Лекции държани в Берлин между 23. 1904 и 1906 г превод от английски: вера гюлгелиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от копие



страница6/29
Дата02.02.2017
Размер4.24 Mb.
Размер4.24 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   29

Дълбоката мисъл, която се крие тук е, че царството на тъмнината трябва да бъде победено от царството на светлината и то не посредством наказание, а чрез кротост; не чрез противопоставяне на злото, а чрез съединяване с него, за да се освободи злото като такова. И поради това, че част от светлината влиза в злото, самото зло ще бъде преодоляно, преобразено.

В основата на това е тълкуването на злото, което аз често съм обяснявал като теософско тълкуване. Какво е зло? Нищо, освен добро, идващо в неподходящо време. Ще цитирам един пример, който често съм цитирал: – Нека да предположим, че се отнася до един пианист виртуоз и един изключително добър майстор техник, изработващ пиана, и двамата съвършени в своята област. Първо, техникът трябва да направи пианото и след това да го предаде на пианиста. Ако последният е добър пианист, той ще го използва подходящо и двамата ще са еднакво добри. Но ако вместо пианиста в концертната зала влезе техникът и започне да удря с чукове, то той ще бъде на неподходящото място. Нещо добро ще се е превърнало в зло. Така ние виждаме, че злото не е нищо друго, освен добро на неподходящо място.

Когато онова, което е особено добро за едно време се задържи и втвърди, като по този начин възпрепятства прогреса на по-нататъшното развитие, тогава, без съмнение, то става зло, защото се противопоставя на доброто. Нека да предположим, че водещите сили на лунната епоха, макар че са били съвършени по своя начин и в своята дейност, биха продължили да се смесват с еволюцията, въпреки че е трябвало да прекъснат своята дейност. Тогава в земната еволюция те биха представлявали злото. Така злото не е нищо друго освен божественото, тъй като първоначално в друго време това, което покъсно е станало зло, е било израз на съвършеното, на божественото.

Би трябвало да тълкуваме манихейските възгледи в този дълбок смисъл, че доброто и злото всъщност са еднакви по своя произход и в своя край. Ако ги тълкувате по този начин вие ще разберете същността на онова, което Мани наистина искаше да инициира. Но от друга страна, първо трябва да обясним, защо Мани наричал себе си "Синът на вдовицата"/*13/ и защо неговите последователи били наричани "Синове на вдовицата".

Когато се връщаме назад към най-древните времена, лежащи преди нашата съвременна коренна раса, начинът, по който човечеството е придобивало знание, е бил различен. Вие ще видите в моето описание на Атлантида, – а също и когато се появи следният брой на "Луцифер", вие ще видите от моето описание на Лемурия,/*14/ – че по онова време и до известна степен до съвременността, всяко знание е било повлиявано от онова, което е над човечеството. Аз често съм споменавал, че едва онзи Ману/*15/, който ще се появи през следващата коренна раса, за първи път ще бъде истински брат на своите братя човеци, докато всички по-раншни Ману били свръхчовеци, един вид божествени същества. Едва сега човекът узрява достатъчно, за да има един от своите братя-човеци като свой Ману, който заедно с него е преминал през всички стадии от средата на лемурската епоха досега. Какво всъщност става през еволюцията на петата коренна раса? Това, че откровението отгоре, ръководенето на душата отгоре, постепенно се оттегля, така че човекът е оставен да върви по собствен път и да стане свой собствен водач.

Във всички езотерични /мистични/ учения душата винаги е била известна като "майката"; инструкторът е бил "бащата". Бащата и майката, Озирис и Изис, това са двете съществуващи в душата сили: инструкторът, представлява божественото, което пряко протича в човека, Озирис е бащата; Изис, самата душа, онази, която зачева, получава божественото, духовното в себе си, тя е майката. През 5-та коренна раса бащата се оттегля. Душата овдовява, трябва да овдовее. Човечеството е оставено само на себе си. То трябва да намери светлината на истината вътре в собствената си душа, за да може само да се ръководи. Всичко, което е от душевно естество, винаги е било изразявано в женски образи. Затова женският елемент – който в нашето съвремие съществува само в зародиш и по-късно ще бъде напълно развит, – този самонаправляващ се душевен принцип, който вече не е застанал пред божествения оплодител, се нарича от Мани "вдовицата". И ето защо той нарича себе си "Синът на вдовицата".

Мани е онзи, който подготвя в човешката душа онази степен на развитие, когато човекът ще потърси собствената си душевно-духовна светлина. Всичко, което идва от него, се позовава на собствената духовна светлина в душата на човека, и същевременно е било бунт срещу всичко, което не идва от човешката душа, от собствените наблюдения на душата. Красиви думи са ни останали от Мани/*16/ и те са били лайтмотивът на неговите последователи през по-късните времена. Ние чуваме думите: "Вие трябва да оставите настрана всичко, което е външно откровение, получено посредством сетивата. Вие трябва да оставите настрана всичко, което ви се дава от външен авторитет; тогава ще узреете да съзерцавате вашата собствена душа."

От друга страна, Свети Августин – в един разговор, като опонент на манихейския Фауст – изрази мнението: "Аз не бих приел ученията на Христос, ако те не бяха основани върху авторитета на църквата"/*17/. Манихейският Фауст обаче казва:/*18/ "Вие не бива да приемете никакво учение заради авторитет; ние искаме да приемем една доктрина само по свободна воля". Това илюстрира бунта на вярващата в себе си и осланящата се на самата себе си духовна светлина, която така красиво е изобразена в легендата за Фауст./*19/

Ние срещаме същото това противопоставяне и в по-късни сказания в Средните векове – от една страна Фаустовите сказания, от друга страна, лютеровите сказания./*20/ Лютер продължава да носи принципа на авторитета,/*21/ Фауст от друга страна се бунтува, той се опира на своята вътрешна духовна светлина. Ние имаме легендата за Лютер; той замерва главата на дявола с мастилницата. Онова, което за него изглежда да е зло, той отстранява. А от друга страна, ние имаме договора на Фауст с дявола. Искрица от царството на светлината се изпраща в царството на тъмнината, така че когато тъмнината бъде проникната, тя спасява себе си, злото е победено с благост. Ако вие мислите по този начин, ще видите, че това манихейството много добре съвпада с тълкуването, което сме дали за злото.

Как да си представим взаимодействието на доброто и злото?

Трябва да го обясним като хармонизиране на живота с формата./*22/ Чрез какво животът се превръща във форма? Когато срещне противодействие, когато не се проявява изведнъж – в една форма. Да вземем например как животът в едно растение – да речем една лилия преминава от форма на форма. Животът на лилията е обособил, е изработил формата на лилията.

Когато тази форма е създадена, животът я побеждава и преминава в зародиш, за да се прероди като същия живот в една нова форма. И така животът крачи от форма на форма. Самият живот е безформен. И никога не би могъл видимо да прояви своите жизнени енергии. Животът на лилията например съществува в първата лилия, преминава във втората, третата, четвъртата и т.н. Навсякъде е същият живот, който се проявява в ограничена форма, разстила се и се втъкава. Фактът, че се появява в ограничена форма е едно препятствие пред този всемирен течащ живот. Не би имало никаква форма, ако животът не би бил ограничаван, ако той не би бил задържан в своята течаща енергия, която се разпространява по всички направления. Точно от това, което изостава, което на една повисша степен изглежда като задръжка, като окови, точно от това израства формата във великия Космос.

Онова, което представлява животът, винаги се поставя в рамката на една форма, която е била живот в по-раншни времена. Например католическата църква. Животът, който е протичал в католическата църква от Августин до ХV столетие, е бил християнски живот. Животът там е християнство. От време на време този пулсиращ живот изкача наново /мистиците/. От къде идва формата? Това не е нищо друго освен живота на древната Римска империя. Онова, което все още е било живот в древната Римска империя е застинало във форма. Онова, което първоначално е било република, след това империя, онова, което е живяло във външния вид като Римска държава, дава своя, застинал във формата живот на по-късното християнство; дори и до столицата, така както Рим беше столицата на Римската империя. Дори римските провинциални чиновници имат своето продължение в епископите и презвитерите. Онова, което преди е било живот, по-късно става форма за една по-висша степен на живота.

Не е ли същото и с човешките същества? Какво е човешкият живот? Оплодотворяването отгоре /оплодотворяване от Манас/, внедрено в човека в средата на лемурийските времена, днес е станало неговия вътрешен живот. Формата е онова, което се пренася като семе от лунната епоха. По онова време, в лунния период животът на човека се е състоял от развитието на астралното тяло; сега то е станало обвивка, форма. Винаги животът на една предишна епоха става формата на една по-следваща епоха. При хармонизиране на формата с живота се изразява и другият проблем – проблемът за доброто и злото, чрез факта, че доброто на една предишна епоха се свързва с доброто на една по-късна епоха, което в основата си не е нищо друго, освен едно хармонизиране на напредъка с нещата, които пречат на напредъка. Това е, което същевременно прави възможно материалното съществуване, прави възможно нещата да се проявят във външна форма. Това е нашето човешко съществуване всред твърдата минерална Земя: душевен живот и изостанал живот на една по-раншна епоха, втвърдени в препятстващата форма. Това също е и учението на манихейството относно злото.

Нека сега ние поставим въпроса от тази гледна точка: Какви са намеренията на Мани, какво е значението на неговото изказване, че той е Параклит, Духа, Сина на вдовицата? Това не означава друго, освен че той възнамерява да подготви времето, в което хората от 6та коренна раса ще бъдат направлявани от собственото си същество, от тяхната собствена душевна светлина да надделяват външните форми и да ги преобразят в дух.

Намерението на Мани е да създаде едно духовно течение, което отива отвъд розенкройцерското течение/*23/, което води по-нататък от розенкройцерството. Това течение на Мани се стреми към 6та коренна раса, която се подготвя от основаването на християнството. И точно по времето на 6-та коренна раса християнството ще бъде изразено в своята най-пълна форма. Тогава неговото време наистина ще е дошло. Вътрешният християнски живот като такъв, надделява всяка форма, той се разпространява чрез външното християнство и живее във всички форми на различните вероизповедания. Онзи, който търси християнски живот, винаги ще го намери. Той създава форми и разрушава форми в различните религиозни системи. Не става въпрос навсякъде да се търси уеднаквяване във външните изразни форми, но да чувстваме вътрешния жизнен поток, който винаги протича под повърхността. Онова, което все още трябва да се направи, е една форма за живота на 6-та коренна раса. Тя трябва да бъде създадена предварително, защото ще трябва да съществува, за да може християнският живот да се влее в нея. Тази форма трябва да бъде подготвена от хора, които ще създадат една такава организация, една такава форма, така че истинският християнски живот на 6-та коренна раса да може да намери своето място вътре в нея. И тази външна обществена форма трябва да бъде извлечена от намеренията на Мани, от малката група, която Мани е подготвил. Това трябва да бъде външната форма на организация, общността, в която искрата на християнството най-напред истински ще бъде запалена.

От това вие ще можете да заключите, че манихейството ще се старае преди всичко да запази чистота във външния живот, тъй като неговата цел е да подготви човешки същества, които ще станат подходящ съд за бъдещия живот. Това е причината, поради която така много се подчертаваше абсолютната морална чистота и зрялост. Катарите бяха една секта, която се издигна като метеор през ХІІто столетие. Те наричаха себе си катари, защото "катар" означава "чист". Те бяха хора, които се стремяха към чистота в начина си на живот и в техния морал. Те трябваше да търсят катарзис/очистване/, както вътрешно, така и външно, за да образуват едно общество, което ще представлява един чист съд. Към това се стремеше манихейството. В него по-малко става въпрос за култивиране на вътрешния живот – тъй като животът и така и така си тече, – а по-скоро за култивиране на външната форма на живот.

Сега, нека да погледнем онова, което ще се създаде през 6-та коренна раса. Доброто и злото тогава ще контрастират много по-различно, отколкото това е днес. Каквото ще настъпи за цялото човечество през петия кръг,/*24/ – това е, че външната физиономия, която всеки човек ще си изработва, пряко ще отразява онова, което карма е направила от него – това ще бъде като предвестие за състоянието, което ще настъпи в духовността през 6-та коренна раса. Сред онези, при които в резултат от кармата се е насъбрал излишък от зло, то ще стане особено очевидно на духовното поле. От една страна, ще има човешки същества, които ще притежават огромни вътрешни енергии за добро, които ще бъдат надарени с велика любов и доброта; ала от друга страна, ще бъде виждано и противоположното. Злото ще присъства като наклонност без никакво замаскирване в твърде много хора и вече не завоалирано, не скривано от погледа. Злите ще величаят злото като нещо особено ценно. Един проблясък на това удоволствие от злото и демоничното, принадлежащо на 6-та коренна раса, вече се вижда в някои гениални хора. Нитчевото "русо чудовище"/*25/ е например предзнаменование за това.

Неподправеното, чистото зло трябва да бъде изхвърлено от потока на световната еволюция като отпадък. То ще бъде отблъснато в осмата сфера./*26/ Днес ние сме застанали непосредствено на прага на едно време. когато доброто съзнателно трябва да се занимае със злото.

Шестата коренна раса ще има за задача, доколкото е възможно, чрез благост отново да включи злото в непрекъснатия поток на еволюцията. Тогава ще се роди едно духовно течение, което не ще се противопоставя на злото, дори и когато в света то ще се проявява в своята демонична форма. При наследниците на "Синовете на вдовицата", ще се утвърди съзнанието, че злото трябва отново да бъде включено в еволюцията и победено не чрез борба, а само чрез милосърдие. Задачата на манихейското духовно течение е силно да се подготви за това. Това духовно течение няма да отпадне, то ще се появи под много форми. То се появява във форми, които мнозина могат да си представят, но които не е нужно да бъдат споменати днес. Ако трябваше да функционира само в култивирането на едно вътрешно настроение на душата, това течение няма да постигне онова, което трябва. То трябва да се изрази в образуване на общности, които преди всичко ще възприемат мира, любовта и пасивното противодействие на злото като техен модел за поведение и ще разпространяват този възглед. Те ще трябва да създадат един съд, една форма за живота, който и без нея ще продължава да съществува.

Сега вие можете да разберете, защо Августин, водещият дух на католическата църква, – който в неговата " Божествена държава", разви точно формата на църквата, изработи формата на съвременността, – по необходимост бе най-яростният противник на онази форма, която подготвя бъдещето. Две противоположности застават една срещу друга – Фауст и Августин: Августин, който се основава върху църквата, който гради съвременната форма и Фауст, който се стреми да подготви у човека усещане за формата на бъдещето.

Това е контрастът, който се разви през 3-то и 4-то столетие сл. Хр. Той остава да присъства и е изразен в борбата на католическата църква срещу рицарите темплиери, розенкройцерите, албигойците, катарите и др. Всички те са елиминирани от физическото поле, ала техният вътрешен дух продължава да действа. Този контраст се проявява по-късно отново в преобразена, но все още яростна форма в две течения, родени от Западната култура, това на йезуитството /августинството/ и това на Свободното масонство/*27/ /манихейството/. Онези, които водят битката, от една страна съзнават това, – те са католиците и йезуитите от високите степени. От онези обаче, които са от другата страна, които водят битката в духа на Мани, само малцина са съзнателни; само онези начело на движението осъзнават това.

Така йезуитството /августинството/ и Свободното масонство /манихейството/ застават едно срещу друго в по-късните векове. Те са потомци на древните духовни течения. Ето защо и при двете течения вие имате продължение на същите церемонии, свързани с посвещение, които откривате при древните течения. Посвещението на йезуитизма има четири степени: Coadjutores tomporales, Scholares, Coadjutohres spirituales, Professi.

Степените на посвещение в истинското окултно Свободно масонство са същите. Двете съществуват паралелно едно до друго, обаче сочат към съвсем различни направления.
СЕДМА ЛЕКЦИЯ

СЪЩНОСТТА И ЗАДАЧАТА НА СВОБОДНОТО МАСОНСТВО ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА ДУХОВНАТА НАУКА

/първа лекция/

Берлин, 2 декември 1904 г.

Днес искам да направя кратък преглед на ритуалите и ордените на Свободното масонство, както вече казах. Разбира се, аз мога да ви съобщя само най-съществени неща, тъй като цялата област е толкова всеобхватна и толкова много несъществени неща са свързани с нея.

Основата на цялото Свободно масонство трябва да се търси в Храмовата легенда при Хирам-Абиф или Адонхирам, за когото аз вече съм говорил във връзка с Розенкройцерския орден./*1/ Всичко, което се нарича тайна и задача на Свободното масонство, е изразено в тази Легенда за храма./*2/ Тук сме въведени в един вид битие или учение за еволюцията на човечеството. Нека да си припомним същественото от тази Храмова легенда.

Един от Елохимите се свързва с Ева и от тази връзка на един от божествените творци с Ева, се ражда Каин. След това друг от Елохимите, Йехова или Адонай, създава Адам, който трябва да се счита като първият човек на 3-та коренна раса. Този Адам се свързва тогава с Ева и от това свързване се ражда Авел. Така в началото на човешката еволюция има две начални точки: Каин, прекият потомък на един от Елохимите и Ева, и Авел, който, така да се каже, с помощта на божествено създадения човек Адам, е истинският Йеховачовек.

Цялото схващане, лежащо в основата на историята за сътворението според Легендата за храма, се базира на факта, че Йехова изпитва един вид враждебност към всичко, което произтича от другия Елохим и неговите потомци, "Синовете на огъня" – така са наречени потомците на Каин в Храмовата легенда. Йехова създава враждебност между Каин с неговите потомци и Авел с неговия род. Резултатът от това е, че Каин убива Авел. Това е прототипната враждебност, която съществува между онези, които получават своето съществуване като дар от божествените светове и онези, които сами си изработват всичко. Фактът, че Авел жертва животно на Йехова, докато Каин носи плодове на Земята, е една илюстрация, която Библията дава на този контраст между рода на Каин и рода на Авел. Каин трябва да изтръгва с упорит труд плодовете на Земята, това, което е необходимо за човека; Авел взима онова, което вече е живо, което вече е подготвено за живота. Родът на Каин твори, така да се каже, живото от неживото. Авел взима онова, което вече е живо, на което вече е вдъхнат живот. Жертвоприношението на Авел е приятно за Бога, а това на Каин не е.

И така в Каин и Авел виждаме охарактеризирани два вида човешки същества. Единият вид са онези, които приемат приготвеното за тях от Бог. Другите – свободното човечество – са онези, които орат Земята и се трудят да спечелят живи продукти от безжизненото. За синове на Каин се считат тези, които разбират Храмовата легенда и желаят да живеят според нея. От каиновия род произхождат всички онези, които са творци в изкуствата и науката на човечеството: Тубал-Каин, който е първият истински архитект и Бог на ковачите и на инструментите и Хирам-Абиф или Адонхирам, който е героят на Храмовата легенда. Цар Соломон, прочут със своята мъдрост, принадлежи към потомците на Авел, получаващи своята мъдрост като дар от Бога, изпраща да повикат Хирам. Така в двора на Соломон още един път имаме този контраст – Соломон мъдрия и Хирам, независимия труженик, който е постигнал своята мъдрост чрез човешко усилие.

Соломон извиква в двореца си Балкис, Савската царица и когато тя пристига, съзира в него нещо като статуя, направена от злато и скъпоценни камъни. Като същински монумент, дарен на човечеството от боговете й изглежда той. И когато тя в почуда разглежда великия храм на Соломон, пожелава да срещне архитекта на тази чудесна сграда и нейното желание бива изпълнено. Само от единствения поглед, който архитектът отправя към нея, тя е в състояние да оцени неговата истинска стойност. Соломон веднага бива обхванат от ревност към Хирам. Тя се засилва, когато Балкис настоява да й бъдат представени всички работници, ангажирани в изграждането на храма. Соломон казва, че това е невъзможно, ала Хирам отстъпва пред нейното желание. Той се изкачва на едно възвишение, прави мистичния знак Тау и ето – всички работници се стичат към него. Волята на царицата бива изпълнена.

Поради това Соломон не е склонен да противодейства срещу неприятелите на Хирам. Един сириец каменоделец, един финикиец дърводелец и един евреин миньор били неприязнено настроени към Хирам. Тези трима калфи поискали да узнаят от Хирам-Абиф майсторската дума. Майсторската дума е онази, която е щяла да им даде възможност да работят самостоятелно като майстори. Тази майсторска дума е една тайна, която се казва само на онези, които са постигнали необходимата степен на знание. Ето защо те решават да му сторят зло.

Удобен случай за това се появил, когато Хирам поискал да изпълни своя шедьовър, изливането на Бронзовото море. Движението на водите трябвало да бъде пресъздадено в твърда форма. Вълнуващото се море щяло да бъде като живо, но изкусно излято в твърда форма. Това е найважното. Тримата калфи се уговорили да направят отливането по такъв начин, че вместо да потече в калъпа, да потече навън в околността. Хирам се опитал да спре потока от огнената маса, като я залял с вода, ала това накарало металът да се разпръсне нагоре във въздуха и като огнен дъжд с ужасна мощ отново да падне надолу. Хирам не могъл да направи нищо повече. Ала внезапно прокънтял един глас: "Хирам! Хирам! Хирам!". Гласът го накарал да се втурне в морето от огън. Той го последвал и започнал да потъва надълбоко, докато достигнал центъра на Земята, където огънят има своя произход. Там той срещнал две фигури, неговият прадед Тубал-Каин и самият Каин. Каин бил осветен от блясъка на Луцифер, Ангела на светлината. Тубал-Каин дал на Хирам своя чук, който имал магическото качество да възстановява всички неща и му казал: "Ти ще имаш син, който ще събере около себе си един народ от знаещи хора и ти ще бъдеш прародител на онези, които са родени от огъня, който носи мъдрост и кара човека да бъде дълбокомислен." Чрез чука Бронзовото море отново било възстановено.

Хирам и царицата Балкис отново се срещнали извън града. Тя му станала жена, ала Хирам не бил в състояние да отклони ревността на Соломон и отмъщението на тримата калфи. Той бил убит от тях. Единственото нещо, което можал да спаси, било триъгълника с майсторската дума, гравирана върху него, който той хвърлил в един дълбок кладенец. Хирам бил погребан и едно клонче от акация било посадено на гроба му. Акациевото клонче издало мястото на гроба на Соломон и Триъгълникът също бил открит. Той бил запечатан и заровен в място, известно само на малко хора (27). Било решено новата майсторска дума да бъде първата произнесена дума при намирането на трупа – това е думата, която се използва от свободните масони. Свободните масони с право водят своя произход от Храмовата легенда и от онези древни времена, в които бил съграден храмът на Соломон, като вечен паметник за тайната на 5-та коренна раса.

И сега трябва да се опитаме да разберем, как човечеството може да бъде облагодетелствано от Свободното масонство. Това не е така лесно. Човек, който поне отчасти познава сложните посветителски церемонии на Свободното масонство, ще бъде склонен да попита: "Дали онова, което става при такива церемонии не е много повърхностно и дребнаво? "

Сега ще ви опиша посветителската церемония на един чирак, желаещ да членува в Ордена на масонството (ложата на Йоан)/*3/. Представете си, че някой е решил, че иска да стане член на Йоановото масонство. Там има три степени: чирак, калфа и майстор. След тези три степени идват по-високите степени, които въвеждат кандидата в окултното знание. Сега ще опиша какво се случва на един послушник, който ще бъде посветен в първа степен/*4/, т. е. в степента на чирак. Когато бъде въведен в сградата на ложата за първи път, той бива въведен в една отдалечена стая от брата пазач и за няколко минути бива оставен сам за размисъл. След това всякакъв метал по него, като злато, сребро и други метали, бива иззет, дрехите му се разкъсват при колената и токът на лявата му обувка се смачква. В това състояние той бива отведен в средата на братята, които са събрани в друга стая, въже се обвива около врата му и сабя се насочва към разголения му гръден кош. В това състояние той застава пред майстора, който го запитва, дали все още настоява да бъде приет. След това още посериозно той бива предупреден и по-нататък му се обяснява смачкването на тока и другите процедури. Има три неща, от които той е трябвало да се откаже. Ако не можел да се лиши от тези три неща, той никога не би могъл да бъде приет като свободен масон. Казва му се: "Ако ти проявиш и най-малкото любопитство за каквото и да било, трябва веднага да напуснеш тази къща." Второ: "Ако се поколебаеш да признаеш всяка една от твоите слабости и грешки, трябва да напуснеш тази къща." Трето: "Ако ти не си в състояние да се издигнеш по дух над всички неща, които отличават едно човешко същество от друго, тогава ти трябва да напуснеш тази къща веднага." Тези три неща най-строго се изискват от всеки кандидат за посвещение.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   29


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница