, калфа и майстор; а що се отнася до вътрешните характерни черти, ще кажем нещо за това малко по-късно. Извън тези занаятчии-масони има доста масони, които поддържат, че Йоановото масонство е само един продукт на упадъка на великата всемирна масонска идея. Те смятат, че би означавало отпадане от тази велика масонска идея, ако се твърди, че масонството обзема само три символични или Йоанови степени, докато същността, основното значение на Свободното масонство лежи в т. нар. висши степени, които най-добре са запазени в т. н. шотландски или възприет ритуал, в който в известна степен е консервирано онова, което се е наричало египетски ритуал, Мизраимски или Мемфиски ритуал./*7/

Така ние имаме две противоположни насоки: Йоановото масонство и масонството на висшите степен. Йоановото масонство твърди, че висшите степени не са нищо друго освен глупости, основаващи се на човешката суетност, за която е удоволствие да има нещо специално, нещо духовно аристократическо със своето изкачване от степен на степен и на гордостта от притежанието на 18-та, 20-та или още по-висша степен. И тъй вие вече се запознахте с много неща, които са подходящи да доведат до недоразумения.

Свободното масонство с висшите степени може да бъде проследено до старите мистерии, до процедурите, които сме описали и ще опишем до възможната степен в нашата теософия; процедури, които са съществували от предвечни времена и все още съществуват днес и които са запазили висшето свръхсетивно знание за човечеството. Това достъпно за хората свръхсетивно знание, беше предадено на онези, които можеха да придобият възможност да влязат в тези мистерийни центрове като в тях са били развивани известни свръхсетивни сили, даващи им възможност да виждат в свръхсетивния свят. Тези предвечни мистерии – в нашето време те са станали нещо друго и за сега не желаем да говорим за това, – първоначално съдържаха кълновете за всички по-късни духовни култури. Онова, което се представяше в тези пра мистерии не беше това, което съставлява съвременната човешка култура.

Ако вие искате да разберете съвременната култура и да се задълбочите в нея, ще откриете, че тя се разделя на три области – областта на мъдростта, областта на красотата и областта на силата. Целият размах на духовната култура фактически се съдържа в тези три думи. Те са известни като трите опорни колони на човешката култура. Те са същото като тримата царе от Гьотевата приказка за "Зелената змия и красивата Лилия"/*8/ – златния цар, сребърният цар и бронзовият цар. Това е свързано с наименованието на Свободното масонство като "Царското изкуство". Днес тези три културни области са отделени една от друга. Мъдростта по същност се съдържа в онова, което ние наричаме наука; красотата по същност е въплътена в онова, което ние наричаме изкуство; а онова, което в Свободното масонство се нарича сила се съдържа в регулирания и организиран социален живот на хората в държава. Свободното масонство обхваща всичко това като отношението на волята към тези три принципа мъдрост, красота и сила.

Каквото тези три принципа трябваше да дадат на човечеството в предисторически времена, протичаше към кандидата за посвещение чрез разкриването на мистерийните тайни. Там ние поглеждаме назад към онова време, когато религия, наука и изкуство не са били разделени, а са били обединени. Всъщност за всеки, който може да вижда свръхсетивно, астрално, тези три принципа са едно единство. Мъдростта, красотата и обхвата на волевите импулси за него представляват едно единство. Във висшите области на съзерцанието няма абстрактна наука. Има само една наука, в която в картини живее онова, което има едно призрачно съществуване във външния свят и намира един неясен израз в имагинациите. Онова за произхода на света и човечеството, което сега може да бъде прочитано в книги – в това или в онова описание на Сътворението, не е било описвано; вместо това то е било довеждано пред очите на ученика в живи картини във великолепно хармонични цветове. А онова, което ученикът е възприемал като мъдрост, едновременно е било изкуство и красота, било е нещо, което в много по-голяма степен е раздвижвало чувствата, които се появяват в нас, когато ние преживяваме, заставайки пред изключителни художествени произведения. Жаждата за истина и красота, мъдрост и изкуство, а също и религиозен импулс, са се развили едновременно. Окото на човека на изкуството е поглеждало към онова, което е ставало в мистериите/*9/ и онзи, който е търсил набожност, е откривал в тези висши процеси, възпроизвеждани пред очите му, предмета на неговите религиозни стремежи. Религия, изкуство и наука са били едно.

След това идва времето, когато това единство се разделя на три културни области; това е времето, когато разумът тръгва по собствения си път. Науката възниква в същото това време, когато мистериите, които аз току-що описах, загубиха своята важност. Вие знаете, че западната философия и наука, истинската наука, е започнала с Талес. Това е времето, когато тя се разви от предишната пълнота на живота на мистериите. Тогава също започна и онова, което в западен смисъл се схваща като изкуство. От мистериите се разви гръцкото драматично изкуство. Докато в Индия до времето на египетския култ/*10/ човек се занимаваше със страданието и смъртта на боговете, при великите гръцки трагични поети, такива като Есхил, Софокъл и др. имаме работа с отделни човешки личности, които са образи на великото Божество. Чрез тези образи, учениците на мистериите реконструираха в драмите си мъката, борбата и страдащия Бог, като по този начин показваха Бог на хората, в неговото отражение в човека.



Сподели с приятели:
1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   ...   29


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница