Магдалена Стефанова Абаджиева-Йорданова павликянската книжнина от XVIII век в историята на българския език



страница1/5
Дата16.11.2017
Размер0.93 Mb.
Размер0.93 Mb.
  1   2   3   4   5

Институт за български език

„Проф. Любомир Андрейчин” –БАН



Магдалена Стефанова Абаджиева-Йорданова
ПАВЛИКЯНСКАТА КНИЖНИНА ОТ XVIII ВЕК

В ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

АВТОРЕФЕРАТ


за присъждане на образователната и научната степен „доктор”
по професионално направление 2.1 – Филология – Български език
(История на българския език)

Научен ръководител:

проф. д.ф.н. Марияна Цибранска

София 2017

Дисертационният труд е обсъден и предложен за публична защита на заседание на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин”, БАН, на 30 юни 2017 г.

Дисертационният труд „Павликянската книжнина в историята на българския език” обхваща 274 страници и се състои от четири глави, библиография и приложение.


Състав на научното жури:
Проф. Елка Мирчевапредседател

Проф. д.ф.н. Марияна Цибранска-Костова

Проф. Маргарет Димитрова

Проф. Андрей Бояджиев

Проф. Василка Алексова

СЪДЪРЖАНИЕ НА ДИСЕРТАЦИЯТА
I. Първа глава. Предмет, обект, цели и задачи на изследването.

1. Петър Ковачев Царски и неговото книжовно наследство: Съдържание на ръкопис НБКМ 778от 1773 г.

1.1. Първа част на ръкопис № НБКМ 778

1.2. Втора част на ръкопис № НБКМ 778

1.3. Трета част на ръкопис № НБКМ 778



2. Павликянската книжнина в българската литературна история.

2.1. Периодизация на българската католическа литература. За определението „павликянска книжнина” в българската литературна история.

2.2. Католическата литература от втората половина на XVIII в. – пример за книжовен език на народна основа.

2.2.1. Фонетика и правопис

2.2.2. Морфологични и лексикални особености

3. Католическата пропаганда на Балканите XVI-XVII в.

4. Павликянство. Етимология на името „павликяни”.

5. Предпоставки за възникването на католическата литература на новобългарски език.

II. Втора глава. Фонетични и правописни особености на ръкопис НБКМ 778

1. Общи езикови въпроси

1.1. Илиризъм и илирийски език.

1.1.1. Илиризъм.

1.1.2. Илирийски език

1.2. Хърватският език до началото на XIX в.

1.3. Защо латиница, а не кирилица?

1.3.1. Чипровска книжовна школа.

1.3.2. Илирийските колежи в Италия.

1.3.3. Чипровското училище.

2. Фонетично-правописни особености на ръкопис № 778 на Петър Ковачев Царски

2.1. Италианско правописно влияние.

2.2. Хърватско правописно влияние

2.3. Спонтанни фонетични промени

2.3.1.Наследници на етимологическите носови и ерови гласни

2.3.2. Рефлекс на ятовата гласна.

2.4. Комбинаторни фонетични промени

2.4.1. Йотация

2.4.2. Депалатализация (затвърдяване)

2.4.3. Вмъкване на протетична йота

2.4.4. Асимилация по беззвучност.

2.4.5. Редукция.

2.4.6. Дисимилация.

2.4.7. Фонемни преходи.

2.5. Фонетични явления с оглед на характеристиките на павликянския говор.

2.6. Графемите ö и ü.



III. Трета глава. Характеристика на лексиката

1. Италианска лексика.

1.1. Терминологични въпроси.

1.2. Примери за италианизми

2. Хърватизми

2.1. Общи въпроси

2.2. Примери за хърватизми

3. Османизми



IV. Четвърта глава. Изводи и приноси.

V. Приложение: наборен текст на втората част на ръкопис НБКМ 778.

ПЪРВА ГЛАВА. Предмет, обект, цели и задачи на изследването
Основна цел на изследването

Основната цел е да проучи и да систематизира най-важните езикови особености на т.нар павликянска книжнина, както и да ги разгледа с оглед на тяхното място и роля в историческото развитие на българския език. Тъй като този дял от българската литература е пряко свързан с активната пропаганда на римокатолическата църква в българските земи след XVII в., са разгледани предпоставките от историческа гледна точка, които довеждат до възникването на литературата на българите католици като пресечна точка на различни културни влияния.



Обект на изследването

Обект е ръкопис НБКМ 778 от 1773 г. на Петър Царски, написан на новобългарски език с латински букви. Той се състои от три части в общ обем 286 стр. От 1 до 52 стр. са представени последователно християнски поучения към католиците, молитви и песни. От 52 до 253 стр., разделен на 49 глави, е поместен разказ за живота на Исус Христос. Последната, трета част на сборника на Петър Царски, представлява католически календар с неподвижните и подвижни празници.

Предмет

Предмет на настоящото изследване е да се установи мястото на ръкопис НБКМ 778 в развоя на българския език.



Методика

Методът комбинира анализ на диахронните изменения, регистрирани в проучвания текст, с разглеждане на синхронната лингвистична ситуация, отразена в него – от фонетичните и морфологични особености през диалектните черти до проявите на междуезикова интерференция. При описанието на правописната система е приложен графолингвистичният анализ. В раздела за лексиката подходът е от гледна точна на етимологията и семантиката. Използван е също така методът на историческия анализ, като е разгледана в културно отношение епохата, в която се създава литературата на българите католици. Тази многоаспектност позволява изграждането на една систематична картина на формирането на книжовния език на народна основа в литературата на българите католици от XVIII в.

Задачи

За осъществяването на целите на работата са поставени следните задачи:

• набор на текста в електронен вид и разчитане с индексална текстообработваща програма;

• езикова характеристика на писмения паметник според най-важните негови графико-фонетични, морфологични и лекикални особености.



Мотивация

Изборът на ръкописа, обект на настоящата работа, се определя най-вече от факта, че той е най-ранно датираният и достигнал до нас образец както от т. нар. павликянска книжнина, така и от творчеството на Петър Царски. Това, от своя страна, дава възможност за съпоставка с по-късните произведения, принадлежащи към този дял от българската литература. На второ място, съществен аргумент е съдържанието, което в голямата си част представлява преразказ на Евангелието. Това е основна книга на Светото писание, чийто превод още на старобългарски участва в създаването на норми на книжовния български език и отразява чуждите влияния върху него. Това е универсален текст – еталон за християнската литература. В някои слова в новобългарските дамаскини също има вставки от евангелски цитати, които са предадени като свободен преразказ (Мичева 2015). Публикуването на цялото съдържание на сборника на Петър Царски ще даде възможност за съпоставки с текстове от новобългарските дамаскини, представляващи преразказани евангелски цитати, което със сигурност ще обогати и допълни знанията ни за развитието на българския език през XVIII в.



  1. Петър Ковачев Царски и неговото книжовно наследство. Съдържание на ръкопис НБКМ 778 от 1773 г.

За Петър Царски се знае твърде малко. Предполага се, че той е роден между 1745 – 1746 г. (Старобългарска литература 2003: 361). От заглавната страница на единия от неговите сборници, а именно 1423 НБКМ от 1793 г., се разбира, че книжовникът е живял 49 години и е починал на 24. 02. 1795 г. Противоречива остава информацията за неговото рождено място. Най-рано данни за Петър Царски предоставя Г. Гиев в рубриката „Кратки биографии на свещениците българи, родени в Пловдивската епархия, от покръстването на павликяните до днес”, публикувана в Календар „Св. св. Кирил и Методи” от 1937 г. Оттам става ясно, че книжовникът е роден някъде около Пловдив, но не е дадено точното място. Посочва се, че завършва своето образование в Рим. След завръщането си в родината е апостолически викарий на пловдивската епархия, а от 1794 г. до смъртта си живее и служи в с. Миромир, бившето Давуджово, сега квартал на гр. Хисаря (Гиев 1937: 107). Доскоро в науката бяха известни четири негови ръкописа: НБКМ 778 от 1773 г., НБКМ 779 от 1780 г., НБКМ 1423 от 1793 г. Четвъртият по последна информация се намира в Рим и е от 1779 г. (Старобългарска литература 2003: 361), но към настоящия момент неговото местоположение е неизвестно (Красимир Станчев – устна информация1). Само преди няколко месеца в сбирката на Румънската академия на науките беше идентифициран и оповестен нов за науката ръкопис на Петър Царски, изключително близък по съдържание с НБКМ 779, което открива много нови възможности за бъдещи проучвания.
2. Павликянската книжнина в българската литературна история

2.1. Периодизация на българската католическа литература. За определението „павликянска книжнина” в българската литературна история

Българската католическа литература е отделен дял от българската литература, свързан с Контрареформацията и активното разпространяване на католицизма по българските земи през XVII в. Това определение в изследванията често се използва заедно с друго, а именно: „литература на българите католици”, а между двата термина не се прави разграничение. В своята работа аз възприемам термина „литература на българите католици”, споделяйки мнението на Л. Илиева, че названието „католическа литература/книжнина” не е съвсем точно и създава предпоставки за грешно тълкуване (Илиева 2011: 12).

Като отделен дял в рамките на литературата на българите католици редица изследователи обособяват т. нар. павликянска книжнина, която се създава след втората половина на XVIII в. Самото название „павликянска книжнина” е въведено от Любомир Милетич. Той е първият, който изследва и подробно описва бита и обичаите на българските павликяни (Милетич 1903). Л. Милетич посвещава отделна глава на павликянската книжнина, с което всъщност утвърждава употребата на този термин, дава много добра основа за бъдещи изследвания по темата и най-вече включва тези произведения в хода на българското литературно развитие.

Критериите, които отделните изследователи използват, за да обособят в самостоятелен дял произведенията на българските католически книжовници след втората половина на XVIII в., коренно се различават. Под „павликянска книжнина” в българската литературна история се разбира:

1. произведения на български католически книжовници, писани на павликянско наречие или на народен език;

2. произведения на български католически книжовници от павликянски произход;

3. литературни творби, възникнали и разпространяващи се най-вече в павликянските села в Пловдивско.

Трябва да бъде преодоляно схващането, че тези произведения се разпространяват само в пределите на пловдивските павликянски села, както пише в Енциклопедичния речник на старобългарската литература: „от 1776 г. Павел Дуванлията е Никополски епископ, но литературната му дейност е свързана само с Пловдивско” (Старобългарска литература 2003: 244). Л. Милетич още през 1905 г. обнародва документи, с които доказва, че Павел Гайдаджийски Дуванлията продължава да пише черковни песни и след оттеглянето си в Букурещ, които са били изпращани на павликяните в Никополско (Милетич 1905: 23).

Грешно е също така мнението, че към т. нар. павликянска книжнина принадлежат единствено автори българи от павликянски произход или родом от павликянските пловдивски села. След 30-те год. на XIX в. такъв тип произведения създава о. Едуардо от Торино, когото Кр. Станчев определя като „водещ павликянски книжовник” (Станчев 1995: 170).

Като най-важна отличителна черта наистина изпъква народният език, на който през XVIII в. Петър Царски и Павел Гайдаджийски Дуванлията създават своите произведения, с които поставят началото на различна по тип книжовна дейност, продължила своето развитие и през XIX в. Важно е да се каже, че именно в областта на езика са най-съществените различия между литературата на българите католици от XVII и XVIII в. Затова според мен се утвърждава и названието „павликянска книжнина”, а именно, за да се подчертае народната основа на тези произведения, за които се смята, че носят характерните черти на павликянския говор. Би било уместно и може би по-точно, ако те се обединят под названието „католическа литература на новобългарски език”, тъй като „павликянска книжнина” създава предпоставки за противоречиви тълкувания.


2.2. Католическата литература от втората половина на XVIII в. – пример за книжовен език на народна основа

Терминът „книжовен език на народна основа” (КЕНО), наложил се за означаване на езика на новобългарските дамаскини, е „приложим и към други езикови формации от същия период, които представляват самостоятелни писмени системи, използват характерните за народните говори особености и отразяват тенденцията към демократизация на българския книжовен език” (Абаджиева 2014 - 2: 71). В защита на тази теза по-долу са изброени характерните черти от ръкопис НБКМ 778 на Петър Ковачев, даващи основание езикът на литературата на българите католици от XVIII в. да бъде определен като КЕНО.


2.2.1. Фонетика и правопис.

2.2.1.1. Новобългарският характер на езика проличава в застъпника на старобългарската голяма носовка, която в сборника се предава с „а“2, а не с църковнославянското „у“, например: da ne porimnuasc na ciuscda maka, i stoka; smislenie od maka Issukrastova; i tokoja pobarai sas tvojata prisveta raka; Sin Boxi Issukras fanaja za rakata, i rece; amase smilovasce bile’ mlogo patti od poganete; i po’ pattet ghi popita; deto sctat da badat na nebe; emi scteha da badat blagati (курсив мой).

Като изключение от последователно прокараното правописно правило, „мъдър“ и „мъдри“ се срещат като „mudar“, „mudri“, но тук според мен не наблюдаваме църковнославянизъм, тъй като тази особеност се среща и в западните български говори, от които в ръкописа се откриват и други характерни черти, напр. ятов преглас ý>e (slep, lep, zapovedam, vera, beha и др.), окончание -е при мч. ч. на имена от мъжки род (kristiane, rodnine, duscmane, apostole, priatele, anghele и др.), твърди глаголни окончания за 1 л. ед. и 3 л. мн. ч. сегашно време (mola, molat, zakolat, teghlat, farlat, razdelat, pomislat, hoda, hodat и др.), представка „у” вместо „в” и предлог „у” (kato uleze u Ierusalem, i traghna da ide tei u gradat и др.).

2.2.1.2. При съчетанията ър, ъл/ръ, ль също не личи църковнославянско правописно влияние. В сборника намираме martav, martavezat, parvi, prast, balgarski, kras, darvo, smartni.

2.2.1.3. По отношение на правописа, както вече беше казано, се наблюдава последователност. Графичните средства, които Петър Царски използва за предаването на българската реч с латиница, ще бъдат разгледани подробно на друго място.

2.2.2. Морфологични и лексикални особености

2.2.2.1. В областта на морфологията народната основа проличава в липсата на падежни окончания. Привеждам една малка част от текста, за да се добие по-добра представа:

Imasce adet Sveti Iosef jednasc na godinata daide sas Blax: Dev: Maria na Ierusalem da pravat velikden, i zavadeha Issukrasta. I zascto’ tozi golem prasnik trajesce sedem dni, knixiovnite imaha adet, da prikazovat kata den na halkat, i prikazovanetoim besce, deto beha rekli Sveti Prorozi na Sveta kniga. Namerise jednasc i Blaxena Deviza Maria sas Issukrasta da sluscia kogase prikazovasce, i kato ciu’ onezi dumi od Isaia Prorok, deto dumat, ci jedna’ devoika sctesce da zacine, i da porodi jedin Sin, deto sctesce damue’ Imeto Emanuel, zaradvase tvarde na serzetosi, zere’ videsce, ci ta’ besce tazi devoika tolkos zafalena, i ci makar da besce devoika, besce i Maika Boxia.

2.2.2.2. Замяна на инфинитива с да конструкции:

moxe da iskaxi; iska da ucci, iska da stori, iskam da dam, dotrebova da slezat, scteha da ulezat, trebe da znaj, и др.

2.2.2.3. Употреба на новобългарски окончания по трето спрежение за сегашно време:

verovam, nadevam, milovam, kazovam, posnavam, poklonevam, poklonevam, zaruvam и др.

2.2.2.4. Редовна е употребата на членуваните форми при имената: koisise dostojal da zaradvasc svetat ako ne sas occi od teloto, barem sas occi od verata teise vikasce stopanat na Sveta Elisabetta daimse makni tei grehat и др.

2.2.2.5. Аналитично изразяване на степените за сравнение на прилагателните и наречията с частиците по- и най-:

Hortuvaim pak od jedin lep po hubav, po sladak, i po lezetlia od onzi, deto tia trasseha; Sin Boxi Issukras dumasce tei dase vidi po hubeve’ kolko besce golema verata na tazi xena’; Prikazase pak jedin svedascti oblak, i od negose ciu’ jedin glas od Oza Boga, deto rece: tozie’ nai draghiet moi Sin, detosamgo as aressal, nego slusciaite.

2.2.2.6. Личното местоимения за 3. л., ед. ч., м.р. е той (toi), а не он: toi besce Vladica, toi besce odredil da umre’, toi da stani zar, toi besce jedin golem grescnik, toi sedesce na tarpezata, toi ghi popita drugo. В текста не се среща личното местоимение за ж.р. тя.

2.2.2.7. Аналитично изразяване на бъдеще време със спрегната форма на спомагателния глагол ща + да + сегашно време на спрегаемия глагол: sctesc dase kaxisc, scte da dode da sadi, sctat da imat, sctat da padnat, sctat dase hranat, sctat da xiveat, sctat da badat, scta’ date stora, scte da rece, scte da dode и др.

2.2.2.8. Съюзните думи и наречия с народен произход са редовно срещани в ръкописа на Петър Царски. Ето някои примери от текста:

Дето (deto): i sas mlogo salzi, detomu teceha od occite od rados; i tova sctesce da bade jedin ostar nox, deto sctesce da mine’sarzeto na Blaxena D: M.

Що (scto): Issukras oscte’ na parviet ces sctose’ zace’; scto rece tazi duma, osahat muse otvoriha uscite.

Зере (zere): da uidissa na koitogo zapitovasce, zere’ povice na tezi zapovedi prigrescevat mladite; Ti nedeise grixi zarad tova’, zere’ tazi rabota se stoji na Duha Svetoga.

Санки (sanki): pissanoe’ na Sveta Kniga dane ispitovasc Gospodina Boga tvoja: sanki nedeisi ti trassi zloto; ci toi besce Messiat, sanki onzi, deto sickiet svet cekasce da dode.

Чунки (ciunki): ama ciunki nemasce habar nicakav od tazi rabota; ama ciunki as ni vida dai takav ni davami rimskata zakon dago sada.

2.2.2.9. Въпросителното местоимение koi (кои) служи и като относително местоимение, тази черта е изключително характерна за народните говори: zatova’ imasce na Cafarnao jedin Iuzbascia, koi makar da besce poganin besce jako dobar; koi napusnovasce xenatasi, i zemesce druga, toi tvarde grescesce; i koi moxe’ da stori onova’, moxe da stori i tova’.

2.2.2.10. В сборника се срещат имена на лица, образувани с характерния за народните говори суфикс –лия, който е от турски произход: mertebelia, borclia, kareslia, akallia, kiimetlia, borclia и др.

2.2.2.11. Използвани са познати още в старобългарски префикси, но в осъвременен вид:



Пре- от прэ- – preberesc, precisti, prebere, presmivat, prejali, preimat, presedat, precisti и др.

Вас- от въз- – vaside, vaskrasna, vaspren и др.

2.2.2.12. Народната основа проличава и в използването на два суфикса за образуване на съществителни имена



- ар – gospodar;

- джия – storiteglia, spassiteglia.

Народната основа на книжовния език на Петър Царски изпъква изключително в областта на лексиката. Богато представена е групата на османизмите, която е разгледана подробно в трета глава. На много места проличават старанието и стремежът текстът да бъде по-разбираем и достъпен. Не са единици случаите, в които книжовни думи се обясняват с диалектизми и турцизми. Посочените примери от текстовете ясно показват, че католическата литература от втората половина на XVIII в. се доближава много до езика на новобългарските дамаскини и отразява характерните особености на книжовния език на народна основа като тип писмена система, разпространявана по българските земи в периода XVII–XIX в.

От направения преглед става ясно, че произведенията, които създават българските католически книжовници през XVIII в., притежават характеристики, които налагат тяхното обособяване в отделен дял. Във връзка с това в първа глава са анализирани също така предпоставките, които довеждат до възникването на този вид литература. Дадени са отговори на следните въпроси:

1. Защо се появява необходимост от литература, насочена към бившите павликяни, точно през втората половина на XVIII в., когато на практика това население отдавна е приело католицизма?

2. Защо това не се случва в предходния период (XVII в.), когато павликяните активно се покръстват и влизат в редиците на римокатолическата църква?

3. Защо католическата литература на новобългарски език възниква и се разпространява в околностите на Пловдив в средата на XVIII в. при положение, че дори в католическия център Чипровци през XVII в. има павликяни.

Разгледана е накратко католическата пропаганда на Балканите, и най-вече на територията на българските земи, която е пряко свързана със съдбата на българските павликяни. Направен е преглед на различните теории за това откъде произлиза наименованието „павликяни”.
II. ВТОРА ГЛАВА. Фонетични и правописни особености на ръкопис НБКМ 778

Във втората глава на дисертацията са разгледани фонетичните и правописните особености на ръкопис НБКМ 778 на Петър Царски. Като отделна подточка към нея е обърнато внимание на някои общи езикови въпроси, като съществено място е отделено на проблема за илирийския език и по точно на това какво се разбира под илирийски език в епохата, в която се създава литературата на българите католици, и до каква степен и дали изобщо идиолектът на Петър Царски според характеристиките, които притежава, може да бъде причислен към него. В българската литературна и езиковедска наука се е наложило най-вече мнението, че т. нар. илирийски език е смесица между български и хърватски. От богатата документация обаче и писмата, които българите католици пишат до Рим през XVII в., става ясно, че те употребяват това понятие като синоним на „славянски литургически език”, под който разбират престижен, приет от папата и Рим книжовен модел. В тази част на дисертацията са цитирани редица документи, които доказват точно тази теза. Направен е изводът, че до голяма степен южнославянският книжовен модел, за който се казва, че е илирийски, и който прониква в българската езикова територия чрез посредничеството на хърватската книжнина през XVII в. и като резултат от католическата пропаганда, се осъзнава от самото българско население като чужд и притежаващ характеристики, които не са свойствени на българския език. Накратко е разгледано развитието на хърватския език до XIX в., от което става ясно, че през XVIII в. в хърватската книжнина не съществува единна графична система, т.е. не може да се говори и за илирийска такава.

В отделна подточка към втората глава на дисертацията се изяснява въпросът защо се налага именно латинската графика в литературата на българите католици през XVIII в., при положение, че за целите на пропагандата сред павликяните католическите мисионери са си служили с книги, писани както на кирилица, така и на латиница, и са използвали „ръкописни български евангелия и апостоли” (Пенев 1930: 213). Направен е изводът, че основна причина за това е фактът, че латиницата е графика, характерна за западната римокатолическа църква, в противовес на кирилицата, типична за православното население. Латиницата се налага и по линия на образованието, тъй като голяма част от българите католици през XVII в. учат в илирийските колежи в Италия. Освен това с идването на босненските францискансци през 1595 г. на българска земя бъдещият софийски епископ Петър Солинат поставя началото на учебното дело в Чипровци (Документи 1993: 11). Училището там се основава през 1635 г. Помещава се във францисканския манастир (Телбизов 1989: 56) и просъществува през целия XVII в. (Документи 1993: 275). В него се учат деца, които вече са завършили началното училище (Петканова 1997: 549). Преподава се на латински и т. нар. илирийски. Изучава се философия, логика, теология. Освен това там се използват същите учебници, по които се учи и в босненските францискански училища (Милетич 1894: 77). Голяма част от помагалата са печатани в Италия (Телбизов 1989: 56). Може да се обобщи, че латиницата се възприема от българите католици най-вече поради тяхната конфесионална принадлежност към римокатолическия свят, в който преобладаващо се използва именно тази графична система. Влиянието на хърватския и италианския език, което се осъществява чрез полученото образовение в хърватските колежи в Италия, разпространяването на литература на латиница, в частност хърватски учебници в Чипровското училище – всичко това са фактори, които налагат латиницата като писменост сред българите католици още в XVII в.

Фонетичните и правописни особенности на ръкопис НБКМ 778 са обединени в отделна подточка към втора глава. В началото са представени буквените знаци и комбинации, които Петър Царски употребява, за да възпроизведе българските думи посредством латинската графика. Макар и служейки си с латиница, книжовникът изгражда стройна и опростена система за предаването на звуковете в българския език, като използва само следните 23 букви:

а, b, v, g, d, e, j, i, x, z, k, l, m, n, o, p, r, s, t, u, f, h, c.

В следващата таблица са представени буквените знаци и комбинации, които Петър Царски употребява, за да възпроизведе българските думи посредством латинската графика:



Българска азбука

Латинска азбука

Българска азбука

Латинска азбука

А, а

A, a

О, о

O, o

Б, б

B, b

П, п

P, p

В, в

V, v

Р, р

R, r

Г, г

G, g/Gh, gh

С, с

S, s

Д, д

D, d

Т, т

T, t

Е, е

E, e

У, у

U, u

/

Je/je

Ф, ф

F, f

Ж, ж

X, x

Х, х

H, h

З, з

Z, z



Ц, ц

C, c

И, и

I, i

Ч, ч

C, c

Й, й

J, j/I, i

Ш, ш

Sc, sc

К, к

K, k / C, c

Щ, щ

Sct, sct

Л, л

L, l

Ъ, ъ

A, a

М, м

M, m

Ь, ь

/

Н, н

N, n

Ю, ю

Iu, iu

Ju, ju








Я, я

Ja/ja


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница