Огънят отвътре Карлос Кастанеда



страница16/19
Дата01.02.2017
Размер3.29 Mb.
Размер3.29 Mb.
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19

Поисках да изпищя с все сила, но от гърлото ми изле­зе само едно.мъчително грачене, сякаш нещо бе засед­нало в гръкляна ми. Автоматично се изтърколих извън обсега им и паднах на земята.

Като се изправих, дон Хуан скочи до мен в мига, в който една орда мъже, предвождани от онези, които дон Хуан бе посочил, се спусна върху мен като лешоя­ди. Те всъщност писукаха като прилепи или плъхове. Из­крещях от ужас. Този път успях да издам пронизителен вик.

Дон Хуан, пъргаво като атлет в отлична форма, ме издърпа от ноктите им на скалата. Много строго ми каза да не се обръщам да поглеждам, независимо колко съм изплашен. Каза, че съюзниците въобще не могат да блъскат, но положително могат така да ме изплашат, че да падна на земята. И на земята вече съюзниците могат да притискат всеки. Ако падна на земята до мястото, къ­дето са погребани ясновидците, ще съм в ръцете им. Те ще ме разкъсат, докато техните съюзници ме държат. Дон Хуан добави, че не ми е казал всичко това преди, защото се надявал, че ще бъда принуден да го видя и разбера сам. Неговото решение за малко не ми струва живота.

Усещането, че уродливите мъже бяха точно зад гърба ми, бе почти непоносимо. Дон Хуан твърдо ми нареди да стоя спокойно и да съсредоточа вниманието си върху четиримата мъже начело на една група от може би де­сет или дванайсет. В момента, в който съсредоточих погледа си върху тях, сякаш по даден знак те всички тръгнаха напред към края на плоската скала. Там спряха и започнаха да съскат като змии. Вървяха напред-назад. Движението им изглеждаше синхронизирано. То беше толкова отсечено и ритмично, че изглеждаше механич­но. Сякаш повтаряха една и съща схема с цел да ме хипнотизират.

- Не се вглеждай в тях, момчето ми - рече ми Хенаро така, сякаш говореше на дете.

Смехът, който последва, бе толкова истеричен, кол­кото и страхът ми. Разсмях се толкова силно, че звукът отекна по околните хълмове.

Хората веднага спряха и, изглежда, се объркаха. Раз­личавах очертанията на главите им как мърдат нагоре-надолу, сякаш разговаряха, съвещаваха се помежду си. После един от тях скочи на скалата.

- Внимавай! Този е ясновидец! - извика Хенаро.

- Какво ще правим? - изкрещях аз.

- Можем пак да запеем - отвърна дон Хуан безраз­лично.

Тогава страхът ми стигна връхната си точка. Започнах да подскачам на едно място и да рева като животно. Човекът скочи на земята.

- Не обръщай повече внимание на тези шутове -рече дон Хуан. - Хайде да си поговорим както обикно­вено.

Той каза, че сме дошли тук за моето просвещение и че аз се провалям напълно. Трябвало да се реорганизи­рам. Първото нещо, което трябвало да направя, било да разбера, че събирателната ми точка се е преместила и сега кара някои закътани тъмни излъчвания да засветят. Да пренасям чувствата от обикновеното състояние на съзнанието си в света, който съм събрал, било наистина пародия, защото страхът се среща само сред излъчва­нията на ежедневния живот.

Казах на дон Хуан, че ако събирателната ми точка се е преместила, както той твърди, имам за него една нови­на. Страхът ми беше безкрайно по-силен и ужасен от всичко, което съм изживявал в ежедневния си живот.

- Грешиш - рече той. - Твоето първо внимание е объркано и не желае да отстъпи контрола, това е всич­ко. Имам чувството, че би могъл да отидеш право при тези същества и да се изправиш насреща им, без те да ти направят нещо.

Настоях, че определено не съм в състояние да про­верявам нещо толкова абсурдно като това.

Той ми се изсмя. Каза, че рано или късно ще трябва да се излекувам от лудостта си и че да поема инициати­вата и да се изправя срещу онези четиримата ясновид­ци е безкрайно по-малко абсурдно от идеята, че въоб­ще ги виждам. Каза също, че за него лудостта е да се срещаш с хора, които са били погребани преди две хи­ляди години и са все още живи, а не това да смяташ, че тази среща е олицетворението на абсурдността.

Ясно чух всичко, което каза, но всъщност не внима­вах в думите му. Бях ужасен от хората около скалата. Те, изглежда, се подготвяха да ни подгонят, по-точно да подгонят мен. Бяха се фиксирали върху мен. Дясната ми ръка започна да трепери, сякаш обхваната от нерв­ни тикове. После усетих, че светлината в небето се е променила. Дотогава не бях забелязал, че вече се е съм­нало. Странното беше, че един неконтролируем импулс ме накара да стана и да хукна към групата от хора.

В този момент имах две абсолютно различни усеща­ния за постъпката си. По-слабото беше за най-чист ужас. Другото, по-силното, беше за абсолютно равно­душие. Едва ли бих могъл да бъда по-безразличен.

Когато стигнах до групата, разбрах, че дон Хуан беше прав; те всъщност не бяха хора. Само четирима от тях имаха някаква прилика с човека, но и те не бяха хора; бяха едни странни същества с огромни жълти очи. Останалите бяха просто някакви форми, които четири­мата, наподобяващи хора, движеха.

Стана ми необикновено тъжно за тези същества с жълти очи. Опитах се да ги докосна, но не можах да ги открия. Нещо като вятър ги отнесе.

Огледах се за дон Хуан и Хенаро. Нямаше ги. Отно­во беше тъмно като в рог. Полутах се няколко минути в мрака. Дон Хуан се появи до мен и ме стресна. Не ви­дях Хенаро.

- Хайде да се прибираме - рече той. - Чака ни дълъг път.

Дон Хуан коментираше върху това колко добре съм се представил при мястото с погребаните ясновидци, особено в последната част на срещата ни с тях. Той каза, че преместването на събирателната точка се ха­рактеризира с промяна в светлината. През деня светли­ната се превръща в мрак; през нощта мракът става дрез­гавина. После добави, че съм извършил сам две пре­мествания, подпомаган единствено от животинския си страх. Единственото нещо, срещу което имаше възра­жения, беше че съм се отдал на страха си, особено след като съм осъзнал, че воините няма от какво да се страху­ват.

- Откъде знаеш, че съм го осъзнал? - попитах аз.

- Беше свободен. Когато изчезне страхът, всички връзки, които ни задържат, се разпадат - рече той. -Онзи съюзник те бе сграбчил за крака, защото го прив­личаше твоят животински страх.

Казах му колко съжалявам, че не мога да потвърдя това, което съм осъзнал.

- Хич да не те е грижа. - Той се разсмя. - Нали зна­еш, че тези осъзнавания са на път и под път; те нямат ни­какво значение в живота на воините, защото се залича­ват с преместването на събирателната точка.

- Това, което искахме с Хенаро, бе да те накараме да се преместиш много дълбоко. Този път Хенаро беше там просто за да примами старите ясновидци. Той веднъж вече го направи и ти отиде толкова далеч в лявата страна, че ще ти трябва доста време, за да си го спом­ниш. Твоят страх снощи беше точно толкова силен, колкото и онзи първи път, когато ясновидците и съюзни­ците им те последваха до същата тази стая, но твоето упорито първо внимание не ти позволи да ги усетиш.

- Обясни ми какво се случи на мястото с ясновидци­те - помолих аз.

- Съюзниците излязоха, за да те видят - отвърна той.

- Тъй като те имат много слаба енергия, винаги имат нужда от помощта на хора. Четиримата ясновидци бяха събрали дванайсет съюзника.

- Селските райони в Мексико, а също и някои градо­ве, са опасни. Това, което се случи с теб, може да се случи на всеки мъж или жена. Ако попаднат на този гроб, те могат дори да видят ясновидците и техните съ­юзници, ако са достатъчно гъвкави, за да оставят страха си да премести събирателната им точка; но едно е си­гурно - те могат.да умрат от страх.

- Р?о ти сериозно ли смяташ, че онези толктекски яс­новидци са все още живи? - попитах аз.

- Време е да попреместим малко тази твоя събира­телна точка - рече дон Хуан. - Не мога да разговарям с теб, когато си. в идиотското си състояние.

Той ме плясна с длан на Три места: точно на върха на дясната мм бедрена кост, в центъра на гърба под лопат­ките и в горната част на десния ми гръден мускул.

Ушите ми веднага забучаха. От дясната ми ноздра потече струйка кръв и нещо вътре в мен се отпуши. Ся­каш някакъв поток от енергия е бил блокиран и сега из­веднъж отново е рукнал.

- Какво искаха онези ясновидци и съюзниците им? -попитах аз.

- Нищо - отвърна той. - Ние бяхме тези, които ис­кахме нещо от тях. Ясновидците, разбира се, вече бяха забелязали твоето енергийно поле първия път, когато ги видя; и сега, като се върна, те се бяха нагласили да пиру­ват с теб.

- Ти твърдиш, дон Хуан, че те са живи - рекох аз. -Сигурно имаш предвид живи, както са живи съюзници­те, така ли е?

- Точно така - рече той. - Те просто не могат да са живи, както сме живи ние с теб. Би било абсурд.

После дон Хуан продължи с обяснението, че интере­сът на древните ясновидци към смъртта ги карал да изс­ледват и най-чудноватите възможности. Онези, които избрали модела на съюзниците, са го направили, без съмнение, с желание, да открият един вид рай. И те го намерили, на точно определена позиция в един от се­демте снопа неорганично съзнание. Ясновидците чувст­вали, че там са на сравнително сигурно място. В края на краищата, от ежедневния свят ги отделяла една почти непреодолима бариера - бариерата на възприятието, поставена от събирателната точка.

- Когато четиримата ясновидци видяха, че можеш да преместваш събирателната си точка, побягнаха с всичка сила - рече дон Хуан и се разсмя.

- Да не искаш да кажеш, че съм събрал един от се­демте свята? - попитах аз.

- Не, сега не го събра - отвърна той. - Но си го пра­вил преди, когато ясновидците и техните съюзници те преследваха. Този ден ти успя да отидеш чак в техния свят. Проблемът е, че обичаш да се правиш на глупак, затова изобщо не можеш да си го спомниш.

- Сигурен съм, че присъствието на нагуала - продъл­жи дон Хуан - е това, което понякога кара хората да постъпват глупаво. Когато нагуалът Хулиан беше сред нас, аз бях по-глупав от теб сега. Убеден съм, че когато мен вече няма да ме има, ти ще можеш да си спомниш всичко.

Дон Хуан обясни, че тъй като трябвало да ми покаже предизвикателите на смъртта, той и Хенаро ги били при­мамили в покрайнините на нашия свят. Отначало аз съм направил едно дълбоко странично преместване, пора­ди което съм ги видял като хора, но накрая съм извър­шил правилното преместване, което ми позволило да видя предизвикателите на смъртта и техните съюзници такива, каквито са.

Много рано на другата сутрин, в къщата на Силвио Мануел, дон Хуан ме повика в голямата стая, за да обсъ­дим събитията от предната нощ. Чувствах се изтощен и исках да си почивам, да спя, но дон Хуан бързаше. Той веднага започна своите обяснения. Каза, че старите яс­новидци намерили начин да използват търкалящата се сила и да се движат с нея. Вместо да умират от ударите на акробата, те тръгвали с него и се оставяли той да пре­мести събирателната им точка до границите на човеш­ките възможности.

Дон Хуан изрази най-искрено възхищение от това постижение.Той призна, че нищо друго не може да даде на събирателната точка тласъка, който акробатьт й дава.

Попитах го каква е разликата между тласъка на земя­та и тласъка на акробата. Той обясни, че тласъкът на зе­мята е силата на подреждането само на кехлибарените излъчвания. Това е тласък, който повишава съзнанието до невероятна степен. За новите ясновидци това е заряд от безгранично съзнание, което те наричат „тотална сво­бода".

Тласъкът на акробата, от друга страна, е силата на смъртта. Под въздействието на акробата събирателната точка се премества на нови, непредвидими позиции. Затова старите ясновидци били винаги сами в своите пъ­тувания, макар че задачата, с която се били заели, била общо дело. Компанията на други.ясновидци в пътува­нията им бивала случайна и обикновено означавала борба за надмощие.

Признах на дон Хуан, че заниманията на старите яс­новидци, каквито и да са били те, ми звучаха като извра­тени страшни приказки. Той гръмко се разсмя. Изглеж­да му беше забавно.

- Трябва да признаеш обаче, независимо колко отв­ратен се чувстваш, че тези дяволи са били много дръзки - продължи той. - Аз самият също никога не съм ги ха­ресвал, както знаеш, но не мога да не им се възхища­вам. Тяхната обич към живота наистина ме поразява.

- Как е възможно това да е обич към живота, дон Хуан? То е нещо отвратително - рекох аз.

- Какво друго би могло да тласне човека до такива крайности, ако не обичта към живота? - попита той. -Те толкова силно обичали живота, че не искали да го изоставят. Така го видях аз. Моят благодетел видял друго. Той смяташе, че ги е било страх да умрат, което не е съ­щото като да обичаш живота. Аз твърдя, че са се стра­хували да умрат, защото са обичали живота и са видели чудеса, а не защото са били едни малки алчни чудови­ща. Не. Те били налудничави, защото никой никога не ги е предизвиквал и се отдавали на прищевките си като разглезени деца, но тяхната дързост била безупречна, а също и смелостта им.

- Ти би ли се осмелил да навлезеш в непознатото от алчност? Едва ли. Алчността действа само в света на ежедневните дела. За да се осмели да навлезе в онази ужасяваща самота, човек трябва да притежава нещо по-силно от алчността. Обич. Човек има нужда от обич към живота, към тръпката, към тайната. Има нужда от непресъхващо любопитство и кураж в изобилие. Така че изобщо не ми ги разправяй тези глупости, че си бил отвратен. Срамота е!

Очите на дон Хуан блестяха от сдържан смях. Той ме поставяше на мястото ми, но го правеше смеейки се.

Дон Хуан ме остави сам в стаята за около час. Исках да подредя мислите и чувствата си. Нямаше начин да го направя. Знаех-без никакво съмнение, че събирателната ми точка е в позиция, където разумът няма място, и въп­реки това бях воден от разумен интерес. Дон Хуан бе казал, че технически погледнато, веднага щом събира­телната точка се премести, ние заспиваме. Чудех се, например, дали ако някой случаен човек ме види сега, ще му изглеждам дълбоко заспал, също както Хенаро ми изглеждаше на мен.

Попитах дон Хуан за това веднага щом се върна.

- Ти си абсолютно заспал без да е необходимо да ля­гаш - отвърна той. - Ако те видят сега хора в нормално състояние на съзнанието, ще им изглеждаш малко за­маян, дори пиян.

Той обясни, че по време на нормален сън премест­ването на събирателната точка е покрай единия от двата края на човешкия сноп. Такива премествания винаги са придружени от сън. Преместванията, които са предиз­викани умишлено, се извършват около средата на чо­вешкия сноп и не са придружени от сън, макар че сънувачьт спи.

- Именно на този кръстопът се разделили старите и нови ясновидци по отношение на силата - продължи дон Хуан. - Старите ясновидци искали копие на тялото, но с повече физическа сила, затова накарали събира­телната си точка да се плъзга покрай десния ръб на чо­вешкия сноп. Колкото по-надълбоко навлизали те пок­рай десния ръб, толкова по-чудновато ставало тяхното сънувано тяло. Ти сам видя онази нощ чудовищния ре­зултат от едно дълбоко преместване покрай десния ръб. Дон Хуан каза, че новите ясновидци били съвсем различни и задържали събирателната си точка в средна­та част на човешкия сноп. Ако преместването е плитко, като например преминаването в повишено съзнание, сънуващият е почти като всеки обикновен човек от ули­цата, с тази разлика, че е леко уязвим по отношение на чувствата, като например страх и съмнение. Но на една определена дълбочина сънуващият, който се мести покрай средата, става топка светлина. Сънуваното тяло на новите ясновидци е топка светлина.

Дон Хуан каза още, че такова едно безлично сънува­но тяло е по-добър проводник на разбиране и изследва­не, което е основата на цялата дейност на новите ясно­видци. Силно очовеченото сънувано тяло на старите яс­новидци ги подтиквало да търсят отговори, които били също толкова лични, очовечени.

Дон Хуан изведнъж млъкна и като че ли затърси думи, за да продължи.

- Има още един предизвикател на смъртта - рече той рязко, - толкова различен от четиримата, които ти видя, че не се отличава от обикновения човек от улица­та. Той е извършил този уникален подвиг като отваря и затваря своята пролука когато пожелае.

Дон Хуан си играеше с пръстите на ръцете почти нервно.

- Древният ясновидец, който нагуалът Себастиян срещнал през 1723 година, е този предизвикател на смъртта - продължи той. - Ние считаме този ден за на­чало на нашето течение, второто начало. Този предиз­викател на смъртта, който е на земята от стотици години, е променил живота на всеки нагуал, когото е срещнал -на някой повече, на друг по-малко. А от онзи ден през 1723 година той е срещнал всеки един от нагуалите в на­шето течение.

Дон Хуан се втренчи в мен. Почувствах се странно неловко. Струваше ми се, че това се дължи на една дилема. Много сериозно се съмнявах в истинността на тази история и същевременно изпитвах най-смущава­щата увереност, че всичко, което беше казал, е истина. Споделих с него объркването си.

- Проблемът с продиктувана от разума липса на вяра не е само твой - рече дон Хуан. - Моят благодетел от­начало също се измъчвал от този въпрос. Разбира се по-късно той си спомнил всичко. Но му трябвало доста време. Когато го срещнах, той вече бе възстановил всичко, така че не съм бил свидете/^на терзанията му. Само съм слушал за тях.

- Странното е, че хората, които никога не са вижда­ли този човек, по-лесно приемат, че той е един от пър­вите ясновидци. Моят благодетел казваше, че затрудне­нията му произтичали от факта, че шокът от срещата с това същество бил смесил безразборно голям брой из­лъчвания. Необходимо е време, за да се разделят тези излъчвания едно от друго.

После дон Хуан обясни, че като продължавам да местя събирателната си точка, в един момент тя ще уце­ли необходимата комбинация от излъчвания; тогава до­казателството за съществуването на този човек ще ми стане поразително очевидно.

Почувствах се принуден отново да заговоря за раздвоеността си.

- Отклоняваме се от темата - рече той. - Ще излезе, че се опитвам да те убедя в съществуването на този чо­век, а това, за което всъщност исках да говоря, бе факта, че старият ясновидец е знаел как да борави с търкаля­щата се сила. Дали вярваш или не вярваш, че той съ­ществува, не е важно. Един ден сам ще се убедиш, че той действително е успял да затвори пролуката си. Енергията, която взема от нагуала на всяко поколение, той използва изключително за затваряне на пролуката си.

- Как е успял да я затвори? - попитах аз.

- Няма начин да се узнае -отвърна той. - Говорил съм с още двама нагуали, които са се срещали лице в лице с този човек - нагуалът Хулиан и нагуалът Елиас. И двамата не знаеха. Човекът никога не разкрива как зат­варя този отвор, който след известно време, предпола­гам, пак започва да се отваря. Нагуалът Себастиян раз­казвал, че когато за пръв път видял стария ясновидец, човекът бил съвсем изнемощял, на практика умирал. Но когато го срещнал моят благодетел, той пращял от сила като млад човек.

Дон Хуан каза, че нагуалът Себастиян кръстил бези­менния човек „наемателят", защото те сключили спора­зумение, съгласно което човекът получавал енергия, квартира така да се каже, а плащал наем под формата на услуги и знание.

- Случвало ли се е някой да пострада при тази обмя­на? - попитах аз.

- Никой от нагуалите, които са му давали енергия, не е пострадал - отвърна дон Хуан. - Според уговорката, човекът вземал само частица от излишната енергия на нагуала, като в замяна му давал някаква дарба, някаква необикновена способност. Например нагуалът Хулиан се сдобил с походката на силата. Чрез нея той можеше да активира или да приспива излъчванията вътре в паш­кула си, за да изглежда млад или стар по желание.

Дон Хуан обясни, че предизвикателите на смъртта като цяло стигнали до там, че приспали всички излъчва­ния в пашкулите си с изключение на онези, които под­хождали на излъчванията на съюзниците. По този начин те можели да наподобяват съюзниците до известна сте­пен.

Всеки от предизвикателите на смъртта, с които се бяхме срещнали при скалата, рече дон Хуан, успял да премести своята събирателна точка на точно определено място върху своя пашкул, за да наблегне на излъчва­нията, които са общи с тези на съюзниците, и да влезе във взаимодействие с тях. Но никой от тях не можел да я върне обратно на обичайното й място и да взаимо­действа с хората. Наемателят, от друга страна, е спосо­бен да премества събирателната си точка, така че да съ­бира света на ежедневния живот, сякаш нищо не се е случило.

Дон Хуан каза още, че неговият благодетел бил убе­ден, а и той бил напълно съгласен с него, че предаването на енергията ставало по следния начин: старият магьос­ник премества събирателната точка на нагуала, за да наблегне тя на излъчванията на съюзниците вътре в нагуалския пашкул, след което използва огромния изблик на енергия, предизвикан от внезапното активиране на тези латентни до момента излъчвания.

Дон Хуан каза, че енергията, която е затворена в нас, в нашите латентни излъчвания, притежава огромна сила и неизчислим обхват. Можем да добием някаква смътна представа за обхвата на тази огромна сила, като вземем предвид, че енергията, която е необходима на човек, за да възприема и функционира в света на ежедневния живот, е продукт на подреждането на едва една десета част от излъчванията, затворени в човешкия пашкул.

- Това, което става в момента на смъртта, е, че цяла­та тази енергия се освобождава наведнъж - продължи той. - И живите същества в този момент биват понасяни от най-невъобразима сила. Това не е търкалящата се сила, която е разтворила пролуката им, защото тази сила никога не влиза в пашкула; тя само го срива. Това, кое­то ги понася, е силата от всички излъчвания, които из­веднъж са активирани, след като цял живот са били ла­тентни. Тази гигантска сила няма откъде другаде да из­лезе, освен през пролуката.

Дон Хуан добави, че старият магьосник намерил начин да каптира тази енергия. Като активира ограничен, но много специфичен набор от латентните излъчвания вътре в нагуалския пашкул, старият ясновидец улавя ог­раничен, но гигантски изблик на енергия.

- Как смяташ, че прехвърля той тази енергия в свое­то тяло? - попитах аз.

- Като разтваря пролуката на нагуала - отвърна дон Хуан. - Той мести събирателната точка на нагуала, до­като пролуката се открехне малко. Когато енергията на новоактивираните излъчвания започне да изтича през този отвор, той я вкарва в собствената си пролука.

- Защо този стар ясновидец върши всичко това? - за­питах аз.

- Според мен той е попаднал в кръг, от който не може да излезе - отвърна дон Хуан. - Ние сключихме споразумение с него. Той прави всичко възможно да го спазва, а също и ние. Ние не можем да го съдим, но трябва да знаем, че неговият път не води към свобода. Той го знае, а знае също и че не може да го промени; уловил се е в капана на ситуация, която сам е създал. Единственото, което може да направи, е да продължи своето наподобяващо съюзник съществуване колкото е възможно по-дълго.
16

МОДЕЛЪТ НА ЧОВЕКА



веднага след като се наобядвахме, седнахме с дон Хуан да разговаряме. Той започна без каквото и да е въведение. Обяви, че сме стигнали до края на негови­те обяснения. Той каза, че е обсъдил с мен в най-големи подробности всички истини за съзнанието, които стари­те ясновидци открили. Подчерта, че сега вече знам реда, в който ги подредили новите ясновидци. Каза, че в последните няколко сеанса от обясненията ми е раз­казал подробно за двете сили, които помагат на нашата събирателна точка да се движи: тласъкът на земята и тър­калящата се сила. Бе ми обяснил също и трите техники, разработени от новите ясновидци - прикриването, на­мерението и сънуването - и тяхното влияние върху дви­жението на събирателната точка.

- Сега единственото, което остана да направиш, за да завършим напълно обяснението за владеене на съз­нанието - продължи дон Хуан, - е сам да разрушиш ба­риерата на възприятието. Трябва да преместиш събира­телната си точка без чужда помощ и да подредиш друг голям сноп от излъчвания.

- Ако не направиш това, всичко, което си научил и направил с мен, ще си остане само приказки, просто думи. А думите не струват много.

Дон Хуан обясни, че когато събирателната точка се отдалечава от обичайното си местоположение и достиг­не определена дълбочина, тя разрушава една бариера, която разстройва за миг способността й да подрежда из­лъчванията. Ние го усещаме като моментна перцептуална обърканост. Старите ясновидци нарекли този момент „стената от мъгла", защото един пласт мъгла се появява всеки път, когато подреждането от излъчвания се коле­бае.



Сподели с приятели:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница