Огънят отвътре Карлос Кастанеда



страница5/19
Дата01.02.2017
Размер3.29 Mb.
Размер3.29 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19

- Споменах ти, че старите ясновидци са владеели майсторски изкуството да се борави със съзнанието -продължи той. - Сега мога да допълня, че те са били майстори в това изкуство, защото са се научили да ма­нипулират структурата на човешкия пашкул. Казах ти, че те разкрили тайната на осъзнаването. Под това имах предвид, че те са видели и разбрали, че съзнанието е един пламък в пашкула на живите същества. Те с право го нарекли „пламъка на съзнанието".

Той обясни, че старите ясновидци видели, че съзнани­ето на човека е един пламък от кехлибарена сияйност, която е по-наситена от останалата част на пашкула. Този пламък представлява тясна вертикална ивица, която за­почва от най-дясната страна на пашкула и се простира по цялата му дължина. Майсторството на старите ясновидци се състояло в това, че можели да преместват този пламък, да го насочват от първоначалното му положение на по­върхността на пашкула навътре, в дълбочина.

Дон Хуан спря да говори и погледна Хенаро, който продължаваше да спи дълбоко.

- Хенаро пет пари не дава за обясненията - рече той. - Той е по действията. Моят благодетел постоянно го изправяше пред неразрешими проблеми, така че той направо навлизаше в лявата страна и нямаше възмож­ност да умува и да се чуди.

- Така по-добре ли е, дон Хуан?

- Зависи. За него е идеално. Но при мен и при теб няма да свърши работа, защото по един или друг начин призванието ни е да обясняваме. Хенаро и моят благо­детел са по-скоро като старите, отколкото като новите ясновидци: умеят да контролират пламъка на съзнание­то и да правят каквото пожелаят с него.

Той стана от рогозката, на която седяхме, да се по-разтъпче. Настоях да продължи с обясненията. Той се усмихна и каза, че имам нужда от почивка, защото кон­центрацията ми намалявала.

На вратата се почука. Събудих се. Беше тъмно. За момент не можах да си спомня къде съм. Нещо от мен бе много далеч, като че ли част от мен все още спеше, ма­кар че бях напълно буден. През отворения прозорец вли­заше достатъчно лунна светлина, така че се виждаше.

Видях как дон Хенаро стана и отиде до вратата. Тога­ва разбрах, че съм в неговата къща. Дон Хуан спеше здраво върху една рогозка на пода. Имах ясното впечат­ление, че тримата сме заспали, след като сме се върнали страшно уморени от разходка из планините.

Дон Хенаро запали своя газен фенер. Последвах го в кухнята. Някой му бе донесъл гърне топла яхния и куп царевични питки.

- Кой ти донесе храната? - попитах го аз. - Да не би да имаш някоя жена тук, която ти готви?

Дон Хуан бе влязъл в кухнята. И двамата ме поглед­наха, усмихвайки се. Неизвестно по каква причина, ус­мивките им ме ужасиха. И тъкмо щях да изпищя от ужас, когато дон Хуан ме удари по гърба и ме премести в състояние на повишено съзнание. Тогава разбрах, че вероятно докато съм спал или пък в момента на събуж­дането си, съм се върнал към ежедневното си съзнание. Усещането, което изпитах тогава, след като се бях вър­нал в състояние на повишено съзнание, бе една смесица от облекчение и гняв и най-остра тъга. Чувствах облекче­ние, че отново съм си аз, защото бях започнал да гледам на тези непонятни състояния като на моето истинско “аз”. Причината за това бе много проста - в тези състояния аз се чувствах цялостен; нищо от мен не липсваше. Гневът и тъгата бяха реакция на безсилието ми. Съзнавах по-ясно от всякога ограниченията на своето същество.

Помолих дон Хуан да ми обясни как е възможно това, което става с мен. В състояние на повишено съзна­ние можех да се връщам в миналото и да си спомням всичко за себе си; можех да разкажа за всичко, което съм правил в кое да е от двете състояния; спомнях си дори неспособността ми да си спомням. Но върнех ли се в нормалното, ежедневно ниво на съзнание, не мо­жех да си спомня нищо, което съм направил в състоя­ние на повишено съзнание, дори и ако от това зависи животът ми.

- Задръж, задръж малко - рече той. - Още нищо не си си спомнил. Повишеното съзнание е само междинен етап, а над него има един безкрай, където ти си бил много пъти. Но точно сега не можеш да си спомниш, дори ако животът ти зависи от това.

Прав беше. Представа си нямах за какво говори. По­молих за обяснение.

- И до него ще стигнем - отвърна той. - Това е бавен процес, но все някога ще го осъществим. Бавен е, за­щото аз съм точно като теб: обичам да разбирам. Моят благодетел не беше такъв, той не си падаше по обясне­нията. Той признаваше само действието. Той направо ни изправяше пред непонятни проблеми и ни оставяше сами да ги решим. Някои от нас така и не успяха да раз­решат нищо и накрая ние се оказахме в същото поло­жение като старите ясновидци - само действия и никак­во истинско знание. .

- Тези спомени впримчени ли са в съзнанието ми? -попитах аз.

- Не. Би било твърде просто - отвърна той. - Дейст­вията на ясновидците са по-сложни от това да разделиш човека на съзнание и тяло. Забравил си това, което си направил или видял, защото когато си вършел забраве­ното ти си виждал.

Помолих дон Хуан да ми го каже пак, но с други думи.

Той търпеливо ми обясни, че всичко, което съм заб­равил, се е случило в състояние, в което ежедневното ми съзнание е било увеличено, засилено - едно състоя­ние, означаващо, че са били използвани други области на тоталното ми същество.

- Всичко, което си забравил, е впримчено в тези об­ласти на тоталното същество - рече той. - Да използваш тези други области означава да виждаш.

- По-объркан съм от всякога, дон Хуан - рекох аз.

- Не те виня - отвърна той. - Виждането означава да разкриеш същността на всичко, да наблюдаваш непоз­натото и да надзърнеш в непознаваемото. И като такова то не носи утеха. Ясновидците обикновено рухват, като открият, че съществуването е невъобразимо сложно, а нашето нормално съзнание го омаловажава със своите ограничения.

Той повтори, че концентрацията ми трябвало да . бъде пълна, че да разбера, било от решаващо значение и че новите ясновидци ценели най-много дълбоките, трезви осъзнавания.

- Онзи ден например - продължи той, - когато разб­ра за своето самомнение и самомнението на Ла Горда, ти всъщност нищо не разбра. Просто имаше емоционален изблик, това е всичко. Казвам го, защото на другия ден отново бе възседнал великото си самомнение, като че ли нищо не си осъзнал.

- Същото се случило и със старите ясновидци. Те се отдавали на емоционални реакции. Но когато дошло времето да разберат това, което са видели, те не могли. За да разбере, човек се нуждае от трезвост, а не от емо­ции. Пази се от тези, които плачат от осъзнаванията си, защото те не са осъзнали нищо.

- Пътят на знанието е осеян с неизразими опасности за онези, които нямат трезво разбиране - продължи той. - Очертавам реда, по който новите ясновидци са под­редили истините за съзнанието така, че да ти служи като карта - карта, която трябва да потвърдиш чрез своето виждане, но не чрез очите си.

Настъпи продължителна пауза. Той ме гледаше втренчено. Определено чакаше да му задам въпрос.

- Всеки става жертва на грешката, че виждането се извършва с очите - продължи той. - Но не се учудвай, че и след толкова много години ти все още не си разб­рал, че Виждането не е свързано с очите. Съвсем нор­мално е да направиш тази грешка.

- Какво е виждането тогава?

Той отвърна, че виждането е подреждане. Аз му при­помних, че бе казал, че възприятието е подреждане. То­гава той обясни, че подреждането на излъчванията, из­ползвани по обичайния начин, представлява възприема­нето на ежедневния свят, а подреждането на излъчвани­ята, които никога не се използват, обичайно представля­ва виждането. Когато се получи такова подреждане, чо­век вижда. Следователно виждането като продукт на не­обикновено подреждане не може да е нещо, което чо­век просто да погледне. Въпреки факта, че съм виждал безброй пъти, каза той, никога не ми било хрумвало да пренебрегна очите си. Бил съм се поддал на названието и описанието на виждането.



- Когато ясновидците виждат, нещо им обяснява всичко, докато се формира новото подреждане - про­дължи дон Хуан. - Това е един глас, който им казва в ухото кое какво е. Ако го няма този глас, това, което яс­новидецът върши, не е виждане.

След моментна пауза той продължи да обяснява за гласа на виждането. Еднакво погрешно било да се каже, рече той, че виждането е чуване, защото то било безк­райно повече от това, но ясновидците били избрали да използват звука като признак за ново подреждане.

Той нарече гласа на виждането крайно загадъчно и необяснимо нещо.

- Личното ми заключение е, че гласът на виждането е свойствен само на човека - рече той. - Той може да се появи, защото говоренето е нещо, което никой друг, освен човека, не прави. Старите ясновидци вярвали, че това е гласът на някой могъщ елемент, близо свързан с човечеството, някакъв защитник на човека. Новите яс­новидци открили, че този елемент, който те нарекли „моделът на човека", няма глас. За новите ясновидци гласът на виждането е нещо съвсем непонятно; те твър­дят, че това е пламъкът на съзнанието, който играе по из­лъчванията на Орела, както пръстите на арфиста по арфата.

Той спря дотук, като се аргументира с това, че по-на-татък, в процеса на обясненията му, всичко ще ми се изясни.

Докато дон Хуан говореше, концентрацията ми беше толкова пълна, че въобще не си спомнях да съм сядал на масата да ям. Когато дон Хуан спря да говори, забелязах, че неговата чиния с яхния бе почти празна.

Хенаро ме зяпаше с лъчезарна усмивка. Моята чиния стоеше пред мен на масата и също беше празна. Само на дъното й имаше малко останала яхния, сякаш току-що бях приключил с яденето. Изобщо не си спомнях да съм ял, но пък не си спомнях и кога съм отишъл до маса­та и съм седнал.

- Хареса ли ти яхнията? - попита ме Хенаро и отмес­ти поглед.

Казах, че ми е харесала, защото не исках да си приз­ная, че имам проблеми със спомнянето.

- Според мен беше малко лютива - рече Хенаро. -Ти не ядеш люто, затова малко се притеснявам за теб да не ти стане нещо. Не трябваше да изяждаш две порции. Май си малко по-лаком, когато си в състояние на пови­шено съзнание, а?

Признах, че вероятно е прав. Той ми подаде една ог­ромна кана с вода да утоля жаждата и да успокоя гърло­то си. Когато жадно я изпих цялата, двамата избухнаха в лудешки смях.

И изведнъж разбрах какво става. Разбрах го физически. Беше един пробляськ от жълтеникава светлина, който ме удари, сякаш някой бе запалил клечка кибрит точно между очите ми. Тогава разбрах, че Хенаро се шегува. Не бях ял. Така съм бил погълнат от обяснения­та на дон Хуан, че съм забравил всичко друго. Чинията пред мен бе на Хенаро.

След вечеря дон Хуан продължи своите обяснения за съзнанието. Хенаро седна до мен и се заслуша, сякаш никога преди не е чувал това обяснение.

Дон Хуан каза, че налягането, което упражняват из­лъчванията извън пашкула, наречени „свободни излъч­вания", върху излъчванията вътре в пашкула, е едно и също при всички живи същества. Но резултатите от това налягане са много различни, защото пашкулите им реа­гират на него по всевъзможни начини. Има обаче степе­ни на еднаквост в определени граници.

- И тъй - продължи той, - когато ясновидците видят, че налягането на свободните излъчвания притиска из­лъчванията вътре в пашкула, които са винаги в движе­ние, и спира това движение, те знаят, че в този момент сияйното същество е фиксирано от съзнанието.

- Като казвам, че свободните излъчвания притискат онези вътре в пашкула и спират движението им, означа­ва, че ясновидците виждат нещо неописуемо, чието значение знаят без капка съмнение. Означава, че гласът на виждането им е казал, че излъчванията вътре в паш­кула са в пълен покой и се съчетават с някои от онези, които са извън него.

Ясновидците, естествено, твърдят, каза дон Хуан, че съзнанието винаги идва някъде отвън - т.е., че истинска­та тайна не е вътре в нас. Тъй като по природа свобод­ните излъчвания са така устроени, че да фиксират това, което е вътре в пашкула, „номерът" при съзнанието е да оставим фиксиращите излъчвания да се слеят с това, ко­ето е в нас. Ясновидците вярват, че ако позволим това да се случи, ще станем такива, каквито сме всъщност -флуидни, винаги в движение, вечни. .

Настъпи продължителна пауза. Очите на дон Хуан силно блестяха. Сякаш ме гледаха от някаква огромна дълбочина. Имах усещането, че всяко от очите му е са­мостоятелна бляскава точка. За момент, изглежда, се бореше с някаква невидима сила, някакъв огън отвътре, който щеше да го погълне. Това мина и той отново заго­вори.

- Степента на съзнанието на всяко отделно живо съ­щество - продължи той - зависи от това до каква степен е способно то да остави свободните излъчвания да го носят.

След дълго прекъсване дон Хуан продължи обяснени­ята. Той каза, че ясновидците видели как от момента на зачеването съзнанието се увеличава и обогатява от про­цеса на живеенето. Каза, че ясновидците видели, напри­мер, как съзнанието на отделното насекомо или на отдел­ния човек се развива от момента на зачеването по пора­зително различен начин, но с еднакво постоянство.

- От момента на зачеването ли се развива съзнание­то или от момента на раждането? - попитах аз.

- Съзнанието се развива от момента на зачеването -отвърна той. - Винаги съм ти казвал, че сексуалната енергия е от огромно значение и че трябва да се конт­ролира и да се използва много внимателно. Но ти всеки път се възмущаваше от думите ми, защото смяташе, че говоря за контрол от гледна точка на нравствеността, до­като аз винаги съм го казвал в смисъл на съхраняване и пренасочване на енергията.

Дон Хуан погледна Хенаро. Той кимна с глава в знак на съгласие.

- Хенаро ще ти разкаже какво казваше нашият бла­годетел, нагуалът Хулиан, за съхраняването и пренасочването на сексуалната енергия - рече ми дон Хуан.

- Нагуалът Хулиан казваше, че да правиш секс е въп­рос на енергия - започна Хенаро. - Той например нико­га нямаше проблеми със секса, защото кипеше от енер­гия. Но когато видя мен, от един поглед само констатира, че моят, малкият, става само за пикаене. Каза ми, че ня­мам достатъчно енергия, за да правя секс. Каза, че роди­телите ми са били твърде отегчени и уморени, когато са ме правили, и че аз съм се появил в резултат на много отегчителен секс. И съм се родил такъв -отегчен и уморен. Нагуалът Хулиан препоръчваше на хора като мен никога да не правят секс; така можем да запазим малкото енергия, която имаме.

- Каза същото на Силвио Мануел и на Емилито. Видя, че останалите имат достатъчно енергия. Те не бяха резул-тат на отегчителен секс. На тях каза, че могат да правят каквото искат със сексуалната си енергия, но им препо­ръча да се контролират и да разберат заповедта на Оре­ла, че предназначението на секса е да дарява пламъка на съзнанието. Всички казахме, че сме разбрали.

- Един ден, без никакво предупреждение, той дръпна завесата към другия свят с помощта на своя благодетел -нагуалът Елиас, и ни бутна всички вътре без ни най-малко колебание. Всички, с изключение на Силвио Мануел, едва не умряхме там. Нямахме необходимата енергия, за да издържим въздействието на другия свят. Единствено Силвио Мануел бе спазил препоръката на нагуала.

- Какво представлява завесата към другия свят? - по­питах дон Хуани

- Каквото каза Хенаро - една завеса - отвърна дон Хуан. - Но ти се отклоняваш от темата. Винаги така пра­виш. Сега говорим за заповедта на Орела относно сек­са. А заповедта на Орела е: сексуалната енергия да се използва за създаването на живот. Чрез сексуалната енергия Орелът дарява съзнание. Затова, когато живите същества извършват полово сношение, излъчванията вътре в пашкулите им правят всичко възможно да дарят съзнание на новото живо същество, което създават.

Той каза, че по време на половия акт излъчванията, затворени в пашкула на всеки от родителите, се възбуж­дат неимоверно, като кулминацията на тази възбуда е едно смесване, едно сливане на две части от пламъка на съзнанието, по една от всеки родител, която се откъсва от пашкула му.

- Половото сношение винаги е даряване на съзна­ние, дори ако даряването не е затвърдено - продължи той. - Излъчванията в пашкула на човешките същества не познават сношение за удоволствие.

Хенаро се наведе към мен през маса.та и ми заговори с нисък глас, поклащайки глава за повече убедителност.

- Нагуалът ти каза истината - рече той и ми смигна. -Онези излъчвания наистина нищо не знаят.

Дон Хуан се сдържа да не се разсмее и добави, че човекът много-се заблуждава, като пренебрегва напъл­но тайната на съществуването и като смята, че такъв ве­лик акт на даряване на живот и съзнание е просто един физически импулс, който той може да използва, когато му скимне.

Хенаро направи няколко непристойни движения с таза си, като го мърдаше напред-назад. Дон Хуан кимна и каза, че точно това е имал предвид. Хенаро му благо­дари, че е оценил единственият му принос към темата за съзнанието.

И двамата избухнаха в идиотски смях. Казаха, че ако съм знаел колко сериозно се отнасял техният благодетел към обясненията за съзнанието, щял съм да се смея зае­дно с тях.

Настойчиво помолих дон Хуан да ми разясни какво означава всичко това за обикновения човек в ежеднев­ния свят.

- Имаш предвид това, което прави Хенаро ли? - по­пита ме той с престорена сериозност.

Радостта им винаги бе заразителна. Трябваше им доста време, за да се успокоят. Енергията им бе на тако­ва високо ниво, че в сравнение с тях аз изглеждах стар и немощен.

- Наистина не знам - отвърна ми най-сетне дон Хуан. - Знам само какво означава това за воините. Те знаят, че единствената истинска енергия, която прите­жават, е животодаряващата сексуална енергия. Това зна­ние ги кара постоянно да съзнават своята отговорност.

- Ако воините искат да имат достатъчно енергия, за да виждат, трябва да станат скъперници по отношение на сексуалната си енергия. Това бе урокът, който нагуалът Хулиан ни даде. Той ни бутна в непознатото и всички ние едва не умряхме. И тъй като всеки от нас искаше да вижда, ние, разбира се, се въздържахме от пилеенето на своя пламък на съзнанието.

Бях го чувал да изказва това схващане и преди. При всеки такъв случай завързвахме спор. Винаги се чувствах длъжен да възразя и да изтъкна контрааргументи срещу това, което смятах за пуританско отношение към секса.

Отново изразих възраженията си. И двамата се разс­мяха до сълзи.

- А какво да се направи с естествената човешка чув­ственост? - запитах дон Хуан.

- Нищо - отвърна той. - Няма нищо лошо в човеш­ката чувственост. Проблемът е в невежеството и пре­небрежението на човека към неговата магическа при­рода. Грешка е да се пилее безразсъдно животодарява­щата сила на секса и да не се раждат деца, но е грешка също и да не се знае, че, раждайки деца, човек плаща с пламъка на съзнанието.

- Откъде знаят ясновидците, че да имаш деца се зап­лаща с пламъка на съзнанието? - попитах аз.

- Те виждат, че когато се роди дете, пламъкът на съз­нанието на родителя намалява, а на детето се увеличава. При някои извънредно чувствителни, крехки родители пламъкът на съзнанието почти изчезва. Докато децата увеличават своето съзнание, в сияйния пашкул на роди­телите се образува голямо черно петно, точно на също­то място, откъдето е бил взет пламъкът. Това обикнове­но е средата на пашкула. Понякога тези петна могат да се видят дори насложени върху самото тяло.

Попитах го може ли да се направи нещо, за да разбе­рат хората по-вярно пламъка на съзнанието.

- Не - отвърна той. - Или поне ясновидците не мо­гат да направят нищо. Целта на ясновидците е да бъдат свободни, безпристрастно да наблюдават без да дават мнение; в противен случай ще трябва да поемат отго­ворността за появата на един по-приспособен цикъл. Никой не може да направи това. Новият цикъл, ако ще се появи, ще се появи от само себе си.
5

ПЪРВОТО ВНИМАНИЕ

Н А ДРУГИЯ ДЕН, след като закусихме призори, дон Хуан промени нивото на съзнанието ми.

- Какво ще кажеш, да се занимаваме днес в естест­вена среда? - обърна се дон Хуан към Хенаро.

- Разбира се - отвърна Хенаро мрачно. Той ми хвър­ли бегъл поглед, след което добави с нисък глас, сякаш за да не го чуя: - Необходимо ли е той да ... може би ще му дойде твърде много...

Само за броени секунди страхът и подозренията ми нараснаха до непоносими размери. Бях плувнал в пот и се задъхвах. Дон Хуан се приближи до мен и едва сдър­жайки радостното си настроение ме увери, че Хенаро само се е забавлявал за моя сметка и че ще отидем на едно място, където преди хиляди години са живели пър­вите ясновидци.

Докато дон Хуан ми говореше, аз случайно хвърлих поглед към Хенаро. Той бавно поклати глава. Това бе едно почти недоловимо движение, като че ли ми дава­ше да разбера, че дон Хуан не казва истината. Обхвана ме крайна нервност, почти истерия, която премина едва когато Хенаро избухна в смях.

Удивително беше как емоционалното ми състояние може да достига почти неконтролируеми висоти или пък да спада до нулата.

Дон Хуан, Хенаро и аз излязохме от къщата на Хенаро рано сутринта и тръгнахме към близките «розирали хълмове. Не след дълго спряхме и седнахме върху ши­рока плоска скала на един полегат склон, в някакво нас­коро ожьнато поле.

- Това е естествената среда - рече ми дон Хуан. -Ще идваме тук още няколко пъти в процеса на моите обяснения.

- Нощем на това място стават доста странни неща -вметна Хенаро. - Нагуалът Хулиан хвана, на практика, един съюзник тук. Или по-скоро съюзникът...

Дон Хуан направи явен жест с веждите си и Хенаро спря насред изречението. Усмихна ми се.

- Твърде рано е за страшни истории - рече Хенаро. - Нека да изчакаме да се стъмни.

Той стана и започна да обикаля около скалата, вър­вейки на пръсти с извит назад гръбнак.

- Какво разправяше той за вашия благодетел, че хва­нал съюзник тук? - запитах дон Хуан.

Той не ми отговори веднага. Беше в екстаз, наблюда­вайки кривенията на Хенаро.

- Имаше предвид една сложна употреба на съзнани­ето - отвърна ми най-сетне той, като продължаваше да гледа втренчено Хенаро.

Хенаро завърши поредния кръг около скалата и сед­на до мен. Дишаше тежко, едва ли не хриптеше, оста­нал без дъх.

Дон Хуан изглеждаше очарован от това, което Хена­ро беше направил. Отново имах чувството, че двамата се забавляваха за моя сметка и че крояха нещо, за което аз бях в пълно неведение.

Изведнъж дон Хуан започна-своите обяснения. Гла­сът му ме поуспокои. Той каза, че след много труд ясновидците достигнали до заключението, че съзнанието на възрастните човешки същества, узряло в процеса на растежа, вече не може да се нарича съзнание; защото е било видоизменено в нещо по-наситено и сложно, кое­то ясновидците нарекли „внимание".

- Откъде знаят ясновидците, че човешкото съзнание се култивира и расте? - попитах аз.

Той каза, че в определен момент от растежа на чо­вешките същества един сноп от излъчванията вътре в пашкула им става много ярък; с трупането на опит свет­лината му все повече наподобява тази на жаравата. В някои случаи светлината на този сноп излъчвания се уве­личава така драстично, че се слива с излъчванията отвън. Ясновидците, наблюдавайки подобен род увеличаване, трябвало да заключат, че съзнанието е суровия мате­риал, а вниманието - крайния продукт на узряването.

- Как описват ясновидците вниманието? - попитах аз.

- Според тях вниманието е впрягането и увеличаване­то на съзнанието чрез процеса на живеене - отвърна той.

Дон Хуан каза, че дефинициите крият опасност, за­щото опростяват нещата, за да ги направят разбираеми; в конкретния случай, при описване на вниманието чо­век рискува да превърне едно магическо, чудновато постижение в нещо обикновено. „Вниманието" е най-великото индивидуално постижение на човека. То се развива от суровото животинско съзнание, докато пок­рие цялата гама от човешки алтернативи. А ясновидците го усъвършенстват дори още повече, докато обхване цялата сфера на човешките възможности.

Поисках да узная дали има някакво специално значе­ние, което ясновидците влагат в думите „алтернативи" и „възможности".



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница