Лекции държани в Дорнах от 16 до 26. 1910 г



страница1/12
Дата17.11.2017
Размер2.14 Mb.
Размер2.14 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12




ЦИКЪЛ от 11 лекции


държани в Дорнах

от 16 до 26. 8. 1910 г.

НЕРЕДАКТИРАН ПРЕВОД


изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ – сканирано от копие













С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е


СТР.

1 ЛЕКЦИЯ ПЪРВА............................................................................3


2. ЛЕКЦИЯ ВТОРА............................................................................16
3. ЛЕКЦИЯ ТРЕТА.............................................................................27
4. ЛЕКЦИЯ ЧЕТВЪРТА ....................................................................40
5. ЛЕКЦИЯ ПЕТА...............................................................................52
6. ЛЕКЦИЯ ШЕСТА...........................................................................63
7. ЛЕКЦИЯ СЕДМА...........................................................................75
8. ЛЕКЦИЯ ОСМА.............................................................................89
9. ЛЕКЦИЯ ДЕВЕТА..........................................................................100
10. ЛЕКЦИЯ ДЕСЕТА........................................................................112
11. ЛЕКЦИЯ ЕДИНАДЕСЕТА..........................................................124

ЛЕКЦИЯ ПЪРВА


Ние се намираме пред един важен цикъл от лекции и предварително трябва да кажем че този цикъл от лекции може да бъде изнесен едва сега, след една като години наред сме работили на полето на Антропософията. По-нататък трябва да кажем, че великите идеи, на които трябва да се отдадем през следващите дни, изискват в известно отношение онова настроение, което можехме да получим чрез двете изнесени през последните дни представления. Тези представления трябваше да ни въведат в онова настроение, в онова състояние на чувствата, което е необходимо, за да може това, което трябва да застане пред нас в областта на Антропософията, да бъде проникнато от истинска топлина и истинска вътрешност. Често пъти сме подчертавали, че отвлечените мисли, самите идеи, които застават пред нас в нашето поле, могат да разгърнат своята действена сила в нашата душа едва тогава, когато биват потопени в топлата задушевност, която кара душите да чувствуват, че чрез нашите антропософски идеи ние се приближаваме до такива области на съществуването, към които трябва да имаме не само известен познавателен копнеж, но към които се обръща и нашето сърце, по отношение на които можем да имаме настроението, което в пълния смисъл наричаме едно свещено настроение. И може би никога през изтеклите до сега години не ми е било така присърце, не ми е било така драго, както именно в този момент, когато се намираме пред един такъв цикъл, за който с право можем да кажем, че в него ние се осмеляваме с човешки мисли да се приближим малко до това, което от хилядолетия е преминало през човешките души като първичните слова, занимавало е човешките духове; казвам, никога не ми е било така присърце да насоча човешките сърца и човешките души нагоре към това, което човекът, трябва да чувствува като най-висшето, като най-мощното, което може да съществува: собствения му произход в неговото величие.

Преди да започна този цикъл от лекции, бих искал днес, след изминалите два дни, да засегне нещо интимно антропософско, именно защото можем да прекараме пред погледа си подготовката по този цикъл. Още в началото на миналогодишния цикъл /"Изтокът в светлината на Запада. Децата на Луцифер и братята Христови"/ аз трябваше да обърна вниманието върху това, колко важни в символично отношение са именно тези наши мюнхенски празненства за нашия антропософски живот. И трябваше да обърна вниманието на това, как години наред ни е крепяло това, което в истински антропософски смисъл бихме могли да наречем "търпение на чакането", докато силите узреят за определена работа. Позволете ми още веднъж да припомня, че драмата "Децата на Луцифер",


която мижахме да представим миналата година и която имахме щастието да повторим тези дни, трябваше да я чакаме с търпение 7 години. Необходима беше работа от 7 година на антропософското поле, докато се подготвим, за да можем да представим тази драма. Миналата година аз трябваше да напомня, че в началната точка на основаването на нашата германска секция /на Теософското общество/ в Берлин във връзка с тази драма "Децата на Луцифер" държах една лекция и че тогава пред душата ми плуваше като един идеал да можем да покажем тази драма на сцената. Това успяхме да постигнем след седемгодишна антропософска работа и трябва да кажем: това представление през миналата година означаваше в известно отношение един граничен камък в нашия антропософски живот. Ние трябваше да поставим пред духовните очи на нашите обични приятели една художествена проява на антропософско чувствуване и мислене. И в такива моменти ние се чувствуваме истински в нашата антропософска среда, когато чувствуваме, как ни обхваща и ни прониква антропософският живот, автор на "Децата на Луцифер" /Едуард Шуре: "Децата на Луцифер", автор също на ""Великите посветени"/, които още миналата година имахме щастието да видим при онова представление и при миналогодишния цикъл и на чието присъствие се радваме и тази година, че създал за съвремения духовен живот в своята епохална творба "Великите посветени" една постройка от идеи, чието действие върху душите и сърцата на съвременните хора ще може да бъде оценено едва в бъдещето.

Вие бихте много се удивили, ако бихте сравнили уважението, което днес хората хранят към духовните сили и духовните работи на миналото от една или друга епоха, бихте много се удивили, ако сравнили това днешно уважение с онова, което е царувало в съзнанието на тогавашните съвременници. Днес хората лесно смесват начина, по който те мислят върху Гьоте, върху Шекспир, върху Данте, с това, което техните съвременници са били в състояние и способни да прозрат и обгърнат с поглед от духовните сили, които такива личности са внедрили в прогресиращия човешки дух. И особено като антропософи трябва да осъзнаем, че в неговото съвремие човекът най-малко може да оцени, колко важна, колко укрепващи са за душите духовните дела на съвременниците. Когато помислим, как бъдещето ще съди съвършено различно за нещата, отколкото може да стори това съвремието, тогава наистина можем да кажем, че появата на книгата "Великите посветени" ще бъде считана някога като имаща неимоверно голямо значение за духовното съдържание и за духовното задълбочаване на нашата епоха. Защото днес вече от много души лъчезари в далечните кръгове на културата на нашето съвремие душевното ехо, което е станало възможно благодарение на това, че тези


идеи са проникнали в сърцата на нашите съвременници. И това ехо, този отклик е действително важен за нашите съвременници; защото за безброй хора той означава сигурност в живота, утеха и надежда в най-тежките моменти на този живот. И само когато разбираме да се радваме истински на такива велики дела на духа на нашето съвремие, само тогава можем да кажем, че носим в гърдите си антропософско чувствуване и антропософско настроение в по-голям стил. И от онези глъбини на душата, от които се просияли идеите на "Великите посветени", от тези глъбини са били изградени и оформени образите на драмата "Децата на Луцифер", които доставят пред очите на душата ни една голяма епоха на човечеството, една епоха, в която се сблъскват остарялото и новоразцъфтяващото се в развитието на света. И антропософите трябва да разберат, как в тази драма лъчезарят заедно две неща: човешкият живот, човешката работа и човешката дейност на физическото поле, както е представено чрез образите, които застават пред нас в "Децата на Луцифер"; и в тази работа, в това действие свети онова, което наричаме озарение от висшите светове. И като поставихме на сцената една драма, в която не само се показа, как стремежите на хората и силите на хората се коренят в сърцето и в главата, но и как в тях проникват вдъхновенията от свещените места, от центровете на посвещението в светилищата, как невидимите същества разпалват и одухотворяват човешките сърца, - като показахме това взаимно преплитане на свръхсетивните светове и на нашия сетивен свят, ние поставихме с това един граничен камък в нашето антропософско движение.

Защото и в началото на тазгодишния наш цикъл от лекции аз трябва да повторя: най-важното, най-същественото при едно такова мероприятие, това са сърцата на онези, които имат разбиране да предприемат едно такова дело. Тази е великата грешка на нашата епоха, че хората вярват, че може да бъде създадена една творба и тя трябва да действува. Защото не е само това, че в света съществуват такива велики творби на Рафаел или на Микеланджело: важното е в света да живеят сърца, да съществуват души, които могат да направят да оживее в тях очарованието от тези творби. Рафаел и Микеланджело не са творили само за себе си: те са творили в отклик с онези, които са били изпълнени от онази култура, които са били способни да приемат това, което те са поверили на платното. Нашата съвременна култура е хаотично; нашата съвременна култура няма никакво единство в чувствуването. Оставете най-великите творения на изкуството да действуват върху една такава култура: те ще остават сърцата незасегнати. Тази трябва да особеността на нашето Антропософско движение, че ние се събираме като един кръг от хора, в които живеят еднакви чувства, които се одушевяват от еднакви мисли, в които ще


бъде възможно еднакво одухотворение. На подиума се разиграва една драма в образи, в сърцето на зрителите се разиграва една драма, чиито сили принадлежат на времето. Това, което сърцата са чувствували в залата на зрителите, което е пуснало корени във всяко сърце, то е едно семе за живота на бъдещето. Нека почувствуваме това, обични мои антропософски приятели, и нека преди всичко изпитаме не само едно задоволство - това би било може би евтино -,нека почувствуваме отговорността, която с това поемаме върху нашите души. Онази отговорност, която казва: бъдете образец за това, което трябва да стане, което ще стане възможно; да бъде пропита съвременната епоха на човечеството от съзнанието, че тук на физическото поле човекът е посредник между физическите дела, физическото развитие, и това, което може да влее само чрез него от свърхсетивните светове долу в тези светове на физическото поле.

Само така ние сме в известен смисъл едно духовно семейство, като се наклоняваме към общия отчески първичен Принцип, който живее в нашите сърца и който току що се опитах да охарактеризирам. И когато по този начин обхващаме с нашето сърце, с цялото настроение на нашата душа това, което изживяваме, когато го обхващаме, чувствувайки го като принадлежащо на нашето антропософско семейство, тогава ние изпитваме в истинския смисъл щастие и най-дълбоко се радваме, че авторът на "Децата на Луцифер" присъствуваше и на двете представления и с нас и през следващите дни.

Приемете това така, че действително да можем да почувствуваме: животворните антропософски сили живеят днес в кръга, от който трябва се разлее онова, което през последните дни оставихме да премине през нашите души.

Обични мои антропософски приятели, за мене и през миналата година беше едно приятно задължение да обърна вниманието върху онова работно място, на което можехме да поставим един граничен камък на нашата антропософска дейност. И приятно задължение е за мене - подчертавам тук душата "приятно" и изрично бих искал да отбележа, че това "задължение", което не трябва да се разбира в обикновения тривиален смисъл - за мене беше и е едно приятно задължение и в този час да обърна вниманието Ви върху това, как тук за създаването на нашите антропософски мероприятия /сценичното представяне на драмата/ нашите приятели работиха не само с усърдието с отдаване на всичките си сили.

Който накрая вижда такива представление, може би не помисля, че дълго време трябва да се подготви това, което за малко часове се представя на зрителите. И начинът, по който нашите обични антропософски приятели работеха задружно на това място, за да произведат това дело,
трябва винаги да бъде посочван в известно отношение като образец за антропософската работа, може би и за задружната човешка работа. Това особено поради обстоятелството, че е противно на антропософското чувство да командува по някакъв начин при тази работа. Тук е възможно напредък само тогава, когато отделните приятели участвуват с цялото си сърце, по съвършено различен начин, отколкото иначе това става на едно поле на подобно изкуство. А това цялостно участие, не само през малкото седмици, които стоят на наше разположение, за да подготвим представленията, това цялостно участие, това свободно задружно действие от сърце трая години наред. И понеже по този случай сме се събрали от най-различни области и антропософските приятели трябва да се запознаят не само като разменят няколко думи помежду си, а трябва да знаят едни за други, кое е свещено за всеки един в неговата работа: затова именно при този случай трябва да покажем с няколко думи, как тук бе работено години наред, за да съчетае в съответния момент това, което беше необходимо за поставяне на крака на едно антропософско мероприятие, каквото трябваше да дадем през последните дни. Но даже нямаше външен повод за това, сърцето би ме накарало да обърна в този час внимание върху всеотдайната работа на нашите приятели, които ни дадоха възможност да изживеем възвисяващи неща. Защото вярвайте: това стана възможно само благодарение на една всеотдайна работа. Казах, че искам да започна цикъла от лекции с един интимен разговор върху това, което ни е присърце. Преди всичко трябва да споменем настоящата година всеотдайна работа на двете дами, които тук действуват целесъзнателно и във вътрешна хармония с това, което искаме да осъществим на антропософското поле. От много години госпожица Щинде и графиня Калкройт посветили всичките си сили на антропософската работа тук на това място. И че само благодарение на всеотдайната и целесъзнателна дейност във вътрешна хармония с антропософските импулси стана възможно това, което с голямо задоволство трябваше да дадем, това най-добре зная аз самият. Ето защо за Вас ще бъде толкова по-понятно, защо при този случай изказвам тук тези думи за двете сътруднички от сърце изпълнено с благодарност. След това идва всеотдайната работа на тези, които непосредствено отдадоха своите сили за осъществяването на това, което подготвихме седмици наред.

Вчера в една художествена сцена /"Вратата на посвещението". Розенкройцерска драма от Рудолф Щайнер/ се опитахме да представим пред Вашия поглед пътя към висините, където човек може да изпита това, което трябва да тече през антропософското развитие; това, което така да се каже изследователят на душата трябва да изживее. Може би във връзка с това, което имаме да кажем в настоящия цикъл, ще се намери случай да


обърнем внимание върху това или онова от събитията, които преминаха пред вашия душевен поглед. Трябваше да бъде показан животът на този, който се стреми към духовно познание; трябваше да бъде показано, как той израства от физическото поле, как още тук на физическото поле всичко, което става около него и което може би за един друг човек би изглаждало нещо съвсем обикновено ежедневно, за него то става важно. Душата на духовно развиващия се трябва да израсне от събитията на физическото поле. След това трябваше да бъда показано, какво трябва да изживее в самата себе си тази душа, която в нея се влива всичко, което се разиграва около нас като човешка съдба, като човешко страдание, като човешка радост, като човешки стремеж и човешки илюзии, как душата може да бъде смазана и разбита, как през това разбиване може да проникне силата на Мъдростта и как едва тогава, когато човек вярва, че в известно отношение е станал чужд сетивния свят, той става жертва на големи измами.

Да, обични мои антропософски приятели, с думите "светът е майя, илюзия" или "чрез познанието ние проникваме до мъдростта", с тези думи е казано твърде много, но въпреки това твърде малко. Това, което е казано с тези думи, всеки един трябва да го изживее по индивидуален начин. Ето защо това, което има обща валидност, можа да бъде представено пълното, като го показахме в изживяването на един отделен образ, на едно отделно лице. Трябваше да бъде показано, как всеки се приближава към посвещението, но как съвсем индивидуалната фигура на Йоханес Томасиус може да се приближи до врата на посвещението изхождайки от нейните собствени условия. И би било съвършено неправилно, ако някой би помислил, че събитието, което бе показано в стаята за медитация, излъчването на Мария от нейното тяло и възлизането и в девахана, би трябвало да се представи като едно общо за всички събитие. Събитието е абсолютно действително, духовно-действително; но то е едно събитие, чрез което именно една така устроена личност, каквато е тази на Йоханес Томасиус, трябваше да получи подтика да се надигне в духовните светове.



Бих искал да насоча Вашето внимание особено върху онзи момент, където се показва, как душата, когато тя всъщност е намерила вече силата да се издигне над обикновената илюзия, тъкмо тогава е изправена пред възможността да се натъкне на великите илюзии. Представете си, че Йоханес Томасиус не би бил в състояние да прозре - макар и да не върши това съзнателно, а само го чувствува с вътрешния си поглед - представете си, че той не би бил в състояние да прозре, че във формата, която остава в стаята за медитация /тялото на Мария/ и изрича срещу йерофанта проклятието, не се съдържа вече същата индивидуалност /тази на
Мария, бел. на превод./, която той трябва да следва. Представете си, че за момент йерофантът или също и Йоханес Томасиус биха изпаднали в безпокойствие поради това. Тогава за необозрими времена за Йоханес Томасиус би било невъзможно той да продължи по някакъв начин пътя на своето познание. Тогава в този момент всичко би било съвършено и то не само за Йоханес Томасиус, но и за йерофанта, който вече не би бил в състояние да развие мощните сили на Йоханес Томасиус, които да могат да го пренесат през това опасно препятствие. Йерофантът би трябвало да отстъпи от своята служба и за Йоханес Томасиус биха били изгубени извънредно много времена в неговото издигане. Ако се опитвате да поставите пред погледа си сцените, които предхождат непосредствено този момент, и чувствата, които бяха действували в душата на Йоханес Томасиус, ако се потите да си представите особения род страдания, особения род изживявания: може бе тогава ще стигнете до съждението, че, без може би самият той да знае, силата на мъдростта така много е нараснала в него, че Йоханес Томасиус може да разбере този силен тласък в неговия живот. Всички тези изживявания, които се разиграват, пред очите на душата да има нещо видимо, трябва да предхождат, преди да може да следва по един правилен начин това, което поставя пред душата, първо в образна форма, по един обективен начин духовния свят пред духовните очи. Това става в следващите сцени. Скръбта е тази, която първо изцяло раздрусва човека: силата на импулса е тази която иде от там, че той устоява на възможността на една велика измама. Всичко това се развива до една сила на напрежение в душата, която така да се каже обръща нашия поглед и това, което преди това беше само субективно, застава пред нашата душа със силата на обективното. Това, което виждате в следващите сцени, което се опитах да обрисувам по един духовно-реалистичен начин, представлява това, което врастващият се нагоре във висшите светове чувствува като външен огледален образ на това, което той първо е изживял като чувства в своята душа и което е истинно, без онзи, който го изживява, да може вече да знае, колко от него е истинно. Тогава човек се издига до там, да вижда, как времето, в което живеем като хора на сетивния свят, по отношение на неговите причини и следствия навсякъде граничи с нещо друго. Тук човек не вижда само онзи малък откъс, който ни предлага сетивният свят, а се научава да разбира, че това, което в сетивния свят застава пред нашите очи, чрез това то е само израз на нещо духовно. Ето защо Йоханес Томасиус вижда със своя духовен поглед човека, с който се е срещал първо на физическото поле, вижда го не така, какъвто той е сега, но какъвто е бил десетилетия преди това, като млад човек. А другия, Щрадер, той вижда не във формата, в образа, който има сега, но го вижда пророчески в бъдещето, какъвто той
ще стане, ако се развива по-нататък по същия начин, по който се развива в онова настояще. Ние разбираме този момент едва тогава, когато го разпрострем отвъд настоящето в миналото и в бъдещето. Но тогава пред нас застава онова, с което е свързано като с духовна нишка всяко събитие на настоящето. Тогава пред нас застава духовният свят, с който човек винаги се намира във връзка, макар и да не може да прозре това със своя външен физически ум и със своите външни сетива.

Уверявам ви, че това на е някакъв образ, някакъв символ, а то е описано реалистично, когато сцената, където младият Капезиус развива своите идеали изхождайки от чувства на сърцето, които са напълно оправдани за сетивния свят, ни показва, как това, което той заедно със Щрадер казва, разтърсва стихиите, развързва светкавици и гръмотевици. Това е така, защото идеалите на Капезиус по отношение на духовния свят се коренят само във външния, възприемем чрез сетивата свят. Човекът съвсем не е едно изолирано същество. Това, което той изговаря в своите думи, което действува в неговите мисли, което живее в неговите чувства, е свързано с целия космос. И всяка дума, всяко чувство, всяка мисъл продължава да действуват в света; без човек да знае това, неговата грешка, неговото изопачено чувство действуват разрушително в елементарните царства на нашето съществуване. И това, което преди всичко заляга в душата на този, който върви в пътя на познанието, което се събужда в душата му от тези опитности в духовния свят, е великото чувство на отговорност, което ни казва: "това, което вършиш като човек, то не се ограничава само на мястото, на което твоите усилия се движат, на което ти мислиш, на което твоето сърце тупти: това принадлежи на целия свят. Ако е плодотворно, то е плодотворно за целия свят; ако е една разрушителна грешка, то е една разрушителна сила в целия свят".

Всичко, което по този начин можем да преживеем при нашето възлизане, действува отново върху нашата душа по-нататък: ако действувало правилно, то ни повдига в по-висшите области на духовния живот, както се опитахме да ги опишем като области на девахана, в които Мария заедно с нейните спътнички проникна преди Йоханес Томасиус. Приемете това, не като отвлечени мисли, е като една духовна действителност, когато казвам, че тези помощнички - Филия, Астрид и Луна - са силите, които ние обозначаваме по един отвлечен начин, когато говорим за физическото поле, като ги наричаме сетивна душа, Разсъдъчна душа и Съзнателна душа. Но не се подавайте на илюзията, че с това вършим нещо, което се прави, когато в едно художествено творение се прави опит образите да бъдат символизирани чрез отвлечени понятия. Не така са замислени тези образи; те са действителни образи, действуващи сили.
В девахана Вие не ще намерите табели, на които е записано: "сетивна душа, Разсъдъчна душа, Съзнателна душа"; там Вие ще намерите действителни същества, така действителни за духовния свят, както може да бъде действителен човекът в плът и кръв на физическото поле. Човек трябва да има съзнанието, че той отнема богатството на нещата, когато иска всичко да обозначи със символични абстракции. В света, през който беше минал до тогава, Йоханес Томасиус беше изживял само това, което може да се нарече: духовният свят се простираше пред неговите душевни очи във форма на образи. Дали той самият като субективно същество произвеждаше този свят, дали той представляваше една почиваща на себе си действителност, това той не можеше да реши до тогава. До каква степен този свят е илюзия, до каква степен действителност, това той можеше да реши едва в онази по-висша област, в която срещна душата на Мария.

Представете си, че през някоя нощ, когато сте заспали, бихте били внезапно пренесени в един съвършено друг свят и в този свят не бихте могли да намерите абсолютно нищо, което да Ви послужи като опорна точка, с която да можете да свържете изживяното по-рано от Вас. Тогава Вие съвсем не бихте били същия човек, същото същество. Вие трябва да намерите възможност, преминавайки в другия свят, да вземете, да донесете със себе си нещо и там отново да го гледате, с което да Ви бъде гарантирана истината. Човек може да стори това за духовния свят само тогава, когато още в този свят добива една здрава опорна точка, която да му осигури истинността на вижданото. Драматично това трябваше да бъде представено така, че на физическото поле Йоханес Томасиус е свързан със съществото на Мария не само със своите чувства, със своите страсти, но с глъбините на своето сърце, така щото в тази връзка той изживява нещо дълбоко духовно още на физическото поле. Ето защо това можа да бъде за него онзи център на тежестта и в духовния свят, от който всичко останало в този духовен свят доказва своята истинност. Чрез това се разлива сигурност на истинността върху всичко останало в духовния свят. Тази истинност се разлива благодарение на това, че Йоханес Томасиус намира една опорна точка, която още във физическия свят е опознал по друг начин, а не само чрез измамните образи на сетивността или на ума. Благодарение на това за него двата свята се свързват, той узрява да разпростре по един действителен начин своята памет върху минали цикли на живота и с това да израсне душевно над сетивния свят, такъв, какъвто той ни заобикаля. Ето защо в този точка се явява нещо, което - ако можем да се изразим така - включва в себе си определена тайна на духовния свят. Теодора, която на физическото поле вижда в бъдещето и е в състояние да види пророчески важното събитие, пред което


се намираме, че, новото явяване на Христовото същество, същата тази Теодора е способна на духовното поле да извика пред душата значението на миналото. Всичко в духовния свят, ако то трябва да бъде представено реалистично, трябва да бъде представено така, както действително протича. Миналото добива със своите сили, със своята важност значение за съществата, които живеят в девахана благодарение на това, че там се разгръщат сили противоположни на тези, които тук на физическото поле възприемаме като пророчески сили. Ние имаме едно реалистично описание, когато Теодора на физическото поле се проявява като ясновидка на бъдещето, а на духовното поле пробужда съвестта и паметта за миналото. Така тя произвежда онзи момент, чрез който Йоханес Томасиус вижда обратно в своето минало, когато вече е бил свързан е индивидуалността на Мария. Така той е подготвен, щото после в своя по-нататъшен живот да изпита всичко, което го довежда до едно съзнателно познание на духовния свят. И Вие виждате, как от една страна душата става нещо съвършено друго, когато през нея протичат опитностите на духовните светове, как всички неща се явяват в една нова светлина. Вие виждате, как това, което иначе ни създава мъки и страдания, когато го изживяваме като друго Себе в собственото Себе, как то ни дава утеха и надежда, как разливането в света ни прави велики и значителни и ние виждаме, как човекът така да се каже се враства в онези части на Всемира. Но същевременно виждаме, че чрез това човекът не трябва да се възгордява, самото разбира, че погрешността, възможността да сгреши му е още присъща, че Йоханес Томасиус, който е познал вече много, много неща от духовните светове, все пак в момента можа да почувствува духом така, като че дяволът в телесна форми влиза през вратата, докато всъщност до него се приближаваше неговият най-голям благодетел, Бенедиктус.

Както това е възможно, обични мои антропософски приятели, така на духовното поле са възможни още безброй измами от най-различно естество. Това не трябва да направи никого малодушен; но то трябва да създаде такова настроение, че от една страна трябва да бъде внимателен по отношение на духовния свят, а от друга страна смело да гледа срещу възможността за някаква грешка и да не изпада никак в малодушие, когато по някакъв начин му се представя нещо, което се показва като едно погрешно сведение от един духовен свят. Човекът трябва да мине напълно действително през всички, тези неща, ако иска действително да се приближи до това, което можем да наречем храм на познанието, ако иска да се издигне до действително разбиране на онези четири велики същества на света, които в известно отношение направляват и ръководят мировата съдба и които са представени чрез четирите жреци на храма.


Когато добием едно чувство за това, че душата трябва да изпита подобно нещо, преди да бъде способна да вижда, как от духовния свят тече сетивният; и когато създадем в себе си такава нагласа, че не искаме да назовем първичните основи на света по банален начин с всекидневни думи, а първо искаме да усвоим вътрешната стойност на словото, само тогава можем да добием предчувствие, как са замислени първичните слова, първичните думи, с които ни е охарактеризирано сътворението в началото на Библията. Ние трябва да почувствуваме, че трябва да отвикнем от обикновеното значение, което носим в душата си за думите "Небе и Земя", "сътворение", "светлина и тъмнина" и всички други думи. Ние трябва да отвикнем от чувствата, които във всекидневието храним спрямо тези думи и да се решим, да заложим в душата си нови отсевки на чувствата и нови стойности на думите за този цикъл от лекции, за да можем не само да слушаме това, което е вложено в идеите, но за да можем да го слушаме така, както то е замислено и както само може да бъде схващано, когато посрещнем със специално нагласена душа това, което ни говори от тъмни области на света.

Ето, мои обични антропософски приятели, аз съвсем накратко се опитах да Ви кажа това, което вчера показахме. Че можахме да го покажем при относително тежки условия, това стана възможно само благодарение на вярната и всеотдайна работа на много от нашите антропософски приятели. И позволете ми да изкажа това, което е залегнало в сърцето ми като дълбока нужда, че самият аз и всички, които знаят нещо за това, не можем достатъчно да благодарим на всички, които работиха заедно с нас, за да се осмелят да направят този опит, защото това трябваше да бъде само един опит. Условията за неговото провеждане съвсем не бяха от най-леките. Онези, които сътрудничеха, трябваше седмици наред и особено през последната седмица да вложат всичките си сили и да работят всеотдайно. И трябва да считаме като едно прекрасно постижение нашия антропософски живот, че между нас имаме хора на изкуството, които вече от две години стоят с вярност до нас със своите художествени сили. Позволете ми да благодаря преди всичко на нашия мил приятел Дозер, който не само миналата, но и тази година пое трудната задача да представи на сцената Фосфорос, а освен това тази година прие да представи онова лице, което ми беше особено присърце и което е неизмеримо важно за това, което се опитахме вчера да покажем: образа на Капезиус. Може би Вие постепенно ще доловите, защо този образ на Капезиус е толкова особено важна. От голямо значение е също в тази връзка и другият образ, образът на Щрадер, представен от нашия любим Зайлинг, който вече от две години стои вярно до нас. При това не трябва да изпусна да спомена, че чрез своята особена дарба на гласа нашият любим


господин. Зайлинг винаги ни съдействува там, където се касае да покажем символично, как духовният свят действува във физическия. Всичко мило и великолепно задоволително, което можахте да чуете в гласовете на духовете, ние дължим на тази извънредна дарба в тази насока. Трябва да благодаря преди всичко и на онези, които вложиха всичката си сила в главните роли, въпреки че през това време и въобще през цялата година трябваше да вършат и други нека в полето на Антропософията. Трябва да кажем, че може би само на полето на Антропософията може да нарасне така силата, която показа госпожица фон Сиверс, да представи на сцената два дни наред две такива големи роли, каквито са Клеонис и Мария. Такива неща са възможни, когато човек влага всичките си сили, с които разполага. И особено сърдечно бих искал да благодаря тук на тази, която игра ролята на Йоханес Томасиус, и бих изпитал особено дълбоко задоволство, ако този образ на Йоханес Томасиус, в който е вложено твърде много от това, което наричаме антропософски живот, остане свързан с името на тази, която игра неговата роля. Че стана въобще възможно при трудните обстоятелства, на които не ще се спирам сега тук, ние дължим на интензивността и всеотдайността, с които госпожица Валер чувствува делото на Антропософията. И ако бих Ви разказал, при какви трудности - поради краткото време - госпожица Валер трябваше да се вживее в тази роля на Йоханес Томасиус, Вие наистина бихте се удивили.

Нас ни засягат всички тези неща, които стават между нас, които стават в нашата антропософска работа; те ни засягат, понеже в духовен смисъл ние сме едно антропософски семейство. Ето защо чувствуваме, че дължим благодарност на онези, които заради нас се посветиха на такава една задача с толкова голяма всеотдайност. Това е една задача, която друга една личност не би могла може би да разреши по този начин - аз моля постоянно да имате предвид, че външностоящият не би могъл да съди за трудните условия. От тези думи можете да разберете и да измерите цялото величие, всеотдайността, които играещите ролите развиха през последните дни и седмици, и колко правилно е именно в този момент да говорим за дълбока благодарност. Би трябвало да говоря дълго, дълго, ако бих искал да спомена всички по отделно, които през вчерашния ден се присъединиха към нас. Позволете ми преди всичко да спомена човека, който с цялото си сърце и с всичките си сили е винаги там, където се касае да се направи нещо в смисъла на антропософията. Позволете ми да спомена нашия любим приятел Аренсон, който както миналата година така и сега ни помогна със своите прекрасни музикални способности и който направи възможно да можем да пренесем "Децата на Луцифер", а също и това, което изнесохме вчера, по един достоен начин, на опреде-


лени места, в нещо, което може да се почувствува само от света на звука. Позволете ми също да спомена и нашите любими приятели на изкуството тук в Мюнхен. Вие преизобилно имахте случай и през двата дни да видите, как бе направен опит всичко да бъде доведено в хармония и за външния поглед с говореното слово и със слушаната музика. Вие видяхте, как до последното петно боя, до последната форма бе направен опит всичко да бъде единно изградено. Ако имахме възможност да постигнем това, ние дължим това на пълното разбиране, с което нашите приятели на изкуството, госпожа Фолкерт, господин Линде, нашият любим господин Хас сътрудничеха от цялото си сърце във всичко, което се изискваше, за да се осъществи по един достоен начин това, което трябваше да се направи.

И подобни неща са възможни само тогава, - както вече казах от самото начало - когато всеки един работи свободно и всеотдайно от сърце. И през тази година трябва да осмислим за работата, която едва ли би могла да бъде лесно обгърната, но която заангажира седмаци наред един човек с цялата му душа и сърце, за работата, която трябваше да осигури подходящо изработване на изискваните костюми. И както миналата година така и тази този товар пое върху себе си нашата любима госпожица фон Екардтщайн, тя се посвети на тази работа и това направи не само с отдайност, но, което е важно, също и с високо разбиране за всички подробности и за цялото, което никога не бива да се изпуска изпредвид в такива случаи.

Но всичко това са само слаби, загатвания за това, което - както казахме - днес трябваше да кажем изхождайки от чувството на антропософско семейство, за да знае всеки един, как разбираме ние това сътрудничество и това съдействие. И ако завчера и вчера можахме да изпитате едно задоволство за вашето сърце, за вашата душа, то насочете чувствата, които изпълват душите Ви, към тези, чиито имена бяха споменати тук и към онези,които гледахте на сцената като Ваши добре познати приятели.

С този - ако мога да кажа така - крайъгълен камък на нашата антропософска дейност исках да кажа, как трябва да се разбира вливането на антропософските идеи, на антропософския живот в културата. И ако и днешното човечество не е още склонно да приема в останалата външна култура това, което може да се разлее от духовния живот, бихме искали да покажем поне в художествен образ, как може да се превърне в живот това, което се струи в душите като мисли, като вътрешен живот и прониква в душата. Такива чувства могат да се запалят при предчувствието, че от своето настояще човечеството все пак ще напредне към едно бъдеще, и което ще може да чувствува, как се разлива духовният живот отгоре надолу през духовните и душевни жили на хората върху физичес-


кото поле; че човечеството отива към една такава епоха, когато човекът ще се чувствува като посредник между духовния свят и физическия свят. За да може да се събуди това предчувствие, устроихме ние нашите театрални представления. И когато имаме едно такова предчувствие, тогава ние ще намерим също и възможността да възвърнем отново първичната светлина, първичния блясък на вече изтъркани думи, които даже застават пред душата на хората с една стойност на чувствата, които му дават възможност да разбере целия техен смисъл. Но никой не ще разбере величието, което се крие в думите от началото на Библията, ако дава на думите онзи израз, който те днес имат. Ние самите трябва да се издигнем с мислите до висините, до които показахме, че се издигна Йоханес Томасиус, там, където пулсира духовен живот, ако искаме да разберем физическия живот на Земята. В известно отношение в тези духовни светове трябва да се говори на един съвършено друг език. Но ние хората трябва поне да можем да дадем на думите, които се намират тук на наше разположение, нови отсенки, нови нюанси на чувствата, да можем да доловим чрез тях нещо друго, ако искаме те да изразяват онзи смисъл, за който ни говорят първите изречения на Библията, ако искаме да разберем духовния произход на нашия физически свят.



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница