Начало на социологическото познание и на социологията като наука в българия



Дата17.11.2017
Размер122.86 Kb.
Размер122.86 Kb.

НАЧАЛО НА СОЦИОЛОГИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ И НА

СОЦИОЛОГИЯТА КАТО НАУКА В БЪЛГАРИЯ
проф. д.с.н. Борис Ставров

Социологията си извоюва правото на познавателно и институционално съществуване в системата на съвременната наука от средата на ХІХ век. С известно закъснение, поради дългото чуждо владичество и преодоляване на най-разнообразни трудности, този процес е реалност и в нашата страна. Със смяната на години на упадък, стагнация и подем, стигащ до бум през последните десетилетия, социологическото познание в България зае своето законно място в арсенала на научната система. Днес у нас социологията не е модерна, а по-скоро съвременна изключително необходима наука, което се осъзнава не само от интелектуалната професионална общност, но и от широката културна общественост и обикновените хора. Обществото разбира или инстинктивно усеща нейната незаменима роля за вникване в смисъла на социума, за влияние върху обществената динамика, за саморегулиране и управление на обществения организъм. За да може обаче да изпълнява успешно своята познавателна и практико-приложна мисия социологията трябва да преодолява много трудности, следващи както от изключителната сложност на обществото и неговата динамика и развитие, така от необходимостта от преоценка на собствени принципи и истини. В този процес има своето място и историята на социологията като елемент на метатеоретичните (теоретико-методологическите) проблеми на социологията. Да си припомним, че още древните мислители Херодот и Плутарх наричат историята “учителка на народите”.

Социологията вече си има свое собствено обективно ретроспективно битие, своя история, своя онтология, диалектика и логика. Нейната история изисква и реално притежава и своя саморефлексия като елемент на нейното самопознание със собствена логика и динамика на възникване и развитие. Историята на социологията е метасоциологическо познание и респективно елемент от нейната тъкан, от структурата на съвременното социологическо познание. В крайна сметка последното е своеобразен синтез на ценното от собственото си минало, без което не може да се вникне дълбоко и изчерпателно както в смисъла на съвремените социални реалии, така и да се прозре в тенденциите на бъдещето. Именно поради това изследването на теортико-методологическите (метатеоретическите ) проблеми на историята на социологията не е самоцелна чисто научна познавателна дейност; то не е просто риторичен въпрос, а съдържа определени ценности за социологическото познание с актуални измерения. Един от основните теоретико-методологически проблеми касае началото на социологическото мислене и на социологията като наука изобщо и конкретно у нас, обект на настоящото изложние.

В историята на социологията, вкл. и в българската съществуват две основни схващания за началото на социологията. Едното търси нейните първи стъпки в общественото познание още на древните народи. Така третира проблема у нас Н. Ирибаджаков ( 7 ). За унгарския социолог К. Кулчар социологията води началото си от аналитичното обществознание на Аристотел без да се подценява и обществознанието на неговия учител Платон. Другото направление отстоява тезата, че началото на социологическото познание е свързано с името на френския философ Огюст Конт (1798-1857 ), който са пръв път въвежда термина социология в своя фундаментален многотомен труд “Курс по позитивна философия” (1830-1942 ). Според него новата наука – социологията - изучава структурата и динамиката на обществото и е “царица на науките”( 16, т. 2 ; 12, с.19-20 ).

Освен тези, свидетели сме и на други виждания по този въпрос. За някои основател на съвременната социология е италианецът Джанбатиста Вико (1668-1744), а за други това е белгийският мислител Ламбер Кетле (1796-1874). В последно време се формира мнение, което още повече усложнява проблема за началото на социологическата мисъл в световен мащаб. Става дума за твърдението на египетския социолог Шараф ад Дин, който пише: “Социологията е основал Ибн Халдун и тя е оставала без изменение в течение на повече от пет века. Европейските учени са бродили около нея, без да са в састояние да създадат нещо подобно. Техните изследвания били несъвършенни, а възгледите им – откъслечни. И никаква заслуга в основаването на социологията нямат нито Вико, както твърдят италианците, нито Кетле, както претендират белгийците, нито Огюст Конт, както заявяват французите. Социологията има за свой основател арабския ислямски мислител Ибн Халдун” ( 16, т.1 , с.224). Няма съмнение, че всички посочени от египетския теоретик имена имат едно или друго значение в създаването на социологията като самостаятелна наука за обществото. Но терминологията дължим на О. Конт, които и определено се опита да очертае нейния обект и предмет. Няма спор, че и Мохамед Ибн Халдун ( 1332 – 1406 ) е дал нещо, което и днес представлява интерес относно третирането на социологията като научна сфера без използване на кокретното понятие. Следователно с определени уточнения и уговорки можем да признаем О. Конт за бащата на новата наука за обществото, различна от философията и конкретните науки за сложния обществен организъм без да се подценяват и приносите на посочените негови предшественици и други съвременни нему мислители.

В тази поредица от идеи не е без значение да отбележим, че за привържениците на марксистката социологическа парадигма К. Маркс ( 1818-1883 ) е създателят на научната социология, което съвсем не е популистко идеологически натоварено гледище като имаме предвид оценките на световни агенции за Маркс като “човекът на хилядолетието” ( 12 ). На този проблем специално се спира проф. Ж. Ошавков. Според него класиците на марксизма “по същество за пръв път научно разкриха онази структура на обществото, която е спицифичен предмет на социологията”, както и фундамента на социалната динамика ( 11, с.10 ).

За да се отговори на въпроса, поставен в настоящого изложение, първо трябва да се вземе отношение по друг въпрос – за предмета на социологията. Без това е трудно и дори невъзможно сериозно да се интерпретира интересувация ни проблем. Т.е. трябва предварително да знаем какво търсим в обществознанието, което можем да окачествим като социологичско, кое обществознание е социологическо за разлика от занието, предмет на другите обществени науки.

При определяне предмета на социологията и днес се сблъскваме с богато разнообразие от формулиравки, което дава основание на някои със средствата на фолклора да твърдят, че има колкото социолози, толкова и определения за предмета на тази наука ( 7, т. 1; 14, с.64). Ако фиксирането на реалните периметри на историко-социологическото изследване е съобразено с конкретно научно определение на предмета на социологията, то ще има ясно дефинирани граници, които бихме нарекли рационални. Но тук са възможни две отклонения при неспазване на мярата, определена от предмета на социологията: разширяване или стесняване на историко-социологическото изследване, на обхвата на анализа и оценките. На сегашния етап от развитието на изследванията на историята на българската социологическа мисъл се проявява първата тенденция – в историко-социологическите анализи попадат и такива разработки, които нямат пряк социологически характер. Това се отнася и за емпирични изследвания, които обикновено се наричат социологически, а някои от тях нямат такъв характер.

В съвременната българска литература се формира разбиране за предмета на социологията, което е известен принос на наши теоретици в метатеоретичната сфера. Според него социологията е частна нефилософска наука, която изучава обществото като цялостна функционираща и развиваща се система, а когато предмет на социологически анализ е отделна страна на социума, какъвто е случаят с отраслевите социология, се изследва взаимодействието на тази страна в системата на социалниото цяло ( 11, с.82-104; 4,с.35-36; 1; 3). Да илюстрираме казаното с конкретен пример. Общата социология изучава обществото като цялостна система. Ако изучава една страна на обществения организъм, например икономическата, то имаме социология на икономиката, която е различна от икономическата наука и има за предмет икономическите отношения във взаимовръзка в системата на цялото ( 4; 12 ). Въз основа на така формулираният метапроблем как стои въпросът за възникването на социологическото познание в българската социология и история на социологията?

Отношение по него вземет преди всичко проф. Г. Фотев, акад. Н.Ирибаджаков, Член.-кор. С. Михайлов, пишещият тези редове и някои други. Според тях разглежданият проблем има две страни: първо, за началото на социологическото познание, на социологическата мисъл и второ, за началото на социологията като наука, различна от философията на историята и другите обществени науки. Относно първата страна социологическото познание води началото си от дълбока древност, от началните стъпки на общестознанието в света, от Египет, Индия, Китай, Месопотамия и т.н. Във връзка с това както Г. Фотев, така и акад. Н. Ирибаджаков започват своите изследвания на социологическото познание с такива идеи като тези на Буда и Конфуции, на Заратустра, на Мохамед и Мойсей и т.н. Т.е.началото на социолотическото познание се търси и намира в далечната древност на народите. С основание това познание Г. Фотев нарича протосоциологическо или досоциологическо. Обикновено често то се наименува още и като обществена мисъл, обществено-политически възгледи и пр.( 16; 7 ; 13 ).

От гледна точка на втората страна натежава мнението, че социологията като самостоятелна наука датира с делото на О. Конт без това да се абсолютизира. Терминът социология и респективно превръщането му в понятие за новата наука са негово дело. Както казахме, той пръв дава определение и за обекта и предмета на новата наука. Това според нас е и най-адекватното гледище, което и господства в световната социологическа наука. Но редов с него определен принос за формирането на новата наука имат и други мислители като Сен- Симон, както и Х. Спенсър, Е. Дюркем и др.от второта половина на ХІХ в.( 16, т.2; 5; 6; 12, с.18-28 ).

Отнесено до възникването на социолотическото познание в България проблемът е следният. Досоциологическото познание у нас може да се търси още в най-древни времена, още в митологията на траки, славяни и прабългари преди обединението им в българската държавна общност. При тях става дума за познание, което не е плод на теоретични анализи и обобщания, а за идеи на равнището на социалната психика за човека и обществото, за слънцето и други предмете и животни, свързани с тяхното битие и пр., които са отразени в култовите им дейности, материалната им култура, в надписи, в изкуството и т.н. За техните възгледи съдим и по сведения на древногръцки и византийски автори, вкл. и на Аристотел, Херодот, Ксенофонт и др. По-определен “социологически” характер имат възгледите им за властта на царя, хана, племения вожд и пр., които още приживе били обожествявани. Изобщо вижданията на траки, славяни и прабългари до създаване на славянобългарската държава са религиозни в духа на времето. За всички е характерно многобожието, митологията, магическите и култови действия. Вярва се в един главен бог и в много други божества, олицетворение на различни приридни сили, от които е зависяло тяхното лично и обществено битие. Отделните етноси имат както общи, така и специфични черти, отражение на особените им поселища и съседни общности, от които се влияят или оказват влияние. Социалните възгледи на траки, славяни и прабългари са социално-психическо отражение на тяхното обществено-икономическо, социално-политическо и непосредствено ежедневно битие ( 14; 15, с.9-18 ). Това са по същество протосоциологически, досоциологически, обществени възгледи, в които се съдържа и социологическо мислене за човека, обществото и неговата динамика и развитие ( 15, с. 9-18 ). Протосоциологическото познание у нас се издига на по-висока степен в резултат на изграждане на българската държава ( 681 г.), на нейното междунарадно и икономическо укрепване, на създававане самобитна славянобългарска писменост и приемане на християнството средата на ІХ век.

При новите условия се появяват и писмени документи като “Именик на българските ханове”, Законите на Крум, Земеделския закон, в които социологическото все по-определено се откроява без да се превръща в самостоятелно знание. Взема се отношение по проблемите на властта и управлението, на войната и мира, на социалното положение на низините и на властващите и пр. Забележителни в това отношение са идеите на Кирил Философ за езика и писмеността, вижданията на Климент Охридски за образованието и неговата социална роля, трудове на Константин Преславски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, цар Симеон и др., в които се анализират различни страни на живота на средновековното българско общество. С основание при Симеон се говори за “златен век на българската култура” ( 15, с. 18-41 ).

Забелязват се и първи стъпки на диференциране обществено-политическата мисъл на две направления, свързани с интересите на господстващите слоеве и на народните низини. Известни в нашата история са апокрифни трудове, които осъждат разкоша на болярите и пледират за равенство. Най-типични в това отношение са идеите на богомилите, чиито възгледи минават границите на българското общество и се разпространяват във всички съседни страни, в Русия и далеко на Запад – в Италия, Франция и др. Немалко по същество социологическо съдържание се намира в Беседата на Презвитер Козма против богомилите ( 9; 1, т.1; 15, с. 41-50 ).

Всичко това е достатъчно основание да се твърди, че българското протосоциологическо, досоциологическо, обществеоно-политическо и т.н. познание води началото си от ранното средновековие на нашето общество. То има религиозен характер в духа на средновековието, но не е чуждо и на научни знания за природата, човека и обществото. Друга негова срана е синкретичността – досоциологическото познание е вплетено в религиозно-философски, правно-политически, социално-етически, религиозни и др. възгледи ( 9, с.4; 3; 8 ).

Другата страна на разглеждаия въпрос у нас – за началото на специфичното социологическо познание и на социологията като самостоятелна наука - е резултат на следващата епоха от развитието на българското общество – Възраждането ( втората половина на ХVІІІ в.- 1878 ). Този процес е свързан със същността на Българското възраждането, с цялостните промени на обществото и с просветното и революционно движение. Това придава на социологическото мислене нови насоки и измерения; неговата антисхоластичност, антифеодализъм и хуманизъм придобиват националноосвободителен характер. Чрез теоретичното дело на мислитери като д-р П. Берон, д-р Ив. Селимински, М. Балабанов, П.Р. Славейков, В. Друмев, Т. Икономов и др. и особено на революционерите-демократи Г.С.Раковски, В. Левски, Л. Каравелов и Хр. Ботев се създават по-цялостни концепции за обществото, за неговата социална и социално-класова структура, за динамиката и развитието на обществото, за прогреса и неговия критерий и пр.и за пръв път се вмъква и терминът социология, превърнал се дори в поняти за специфична наука, което е заслуга на Л. Каравелов и Хр. Ботев. Ето накратко този процес ( 2 ; 8; 15 ).

В статията “Сръбската литература” от 1868 г., изключително богата по проблематика и идеи, Л. Каравелов пише, пледирайки за научни знания: “Без математиката не могат да вървят напред нито астрономията, нито физиката, нито химията. Без химията пропада цялата физиология и не могат да се обяснят процесите и целият органически живот. Без биологията са непонятни законите на живота на човешките общества, без нея не може да има нито история, нито социология” ( к.м.-Б.С.) ( 1,с. 202 ). Очевидно за българския мислител социологията не е само случаен термин, а понятие за наука, различна от другите природни науки и от историята. Рационална е и предложената субординация на науките като се почва от матерамиката и се стигне до социологията. Математиката се третира като наука, необходима и за социологията; същото се пледира и относно статистиката. На същата страница авторът говори и за философия, което значи, че пръв у нас диференцира социологията от философията, което също е оригинален момент н неговата мисловна система. Намиране мастото и на биологията за социологията не е биологизъм, а търсене на връзката между двете наука без да се теоретизира върху проблема. Терминът и респективно понятието социология тръгва неотклонно и в родното обществознание.

В статия във в. “Знаме” от 29 юни 1875 г., посветена на революционното дело на Г.С. Раковски, Хр. Ботев пише: “Ние няколко пъти сме рисували картината на нашият съвременен живот, няколко пъти сме показвали на нашето безвиходно положение, и секи, който е можал да погледне на народът не през призмата на своят скотски рахатлък, а с простото око на съвременната социология, убедил се е, че това положение е много по-грозно и по-страшно, нежели каквото е било то преди 50 или 60 години” ( к.м., Б.С.) ( 1, с.259 ). И за него социологията същестува като наука и то както съвременна, така и от миналото и има за предмет живота, обществото.

В същото време Л. Каравелов и Хр. Ботев имам несъмнена заслуга и за разработване на редица социологически проблеми. На първо място те падлагат на аргументирана критика различни идеалистически и теологически концепции за обществото и неговото развитие и конкретно за миналото и настоящето на българското общество и за тенденциите на неговото бъдеще. На тяхно място предлагат нови виждания за структурата и динамиката на обществото; анализират социалните и социално-класовите отношения на българското общество с неговите чорбаджии-изедници и народни низини, с пролетарските му елементи, с половата и възрастовата му структура и т.н. Общественото развитие свързват с борбата, с класовата борба и социалната революция без да се отрича и ролята на еволюцията в социалната динамика, на усъвършенстване на труда и производството и на науката, просветата и образованието. Движещи сили на революцията са не богатите, а бедните и експлоатирани маси. Основното в социологическата концепция на революционерите-демократи е идеята за незабавната и решителна революция за смъкване на националното робство и установяване общество на социална справедливост. Социалният въпрос се свърза не с благотворителност, а с решителна смяна на съществуващите експлоататорски порядки. Съществена страна в тяхната социална концепция е патриотичната идея въз основа на диалектическото единство на националното и интернационалното. Съвременни са и техните виждания и по въпросите на морала и правото, на науката, изкуството и литературата, на печата и пр. Нещо повече, с редица свои социални идеи възрожденци и конкретно тези от революционното направление надрастват своето време и с основание бихме ги нарекли съвременници на бъдещето. Именно възрожденското социално познание е краят на протосоциологическото мислене и началото на социологическото познание като самостоятелен клон в системата на науките. То е плодотворна традиция за окончателното формиране на социологията като академична наука и университетска дисциплини в края на ХІХ и началото на ХХ столетие.

И така, началото на протосоциологическо, предсоцолиогическо, досоциологическо, обществено-политическо и т.н. познание у нас се намира още в ранното българско средновековие, в митологията на етносите, от коите се композира по-късно българската държава и нейните първи стъпки и в идеите на видните книжовници от Първото българско царство, а специфичното социологическо познание, социологията като академичта наука и университетска дисциплина е рожба на последните години на Българското възраждане и първите стъпки на новоосвободеното отечество.


Л и т е р а т у р а

  1. Антология на българската социологическа мисъл. Т.1. С., 1978.

  2. Бъчваров, М. Социологически възгледи през Българското възраждане. – Социолог.проблеми, 1972, № 4.

  3. Бъчваров, М. Зараждане и развитие на социологията в България до Освобождението ( 1878 г.). – В: Антология на бълг.социол. мисъл, т. 1.

  4. Добриянов, В., Б. Ставров, Н. Генов. Съвременната социология в България. Исторически очерк. С., 1978.

  5. Енциклопедичен речник по социлогия. С., 1996 ( 2 изд. 1997 ).

  6. Енциклопедия България. Т. 6. С., 1988. / рубриката Социология, с.344-346 /.

  7. Ирибаджаков, Н. Социологическата мисъл на древния свят. Т. 1 – 3. С., 1978-1982.

  8. М.Б., Б.С. Развитие на социологическата мисъл в България. – Социол. проблеми, 1980, № 4.

  9. Михайлов, С., Р. Василев. Социологията и социологическите изследвания у нас. – Социолог.проблеми, 1969, № 1.

  10. Недев, Т. Карл Маркс – мислител на хилядолетието. – Год. Варненски свободен университет, 2000, № 6.

  11. Ошавков, Ж.. Социологията като наука. С., 1970.

  12. Пачев, Т. Икономическа социология. С., 2001.

  13. Речник по маркс ленинска социология. С., 1972.

  14. Ставров, Б. По някои проблеми на историята на българската социология. – Социолог. проблеми, 1980, № 4.

  15. Ставров, Б. Социологически идеи в България през Средновековието и

Възраждането. С., 2001.

16. Фотев, Г. История на социологията. С., 1993. ( 2 изд. 2002 ).

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница