Огънят отвътре Карлос Кастанеда



страница7/19
Дата01.02.2017
Размер3.29 Mb.
Размер3.29 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   19

Той млъкна и ме покани да задам въпросите си, ако имам такива. Попитах го каква връзка има изкоренява­нето на ненужните навици с пламъка на съзнанието.

Той отвърна, че това дистанцирало съзнанието от самовглъбеността му и му давало свободата да се съсре­доточи върху нещо друго.

- Непознатото присъства постоянно - продължи той, - но е извън възможностите на нашето нормално съзна­ние. Непознатото е безполезната част от обикновения човек. А е безполезна, защото обикновеният човек няма достатъчно енергия, за да я схване.

- След като прекара толкова време по пътя на воина, ти имаш достатъчно свободна енергия да схванеш не­познатото, която обаче не е достатъчна, за да го разбе­реш или дори да си го спомняш.

Той обясни, че при онази плоска скала аз съм навлязъл много дълбоко в непознатото. Но съм се отдал на разто­чителната си природа и съм се ужасил, което било едва ли не най-лошото, което човек може да направи. Затова съм побягнал от лявата страна с пълна сила; но за нещас­тие, повличайки със себе си цял легион странни неща.

Казах на дон Хуан, че не схващам мисълта му и че трябва да спре да ми говори със заобикалки и да ми каже точно какво има предвид под „легион странни неща".

- При обясненията за съзнанието - рече той - аз, както може да се предположи, поставям всичко или почти всичко на мястото му. Нека поговорим малко за старите ясновидци. Както ти казах, Хенаро много прили­ча на тях.

След това ме заведе в голямата стая. Седнахме и той започна своите разяснения.

- Новите ясновидци били просто ужасени от знание­то, което старите ясновидци били натрупали през годи­ните - рече дон Хуан. - И това е разбираемо. Новите ясновидци знаели, че това знание води само до пълна гибел. И все пак били също и запленени от него, особе­но от практиките.

- Как са разбрали новите ясновидци за тези практи­ки?- попитах аз.

- Те са наследството на старите толтеки - отвърна той. - Новите ясновидци научават за тях в процеса на своята дейност, Те почти никога не ги прилагат, но ги познават като част от своето знание.

- Що за практики са това, дон Хуан?

- Това са едни много неясни формули, заклинания, продължителни процедури, които са свързани с бораве­нето с една много тайнствена сила. Или поне е била тайнствена за древните толтеки, които са я забулили в загадъчност и са я направили по-ужасяваща, отколкото е в действителност.

- Каква е тази тайнствена сила? - попитах аз.

- Това е една сила, която присъства във всичко, кое­то съществува - рече той. - Старите ясновидци така и не дръзнали да се опитат да разкрият загадката на сила­та, благодарение на която могли да създадат своите тайни практики; те просто я приели като нещо свещено. Новите ясновидци обаче щателно я наблюдавали и я нарекли воля, волята на излъчванията на Орела, или на­мерение.

Дон Хуан продължи с обяснението, че древните тол­теки били разделили своето тайно знание на пет части, всяка от които се състояла от Две категории: земята и тъмните области, огъня и водата, надземното и подзем­ното, шумното и тихото, подвижното и неподвижното. Той изрази становището си, че сигурно е имало хиляди различни техники, които с течение на времето се става­ли все по-съвършени.

- Тайното знание за земята - продължи той - се отнасяло до всичко, което е на повърхността й. Имало специални системи от движения, думи, мехлеми и отва­ри, които се прилагали на хора, животни, насекоми, дървета, треви, скали и почва.

- Тези техники превърнали старите ясновидци в ужасни същества, които използвали своето тайно знание за земята или за да подчинят, или за да унищожат всич­ко, което е на повърхността й.

- Съответствието на земята било това, което те поз­навали като „тъмните области". Тези практики били едни от най-опасните. Те се отнасяли до елементи без органичен живот. Живи твари, които са на земята заед­но с всички органични същества.

- Без съмнение, едно от най-значимите постижения на древните ясновидци, особено за тях, било откритие­то,- че органичният живот не е единствената форма на живот на земята.

Не схванах много добре какво каза и затова зачаках да ми поясни думите си.

- Органичните същества не са единствените твари, които имат живот - рече той и отново направи пауза, като че ли за да ми даде време да обмисля казаното.

Възразих с една дълга реч, отнасяща се до определе­нието за живота и за това да си жив. Говорих за възпрои­зводството, метаболизма и растежа - процесите/които отличават живите организми от мъртвата материя.

- Ти изхождаш от позицията на органичния живот -рече той. - Но това е само един отделен случай. Не бива да извличаш всичко, което искаш да кажеш, само от една категория.

- Но как е възможно да бъде другояче? - запитах аз.

- За ясновидците да си жив означава да съзнаваш -отвърна той. - За обикновения човек да съзнаваш озна­чава да си организъм. Докато за ясновидците не е така. За тях да съзнаваш означава, че излъчванията, които по­раждат съзнанието, са затворени в някакъв съд.

- Органичните живи същества имат пашкул, който затваря излъчванията. Но съществуват и други твари, чи­ито съдове не изглеждат на ясновидеца като пашкул. И въпреки това те съдържат в себе си излъчванията на съз­нанието и имат характеристики на живота, различни от възпроизводството и метаболизма.

- Какви например, дон Хуан?

- Например емоционална зависимост - тъга, радост, гняв и т.н. А, да не забравя най-добрата характеристика - любов; един вид любов, за която човекът и понятие си няма.

- Сериозно ли говориш, дон Хуан? - запитах аз.

- Абсолютно сериозно - отвърна той с безизразно лице, след което избухна в смях.

- Ако вземем за доказателство това, което ясновид­ците виждат - продължи той, - животът наистина е нещо изключително.

- Ако тези същества са живи, защо не се показват на хората? - попитах аз.

- Показват се, непрекъснато. И то не само на ясно­видците, но също и на обикновения човек. Проблемът е в това, че цялата енергия, с която човекът разполага, се поглъща от първото внимание. Описът на човека не само я изчерпва всичката, но и втвърдява пашкула до та­кава степен, че го прави негъвкав. При тези обстоятелст­ва не е възможно да се осъществи контакт.

Дон Хуан ми припомни множеството случаи от моето чиракуване при него, при които аз самият бях наблюда­вал неорганични същества. Рязко отвърнах, че съм си на­мерил задоволително обяснение за почти всеки един от тях. Дори бяха формулирал хипотезата, че неговите уро­ци, комбинирани с употребата на халюциногенни рас­тения, целяха да принудят чирака да се съгласи с една примитивна интерпретация на света. Казах му, че в за­писките си не съм я нарекъл „примитивна интерпрета­ция", а в антропологически дух съм я назовал „възглед за света, по-присъщ на първобитно-общинните общества".

Дон Хуан се смя, докато не остана без дъх.

- Наистина не знам кога си по-невъзможен - в нор­малното си състояние или в състояние на повишено съз­нание - рече той. - Когато си в нормално състояние, не си мнителен, но пък си досадно разсъдлив. Мисля, че ми харесваш най-много, когато навлезеш дълбоко в лявата страна, макар че тогава ужасно те е страх от всичко, както беше вчера.

Преди да успея да кажа каквото и да е, той заяви, че противопоставя стореното от старите ясновидци на пос­тиженията на новите, за да може да ми даде една по-об­хватна представа за трудностите, срещу които съм изп­равен.

След това продължи с разясненията си за практиките на старите ясновидци. Каза, че друго тяхно велико отк­ритие се отнасяло до следващата-категория на тайното знание: огъня и водата. Те открили, че пламъците прите­жават едно особено свойство: те могат да пренасят чо­века тялом, точно както водата.

Дон Хуан го нарече възхитително откритие. Отбелязах, че има основни физически закони, които ще го оп­ровергаят. Той ме помоли да не избързвам със заключе­нията преди да ми е обяснил всичко. Каза да внимавам с прекомерната си рационалност, защото постоянно се намесвала в състоянията ми на повишено съзнание. Не ставало въпрос, че реагирам по всякакъв начин на вън­шните влияния, а че се поддавам на собствените си вът­решни импулси.

Той продължи, като обясни, че древните толтеки, кои­то очевидно са умеели да виждат, не са разбрали това, което са видели. Те просто използвали своите открития без да си направят труда да ги свържат в една по-глобал­на картина. В случая с тяхната категория за огъня и водата те разделили огъня на топлина и пламък, а водата - на мокрота и флуидност. Те съпоставили топлината и мокро­тата и ги нарекли по-маловажни свойства. Според тях пламъците и флуидността били по-важните, магически свойства и те ги използвали като средство за телесно пре­насяне в царството на неорганичния живот. И точно тук някъде, между знанието за този вид живот и своите прак­тики за огъня и водата, древните ясновидци се забатачили и повече не могли да излязат от това.тресавище.

Дон Хуан ме увери, че новите ясновидци също смя­тали откриването на неорганичните живи същества за изключително събитие, но не в смисъла, в който го разг­леждали старите ясновидци. Фактът, че се оказали лице в лице с друга форма на живот, дал на древните ясно­видци едно погрешно чувство на неуязвимост, което и решило съдбата им.

Помолих го да обясни по-подробно техниките за огъня и водата. Той отвърна, че знанието на старите яс­новидци било толкова сложно и заплетено, колкото и безполезно, поради което щял да го очертае само в общи линии.

След това изложи накратко практиките, свързани с категорията на надземното и подземното. Надземното се занимавало с тайното знание за вятъра, дъжда, разп­ръснатите светкавици, облаците, гръмотевиците, днев­ната светлина и слънцето. Знанието за подземното се за­нимавало с мъглата, подпочвените води, блатата, мълни­ите, земетресенията, нощта, лунната светлина и луната.

Шумното и тихото били категория, която се занима­вала с манипулацията на звука и тишината. Подвижното и неподвижното били практики, занимаващи се с тайнс­твените аспекти на движението и покоя.

Помолих го да ми онагледи поне една от техниките, които бе очертал. Той отвърна, че вече ми е направил десетки демонстрации през всичките тези години. Аз настоях, че съм намерил рационално обяснение на всичко, което ми е показал или направил с мен.

Той не отговори. Или беше ядосан, че му задавам въпроси, или сериозно се бе замислил в търсене на подходящ пример. След известно време се усмихна и каза, че е открил най-подходящия.

- Техниката, която имам предвид, трябва да се из­върши в някой плитък поток - рече той. - Има един та­къв близо до къщата на Хенаро.

- Аз какво ще трябва да направя?

- Ще трябва да намериш едно средно голямо огле­дало.

Изненадах се от този отговор. Отбелязах, че древни­те толтеки не са познавали огледалото.

- Вярно е, не са го познавали - призна той с усмивка. - Това е допълнението на моя благодетел към тази тех­ника. Древните ясновидци са се задоволявали просто с някаква отразяваща повърхност.

Той обясни, че техниката се състояла в това - да се потопи някаква лъскава повърхност в плитките води на някой поток. Ролята на тази повърхност можела да се изпълнява от всеки плосък предмет, който имал известна способност да отразява образи.

- Искам да направиш здрава рамка от тънък метал за едно средно голямо огледало - рече той. - Тя трябва да е водонепроницаема, така че ще трябва да я засмолиш. Трябва да я направиш сам, със собствените си ръце. Ко­гато си готов, донеси я и ще продължим нататък.

- Какво ще се случи, дон Хуан?

- Не се тревожи. Ти сам ме помоли да ти дам при­мер от практиките на древните толтеки. Навремето аз помолих същото моя благодетел. Мисля, че в опреде­лен момент всеки чирак отправя тази молба. Моят бла­годетел каза, че и той постъпил така. Неговият благоде­тел, нагуалът Елиас, му дал пример; моят благодетел, на свой ред, ми даде същия пример, а сега аз ще го дам на тебе.

- Когато моят благодетел ми даде този пример, аз не знаех как го направи. Сега вече знам. Един ден ти също ще знаеш как действа тази техника; ще разбереш какво се крие зад всичко това.

Помислих, че дон Хуан иска да се върна в Лос Анджелис и там да направя огледалото. Прокоментирах, че ще ми е невъзможно да си спомня задачата, ако не остана в състояние на повишено съзнание.

- В това, което каза, има две слаби места - рече той. - Първото е, че няма как да останеш в повишено съзна­ние, защото няма да можеш да действаш, освен ако аз или Хенаро, или който и да е воин от нагуалската група не се грижи за теб всяка минута от деня, както правя аз сега. Второто е, че Мексико не е на Луната. Тук също има железарски магазини. Можем да отидем в Оаксака и да купим каквото ти е необходимо.

На следващия ден отидохме с колата до града, къде­то аз купих материалите за рамката и срещу минимално заплащане я направих в една работилница. Дон Хуан ми каза да я сложа в багажника на колата, без дори да я погледне.

В късния следобед потеглихме обратно към къщата на Хенаро и пристигнахме там рано на другата сутрин. Потърсих Хенаро, но него го нямаше. Къщата изглежда­ше пуста.

- Защо държи Хенаро тази къща? - запитах дон Хуан. - Той живее с теб, нали?

Дон Хуан не отговори. Погледна ме някак странно и отиде да запали газения фенер. Бях сам в стаята, обгър­нат от пълен мрак. Чувствах ужасна умора, която отда­вах на продължителното и мъчителното шофиране из планините. Исках да полегна. В тъмното не можех да видя къде бе сложил Хенаро рогозките. Спънах се в един куп от тях. И тогава узнах защо Хенаро държеше тази къща: той се грижеше за мъжете-чираци Паблито, Нестор и Бениньо, които живееха в нея, когато са в със­тояние на нормално съзнание.

Почувствах се въодушевен; вече не бях уморен. Дон Хуан влезе с фенера. Казах му какво съм осъзнал, но той отвърна, че това е без значение, защото няма да го пом­ня дълго.

След това ме помоли да му покажа огледалото. Изг­леждаше доволен и отбеляза, че е леко и въпреки това здраво. Направи му впечатление, че бях използвал ме­тални болтове, за да прикрепя алуминиевата рамка към тънък метален лист, който служеше за подложка на огле­далото с размери четирийсет и пет сантиметра дължина и трийсет и пет сантиметра ширина.

- Аз направих дървена рамка на моето огледало -рече той. - Това изглежда много по-добре от моето. Моята рамка беше твърде тежка и същевременно чуплива.

- Нека ти обясня какво ще направим - продължи той, след като приключи огледа на рамката. - Или по-скоро, какво ще се опитаме да направим. Двамата с теб ще поставим това огледало на повърхността на потока, който е до къщата. Той е достатъчно широк и достатъч­но плитък, за да ни свърши работа.

- Идеята е да оставим флуидността на водата да уп­ражни налягане върху нас и да ни отнесе.

Преди да успея да кажа нещо или да задам някакъв въпрос, дон Хуан ми припомни, че в миналото бях из­ползвал водата на подобен поток и бях извършил изклю­чителни подвизи на възприятието. Имаше предвид пос­ледиците от поглъщането на халюциногенни растения, които бях изпивал много пъти, докато стоях потопен в напоителния канал зад къщата му в Северно Мексико.

- Спести си въпросите, докато ти обясня какво са знаели ясновидците за съзнанието - рече той. - Тогава ще разбереш всичко, което правим, в по-различна свет­лина. Но първо, нека довършим започнатата процедура.

Отидохме до близкия поток и той избра едно място, където от водата се показваха няколко плоски камъка. Каза, че там водата била достатъчно плитка за нашите цели.

- Какво очакваш да се случи? - попитах аз, вече обх­ванат от мрачни предчувствия.

- Не знам. Знам само какво ще се опитаме да напра­вим. Ще държим огледалото много внимателно, но и много здраво. Ще ю поставим леко на повърхността на водата, след което ще го оставим да потъне. После ще го хванем на дъното. Проверих, има достатъчно тиня, в която ще можем да заровим пръсти под огледалото, за да го държим здраво.

Той ми каза да клекна на един плосък камък, който се показваше над повърхността на водата в средата на потока, и ме накара да хвана огледалото с две ръце, почти в ъглите на едната страна. Той клекна с лице към мен и хвана огледалото по същия начин. Оставихме огледалото да потъне, след което го хванахме, като пото­пихме ръцете си във водата почти до лактите.

Нареди ми да се изпразня от мисли и да се взра в по­върхността на огледалото. Няколко пъти повтори, че но­мерът бил въобще да не се мисли. Напрегнато гледах в огледалото. Спокойното течение на водата леко разкривяваше отраженията на донхуановото лице и моето. След няколко минути напрегнато взиране в огледалото ми се стори, че постепенно отражението на неговото и моето лице стана много по-ясен. А огледалото увеличи размерите си, докато стана най-малко метър на метър. Течението сякаш бе спряло, а огледалото се виждаше така ясно, като да беше поставено на повърхността на водата. А още по-странно беше ясното очертание на нашите отражения. Като че ли лицето ми бе увеличено, но не-в размер, а във фокус. Можех да видя порите по кожата на челото си.

Дон Хуан тихо ми прошепна да не се взирам в моите или в неговите очи, а да оставя погледа си да шари по огледалото без да се фокусира върху никоя част от отра­женията ни.

- Гледай втренчено без да се взираш! - за пореден път ми нареди той, като си налагаше да шепти.

Направих каквото ми каза без да спра, за да се за­мисля над явното противоречие. В онзи момент нещо в мен бе уловено в онова огледало и противоречието действително имаше смисъл. „Възможно е да гледаш втренчено без да се взираш", помислих си аз и в момен­та, в който тази мисъл бе формулирана, до главата на дон Хуан и моята се появи още една глава. Тя беше в долната част на огледалото, вляво от мен.

Цялото ми тяло се разтрепера. Дон Хуан ми прошеп­на да се успокоя и да не показвам страх или изненада. Той отново ми нареди да гледам новодошлия втренче­но, без да се взирам.

Трябваше да положа неимоверни усилия, за да не се задъхам и да пусна огледалото. Тялото ми се тресеше от главата до петите. Дон Хуан отново ми прошепна да се овладея. Побутна ме с рамо няколко пъти. Малко по малко овладях страха си. Гледах втренчено третата глава и постепенно осъзнах, че това не беше човешка глава, нито пък глава на животно. Всъщност това въобще не беше глава. Беше един образ без вътрешна подвиж­ност. Когато ми хрумна тази мисъл, аз моментално осъз­нах, че не я мисля аз. И това осъзнаване въобще не беше мисъл. Преживях един миг на огромно напреже­ние, след което нещо непонятно ми се изясни. Мислите бяха един глас, който звучеше в ушите ми!

- Аз виждам - извиках на английски, но не се чу ни­какъв звук.

- Да, ти виждаш - каза гласът в ухото ми на испански.

Почувствах, че съм обгърнат от някаква сила, по­мощна от мен. Не изпитвах нито болка, нито мъка. Не изпитвах нищо. Знаех без ни най-малко съмнение, за­щото гласът ми казваше така, че не мога да разкъсам об­ръча на тази сила чрез волята или силата си. Знаех, че умирам. Автоматично вдигнах очи, за да погледна дон Хуан, и в мига, когато очите ни се срещнаха, силата ме пусна. Бях свободен. Дон Хуан ми се усмихваше, като че ли знаеше точно през какво бях минал.

Осъзнах, че стоя прав. Дон Хуан държеше огледало­то вертикално, за да се отцеди водата от него. Върнахме се в къщата мълчешком.

- Древните толтеки били просто хипнотизирани от своите открития - рече дон Хуан.

- Разбирам защо - казах аз.

- Аз също - отвърна рязко дон Хуан.

Силата, която ме бе обгърнала, бе толкова мощна, че ми бе отнела способността да говоря, и дори да мисля, в продължение на часове след случилото се. Тя ме бе смразила до състояние на абсолютна липса на воля. И аз едва-едва бях почнал да се топя.

- В твоя случай - продължи дон Хуан - тази древна толтекска техника се раздели на две части без каквато и ла било съзнателна намеса от наша страна. Първата част бе достатъчна, за да те запозная с това, което става. Във втората ще се опитаме да осъществим онова, което са вършели старите ясновидци.

- Какво всъщност се случи там, дон Хуан? - попитах аз.

- Има две версии. Ще ти кажа първо версията на старите ясновидци. Те смятат, че отразяващата повър­хност нададен лъскав предмет, потопен във водата, уве­личава силата на водата. Затова те често се втренчвали във водни обекти, а отразяващата повърхност им служе­ла като средство за ускоряване на процеса. Те били убе­дени, че нашите очи са ключа за навлизане в непознато­то; втренчвайки се във вода, те давали възможност на очите да отворят пътя.

Старите ясновидци забелязали, каза дон Хуан, че мокротата на водата само овлажнява или се просмуква, докато флуидността на водата се движи. Тя тече, пред­положили те, в търсене на други нива под нас. Те вярва­ли, че водата ни е дадена не само за да поддържа живо­та, но и да служи също като връзка, като път към другите нива надолу.

- Много ли са нивата надолу? - попитах аз.

- Древните ясновидци преброили седем - отвърна той.

- Ти самият познаваш ли ги, дон Хуан?

- Аз съм ясновидец от новия цикъл и следователно имам друго гледище - рече той. - Сега просто ти показ­вам какво са вършели старите ясновидци и ти казвам в какво са вярвали.

Но това, че той имал друго гледище, не означавало, че практиките на старите ясновидци били невалидни, изтъкна дон Хуан; техните интерпретации били погреш­ни, но истините, които открили, имали практическа стойност за тях.

В конкретния случай те били убедени, че е възможно флуидността да пренесе човека тялом където и да е между нашето ниво и някое от седемте нива под нас; или пък да го пренесе духом където и да е на това ниво, по протежението на дадена река и в двете посоки. И те използвали съответно течащата вода, за да се пренасят на това ниво, и водата на дълбоките езера или кладенци, за да се пренасят в дълбочина.

- С техниката, която ти показвам, те целели две неща - продължи дон Хуан. - От една страна, използвали флу­идността на водата, за да се пренесат на първото ниво под нас. А от друга, използвали тази техника, за да се срещнат лице в лице със същества от това първо ниво. Приличният на глава образ в огледалото беше едно от тези същества, което бе дошло да ни разгледа.

- Значи те наистина съществуват! - възкликнах аз.

- Разбира се, че съществуват - сопна ми се той.

Дон Хуан каза, че древните ясновидци били погубе­ни от анормалната настойчивост, с която се придържали към своите процедури, но че каквото открили, било ва­лидно. Те открили, че най-сигурният начин да се осъ­ществи среща с някое от тези същества е като се изпол­зва воден обект. Размерът му не е от значение; океанът и езерцето вършат една и съща работа. Той бил избрал малък поток, защото мразел да се мокри. Каза, че сме щели да постигнем същите резултати в някое езеро или широка река.

- Представителите на другия вид живот идват да ви­дят какво става, когато ги викат човешките същества -продължи дон Хуан. - Тази толтекска техника е като почукване на вратата им. Старите ясновидци казват, че лъскавата повърхност на дъното на водата служи като примамка и като прозорец. Така че хората и тези същес­тва се срещат на един прозорец.

- Това ли се случи с мен? - попитах аз.

- Старите ясновидци щяха да кажат, че си бил при-теглен от силата на водата и от силата на първото ниво, а в добавка си изпитал магнетичното влияние на същест­вото на прозореца.

- Но аз чух един глас, който ми казваше, че умирам - рекох аз.

- Гласът е бил прав. Ти умираше и действително щеше да умреш, ако не бях там. Това е опасното при практикуването на толтекските техники. Те са изключи­телно ефективни, но в повечето случаи са смъртоносни.

Казах на дон Хуан, че макар да ме е срам да си приз­ная, аз действително се бях уплашил до смърт. Виждане­то на този образ в огледалото и усещането на някаква обгръщаща ме сила ми бяха дошли твърде много вчера.

- Не искам да те плаша - рече той, - но това, което преживя, все още е нищо. Ако случилото се с мен ще е показател за това, което ще се случи с теб, по-добре се приготви за най-големия шок в живота си. По-добре да ти потреперят гащите сега, отколкото да умреш от страх утре.

Страхът ми бе така ужасяващ, че дори не можах да из­кажа гласно въпросите, които идваха в ума ми. Трудно преглъщах. Дон Хуан така се разсмя, че чак се закашля. Лицето му почервеня. Когато си върнах гласа, всеки от въпросите ми предизвика нов пристъп на задавящ смях.

- Не можеш да си представиш колко ми е смешно всичко това - рече най-накрая той. - Не се смея на теб. Просто на ситуацията. Моят благодетел ме накара да мина през същите етапи и като гледам теб, не мога да не си представям как съм изглеждал аз самият.

Казах му, че ми се повдига. Той отвърна, че това е нор­мално, че е естествено да съм уплашен и че да се потиска страха е погрешно и безсмислено. Древните ясновидци се оказали в капан като потискали своя ужас, когато би трябвало да са уплашени до смърт. И понеже не искали да преустановят заниманията си, нито да се откажат от своите успокоителни тълкувани, те потискали страха си.

- Какво друго ще правим с огледалото? - попитах аз.

- Ще го използваме, за да се срещнеш лице в лице с онова същество, което вчера само съзерцава.

- Какво става при такава среща?

- Става това, че една форма на живот - човешката -се среща с друга форма на живот. Старите ясновидци казват, че в този случай тя е същество от първото ниво на флуидността на водата.

Дон Хуан обясни, че древните ясновидци предполо­жили, че седемте нива под нашето били нива на флуид­ността на водата. За тях изворите имали огромно значе­ние, защото те смятали, че в този случай флуидността на водата е обърната и се движи от дълбините към повърх­ността. И те решили, че това е средството, чрез което съ­ществата от другите нива, тези други форми на живот, ид­ват на нашата планета да ни видят, да ни наблюдават.

- В това отношение старите ясновидци не са сбърка­ли - продължи той. - Улучили са в десятката. Елементи­те, които новите ясновидци наричат съюзници, действи­телно се появяват в близост до извори.

- Онова същество в огледалото съюзник ли беше? -попитах аз.

- Разбира се. Но не такъв, който може да се използ­ва. Традицията на съюзниците, с които те запознах на времето, идва направо от древните ясновидци. Те са вършели чудеса със съюзниците, но делата им не стру­вали и пукната пара, когато се появил истинският враг -техните събратя.

- Щом тези същества са съюзници, те сигурно са много опасни - отбелязах аз.

- Опасни са, колкото сме опасни ние, хората - ни повече, ни по-малко.

- Те могат ли да ни убият?

- Не пряко, но определено могат да ни изплашат до смърт. Те могат да преминат границата или да дойдат само до прозореца. Както сигурно вече си се досетил, древните толтеки също не спрели до прозореца. Те из­намерили особени начини да преминат отвъд него.

Вторият етап от техниката протече твърде подобно на първия, с тази разлика, че ми трябваше почти двойно повече време, за да се отпусна и да успокоя вътрешното си вълнение.

Когато го сторих, отражението на донхуановото лице и моето веднага се изясни. Местех втренчения си поглед от неговото лице към моето и обратно близо час. Очаквах съюзникът да се появи всеки момент, но нищо не се слу­чи. Вратът ме болеше. Гърбът ми се схвана, а Краката ми изтръпнаха. Исках да коленича върху камъка, за да облек­ча болката в гърба, но дон Хуан ми прошепна, че в мо­мента, в който се появи съюзникът, ще изчезнат всичките ми болки, причинени от неудобното положение, в което стоях.

Беше абсолютно прав. Шокът при вида на кълбовид­ния образ в края на огледалото разсея всичките ми болки.

- Какво ще правим сега? - прошепнах аз.

- Отпусни се и не фокусирай погледа си върху нищо, дори за миг - отвърна той. — Наблюдавай всичко, което се появява в огледалото. Гледай всичко без да се взираш.

Подчиних се. Гледах всичко в очертанията на огледа­лото.,Усещах едно особено бучене в ушите си. Дон Хуан ми прошепна да започна да си движа очите по по­сока на часовниковата стрелка, ако усетя, че ме обгръща някаква необикновена сила; но в никакъв случай, подчерта той, не бива да вдигам глава, за да го погледна.

След малко забелязах, че в огледалото имаше нещо повече от отраженията на нашите лица и кълбовидния образ. Повърхността му бе потъмняла. Появиха се точици от наситена виолетова светлина, които постепенно се уголемиха. Имаше и смолисточерни места. После по­върхността на огледалото се превърна в нещо като двумерна картина на нощно облачно небе при лунна свет­лина. Изведнъж цялата повърхност се фокусира, сякаш беше на кинолента. Новата гледка представляваше три­измерен, спиращ дъха изглед на дълбините.

Знаех, че ми е абсолютно невъзможно да надвия ог­ромната притегателна сила на тази гледка. Тя започна да ме тегли навътре.

Дон Хуан твърдо ми прошепна да извъртя очи, за да си спася живота. Движението веднага ме облекчи. От­ново можех да различа нашите отражения и това на съ­юзника. После съюзникът изчезна и отново се появи, но в другия край на огледалото.

Дон Хуан ми нареди да държа огледалото с цялата си сила. Предупреди ме да стоя спокойно и да не правя никакви резки движения.

- Какво ще става? - прошепнах аз.

- Съюзникът ще се опита да излезе - отвърна той.

. Едва го каза и аз усетих някакво силно дръпване. Нещо раздруса ръцете ми. Дърпането идваше изпод ог­ледалото. Беше като някаква всмукателна сила, която създаваше еднакво налягане по цялата рамка.

- Дръж огледалото здраво, но внимавай да не го счу­пиш - нареди дон Хуан. - Бори се със всмукването. Не позволявай на съюзника да потопи огледалото твърде дълбоко.

Силата, която ни дърпаше надолу, беше огромна. Чувствах, че пръстите ми ще се счупят или ще се строшат о камъните по дъното. В един момент и двамата с дон Хуан загубихме .равновесие и се наложи да нагазим в потока. Водата беше доста плитка, но плискането око­ло рамката на огледалото, причинено от силата на съюз­ника, бе толкова страшно, колкото и ако бяхме в широ­ка река. Водата около краката ни се вихреше лудешки, но образите в огледалото оставаха непроменени.

- Внимавай! - извика дон Хуан. - Излиза! Дърпането премина в натиск изотдолу. Нещо се опитваше да хване ръба на огледалото; но не външния ръб, където го държахме ние, а откъм вътрешната стра­на на огледалото. Сякаш гладката повърхност бе наисти­на отворен прозорец и нещо или някой се опитваше да се изкатери през него.

С дон Хуан отчаяно се борихме или да натискаме ог­ледалото надолу, когато то биваше тласкано нагоре, или да го дърпаме нагоре, когато то биваше теглено надолу. С полуприведени тела бавно се движехме надолу по те­чението. Водата ставаше по-дълбока, а дъното бе осея­но с хлъзгави камъни.

- Хайде да извадим огледалото от водата и да го отърсим от него - рече дон Хуан с дрезгав глас.

Шумното пляскане не преставаше. Сякаш бяхме уловили огромна риба с голи ръце и тя буйно се мяташе в тях.

Хрумна ми, че огледалото беше нещо като люк. Ня­какво странно същество действително се опитваше да се изкачи през него. То се облягаше на ръба на люка с огромна тежест и бе достатъчно голямо, за да измести отраженията на донхуановото лице и моето. Вече не виждах нашите образи. Различавах само някаква маса, която се опитваше да се изтласка нагоре.

Огледалото вече не лежеше на дъното. Пръстите ми не бяха притиснати о камъните. Противоположните сили на дърпанията на съюзника и нашите дърпания задържаха огледалото на средна дълбочина. Дон Хуан каза, че ще протегне ръцете си под огледалото, а аз трябва бързо да ги хвана, за да създадем един по-добър лостов механизъм и да вдигнем огледалото с предната част на ръцете си. Когато го пусна, то се наклони към него. Аз бързо се протегнах, за да хвана ръцете му, но под водата нямаше нищо. Поколебах се за миг и огле­далото се изплъзна от ръцете ми.

- Дръж го! Дръж го! - изкрещя дон Хуан.

Хванах огледалото тъкмо когато щеше да се разбие в камъните. Вдигнах го над водата, но не достатъчно бързо. Водата бе сякаш като лепило. Изваждайки огле­далото от нея, аз извадих също и някаква тежка, елас­тична субстанция, която просто издърпа огледалото от ръцете ми и го върна обратно във водата.

Дон Хуан, проявявайки изключителна пъргавост, хва­на огледалото и го изправи вертикално без никаква трудност.

Никога през живота си не бях изпитвал такава мелан­холия. Това беше една тъга, за която нямаше точно оп­ределена причина, но аз я свързах със спомена за дъл­бините, които бях видял в огледалото. Беше една сме­сица от най-чист копнеж към онези дълбини и абсолю­тен страх от тяхната вледеняваща усамотеност.

Дон Хуан отбеляза, че в живота на воините е нещо съвсем естествено да си тъжен без видима причина. Яс­новидците твърдят, че сияйното яйце, бидейки енергий­но поле, усеща крайното си местоназначение винаги когато се нарушат границите на познатото. Само едно зърване на вечността извън пашкула е достатъчно, за да наруши уюта на нашия опис. Меланхолията, която се появява в резултат на това, понякога е толкова силна, че може да доведе до смърт.

Той каза, че най-добрият начин да се отървеш от ме­ланхолията, е да й се присмееш. Той прокоментира с подигравателен тон, че моето първо внимание правело всичко възможно, за да възстанови реда, който е бил на­рушен от срещата ми със съюзника. И понеже нямало начин да се възстанови този ред с рационални средства, първото ми внимание го правело, като съсредоточавало цялата си сила върху тъгата.

Казах му, че дори да е така, меланхолията ми е ис­тинска. Това, че й се отдавам, че съм тъжен и унил, съв­сем не изчерпва чувството за самотност, което бях изпи­тал при спомена за онези дълбини.

- Значи най-после нещо те достига - рече дон Хуан. - Прав си. Няма нищо по-самотно от вечността. А нищо не е по-удобно за нас от това да сме човешки същества. Което от своя страна е още едно противоречие: как може човек да запази оковите на своята човешка при­рода и въпреки това радостно и решително да навлезе в абсолютната самота на вечността? Когато разрешиш тази загадка, ще си готов за последното пътуване.

Тогава узнах с абсолютна сигурност причината за своята тъга. Това бе едно повтарящо се чувство у мен, което аз винаги забравях, докато не осъзнаех отново съ­щото нещо, а именно: колко дребно и нищожно е чо­вечеството в сравнение с необятността на онова самос­тойно нещо, което бях видял отразено в огледалото.

- Човешките същества наистина са нищо, дон Хуан -рекох аз.

- Знам какво си мислиш - отвърна той. - Разбира се, че сме нищо, но точно в това е най-голямото предизви­кателство - че ние, дето сме нищо, бихме могли дейст­вително да се изправим пред самотата на вечността.

Той рязко смени темата и аз останах с отворена уста, без да успея да изкажа следващия си въпрос. Той заго­вори за срещата ни със съюзника. Каза, че борбата ни с него съвсем не е била шега. Не било чак въпрос на жи­вот и смърт, но не било и игра.

- Избрах тази техника - продължи той, - защото и моят благодетел нея ми показа. Когато го помолих да ми даде пример за техниките на старите ясновидци, той едва не умря от смях; моята молба така много му напомняла за неговото собствено преживяване. Него­вият благодетел, нагуалът Елиас, също му бил направил една доста запомняща се демонстрация на същата тех­ника.

Дон Хуан каза, че след като бил направил своята рам­ка за огледалото от дърво, би трябвало да ме посъветва и аз да направя същото, но той искал да види какво ще стане, ако рамката е по-здрава от неговата или от тази на неговия благодетел. При тях рамките се счупили и в два­та случая съюзникът излязъл навън.

Той обясни, че при неговата среща със съюзника съ­ществото разчупило рамката на две и той и благодетелят му останали с по едно парче дърво в ръцете, докато ог­ледалото потънало, а съюзникът излязъл навън.

Благодетелят му знаел какви неприятности ги чакат. Отразени в огледалото, съюзниците не са чак толкова страшни, защото човек вижда само един образ, маса някаква. Но когато излязат, освен че изглеждат наистина ужасяващо, те са и големи досадници.

Дон Хуан отбеляза, че е много трудно за един съюз­ник да се върне в своето ниво, след като веднъж е изля­зъл от него. Същото важи и за човека. Ако някой яснови­дец се осмели да навлезе в нивото на тези същества, по всяка вероятност там и ще остане.

- Моето огледало се разби от силата на съюзника -рече той. - Вече нямаше прозорец и съюзникът не мо­жеше да се върне, затова тръгна след мен. Всъщност хукна след мен, търкаляйки се. Аз побягнах с всичка сила, като пищях от ужас. Тичах по склоновете нагоре-надолу, като някой луд. И през цялото време съюзникът беше само на няколко сантиметра от мен.

Дон Хуан каза, че неговият благодетел хукнал след него, но той бил твърде стар и не можел да се движи достатъчно бързо; съобразил, обаче, да каже на дон Хуан да се върне обратно, за да може да вземе мерки да го отърве от съюзника. Той извикал, че ще накладе огън, а дон Хуан трябвало да обикаля в кръг, докато всичко е готово. И той отишъл да събере сухи съчки, докато дон Хуан търчал около една могила, полудял от страх.

Дон Хуан призна, че докато обикалял в кръг му хрум­нала мисълта, че неговият благодетел всъщност се нас­лаждава на цялата случка. Той знаел, че неговият благо­детел е воин, способен да извлече наслада от всяка си­туация. Защо не и от тази? За миг той така се ядосал на своя благодетел, че съюзникът спрял да го преследва и дон Хуан, с твърде груби изрази, обвинил своя благоде­тел в злонамереност. Неговият благодетел не отговорил, но направил жест на неподправен ужас, когато погледът му се плъзнал покрай дон Хуан и спрял на съюзника, който се изправял застрашително и над двамата. Дон Хуан забравил яда си и отново затичал в кръг.

- Моят благодетел бе наистина един стар дявол -рече дон Хуан, смеейки се. - Той се бе научил да се смее вътрешно. Никога не личеше по лицето му, така че той можеше да се преструва, че плаче или че се гне­ви, докато всъщност се смее. Този ден, когато съюзни­кът ме преследваше в кръг, моят благодетел стоеше там и се защитаваше от обвиненията ми. Чувах само откъслеци от дългата му реч всеки път, когато пробягвах покрай него. Като свърши с тази реч, чух откъслеци от друго обяснение, а именно, че трябвало да събере доста дърва, че съюзникът бил голям, че огънят трябва­ло да бъде голям колкото съюзника и че цялата манев­ра може да не даде резултат.

- Единствено влудяващият страх ми даваше сили да продължавам да бягам. Накрая той сигурно разбра, че всеки момент ще се строполя мъртъв от изтощение; накладе огъня и с пламъците ме защити от съюзника.

Дон Хуан каза, че останали при огъня цялата нощ. Най-тежките мигове за него настъпили, когато неговият благодетел трябвало да отиде за още дърва и го оставил сам. Той бил толкова изплашен, че обещал пред Бога да се откаже от пътя на знанието и да стане фермер.

- Сутринта, когато бях изчерпал цялата си енергия, съюзникът успя да ме бутне в огъня и аз лошо се изгорих - добави дон Хуан.

- А какво стана със съюзника? - попитах аз.

- Моят благодетел така и не ми каза какво е станало с него - отвърна той. - Но имам чувството, че още обика­ля по тия места, опитвайки се да открие пътя за обратно.

- А какво стана с твоето обещание пред Бога?

- Моят благодетел каза да не се притеснявам; това било хубаво обещание, но още не съм знаел, че нямало кой да го чуе, защото няма Бог. Това, което съществува там горе, са излъчванията на Орела, а пред тях не мо­жеш да даваш обещания.

- Какво щеше да се случи, ако съюзникът те беше хванал? - попитах аз.

- Може би щях да умра от страх - отвърна той. - Ако знаех какво ще последва, ако ме хване, щях да го оста­вя да ме хване. По онова време бях безразсъден човек. Хване ли те съюзник, или получаваш инфаркт и умираш, или се бориш с него. После, след като се е бил няколко мига с мнима жестокост, енергията на съюзника нама­лява. Съюзниците не могат да ни направят нищо, както и ние на тях. Дели ни бездна.

- Древните ясновидци вярвали, че в момента, когато енергията на съюзника започне да намалява, той преда­ва силата си на човека. Сила, глупости! Старите ясно­видци са изкарвали съюзници и от ушите си, но силата им по никакъв начин не им е помогнала.

Дон Хуан обясни, че и в този случай на новите ясно­видци се паднала честта да оправят това объркване. Те открили, че единственото нещо, което е от значение, е безупречността, т.е. освободената енергия. Имало наи­стина и такива сред древните ясновидци, които били спасени от своите съюзници, но това нямало нищо общо със силата на съюзниците да предотвратяват как­вото и да е: по-скоро именно безупречността на тези хора им позволила да използват енергията на тези други форми на живот.

Новите ясновидци открили също и най-важното от­носно съюзниците, а именно: какво ги прави полезни или безполезни за човека. Безполезните съюзници, кои­то са зашеметяващо много на брой, имат в себе си таки­ва излъчвания, за които ние нямаме съответни в нас. Те са толкова различни от нас, че са абсолютно неизползва­еми. Другите съюзници, които са забележително малко на брой, са сходни с нас, което ще рече, че притежават някои излъчвания, които пасват на нашите.

- Как използват хората този вид съюзници? - попитах аз.

- По-правилно ще е да употребяваш друга дума вместо „използват" - отвърна той. - Аз бих казал, че процесът, който се осъществява между ясновидците и този вид съюзници, е една честна размяна на енергия.

- Как се извършва тази размяна? - попитах аз.

- Чрез техните съответстващи си излъчвания - отвър­на той. - Тези излъчвания се намират, естествено, в лявостранното съзнание на човека; страната, която обик­новеният човек никога не използва.

- Поради тази причина съюзниците са абсолютно из­ключени от света на дясностранното съзнание, или ра­ционалната страна.

Той каза, че съответстващите си излъчвания дават общ език на хората и съюзниците. А след това, като се посближат малко, се установява една по-дълбока връз­ка, която дава възможност и на двете форми на живот да се облагодетелстват. Ясновидците търсят ефирността на съюзниците; от тях стават чудесни разузнавачи и па­зители. Съюзниците търсят по-голямото енергийно поле на човека, а с него те могат дори да се материализират. Дон Хуан ме увери, че опитните ясновидци си играят с тези общи излъчвания, докато ги нагласят на абсолю­тен фокус; тогава се осъществява размяната. Древните ясновидци не разбирали този процес и разработили сложни техники на втренчване, за да могат да слизат в дълбините, които бях видял в огледалото.

- Старите ясновидци имали едно много сложно приспособление, което им помагало при тяхното слиза­не - продължи дон Хуан. - То представлявало въже със специално усукване, чийто мек край бил потопен в рас­тителна смола, така че се получавало нещо като тапа, която точно пасвала на пъпа. Това въже те завързвали около кръста си. Ясновидците имали помагач или някол­ко помагачи, които ги държели за въжето, докато те се отдавали на своето втренчване. Естествено, да се втренчваш направо в отражението на дълбок, чист вир или езеро е далеч по-завладяващо и опасно от това, което ние направихме с огледалото.

- Но те наистина ли тялом са слизали? - попитах аз.

- Ще се изненадаш, ако разбереш на какво са спо­собни хората, особено ако владеят съзнанието - отвър­на той. - Старите ясновидци не са били много нормал­ни. В своите пътувания до дълбините те откривали чуде­са. Срещите им със съюзниците били нещо обичайно.

- Вече разбираш, естествено, че „дълбините" е об­разно казано. Няма дълбини, има само боравене със съзнанието. Но старите ясновидци така и не разбрали това.

Казах на дон Хуан, че от това, което ми бе разказал за своята среща със съюзника, и от собственото ми впе­чатление при вида на онази блъскаща сила във водата, бях стигнал до заключението, че съюзниците са много агресивни.

- Не е точно така - рече той. - Не че нямат достатъч­но енергия, за да бъдат агресивни, а просто имат друг вид енергия. Те са по-скоро като електрически ток, до­като органичните същества приличат повече на топлин­ни вълни.

- Но защо съюзникът те е преследвал толкова дълго? - попитах аз.

- Това не е чудно - отвърна той. - Емоциите ги прив­личат, а животинският страх ги привлича най-много. Той освобождава онзи вид енергия, от който имат нужда. Излъчванията вътре в тях се възбуждат от животинският страх. И тъй като моят страх беше непоклатим, съюзни­кът тръгна след него, или по-точно страхът ми закачи съ­юзника и не го пускаше.

Дон Хуан каза, че именно старите ясновидци били тези, които открили, че съюзниците харесват животинс­кия страх повече от всичко друго. Те стигнали дори до там, че съзнателно подхранвали съюзниците си с него, като плашели хората до смърт. Старите ясновидци били убедени, че съюзниците имат човешки чувства, но нови­те ясновидци видели, че не е точно така. Те видели, че съюзниците ги привлича енергията, освободена от емо­циите; любовта върши същата работа, както примерно омразата или тъгата.

Дон Хуан добави, че ако бе изпитал любов към онзи съюзник, съюзникът така или иначе пак щял да тръгне след него, но видът на преследването щял да бъде раз­личен. Попитах го дали съюзникът щеше да спре да го гони, ако той бе овладял страха си. Дон Хуан отвърна, че контролирането на страха било „номер" на старите яс­новидци. Те се научили да го контролират до такава степен, че можели да го освобождават на порции. Те зака­чали съюзниците си чрез своя собствен страх и, осво­бождавайки го постепенно на малки порции, като хра­на, те всъщност държели своите съюзници в робство.

- Това старите ясновидци били ужасни хора - про­дължи дон Хуан. - Всъщност не трябва да говоря в ми­нало време - те са ужасни и сега. Направеното от тях доминира, властва над всеки и над всичко.

- Дори и сега ли, дон Хуан? - попитах аз, опитвайки се да го накарам да обясни по-подробно.

Той смени темата, като каза, че съм пропуснал въз­можността да бъда истински, безмерно изплашен. От­беляза, че безспорно засмоляването на рамката е поп­речило на водата да проникне зад огледалото. Той отче­те това като решаващия фактор съюзникът да не счупи огледалото.

- Много жалко - рече той. - Можеше пък да ти харе­са този съюзник. Между другото, той не беше същият, който дойде онзи ден. Вторият идеално ти подхождаше.

- Ти самият имаш ли съюзник, дон Хуан? - попитах аз.

- Както знаеш, аз имам съюзниците на моя благоде­тел - отвърна той. - Не мога да кажа, че изпитвам към тях същите чувства, каквито изпитваше моят благодетел. Той беше спокоен, но крайно страстен човек, който щедро раздаваше всичко, което има, включително енергията си. Той обичаше своите съюзници. За него не представляваше никаква трудност да позволи на съюз­ниците да използват неговата енергия и да се материа­лизират. Имаше особено един, който можеше да прие­ма някакъв уродлив човешки образ.

Дон Хуан продължи, като каза, че тъй като не бил пристрастен към съюзниците, никога не ми бил дал ис­тински да ги изпитам върху себе си, както бил направил неговият благодетел, докато той все още се възстановявал от раната в гърдите си. Всичко започнало с мисълта, че неговият благодетел е странен човек. Едва изплъзнал се от лапите на дребния тиранин, дон Хуан започнал да подозира, че е попаднал в друг капан. Намерението му било да изчака няколко дни, докато си възвърне силата, и да избяга, докато старецът не е вкъщи. Но старикът си­гурно прочел мислите му, защото един ден прошепнал; на дон Хуан с поверителен тон, че трябва да се оправи възможно най-бързо, за да могат двамата да избягат от неговия тьмничар и мъчител. След това, треперейки от страх и немощ, старецът отворил вратата и един чудо­вищно уродлив човек с рибешко лице влязъл в стаята, сякаш досега бил подслушвал зад вратата. Той бил сивкавозелен, имал само едно огромно немигащо око и бил голям колкото вратата. Дон Хуан каза, че бил толко­ва изненадан и уплашен, че припаднал, а след това го­дини наред не могъл да се отърси от този страх.

- Твоите съюзници полезни ли са ти, дон Хуан? - по­питах аз.

- Много е трудно да се реши - отвърна той. - По ня­какъв начин аз обичам съюзниците, които моят благоде­тел ми даде. Те са способни да отвръщат с невъобрази­ма привързаност. Но те са непонятни за мен. Те ми бяха дадени за компания в случай, че някога бъда изоставен сам в онази необятност, наречена „излъчванията на Орела".


7

СЪБИРАТЕЛНАТА ТОЧКА

СЛЕД МОЯТА СРЕЩА със съюзника дон Хуан прекъс­на за няколко месеца своите обяснения за владеенето на съзнанието. Но една странна случка го подтикна да ги подхване отново.

Дон Хуан беше в Северно Мексико. Беше късен следобед. Току-що бях пристигнал в къщата му там и той веднага ме премести в състояние на повишено съз­нание. Аз моментално си спомних, че дон Хуан винаги се връщаше в Сонора, когато имаше нужда от възстано­вяване на силите. Той бе обяснил, че нагуалът, бидейки водач с огромни отговорности, трябва да има физичес­ка отправна точка, място, където се осъществява спо­койно сливане на енергии. Сонорската пустиня бе тако­ва място за него.

Навлизайки в състояние на повишено съзнание, бях забелязал някакъв човек, който се спотайваше в полум­рака на къщата. Попитах дон Хуан дали Хенаро е с него. Той отвърна, че е сам, а това, което съм забелязал, бил един от съюзниците му - пазителят на къщата.

След това дон Хуан направи странен жест. Той изк­риви лицето си в гримаса, като че ли бе изненадан или ужасен. И моментално страшната фигура на странния човек се появи на вратата на стаята, където бяхме ние. Присъствието на странния човек така ме уплаши, че ми се зави свят. И преди да успея да се възстановя от упла­хата си, човекът се наклони към мен с вледеняваща свирепост. Когато ме сграбчи за долната част на ръцете, аз усетих едно разтърсване, твърде наподобяващо удар от електрически ток.

Онемях, обхванат от ужас, който не можех да прео­долея. Дон Хуан ми се усмихваше. Мутолевех си езика и стенех, опитвайки се да издам молба за помощ, дока­то почувствах още по-силно разтърсване.

Човекът ме хвана по-здраво и се опита да ме хвърли по гръб на земята. Дон Хуан, без ни най-малко безпо­койство в гласа, ми каза да се взема в ръце и да не се боря със страха си, а да го следвам.

- Страхувай се без да се ужасяваш - рече той. Дон Хуан се приближи до мен и без да се намесва в борбата, която водех, ми прошепна в ухото, че трябва да събера цялата си концентрация в централната точка на тялото си.

През всичките тези години дон Хуан бе настоявал да измеря тялото си до стотна от сантиметъра и да устано­вя точно къде се намира централната му точка, както на дължина, така и на ширина. Той винаги бе казвал, че тази точка е истински център на енергията у всички нас.

Веднага щом фокусирах вниманието си в тази точка, човекът ме пусна. В същия момент разбрах, че това, ко­ето бях смятал за човешко същество, само приличаше на такова. В мига, в който загуби човешкия си образ за мен, съюзникът стана една аморфна топка от матова светлина. Тя се отдалечи. Аз тръгнах след нея, движен от някаква мощна сила, която ме караше да следвам тази матова светлина.

Дон Хуан ме спря. Той внимателно ме заведе до верандата на къщата и ме накара да седна на една щайга, която той използваше като пейка.

Бях страшно разстроен от преживяното, но още по­вече от факта, че моят парализиращ страх бе изчезнал толкова бързо и така напълно.

Изказах се относно рязката промяна в настроението ми. Дон Хуан каза, че няма нищо странно в това и че страхът престава да съществува веднага щом пламъкът на съзнанието премине определен праг вътре в човеш­кия пашкул.

След това започна своето обяснение.

Припомни накратко истините за съзнанието, които бе разгледал, а именно: че няма обективен свят, а само една вселена от енергийни полета, които ясновидците наричат излъчванията на Орела; че човешките същества са създадени от излъчванията на Орела и са по същество мехурчета луминесцентна светлина; всеки от нас е об­вит в пашкул, който затваря малка част от тези излъчва­ния; че съзнанието се постига чрез постоянното наляга­не, което излъчванията извън нашите пашкули, наречени свободни излъчвания, упражняват върху тези вътре в пашкулите ни; че съзнанието поражда възприятието, като този процес се осъществява когато излъчванията вътре в пашкулите ни се подравнят със съответстващите им свободни излъчвания.

- Следващата истина е - продължи дон Хуан, - че възприятието се осъществява, защото във всеки от нас има един действащ компонент, наричан „събирателната точка", който подбира вътрешните и външните излъчва­ния за подреждане. Специфичното подреждане, което ние възприемаме като „светът", е резултат от особеното място, където е разположена нашата събирателна точка върху пашкула ни.

Той повтори това няколко пъти, като ми даваше вре­ме да го асимилирам. После каза, че за да потвърдя с личен опит истините за съзнанието, ми е необходима енергия.

- Споменах ти веднъж - продължи той, - че контак­тите с дребни тирани помагат на ясновидците да осъ­ществят една сложна маневра, а именно - да преместят своята събирателна точка.

В моя случай фактът, че съм възприел съюзник, каза дон Хуан, означавал, че съм преместил своята точка от обичайното й положение. С други думи, моят пламък на съзнанието бе преминал определен праг, изличавайки също и страха ми. А всичко това станало, защото съм имал достатъчно допълнителна енергия.

По-късно същата вечер, след като се бяхме върнали от разходка из околните възвишения, което бе част от уроците на дон Хуан за дясната страна, той отново ме премести в състояние на повишено съзнание и продъл­жи своите обяснения. Каза ми, че за да може да говори за природата на събирателната точка, трябва да започне с беседа за първото внимание.

Дон Хуан каза, че новите ясновидци изследвали неза­белязаните досега начини, по които действало първото внимание, и в опитите си да ги обяснят на другите те из­мислили една подредба за истините на съзнанието. Той ме увери, че не всеки ясновидец е склонен да обяснява. Неговият благодетел например, нагуалът Хулиан, изоб­що не го било грижа за обясненията, докато благодете­лят на нагуала Хулиан - нагуалът Елиас, който дон Хуан имал щастието да познава, им придавал голямо значе­ние. Между дългите, подробни обяснения на нагуала Елиас, повърхностните, беглите обяснения на нагуала Хулиан и своето собствено виждане дон Хуан започнал да разбира и потвърждава тези истини.

Дон Хуан обясни, че за да може нашето първо внимание да нагласи на фокус света, който възприемаме, то трябва да наблегне на определени излъчвания, избрани от тесния сноп излъчвания, където е разположено чо­вешкото съзнание. Пренебрегнатите излъчвания про­дължават да бъдат в нашия обсег, но остават латентни, непознати за нас през целия ни живот.

Новите ясновидци наричат „наблегнатите излъчва­ния" дясната страна, нормалното съзнание, тоналът, този свят, познатото, първото внимание. Обикновения човек ги нарича реалност, рационалност, здрав разум.

Наблегнатите излъчвания съставляват голяма част от снопа на човешкото съзнание, но съвсем малка част от цялостния спектър.на излъчванията, съществуващи в пашкула на човека. Пренебрегнатите излъчвания в сно­па на човека се смятат за нещо като встъпление към не­познатото, докато самото непознато се състои от масата излъчвания, които не са част от човешкия сноп и никога не са сред наблегнатите. Ясновидците ги наричат лявостранното съзнание, нагуал/ другия свят, непознатото, второто внимание.

- Този процес на наблягане на определени излъчва­ния - продължи дон Хуан - бил открит и практикуван от старите ясновидци. Те разбрали, че нагуалът, бил той мъж или жена, поради факта, че притежава извънредна сила, може да измести наблягането от обичайните из­лъчвания и да го насочи към съседните. Това изместване е познато като „ударът на нагуала".

Дон Хуан каза, че старите ясновидци използвали пре­местването за практическата цел да държат своите чира­ци в робство. Посредством този удар те вкарвали свои­те чираци в състояние на повишено, най-изострено, най-чувствително съзнание и докато те бивали безпо­мощно податливи, старите ясновидци ги учели на анор­мални техники, които превръщали чираците в зловещи хора, точно като учителите им.

Новите ясновидци прилагат същата техника, но вместо за користни цели те я използват, за да разкрият на своите чираци човешките възможности.

Дон Хуан обясни, че ударът на нагуала трябва да се нанесе на точно определено място - върху събирател­ната точка, чието местоположение е различно при раз­личните хора. Освен това, ударът трябва да бъде нане­сен от нагуал, който вижда. Той ме увери, че е еднакво безполезно да имаш нагуалска сила, но да не виждаш, както и да виждаш, но да нямаш нагуалска сила. И в два­та случая резултатът е просто един удар. Ясновидецът може да удря многократно върху точното място, но няма да има силата да раздвижи съзнанието, а невиждащият нагуал няма да може да улучи точното място, къ­дето да удари.

Той каза още, че старите ясновидци открили, че съ­бирателната точка не е във физическото тяло, а в сияй­ната обвивка, в самия пашкул. Нагуалът разпознава тази точка по наситената й сияйност и по-скоро я тласва, от­колкото удря. Силата на този тласък създава едно хлътва-не в пашкула и то се усеща като удар по дясната лопатка - удар, който изкарва всичкия въздух от дробовете.

- Има ли различни видове хлътвания? - попитах аз.

- Има само два вида - отвърна той. - Единият е вдлъбнатина, а другият е цепнатина и всеки от тях има различно въздействие. - Вдлъбнатината е временна ха­рактеристика и предизвиква временно преместване, докато цепнатината е дълбока и трайна характеристика на пашкула и предизвиква дълготрайно преместване.

Дон Хуан обясни, че ударът на нагуала обикновено, не оказва никакво въздействие върху пашкул, втвърден от саморефлексия. Понякога обаче човешкият пашкул е толкова податлив, че и най-малката сила създава купообразна вдлъбнатина, чиито размери варират от дребна хлътнатина до една трета от целия пашкул; или пък създава цепнатина, която може да се простира по ширина­та на яйцеподобната обвивка или по дължината й, като придава на пашкула вид, сякаш се е навил към себе си. Някои сияйни обвивки, след като са били подложени на хлътване, веднага си връщат първоначалната форма. Други остават с хлътнатината в продължение на часове, а понякога и на дни, но после се оправят от само себе си. При трети пък хлътването е толкова стабилно и устойчи­во, че се налага нагуалът да им нанесе втори удар в бли­зост до първия, за да възстанови първоначалната форма на сияйния пашкул. А някои, съвсем малко на брой, за­винаги остават с хлътнатината, след като веднъж са я по­лучили. И независимо колко удари им нанася нагуалът, те никога не възстановяват яйцевидната си форма.

По-нататък дон Хуан каза, че хлътнатината въздейства върху първото внимание, като премества пламъка на съзнанието. Хлътнатината притиска излъчванията вътре в сияйната обвивка и ясновидците наблюдават как първо­то внимание премества своето наблягане под натиска на силата на това притискане. Като размества излъчва­нията на Орела вътре в пашкула, хлътнатината кара пла­мъка на съзнанието да попадне върху други излъчвания от области, които обикновено са недостъпни за първото внимание.

Попитах го дали пламъкът за съзнанието се вижда само на повърхността на сияйния пашкул. Той не ми от­говори веднага. Изглеждаше потънал в мисли. След може би десетина минути отговори на въпроса ми: каза, че обикновено пламъкът на съзнанието се вижда на по­върхността на пашкула на всички живи същества. След като човекът развие внимание обаче, пламъкът на съзна­нието придобива дълбочина. С други думи, той бива препратен от повърхността на пашкула към един доста голям брой излъчвания вътре в пашкула.

- Старите ясновидци са знаели какво вършат, когато са боравели със съзнанието - продължи той. - Те разб­рали, че когато създават хлътнатина в пашкула на човека, могат да накарат пламъка на съзнанието, който така или иначе вече гори по излъчванията вътре в пашкула, да се разпростре и върху други, съседни излъчвания.

- Говориш така, сякаш всичко това са физически действия - вметнах аз. - Как е възможно да се направи хлътнатина в нещо, което е просто една светлина?

- Няма начин да се обясни, но действително става въпрос за една светлина, която създава хлътнатина в друга светлина - отвърна той. - Твоята грешка е, че не можеш да се откъснеш от описа на разума. Разумът не борави с човека като енергия. Той се занимава с уредите, които създават енергия, но никога не му е хрумвало сериозно, че ние сме по-добри от уредите - ние сме организми, ко­ито създават енергия. Ние сме едно мехурче енергия. И следователно не е пресилено, че едно мехурче би могло да направи хлътнатина в друго мехурче енергия.

Дон Хуан каза, че пламъкът на съзнанието, създаден от хлътнатината, с право би трябвало да се нарече „временно повишено внимание", защото той набляга на излъчвания, които са толкова близко до обичайните, че промяната е минимална, при все това обаче преместването увеличава способността за разбиране и концентрация, а най-вече за забравяне. Ясновидците знаели точно как да използват това подобряване на качествата. Те видели, че единствено излъчванията, намиращи се в непосредствена близост до тези, които използваме ежедневно, изведнъж се оживяват след удара на нагуала. По-далечните остават незасегнати, което за ясновидците означавало, че докато са в състояние на повишено внимание човешките същества могат да работят, като че ли са в света на ежедневния живот. Необходимостта от нагуал, бил той мъж или жена, придобила за тях първостепенно значение, защото това състояние продължава само докато е налице хльтнатината, след което прежи­вяванията моментално биват забравени.

- Защо трябва човек да забравя? - попитах аз.

- Защото излъчванията, от които зависи по-голямата яснота, престават да бъдат сред наблегнатите, щом вои­ните излязат от състояние на повишено съзнание - от­върна той. - Без това наблягане всичко, което те прежи­вяват или наблюдават, изчезва.

Дон Хуан каза, че една от задачите, която новите яс­новидци измислили за своите ученици, била да ги нака­рат да си спомнят, т.е. сами да наблегнат, в един по-къ­сен момент, върху излъчванията, използвани в състояни­ята на повишено съзнание.

Той ми припомни, че Хенаро винаги ми бе препо­ръчвал да се науча да пиша с върха на пръста си вместо с молив, за да не се налага да трупам записки. Дон Хуан каза, че под това Хенаро всъщност имал предвид, дока­то съм в състояние на повишено съзнание, да използвам за съхраняване на разговорите и преживяванията някои неупотребявани излъчвания, а един ден да си спомня всичко, като отново наблегна върху излъчванията, които съм използвал.

Той продължи с обяснението, че състоянието на по­вишено съзнание се вижда не само като светлина, която навлиза в дълбочина в яйцеподобната форма на човеш­ките същества, но също и като една по-наситена светли­на на повърхността на пашкула. Тя обаче е нищо в срав­нение със светлината, породена от състоянието на то­тално съзнание, която се вижда като лумване от бяла жар из цялото сияйно яйце. Това е едно избухване на светлина от такава величина, че границите на обвивката се разпръсват и вътрешните излъчвания се разпростират отвъд въобразимото.

- Това особени случаи ли са, дон Хуан?

- Разбира се. Това се случва само на ясновидци. Никой друг човек или което и да е живо същество не засветлява така. Ясновидците, които съзнателно постигат тотално съзнание, са наистина впечатляваща гледка. Това е моментът, когато те изгарят отвътре. Обхваща ги огънят отвътре. И в пълно съзнание те се сливат със сво­бодните излъчвания и се понасят във вечността.

След като прекарахме няколко дни в Сонора, аз от­карах дон Хуан обратно в градчето в Южно Мексико, където живееха той и неговата група от воини.

Следващият ден бе горещ и задушен. Чувствах се от­паднал и някак си раздразнен. В ранния следобед гра­дът бе досадно тих. Аз и дон Хуан седяхме в удобните столове в голямата стая. Казах му, че животът в провин­циално Мексико не ми допада много. Не ми харесваше усещането, което имах, че тази тишина е наложена. Единственият шум, който чувах, бе врявата от детски гласове в далечината. Така и не успявах да разбера дали тези деца си играят или крещят от болка.

- Когато си тук, ти винаги си в състояние на повише­но съзнание - рече дон Хуан. - Има голяма разлика. Но независимо от това, трябва да започнеш да свикваш с живота в тези градчета. Един ден и ти ще живееш в тако­ва.

- Защо ще трябва да живея в град като този, дон Хуан?

- Обясних ти, че новите ясновидци се стремят да бъ­дат свободни. А свободата има най-строги изисквания. Едно от тях е, че воинът трябва умишлено да търси про­мяната. Твоето пристрастие е да живееш така, както си свикнал. Ти стимулираш разума си, като преглеждаш своя опис и го сравняваш с описите на своите приятели. Тези действия ти оставят съвсем малко време да изслед­ваш себе си и своята съдба. Ще трябва да се откажеш от всичко това. Също както, ако познаваше единствено мъртвото спокойствие на този град, рано или късно щеше да ти се наложи да потърсиш обратната страна на медала.

- Вие за това ли сте тук, дон Хуан?

- Нашият случай е малко по-различен, защото ние сме в края на своя път. Ние нищо не търсим. Това, за ко­ето сме тук, е разбираемо само за воина. Преминаваме от ден в ден, като не вършим нищо. Ние чакаме. Няма да ми омръзне да повтарям това: ние знаем, че чакаме, и знаем какво чакаме. Ние чакаме свободата!

- А сега, след като вече знаеш това - добави той с ус­мивка, - нека се върнем към нашия разговор за съзна­нието.

Обикновено когато бивахме в тази стая, никой не ни безпокоеше и винаги дон Хуан определяше продължи­телността на разговорите ни. Но този път чухме тихо по­чукване на вратата, след което Хенаро влезе в стаята и седна. Не бях го виждал от деня, когато набързо напус­нахме къщата му. Прегърнах го.

- Хенаро има да ти казва нещо - рече дон Хуан. -Споменах ти, че той е майсторът на съзнанието. Сега мога да ти кажа какво означава това. Той може да нака­ра събирателната точка да се придвижи навътре в сияй­ното яйце, след като е била изместена от местоположе­нието си от удара на нагуала.

Дон Хуан обясни, че Хенаро безброй пъти е тласвал събирателната ми точка, след като сам бил преминал в състояние на повишено съзнание. Онзи ден, когато бях­ме отишли да разговаряме на огромната плоска скала, Хенаро бил накарал събирателната ми точка драматич­но да навлезе в лявата ми страна - толкова драматично всъщност, та чак било малко опасно.

Дон Хуан млъкна и изглеждаше готов да даде думата на Хенаро. Той кимна, като че ли да даде знак на Хенаро да каже нещо. Хенаро стана и се приближи до мен.

- Пламъкът е много важен - каза тихо той. - Спом­няш ли си оня ден, когато те накарах да гледаш отраже­нието на слънчевата светлина в парче кварц, докато се­дяхме на онази голяма плоска скала?

Когато спомена това, аз си го спомних. Него ден, вед­нага след като дон Хуан бе спрял да говори, Хенаро бе насочил вниманието ми към пречупването на светлината, минаваща през парче полиран кварц, което той бе изва­дил от джоба си и бе поставил на плоската скала. Блестенето на кварца веднага бе привлякло вниманието ми. Следващото нещо, което си спомнях, бе, че стоя свит на скалата, а дон Хуан седи до мен с угрижено лице.

Тъкмо се канех да кажа на Хенаро какво си бях спомнил, когато той заговори. Приближи уста до ухото ми и посочи единия от двата газени фенера в стаята.

- Погледни пламъка - рече той. - В него няма никак­ва топлина. Това е чист пламък. Чистият пламък може да те отведе в глъбините на непознатото.

Докато говореше, започнах да усещам странно наля­гане; беше някаква физическа тежест. Ушите ми буча­ха; очите ми така сълзяха, че едва различавах контурите на мебелите. Зрението ми бе абсолютно не на фокус. Въпреки че очите ми бяха отворени, не можех да виж­дам силната светлина на газените фенери. Всичко нао­коло ми беше тъмно. Имаше ивици бледозелена фос­форесцираща светлина, които озаряваха тъмни, движе­щи се облаци. После зрението ми се възстанови така внезапно, както бе изчезнало.

Не можех да разбера къде съм. Изглежда, че се но­сех като балон. Бях сам. Обзе ме пристъп на ужас и ра­зумът ми веднага се намеси с обяснение, което ми изг­леждаше смислено в момента: Хенаро ме бе хипнотизи­рал, използвайки пламъка на газения фенер. Почувствах се почти облекчен. Спокойно се носех, като се опитвах да не се тревожа; помислих си, че един начин да избегна тревогата е да се съсредоточа върху етапите, през ко­ито ще трябва да мина, за да се събудя.

Първото нещо, което забелязах, беше, че не бях аз. Не можех действително да погледна към каквото и да било, защото нямах с какво да гледам. Когато се опитах да разгледам тялото си, разбрах, че мога само да съзна­вам, и все пак беше сякаш гледах надолу в безкрайно пространство. Имаше огромни облаци от брилянтна светлина и грамади тъмнина; и двете се движеха. Ясно видях една вълничка от кехлибарена светлина, която идваше към мен подобно на огромна, бавна океанска вълна. Тогава разбрах, че съм като шамандура, носеща се в пространството, и че вълната ще ме застигне и ще ме понесе. Приех това като неизбежно, но точно преди да ме удари се случи нещо крайно неочаквано. Някакъв вятър ме издуха встрани от пътя на вълната.

Силата на този вятър ме носеше с огромна скорост. Преминах през необятен тунел от наситени цветни свет­лини. Зрението ми изцяло се замъгли и тогава почувст­вах, че се събуждам - че се събуждам от един хипноти­чен сън, причинен от Хенаро. В следващия момент бях отново в стаята с дон Хуан и Хенаро.

На следващия ден спах много дълго. Късно след­обед двамата с дон Хуан отново седнахме да погово­рим. С Хенаро се бях видял малко преди това, но той бе отказал да коментира моето преживяване.

- Снощи Хенаро отново тласна твоята събирателна точка - рече дон Хуан. - Но може би тласъкът бе твърде силен.

Разпалено му разказах видението си. Той се усмихна, явно отегчен.

- Твоята събирателна точка се отмести от нормално­то си местоположение - рече дон Хуан. - И това те на­кара да възприемеш излъчвания, които обикновено не се възприемат. Звучи толкова просто, нали? И все пак това е едно върховно постижение, което новите ясно­видци се мъчат да разяснят.

Той обясни, че човешките същества избират за възп­риемане все едни и същи излъчвания по две причини. Първо и най-важното, защото са ни научили, че тези из­лъчвания са възприемаеми, и второ, защото нашата съ­бирателна точка избира и подготвя тези излъчвания за употреба.

- Всяко живо същество има събирателна точка -продължи дон Хуан, - която избира излъчвания за наблягане. Ясновидците могат да видят дали дадените живи същества имат един и същ възглед за света, като видят дали излъчванията, избрани от техните събирател­ни точки, са едни и същи.

Дон Хуан заяви, че едно от най-големите постижения за новите ясновидци било откритието, че местоположе­нието на тази точка върху пашкула на всяко живо съ­щество не е постоянна характеристика, а се установява по навик. Оттук и огромното значение, което новите яс­новидци придават на новите действия, на новите прак­тически въпроси. Те страшно искат да достигнат до нови практики, нови навици.

- Ударът на нагуала е много важен - продължи той, -защото кара тази точка да се раздвижи. Той променя местоположението й. Понякога дори създава трайна цепнатина там. Тогава събирателната точка тотално се отмества м съзнанието се променя драстично. Но още по-важно е човек да разбере правилно истините за съзнанието, за да осъзнае, че тази точка може да се мести и отвътре. За жалост човешките същества винаги губят за­дочно. Те просто не знаят какви възможности притежа­ват.

- Как може човек да извърши тази промяна отвътре? - попитах аз.

- Новите ясновидци твърдят, че техниката е осъзнаването - отвърна той. - Преди всичко човек трябва да осъзнае, че. светът, който възприемаме, е резултат от специфичното местоположение на нашата събирателна точка върху пашкула. Разбере ли човек това, събирател­ната точка може да се бъде придвижвана едва ли не по желание, като резултат от нови навици.

Не разбирах много добре какво имаше предвид той под „навици". Помолих го да поясни.

- Събирателната точка на човека се появява в една определена област от пашкула, защото такава е запо­ведта на Орела - рече дон Хуан. - Но точното й место­положение се установява от навика, от повтарящите се действия. Първо научаваме, че тя може да бъде поста­вена там, а след това й нареждаме да бъде там. Нашата заповед става заповед на Орела и точката се фиксира на даденото място. Обмисли това много внимателно: на­шата заповед става заповед на Орела. Старите ясновид­ци скъпо платили за това откритие. Ще се върнем към това по-късно.

Той отново заяви, че старите ясновидци се били кон­центрирали изключително върху развиването на хиляди от най-сложните техники на магьосничеството. Но това, което те така и не разбрали, добави той, било, че всич­ките мм сложни похвати, независимо колко странни и заплетени, не били нищо друго, освен средство да нару­шат фиксацията на своята събирателна точка и да я на­карат да се движи.

Помолих го да обясни думите си.

- Споменах ти веднъж, че магьосничеството е като да навлезеш в задънена улица - отвърна той. - Имах пред­вид, че магьосническите практики нямат истинска стой­ност. Тяхната заслуга е непряка, защото действителната им функция е да раздвижат събирателната точка, като на­карат първото внимание да я освободи от своя контрол.

- Новите ясновидци разбрали истинската роля на тези магьоснически практики и решили да преминат направо към преместването на събирателната точка, без да се занимават с всички онези глупави ритуали и заклинания. Но все пак ритуалите и заклинанията наистина са необходими в един момент от живота на всеки воин. Аз например те въведох във всевъзможни магьоснически процедури, но само за да примамя първото ти внима­ние настрани от силата на самопогълнатостта, която дър­жи събирателната ти точка твърдо фиксирана.

Дон Хуан добави, че маниакалното оплитане на пър­вото внимание в самопогълнатост или разум е мощна обвързваща сила и че ритуалното поведение, понеже е монотонно, принуждава първото внимание да освобо­ди малко енергия от наблюдаването на описа, в резултат на което събирателната точка губи неподвижността си.

- Какво става с хората, чиято събирателна точка е за­губила неподвижността си? - попитах аз.

- Ако не са воини, си мислят, че откачат - рече той с усмивка. - Точно както ти си мислеше по едно време, че полудяваш. Ако са воини, те знаят, че са полудели, но търпеливо чакат. Разбираш ли, да си здрав и нормален означава, че събирателната ти точка е неподвижна. Ко­гато тя се мести, това буквално означава, че човекът е побъркан.

Той каза, че има две възможности пред воините, чия­то събирателна точка се е разместила. Първата е да при­емат, че са болни и да се държат като побъркани, реаги­райки емоционално на странните светове, които наблю­дават поради местенията на своята точка; втората въз­можност е да останат спокойни и невъзмутими, знаей­ки, че събирателната точка винаги се връща в първона­чалната си позиция.

- А какво става, ако събирателната точка не се върне в първоначалната си позиция? - попитах аз.

- Тогава тези хора са загубени - отвърна той. - Те са или неизлечимо луди, защото събирателната им точка никога няма да може да събере света такъв, какъвто го познаваме, или пък са несравними ясновидци, които са поели към непознатото.

- А от какво зависи, кое от двете ще се случи?

- От енергията! От безупречността! Безупречните воини никога не губят твърдостта си. Те остават невъз­мутими. Много пъти съм ти казвал, че безупречните вои­ни могат да видят ужасяващи светове и в следващия момент да разказват някой виц, да се смеят с приятели или непознати.

Тогава му казах това, което много пъти му бях казвал и преди, а именно, че причината, поради която аз смя­тах, че съм болен, бе поредицата от разкъсващи сетивни преживявания, които бях имал в резултат от поглъщане­то на халюциногенни растения. Преминавах през състо­яния на тотална несъгласуваност във времето и прост­ранството, много дразнещи липси на мисловна концен­трация, конкретни видения или халюцинации на места и хора, в които се вглеждах, сякаш наистина съществува­ха. Не можех да не си мисля, че си губя ума.

- Според всички обикновени критерии ти наистина си си губел ума - рече гой, - но според ясновидците, ако си го бил загубил, нямало да загубиш много. За ясно­видеца умът не е нищо друго, освен саморефлексията на описа на човека. Ако изгубиш тази саморефлексия, без обаче да губиш опорите си, действително живееш един много по-силен живот, отколкото ако я запазиш.

Моят недостатък бил, отбеляза той, емоционалната ми реакция, която ми попречила да разбера, че стран­ността на моите сетивни преживявания се определяла от дълбочината, до която достигала моята събирателна точка в човешкия сноп от излъчвания.

Казах на дон Хуан, че не мога да разбера обяснения­та му, защото конфигурацията, която той бе нарекъл „човешки сноп от излъчвания", бе нещо непонятно за мен. Бях си я представил като лента на повърхността на топка.

Той отвърна, че названието „сноп" действително е подвеждащо и че ще използва една аналогия, за да ми илюстрира какво е имал предвид. Обясни, че сияйната обвивка на човека е като топка бял кашкавал с един де­бел диск по-тъмен кашкавал, вмъкнат в нея. Той ме пог­ледна и се разсмя, защото знаеше, че не обичам каш­кавал.

Дон Хуан направи диаграма върху малка черна дъс­ка. Начерта една яйцеподобна фигура и я раздели на четири сектора по дължина, като каза, че веднага ще из­трие разделителните линии, защото ги е нарисувал само за да ми даде някаква представа къде е разположен сно­път в пашкула на човека. След това нарисува една дебе­ла ивица до чертата между първия и втория сектор и из­три разделителните линии. Обясни, че снопът бил като диск жълт кашкавал, вмъкнат в топката бял кашкавал.

- И сега, ако топката бял кашкавал беше прозрачна - продължи той, - щяхме да имаме съвършен,макет на човешкия пашкул. Жълтият кашкавал се простира по це­лия диаметър на топката от бял кашкавал. Той е един диск, който тръгва от повърхността на едната страна и стига до повърхността на противоположната страна.

- Събирателната точка е разположена високо на по­върхността на пашкула, на разстояние една четвърт под върха на яйцето. Когато нагуалът натисне тази точка от наситена сияйност, тя навлиза в диска от жълт кашкавал. Повишеното съзнание се получава, когато наситената светлина на събирателната точка оживи латентните из­лъчвания навътре в диска от жълт кашкавал. Когато виж­даш светлината на събирателната точка да се движи вът­ре в диска, имаш усещането, че тя се премества наляво по повърхността на пашкула.

Той повтори своята аналогия три-четири пъти, но аз не я разбрах, затова се наложи да обяснява още. Каза, че прозрачността на сияйното яйце създава впечатлени­ето, че събирателната точка се движи наляво, докато всъщност всяко нейно движение е в дълбочина, към центъра на сияйното яйце покрай човешкия сноп.

Отбелязах, че думите му звучат така, сякаш ясновид­ците използват очите си, когато виждат как събирател­ната точка се движи.

- Човекът не е непознаваемото - рече той, - човеш­ката сияйност може да се види почти така, сякаш изпол­зваш единствено очите си.

По-нататък той обясни, че старите ясновидци били видели движението на събирателната точка, но така и не се досетили, че това е движение навътре; вместо това те следвали своето виждане и измислили фразата „премес­тване наляво", която новите ясновидци запазили, макар да знаели, че е погрешно да се нарича това движение преместване наляво.

Каза също, че в процеса на моето обучение той безб­рой пъти е премествал събирателната ми точка, какъвто бил случаят и в същия този момент. И тъй като премест­ването, на събирателната точка бивало винаги в дълбочи­на, аз"никога не съм губел чувството си за самоличност, въпреки факта, че винаги съм използвал излъчвания, ко­ито никога преди това не съм употребявал.

- Когато нагуалът тласне тази точка - продължи дон Хуан, - тя отива някъде по снопа на човека, но абсолют­но няма значение къде, защото където и да отиде все е девствено място.

- Върховният тест, който новите ясновидци разрабо­тили за своите чираци, е да повторят пътуването, което тяхната събирателна точка е извършила под въздействи­ето на нагуала. Това повторение, когато се извърши на­пълно, се нарича „възвръщане тоталността на човека".

След това дон Хуан изложи твърдението на новите ясновидци, че в процеса на нашия растеж, щом веднъж пламъкът на съзнанието се фокусира върху човешкия сноп от излъчвания и избере някои от тях за наблягане, той влиза в един омагьосан кръг. Колкото повече набля­га върху дадени излъчвания, толкова по-стабилна става събирателната точка. Това е равнозначно с израза, че нашата заповед става заповедта на Орела. От само себе си се разбира, че когато нашето съзнание се развие в първото внимание, заповедта е толкова силна, че да раз­късаш този кръг и да накараш събирателната точка да се раздвижи е истински триумф.

Дон Хуан каза още, че събирателната точка е тази, която кара първото внимание да възприема на купове. Пример за куп излъчвания, които получават наблягане заедно, е човешкото тяло такова, каквото го възприема­ме. Друга част от нашето тотално същество - сияйният ни пашкул - никога не получава наблягане и е изпрате­но в забвение; защото събирателната точка има свойст­вото не само да ни кара да възприемаме накуп, но също и да пренебрегваме излъчвания.

Когато настоях за обяснение относно това групира­не, дон Хуан отвърна, че събирателната точка излъчва светлина, която събира на снопчета затворените излъч­вания. След това тези снопчета се подравняват като та­кива със свободните излъчвания. Групирането се осъ­ществява дори когато ясновидците се занимават с из­лъчвания които никога не се използват. Всеки път, когато те биват наблегнати, ние ги възприемаме точно както възприемаме куповете на първото внимание.

- Едно от най-вълнуващите преживявания на новите ясновидци било - продължи той, - когато открили, че непознатото са просто излъчванията, пренебрегнати от първото внимание. То е нещо огромно, не забравяй, но нещо, където може да се извърши групиране. Непознаваемото, от друга страна, е една вечност, където нашата събирателна точка не може да групира каквото и да е.

Дон Хуан обясни, че събирателната точка е като сияен магнит, който подбира излъчванията и ги групира където и да се движи в рамките на човешкия сноп от излъчвания. Това откритие било славата на новите ясновидци, защото то поставило непознатото в нова светлина. Новите ясно­видци забелязали, че някои от натрапчивите видения на ясновидците, онези, които било почти невъзможно да се разберат, съвпадали с преместването на събирателната точка в областта от човешкия сноп, която е диаметрално противоположна на обичайното й местоположение.

- Това били видения на тъмната страна на човека -заяви дон Хуан.

- Защо го наричаш тъмната страна на човека? - по­питах аз.

- Защото е мрачно и зловещо - отвърна той. - Това не е само непознатото, но и това, което никой не иска да познава.

- Ами излъчванията, които са вътре в пашкула, но из­вън снопа на човека? - попитах аз. - Те могат ли да бъ­дат възприети?

- Да, но по наистина неописуеми начини - рече той. - Те не са човешкото непознато, какъвто е случая с неи­зползваните излъчвания в снопа на човека, а почти неиз­меримото непознато, където няма никакви човешки следи. Това е област с такава непреодолима необятност, че и най-добрите ясновидци трудно биха я описа­ли.

Още веднъж настоях, че според мен тайната явно е вътре в нас.

- Тайната е извън нас - рече дон Хуан. - Вътре в нас има само излъчвания, които се опитват да разчупят паш­кула. А този факт ни отклонява от нормалното по един или друг начин, без значение дали сме обикновени хора или воини. Само новите ясновидци се изплъзват от това. Те се мъчат да виждат. И посредством местенията на събирателната си точка те постепенно разбират, че тай­ната е във възприятието. Не толкова какво възприемаме, а какво ни кара да възприемаме.

- Споменах ти веднъж, че новите ясновидци вярват, че нашите сетива са способни да улавят всичко. Те под­държат това убеждение, защото виждат, че местополо­жението на събирателната точка е факторът, който дик­тува какво да възприемат сетивата ни.

- Ако събирателната точка подреди излъчванията в пашкула в положение, различно от нормалното, човеш­ките сетива възприемат по невъобразими начини.
8

МЯСТОТО НА СЪБИРАТЕЛНАТА ТОЧКА

СЛЕДВАЩИЯТ ПЪТ, когато дон Хуан възобнови свои­те обяснения за владеенето на съзнанието, отново бях­ме в неговата къща в Южно Мексико. Тази къща беше всъщност на всички членове на нагуалската група, но Силвио Мануел беше официалния собственик и всички открито я наричаха „къщата на Силвио Мануел", макар че аз, по някаква необяснима причина, бях свикнал да я наричам „къщата на дон Хуан".

Дон Хуан, Хенаро и аз се бяхме върнали в къщата след една разходка из планините. Същият ден, докато си почивахме след дългото пътуване и късния обяд, по­питах дон Хуан каква е причината за тази странна заблу­да. Той ме увери, че нямало никаква заблуда и че да я наричат „къщата на Силвио Мануел", било упражнение в изкуството на прикриването, което се изпълнявало от всички членове на нагуалската група при всякакви обс­тоятелства, дори в уединението на собствените им мис­ли. За всеки от тях да мисли за къщата по някакъв друг начин би означавало да отрече принадлежността си към нагуалската група.

Възпротивих се, че никога не ми е казвал това. Не исках да всявам раздор с моите навици.

- Не се тревожи за това - рече той, като ми се ус­михваше и ме потупваше по гърба. - Можеш да нари­чаш тази къща както си искаш. Нагуалът има такава власт. Жената-нагуал, например, я нарича къщата на сенките.

Разговорът ни бе прекъснат и аз не го видях, докато не прати да ме повикат в задния двор, няколко часа по-късно.

Той и Хенаро бавно се разхождаха в отдалечения край на коридора; виждах ги как ръкомахат в явно ожи­вен разговор.

Беше ясен слънчев ден. Следобедното слънце свете­ше право върху саксиите, окачени по стрехите на пок­рива, обикалящ коридора, и хвърляше сенките им вър­ху северната и източната стена на двора. Съчетанието от ярката жълта светлина, масивните черни сенки на сакси­ите и изящните, едва забележими сенки на нежните, цъфтящи растения в тях, беше изумително. Някой с тъ­нък усет за баланс и ред бе подрязал растенията така, че да създават този поразителен ефект.

- Жената-нагуал направи това - рече дон Хуан, като че ли четейки мислите ми. - Тя се втренчва в тези сенки в следобедните часове.

Мисълта за жената-нагуал, която се втренчва в сен­ките в следобедните часове, имаше бърз и опустошите­лен ефект върху мен. Ярката жълта светлина в този час на деня, тишината на този град и привързаността, която изпитвах към жената-нагуал, събраха за мен в един миг цялата самота на безкрайния път на воина.

Дон Хуан бе дефинирал обхвата на този път, когато ми каза, че новите ясновидци са воините на тоталната свобода, че техният единствен стремеж е крайното ос­вобождение, което настъпва когато те постигнат тотал­ното съзнание. Докато гледах тези призрачни сенки по стената, разбрах с абсолютна яснота какво бе имала предвид жената-нагуал когато каза, че да чете стихове на глас е единственото отпускане за духа й.

Спомних си, че предния ден тя ми бе прочела нещо, там в двора, но аз не бях разбрал съвсем нейната пла­менност, нейния копнеж. Беше едно стихотворение от Хуан Рамон Хименес - „Безкраен час", което, каза ми тя, синтезирало за нея самотата на воините, които живе­ят, за да избягат към тоталната свобода.

Само звън на камбана и глас на птица

наруша ват тишината...

Изглежда, че двете говорят със залязващото слънце.

Тишина, окъпана в позлата,

следобедът е от кристали.

Една странстваща чистота разлюлява

хладните дървета,

а отвъд всичко това

една прозрачна река сънува, че погазвайки бисери,

се освобождава

и потича към безкрайността.

Дон Хуан и Хенаро дойдоха при мен и ме погледнаха с изненада.

- Какво правим ние всъщност, дон Хуан? - попитах аз. - Нима е възможно воините просто да се подготвят за смъртта?

- Съвсем не - отвърна той, като ме потупа по рамо­то. - Воините се подготвят да съзнават, а пълното съзна­ние идва при тях само когато не е останала и капка.от самомнението им. Само когато са нищо, те стават всич­ко.

За момент настъпи мълчание. После дон Хуан ме по­пита дали съм.в лапите на самосъжалението. Не отгово­рих, защото не бях сигурен.

- Не съжаляваш, че си тук, нали? - попита ме дон Хуан с лека усмивка.

- Разбира се, че не съжалява - увери го Хенаро. Пос­ле, изглежда, го обзе съмнение. Почеса се по главата. Погледна ме и вдигна вежди.

- А може и да съжалява - рече той. - А?

- Разбира се, че не съжалява - този път дон Хуан уве­ри Хенаро. После се почеса по главата и вдигна вежди.

- А може и да съжаляваш - рече той. - А?

- Разбира се, че не съжалява! - избоботи Хенаро и двамата избухнаха в неистов смях.

Когато се поуспокоиха, дон Хуан каза, че самомне­нието е мотивиращата сила за всеки пристъп на мелан­холия. И добави, че воините са орисани да изживяват състояния на дълбока тъга, но че тази тъга присъства само за да ги накара да се смеят.

- Хенаро има да ти покаже нещо, което е по-вълну­ващо от всичкото самосъжаление, което можеш да съ­береш - продължи дон Хуан. - То е свързано с местопо­ложението на събирателната точка.

Хенаро веднага започна да върви покрай коридора, като извиваше гръбнака си във формата на дъга и вдига­ше колене до гърдите си.

- Нагуалът Хулиан му показа как да върви по този на­чин - прошепна дон Хуан. - Това се нарича „походка на силата". Хенаро знае няколко походки на силата. Наблюдавай го внимателно.

Движенията на Хенаро бяха наистина хипнотични. Почувствах как следя походката му първо с очи, а после неудържимо и с краката си. Имитирах неговата поход­ка. Обиколихме веднъж двора и спряхме.

Докато вървяхме, бях забелязал изключителната яс­нота, която ми носеше всяка стъпка. Когато спряхме, бях в състояние на изострена бдителност.

Можех да чуя всеки звук, да забележа всяка промяна в светлината или сенките около мен. Завладя ме едно чувство за активност, за незабавно действие. Чувствах се изключително агресивен, силен, дьрзък. В този мо­мент видях пред себе си огромно поле равна земя; точ­но зад себе си видях гора. Огромните дървета бяха подредени прави като стена. Гората беше тъмна и зеле­на; полето беше слънчево и жълто.

Дишах дълбоко и странно учестено, но не по ненор­мален начин. И все пак именно ритъмът на моето диша­не ме принуждаваше да подскачам на място. Исках да хукна да бягам, или по-точно тялото ми искаше, но тък­мо да хукна и нещо ме спираше.

Изведнъж дон Хуан и Хенаро се появиха до мен. Тръгнахме по коридора, като Хенаро вървеше от дясна­та ми страна. Той ме буташе с рамото си. Усещах те­жестта на тялото му върху себе си. Той леко ме побутна наляво и ние завихме право към източната стена на дво­ра. За момент имах странното впечатление, че ще ми­нем през стената и дори се приготвих за удара, но спряхме точно пред нея.

Докато лицето ми бе още до стената, те и двамата ме заоглеждаха много внимателно. Знаех какво търсеха: искаха да се уверят, че съм преместил събирателната си точка. Знаех че съм я преместил, защото настроението ми се бе променило. Явно и те го разбраха. Внимателно ме хванаха под ръка и мълчаливо ме отведоха до друга­та страна на коридора, до едно тъмно, тясно антре, кое­то свързваше двора с останалата част на къщата. Там спряхме. Дон Хуан и Хенаро се отдалечиха на няколко крачки от мен.

Оставиха ме с лице към онази страна на къщата, коя­то бе потънала в тъмни сенки. Надникнах в една празна, тъмна стая. Имах усещането за физическа умора. Чувст­вах се отпуснат, апатичен, но въпреки това изпитвах ду­ховна сила. Тогава разбрах, че съм загубил нещо. В тялото ми нямаше никаква сила. Едва стоях. Накрая кра­ката ми се огънаха и аз седнах, а после полегнах на ед­ната си страна. Докато лежах така, ме изпълниха най-прекрасните блажени мисли за любов към Бога, към добротата.



После изведнъж се оказах пред главния олтар на ня­каква църква. Позлатените барелефи блещукаха от свет­лината на хиляди свещи. Видях тъмните фигури на мъже и жени, които носеха огромен кръст, поставен върху ши­рок паланкин

Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница