Огънят отвътре Карлос Кастанеда



страница9/19
Дата01.02.2017
Размер3.29 Mb.
Размер3.29 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   19

с ръка да тръгвам, но аз не смеех да мръдна. Накрая Хе­наро ме хвана под ръка и двамата се заизкачвахме към върха на хълма. Като стигнахме там, разбрах, че дон Хуан бе вървял точно зад нас. Тримата стигнахме върха заедно.

Дон Хуан заговори на Хенаро много спокойно. По­пита го дали си спомня десетките пъти, когато нагуалът Хулиан действал така, че те едва ли не се задавяли до смърт, защото се отдавали на страховете си.

Хенаро се обърна към мен и ме увери, че нагуалът Хулиан бил безмилостен учител. Той и неговият учител -нагуалът Елиас, който тогава все още бил на този свят, често тласвали събирателната точка на своите ученици и ги оставяли сами да се оправят.

- Казах ти веднъж, че нагуалът Хулиан ни препоръча да не хабим сексуалната си енергия - продължи Хена­ро. - Имаше предвид, че за да се премести събирател­ната точка, човек има нужда от енергия. Ако я няма, „ударът на нагуала" не е ударът на свободата, а на смъртта.

- Без достатъчно енергия - рече дон Хуан - силата на подреждането е съкрушителна. Необходима ти е енергия, за да издържиш налягането на подрежданията, които никога не се осъществяват при обикновени усло­вия.

Хенаро каза, че нагуалът Хулиан бил вдъхновяващ учител. Той винаги намирал начини хем да обучава, хем да се забавлява. Един от любимите му способи на обу­чение бил да ги улавя неподготвени в нормално съзна­ние и да премества събирателната им точка. От там на сетне, за да си осигури неразделеното им внимание, трябвало само да ги заплаши, че ненадейно ще им на­несе удара на нагуала.

- Нагуалът Хулиан бе наистина незабравим човек -рече дон Хуан. - Имаше невероятен подход към хора­та. Можеше да върши и най-отвратителните неща, но, направени от него, те бяха велики. Направени от всеки друг, щяха да са груби и жестоки.

- Нагуалът Елиас пък нямаше никакъв подход към хо­рата, но бе наистина велик, велик учител.

- Нагуалът Елиас бе досущ като нагуала Хуан Матус -рече ми Хенаро. - Те двамата се разбираха много доб­ре. И нагуалът Елиас го научи на всичко без нито веднъж да му повиши тон или да му играе номера.

- Но нагуалът Хулиан бе доста различен - продължи Хенаро, като приятелски ме смушка. - Бих казал, че той ревниво пазеше особени тайни в лявата си страна, точно като теб. Не смяташ ли? - обърна се той към дон Хуан.

Дон Хуан не отговори, но кимна утвърдително. Изг­лежда едва сдържаше смеха си.

- Той си беше шегаджия по природа - рече дон Хуан и двамата избухнаха в невероятен смях.

Фактът, че те явно намекваха за нещо, което знаеха, ме накара да се почувствам дори още по-застрашен. Дон Хуан информативно ми каза, че имали предвид странните магьоснически техники, които нагуалът Хулиан бил научил през живота си. Хенаро добави, че нагуа­лът Хулиан имал и един уникален учител, освен нагуала Елиас. Учител, който страшно го бил харесал и го бил на­учил на необикновени и сложни начини за придвижване на събирателната точка. В резултат на това нагуалът Ху­лиан бил невероятно ексцентричен в поведението си.

- Кой е бил този учител, дон Хуан? - попитах аз. Дон Хуан и Хенаро се спогледаха и се разкискаха като деца.

- Много е трудно да се отговори на този въпрос - от­върна дон Хуан. - Мога да кажа само, че това е учите­лят, който промени курса на нашето течение. Той ни на­учи на много неща - и добри-, и лоши, но сред най-ло­шите е факта, че той ни научи на това, което са вършели старите ясновидци. И някои от нас се хванаха в капана. Нагуалът Хулиан бе един от тях. А също и Ла Каталина. Можем само да се надяваме ти да не ги последваш.

Незабавно се възпротивих. Дон Хуан ме прекъсна. Каза, че не знам за какво се противя.

Докато дон Хуан говореше, аз страшно им се ядосах - на него и на Хенаро. Изведнъж ме обхвана ярост и за­почнах да им крещя, колкото ми глас държи. Реакцията ми бе толкова несвойствена за мен, че ме изплаши. Ся­каш бях някой друг. Спрях и ги погледнах безпомощно.

Хенаро бе сложил ръцете си върху раменете на дон Хуан, сякаш имаше нужда от опора. И двамата се смее­ха неистово.

Така се отчаях, че едва не заплаках. Дон Хуан се доб­лижи до мен и окуражително сложи ръка на рамото ми. Каза, че Сонорската пустиня по необясними за него причини пораждала определена войнственост у човека, а и във всеки друг организъм.

- Обикновените хора биха го обяснили с това, че тук въздухът е много сух - продължи той. - Или пък, че е много горещо. Ясновидците го обясняват с това, че тук става едно особено събиране на излъчванията на Оре­ла, което, както вече казах, подпомага събирателната точка да се премества надолу.

- Както и да е, воините са на този свят, за да се тре­нират да бъдат безпристрастни наблюдатели, така че да разберат тайната на нашето съществуване и да вкусят от сладостта на откритието, какво сме ние всъщност. Това е най-висшата цел на новите ясновидци. И не всеки воин я постига. Ние смятаме, че нагуалът Хулиан не я е постигнал. Той попадна в клопка, а също и Ла Каталина.

По-нататък дон Хуан каза, че за да бъде несравним нагуал, човек трябва да обича свободата и да бъде аб­солютно дистанциран. Пътят на воина е толкова опасен, обясни той, защото е противоположен на житейската ситуация на съвременния човек. Каза, че съвременният човек е изоставил света на непознатото и тайнственото и се е установил в света на функционалното. Обърнал е гръб на знаменията и радостта, а е приел скуката.

- Шансът да се върнат отново към тайнството на све­та - продължи дон Хуан - понякога се оказва твърде много за воините и те се предават; попадат в капана на това, което нарекох „бурните приключения в непозна­тото". Забравят търсенето, забравят, че трябва да бъдат безпристрастни наблюдатели. Потъват в непознатото и това им харесва.

- И ти смяташ, че аз съм такъв, така ли? - попитах дон Хуан.

- Ние не смятаме, а знаем - отговори Хенаро. - А Ла Каталина знае по-добре от всеки друг.

- Защо пък тя да знае? - запитах аз.

- Защото тя е като теб - отвърна Хенаро, като произ­насяше думите с комична интонация.

Тъкмо щях отново да започна разгорещено да споря, когато дон Хуан ме прекъсна.

- Не е необходимо да се впрягаш толкова - рече той. - Ти си такъв, какъвто си. Просто битката за свобо­да за някой е по-трудна, а ти си един от тях.

- За да бъдем безпристрастни наблюдатели - про­дължи той, - първото нещо е да разберем, че непод­вижността или движението на събирателната точка е всичко, което имаме ние и светът, който възприемаме, какъвто и да е този свят.

- Новите ясновидци казват, че когато са ни учили да говорим със себе си, са ни научили на средството да се притъпим, за да държим събирателната си точка фикси­рана на едно място.

Хенаро шумно плясна с ръце и пронизително изсвири, имитирайки изсвирването на футболен треньор.

- Хайде да раздвижим тази събирателна точка! - из­вика той. - Живо, живо! Движи се, движи се!

Всички все още се смеехме, когато храстите в дясно от мен изведнъж се размърдаха. Дон Хуан и Хенаро вед­нага седнаха, като подвиха левия си крак под седалище­то. Десният им крак, с вдигнато коляно, бе поставен като щит пред тях. Дон Хуан ми направи знак да седна по същия начин. Той вдигна вежди и сви ъгъла на устата си в жест на примирение.

- Магьосниците имат свои собствени чудатости -прошепна той. - Когато събирателната точка се придви­жи към областите под нормалното й местоположение, зрението на магьосниците става ограничено. Ако те ви­дят, че стоиш прав, ще те нападнат.

- Веднъж нагуалът Хулиан ме държа два дни в тази воинска поза - прошепна ми Хенаро. - Трябваше дори да уринирам в тази поза.

- И да изхвърляш изпражнения - добави дон Хуан.

- Точно така -рече Хенаро.

А после ми прошепна, като че ли след известен раз­мисъл:

- Надявам се, че си се изходил преди да тръгнем на­сам. Ако червата ти не са празни, когато се появи Ла Каталина ще се насереш в гащите си, освен ако не ти по­кажа как да ги свалиш. Ако се наложи да сереш в тази поза, трябва да си свалиш гащите.

Той започна да ми показва как да се измъкна от пан­талоните си. Правеше го най-сериозно и внимателно. Цялата ми концентрация бе насочена към неговите дви­жения. Едва след като си бях свалил панталона, осъзнах, че дон Хуан се залива от смях. Разбрах, че Хенаро отно­во си правеше майтап с мен. Тъкмо се канех да стана и да си обуя панталона, когато дон Хуан ме спря. Той така се тресеше от смях, че едва успяваше да изговаря думи­те. Каза ми да остана неподвижен, че Хенаро е напра­вил това само полу на майтап и че Ла Каталина наистина била зад храстите.

Настоятелният му тон, при това насред смеха, ми по­действа. Замръзнах на място. Миг по-късно дочух ня­какво шумолене в храстите, което ме хвърли в такава паника, че забравих за панталоните си. Погледнах Хена­ро. Той отново бе с панталон. Сви рамене.

- Съжалявам - прошепна той, - нямах време да ти покажа как да ги обуеш без да ставаш.

Не ми остана време да се ядосам или пак да се при­съединя към радостта им. Изведнъж, точно пред мен, храстите се разтвориха и от тях излезе едно страховито същество. То бе толкова неземно, че вече не се страху­вах. Бях като омагьосан. Каквото и да беше това пред мен, то не бе човешко същество; дори не напомняше на такова. Приличаше повече на влечуго. Или на тумбесто уродливо насекомо. Или дори на космата, край­но отвратителна птица. Тялото на това същество беше тъмно и бе покрито с твърди червеникави косми. Не виждах никакви крака, само огромната грозна глава. Носът беше сплеснат, а ноздрите представляваха две огромни странични дупки. Имаше нещо като клюн със зъби. Колкото и ужасяващо да беше това същество, очите му бяха великолепни. Бяха като две хипнотични езера от невъобразима яснота. В тях имаше знание. Те не бяха човешки очи, нито очи на птица, въобще не бяха очи, които съм виждал.

Съществото тръгна към лявата ми страна, размърдвайки храстите. Докато извъртах глава, за да следя дви­жението му, забелязах, че дон Хуан и Хенаро изглежда­ха така омагьосани от присъствието му, както и аз. Хрумна ми, че и те никога не са виждали подобно нещо.

В миг съществото бе напълно изчезнало от поглед. Но веднага след това се чу някакво ръмжене и гигантс­кото му туловище отново се изправи пред нас.

Бях омаян и в същото време притеснен от факта, че ни най-малко не се страхувам от това уродливо създа­ние. Сякаш предишната ми паника бе изпитана от ня­кой друг.

В един момент почувствах, че започвам да се изпра­вям. Против волята ми, краката ми се изпънаха и аз се оказах прав с лице към съществото. Смътно усещах, че си свалям якето, ризата и обувките. Останах гол. Муску­лите на краката ми се стегнаха от едно невероятно мощ­но съкращаване. Заподскачах на място с колосална пъргавина, след което аз и съществото препуснахме към ня­каква неизразима зеленина в далечината.

Съществото препускаше пред мен, извивайки се около себе си като змия. Но после аз го настигнах. До­като тичахме заедно, аз осъзнах нещо, което вече знаех, а именно, че съществото бе наистина Ла Каталина. И из­веднъж видях до себе си Ла Каталина от плът и кръв. Движехме се без всякакво усилие. Все едно, че стояхме неподвижно, само заели пози, изразяващи движение и скорост, а пейзажът около нас се движи, създавайки впечатление за огромно ускорение.

Надбягването ни спря така внезапно, както беше и за­почнало, и аз се оказах сам с Ла Каталина в един друг свят. В него нямаше и една позната черта. Имаше няка­къв силен блясък и топлина, идващи откъм това, което, изглежда, бе земята - земя осеяна с огромни скали. Или поне изглеждаха като скали. Те имаха цвета на пясъчник, но нямаха тегло; бяха като късове сюнгер. Можех да ги запращам на различни страни само като ги побутна.

Така се омаях от силата си, че не забелязвах нищо друго. Бях преценил, неясно как, че късовете от привид­но безтегловна материя ми оказват съпротивление. И именно върховната ми сила е тази, която ги запраща навсякъде.

Опитах се да ги хвана с ръка и осъзнах, че цялото ми тяло се е променило. Ла Каталина ме гледаше. Тя отново бе уродливото същество, което беше преди, а също и аз. Не можех да се видя, но знаех, че двамата сме до­сущ едни и същи.

Обзе ме неописуема радост, сякаш радостта беше някаква сила, която идваше отвън. С Ла Каталина запод­скачахме, въртяхме се, играхме, докато не ни останаха никакви мисли или чувства, или каквото и да е човешко съзнание. И въпреки това аз определено съзнавах. Мое­то съзнание бе някакво смътно знание, което ми даваше увереност; то беше едно безгранично доверие, една физическа сигурност в моето съществуване, не в смисъл на човешко усещане за индивидуалност, а в смисъл на присъствие, което бе всичко.

После отведнъж всичко придоби човешки измере­ния. Ла Каталина ме държеше за ръка. Вървяхме в пусти­нята сред пустинните храсти. Веднага осъзнах, че камъ­ните и твърдите буци пръст болезнено израняват босите ми крака.

Стигнахме до едно място без растителност. Дон Хуан и Хенаро бяха там. Аз седнах и си облякох дрехите.

Моята среща с Ла Каталина забави връщането ни в Южно Мексико. Тя ме бе разстроила по някакъв неопи­суем начин. В състояние на нормално съзнание станах затворен и откъснат от света. Като че ли бях загубил опорна точка. Бях се отчаял. Казах на дон Хуан, че дори съм изгубил желание да живея.

Бяхме насядали под навеса от клони в къщата на дон Хуан. Колата бе пълна с чували и ние бяхме готови да тръгваме, но моето чувство на отчаяние взе връх у мен и аз се разплаках.

Дон Хуан и Хенаро така се разсмяха, та чак сълзи им излязоха. Колкото по-отчаян се чувствах, толкова по-го­ляма бе радостта им. Накрая дон Хуан ме премести в състояние на повишено съзнание и обясни, че смехът им не е проява на грубост от тяхна страна или пък резул­тат от изопачено чувство за хумор, а най-искрен израз на щастие от това, че ме виждат да напредвам по пътя на знанието.

- Ще ти кажа какво ни казваше нагуалът Хулиан, ко­гато стигнахме там, където си ти сега - продължи дон Хуан. - Така ще знаеш, че не си сам. Това, което става с теб, се случва с всеки, който е съхранил достатъчно енергия, за да надзърне в непознатото.

Нагуалът Хулиан им казвал, рече дон Хуан, че те били извадени от долдовете, където са живеели цял живот. Един резултат от съхраняването на енергия бил разру­шаването на тяхното уютно, но крайно ограничаващо и скучно гнездо в света на ежедневния живот. Тяхната депресия, казвал им нагуалът Хулиан, се дължала не тол­кова на тъгата от загубата на тяхното гнездо, колкото на раздразнението, че трябва да търсят нови квартири.

- Новите квартири - продължи дон Хуан - не са така уютни, но са безкрайно по-просторни.

- Твоята призовка за изхвърляне от дома дойде под формата на огромна депресия, загуба на желанието за

живот, точно както се случи и с нас. Когато каза, че не искаш да живееш, не можахме да се въздържим да не се разсмеем.

- Какво ще стане с мен сега? - попитах аз.

- Казано на прост език, ще трябва пак да опиташ -отвърна дон Хуан.

Дон Хуан и Хенаро отново бяха обхванати от еуфо­рия. Всяко тяхно изказване или забележка ги хвърляше в истеричен смях.

- Всичко е много просто - рече дон Хуан. - Твоето ново енергийно ниво ще създаде ново място на събира­телната ти точка. А воинският диалог, който ти водиш с нас винаги, когато сме заедно, ще затвърди това ново местоположение.

Хенаро придаде сериозен израз на лицето си и гръм­ко ме попита:

- Сра ли днес?

С движение на главата ме подкани да отговоря.

- Кажи де, кажи - настоя той. - Нека продължим во­инския си диалог.

Когато смехът им се поуталожи, Хенаро ме предупреди за един недостатък, а именно факта, че от време на време събирателната точка се връща на първоначалното си местоположение. Каза ми, че в неговия случай обичайното местоположение на събирателната му точка го принуждавало да вижда хората като заплашителни и често ужасяващи същества. И за негово най-голямо учудване, един ден той разбрал, че се променил. Бил значително по-дързък и успешно се бил справил със си­туация, която обикновено би го хвърлила в объркване и страх.

- Улових се да се любя - продължи Хенаро и ми на­мигна. - Обикновено изпитвах смъртен страх от жени­те. Но един ден се озовах в леглото с доста дива жена. Това беше толкова неприсъщо за мен, че като разбрах какво върша, едва не получих инфаркт. От разтърсване­то събирателната ми точка се върна на мизерната си обичайна позиция и аз трябваше да изхвърча от къщата, треперейки като подплашен заек.

- По-добре внимавай като се върне събирателната ти точка - добави Хенаро и двамата отново се разсмяха.

- Местоположението на събирателната точка върху пашкула на човека - обясни дон Хуан - се поддържа от вътрешния диалог и поради това тази позиция е „паян­това" в най-добрия случай. Затова мъжете и жените тол­кова лесно губят ума си, особено онези, чиито вътре­шен диалог е монотонен, скучен и повърхностен.

- Новите ясновидци твърдят, че най-гъвкави са онези човешки същества, чийто вътрешен диалог е по-подви­жен и разнообразен.

Той каза, че позицията на събирателната точка на во­ина е безкрайно по-здрава, защото веднага след като събирателната точка започне да се движи в пашкула, се създава една трапчинка в сияйността, която приютява събирателната точка от там нататък.

- Ето защо не можем да кажем, че воините губят ума си - продължи дон Хуан. - Ако те въобще губят нещо, то това е тяхната трапчинка.

Дон Хуан и Хенаро намериха това изказване толкова весело, че се затъркаляха по пода от смях.

Помолих дон Хуан да ми обясни моето преживяване с Ла Каталина. И двамата отново завиха от смях.

- Жените са определено по-странни от мъжете -рече най-сетне дон Хуан. - Фактът, че имат един допъл­нителен отвор между краката, ги кара да стават жертви на необикновени влияния. Странни, мощни сили ги об­ладават чрез този отвор. Това е единственият начин, по който мога да си обясня чудатостите им.

Той млъкна за малко и аз го попитах какво има пред­вид под това.

- Ла Каталина дойде при нас като гигантски червей -отвърна той.

Изражението на дон Хуан, когато каза това, и Хенаровото избухване в смях ме хвърлиха в най-чиста ра­дост. Смях се докато едва не ми прилоша.

Дон Хуан каза, че Ла Каталина имала такива изключи­телни умения, че можела да прави каквото пожелае в царството на звяра. Несравнимото й представление било мотивирано от нейното сходство с мен. Крайният резултат от всичко това, каза той, бил, че Ла Каталина повлякла моята събирателна точка със себе си.

- Какво правехте вие двамата като червеи? - попита Хенаро и ме потупа по гърба.

Дон Хуан едва не се задави от смях.

- Затова казах, че жените са по-странни от мъжете -рече най-сетне той.

- Не съм съгласен с теб - обърна се Хенаро към дон Хуан. - Нагуалът Хулиан нямаше допълнителна дупка между краката и въпреки това беше по-странен и от Ла Каталина. Мисля, че тя е научила това за червея от него. Той често й го правеше.

Дон Хуан заподскача на място като дете, което едва се сдържа да не се напишка в гащите.

Когато се поуспокои до известна степен, дон Хуан каза, че нагуалът Хулиан умеел да създава и използва най-странни ситуации. Каза още, че Ла Каталина ми била дала превъзходен пример- за преместването надолу. Тя ми била позволила да я видя като онова съ­щество, чиято форма била приела чрез преместване на събирателната си точка, а след това ми помогнала да преместя и моята на същата позиция, която й била дала онзи чудовищен вид.

- Другият учител, който имаше нагуалът Хулиан -продължи дон Хуан, - го научи как да стига до точно оп­ределени места в тази необятна област надолу. Никой от нас не можеше да го последва там, но всички члено­ве на групата му го правеха, особено Ла Каталина и жената-ясновидец, която я обучаваше.

По-нататьк дон Хуан каза, че преместването надолу дава един изглед, но не на истински друг свят, а на съ­щия наш свят на ежедневния живот, само че погледнат от друг ъгъл. За да видя друг свят, добави той, трябвало да възприема друг голям сноп от излъчванията на Орела.

След това сложи край на обясненията си. Каза, че няма време да говори по въпроса за големите снопове от излъчвания, защото трябвало вече да тръгваме. Поис­ках да останем още малко и да продължим разговора, но той каза, че ще му е необходимо много време, за да обясни тази тема, а и на мен щяла да ми трябва нова концентрация.
10

ГОЛЕМИТЕ СНОПОВЕ ОТ ИЗЛЪЧВАНИЯ

ПО-КЪСНО, когато вече бяхме в къщата му в Южно Мексико, дон Хуан продължи със своите обясне­ния. Заведе ме в голямата стая. Беше надвечер. В стаята бе тъмно. Поисках да запаля газените фенери, но дон Хуан не ми позволи. Каза, че трябвало да оставя звукът от гласа му да премести събирателната ми точка,,така че да възбуди излъчванията на тоталната концентрация и тоталното спомняне.

После ми каза, че ще говорим за големите снопове от излъчвания. Той ги нарече „още едно ключово откри­тие на старите ясновидци", което обаче в своята налудничавост те захвърлили в забвение, докато не било спа­сено от новите ясновидци.

- Излъчванията на Орела винаги са групирани на ку­пове - продължи той. - Старите ясновидци нарекли тези купове "големите снопове от излъчвания". Те всъщ­ност не са снопове, но името е останало.

- Например има един неизмерим куп, който произ­вежда органични същества. Излъчванията на този орга­ничен сноп са някак си пухкави. Те са прозрачни и имат една уникална собствена светлина, една особена енергия. Те съзнават, те трептят. Затова всички органични съ­щества са изпълнени с една особена все поглъща ща енергия. Другите снопове са по-тъмни, по-малко пухка­ви. Някои от тях изобщо нямат светлина, а матовост.

- Да не искаш да кажеш, дон Хуан, че всички орга­нични същества имат един и същ вид излъчвания вътре в пашкулите си? - попитах аз.

- Не, не искам да кажа това. Не е чак толкова прос­то, макар че органичните същества принадлежат към един и същ голям сноп. Представи си го като един безк­райно широк сноп от сияйни влакна, от сияйни нишки без край. Органичните същества са мехурчета, които растат край група от сияйни влакна. Представи си, че в този сноп от органичен живот някои мехурчета се фор­мират край сияйните влакна в центъра на снопа, а други се формират в близост до краищата; снопът е достатъч­но широк, за да побере всички видове органични сьщества, че и място остава. При това разпределение ме­хурчетата, който са близо до краищата, нямат никаква връзка с излъчванията в центъра на снопа, които са едни и същи само за мехурчетата, подредени в центъра. По същия начин мехурчетата в центъра нямат връзка с из­лъчванията по края.

- Както можеш да разбереш, органичните същества си поделят излъчванията на един сноп; въпреки това обаче ясновидците виждат, че в рамките на този орга­ничен сноп съществата са толкова различни, колкото могат да бъдат.

- Много ли са тези големи снопове? - попитах аз.

- Толкова много, колкото самият безкрай - отвърна той. - Ясновидците са открили обаче, че на земята има само четирийсет и осем такива снопа.

- Какво означава това, дон Хуан?

- За ясновидците това означава, че на земята има че­тирийсет и осем вида организации на живот, четирийсет и осем вида купове или структури. Органичният живот е един от тях.

- Означава ли това, че има четирийсет и седем вида неорганичен живот?

- Не, в никакъв случай. Старите ясновидци преброи­ли седем снопа, които произвеждат неорганични ме­хурчета съзнание. С други думи, има четирийсет снопа, които произвеждат мехурчета без съзнание; това са снопове, които създават само организации на живот.

- Представи си големите снопове като дървета. Всички те раждат плодове; произвеждат съдове, пълни с излъчвания; но само осем от тези дървета раждат ядливи плодове, т.е. мехурчета съзнание. Седем имат кисели плодове, но ядливи все пак, а едно има най-соч­ните плодове, които могат да съществуват.

Дон Хуан се разсмя и каза, че е направил своята ана­логия от гледна точка на Орела, за който най-вкусните хапки са органичните мехурчета съзнание.

- Какво кара тези осем снопа да произвеждат съзна­ние? - попитах аз.

- Орелът дарява съзнание чрез своите излъчвания -отвърна той.

Този отговор ме накара да оспоря твърдението му. Изтъкнах, че да се каже, че Орелът дарява съзнание чрез своите излъчвания, е същото, което един религио­зен човек би казал за Бога - че Бог дарява живот чрез любов. Това няма никакъв смисъл.



Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница