Отпечатъците на времето на моя съпруг Кирил Кадийски



страница1/3
Дата16.11.2017
Размер0.81 Mb.
Размер0.81 Mb.
  1   2   3

ОТПЕЧАТЪЦИТЕ НА ВРЕМЕТО
На моя съпруг Кирил Кадийски –

заради дъгата

в крайна сметка светът е създаден, за да се напише една хубава книга.



Стефан Маларме
Стил, стихосложение – в случай, че има ритъм; затова и всяка изпъстрена с орнаменти проза на изтънчен писател, чужд на ширещата се небрежност, е равнозначна на майсторски стих с играта на нюансите и със скритите рими: подчинена на жезъл, украсен по-сложно и от жезъла на Бакхус. Така разцъфва жанрът, получил наскоро името стихотворение в проза.

Щастлива находка, с която почти приключват довчерашните търсения, е свободният стих, индивидуална, (в много случаи, бих казал) модулация, защото всяка дума е ритмичен възел.

Стефан Маларме
О, Боже, ти прониза ме с любов

и още тръпне мойта тежка рана,

о, Боже, ти прониза ме с любов.

Пол Верлен
Само божествената любов ни дарява с ключовете на познанието.

Артюр Рембо
Той ме въведе в къщата за пируване

и знамето му над мене беше любов.

Соломон

Песен на песните
ПИРАТИ В МОРЕТО, НАРЕЧЕНО “НАДЕЖДА”
писателят е пират, той черпи вдъхновение от всичко, включително и от действителността.

Кристиан Грьоние
Кой засенчва надеждите ни за бъдещи победи над отвъдното? Кой ще опише трепетът ни заради разстрастяването на живота? И писателят бавно поема чантата си със своите, загледани в обещаващите хоризонти, любопитни погледи; прерамчва стилото си, настървявано в безсънните болезнено отминаващи нощи, и поема по водите на приказните си, избухващи като гейзери, мисли.

Пирати в бурното море на спомените и реалните измислици, и побързали да се завърнат при нас от онемялото от учудване заради плячките им бъдеще. Пиратите-писатели, оплячкосали дори занемелия пред страстта им на завоеватели безкрай. Писателите-пирати, единствените извънземни същества на тази все пак до болка земна наша планета - заради душите им.

Пирати, оплячкосващи не само редки находки от реалността ни, но и нашите до болка земни души.

И замрели от възбуда заради възрастта на времето, писателите нагазват накрая в есента на страстите си.
ПРЕДЕЛИ
Ще пеем за любовта или ще плачем? Малко ли е да изтърпиш света, поразен от любов? Любовта е като гръм нечакан, решил да те стресне и внуши господството си. Любовта е върховният ни господар в този все пак неин свят. И знамето на любовта плющи срещу вятъра от милувки, кестеновите очи бавно се взират и разцепват покоя в злачното ти усамотение. Простри погледа си над сведените ми в почит гледци, дали устоявам на вятъра на любовта, дали възлюбих щенията ти за вечност -възлюбени мой страшни прегрешнико?
ЗАБЪРЗАНИЯТ
Разтресен от сбъднати излияния, разтресен от смисъла си на сбъднат човек, дали си благодарен на замисления владетел над преходността ти, забързан в бързея на непресъхващото време. Бремето на милувките изтърпи и разлей смисъла си на потресен от чара на несекващата човешка любов. Дар небесен ли е любовта или дар отвъден за бъдещо премълчаване на земните светли неволи? Загърни се в плаща на просветлението и се помоли за по-трайна любов - сегашната вече те е разлюбила, поискай още копнежи, и те ще те залюлеят в безкрая от образи на вечно несекващите потресения от същото това неблагодарно време, време - с едничкия смисъл да мине по-бързо покрай влюбените земни несретници, забързаното време на делничния ни възторг.
ЛЮБОВТА Е ТЪГА
Колко си хубава,

Господи,

колко си хубава.

Притчи Соломонови
Всичко ли е тъга, Господи, тъга по любовта ли е нашето дневно разкаяние от невъзможността да я постигнем? Любовта е земната тъга на красивия ни спомен. Красив и съвършен в безсмислието си.
ЗА ЛЮБОВТА КАТО ЗА ОМАЙНА СИЛА
Аз обичам безумно и свято –

Бог сърцето ми благослови.
Но е моята страст негасима

и безмълвен е жадния зов –

че той няма ни образ, ни име:

аз обичам самата любов.

Елисавета Багряна
Този човешки вопъл: “Обичам те!” или “Обичай ме!” дали понякога не ни разтърсва и обърква? И дали това не е нахълтване в охраняемите от духа ни територии? Които, ние си мислим, са само за нас запазени, а и за какви ли други дейности освен от собственото ни замайване от смисъла ни на върховни повелители… май най-вече на самотата?

И тогава “Обичам те!” “Обичай ме!” разчупва тази самота на късчета самородно слънце и ни запраща в разкрепостените територии на върховното щастие заради човечността ни.

И ето откъде идва силата на нашия устрем да съществуваме в тези все пак застрашени територии заради небрежното ни към все пак нашия единствен път през тази запленила ни вселена… и на духа ни.

И дали тази сила ще ни крепи до последния въздъх на замаяния ни живот? И този възглас ли ни заставя да харесваме поне малко и собствената си нагласа за умиротворен душевен свят? Свят, който да подтиква и обичащите ни към смислена нагласа за постигане на съвършенството в живота. Доколкото в един човешки живот може да бъде постигнато съвършенство. Несъвършени бяхме и несъвършени ще се отдалечим от всемира!


ЗАНЕМЕЛИ ПРЕД ГОЛЕМИЯ ОБРАЗ –

ВАЯТЕЛЯТ НА ДУШИТЕ НИ


Обръщай внимание на детайла, но не забравяй големия образ.

Валентин Василев

скулптор
ПРИТВОРЕНИ ПОМИСЛИ
А може и небето да ни слуша -

ще ни стигнат ли човешките сили

да опровергаем пред него

земната си несъстоятелност

на жаждащите да постигнат висините

в безкрая му.

Земни човеци, надлитнали

непроходилите си щения

за превъзходство

в безкрая от същности.

А може и небето да ни слуша -

и да примира от замаян възторг

заради нашите земни чудатости.
… и небето огледа земята,

притвори нощта

и засия още по-земно

в мечтите си.

Заради хората.
ОГРЯНА ОТ МЕЧТИ ЗА ВИС

И ВЕЛИКОЛЕПНА ЖЕНА

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

Търси жената в тропота конски,

не проклинай сърцето й занемяло

в развихрените й следобеди юнски,

взорът ни синеморски смаяла.

Търси жената в извивките на гласа й,

не забравяй за възторга й разтръбен,

жадувай стремления да се постигне съгласие

с изкласилия ден на поражения защо ли беден?
На разпети петък разпни духа си невинен.

25 април 2003 година

На фона на световната вакханалия

за какво ли са поетовите усилия?

И поетът заслужил ли е нестихващите възгласи:

“Разпни го!”?


Търси жената в Мария –

тя е светия трон

на вакханалиите

за вечност!


ПАГУБНО ВЛЮБВАНЕ
Цяла нощ снегът разкрасяваше смуглата гостенка, пришиваше примамващи бели паети по натежалата й от сън снага. И когато слънцето със златни фанфари възвести утрото, нощта набързо прибра полите си снежни и скръбни - снегът за някои навява само тъга - то широко разтвори очи и помете снежната смет, разсипана от свечерените й гледци. Може би слънцето беше смъртоносно влюбено в нощта и затова посипа с лъчисти стрели гальовния снежен безкрай.

Нощта издъхна. Засия слънцето.


ПАДНАЛИ ОТ МАРС
На Марс се оказва, че е имало живот. И тогава следва българската реплика - паднал от Марс.

Засега трябва да разнищим феномена - паднал от Марс - какво точно означава? Защото да си - паднал от Марс - е все пак по-успокоително, защото, ако не си на седмото небе, то поне си паднал от него. А падналата душа е достойна за… съжаление.


МЪКАТА ДА СИ ЩАСТЛИВ НЕТЪРПИМ ПЪТЕШЕСТВЕНИК
Да живееш с куфара си (на нетърпим пътешественик), офисът ти да е до този на Погребално бюро (като че ли на онзи свят ще си до печката, що не, щом не си в казана), да си майка на дяволчетата Фют (по-добре млади дяволии, отколкото дърти ангелски непрекословия) и да си щастлив.

Да си щастлив - тук вече надскачаш абсурда - щастлив несретник или слабосилен победител?

И тия и ония са все от една и съща… напаст.
СМЪРТТА СЪБИРА МИЛОСТИНЯ
Дали е толкова лесно да се умре, колкото е трудно да се живее? В този труден живот ли се готвим за първата и последна среща с милостивата загриженост за нашите май неуспели житейски съдби. Цял живот трупаме знания, за да изречем в един, единствен миг в крайността си, съдбоносно изригнал миг:

не си отивай, живот, не ни оставяй,



ние нямаме друго, освен теб на земята…

Миг на среща с нежеланите ни стремежи за вечност. Толкова ли е обедняла откъм радости тази смъртоносна сприя, че трепери за милостите от живота? Животът й ражда милостинята, иначе тя би умряла от немощ, задавена с нищото в нейната ненаситна паст.

Смъртта събира милостиня, а животът?
НЕСЕРИОЗНО ПИСМО
Писмо до Блага Димитрова

(Сега за жалост вече в памет на Блага Димитрова)
Приемайте всичко на сериозно, освен самите себе си.

Ръдиър Киплинг
Здравей, Блага,

Изпращам ти отново един мой - опит за летене. Ето това в този свят ме впечатлява най-силно - летежът на птиците, поривът нагоре към небето. Но - небетресение - може да има само при човека, нищо, че е закотвен към земята със своите неосъществени желания - това е по-грубата дума; другата с порив за летеж - мечта, наистина го възнася към небетресението, което реално, нали само най-накрая можем да избягаме от него, е в нас самите. И нищо друго не ни остава на нас, хората, освен да примираме в ритъма на небетръсните си същности. Така мислех и така ще мисля оттук до края… на света за човека.


НОВИ БОМБАРДИРАЩИ МИСЛИ
След книгите ми “Слънцестоене”, “Протуберанси на очите” и “Небетресение” трябва вече здраво да съм стъпила на небето, защото ние, хората, тук на земята, вечно губим почва под краката си, вече износихме тази земя, време е да я оставим да расте сама и само при нужда от небето да я бомбардираме с нашите вече извънземни мисли.

Само дано няма мъгла. В българската поезия се оказва, че много пъти се повтаря думата “мъгла”. Може би, защото понякога ни е мъглив пейзажът. Дано да не е такъв и в душите ни. В едно детско предаване по телевизията питат: “Защо извънземните не идват при децата на земята”? И отговорът беше: “Заради мъглата!” Може би затова съм се преселила вече на своето небе - заради мъглата! Но не и заради земята и децата! И после отгоре, от високото, земята се вижда по-синя, а децата са вечно окъпани в пролет. До пролетта на нашите нови мисли.


БУНТЪТ НА ЕМОЦИИТЕ В ДЕНЯ НА ЛЕВСКИ
Искаш да постигнеш бунта на емоциите в сегашното, до болка делнично, човешко нескопосно битие, така ли е? Разтвори широко очи и ще съзреш вечността от емоции. Емоциите ни тласкат гибелно към края на пропастта от желания за сбъдване на надеждите поне в света на обречените на живот. И в разгърмелите си емоции животът ни поднася понякога и галещи самочувствието нечии също така напрегнати прозрения за обиталището ни в сърцевината на защо не и извънземни копнежи, защо не и за съвършенство - в какво? - съвършен си и съвършен ще полетиш - но накъде? - сам ли определяш вярната посока извън собствените си заблуди на земен жител?

Дали ни е ясна посоката може да съди единствено страхът ни от провала на помислите ни. Той ли е този, който ни задържа все още на тази земя? Или на планетата на нашето погрешно, дано не завинаги, земно познание? Дали вземаме на сериозно себе си? Ръдиър Киплинг твърди, че трябва да вземаме на сериозно всичко друго освен собствената си същност. И тогава ние спокойно ще понасяме собствените си подигравки, или може би подиграй се със себе си, за да ти олекне светът? Или може би автоподигравката ни крепи през безкрайната джунгла от небетръсни помисли? Завинаги прекрачи в отвъдния смаян хоризонт на непостигнатите ти утрешни желания за бъдещност на очакванията ти. Светът в нас е този, който ни настървява да търсим смисъла на същността си.

Но прелее ли чашата на търпението на смелия завоевател на днешни и утрешни нетърпения, ще се разбунтуваме след сблъсъка с неизвестното бъдеще. И тогава ще настъпи бунтът на емоциите ни в този все пак наш свят, ще излезем от сянката на съмненията си, че сме вечни насилници над красотата на днешния свят; за красиво бъдеще ли се молим или за все пак за някакво бъдеще? И както светлината огрява побелелите коси на нощта заради нейните нескончаеми нощни бдения, така и нашият емоционален бунт ще срине света на несмелите и неискрени истини за всемира.
ЗА ЗАЖАДНЕЛИТЕ ЗА ЖИВОТА
Здравейте, Боряна и Жак,

Позволявам си още веднъж да ви разтревожа с някои свои мисли за живота отвън и поезията вътре в нас. Но дали успяваме да изградим миниатюрата - най-сложна и не по-малко проста - собствения си живот? Вече в едно мое писмо писах за това, което ме вълнува най-много - полетът на птиците нагоре, към небето. Но едва сега разбирам, че нещото, което ме стимулира да пиша, това е самият разтревожен живот.

И затова животът присъства почти навсякъде в моите миниатюрни светове, които изграждам както си повелявам - стиховете ми и малките есета. Защото за смъртта ще мислим безкрайно дълго - след живота си. В безкрайния миг на помирение със себе си. Нашето неудовлетворение ли ни тласка да творим? Неудовлетворение - но от какво?

Четох, че това е може би да търсиш идеалното време и място в живота си -. изобщо не съм сигурна, че има такива идеални неща. Това е може би най-дълго чаканото мое писмо. Дочаках го.

Приятелски поздрави на моите най-силни фенове в света. Бъдете здрави и успешни завинаги. Все пак Земята е само на хората. До бъдещите ни срещи, за да има какво да си спомняме отвъд. А сега най-важната ни работа е да живеем.
ЗАКОНОМЕРНА СЛУЧАЙНОСТ
Дали на земята има човек доволен от случилото му се време и място? Този въпрос за мястото и времето в живота на твореца ще го задам на поета Кирил Кадийски. Едно, че той обича да дава интервюта - да си влюбен в предизвикателствата; второ - за разлика от много други - без да включвам себе си в това число, аз съм доволна от избора на вселената - изглежда доволен от себе си, от постигналата го негова вселена. Да се съмнявам ли?

И все за вселената ли ще се захващаме, когато не ни играе по гайдата! Ех, там ни е трагедията на нас, българите, просто е трябвало първо да сме засвирили на шотландска гайда или да сме засърбали американски боб, и да сме изпукали пуканките край двата срещуположни океана. И затова ни е такава участта българска, че на нас трите морета, на които сме имали навремето излаз, не са ни стигнали - океанът е за нас, океанът. И да не живеем на някакъв си полу-остров, като че ли не можаха да ни сервират Фуриите цял остров като Англия и същата тази Шотландия, а защо не и Австралия?

И какво излезе от цялата тази българска галиматия - вселената ни е тясна, вселената! А може би ни е тясна душицата? И на кое място и по кое време?
БОЖЕСТВЕНИЯТ “БУЛЬОН”
Наскоро американски учени прекарали през специално забъркан за целта “бульон” електрически разряд. И когато изследвали разтвора, открили наличието на живи клетки. И стигат до извода за естествения произход на човека от световната “супа”, при разредите на атмосферното електричество.

И аз малко след тази информация сънувах, че забърквам специална “каша”, смесвам я с чиста вода, отново я разбърквам и я оставям да изстине. И когато “кашата” е съвсем изстинала, от нея се ражда - куче. И тогава си помислих, че щом съм сънувала това, нали сънищата са пророчески, значи е истина природният произход на човека. Но у мен остана едно съмнение: по чии електрически кабели е вдъхнат разум в човека? И тогава не последва отговор, дори и тишината мълчеше.

А мълчанието на Вселената според един физик води може би до идеята за Господа, този, който е забъркал божествения “бульон”.
МАРАТОН ПО МЛЕЧНИЯ ПЪТ
Напролет дърветата се венчават за Слънцето

и намятат проблясващи уханни премени,

розовото сияние на кайсиевия цвят спира дъха,

а белоцветните вишни напомнят Дебелянови стихове.

И тогава Господарят им - Слънцето -

загръща в златен воал несметните си годеници

и до късна есен люлее народилите се златнокървави свои деца -

натежали по дървесните снаги слънчеви плодове.

И после човекът повдига ръка към небето,

в шепата му се сгушват напращелите слънчеви дни

и захапва сочната тръпнеща плът,

нектарът залива устните му нетърпеливи

и му напомня за прелетелите страстни години.

И после времето отминава посърнало,

впило взор в залезния часовник,

отмерващ тътена на отлетелите с грохот години.

Времето бавно, но сигурно отминава,

ненаучено на нищо друго,

в този проклет от вечността човешки свят.

И после отново наесен дърветата остаряват,

понесли зимния снежен смисъл на времето.

А то отдавна ни е втълпило годишните цикли на забравата.

Но само дърветата то не забравя -

напролет ги отрупва със сватбените премени,

за да не страдат за зимния снежен разкош,

изтекъл през разплаканите очи на отиващата си зима,

за да напои летния златен клас на засмяното жито -

залъгващо все още човека върху коравата земна гръд.

Човекът, запъхтян от рождението си

в маратона да премине по звездния Млечен път.


ВЪЗХВАЛА НА НЕПРЕСЪХВАЩИЯ УНЕС
Унесът да си земен жител,

унесът да си непредвидим

ваятел на земна плахост,

заровил томахавката на мира

в бъдещите обори на славата,

унесът да си непобедим

злосторник на стари победи,

унесът да си вечно търсещ

заплахата от оцеляване,

унесът да си временно жив.

Изрови томахавката на безкрая

и я забий в отлетелите дни.

Те единствено ще те запратят

назад към смелостта да си жив.


ДА СЕ УСМИХНЕШ НА ОТЛЕТЯЛОТО ВРЕМЕ
Един отдавна търсен злосторник бе открит на ръба на пропаст и двамата се изредиха да го бутат в нея. Той си го заслужава - мислеха те почти отчаяно в свое оправдание. Усилията на мъжа обаче се оказаха напразни - явно не му е била толкова дълга ръката на смелостта да прекъсне човешки живот, след него опита жената - и на нея сърцето й на създател на живот не се оказа чак толкова смело, за да види през себе си нищото. Те и двамата си тръгнаха, развълнувани от неосъществената си жестокост. Беше им за първи път.

И накрая на все пак моите смели мисли - злосторникът се извърна след тях, усмихна се, злорадо се изкикоти и скочи смело в пропастта. Сигурна бях, че се усмихва на смелостта на отлетялото време.

И аз смело се вкочаних. От страх заради последиците за всички нас.
ЗАКЪНТЯЛО ВЪЛНЕНИЕ
Вълнението заради началото и свършека на живота ни бие камбаните на житейското ни нетърпение да сме неповторими. Ние сме нетърпеливи създатели на тленни радости. Вълнението от завършващия цикъл на живота ни прави неукротими победители в играта да живеем. Но отвъд ще мерим сили само с неуспелия си дъх да превъзмогне напастта на бялата повеля. Повелила да заглъхваме от невъзможността да се преборим с нейните отвъдни хоризонти.

Затова ли сме родени - да сме развълнувани от свършека на земните заблуди?


ДА ЩУРМУВАШ НОВОСТТА
Емилиян Станев казал, че българинът е лош човек. А според мен една от лошотиите му е любовта му към новостта. От деца още сме свикнали с… “това ми е новичко! Тези обувки са ми новички”… Ново на всяка цена. Не, българинът не е лош човек, той на всяка цена иска да бъде нов човек, т. е. друг човек, та ако това и да го завлече в мътните води на банкрута на личността.

И сега, в нашето ново време, българинът все избира нови лица да го напътстват по иначе стария, отъпкан и продънен път, към следващата нова група от все същите иначе “стари муцуни”, до болка познати като новатори на бързото отдалечаване от новия очакван хоризонт. И българинът очаква все нови хоризонти, но винаги без умисъл, че до тях той трябва да напрегне своите сили, а не други да го тласкат към новото виждане, а той допявайки:



Хей, хей, имам вече нови панталонки,

в джобчето ми дрънкат семки и бонбонки…

И докога в джобчето му ще дрънкат само семки и бонбонки? Или може би на българина му е останала по пътя към отново новия хоризонт само лошотията?


БЕЗКРАЙНАТА ПОЕМА НА ВРЕМЕТО - I
Да изживееш мигновението - това ли е животът? И отново за следващото примигване на звезда постигаме нова екзалтация на духа си, изчерпан до дъно в предишните душевни схватки.

Да изживеем до дъно всичките сполетели ни прозрения между примигванията и задъхания ритъм на светилата, пред които земята е като точка в безкрайната поема на времето.

Да изживеем мигновението, заслушани със сетни сили в “прошумяването” на живота. Да се влеем в света на човеците с цялата си жизнена мощ, в който после безкрайно дълго няма да ни има, запленени от мълчанието на новата вселена.

Да изживеем забуления в страсти свят на смелите откриватели на неочакваните прелести на духа, потропвайки зиморничаво след неуспели душевни излитания.

Изживейте мигновението, за да полетите стремглаво в глъбините на духа си, пребледнели заради усещаните полети към отвъдното.
ЕДНО ДОКОСВАНЕ НА РЪКА
Едно докосване на ръка - и магията заплита косите на възхитата, обрамчва грейналото личице на щенията ни с пролетна дъга, възкръснала след щедрия дъжд.

Едно докосване на ръка и помислите политат в незамлъкващите простори на душата, дълбоко осенени от безброй мълчания, заковани в трептенията на очите ни.

Едно докосване на ръка и очите ни политат на възбог, огрени от възторзите на живота.

Едно докосване на ръка и животът ни замира в магиен устрем.


ЗАЧАРОВАН СМИСЪЛ
Намислиш ли да се върнеш към миналото, чарът на света изчезва. Изминалите години тегнат върху плещите ти, като букаи увисват на краката ти, изтанцували поредната измислица живот. Тежко стъпваш по изгладените тротоари на душата си, стиснала в ръката си нестихващата воля за поредната глътка живот. И твоят бъдещ живот започва с утрото на желанията ти да забавиш ритъма на оставащите ти подарени години, заслушана в бъдещата им мъдрост. Следвай извивките на вятъра, престрашил се да нахлуе в зимните душевни очертания. Вятърът, понесъл порив за пребъдване в останалите ти верни години.

Стремглаво смени посоките за потегляне по пътеките на бъдещето. Твоите бъдещи години вечно ще те чакат. После бавно ще замират като отхвърлени премеждия в отминалите изживявания. Взри се в тайното начало на всяка твоя предвкусена година. Продължавай да вървиш напред, обгърнала далечното здрачаване на жизнения смисъл в екстазния му край.


ТОВА ЛЪЧЕЗАРНО БРЕМЕ - УСМИВКАТА
Лъчезарният зрак на душата прониква в пространството, обаял с магически чар благостта на ефирното бреме - усмивката.

И защо бреме? Бреме е да си доброжелателен в света на изтерзаните истини, в света на рухналите възможности за осъществяване на чистите помисли, в света на прегазени предтечи на бъдещи възторзи. Усмивката възвеличава идеята ти за синхрон в онемелите от земно настървение души.

Усмивката след случилите се възторзи от прехласване в живота.
ТЪЙ СКЪПОТО УДОВОЛСТВИЕ - ПИСАНЕТО
Ние украсяваме живота си с бижута от скъпоценни камъни и злато, със скъпи кожи, с изискани ястия и напитки, в крайна сметка с пътешествията… И в един миг от живота си изведнъж решаваме да си създадем най-изискания разкош - да творим, да пишем поезия…

Но това разкошен живот ли ще бъде, удавен в мъките на творчеството? И не дай си боже да си небесно надарен със способността да омагьосваш душите на другите човеци или по-скоро да сееш в тях смут! Смут от какво? Смут от смисъла на човешкото битие. И тогава идва моментът на притеснение на духа ти дали ще издържи на това върховно принудено напрежение и дали то ще успее да компенсира липсата на един друг разкош - твоят истински земен живот? И дали ще има кой да ти отговори на този твой въпрос?


ВЕЛИКОЛЕПНОТО ЖЕЛАНИЕ ЗА “ШЕПА КРАСОТА”
След френския документален филм “Наполеон”
За Червената църква във Вилнюс Наполеон казал: “Как бих искал да я взема и да я отнеса в шепата си!”

Затова ли се водят войните? За една “шепа красота”? С желание за “победа с вкус на пепел”. В тази тъй страстта война, с вкус на смърт. В тази тъй красива кал на войната.

И откъде идва цялата тази мания за красота в най-грозното човешко (никак не прилича на човешко) деяние - войната. Да победим на живот и смърт! Или вече опитахме вкуса на живота и сега нека да опитаме и вкуса на смъртта? Но този вкус преминава през тялото ни без да го усетим, защото никога вече няма да можем дори да споменем: “никакъв вкус няма тази сприя; спри я тази война с вкус на смърт, върни ми зашеметяващия вкус на живота, върни ми красотата на всеки миг в него и отнеси в шепата си само вика ми заради живота”.
ДА ИЗНЕМОГНЕШ ОТ КРАСОТА
Макар че градът покъртителна сцена

остава; макар че с вонята, с кръвта

е рана в природата вечно зелена,

Поетът му шепне: “Каква красота”.

Артюр Рембо
Американска изследователка обикаля конгоанските джунгли, за да брои останалите след все по-бързото изтребление от бракониерите горили. След едномесечно дирене попадат с водача на диря и скоро откриват смайваща гледка (това беше в един американски игрален филм): обширна поляна в разлато зелено и на фона й разпръснати като семена по земята – горили. Сякаш застинали за снимка. И после идва възклицанието на изследователката, което така ме порази: “Каква красота!”

Да съзреш красота в горилите - за това се иска смелост. И моята гледна точка за това зрелище: ”Едни, Господи, откриват красотата в горилите, а други унищожават същата тази красота”.

Ето човекът, Господи!
БЕЗКРАЙНОТО ФЕНОМЕНАЛНО УЧУДВАНЕ
Моето учудване от феномена човек прехвърля всякакви граници, както няма граница за човешкото въображение. Стигащо до там, че да насити духа си с най-висшите Божи промисли. Мислил ли е Бог, че неговото творение ще го надмине по учудване от света на фантазиите, от безкрайния стремеж към съвършенство, от безкрайното му учудване от самия себе си. Човекът - този грандиозен резултат от сътворението на света.
ЗАШЕМЕТЯВАЩИЯТ ПОДАРЪК ЗА ПИСАТЕЛЯ
Писателят е сърфист по ръба на бездната от желания и емоции - заради подарения му живот!
ОКЪНТЯНА ТИШИНА
Нищо не те впечатлява. Замри на полюса на самотата.

Кой би извикал: пръв бъди в стремежа си да полетиш към тишината.

Тишината сглобява късчетата разбити слънца,

вопие за милост, милост за посветените в развихрянето на светлината,

в разкрехването на портите на безмълвния хоризонт,

заглъхнал след нападките на победените - повелители на надеждата.

Бъди верен, повелителю на победите, на изгревния възход на заслушаните в тишината,

побързай да вдигнеш знамето на слънцеоките устреми за победа над земната преходност -

земен повелителю на окънтяната тишина.
ЗА ВЪЗХИТАТА ИВАНОВА
Към Иван Робанов
Във песните прозира замаята след магията на невечността -

вечни бяхме само в очите на изгрева,

но той разплакан напусна сцената на разсъмването,

запазил за себе си нестихващото желание за обагряне на човешкия всемир.

И песента пое след изгрева и откри в залеза сбъдната песен.

Песента засипа земята с древни ухания, замайващи я в безсмъртната й обиколка.

Все заради Слънцето.

И Слънцето разстилаше неуморни лъчи, пробождащи ни с вечните съмнения за величие.

А дали не само в човешките очи?

Човешките очи родиха всемира, но … накрая,

когато затворят дръзновени клепачи, човешкият всемир угасва,

стопен от неумолимата повелителка.


ЗАБАВНО ПРЕПУСКАНЕ
Бавно препускам през полетата на страстта,

на страстта да съм жива свидетелка на преклонението пред безкрая от страсти,

живите страсти на оцеляването ни пресушават живота,

отдавна загледан в примирителната здрачевина на залеза му.

И колко бързо препускаме към безкрая от забавни погрешни залитания

на неосъществените си начинания.

На забавни свършеци на оцелелите след пороя на страстите дни,

дълго скътвани в неутешимите ни души.

Забавният ритъм на бясното препускане към немирната гибел на страстите,

завладени от безпогрешната посока на свършека

на бълнуванията ни за вечност -

поне в очите на ослепелите отдавна непрогледни дни на забрава -

забавно препускайки в забравата на вечно влюбените в нас законодатели на надеждата.

И остава забавното препускане в безсмъртните полета на радостта да сме живи.

И отново бавно препускам към полетата на страстта -

да съм все още жива свидетелка на излитащите мигове живот -

обърна ли се назад, занемявам от почуда, че оцелявам -

но изтлелите страсти вече стесняват шпалира към небесните промисли

за същността на реалния свят на желанията ни.
ПОТАЙНИТЕ СМИСЛИ НА БИТИЕТО
След като смисълът на човешкия живот е потаен, защо не обгърнем в тайнство прозренията ни за света - една малка птичка в полет заличава следите ни в неуморния делник - тогава закъде сме се запътили, несмели потайни спътници на вселенската тъга - от свършека на света за обикналите го, но нали все пак божии създания?

И тогава ни остава единствено да останем верни на себе си, в изумрудения поглед към смелата небесна синева, понесла със слънчевото си заслепление заблудите на душите ни, че светът ни прелива от надежди на заблудени пътници към необята от желания.

И с този човешки потаен смисъл въставаме срещу преходността на смислите ни за вечност в океана от милувки на преходното ни време.

Просто небесната птица издига на крилете си миловидните ни усмивки след възхитата от нашите запролетени щения за това тъй неуморимо човешко бъдеще.

Потайният смисъл на битието ражда жаждата ни за превъзходство в света на човешките потайни същности. И оттам идва величието на мига да сме вечни скитници в божиите предели на всеобщата любов. И волността на птицата ни окриля да застигнем мечтата си за душевно просветление в този тъй всепронизващ свят.

И след дългите нощни мисли за очакващата ни есен на дневните ни победи, заспиваме, унесени в ритъма на човешките въжделения за поне частично оцеляване в необята от човешки същности.

И ни остава само това - да протегнем ръка към благосклонното небесно всеопрощаващо око - и отново да засънуваме потайните пътеки на разделите ни със света на обречените на живота.

И да доживеем до отвъдни прозрения.

СТАТИЯ ЗА ВЪЗКРЪСВАНЕТО НА ИРЕАЛНИТЕ ИСТИНИ
Преди дълго да мислим за изневярата ни към все пак незалязващото българско литературно наследство да отворим книгите и да се взрем в очите на вечно търсещите свободата на изчистения от претенции изказ, в очите на българските творци на простия изказ със съзнанието им на повелители на истината в тази наша до болка измечтана земя.

С тези, подхващащи ритъма на словесния танц, думи, искам да раздвижа крилата на загадката: “треската писане”, треската на живота на описващия минали, сегашни и бъдещи желания за пребъдване във водовъртежа от световни мисли.

Замисляли ли сме се за истинността на избликналите в дано непокварените души на “пишещите братя” отново трескави чувства? Защото няма къде да избягаме от всеобхватната треска на живота, моят, твоят, неговият… и така до края… на илюзиите за вечност в… , а защо не и в душите на жаждащите съпричастност.

“Пишещи братя”, “братя по перо”, “братя по сполетяла ги участ”, “братя по трагична извисеност” в същите тези любопитни човешки очи, жаждащи (жаждата за живот крепи страдалците за изкласилите истини) чуждите душевни тайни. И те с неспокойните си зеници наистина разкрехват дверите на неуморилата се да съчувства на човешките поражения братска душа, братска до съзвучност с трепетите на онемелите от потреса на живота души. Трябва да затънеш в океана от мисли, това е най-огромният световен океан, океанът от мисли на човеците, дръзнали да обременят всемира не само в собствената си душа.

И извиквайки тези свои мисли за неукротимия човешки стремеж за съпричастност, отново потъвам в очите на дръзналите да възбудят света на потресените от благодатта на новите благодарни светове “пишещи братя”, но с май по-скоро съдба за окайване, на потъналите в блатото на въображаемите нови светове… в книгите, ковчежета на скъпоценни несекващи идеи, подарени ни безкористно за самовглъбяване.

Очите на вече отминалите в безвремието “пишещи братя” разчупват загадката на творческия незамлъкващ ритъм, оставящ ни с нови внезапни прозрения за

истинността на защо ли изглеждащ ни лъжовен свят на човешките реалности.

Другата реалност на “пишещите братя” дали понякога не ни стряска с прекалената си реалистичност, “нарочно не придумаешь”, казват руснаците, толкова префинено избистрен е този наш реален земен свят, че възбужда със сътресенията си новопоявилия се до крайност възбуден паралелен свят на трескавото перо.

Загадката, възбудата, трепетът, скандалният нов реализъм, получен като отпечатък от затрептелите пръсти на душата, и още много други изблици на потресените в страстта да са вечни, “пишещи братя”, подтикват към изкушения заради новите невероятни светове да се вглеждат в очите им, някои вече застинали на границите с други истини, и да се опитват да си отговарят на въпросите, които му задава неговият неопрощаващ му нищо живот. Животът, който кой знае защо, изведнъж ни обръща гръб. Но нали никой не го е обиждал? И кой знае защо напускащ ни завинаги. Без да се връща? Да, без да се връща! И тогава ние, останали обезжизнени, накъде поемаме? Дали не по пътищата на все същата невъзвратима тъга… по началото. На какво начало? На отново новите ни желания за вечност. Поне в нереалните предели на сънуващите безкрая от спомени.

Преди дълго да се замислим над знаците на краткотрайната ни радост от пребиваването ни на земята, защо да не отворим книгата на страницата на осъществените ни победи над бездуховната ликвидаторка на живота ни, който в утрините сияе.

ВЕЧНО НЕБЕТРЕСЕНИЕ
сякаш небето е една камбана…

Емили Дикинсън

НЕБЕТРЕСЕНИЕ


Бият камбаните, бият камбаните,

блъскат сърцата им, тънат във рани те,

плът върху плът е прицелена, стенат,

хълцат задавено, но не падат от сцената.


Вижте камбаните, вижте камбаните,

висват обесени с камък във дланите -

колко ли мъка затиска простряните -

чак след смъртта си запяват камбаните.


Окънтяната мисъл на загадъчната американска поетеса (не е ли поезията една огромна като небето загадка?) Емили Дикинсън застава на стража пред усетените от мен камбани и пред ненагледното ни общо небе. Общочовешката тръпка за вихрен живот ли ни води към небетресението в душите ни? Въпреки старостта на това мое стихотворение (старостта порок ли е?) досега не ме беше разтърсвало такова чуждо прозрение. Защо не винаги ни впечатляват чуждите душевни разкати към небесния простор? В себе си ли сме толкова вглъбени, че не усещаме непознатия допир? Небесен простор, каква май вече банална фраза, но там е просторът за душите ни - в небетръсните владения на небето бият камбаните, бият за нови полети на духа ни, окънтяват магийните ни стремежи към тези толкова различни от нас висини. Бият камбаните и разнасят вестта за нашето желание за пребъдване в необята от земни мисли. Небетръсно въздишаме по неосъществени замисли за покоряване на поне земния рай. И оставаме запленени от възможността да се слеем със земния окънтян простор.
ОСВОБОДЕНАТА ИСТИНА
Истината ще те направи свободен.

Крилата латинска фраза
И по този повод не напразно има израз : ”Оплетен в лъжи!”. Омотан във въжетата на неискрените залъгвания за победоносно минаване през единствения ни живот. Друг такъв няма да последва за корекции на същността ни. Или може би: истината боли, истината трябва да се изстрада. Истинно живеем може би единствено в сънищата си. Там лъжливи спомени не се прокрадват. Никой на яве не казва: “О, каква само лъжа си спомних!” Още ни боли от истината, може би в свободата й се чувстваме оковани? Ах, тези сладки окови на неосъществения полет!
ОЧАРОВАНИЯТ КРАЙ
Кинорежисьорът Владислав Икономов споделя: “… някой казал за един филм - “ … страшно тъжен филм”. Не спомена какви проблеми разглежда, уловените метафори, кои гекове са му харесали… “Страшно тъжен филм” - значи го е съпреживял”. И аз за поемата на Кирил Кадийски “Green” казах: “Краят е ужасен! Толкова беше хубаво досега!” Излиза, че и аз съм съпреживяла тази магия, наречена поезия. Потресена, ужасена… от смъртта. Какъв по-хубав комплимент… за неизбежния ни усет за края.
ДА ИЗТАНЦУВАШ СЛЪНЦЕСТОЕНЕТО
В древна Гърция за Аполон се твърдяло, че е праотец на дорийските гърци и на милетците, които му отдавали особена почит. Корибантите, танцьорите, по време на празника на Зимното слънцестоене, са били приемани за негови деца от Музата Талия…

Робърт Грейвс
Ето как открих моето поразяване от Слънцестоенето - заглавието на една моя книга и на стихотворение в нея. Защото явно периодите на Лятното и Зимното слънцестоене са време за празници на духа, с разтърсващия танц и омайната музика. И се получава май така - да говориш на хората с движенията на тялото в танца за минали, сегашни и бъдещи вълнения, за мястото на танца веднага след поезията, музиката, живописта, като определящи наслагванията в любопитните човешки души. И защото празниците винаги се украсяват с раздвижената диадема на танца. Като миниатюрата ми: “Танцът - моя любов, танцът - моя живот”. И продължавам да живея, поразена от красотата.
ЗАМЕЧТАНО ИЗВИСЯВАНЕ
Бог сътвори птицата,

но човекът направи клетката,

Бог сътвори полета,

но човекът измисли падението.

Жан Оризе
Първо Бог сътвори мечтата за искрящо чистата същност на човека, мечтата за извисяването му.

После Бог създаде небето. Небето беше тъй просторно и не познаваше граници, дори птицата не беше създадена още и небето беше спокойно за своята волност. Бог създаде небето, за да му вдъхне смелост да сътвори птицата, станала после заложница на безкрая му.

И Бог сътвори човека - оставащ очевидно завинаги заложник на самия себе си.

После човекът сътвори клетката - удобната загриженост за опазване на красотата - и птицата остана безмълвна пред гибелната си волност.

Бог сътвори полета, но той беше подарен на птицата, небесната жрица в пладнето на другия огнен бог - Слънцето.

Накрая човекът сътвори падението, за да приближи птицата до своето земно пълзене. И стреляше по нея, за да я вижда устремена към твърдата, непрогледна земя, завинаги обречена на него.

Но накрая Бог определи падението за човека. Вече го беше усетил в неговата поробена от страха душа. И завинаги беше затворил за него волното небе, ширнало се пред смелия полет на птицата.

А на човека Бог накрая завеща незамлъкващата мечта за извисяване - поне в собствените му очи.


ПРЕЗ ГРОХОТА НА СПОМЕНИТЕ


Сподели с приятели:
  1   2   3


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница