Огънят отвътре Карлос Кастанеда



страница13/19
Дата01.02.2017
Размер3.29 Mb.
Размер3.29 Mb.
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   19

- Нагуалът Хулиан неуморно ни водеше всички нас към този вид преместване - .продължи дон Хуан. - Той получаваше от всички ни пълно съдействие и участие в неговите свръхестествени драми. Например с неговата драма за младия мъж и жена му и техния тъмничар той бе получил моето неразделено внимание и интерес. За мен разказът на старецът бе съвсем истински и логичен. Бях видял уродливия човек със собствените си очи, кое­то означаваше, че младият човек бе спечелил съдружие­то ми завинаги.

Дон Хуан каза, че нагуалът Хулиан бил магьосник, който владеел силата на волята до степен непонятна за обикновения човек. В драмите му вземали участие ге­рои, призовани от силата на намерението, като напри­мер неорганичното същество, което можеше да прие­ма уродлив човешки образ.

- Силата на нагуала Хулиан беше толкова безупречна - продължи дон Хуан, - че той можеше да накара чия да е събирателна точка да се премести и да подреди из­лъчвания, които да накарат човека да възприеме какво­то пожелае нагуалът Хулиан. Например той можеше да изглежда много стар или много млад за възрастта си в за­висимост от това какво иска да постигне. И всичко, кое­то хората, познаващи нагуала, можеха да кажат за въз­растта му, бе, че тя варира. Аз бях с него в продължение на трийсет и две години и през това време понякога той биваше на твоята възраст сега, а друг път биваше толко­ва ужасно стар, че едва вървеше.

Дон Хуан каза, че под ръководството на неговия бла­годетел, събирателната му точка се преместила незабе­лязано и въпреки това дълбоко. Например един ден като гръм от ясно небе осъзнал, че го е обзел някакъв страх, който, от една страна, му бил абсолютно непоня­тен, а от друга - съвсем обясним.

- Страхът ми беше, че от глупост ще загубя шанса да бъда свободен и ще повторя живота на своя баща.

- Искам да ти кажа, че нямаше нищо лошо в живота на баща ми. Той живя и умря като повечето хора; рабо­тата е в това, че моята събирателна точка се беше пре­местила и един ден аз осъзнах, че животът и смъртта на баща ми не бяха допринесли нищо нито за него, нито за останалите.

- Моят благодетел ми каза, че баща ми и майка ми са живели само за да имат мен и че техните родители са направили същото за тях. Той каза, че воините се разли­чават в това, че те преместват събирателната си точка достатъчно, за да осъзнаят огромната цена, която е била платена за живота им. Това преместване им дава уваже­нието и благоговението, което техните родители никога не са изпитвали към живота изобщо или в частност към това, че са живи.

Дон Хуан каза, че нагуалът Хулиан не само успешно водел своите чираци към преместване на събирателната точка, но и невероятно се забавлявал при това.

- С мен той се забавляваше чудесно - продължи дон Хуан. - И когато, години по-късно, започнаха да идват другите ясновидци от групата ми, дори аз очаквах с не­търпение абсурдните ситуации, които той създаваше и разиграваше с всеки един от тях.

- Когато нагуалът Хулиан напусна света, забавата си отиде с него и никога не се върна. Хенаро ни забавлява понякога, но никой не може да заеме мястото на нагуала Хулиан. Неговите драми бяха винаги свръхестестве­ни. Повярвай ми, ние не знаехме какво е забава, докато не видяхме какво прави той, когато някоя от тези драми се обръщаше срещу него.

Дон Хуан стана от любимата си пейка. Извърна се към мен. Очите му бяха ясни и спокойни.

- Ако се окажеш такъв глупак, че да се провалиш в своята задача - рече той, - трябва поне да събереш достатъчно енергия да преместиш събирателната си точка, за да се върнеш на тази пейка. Поседи малко на нея, освободен от мисли и желания; аз ще се опитам да дойда от където и да съм и да те взема. Обещавам ти, че ще се опитам.

После избухна в силен смях, сякаш обещанието му бе твърде абсурдно, за да му се вярва.

- Това трябва да се каже късно следобяд - рече той, все още смеейки се. - Никога сутрин. Утринта кара чо­век да се чувства оптимистично и такива думи губят зна­чението си.
13

ТЛАСЪКЪТ НА ЗЕМЯТА

ХАЙДЕ ДА СЕ ПОРАЗХОДИМ по шосето за Оаксака -рече ми дон Хуан. - Хенаро ни чака някъде по пътя.

Това предложение ме изненада. Цял ден го бях чакал да продължи своите обяснения. Излязохме от къщата и мълчаливо стигнахме през града до непавираното шосе. Вървяхме бавно и спокойно дълго време. Изведнъж дон Хуан заговори.

- От край време ти разправям за великите открития на старите ясновидци - рече той. - Така както разбра­ли, че органичният живот не е единствения живот на зе­мята, те открили също, че самата земя е живо същество. Той изчака един момент преди да продължи. Усмих­на ми се, сякаш да ме подкани да направя някакъв ко­ментар. Не можах да измисля какво да кажа.

- Старите ясновидци видели, че земята има пашкул -продължи той. - Видели, че има една топка, в която е зат­ворена земята, един сияен пашкул, който впримчва из­лъчванията на Орела. Земята е едно гигантско живо съ­щество, подвластно на същите сили, на които сме подв­ластни и ние.

Дон Хуан обясни, че като открили това, старите ясно­видци веднага се заинтересували за практическата полза от това знание. Резултатът от техния интерес бил, че най-сложните категории на магьосничеството им били свър­зани със земята. Те смятали, че земята е основния източ­ник на всичко, което сме ние.

Дон Хуан потвърди, че старите ясновидци не са сбъркали в това отношение, защото земята наистина е нашия основен източник.

Той не каза нито дума повече, докато не се срещнах­ме с Хенаро около миля нагоре по пътя. Той ни чакаше, седнал на една скала до шосето.

Той ме поздрави много топло. Каза ми, че ще трябва да се изкачим на върха на някакви скалисти хълмове, покрити с груба растителност.

- Тримата ще седнем до една скала - рече ми дон Хуан - и ще наблюдаваме слънчевата светлина, докато се отразява по източните хълмове. Когато слънцето се скрие зад западните върхове, земята може да ни позво­ли да видиш подреждане.

Когато стигнахме върха на хълма, седнахме, както беше казал дон Хуан, с гърбове опрени о една скала. Дон Хуан ме накара да седна между тях двамата.

Попитах го какво възнамерява да прави. Неговите за­гадъчни изявления, последвани от продължително мъл­чание, не вещаеха добро. Имах ужасни предчувствия.

Той не ми отговори. Продължи да приказва, сякаш въобще не бях проговарял.

- Именно старите ясновидци, като открили, че възп­риятието е подреждане - рече той, - попаднали на нещо величествено. Тъжното е, че тяхната налудничавост отново им попречила да разберат какво са извър­шили.

Дон Хуан посочи към планинската верига на изток от малката долина, където беше разположен градът.

- В тези планини има достатъчно блясък, за да се от­мести събирателната ти точка - рече ми той. - Точно преди слънцето да се скрие зад западните върхове, ще имаш няколко мига, за да уловиш всичкия блясък, от който имаш нужда. Магическият ключ, който отваря вратите на земята, е направен от вътрешен покой плюс нещо, което блести.

- Какво точно трябва да направя, дон Хуан?

И двамата ме заоглеждаха. Стори ми се, че видях в очите им смесица от любопитство и отвращение

- Просто изключи вътрешния си диалог - рече ми дон Хуан.

Обзе ме силен пристъп на безпокойство и съмнение; не бях уверен, че мога да го направя по желание. След първоначалния момент на дразнещо безсилие аз се примирих просто да се отпусна.

Огледах се наоколо. Забелязах, че сме достатъчно високо, за да виждаме долу дългата, тясна долина. Пове­че от половината й беше потънала в сянката на късния следобед. Слънцето все още грееше в подножието на източната планинска верига, от другата страна на доли­ната; на слънчевата светлина ерозиралите хълмове изг­леждаха кафяво-жълти, докато по-далечните синкави върхове бяха придобили пурпурен оттенък.

- Нали осъзнаваш, че това си го правил и преди? -прошепна ми дон Хуан.

Казах му, че нищо не съм осъзнал.

- Идвали сме тук и друг път - настоя той, - но това няма значение, защото е важно какво ще се случи при днешното ни идване.

- Днес, с помощта на Хенаро, ти ще намериш клю­ча, който отваря всичко. Все още няма да можеш да го използваш, но ще знаеш как изглежда и къде се намира. Ясновидците плащат най-високи цени, за да узнаят това. Ти самият си плащаше вноските през всичките тези го­дини.

Дон Хуан обясни, че това, което бе нарекъл ключът към всичко, е узнаването от непосредствен опит, че земята е живо същество и като такова може да даде на во­ините огромен тласък; това е един импулс, който идва от съзнанието на самата земя в мига, когато излъчванията-в пашкула на воина се подравнят със съответните излъчва­ния в пашкула на земята. Тъй като и земята, и човекът са живи същества, техните излъчвания съвпадат, или по­точно земята има всички налични излъчвания у човека и всички налични излъчвания във всички живи същества -органични или неорганични, все едно. Когато се осъ­ществи подреждане, живите същества използват това подреждане по органичен начин и възприемат своя свят. Воините могат да използват това подреждане или за да възприемат, както всички останали, или като тла­сък, който им дава възможност да навлязат в невъобра­зими светове.

- Изчаквах да ми зададеш единствения смислен въп­рос, който можеш да ми зададеш, но ти така и не го за­даваш - продължи дон Хуан. - Все питаш дали тайната на всичко това е вътре в нас. Доста си близо, трябва да ти кажа.

- Непознатото не е точно в пашкула на човека, в из­лъчванията, недокоснати от съзнанието, и все пак е там, в известен смисъл. Това е, което не си разбрал. Когато ти казах, че ние можем да събираме още седем свята, освен този, който познаваме, ти го прие като нещо вът­решно, защото тоталната, ти нагласа е да смяташ, че само си въобразяваш всичко, което вършиш с нас. Зато­ва така и не ме попита къде е всъщност непознатото. Го­дини наред аз ти посочвах с ръка всичко около нас и ти казвах, че непознатото е там. Ти така и не направи връз­ката.

Хенаро се разсмя, после се закашля и стана.

- Той все още не прави връзката - рече той на дон Хуан.

Признах им, че ако има да се прави някаква връзка, аз не съм успял да я направя.

Дон Хуан повтори за пореден път, че излъчванията вътре в пашкула на човека са там само заради съзнани­ето и че съзнанието съчетава тези излъчвания със съ­щия вид свободни излъчвания. Те са наречени свобод­ни излъчвания, защото са необятни; а да се каже, че извън човешкия пашкул е непознаваемото, е все едно да се каже, че вътре в пашкула на земята е непознавае­мото. В пашкула на земята, обаче, е също и непознато­то, а в човешкия пашкул непознатото са излъчванията, недокоснати от съзнанието. Когато пламъкът на съзна­нието ги докосне, те се активират и могат да се подравнят със съответните им свободни излъчвания. Стане ли това, непознатото се възприема и се превръща в познато.

- Твърде уплетено е, дон Хуан. Ще трябва да го раз­биеш на по-малки късове за мен - рекох аз.

- Хенаро ще ти го разбие - сряза ме дон Хуан. Хенаро стана и тръгна със същата походка на силата,

с която бе вървял и преди, когато обикаля една огром­на плоска скала в царевичното поле близо до дома му, а дон Хуан го бе наблюдавал като омаян. Този път дон Хуан ми пошепна в ухото, че трябва да се опитам да чуя движенията на Хенаро, особено движенията на бедрата му, когато се вдигат до гърдите му при всяка негова стъпка.

Започнах да следя с очи движенията на Хенаро. След няколко секунди почувствах, че една част от мен бе впримчена в краката на Хенаро. Движението на бедра­та му не ме пускаше. Чувствах се сякаш вървя с него. Дори се задъхвах. Тогава осъзнах, че действително след­вам Хенаро. И всъщност вървях с него, отдалечавайки се от мястото, където бяхме седнали.

Не виждах дон Хуан, а само Хенаро, който вървеше пред мен по същия странен начин. Вървяхме с часове. Умората ми бе толкова силна, че получих ужасно главо­болие и изведнъж ми прилоша. Хенаро спря и се приб­лижи до мен. Около нас имаше силен блясък и светли­ната се отразяваше в чертите на Хенаро. Очите му плам­тяха.

- Не гледай Хенаро! - нареди ми някакъв глас в ухо­то. - Огледай се наоколо!

Аз се подчиних. Струваше ми се, че съм в ада! Шокът от вида на околността беше толкова силен, че аз изпи­щях от ужас, но в гласа ми нямаше никакъв звук. Около мен бе най-живата картина на всички описания на ада, които съм получавал по време на католическото си въз­питание. Виждах един червеникав свят, горещ и потис­кащ, тъмен и прихлупен, без небе, без светлина, освен злостните отражения на червеникава светлина, които продължаваха да се движат около нас с голяма скорост.

Хенаро отново започна да върви и нещо ме дръпна да тръгна с него. Силата, която ме караше да следвам Хенаро, не ми позволяваше освен това да гледам наоко­ло. Моето съзнание не се откъсваше от движенията на Хенаро.

Видях Хенаро да се строполява на земята, като че ли е крайно изтощен. В момента, в който той докосна зе­мята и се просна да си почива, нещо в мен се освободи и аз отново можех да гледам наоколо. Дон Хуан ме гле­даше изпитателно. Аз стоях прав срещу него. Бяхме на същото място, където седяхме - една широка скалиста тераса на върха на малък хълм. Хенаро се задъхваше и хриптеше, аз също. Бях плувнал в пот. По косата ми се стичаха капки пот, а дрехите ми бяха подгизнали, сякаш са ме потапяли в река.

- Господи, какво става! - възкликнах аз крайно сери­озен и обезпокоен.

Възклицанието прозвуча толкова глупаво, че дон Хуан и Хенаро се разсмяха.

- Опитваме се да те накараме да разбереш подреждането - рече Хенаро.

Дон Хуан внимателно ми помогна да седна. Той сед­на до мен.

- Спомняш ли си какво стана? - попита ме той. Казах му, че си спомням и той настоя да му разкажа точно какво съм видял. Тази негова молба беше в проти­воречие с това, което ми бе казвал, а именно, че единс­твеното ценно в моето преживяване е преместването на събирателната ми точка, а не съдържанието на видения­та ми.

Той обясни, че Хенаро и преди се бил опитвал да ми помогне по същия начин, както сега, но аз все не съм можел да си спомня нищо. Той каза, че този път, както и преди, Хенаро насочил събирателната ми точка да събе­ре един свят чрез друг от големите снопове от излъчва­ния.

Настъпи дълго мълчание. Аз бях вцепенен, шокиран и въпреки това съзнанието ми беше така ясно, както ви­наги. Струваше ми се, че най-после съм разбрал какво е подреждането. Нещо вътре в мен, което аз активирах без да знам как, ми даде увереността, че съм разбрал, една велика истина.

- Мисля, че започваш да набираш собствени сили -рече ми дон Хуан. - Хайде да си вървим. Преживя дос­татъчно за един ден.

- О, я стига - намеси се Хенаро. - Той е по-силен и от бик. Трябва да го тласнем още малко нататък.

- Не! - натъртено отвърна дон Хуан. - Трябва да па­зим силата му. Не е чак толкова много.

Хенаро настоя да останем. Той ме погледна и ми на­мигна.

- Погледни - рече ми той, посочвайки източната пла­нинска верига. - Слънцето едва е прехвърлило онези планини, а ти вече броди в ада с часове. Не е ли изуми­телно това?

- Не го плаши излишно! - възпротиви се дон Хуан почти яростно.

Именно тогава видях техните интриги. В същия мо­мент гласът на виждането ми каза, че дон Хуан и Хена­ро са екип от превъзходни прикривачи, които си играят с мен. Дон Хуан бе този, който все ме тласкаше над възможностите ми, но винаги оставяше Хенаро да иг­рае трагичната роля. Онзи ден в къщата на Хенаро, ко­гато бях достигнал опасно състояние на истеричен страх, след като Хенаро бе запитал дон Хуан дали трябва да ме тласнат, а дон Хуан ме увери, че Хенаро се забавлява за моя сметка, Хенаро всъщност се е без­покоял за мен.

Моето виждане бе така шокиращо за мен, че започ­нах да се смея. Дон Хуан и Хенаро ме погледнаха с из­ненада. После дон Хуан, изглежда, веднага разбра как­во става в главата ми. Той каза на Хенаро и двамата се разсмяха като деца.

- Съзряваш - рече ми дон Хуан. - Тъкмо навреме: нито си твърде глупав, нито си твърде умен. Точно като мен. Но не си като.мен в своята налудничавост. Там по­вече приличаш на нагуала Хулиан - с тази разлика, че той беше превъзходен.

Той стана и се протегна. Погледна ме с най-пронизителните, диви очи, които някога съм виждал. Изправих се.

- Един нагуал никога не позволява на когото и да е да узнае, че той дърпа конците - рече ми дон Хуан. - Нагуалът идва и си отива без да остави следа. Тази свобода е това, което го прави нагуал.

За момент очите му свирепо заблестяха, след което ги покри един облак от мекота, благост, човечност и те отново бяха очите на дон Хуан.

Едва пазех равновесие. Припадах. Хенаро се хвърли към мен и ми помогна да седна. Двамата седнаха от двете ми страни.

- Сега ще доловиш един тласък от земята - рече ми дон Хуан в едното ухо.

- Мисли за очите на нагуала - рече ми Хенаро в дру­гото.

- Тласъкът ще дойде в момента, когато видиш блясъ­ка на върха на онази планина - каза дон Хуан и посочи най-високия връх от източната верига.

- Никога вече няма да видиш очите на нагуала -прошепна ми Хенаро,

- Върви с тласъка, където и да те отведе - рече дон Хуан.

- Ако мислиш за очите на нагуала, ще разбереш, че медалът има две страни - прошепна Хенаро.

Исках да мисля за това, което казваха и двамата, но мислите ми не ми се подчиняваха. Нещо ме притиска­ше надолу. Усещах, че се смалявам. Почувствах гадене. Видях вечерните сенки да се изкачват бързо по склоно­вете на онези източни планини. Имах чувството, че ти­чам след тях.

- Започваме - рече Хенаро в ухото ми.

- Наблюдавай големия връх, наблюдавай блясъка -рече дон Хуан в другото ми ухо.

Наистина имаше една изключително бляскава точка, където бе посочил дон Хуан, на най-високия връх от ве­ригата. Наблюдавах как последният слънчев лъч се отра­зява там. Усетих едно свиване под лъжичката, сякаш бях на ролкова шейна.

По-скоро усетих, отколкото чух, далечен земетръсен тътен, който рязко ме връхлетя. Сеизмичните вълни бяха толкова силни и огромни, че загубиха всякакво значе­ние за мен. Аз бях като един нищожен микроб, който те подмятат и въртят.

Движението постепенно намаля. Имаше едно последно разтърсване преди всичко да се успокои. Опитах се да погледна наоколо. Нямах отправна точка. Сякаш бях посаден, като дърво. Над мен имаше някакъв бял, блестящ, невъобразимо голям купол. Неговото присъст­вие ме изпълваше с въодушевление. Полетях към него, или по-точно бях изстрелян като снаряд. Имах усеща­нето, че ми е добре, че се грижат за мен, че съм на си­гурно място; колкото повече се приближавах към купо­ла, толкова по-силни ставаха тези чувства. Накрая те ме завладяха изцяло и аз изгубих всякакво усещане за себе си.

Следващото нещо, което си спомням, беше, че се люлеех плавно във въздуха като падащо листо. Чувствах се изтощен. Някаква всмукваща сила започна да ме дърпа. Минах през една тъмна дупка и после бях с дон Хуан и Хенаро.

На другия ден дон Хуан, Хенаро и аз отидохме в Оаксака. Късно следобед, докато се разхождахме с дон Хуан из главния площад, той изведнъж заговори за това, което бяхме извършили предния ден. Попита ме дали съм разбрал какво е имал предвид, когато каза, че ста­рите ясновидци попаднали на нещо величествено.

Казах му, че съм разбрал, но че не бих могъл да го обясня с думи.

- А какво според теб бе главното, което искахме да разбереш на върха на онзи хълм? - попита ме той.

- Подреждането - каза един глас в ухото ми в същия миг, в който аз самият го казах.

Обърнах се като рефлекс и се блъснах в Хенаро, кой­то беше точно зад мен, вървейки по петите ми. Бързина­та на реакцията ми го стресна. Той се захили, а после ме прегърна.

Седнахме. Дон Хуан каза, че може да коментира съвсем малко неща относно тласъка, който съм получил от земята; че в тези случаи воините са винаги сами и че истинското осъзнаване идва много по-късно, след годи­ни борба.

Казах на дон Хуан, че моят проблем с разбирането е увеличен от факта, че той и Хенаро вършеха цялата ра­бота. Аз бях просто пасивен субект, който само реаги­раше на техните ходове. За нищо на света не можех да започна някакво действие, защото не знаех нито какво, нито пък как да го започна.

- Точно в това е работата - рече дон Хуан. - Още не трябва да знаеш. Ти ще бъдеш оставен сам да възстановиш всичко, което правим с теб сега. Това е задачата, която всеки нагуал трябва да поеме.

- Нагуалът Хулиан направи същото нещо с мен мно­го по-безмилостно, отколкото ние го правим с теб. Той знаеше какво върши; той беше превъзходен нагуал, който за няколко години бе успял да възстанови всичко, на което го бе научил нагуалът Елиас. За съвсем кратко време той направи онова, за което на теб или на мен ще ни трябва цял живот. Разликата е, че всичко, от което имаше нужда нагуалът Хулиан, бе едно леко открехва-не; оттам нататък съзнанието му си поемаше ролята и отваряше единствената възможна врата

- Какво имаш предвид, дон Хуан, под „единствената възможна врата"?

- Имам предвид, че когато събирателната точка на човек премине една критична граница, резултатите са винаги едни и същи за всеки човек. Техниките за пре­местването й могат да бъдат най-различни, но резулта­тите винаги са едни и същи, което означава, че събира­телната точка събира други светове, подпомогната от тласъка на земята.

- Тласъкът на земята един и същ ли е за всеки човек, дон Хуан?

- Разбира се. Трудността за обикновения човек е да спре вътрешния си диалог. Тласъкът на земята може да се използва само когато се постигне състояние на пълен покой. Ще се убедиш в тази истина в деня, когато сам се опиташ да използваш този тласък.

- Не ти препоръчвам да се опитваш - каза Хенаро искрено. - Трябват години, за да станеш безупречен воин. За да можеш да издържиш на ударната вълна на земята, трябва да си по-добър от сега.

- Скоростта на този тласък ще разтопи всичко у теб -рече дон Хуан. - Под неговото въздействие ние ставаме нищо. Скоростта и чувството за лично съществуване вър­вят заедно. Вчера на хълма Хенаро и аз те подкрепяхме и ти служехме като котви; иначе нямаше да се върнеш. Щеше да бъдеш като някои хора, които умишлено са използвали този тласък, за да отидат в непознатото и все още бродят в някоя невъобразима безкрайност.

Помолих го да ми разкаже още за това, но той отка­за. Рязко смени темата.

- Има нещо, което още не си разбрал относно това, че земята е живо същество - рече той. - И Хенаро, този ужасен Хенаро, иска да те тласка, докато го разбереш.

И двамата се разсмяха. Хенаро закачливо ме смушка и ми намигна, докато произнасяше думите „Аз съм ужа­сен".

- Хенаро е страшен майстор в поставянето на зада­чи, жесток и безмилостен - продължи дон Хуан. - Въо­бще не го интересуват страховете ти и те тласка безжа­лостно. Ако не бях аз...

Беше самото олицетворение на добър, загрижен стар джентълмен. Той сведе очи и въздъхна. И двамата избухнаха в гръмогласен смях.

Когато се успокоиха, дон Хуан каза, че Хенаро искал да ми покаже това, което все още не съм бил разбрал, а именно, че върховното съзнание на земята е факторът, благодарение на който за нас е възможно да се прехвърляме в други големи снопове от излъчвания.

- Ние, живите твари, сме същества на възприятието - рече дон Хуан. - А възприемаме, защото някои излъч­вания вътре в човешкия пашкул се подравняват с някои излъчвания отвън. Следователно, подреждането е тай­ният вход, а тласъкът на земята е ключът.

- Хенаро иска да видиш момента на подреждането. Наблюдавай го!

Хенаро се изправи и се поклони като фокусник, след което ни показа, че няма нищо в ръкавите или крачоли­те си. Събу обувките си и ги изтърси, за да ни покаже, че и в тях няма нищо.

Дон Хуан се смееше абсолютно невъздържано. Хе­наро размаха ръце нагоре-надолу. Движението веднага ме прикова. Усетих, че тримата изведнъж ставаме и си тръгваме от площада, като те вървят от двете ми страни. Докато вървяхме, аз изгубих периферното си зре­ние. Вече не различавах къщи или улици. Не забелязвах също и планини или растителност. В един момент осъз­нах, че съм изгубил от поглед дон Хуан и Хенаро; вместо това аз виждах два сияйни вързопа, които се движеха на­горе-надолу до мен.



Сподели с приятели:
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница