Носталгия и минало Бележки върху няколко теории за носталгията



страница4/8
Дата01.02.2017
Размер0.72 Mb.
Размер0.72 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8

Игор Смирнов. Общество без носталгия


Сега като че ли за пръв настъпиха времена в историята накултурата, на които тягата към миналото е чужда. Носталгията винаги е съпътствала постъпателното движение на логосферата: ранносредновековните еретици (катарите) са хранили надеждата да живеят по заветите на апостолическото християнство; късното средновековие е ознаменувано от откриването на пропадналите без вест свети мощи и разцвета на мистически доктрини, проповядващи съпротивата на индивида (в близост до Първоначалото, като Майстер Екхарт) срещу нарастването на историята; погълнатият от античното наследство Ренесанс отъждествява интереса към старината с епохалното новаторство; барокът се опитва в контрареформистки порив на Запад да възстанови разклатената власт на Католическата църква, в Русия чистят богослужебните книги от погрешни наслоявания в преписите.

Просвещението в лицето на Русо идеализира дивака; романтизмът се отказва от преимуществото да царува тук и сега, обладан от търсенето на корените където и да е, но не и в съвременността; в това състезание всички са изпреварени от позивизма, който от средата на 19 век редуцира човешката дейност до животински-рефлексивна, чак до постмодернизма, който съвсем престава да се грижи за историята и въздига пред нас някаква имагинерна безбъдъщност, концентрирано в себе си настояще, което сублимира всякакви разновременности, канонизира онова, което се нарича remake и cover или дори recover; издига на преден план някакво “dеjа vu”, абсолютизирайки архива и социалната памет. 25

Колкото и грандиозни да са били диахроническите системи, колкото и яростно те да са се хвърляли напред за да прекъснат потока на миналото, на нито една от тези доктрини не се удаде напълно да скъса с предисторията, с ритуала като изходен пункт на културана в цялост, неотстраним от нея и тогава, когато тя е била подложена на жестока историзация.

Културата по правило продължава да се обръща назад с жажда и трепет, така че различните нейни отрязъци, въпреки прекъснатостта се оказват свързани. Това, което Ницше нарича антикварен тип история (Vom Nutzen und Nachteil der Historie fur das Leben, 1874)26 има функцията не само да потиска иновативността, но и да придаде на културата протяжност и съврзаност през различните епохи, като се започне от архаичните общества. Устремеността в миналото се диктува не единствено от празното желание да попаднем в далечното като време, в минало, където екзистенциалните проблеми са били по някакъв начин разрешени така, че да почерпим упование,

опит и практики от това минало27; тази устременост към миналото преодолява раздробеността насегашния живот, неговата фрагментарност и частичност.

Лишеност от носталгия


Поколението, което идва след залеза на постмодернизма то 60-те на ХХ век има мисията да сформира уникално общество, лишено от носталгия.

В днешно време носталгията е под нови прицели. Според Бодрияр тероризмът е крах на символическия обмен. Крах на комуникацията. Според негови критици тази формула е неприложима за терора. Доктрината на терора (рационалните основания на безумието) са в стремежа минало и сегашно да са взаимносубститувни, да са в кръгообръщение и да си сменят местата в ритмична последователност. Носталгията и историята са обявени по такъв начин извън закона. Историята тегли напре, но праволинейно; носталгията тегли назад, но също така праволинейно; идеята на тероризма е в застиващото кръговъртене.

Администрацията на Буш предприе изравняване на времената – придвижване на различни зони от средновековието към модерността и постмодерността, призовавне под знамената на историята народи и общества, които по някакъв начин са оставали извън полезрението на просвещенската и хегелианска идея, или дори на идеята на Стария и Новия завет за историзъм и историческо развитие. На девиза «Историята не ни интересува» американската система отвърна «Ще ви дадем да разберете историята». Парадоксалното е, че американската идеология, опряна според Бодрияр на praesentia sine dubio, т.е. потънала в една непрекъсната, комфортна и широка сегашност, сега трябваше да възвестява собственото си въвличане в историята и насилственото преустройство на отделни световни зони в историческото им новобитие. В този план носталгията става политически заплашителна, пред лицето на един нов мегапроект, условно наречен равнение по куртуноисторическия прогресизъм, всяко струмление към каквото и да е било минало се интерпретира подозрително, вражески и с висока доза политическа нервност. 28

Без огледа на билото попадналата в архива на културата линейност наисторията би изгубила собствената си Другост и патоса на самоутвърждаването, би се превърнала в регрес до безкрайност, в лоша безкрайност на автотеличните промени, ето защо общество, което не изпитва носталгия е накърнено и непълноценно общество.

Още една причина за нуждата от носталгия. Както масовот, така и елитарното мислене никога преди както сега не е било толкова приземено до краткосрочни тактики, толкова пропито от грижа за най-близката и прагматична изгода. Което е глупаво. Без окореняяване в миналото, без съизмеримост с историческото, никакво сегашно действие не може да има ефикасна съзидателна сила. Съзидаващото бъдеще не може да функционира без свръхзадача, т.е. то трябва дапринадлежи на ситория, която Ницше нарича монументална история. Преките и краткотрайни реакции наслучилото се и случващото се е взело надмощие над проникновеното историческо творчество, което разглежда ставащото и току-що станалото в дългосрочни и далечно положени контексти, оглеждащо се по върховите прецеденти на големи времеви отрязъци, на епохи и масивни периоди. Това безисторическо рефлексивно преживяване на сегашното неизбежно се отразява на политическото битие, цели региони престават да интерпретират политическото като иницииараща и инициативна дейност, то е някак безлично и безсубектно, дадено в едри и канонизирани стереотипи, с мнима и лъжлива потвърденост от историята. Политиката става безсубектна, защото историята изчезва зад първата пряка. 29

Носталгията е страх от загуба идентичност, а историята е непрекъснато заместване и прогресиращо разгръщане на quid pro quo. В акта на носталгичното психиката, стремяща се да остане себе си, открива логика, свързана със самоотъждествяването на елементите, ненарушима при провеждането на субститутивни операции, които са основната хранителна страна на историята.

Ако логиката се основава на необходимостта, а историята – на възможността (зараждаща се в недрата на даденото състояние на нещата, в търбуха на статуквото), то ratio, свързвайки тези два полюса, се опира на такова достатъчно основание, което позволява да се предприеме умозаключение отвъд облигаторността и потенциалността. Примирявайки потакъв начин историята и носталгията, човек придобива (в замяна на вкостенялата си идентичност) текущо и нестабилно „Аз”, динамична идентичност. В живота носталгията придава елегическа тъга и скръб по отминаващото, историята прави прехода плавен и постепенен.

В обществата без носталгия разсъдъкт отслабва.

За търпящия крах разум търсят заместители – машини и технологии. Разцветът на психеделичните изкуства е нещо като квазиносталгия – призоваване в паметта на свят, преживян от наркотичното упоение, но не и в предишна фактическа история.

Контраносталгията мрази теоретизациите, защото те строят светове, вкоито цялото минало отново бива реактуализирано и въплътено в една или друга степен, мрази визионерите, защото зад бъдещето те строят връзки с целостта на времената преди.

Днешната философия е проникната от носталгия по носталгията, от тъга по истинска и някогашна носталгия, която бе част от историята и неин продуктивен опонент. В тритомната сферология на Петер Слотердийк човека е изобразен като същество, обречено в своята социокултурна деятелност на отстъпление в предишното, в онова, което е до-живота и пред-живота. Човекът е в пренатално състояние, нероден, в рефугиум, абсолютна симбиоза с майчиното тяло. 30

Анкерсмит описва носталгията като остро преживяване, което на първо място е “най-фундаменталното чувство” относно местоположението ни в пространството и времето, като първите измерения доминират над времевите. На второ място „носталгията ни предоставя цел, която избира средства, които никога не реализират тази цел и колкото и да е парадоксално именно това се оказва носталгическата цел Sehnsucht”. 31

Опитът на историческата носталгия присъства осмислен и описан при Гьоте. Това чувство той изпитва остро при посещението си на Страсбургската катедрала и го очертава като „преживяване на опита на миналото и настоящето в единство; опит, който привнася в настоящето нещо призрачно. Това чувстов, споделя Гьоте, е изразено в много мои големи и малки работи”. Още по-разгърнато описание на този опит дава Хьойзинха. Цялото историческо творчество на Мишле, един от модерните бащи на историята, е изпълнено с професионално-носталгическо преживявания, които правят актуалността на неговия наратив за миналото изключително актуален и невралгичен за времето, вкоето се появява. Носталгическите опити на Мишле се свързват с техниката му на възстановяване на психическата реалност на отминалата революция, с въвличането на преживявването към едно минало, което се разгръща не като прекрачено и прекратено, а като живо или по-точно наново оживено. Мишле разказва историята за пръв впът по начин, по който наратива преодолява разрива между време и пространство, делящи нараторските точки на присъствие и точките на сюжета.

Кое пречи на Хьойзинха или според него пречи и на субекта, положен далеч от събитията да ги преживява като истински и в автентичен вид.32 Хьойзинха подчертава, че дори носталгията не е в състояние да презентира миналото „както се е случило реално, наистина”, а дори това синтезиращо чувство, преодоляващо времето и пространствата „запазва респект към разстоянието и различието, към времевата денивелация и пространсвената йерархия. Чрез ностаргията познава историята „не непосредственото минало (както си мислят историците), а „различието и разстоянието между настояще и минало”. Ние разбираме това различие и разстояние, то ства призма за проникване в миналото и преживяването чрез носталгията. Спорде Хьойзинха опитът на миналото, носталгически и посмодернистки, е „опит за различаване на минало и настояще”, а историческия модернист вижда различието в пределите на самото минало, а „настоящето не се интерпретира като компонент на това различие”.

Според Анкерсмит историкът не може да се възнесе на някаква квази-божествена позиция над „реката на времето”, не може да пребивава в облаците на трансцедентното място, откъдето да наблюдава и описммва станалото. Адекватна за концепцията Sensation става образът на 12 час, не часът 0, не часът 24, а полуденят, дневното равностоене, средата на денонощието. Анкерсмит преобразува митологическата позиция на Абсолютното Начало (точката 0, часът 0) и Абсолютния Край (точката 24, часът 24). Ужасът от средата, полудневното местоположение и време, е ужасът на равното отстояние от края и началото, познатото надревните гърци пречупване и обрат, мигът на смяна, когато възхождането се преобръща в пропадане, когато нагоре застива и дава път на «надолу». Това е фектът на виенското колело, което има една траектория нагоре и друга надолу в единното си циклично движение. В 12 часа на деня, в момента на абсолютното изравняване на двете части в страните от Средицемноморието контактът между обектите започва да сизглежда прекъснат и застинал, лишен отконтактност и обектите като че ли не са в режима на никакъв взаимен интерес, дори и за нас те са безинтересни и тотално изолирани един от друг и спрямо нас самите. Това ефекет в чувствения мир на човека, характерен с преживяването на изгнание или изключване и отстраняване от самата реалност. Известният на всички панически страх тук има парализиращ характер, характер на тревожна застиналост, в очакване на предвещано и неминуемо пречупване, тръгване надолу, назад, политане към пропаст и подобни. Този страх от 12 час, цасът на промяната и обрата, винаги изглежда като нещо дефамилиаризирано, непознато, внезапно отстранено от нас самите нещо, което започва да ни противостои.

Феноменът на носталгията не се състои в това, че ние се преоектираме в дадено конкретно минало. Неговата същина, изглежда, е в това, че ние проектираме нашето настояще и представеното от някакви обекти конкретно минало в позицията на абсолютното начало. Казано по друг начин, носталгията не ни връща в миналото, тя дори не онтологизира различието между настоящето и даденото конкретно минало; работата е там, че носталгията проектира и минало, и ностояще в точката на абсолютното начало, сякаш оттук нататък предстои да се случи и случилото се и онова, което предстои да се случи, в заедност и неразривност от времева и пространствена гледна точка.

Анкерсмит изрично подчертава, че независимостта на историческия обект, тоест миналото, се разоткрива само в полуденя на историческия опит, актът на носталгията не може да бъде инспириран или мистифициран. Този акт на нсосталгия се проявява като благодат, като дар, при това не благодат на вярата, а благодат на мита, постижим не чувствено-интуитивно, чрез сензитивно преживяване на опита.

Митологическите корени на сносталгията, това е концепцията на Мирча Елиаде. И най-обикновената носталгия таи в себе си носталгия по изгубения рай; … можем да анализираме образи, внезапно пробудени от някаква музика, дори най-пошла и елементарна, и да се убедим, че те въплъщават носталгията по митическото минало, превърнало се в архетип; че това минало, въпреки съжалението за безвъзвратно отминалото време, може да бъде изтълктувано по стотици начини; то отразява това, което е могло да се случи, но не се е случило; в тази носталгия живее стремежът на всичко съществуващо, бидейки савото себе си, да бъде нещо друго или да престане да бъде нещо друго, за да бъде себе си. 33

Носталгията в мита има само външни прилики с историческата носталгия. Затова Ебиаде уточнява: „…дори и в най-отчаяната историческа ситуация (окопите на Сталинград, нацистките концлагери) мъже и жени пеят романси и слушат разни истории; тези истории са продължение на митовете, тези романси дишат митическата носталгия. Тази същностна и неотделима част на човешката душа, която наричаме въображение, се облива с водите на символиката и продължава да живее с архаичните митове и теологическите системи.”

Развитието на философията на историята от края на 18 век е предимно страдателен опит, показващ невъзможността да се създаде иманентистка история, т.е. тримерна история; а от друга страна показваща и невъзможноста да се фундира цел и смисъл на историята црез егоцентричното философско и етическо съзнание. Сега изглежда стоим на прага на раждането на нова религиозна метафизика на историята, м чиято парадигма ще бъде включен метаисторическият принцип на репрезентация чрез Sensation и ново фундиране на историята не като „наука за времето”, а като „наука за времепространтвения континуум”. Затова е нужно да се смени гещалтът, да се превключи гледната точка, която сега ни показва миналото като случило се, но изчезнало битие, като несъществуващо.

Миналото би следвало да се признае като реално съществуващо в четиримерен времепространствен континуум и наблюдаемо по сообен начин, подобно на начина, по който философа наблюдава целостността на своето „Аз” в Cogito ergo sum, а религиозният човек наблюдава Бога в акта на откровението посредством благодатта. Миналото не съществува само в паметта и сопмена, то трепти в четириизмерен времепространствен континуум на пълнотата на сегашното битие.

Митът и неговото преживяване са дарени и завършват в савмото преживяване, историята и нейното преживяване подтикват към действие, към съединяване на разрива между началото и настоящето. На митическия човек са достатъчни преживяванията, породени от представянето на мита; на историческия човек преживяването е само отключващ елемент, поражда тъга и стремеж, порив към миналото, което иска да възстанови, изгради отоново, да елиминар неговата загуба. Подбудата към действие прави носталгията активна, да се свърже настоящето с разкъсантинет части на миналото, да се възстанови целостта на айсберга, да се слепят частите на мозайката, но едните летящи в пространството на миналото, а други налични тук и сега, това е задача и изпитание за носталгията. Това е и нейният значим и същесдтвен резултат, тя не е гола и завършена в себе си медитация, а творческо създаване на проек за възвръщане на цялости, изгубени в скоротечния ход на битието, разложени на минало и натояще.

Сравнението на митическата презентация на Началото и историческата носталгия показва дълбоко сходство, но и решаващи различия. В мита образът е статичен в своята структура, конкретен и фиксиран. В историческата носталгия чувството е фиксирано и конкретно, а образът е подвижен и динамичен.

Sensation е разбиране на реалността като „усещане за реалност” в непосредствената му пълнота, а реалност етова, което отговаря на конвенционалната представа за дадена култура и историческо време, за даден културен стереотип за възпроизвеждане на реалност. Затова в „реалността” на историческия наратив се оказват съединени социокултурни и психосоциални модуси на „тук и сега битието” (Dasein) с лични и интимни преживявания (индивидуално и емоционално наситени) възприятия, усещане като за „мигновен контакт с миналото”.

Носталгията споделя някои симптоми с меланхолията и хипохондрията. Меланхолията, съгласно концепцията на Гален, е болест на черната злъчка, която инфектира кръвта и произвежда физически и емоционални симптоми като “замайване, виене на свят, обезумяване, главоболие, халюцинации, газове в червата, кошмарни сънища, тежест на сърцето, непрекъсната тревожност, печал и скръб, недоволство, разнежване и безпокойство.

За Роберт Бъртън меланхолията в по-малка степен има физически и психически измерения, отколкото философски. Меланхоликът вижда света като театър, режисиран от капризната съдба и демоничните сили. Често вземан за мизантропичен, меланхоликът е на практика утопически мечтател, който се доверява на човечеството. В този смисъл меланхолията е деяние и болест на интелектуалното, Хамлетово съмнение. При меланхолика мислене и усещане, дух и материя, душа и тяло са в непрекъснат конфликт. Различна от меланхолията, смятана за болест на свещеници и философи, носталгията е по-демократична и се смилява да се разпространи над простолюдието – над войници и моряци, пътници и чиновници. Носталгията не е толкова лично заболяване, колкото публична заплаха, която разбулва противоречията на модерността и придобива голяма политическа значимост.

Взривът на носталгията едновременно привежда в сила и призовава патриотичните доктрини и националният дух да излязат на бял свят. Отначало било твърде неясно как трябва да се постъпва с потиснатите войници, които обичали своята родина (родно място) толкова много, че никога не искали да го напуснат или с това, че те били готови да умрат за него. Когато епидемията от носталгия се разпростряла извън швейцарските гарнизони, вече трябвало да се предприемат по-радикални мерки.

Френският доктор Журдан дьо Коант твърди в своята книга, писана по време на Френската революция от 1789, че носталгията трябва да се лекува със стимулиращи страдания и терор. Като научен доказателство той прилагал един разказ за драстично лекуване на носталгията успешно ликвидирана от руснаците. В 1733 руската армия била поразена от масова носталгия току преди нахлуването в Германия, положението сатавало неудържимо дотолкова, че генелралът се решил да лекува радикално носталгичния вирус. Тоъй се заканил, че “първият който се поддаде на носталгичната болест ще бъде погребан жив. Това било нещо като смекчена метафора, тъй като животът в чуждата страна изглеждал като смърт. Засвидетелствано било, че това наказание се приложило в два или три случая, които щастливо излекували руската армия от носталгичните оплаквания. (Не е учудващо, че копнежът става интегрална част от руската национална идентичност.) Руската земя се оказва безплодна почва собствената и чуждата носталгия. Аутопсията на френски войници, премръзнали в пословичния руски студ и зима по време на злощастното Наполеоново нашествие разкриват, че много от тях имат мозъчни възпаления, характерни за носталгията.

Докато европейците (с изключение на британците) съобщават зачести епидемии от носталгия с начало от 17-ти век, американските лекари гордо декларират, че младата им нация си остава здрава и читава, без да се поддаде на носталгията чак до Гражданската война. Докато швейцарецът Хофер смятал носталгията за патриотично полезна болест, свидетелстваща за любовта към свободата и родината, два века по-късно американецът доктор Теодор Колхаун възприел носталгията като срамна и позорна болест, изразяваща липса на мъжественост и изостаналост. Той твърди, че тя е болест на съзнанието и слабост на волята.

През 19-ти век в Америка вярвали, че главната причина за носталгията е безделието, а също и ленивото и прахосническо прекарване на времето във блеене и фантазии, еротомания и онанизъм. Всяка стъпка, която прави пациентите по-мъжествени, ще упражни лечително въздействие. В пансионите присмехът е изцяло насочен към носталгичните пациенти, те често стават обект на подигравки от страна на техните приятели и съквартиранти, които атакуват тяхната мъжественост и с това прилагат лчително действие, предизвиквайки волята им. Д-р Колхаун предлага като лекарство публичното осмиване и набиване, множество мъжествени маршируване и битки, подобрения на личната хигиена, с което войниците ще жимеят при по-модерни условия и в по-добра среда.

Според Колхаун носталгията не е обусловена изцяло от личното здравословно състояние, но до голяма степен зависи ос здравината на характера и социалната среда. Спорд американците най-податливи на носталгия са войниците от селските региони, особено фермерите, докато търговци, механици и риболовци, машинисти от същите региони, но от градовете, са с повече съпротивителни сили на носталгията. Ефикасен лек срещу носталгията е елиминирането на безделието, меланхолията, разтакаването и равнодушието.

Като публична епидемия носталгията се основава върху чувството на загуба, което не е ограничено от личната история. В края на 18-ти век лекарите открили че завръщането у дома не винаги премахва симптомите. Обектът на копнежа мигрирал към по-далечни страни отвъд границите на родното пространство. Дори физиците не успели да намерят локуса на носталгията в съзнанието или тялото. Подобно на генетическите изследвания за генома, носталгичното търсене се съсредоточавало върху една възможна и единствена причина, изключваща социалната среда или пък сексуалната ориентация. една единствената причина изследователите, лекари или психолози, фиксират в понятие като патологичен възел.

Медицинските диагнози на носталгията преживяват до 20-ти век. Днес, доколкот ми е известно, медицинска патология на носталгията съществува само в една държава – Израел. Навсякъде другаде по света носталгията преформулира от схвщането за лечимо боледуване до идеята за неизлечимо болестно състояние (страдание). Как се е случило така, че едно провинциално заболяване (болест по мястото), maladie du pays, се превръща в болест на модерните времена, mal du siècle?

Според Светлана Бойм разпространението на носталгията не е свързана само с концепцията за пространството, но и с идеята за промяна на схващането ни за времето. носталгията е историческо чувство и е адекватно да търсим историческия генезис, а не психологическия произход на носталгията. Съществува изобилие от копнежи и настроения далеч преди 17-ти век, които не се идентифицират като носталгия. Така е не само в европейската традиция, но и в китайсаката и арабската поезия., където копнежът е тема топос.

Още в ранномодерната концепция въплъщава по специфичен начин специфичен исторически момент. “Емоцията не е само дума, тя може да се разпростре върху думите – казва Жан Старобински – който ползва метафората на прекосената граница и емиграцията за да опише дискурса на носталгията. Носталгията е разпозната по времето, когато изкуството и науката не са напълно отделени едно от друго, те са завързани на една и съща пъпна връв; тогава тялото и съзнанието, вътрешно и външно, са интегрални и в сихрон си взаимодействат. Носталгията е диагноза на поетическата наука, затова не трябва да се усмихваме на прилежните швейцарски диагнози. Техните потомци великолепно поетизират депресията и гледат на нея като метафора за глобалните атмосферни условия, депресия, която е имунизирана срещу лечението с Prozac.3435

    Thus nostalgia, as a historical emotion, is a longing for that shrinking "space of experience" that no longer fits the new horizon of expectations. Nostalgic manifestations are side effects of the teleology of progress. Progress was not only a narrative of temporal progression but also of spatial expansion. Travelers since the late eighteenth century wrote about other places, first to the south and then to the east of Western Europe as "semi-civilized" or outright "barbarous." Instead of coevalness of different conceptions of time, each local culture therefore was evaluated with regard to the central narrative of progress. Progress was a marker of global time; any alternative to this idea was perceived as a local eccentricity.

    Modern nostalgia is a mourning for the impossibility of mythical return, for the loss of an enchanted world with clear borders and values; it could be a secular expression of a spiritual longing, a nostalgia for an absolute, a home that is both physical and spiritual, the edenic unity of time and space before entry into history. The nostalgic is looking for a spiritual addressee. Encountering silence, he looks for memorable signs, desperately misreading them.

Социални прогностици, литературни критици и маркетингови специалисти коментират разрастващата се видимост на носталгичните теми в последните две десетилетия. Тези теми търсят начин да запушат „обширната зона на припомнянията” като прилагат съживителни промоции, продукти и цели пакети, свързани с миналото. Рекламните специалисти твърдят, че употребата на носталгията е начин да се капитализира любовта и влечението към миналото като се подари на настоящия потребител и то така, че да остави у него усещането за задоволеност посредством сегашната стока.

Stern, Barbara B. (1992). Historical and personal nostalgia in advertising text: the Fin de siecle effect. Journal of Advertising, Dec, 1992.

Dika Vera (2003). Recycled Culture In Contemporary Art And Film. The Uses Of Nostalgia. (University Of California, Los Angeles And University Of Southern California). Cambridge University Press, 254 рр.

Lerner, Laurence (1972). The uses of nostalgia: Studies in pastoral poetry (Unknown Binding).
Chatto and Windus (January 1, 1972), 248 рр.

Пета част казва: И това не е миналото, за което бленувах, а идята за времето, когато всичко важно не беше още се случило: любов, слава, щастие – неосъществени,

Като мига, в който заемаме мястото си в театъра;

Когато бавно гасят светлините

Когато затишието като невидима завеса се повдига.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница