Огънят отвътре Карлос Кастанеда



страница17/19
Дата01.02.2017
Размер3.29 Mb.
Размер3.29 Mb.
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19

Той каза, че имало три начина да се борави с него. -Можело да бъде взет абстрактно като бариера на възп­риятие; можело да бъде почувстван като преминаване с цялото тяло през преграда от твърд картон; или пък мо­жело да бъде видян като стена от мъгла.

В процеса на моето чиракуване при дон Хуан той безброй пъти ме бе насочвал да видя бариерата на възп­риятие. Отначало ми бе харесала идеята за стена от мъг­ла. Дон Хуан ме бе предупредил, че старите ясновидци също предпочитали да я виждат така. Бе казал, че е много удобно и лесно да се вижда бариерата на възпри­ятие като стена от мъгла, но че при това съществува и се­риозната опасност нещо непонятно да се превърне в нещо мрачно и зловещо; затова неговата препоръка беше по-добре да оставим непонятните неща непонят­ни, отколкото да ги правим част от описа на първото внимание.

След едно краткотрайно чувство на удобство и спо­койствие при виждането на стената от мъгла, аз трябва­ше да се съглася с дон Хуан, че е по-добре да се остави преходния период като непонятна абстракция, но вече не можех да разруша фиксацията на моето съзнание. Всеки път, когато ме поставяха в ситуация да разруша бариерата на възприятие, аз виждах стената от мъгла.

При един такъв случай в миналото се бях оплакал на дон Хуан и Хенаро, че майар да искам да я видя като нещо друго, не мога. Дон Хуан бе прокоментирал, че това е разбираемо, тъй като съм бил мрачен и затворен и че в това отношение ние с него сме много различни. Той бил весел и практичен и не боготворял човешкия опис. А аз съм нямал желание да изхвърля своя опис през прозореца и затова съм бил тежък, мрачен и неп­рактичен. Бял шокиран и натъжен от грубата му критика и увесих нос. Дон Хуан и Хенаро така се разсмяха, та чак сълзи се търкаляха по бузите им.

Хенаро бе добавил, че отгоре на всичко съм отмъсти­телен и имам склонност към напълняване. Смехът им беше толкова силен, че накрая нямах друг избор, освен да се присъединя към тях.

Тогава дон Хуан ми беше казал, че упражненията в събиране на други светове дават възможност на събира­телната точка да натрупа опит в преместването. Аз обаче винаги се бях чудил как да получа първоначалния тласък, необходим за отместването на събирателната ми точка от обичайното й местоположение. Когато навремето го бях запитал за това, той бе изтъкнал, че тъй като подреж­дането е силата, която играе роля във всичко, намерени­ето е това, което кара събирателната точка да се движи. Отново го попитах за това.

- Сега си в състояние сам да отговориш на този въп­рос - отвърна той. - Владеенето на съзнанието е това, което дава тласъка на събирателната точка. В края на краищата ние, човешките същества, не представляваме кой знае какво; по същество ние сме една събирателна точка, фиксирана на определена позиция. Нашият враг и същевременно приятел е вътрешният ни диалог, на­шият опис. Бъди воин; изключи вътрешния си диалог; направи своя опис и после го изхвърли. Новите ясно­видци правят точни описи и после им се надсмиват. Без описа събирателната точка е свободна.

Дон Хуан ми припомни, че е говорил надълго и ши­роко за един от най-упоритите аспекти на нашия опис -представата ни за Бог. Този аспект, рече той, е като силнодействащо лепило, което прикрепя събирателната точка на първоначалната й позиция. За да събера друг истински свят чрез друг от големите стопове от излъчва­ния, каза дон Хуан, трябвало да направя една задължи­телна стъпка, чрез която да освободя всички връзки на събирателната си точка.

- Тази стъпка е да видиш модела на човека - рече той. - Трябва да направиш това днес и го без чужда помощ.

- Какво представлява моделът на човека? - попитах аз.

- Помагал съм ти да го видиш много пъти - отвърна той. - Знаеш за какво говоря.

Сдържах се да не възразя, че не знам за какво гово­ри. Щом казва, че съм виждал модела на човека, сигур­но е така, макар че нямах ни най-малка представа какво е това.

Дон Хуан знаеше какво ми минава през ума. Усмих­на ми се многозначително и бавно поклати глава.

- Моделът на човека е един голям куп излъчвания в големия сноп от органичен живот - рече той. - Нарича се „модела на човека", защото този куп се появява само в пашкула на човека.

- Моделът на човека е онази част от излъчванията на Орела, която ясновидците могат да видят директно без никаква опасност за себе си.

Направи дълга пауза преди отново да заговори.

- Да разрушиш бариерата на възприятие е послед­ната задача от владеенето на съзнанието - рече дон Хуан. - За да преместиш събирателната си точка на тази позиция, трябва да имаш достатъчно енергия. Направи едно пътуване на възстановяване. Спомни си какво си направил!

Безуспешно се опитах да си спомня какво е модела на човека. Чувствах едно мъчително безсилие, което скоро се превърна в истински гняв. Бях ядосан на себе си, на дон Хуан, на всички.

Дон Хуан не се трогна от моята ярост. Каза съвсем безразлично, че гневът е естествена реакция на колеба­нието на събирателната точка да се премести по заповед. - Ще мине доста време преди да можеш да,прила­гаш принципа, че твоята заповед е заповедта на Орела -рече той. - Това е същността на владеенето на намере­нието. Междувременно издай заповед сега да не се тормозиш дори и в най-лошите моменти на съмнение. Ще бъде бавна работа, докато тази заповед бъде чута и изпълнена, като че ли е заповедта на Орела.

Дон Хуан каза още, че имало една безмерна област съзнание между обичайната позиция на събирателната точка и позицията, където няма никакви съмнения; тази област се намира почти на мястото, където се явява ба­риерата на възприятие. В тази безмерна област воините стават жертва на всевъзможни злодеяния. Той ме пре­дупреди да внимавам и да не губя увереност, защото по едно или друго време неизбежно ще ме връхлетят зав­ладяващи чувства на поражение.

- Новите ясновидци препоръчват едно много просто действие, когато нетърпението, отчаянието, гневът или тъгата застават на пътя им - продължи дон Хуан. - Те съ­ветват воините да въртят очите си. И двете посоки вър­шат работа. Аз предпочитам да въртя моите по посока на часовниковата стрелка.

- Движението на очите моментално премества съби­рателната точка. В това движение ще намериш облек­чение. То е вместо истинското владеене на намерението.

Оплаках се, че не е имало достатъчно време, за да ми разкаже повече за намерението.

- Един ден всичко това ще се върне при теб - увери ме той. - Като верижна реакция. Една ключова дума - и всичко ще се изтърколи от теб. Все едно, че вратата на претъпкан килер е поддала.

След това дон Хуан се върна на темата за модела на човека. Каза, че да го видя сам, без чужда помощ, е важ­на стъпка, защото всички ние имаме определени предс­тави, които трябва да се разрушат, за да сме свободни ясновидецът, който пътува в непознатото, за да види не­познаваемото, трябва да бъде в безупречно състояние.

Той ми намигна и каза, че да бъдеш в безупречно със­тояние означава да си свободен от рационални предста­ви и рационални страхове. И добави, че именно рацио­налните ми представи и страхове ми пречат в момента да подредя отново излъчванията, които ще ме накарат да си спомня, че съм виждал модела на човека. Подкани меда се отпусна и да раздвижа очите си, за да накарам събира­телната си точка да се премести. Няколко пъти повтори, че наистина е важно да си спомня, че съм виждал модела на човека, преди да го видя отново. И понеже бързал, ня­мало време за обичайната ми мудност.

Раздвижих очите си, както бе предложил дон Хуан. Почти веднага забравих притесненията си, след което внезапен проблясък озари паметта ми и аз си спомних, че съм виждал модела на човека. Беше преди години при един доста паметен за мен случай, защото от глед­на точка на католическото ми възпитание тогава дон Хуан бе направил най-светотатствените изявления, кои­то някога бях чувал.

Всичко бе започнало като небрежен разговор, дока­то скитахме в покрайнините на Сонорската пустиня. Той ми обясняваше скрития смисъл на това, което пра­ви с мен чрез уроците си. Бяхме седнали да си починем върху някакви огромни молози. Той бе продължил да обяснява своите способи на обучение и това ме бе на­сърчило да опитам за стотен път да му кажа как ми се отразяват те. Явно беше, че не иска повече да слуша за това. Промени нивото на съзнанието ми и ми каза, че ако видя модела на човека, може би ще разбера всичко, което той прави, и така ще спестя и на двама ни години тежка работа.

Подробно ми обясни какво представлява моделът на човека. Обрисува го не с оглед излъчванията на Орела, а като един шаблон от енергия, който служи да пресова ка­чествата на човека върху една аморфна топка биологи­ческа материя. Или поне аз така го разбрах, особено след като по-нататьк описа модела на човека, използвай­ки аналогия от механиката. Каза, че той бил като гигантс­ка щанца, която пресовала човешките същества безкрай­но, все едно, че идвали при нея на поточна лента. Той живо онагледи процеса, като събираше длани, с големи усилия имитирайки щанца, която пресова човешки съ­щества, всеки път когато двете й половини се срещнат.

Дон Хуан каза още, че всеки биологически вид има свой собствен модел, а всеки представител на вида, моделиран от този процес, проявява характеристики, свойствени за собствения му вид.

После дон Хуан започна едно крайно обезпокоява­що разяснение за модела на човека. Той каза, че стари­те ясновидци и мистиците на нашия свят си приличат в едно - те успели да видят модела на човека, но не и да разберат какво представлява той. От векове насам мис­тиците ни представят трогателни разкази за своите пре­живявания. Но тези разкази, колкото и красиви да са, са белязани от грубата и отчайваща грешка да се смята, че моделът на човека е всемогъщ, всезнаещ създател; съ­щото се отнася и за тълкуванието на старите ясновидци, които нарекли модела на човека „приятелски дух", „за­щитник на човека".

Дон Хуан каза, че единствено новите ясновидци при­тежават трезвостта да видят модела на човека и да раз­берат какво представлява той. И те осъзнали, че моде­лът на човека не е създател, а един шаблон на всички човешки качества, за които можем да се сетим, а и на някои, за които нямаме дори представа. Моделът е на­шият Бог, защото ние сме това, което той е щамповал върху нас, а не защото ни е създал от нищото и ни е нап­равил по свой образ и подобие. Дон Хуан каза, че спо­ред него да падаме на колене пред модела на човека е проява на надменност и егоцентричност.

Като чух обяснението на дон Хуан, страшно се разт­ревожих. Макар че никога не съм се смятал за практику­ващ католик, бях шокиран от неговото богохулство. Благовъзпитано го слушах, но копнеех за моментна пау­за в канонадата от сквернословни изказвания, за да сме­ня темата. Но той продължаваше да тръби идеите си по безмилостен начин. Накрая го прекъснах и му казах, че вярвам в съществуването на Бога.

Той рязко ми отвърна, че това е религиозна вяра и следователно е непряко убеждение, което не означава нищо; моята вяра в съществуването на Бога, както и на всичко останало, била основана на разкази, каза той, а не на виждане.

Дон Хуан ме увери, че дори и ако съм можел да виж­дам, неминуемо съм щял да направя същата грешна преценка като мистиците. Всеки, който види модела на човека, автоматично приема, че това е Бог.

Той нарече това мистично преживяване случайно виждане, еднократна работа, която няма абсолютно ни­какво значение, защото е резултат от случайно премест­ване на събирателната точка. После заяви, че новите яс­новидци са наистина единствените хора, които могат да дадат вярно мнение по въпроса, защото те са се осво­бодили от случайното виждане и са способни да виждат модела на човека винаги, когато пожелаят.

И те видели, че това, което наричаме Бог, е статичен прототип на човешките качества без каквато и да е власт. Защото моделът на човека при никакви обстоя­телства не може да се намеси в наша полза или да нака­же греховете ни, или пък да ни възнагради по някакъв начин. Ние сме просто продукт на неговата щампа; ние сме неговия отпечатък. Моделът на човека е точно това, което означава името му - шаблон, форма, калъп, който групира една определена структура от нишковидни елементи, които ние наричаме „човек".

Това, което беше казал дон Хуан, ме хвърли в състоя­ние на страшен смут, но той, изглежда, съвсем не се вълнуваше от настъпилата в душата ми бъркотия. Про­дължаваше да налива масло в огъня с това, което той на­ричаше „непростимото престъпление" на случайните ясновидци, което ни кара да фокусираме нашата неза­менима енергия върху нещо, което няма никаква сила и власт да направи каквото и да е. Колкото повече говоре­ше той, толкова повече се дразнех аз. Когато се ядосах така, че щях да му закрещя, дон Хуан ме премести в още по-дълбоко състояние на повишено съзнание. Уда­ри ме отдясно, между бедрената кост и подребрената кухина. Този удар ме запрати да се рея в някаква лъ­чиста светлина, някакъв прозирен извор на най-спокой­на и прелестна красота. Тази светлина беше рай, един оазис в мрака около мен.

От моята субективна гледна точка аз виждах т^ази светлина неизмеримо дълго време. Великолепието на гледката надвишаваше всичко, което мога да кажа, и въпреки това не разбирах какво я правеше толкова кра­сива. После ми хрумна идеята, че красотата й произли­заше от едно усещане за хармония, усещане за мир и спокойствие, за това, че си пристигнал, че си най-после на сигурно място. Чувствах как-вдишвам и издишвам леко и с облекчение. Какво прекрасно усещане за изобилие и цялост! Аз знаех без ни най-малко съмнение, че съм се срещнал лице в лице с Бога, изворът на всичко. И знаех, че Бог ме обича. Бог беше любов и опрощение. Светлината ме окъпа и аз се почувствах чист, освобо­ден. Плаках неудържимо, главно за себе си. При вида на тази сияйна светлина се чувствах недостоен, низьк.

Изведнъж чух гласа на дон Хуан в ухото си. Той каза, че трябва да премина отвъд модела, че моделът е само един етап, една спирка, която носи временен мир и спокойствие на онези, които пътуват в непознатото, но че той е стерилен, статичен. Той бил едновременно един плосък, отразен образ в огледало и самото огледа­ло. А образът бил образа на човека.

Разпалено възнегодувах срещу това, което казваше дон Хуан; възпротивих се на неговите богохулни, сквернословни думи. Исках да го наругая, но не можех да преодолея обвързващата сила на моето виждане. Бях впримчен в него. Дон Хуан, изглежда, знаеше точно как се чувствам и какво искам да му кажа.

- Не можеш да наругаеш нагуала - рече ми той в ухото. - Именно нагуалът ти дава възможност да виж­даш, чрез своята нагуалска техника и своята нагуалска сила. Нагуалът е водача.

И тогава осъзнах нещо за гласа в ухото ми. Той не беше гласът на дон Хуан, макар че много приличаше на неговия. И освен това, гласът беше прав. Подстрекате-лят на това виждане бе нагуалът Хуан Матус. Именно не­говата техника и неговата сила ме караха да виждам Бог. Той каза, че това не е Бог, а модела на човека; зна­ех, че е прав. И въпреки това не можех да го призная -не от яд или инат, а просто от чувство за крайна вяр­ност и любов към божественото, което беше пред мен. Докато се взирах в светлината с всичката страст, на която бях способен, светлината като че ли се сгъсти и аз видях един човек. Един лъчист човек, който излъчваше сила, любов, разбиране, искреност, истина. Човек, кой­то представляваше тоталния сбор на всичко добро.

Разпалеността, която почувствах, виждайки този чо­век, далеч надхвърляше всичко, което някога съм изпит­вал в живота си. Паднах на колене. Исках да засвидетел­ствам преклонението си пред олицетворения Бог, но дон Хуан се намеси и ме шляпна в горната лява част на гърдите, близо до ключицата и аз загубих Бога от погле­да си.

В мен остана едно томително чувство, една смесица от угризения, въодушевление, увереност и съмнения. Дон Хуан ми се подиграваше. Нарече ме набожен и небрежен и каза, че от мен щяло да стане идеален све­щеник; сега можело дори да мина за духовен водач, който е успял да Види Бог. Той шеговито ми предложи да започна да проповядвам, да описвам на всеки какво съм видял.

Съвсем нехайно, но привидно заинтересувано, дон Хуан направи едно изказване, което беше полувъпрос, полутвърдение.

- А мъжът? - попита той. - Не можеш да забравиш, че Бог е мъж.

Започнах да схващам необятността на нещо неопределимо, докато навлизах в състояние на голяма ясно­та.

- Много удобно, а? - добави дон Хуан с усмивка. - е мъж. Какво облекчение!

Като разказах на дон Хуан какво си бях спом­нил, го попитах за нещо, за което току-що ми бе хрум-нало, че е твьрде странно. За да видя модела на човека, А явно съм минал през преместване на събирателната точка. Споменът за чувствата и осьзнаванията, които бях имал тогава, беше толкова жив, че ми навя усещането за абсолютно безсилие. Всичко, което бях направил и по­чувствал тогава, го чувствах и сега. Попитах дон Хуан как е възможно след като толкова ясно съм изживял всичко, да го забравя така пълно. Сякаш нищо от това, което ми се е случило, не е имало значение, защото аз винаги трябваше да започвам отначало, независимо колко съм бил напреднал в миналото.

- Това е само едно емоционално впечатление - рече той. - Едно тотално заблуждение. Всичко, което си вър­шил някога, е здраво затворено в някои неизползвани излъчвания. Онзи ден например, когато те накарах да видиш модела на човека, аз самият се бях заблудил. Мислех, че ако го видиш, ще си в състояние да го разбе­реш. Това беше истинско заблуждение от моя страна.

Дон Хуан обясни, че той винаги бил смятал за себе си, че много бавно разбира. Но така и не можел да про­вери дали е прав, защото нямал база за сравнение. Ко­гато съм се появил аз и той станал учител, нещо абсо­лютно ново за него, той осъзнал, че няма начин да уско­ри разбирането и че да се отмести събирателната точка не е достатъчно. До тогава смятал, че това стига. Той скоро разбрал, че тъй като събирателната точка обик­новено се мести по време на сън, понякога до необи­чайно далечни позиции, винаги когато сме подложени на умишлено преместване, ние всички веднага започва­ме да го компенсираме. Постоянно си възвръщаме рав­новесието и продължаваме да функционираме, като че ли нищо не ни се е случило.

Дон Хуан отбеляза, че човек не може да оцени зак­люченията на новите ясновидци, докато сам не се опита да премести нечия събирателна точка. Новите ясновид­ци твърдели, че в това отношение от значение е усилие­то да се затвърди стабилността на събирателната точка на новата й позиция. Те смятали, че това е единствената процедура в обучението, която си заслужава да се обсъжда. И знаели, че това е дълъг процес, който трябва да се осъществява бавно, малко по малко.

После дон Хуан каза, че той използвал растения на силата в началото на моето чиракуване в съответствие с препоръките на новите ясновидци. Те знаели ат опит и чрез виждане, че растенията на силата отместват събира­телната точка на значително разстояние от обичайното й местоположение. Въздействието на растенията на сила­та върху събирателната точка е по принцип сходно с това на сънищата: сънищата я преместват; но растения­та на силата извършват едно по-дълбоко и поглъщащо преместване. Затова учителят използва дезориентиращото въздействие на тези премествания, за да затвърди идеята, че възприемането на света никога не е оконча­телно.

Тогава си спомних, че бях видял модела на човека още пет пъти през всичките тези години. С всяко вижда­не разпалеността ми все повече охладняваше. Не можах да преодолея, обаче, факта, че винаги виждах Бог като мъж. Накрая той престана да бъде за мен Бог и ста­на модела на човека - не заради това, което бе казал дон Хуан, а защото идеята за мъжки Бог стана несъстоя­телна. Тогава вече можах да разбера думите на дон Хуан. Те съвсем не бяха богохулни или светотатствени; той не беше ги взел от контекста на ежедневния свят. Беше прав като каза, че новите ясновидци имат пре­димство в това, че могат да виждат модела на човека, когато пожелаят. Но по-важното за мен беше, че те при­тежаваха трезвостта да изследват това, което виждат.

Попитах го защо винаги виждах Бог като мъж. Той от­върна, че това се дължало на факта, че в тези случай съ­бирателната ми точка нямала стабилността да остане абсолютно прилепнала на новата си позиция и се дви­жела странично в човешкия стоп. Случаят бил същия както виждането на бариерата на възприятие като стена от мъгла. Това, което карало събирателната точка да се движи странично, било едно почти неизбежно желание или необходимост да се представи непонятното с нещо по-познато: бариерата е стена, а моделът на чо­века не може да бъде нищо друго освен човек. Той смяташе, че ако бях жена, щях да виждам модела на чо­века като жена.

Дон Хуан стана и каза, че е време да се разходим из града и че трябва да видя модела на човека сред хората. Тръгнахме мълчаливо към площада, но преди да стиг­нем там аз почувствах някакъв неудържим прилив на енергия и хукнах надолу по улицата към покрайнините на града. Стигнах до един мост и там, като че ли ме е ча­кал, аз видях модела на човека като сияйна, топла, кех­либарена светлина.

Паднах на колене, не толкова от набожност, колкото като физическа реакция на благоговението. Гледката на модела на човека беше по-удивителна от всякога.

Почувствах, без каквато и да било надменност, че съм претърпял огромна промяна, откакто го бях видял за пръв път. При все това обаче, всички неща, които бях видял и научил, само увеличиха и задълбочиха възхище­нието ми от чудото, което стоеше пред очите ми.

Отначало моделът на човека беше насложен върху моста, но после аз фокусирах погледа си отново и видях, че моделът на човека се простира нагоре и надолу в безкрайността; мостът беше само една жалка обвивка, миниатюрна скица, насложена върху вечното. Такива бяха и дребните фигурки на хората около мен, които ме зяпаха с нескрито любопитство. Но аз бях недосегаем, макар че в този момент едва ли бих могъл да бъда по-уязвим. Моделът на човека нямаше силата да ме защити или пощади и въпреки това аз го обичах с безгранична страст.

Стори ми се, че тогава разбрах нещо, което дон Хуан многократно ми беше повтарял, а именно, че истинска­та обич не може да бъде инвестиция. С удоволствие бих останал слуга на модела на човека - не за това, което би могъл да ми даде, защото той няма какво да даде, а единствено заради обичта, която изпитвах към него.

Усетих, че нещо ме дърпа настрани, и преди да изгубя присъствието на модела на човека аз му изкрещях едно обещание, но някаква мощна сила ме отнесе, преди да успея да завърша това, което исках да кажа. Изведнъж се озовах на колене на моста, а около мен група селяни ме зяпаха и се смееха.

Дон Хуан дойде до мен, помогна ми да стана и ме заведе обратно в къщата.

- Моделът на човека може да се види по два начина - започна дон Хуан веднага щом седнахме. - Или като човек, или като светлина. Това зависи от преместването на събирателната точка. Ако преместването е странич­но, моделът е човешко същество; ако преместването е в средата на човешкия сноп, моделът е светлина. Един­ствената стойност на това, което направи днес, е, че съ­бирателната ти точка се премести в средата.

Дон Хуан каза, че позицията, в която човек вижда мо­дела на човека, е много близо до тази, където се появя­ват сънуваното тяло и бариерата на възприятие. Затова новите ясновидци препоръчват модела на човека да бъде видян и разбран.

- Сигурен ли си, че разбираш какво е в действител­ност моделът на човека? - попита ме дон Хуан с усмив­ка.

- Уверявам те, дон Хуан, че ми е напълно ясно какво е моделът на човека - рекох аз.

- Когато стигнах до моста те чух да крещиш разни глупости на модела на човека - подметна дон Хуан с най-злобна усмивка.

Казах му, че се бях почувствал като недостоен слуга, боготворящ недостоен господар, но въпреки това бях подтикнат от най-чиста обич да му обещая вечната си любов.



Сподели с приятели:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница