Огънят отвътре Карлос Кастанеда



страница15/19
Дата01.02.2017
Размер3.29 Mb.
Размер3.29 Mb.
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19

. - Наречена е кръговата сила, защото тя идва на пръс­тени; нишковидни дъгоцветни обръчи - много деликат­на работа наистина. И точно като търкалящата сила, тя удря всички живи същества непрестанно, но с различна цел. Тя ги удря, за да им даде сила, посока, съзнание; за да им даде живот.

- Новите ясновидци открили - продължи дон Хуан, -че във всяко живо същество тези две сили са в едно мно­го фино равновесие. Ако в даден момент човекът почув­ства, че търкалящата сила удря по-силно от кръговата, това означава, че равновесието е нарушено. От там на­татък търкалящата сила започва да удря все по-силно и по-силно, докато накрая пропука живото същество и то умре.

Дон Хуан добави, че от това, което бях нарекъл „ог­нени топки", излиза един дъгоцветен обръч точно с раз­мера на живите същества, били те хора, дървета, микро­би или съюзници.

- Има ли кръгове с други размери? - опитах аз.

- Не ме разбирай толкова буквално - възпротиви се дон Хуан. - Изобщо няма никакви кръгове, има просто една кръгова сила, която дава на ясновидците, които я сънуват, усещането за пръстени. Няма и други размери. Това е една неделима сила, която пасва на всички живи същества, органични и неорганични.

- Защо старите ясновидци са се съсредоточили вър­ху търкалящата страна? - попитах аз.

- Защото те смятали, че животът им зависи от това да я видят - отвърна дон Хуан. - Те били сигурни, че тях­ното виждане ще им даде отговорите на вековни въпро­си. Разбираш ли, те си представяли, че ако разкрият тай­ните на търкалящата се сила, ще бъдат неуязвими и безсмъртни. Тъжното е, че по един или друг начин те наис­тина разкрили тайните, но въпреки това не били нито неуязвими, нито безсмъртни.

- Новите ясновидци променили всичко това, като осъзнали, че за човека няма начин да постигне безсмър­тие, докато има пашкул.

Дон Хуан обясни, че старите ясновидци очевидно не са успели да разберат, че човешкият пашкул е едно вместилище и не може вечно да издържа на ударите на търкалящата се сила. Въпреки цялото знание, което били натрупали, накрая те положително били не по-добре, а вероятно и много по-зле, от обикновения човек.

- В какво отношение са били по-зле от обикновения човек? - попитах аз.

- Тяхното огромно знание ги принудило да приемат за дадено, че техните решения са безпогрешни - рече дон Хуан. - И те решили да живеят на всяка цена.

Дон Хуан ме погледна и се усмихна. С тази театрална • пауза той ми казваше нещо, което не можех да схвана.

- Те решили да живеят - повтори той. - Точно както решили да станат дървета, за да съберат светове чрез онези почти недостижими големи снопове.

- Какво искаш да кажеш с това, дон Хуан?

- Искам да кажа, че те използвали „търкалящата се сила", за да преместят събирателната си точка на невъо­бразими позиции на сънуване, вместо да я оставят да ги претъркаля до клюна на Орела, за да бъдат погълнати.


260

ПРЕДИЗВИКАТЕЛИТЕ НА СМЪРТТА

ПРИСТИГНАХ В КЪЩАТА на Хенаро към два следо­бед. С дон Хуан завързахме разговор и после той ме премести в състояние на повишено съзнание.

- Ето ни пак тримата заедно, точно както бяхме в деня, когато отидохме на онази плоска скала - рече дон Хуан. - Довечера отново ще отидем там.

- Сега имаш достатъчно знания, за да си извадиш много сериозни заключения относно това място и въз­действието му върху съзнанието.

- Какво му е на това място, дон Хуан?

- Довечера ще разбереш някои страшни факти, които старите ясновидци събрали за търкалящата се сила; ще видиш какво имах предвид, когато ти казах, че старите ясновидци решили да живеят на всяка цена.

Дон Хуан се обърна към Хенаро, който почти заспи­ваше. Сръга го.

- Не смяташ ли, Хенаро, че старите ясновидци са били ужасни хора? - попита дон Хуан.

- Абсолютно - отвърна Хенаро отривисто и после сякаш се поддаде на умората.

Започна забележимо да клюма. След миг беше дълбоко заспал - с глава, увиснала на гърдите, и брадичка, забодена в тях. Похъркваше.

Понечих да се разсмея с глас. Но тогава забелязах, че Хенаро се взира в мен, сякаш спеше с отворени очи.

-Те били такива ужасни хора, че дори предизвиква­ли смъртта - добави Хенаро между похъркванията.

- Не ти ли се ще да узнаеш как тези страшни хора предизвиквали смъртта? - попита ме дон Хуан.

Изглежда ме подтикваше да помоля за пример на тяхната страховитост. Спря и ме погледна сякаш с ня­какво очакване в очите.

- Очакваш да помоля, за пример, нали? - казах аз.

- Това е велик момент - рече той, като ме потупа по гърба и се разсмя. - Моят благодетел ме постави на тръ­ни в този миг. Аз го помолих да ми даде пример и той го направи; сега и аз ще ти дам един, без значение дали го искаш или не.

- Какво възнамеряваш да направиш? - попитах аз толкова уплашен, че стомахът ми се сви на топка и гла­сът ми едва излизаше.

На дон Хуан му трябваше доста време, за да се успо­кои от смеха. Всеки път, когато понечеше да заговори, се задавяше от смях.

- Както ти каза Хенаро, старите ясновидци били ужасни хора - рече дон Хуан, бършейки очите си. -Имало нещо, което те се опитвали да избегнат на всяка цена - не искали да умрат. Сигурно ще кажеш, че обик­новеният човек също не иска да умре, но предимството на старите ясновидци било, че те имали необходимата концентрация и дисциплина да Възнамеряват отпраща-нето на разни неща и те действително възнамерили отпращането на смъртта.

Той спря и ме погледна с вдигнати вежди. Каза, че изоставам и че не задавам обичайните си въпроси. От­белязах, че ми е ясно как ме насочва към това да го попитам дали старите ясновидци са успели да отпратят смъртта чрез своето намерение, но че той самият вече ми бе казал, че тяхното знание за „акробата" не ги е спаси­ло от умиране.

- Те успели да вьзнамерят отпращането на смъртта -рече дон Хуан, като изговаряше всяка дума много вни­мателно. - Но въпреки това трябвало да умрат.

- Как са отпратили смъртта чрез намерението си? -попитах аз.

- Наблюдавали своите съюзници - рече той - и като видели, че те са живи същества с много по-голяма устой­чивост на търкалящата се сила, моделирали себе си по техен образец.

Старите ясновидци разбрали, обясни дон Хуан, че само органичните същества имат пролука, която прили­ча на купа. Нейният размер, форма и крехкост предс­тавляват идеалната конфигурация за ускоряване пропукването и сгърчването на сияйната обвивка под уда­рите на търкалящата се сила. Съюзниците, от друга страна, чиято пролука представлява само една линия, предоставят толкова малка повърхност на търкалящата се сила, че са на практика безсмъртни. Техните пашку­ли могат да издържат ударите на акробата безкрайно, защото нишковидните пролуки съвсем не са идеалната конфигурация за него.

- Старите ясновидци разработили най-странни тех­ники, за да затворят своите пролуки - продължи дон Хуан. - Те по същество били прави,като предположили, че нишковидната пролука е по-издържлива от прилич­ната на купа.

- Тези техники съществуват ли още? - попитах аз.

- Не, не съществуват - отвърна той.- Но някои от яс­новидците, които са ги практикували, съществуват.

По непонятни за мен причини това негово изявление породи у мен най-чист ужас. Дишането ми моментално се промени и аз не можех да овладея ускорения му ри­тъм.

- Те са живи до ден-днешен, нали така Хенаро? -попита дон Хуан.

- Абсолютно - измърмори Хенаро, очевидно в със­тояние на дълбок сън.

Попитах дон Хуан дали знае защо съм толкова изпла­шен. Той ми припомни един случай в същата тази стая, когато ме бяха попитали дали съм забелязал странните същества, които били влезли в момента, когато Хенаро отвори вратата.

- Този ден твоята събирателна точка навлезе много дълбоко в лявата страна и събра един страшен свят -продължи той.- Но това вече съм ти го казвал; онова, което не помниш, е, че ти отиде направо в един далечен свят и там се попика от страх.

Дон Хуан се обърна към Хенаро, който спокойно по­хъркваше с опънати пред себе си крака.

- Не се ли попика той от страх, Хенаро? - попита той. --Абсолютно се попика - измърмори Хенаро и дон Хуан се разсмя.

- Искам да знаеш, че ние не те обвиняваме за това, че си се изплашил - продължи дон Хуан. - Са­мите ние се отвращаваме от някои действия на стари­те ясновидци. Сигурен съм, че досега вече си разбрал, че това, което не можеш да си спомниш за онази нощ, е, че ти видя старите ясновидци, които са все още живи.

Поисках да възразя, че нищо не съм разбрал, но не можех да изкажа думите си. Трябваше на няколко пъти да се прокашлям, преди да успея да учленя някоя дума. Хенаро беше станал и леко ме потупваше по гърба, точ­но под врата, сякаш се бях задавил.

- Пресипнал си - рече той.

Благодарих му с писклив глас.

- Не, май доста си се понаплашил - добави той и седна да спи.

Дон Хуан каза, че новите ясновидци се противопос­тавили на всичките странни практики на старите ясно­видци и ги обявили не само за безполезни, но и като вредни за цялото ни същество. Те стигнали дори до там, че забранили на тези техники да бъдат обучавани нови­те воини; и поколения наред не било споменавано нищо за тези практики.

Едва в началото на XVIII век нагуалът Себастиян, член на правата нагуалска линия на дон Хуан, преоткрил съ­ществуването на тези техники.

- Как ги е преоткрил? - попитах аз.

- Той бил превъзходен прикривач и поради безупреч-ността си имал възможност да научи чудеса - отвърна дон Хуан.

Той каза, че един ден, когато нагуалът Себастиян се канел да се заеме с ежедневните си задължения - той бил клисар в катедралата в града, където живеел, - той видял един индианец на средна възраст, който се суетял около вратата на църквата.

Нагуалът Себастиян отишъл при човека и го попитал дали има нужда от помощ.

- Имам нужда от малко енергия, за да затворя пролу­ката си - рекъл му човекът с висок ясен глас. - Ще ми дадеш ли малко от твоята енергия?

Според легендата, каза дон Хуан, нагуалът Себастиян се слисал. Той не знаел за какво говори човекът. Пред­ложил на индианеца да го заведе при енорийския све­щеник. Човекът изгубил търпение и гневно обвинил на-гуала Себастиян, че шикалкави.

- Имам нужда от твоята енергия, защото ти си нагуал - рекъА той.- Хайде да тръгваме без много шум.

Нагуалът Себастиян се поддал на магнетичната сила на непознатия и покорно тръгнал с него към планините.

Нямало го в продължение на много дни. Когато се вър­нал, имал не само ново мнение за старите ясновидци, но и подробни знания за техните техники. Непознатият бил древен толтек. Един от последните оцелели,

- Нагуалът Себастиян открил чудеса относно старите ясновидци - продължи дон Хуан. - Той бил първият, кой­то узнал колко уродливо-странни и налудничави били те всъщност. Преди него знанието било само от разкази.

- Една нощ моят благодетел и нагуалът Елиас ми да­доха пример за тази налудничавост. Всъщност те ни го показаха на мен и Хенаро заедно, затова ще е най-умес­тно ние двамата да ти покажем същия пример.

Исках да заговоря, за да ги забавя; имах нужда от вре­ме, за да се успокоя, да обмисля нещата. Но преди да ус­пея да кажа каквото и да е, дон Хуан и Хенаро практичес­ки вече ме извличаха от къщата. Отправихме се към съ­щите ерозирали хълмове, където бяхме ходили и преди.

Спряхме в подножието на широк, гол хълм. Дон Хуан посочи към някакви далечни планини на юг и каза, че между мястото, където стоим ние, и някакъв естест­вен прорез в онези планини - прорез, който приличал на отворена уста, имало поне седем места, където древ­ните ясновидци са фокусирали цялата сила на своето съзнание.

Дон Хуан каза, че онези ясновидци били не само добре осведомени и дръзки, но и все успявали. Той до­бави, че неговият благодетел бил показвал на него и на Хенаро едно място, където старите ясновидци, водени от обичта си към живота, се били погребали живи и действително отпратили чрез своето намерение търкаля­щата се сила.

- В тези места няма нищо, което да привлече окото - продължи той. - Старите ясновидци внимавали да не оставят следи. Това е просто пейзаж. Човек трябва да види, за да узнае къде са тези места.

Дон Хуан каза, че не му се ходело до далечните мес­та, затова щял да ме заведе до най-близкото. Настоях да ми кажат какво целим. Дон Хуан каза, че ще опитаме да видим погребаните ясновидци и че за целта трябвало да останем под прикритието на някакви зелени храсти, докато се стъмни. Той ги посочи; бяха на около половин миля разстояние, нагоре по стръмен склон.

Стигнахме до мястото с храстите и се разположихме под тях възможно най-удобно. После дон Хуан започна да обяснява, че за да получат енергия от земята, древни­те ясновидци се погребвали за известни периоди от време в зависимост от това какво искат да постигнат. Колкото по-трудна била задачата им, толкова по-дълго стоели погребани.

Дон Хуан стана и мело драматично ми показа едно място на няколко метра от нас.

- Старите ясновидци са погребани там - рече той. -Те са се погребали преди около две хиляди години, за да избегнат смъртта, но не в смисъл да избягат от нея, а да я предизвикат.

Дон Хуан помоли Хенаро да ми покаже точното мяс­то, където са погребани старите ясновидци. Извърнах се, за да погледна Хенаро, и разбрах, че той седи до мен, от­ново дълбоко заспал. Но за мое най-голямо учудване той скочи, излая като куче и затича с все сила към мястото, което сочеше дон Хуан. Като стигна там, започна да го обикаля, идеално имитирайки малко кученце.

Представлението му ми се стори смешно. Дон Хуан се превиваше от смях. v

- Хенаро ти показа нещо изключително - рече дон Хуан, след като Хенаро се бе върнал при нас и отново бе заспал. - Показа ти нещо свързано със събирателна­та точка и сънуването. Сега той сънува, но може да дейс­тва така, все едно, че е напълно буден и чува всичко, което казваш. В това състояние той може да направи повече, отколкото, ако е буден.

Дон Хуан замълча за миг, като че ли преценявайки какво да каже след това. Хенаро ритмично похърква­ше.

Дон Хуан отбеляза колко лесно му било да открива недостатъци в това, което са вършели старите ясно­видци, и все пак, което си е право, никога нямало да му омръзне да повтаря какви прекрасни постижения има­ли те. Той каза, че те разбирали земята до съвършенст­во. Те не само открили и използвали тласъка на земята, но открили също, че ако останат погребани, събирател­ната им точка подравнява излъчванията, които обикно­вено са недостъпни, и че това подреждане пуска в дейс­твие странната, необяснима способност на земята да отклонява непрестанните удари на търкалящата се сила. Затова те разработили най-поразителни и сложни тех­ники да се погребват за изключително дълги периоди от време, без това да им вреди. В своята борба срещу смъртта те се научили как да удължават тези периоди така, че да покриват хилядолетия.

Денят беше облачен и нощта се спусна бързо. За съвсем кратко време всичко потъна в мрак. Дон Хуан стана и ни поведе, мен и сомнамбула Хенаро, към една огромна, плоска овална скала, която бе привлякла вни­манието ми още от мига, когато дойдохме на това мяс­то. Тя приличаше на плоската скала, на която бяхме хо­дили преди, но беше по-голяма. Хрумна ми мисълта, че скалата, колкото и огромна да беше, е поставена там нарочно.

- Това е още едно такова място - рече дон Хуан. -Тази голяма скала е поставена тук като клопка, да прив­лича хората. Скоро ще разбереш защо.

Ледена тръпка мина по тялото ми. Струваше ми се, че ще припадна. Знаех, че определено преигравам и исках да кажа нещо за това, но дон Хуан продължаваше да говори в дрезгав шепот. Каза, че Хенаро, понеже съ­нува, имал достатъчно контрол върху събирателната си точка, за да я премести дотам, че да достигне специ­фичните излъчвания, които ще събудят каквото има около скалата.

Посъветва ме да се опитам и аз да преместя своята събирателна точка и да последвам Хенаровата. Каза, че мога да го направя, като първо наглася непреклонното си намерение да я раздвижи, а после да оставя контекс­та на ситуацията да диктува накъде да се мести.

След моментен размисъл дон Хуан ми прошепна в ухото да не се притеснявам за никакви процедури, за­щото повечето от наистина необикновените неща, кои­то се случват на ясновидците, а и на обикновения човек в това число, стават от само себе си, с намесата единст­вено на намерението.

Замълча за миг и после добави, че опасността за мен щяла да бъде неминуемия опит на погребаните ясно­видци да ме изплашат до смърт. Той ме посъветва да се владея и да не се поддавам на страха, а да следвам дви­женията на Хенаро.

Отчаяно се борех да не ми прилошее. Дон Хуан ме потупа по гърба и каза, че аз съм стар професионалист в ролята на невинен наблюдател. Той ме увери, че не е съзнателен отказът ми да преместя събирателната си точка, а защото всяко човешко същество го прави авто­матично.

- Нещо ще те изплаши така, та косите ти ще настръх­нат - прошепна дон Хуан. - Не се предавай, защото ако го направиш, ще умреш и старите лешояди, дето са тук, ще пируват с енергията ти.

- Хайде да се махаме оттук - замолих го аз. - Всъщ­ност съвсем не ми е притрябвал пример за уродливостта на старите ясновидци.

- Твърде късно е - рече Хенаро, този път напълно буден, застанал до мен. - Дори и да се опитаме да избяга­ме, двамата ясновидци и техните съюзници на другото място ще те повалят. Те вече са направили кръг около нас. Точно в този момент върху теб са съсредоточени цели шестнайсет създания.

- Кои са те? - попитах шепнешком в ухото на Хенаро.

- Четиримата ясновидци и тяхната свита - отвърна той. - Те знаят за нас откакто сме тук.

Исках да си подвия опашката и да побягна през гла­ва, но дон Хуан ме хвана за ръката и посочи към небето. Забелязах, че е настъпила значителна промяна във види­мостта. Вместо смолисточерния мрак, който преобла­даваше, сега бе приятна утринна дрезгавина. Бързо прецених накъде са четирите посоки. Небето опреде­лено беше по-светло на изток.

Усетих странно налягане около главата си. Ушите ми бучаха. Беше ми студено и същевременно ме тресе­ше. Бях уплашен, както не съм бивал никога преди, но това, което ме притесняваше, беше едно дразнещо усещане за поражение, за проявена страхливост. Чувст­вах се отвратен и жалък.

Дон Хуан ми зашептя в ухото. Той каза, че трябва да съм нащрек и че атаката на старите ясновидци ще бъде почувствана от трима ни всеки момент.

- Можеш да се хванеш за мен, ако искаш - прошеп­на ми Хенаро бързо, сякаш някой го гонеше.

Поколебах се за миг. Не исках дон Хуан да сметне, че съм толкова изплашен, че имам нужда да се хвана за Хенаро.

- Идват! - високо прошепна Хенаро.

Светът мигновено се обърна с главата надолу за мен, когато нещо ме сграбчи за левия глезен. Почувствах сту­денината на смъртта по цялото си тяло. Знаех, че бях стъ­пил върху някаква желязна скоба, може би капан за меч­ки. Всичко това премина през ума ми преди да надам пронизителен писък, толкова силен, колкото и страхът ми. Дон Хуан и Хенаро гръмко се разсмяха. Те бяха на не повече от метър от двете ми страни, но аз бях толкова ужасен, че дори не ги забелязвах.

- Пей! Пей, ако ти е мил животът! - чух дон Хуан да ми нарежда шепнешком.

Опитах се да освободя краката си и усетих някакво убождане, сякаш игли се забиваха в кожата ми. Дон Хуан продължаваше да настоява да запея. Той и Хенаро подхванаха някаква народна песен. Хенаро изговаря­ше текста, като ме гледаше от разстояние не повече от пет сантиметра. Пееха фалшиво, с груби гласове, като така се задъхваха и така пренапрягаха гласните си стру­ни, че накрая се разсмях.

- Пей или ще умреш - рече ми дон Хуан.

- Хайде да направим трио - каза Хенаро. - Ще изпе­ем едно болеро.

Присъединих се към тях. Пяхме доста време колкото ни глас държи, като пияници. Усетих, че желязната хват­ка около крака ми постепенно ме отпуска. Не бях пос­мял да погледна надолу към глезена си. В един момент го направих и тогава разбрах, че не ме е уловил никакъв капан. Нещо тъмно, подобно на глава ме хапеше!

Само едно върховно усилие ме задържа да не при­падна. Усетих, че ми прилошава и автоматично се опи­тах да се наведа напред, но някой със свръхчовешка сила ме сграбчи безболезнено за лактите и тила и не ми позволи да мръдна. Повърнах върху дрехите си.

Отвращението ми беше толкова пълно, че започнах да припадам. Дон Хуан напръска лицето ми с вода от малката кратунка, която той винаги носеше със себе си, когато ходехме из планините. Водата се стече под яката ми. Студенината възстанови физическото ми равнове­сие, но не повлия на силата, която ме държеше за лакти­те и тила.

- Мисля, че прекаляваш с твоя страх - рече дон Хуан високо и с толкова безразличен тон, че незабавно пре­дизвика едно чувство за ред.

- Хайде пак да запеем - добави той. - Да изпеем ня­коя съдържателна песен - не искам повече болера.

Мислено му благодарих за неговата трезвост и висок стил. Така се разчувствах, като ги чух да пеят, че заридах.

Заради страстта ми, казват

нещастие върви към мен.

Какво от това,

че може да е и самият дявол.

Аз знам как да умра.

Валентина, Валентина,

хвърлям се на твоя път.

Ако ще умирам утре,

защо да не е, веднъж и завинаги, днес?"

Целият се разтреперах под въздействието на това за­бележително противопоставяне на ценности. Никога една песен не е означавала толкова много за мен. Като ги чух да пеят тези стихове, които обикновено смятах за пропити с евтина сантименталност, ми се стори, че раз­брах духа на воина. Дон Хуан многократно ми бе повтарял, че воините живеят със смъртта до себе си, и от зна­нието, че смъртта е с тях, те черпят смелост да се изпра­вят срещу каквото и да е. Дон Хуан бе казал, че най-ло­шото, което може да ни се случи, е да умрем, и тъй като това вече е наша непроменима съдба, ние сме свобод­ни; онези, които са загубили всичко, повече няма от какво да се страхуват.



Отидох при дон Хуан и Хенаро и ги прегърнах, за да изразя безкрайната си благодарност и възхищение към ТЯХ.

Тогава осъзнах, че вече нищо не ме държеше, Без да каже нито дума, дон Хуан ме хвана за ръката и ме заве­де да седна на плоската скала.

- Шоуто тепърва започва - рече весело Хенаро, до­като се наместваше удобно на скалата. - Ти току-що си плати входния билет. Целите ти гърди са омазани с него.

Той ме погледна и двамата се разсмяха.

- Не сядай много близо до мен - рече Хенаро. - Не си падам по повръщаното. Но не отивай и много далеч. Старите ясновидци още не са свършили с номерата си.

Приближих се до тях колкото позволяваше благоп­риличието. Чувствах се неудобно от състоянието си, но това трая само миг, след което всичките ми притесне­ния се обезсмислиха, защото забелязах, че някакви хора идват към нас. Не можех да различа ясно очерта­нията им, но виждах една маса от човешки фигури да се движи в полумрака. Те не носеха със себе си газени лампи или джобни фенерчета, които в този час на деня все още биха им трябвали. Тази подробност някак си ме обезпокои! Не исках да се задълбочавам в нея и на­рочно започнах да разсъждавам. Сметнах, че сигурно сме привлекли нечие внимание с нашето шумно пеене, и те идват, за да видят какво става. Дон Хуан ме потупа по рамото. После посочи с брадичка мъжете, които предвождаха групата.

- Тези четиримата са старите ясновидци - рече той. - Останалите са техните съюзници.

Преди да успея да отбележа, че те са просто местни селяни, чух някакво свистене точно зад себе си. Бързо се обърнах, целият настръхнал от уплаха. Движението ми беше така внезапно, че предупреждението на дон Хуан дойде твърде късно.

- Не се обръщай! - го чух да извиква.

Думите му бяха само звук; те не означаваха нищо за мен. Като се обърнах, аз видях, че трима грозно уродливи мъже се бяха качили на скалата точно зад мен; те пъл­зяха към мен с усти, отворени в кошмарна гримаса, и ръце, протегнати към мен да ме сграбчат.



Сподели с приятели:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница