Огънят отвътре Карлос Кастанеда



страница12/19
Дата01.02.2017
Размер3.29 Mb.
Размер3.29 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   19

- Такъв беше - отвърна дон Хуан. - И не само ще­дър, той беше и изключително обаятелен човек. Той ви­наги се интересуваше дълбоко и искрено от хората око­ло себе си. Беше любезен и открит човек и даваше всичко, което има, на всеки, който се нуждае от него, или на всеки, който се е случило да хареса. И той на свой ред бе обичан от всички, защото бидейки майстор прикривач, той им предаваше истинските си чувства: не даваше пукната пара за който и да е от тях.

Не казах нищо, но дон Хуан усещаше чувството ми на недоверие или дори страдание от това, което казва­ше. Той се подсмихна и поклати глава.

- Това е прикриването - рече той. - Виждаш ли, аз дори не съм започнал да ти разказвам историята на нагу­ала Хулиан, а ти вече си ядосан.

Той избухна в гръмогласен смях, когато се опитвах да му обясня какво изпитвам.

- Нагуалът Хулиан не го беше грижа за никого - про­дължи дон Хуан. - Затова можеше да помага на хората. И го правеше, даваше им и ризата от гърба си, защото не му пукаше за тях.

- Да не би да искаш да кажеш, дон Хуан, че единст­вените хора, които помагат на събратята си, са тези, които не дават пукната пара за тях? - попитах аз, истински раздразнен.

- Така твърдят прикривачите - рече той с широка ус­мивка. - Нагуалът Хулиан, например, беше велик лечи­тел. Той помагаше на хиляди и хиляди хора, но не си приписваше заслугата за това. Оставяше хората да смя­тат, че една жена от неговата група е лечителката.

- Сега, ако той беше човек, който го е грижа за ближните му, той щеше-да изисква признание. Тези, ко­ито ги е грижа за другите, ги е грижа и за себе си и изис­кват признание винаги, когато са го заслужили.

Дон Хуан каза, че тъй като принадлежал към катего­рията на онези, които ги е грижа за събратята им, той никога на никого не бил помогнал: чувствал се неловко от щедростта, дори не можел да си представи да бъде обичан така, както бил нагуалът Хулиан и положително би се чувствал глупаво да даде на някого ризата от гърба си.

- Толкова ме е грижа за ближните ми - продължи гой, - че не правя нищо за тях. Никога не знаех какво да направя. И винаги изпитвах онова дразнещо чувство, че съм им натрапил волята си с моите подаръци.

— Естествено, аз преодолях всички тези чувства с вои­нския начин. Всеки воин може да има успех с хората, както имаше нагуалът Хулиан, ако премести събирател­ната си точка на една позиция, където е без значение дали хората го харесват, мразят или пренебрегват. Но това не е същото.

Дон Хуан каза, че когато за пръв път разбрал принци­пите на прикриването, както аз в момента, той бил край­но натъжен. Нагуалът Елиас, който много приличал на дон Хуан, му обяснил, че прикривачите като нагуала Ху­лиан са естествените водачи на хората. Те могат да по­могнат на хората да направят всичко.

- Нагуалът Елиас каза, че тези воини могат да помогнат на хората да се излекуват - продължи дон Хуан - или да им помогнат да се разболеят. Те могат да им помог­нат да намерят щастие или да намерят тъга. Подхвърлих на нагуала Елиас, че ще е по-уместно вместо да казваме, че тези воини помагат на хората, да казваме, че им въз­действат. Той отвърна, че те не просто въздействат на хората, а активно ги водят и насочват, както пастирът води стадото си.

Дон Хуан се подсмихна и ме загледа втренчено. Имаше някакъв дяволит блясък в очите му.

- Странно, а? - попита той. - Как нагласят прикривачите това, което виждат за хората. -

След това дон Хуан започна своята история за нагуа­ла Хулиан. Каза, че нагуалът Хулиан прекарал дълги годи­ни в очакване на чирак-нагуал. Натъкнал се на дон Хуан един ден, когато се връщал от някакво близко селце, къ­дето бил ходил по работа с познати. Той тъкмо си мис­лел за чирак-нагуал, докато вървял по пътя, когато чул изстрел и видял хора, разбягващи се на всички страни. Той хукнал с тях към храстите до пътя и излязъл от скри­валището си едва когато видял група хора, насъбрани около някакъв ранен човек, който лежал на земята.

Раненият бил, разбира се, дон Хуан, който бил прос­трелян от тираничния надзирател. Нагуалът Хулиан вед­нага видял, че дон Хуан е особен човек, чийто пашкул бил разделен на четири, а не на две части; разбрал също, че дон Хуан е тежко ранен. Знаел, че няма никак­во време за губене. Желанието му било изпълнено, но трябвало да действа бързо, преди някой да се е усетил какво става. Той вдигнал глава и извикал:

-Убиха сина ми!

С него била и една от жените-ясновидци от групата му - едра индианка, която на публично място винаги минавала за злата му, опърничава жена. Те били отличен екип прикривачи. Той дал знак на жената-ясновидец и тя също започнала да оплаква сина им, който бил в без­съзнание и кръвта му изтичала. Нагуалът Хулиан помолил насъбралите се да не викат властите, а по-скоро да му помогнат да пренесе сина си в своята къща в града, коя­то се намирала на значително разстояние от мястото. Той предложил пари на няколко силни млади мъже, ако пренесат неговият ранен, умиращ син.

Младежите отнесли дон Хуан в къщата на нагуала Ху­лиан. Нагуалът бил много щедър към тях и богато ги въз­наградил. Мъжете толкова се били разчувствали от мъка­та на опечалените съпрузи, които плакали през целия път до къщата, че отказали да вземат парите, но нагуалът Ху­лиан настоял да ги вземат, за да има синът му късмет да се оправи.

В продължение на няколко дни дон Хуан не знаел какво да мисли за добрите хора, които го били прибра­ли в дома си. Каза, че нагуалът Хулиан му изглеждал като едва ли не изкуфял старец. Той не бил индианец, но имал за жена млада, сприхава, дебела индианка, която била колкото силна физически, толкова и злонравна. Дон Хуан решил, че тя е лечителка, съдейки по това как обработвала раната му и по количеството лечебни рас­тения, натрупани в стаята, където го били сложили.

Освен това жената властвала над стареца и го нака­рала да се грижи за раната на дон Хуан всеки ден. Били направили легло на дон Хуан от една дебела рогозка на пода и старият човек с огромна трудност коленичил, за да го достигне. Дон Хуан едва се сдържал да не се разс­мее при комичната гледка, която представлявала крех­кият човечец, опитвайки се с все сили да подгъне коле­не. Дон Хуан каза, че докато превързвал раната му ста­рецът непрекъснато мърморел; погледът му блуждаел, ръцете му треперели, а тялото му се тресяло от главата до петите. Коленичел ли веднъж, той никога не успявал да стане сам. Повиквал жена си, крещейки с писклив глас, изпълнен със сдържан гняв. Жената идвала в стаята и двамата започвали ужасна кавга. Често тя си тръгвала, като оставяла стария човек да се вдигне сам от земята.

Дон Хуан ме увери, че никога не бил изпитвал такова съжаление към някого, каквото изпитвал към този до­бър, беден старец. Много пъти искал да стане и да му помогне, но и той самият едва мърдал. Веднъж старецът прекарал половин час в ругатни и викане, докато пухтял и се гърчел като плужек, преди да успее да се довлече до вратата и с много мъка да се вдигне по нея до изпра­вено положение. Той обяснил на дон Хуан, че лошото му здраве се дължало на годините, на счупени кости, ко­ито не били зараснали правилно и на ревматизъм. Дон Хуан каза, че старецът вдигнал очи към небето и му признал, че той е най-злочестия човек на земята - бил дошъл при лечителката за помощ, а накрая се оженил за нея и станал роб.

- Попитах стареца защо не я напусне - продължи дон Хуан. - Очите му се разшириха от страх. Едва не се задави със собствената си слюнка, опитвайки се да ме накара да сниша гласа си, а после се вдърви и падна като пън на пода, до леглото ми, опитвайки се да ме на­кара да млъкна. „Не знаеш какво говориш, не знаеш какво говориш. Никой не може да избяга от това мяс­то", непрекъснато повтаряше старецът с обезумял пог­лед.

- И аз му повярвах. Бях убеден, че той е по-злочест и по-окаян отколкото аз въобще някога съм бил. И с всеки изминат ден аз се чувствах все по-неудобно в тази къща. Храната беше чудесна и жената бе все някъде на­вън да лекува разни хора, така че аз бях оставен насаме със стареца. Говорехме надълго и нашироко за моя жи­вот. Харесваше ми да разговарям с него. Казах му, че нямам пари да му платя за добрината, но че ще направя всичко, за да му помогна. Той отвърна, че никой не можел да му помогне, че бил готов да умре, но че ако наи­стина съм бил искрен в това, което съм казал, той щял да ми бъде благодарен, ако се оженя за жена му след него­вата смърт.

- В този момент разбрах, че старецът е луд. И в съ­щия момент разбрах още, че трябва да избягам колкото е възможно по-скоро.

Дон Хуан каза, че когато бил достатъчно добре, за да върви без чужда помощ, неговият благодетел му напра­вил една смразяваща кръвта демонстрация на своите способности като прикривач. Без каквото и да е предуп­реждение или подготовка той изправил дон Хуан лице в лице срещу неорганично живо същество. Усещайки, че дон Хуан се кани да избяга, той се възползвал от възмож­ността да го изплаши с един съюзник, който някак си имал способността да изглежда като уродлив човек.

- При вида на този съюзник едва не се побърках -продължи дон Хуан. - Не можех да повярвам на очите си и въпреки това уродът беше точно пред мен. А не­мощният старец стоеше до мен и хленчеше, молейки чудовището да пощади живота му. Разбираш ли, моят благодетел беше като старите ясновидци - той можеше да отпуска страха си на порции, частица по частица, и съюзникът реагираше на него. Тогава не знаех това. Единственото, което виждах със собствените си очи, беше едно ужасно същество, идващо към нас, готово да ни разкъса на парчета.

- В момента, в който съюзникът се наклони към нас, съскайки като змия, аз припаднах. Когато се свестих, старецът ми каза, че е сключил сделка със съществото.

Той обяснил на дон Хуан, че човекът се съгласил да пощади живота на двамата, ако дон Хуан остане да му служи. Изпълнен с мрачни предчувствия, дон Хуан запи­тал какво се разбира под това. Старецът отвърнал, че това ще бъде робство, но изтъкнал, че дон Хуан бил почти мъртъв само преди няколко дни, когато го прост­реляли. Ако не били той и жена му да спрат кръвта, дон Хуан със сигурност щял да умре, така че нямало място за пазарлък. Уродливият човек знаел това и го бил хванал натясно. Старецът казал на дон Хуан да престане с коле­банията да приеме сделката, защото в противен случай чудовищният човек, който подслушвал зад вратата, щял да влезе и да ги убие и двамата на място и да се свърши всичко.

- Имах наглостта да попитам немощния старец, кой­то трепереше като лист, как ще ни убие човекът - продължи дон Хуан. - Той отвърна, че чудовището щяло да изпочупи всяка кост на тялото ни, като започне от крака­та, докато ние пищим в нечовешка агония, която щяла да трае поне пет дни, докато умрем.

- Веднага приех условията на онзи урод. Старецът със сълзи на очи ме поздрави за взетото решение и каза, че всъщност сделката не е чак толкова лоша. Щели сме да бъдем по-скоро пленници, отколкото роби на чудо­вищния човек, но сме щели да ядем поне два пъти на ден; и тъй като сме живи, ще можем да работим за сво­бодата си; бихме могли да обмислим план и да се из­мъкнем от този ад.

Дон Хуан се усмихна, а после избухна в смях. Пред­варително бе знаел какво ще изпитам към нагуала Хулиан.

- Казах ти, че ще се разстроиш - рече той.

- Наистина не разбирам, дон Хуан - казах аз, - какъв е бил смисълът да се прави такъв сложен маскарад?

- Много е просто - рече той, като продължаваше да се усмихва. - Това е друг метод на преподаване, много добър метод. Той изисква огромно въображение и не­вероятен контрол от страна на учителя. Моят метод на преподаване е по-близо до твоята представа за препо­даване. Той изисква огромно количество думи. Аз отивам до крайност в говореното. Нагуалът Хулиан стигаше до крайност в прикриването.

Дон Хуан каза, че сред ясновидците имало два мето­да на преподаване. Той познавал и двата. Предпочитал този, според който всичко се обяснявало и ученикът би­вал запознат предварително с хода на процедурата. Това била система, която давала възможност за свобо­да, избор и разбиране. Методът на неговия благодетел бил по-наставнически и не давал възможност за избор или разбиране. Голямото му предимство било, че при­нуждавал воините да изживяват ясновидските понятия направо, без посредничеството на обяснения.

Дон Хуан обясни, че всичко, което неговият благоде­тел бил направил с него, било част от една майсторска стратегия. Всяка дума или действие на нагуала Хулиан били съзнателно избрани, за да предизвикат определен ефект. Изкуството му се състояло в това да осигурява на своите думи и действия най-подходящия контекст, така че те да имат необходимото въздействие.

- Това е методът на прикривачите — продължи дон Хуан. - Той дава възможност не за разбиране, а за то­тално осъзнаване. Например, трябваше ми цял живот, за да разбера какво бе направил с мен нагуалът Ху­лиан, изправяйки ме пред съюзника, макар че осъзнах всичко без никакви обяснения, като преживях тази случка.

- Казвал съм ти, че Хенаро например не разбира какво прави, но осъзнаването му на това, което върши, е възможно най-дълбоко. Така е, защото неговата съби­рателна точка бе преместена по метода на прикривачи­те.

Дон Хуан каза, че ако събирателната точка е премес­тена от обичайното си положение по метода на обясне­нията, както е в моя случай, винаги имало нужда от вто­ри човек, който не само да помогне при действителното преместване на точката, но и да обяснява какво става. Но ако събирателната точка е преместена по метода на прикривачите, както в неговия случай или при Хенаро, винаги имало нужда от начална катализна постъпка, коя­то да издърпа точката от местоположението й.

Дон Хуан каза, че когато нагуалът Хулиан го изправил пред приличащия на чудовище съюзник, неговата съби­рателна точка се преместила под въздействието на стра­ха. Силният страх, породен от срещата, съчетан със сла­бото му физическо състояние, бил идеален за отмества­не на събирателната му точка.

За да се компенсират вредните последици от страха, въздействието му трябвало да бъде приглушено, но не и намалено. Обясняването на това какво се случва би на­малило страха. Нагуалът Хулиан искал да бъде сигурен, че ще може да използва този начален катализен страх толкова пъти, колкото му е необходимо, но искал да се увери също, че може да приглушава опустошителното му въздейстие: това била причината за неговия маска­рад. Колкото по-сложни и драматични били историите му, толкова по-голям бил приглушаващият им ефект. Ако изглеждало, че и той самият е в същата ситуация като дон Хуан, страхът нямало да бъде толкова силен, колкото ако дон Хуан бил сам.

- Със своите театрални наклонности - продължи дон Хуан - моят благодетел можеше да премества събира­телната ми точка достатъчно, за да ме зареди веднага с едно непреодолимо усещане за двете основни качества на воините: постоянно усилие и непреклонно намере­ние. Знаех, че за да бъда един ден отново свободен, ще трябва да работя дълго и упорито и то в сътрудничество с немощния старец, който според мен имаше нужда от моята помощ толкова, колкото и аз от неговата. Знаех без сянка на съмнение, че това е, което исках да напра­вя повече от всичко друго в живота.

С дон Хуан продължихме разговора си едва след два дни. Бяхме в Оаксака и се разхождахме из главния пло­щад в ранната утрин. По него имаше деца, отиващи на училище, мъже и жени на път към църквата, няколко чо­века по пейките и таксиметрови шофьори в очакване на туристи от хотела.

- От само себе си се разбира, че най-трудното по пътя на воините е да накарат събирателната си точка да се раздвижи - рече дон Хуан. - Това раздвижване е за­вършека на воинското търсене. От там нататък е друго търсене - същинското ясновидско търсене.

Той повтори, че по воинския път преместването на събирателната точка е всичко. Старите ясновидци абсо­лютно не успели да разберат тази истина. Те смятали, че движението на точката е като маркер, който определя позицията им в една скала на ценните качества. Така и не разбрали, че именно тази позиция определя какво да възприемат.

- Методът на прикривачите - продължи дон Хуан - в ръцете на майстор прикривач като нагуала Хулиан става причина за изумителни премествания на събирателната точка. Това са много стабилни промени; разбираш ли, като подкрепя чирака, прикривачът-учител си осигурява неговото пълно съдействие и активно участие. Да полу­чиш нечие пълно участие и съдействие е едва ли не най-важният резултат от метода на прикривачите; а нагуалът Хулиан беше най-добрият в получаването и на двете.

Дон Хуан каза, че му е невъзможно да опише вълне­нията, които изживял, когато открил малко по малко колко богати и сложни били личността и животът на на­гуала Хулиан. Докато дон Хуан виждал пред себе си един наплашен, немощен старец, който изглеждал без­помощен, той се чувствал спокоен. Но един ден, скоро след като били сключили сделката с това, което за дон Хуан било уродлив човек, спокойствието му било разбито на парчета, когато нагуалът Хулиан отново му показал по най-шокиращ начин своите прикривачески умения.

Макар че до тогава дон Хуан бил вече доста добре, нагуалът Хулиан продължавал да спи в същата стая, за да се грижи за него. Когато се събудил този ден, той съоб­щил на дон Хуан, че техният тъмничар бил заминал за няколко дни, което означавало, че не му се налага да се прави на старец. Той доверил на дон Хуан, че само се преструвал на стар, за да заблуди уродливия човек.

Без да даде време на дон Хуан да мисли, той скочил от рогозката си с невероятна пъргавост; навел се, пото­пил глава в едно ведро с вода и постоял малко така. Ко­гато се изправил, косата му била смолисто черна, сиво­тата й се била отмила, и пред дон Хуан стоял човек, кой­то той не бил виждал досега, човек на около четирийсет години. Той разкършил тяло и поел дълбоко въздух, ся­каш е прекарал дълго време в пристягаща клетка.

- Когато видях нагуала Хулиан като млад човек, си помислих, че той наистина е дявола - продължи дон Хуан. - Затворих очи и знаех, че краят ми е близо. Нагу­алът Хулиан чак се просълзи от смях.

Дон Хуан каза, че след това нагуалът Хулиан го успо­коил, като го прехвърлил няколко пъти напред-назад между лявостранното и дясностранното съзнание.

- Два дни младият човек лудува из къщата - продъл­жи дон Хуан. - Той ми разказваше случки от своя живот и вицове, от които се превивах от смях. Но още по-изу­мителна беше промяната на жена му. Тя всъщност беше стройна и красива. Мислех, че е абсолютно друга жена. Разпалено отбелязах колко пълна е промяната й и колко добре изглежда. Младият човек каза, че когато тъмничарят им го нямало, тя била друга жена.

Дон Хуан се разсмя и рече, че този дявол благодетел казвал истината. Жената наистина била друг ясновидец от групата на нагуала.

Дон Хуан попитал младия човек защо се правят на та­кива, каквито не са. Младият човек го погледнал с очи, пълни със сълзи, и казал, че тайните на света са наистина неразгадаеми. Той и жена му били пленени от необясни­ми сили и трябвало да се предпазват с тази преструвка. Той приемал ролята на немощен старец, защото техният тъмничар постоянно надзъртал през пролуки във вратите. Помолил дон Хуан да му прости, че го е заблудил.

Дон Хуан попитал кой е този човек с вид на чудови­ще. Младият човек въздъхнал дълбоко и му признал, че не може дори да гадае. Казал на дон Хуан, че макар той самият да е образован човек, известен актьор от театъра в Мексико сити, не можел да намери обяснение. Той дошъл тук, за да се лекува от туберкулоза, която го мъче­ла от много години. Бил на умиране, когато близките му го довели при лечителката. Тя му помогнала да оздра­вее, той лудо се влюбил в младата красива индианка и се оженил за нея. Възнамерявал да я заведе в столицата за да забогатеят с нейните лечителски способности.

Преди да тръгнат за Мексико сити, тя го предупреди­ла, че трябва да се маскират, за да се изплъзнат от няка­къв магьосник. Тя му обяснила, че нейната майка също била лечителка и била научила занаята от този майстор-магьосник, който поискал тя, дъщерята, да остане с него за цял живот. Младият човек казал, че не пожелал да разпитва жена си за тази връзка. Той искал само да я ос­вободи, затова се маскирал като старец, а нея маскирал като дебела жена.

Начинанието им не се увенчало с щастлив край. Ужасният човек ги заловил и ги задържал като свои плен­ници. Те не смеели да свалят маските си пред този кош­марен човек и в негово присъствие се държели така, ся­каш се мразят един друг; но в действителност те копне­ели един за друг и живеели само за кратките мигове, ко­гато този човек не бил в къщата.

Дон Хуан каза, че младият човек го прегърнал и му рекъл, че стаята, в която спял дон Хуан, била единстве­ното безопасно място в къщата. Ще бъде ли той така до­бър да излезе да пази пред вратата, докато той се люби с жена си?

- Къщата се тресеше от страстта им - продължи дон Хуан, - докато аз седях до вратата, чувствайки се вино­вен, че ги слушам, и изплашен до смърт, че човекът може да се върне всеки момент. И, разбира се, го чух да влиза в къщата. Заудрях по вратата и когато те не от­вориха, влязох вътре. Младата жена спеше на пода гола, а младият мъж го нямаше никакъв. Никога през живота си не бях виждал красива гола жена. Все още бях много слаб. Чух уродливия човек да трополи отвън. Объркването и страхът ми бяха толкова силни, че припаднах.

Историята за делата на нагуала Хулиан ме ядоса из­вънредно много. Казах на дон Хуан, че нещо не успявам да разбера ценността на прикриваческите умения на на­гуала Хулиан. Дон Хуан ме слушаше без да пророни нито дума и ме остави да се изприказвам.

Когато най-после седнахме на една пейка, аз бях много уморен. Не знаех какво да кажа, когато той ме попита защо разказът му за метода на нагуала Хулиан ме е разстроил толкова много.

- Не мога да се отърся от чувството, че е бил позьор - рекох най-сетне аз.

- Позьорите на нищо не учат с номерата си - сряза ме дон Хуан. - Нагуалът Хулиан разиграваше драми, ма­гически драми, които изискваха преместване на съби­рателната точка.

- На мен ми изглежда като много себелюбив човек - настоях аз.

- Изглежда ти такъв, защото съдиш - отвърна дон Хуан. - Държиш се като моралист. Аз също минах през всичко това. Ако ти се чувстваш така само като слушаш за нагуала Хулиан, представи се как съм се чувствал аз, дето живях в къщата му години наред. Аз го съдех, стра­хувах се от него и му завиждах, в този ред.

- И го обичах, но завистта ми беше по-голяма от обичта. Завиждах на лекотата му, на тайнствената му способност да бъде млад или стар по желание; завиж­дах на дарбата му и преди всичко на влиянието му върху всеки, който се случеше да е наоколо. Позеленявах от яд, като го чувах как въвлича хората в най-интересен разговор. Той винаги имаше какво да каже, а аз - нико­га, и винаги се чувствах некадърен, пренебрегнат.

Разкритията на дон Хуан ме объркаха. Исках да сме­ня темата, защото ми беше неприятно да чувам, че той е бил като мен. Според мен той нямаше равен на себе си. Той очевидно знаеше как се чувствам. Разсмя се и ме потупа по гърба.

- Това, което се опитвам да направя, като ти разказ­вам за моята завист - продължи дон Хуан, - е да ти из­тъкна нещо много важно, а именно, че позицията на съ­бирателната точка диктува как да се държим и как да се чувстваме.

- Големият ми недостатък по онова време беше, че не можах да разбера този принцип. Бях груб. Живеех чрез самомнение точно като теб, защото там се беше разпо­ложила събирателната ми точка. Разбираш.ли, още не бях научил, че начинът да се премести тази точка е да се установяват нови навици, да повелиш да се премести. И когато тя се премести, беше сякаш току-що съм открил, че единственият начин да работиш с несравними воини като моя благодетел е да нямаш самомнение, така че да можеш да ги възхваляваш безпристрастно.

Дон Хуан каза, че съзнаванията биват два вида. Ед­ните са просто словоизлияния, огромни изблици на емоции и нищо повече. Другите са резултат от премест­ване на събирателната точка; те не са свързани с емоционален изблик, а с действия. Емоционалните осъзнава­ния идват години по-късно, когато воините са стабили­зирали чрез практикуване новата позиция на своята съ­бирателна точка.



Сподели с приятели:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница