Приключението да откриеш себе се Станислав Гроф въведение



страница11/19
Дата01.02.2017
Размер4.12 Mb.
Размер4.12 Mb.
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   ...   19

ФИЛОСОФСКИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА НА ТРАНСПЕРСОНАЛНИТЕ ПРЕЖИВЯВАНИЯ

Трансперсоналните преживявания имат някои много странни особености, застрашаващи самите устои на мате­риалистичната наука и механистичния светоглед. Учените, които сериозно са изследвали и/или преживявали тези фе­номени, се убеждават, че опитите на традиционната психи­атрия да ги отхвърли като нерелевантни продукти на въоб­ражението или халюцинации, предизвикани от патологич­ни процеси в мозъка, са повърхностни и неадекватни. Все­ки, който е подходил непредубедено към трансперсонално­то, неминуемо стига и до извода, че явленията, наблюдава­ни в тази сфера, представляват едно доста сериозно предиз­викателство към нютонистко-картезианската парадигма на западната наука.

Тъй като се появяват в процеса на дълбинното индиви­дуално самонаблюдение, ТПП могат да бъдат интерпрети­рани и като интрапсихични явления в конвенционалния сми­съл на думата. От една страна, те образуват постоянен ем­пиричен континуум с биографично-реминисцентни и пери­натални преживявания. От друга, те осигуряват информа­ция без посредничеството на сетивата от източници, които според конвенционалните представи не би трябвало да са достъпни.

Разказите на хора, преживели епизоди от ембрионал­ното си развитие, момента на зачеването и елементи на клетъчно, тъканно и органично съзнание, изобилстват с точ­ни от медицинска гледна точка озарения за анатомичните, физиологичните и биохимичните аспекти на същите тези процеси. По подобен начин анцестралните преживявания, расовите и колективни спомени (в смисъла на Юнг) и кар­мичните реминисценции често съдържат специфични детай­ли, свързани с архитектурата, облеклото, оръжията, изкуст­вото, обществената структура и религиозните практики на визираните култури и периоди, а дори и съвсем конкретни исторически събития. Лицата, които са преживели филоге­нетични секвенции или идентификация с определени живо­тински видове, не само че ги намират за убедителни и ав­тентични, но и получават в хода на процеса изумителни оза­рения, свързани с психологията и етологията на тези жи­вотни, специфичните им навици или по-необичайни репро­дуктивни цикли. В някои случаи това се съпътства от арха­ични мускулни инервации, нетипични за хората или дори такива сложни за изпълнение дейности като „танца на ухаж­ването”.

Лицата, преживели епизоди на съзнателна идентифи­кация с растения или части от тях, понякога съобщават за озарения, свързани с такива ботанически процеси като по­кълването на семената, фотосинтезата, опрашването, роля­та на ауксините в растежа на растенията или пък притока на вода и минерали през техните корени и τ н. Също тол­кова обичайно е и убедителното усещане за съзнателна иден­тификация с неодушевена материя или неорганични проце­си - океански води, огън, светкавица, вулканична дейност, торнадо, злато, диамант, гранит, та чак и със звезди, галактики, атоми и молекули. Но дори и тези преживявания спо­магат за получаването на точна информация относно най-различни естествени процеси и явления.

Има още една интересна подкатегория ТПП. поддава­щи се на ратификация и дори на емпирично изследване. Към нея спадат телепатията, психичната диагноза, ясно­видството, предзнанието, психометрията, извънтелесните преживявания и други форми на екстрасензорно възприя­тие. Това е и единствената група ТПП, която понякога е била дискутирана в академичните среди, но за съжаление в подчертано негативен дух. Разбира се, от теоретична глед­на точка особено интересни са трансперсоналните прежи­вявания от психоидно естество.

Погледнато в по-широк план, няма никакви основания да се обособяват т. нар. „паранормални” явления в отделна категория. Тъй като много ТПП предлагат нова информа­ция за вселената, и то получена по екстрасензорен път, яс­ното разграничение между психология и парапсихология из­чезва или става съвсем произволно, особено когато се опоз­нае и признае съществуването на трансперсоналния свят.

Философското предизвикателство, съдържащо се във всичко изброено досега, става още по-смущаващо поради факта, че в НСС трансперсоналните преживявания, отра­зяващи точно материалния свят, се появяват в един и същ континуум и са взаимосвързани с онези, чиито съдържа­ние, според западния научен светоглед, не може да бъде част от обективната действителност. В този контекст можем да споменем архетипите на Юнг - светът на божествата, де­моните и свръхгероите, както и комплексните митологич­ни, легендарни и приказни секвенции. Дори тези преживя­вания също могат да предложат нова, при това точна ин­формация за религиозната символика, фолклора и митоло­гичните структури на дадени култури, които дотогава не са били познати на въпросния индивид.

Съществуването и естеството на трансперсоналните пре­живявания нарушава някои от най-основните положения на механистичната наука. На свой ред това предполага и такива привидно абсурдни идеи като относителността и про­изволността на всички физически граници, наличието на нелокални връзки във вселената, възможността за комуникиране чрез непознати средства и канали, памет без мате­риален субстрат, нелинейност на времето, както и способ­ността на съзнанието да се асоциира с всички живи орга­низми (включително низши животни, растения, едноклетъч­ни организми и вируси).

Много ТПП включват явления от микро- и макрокос­моса - светове, които не могат да бъдат директно опозна­вани от човешките сетива - или пък от периоди, които пред­шестват възникването на Слънчевата система, образуване­то на планетата Земя, зараждането на живите организми, развитието на централната нервна система и появата на Homo sapiens. Това недвусмислено подсказва, макар и да не го обяснява, че всеки човек съдържа в себе си информация­та за цялата вселена и съществуванието изобщо, и има по­тенциален емпиричен достъп до всички нейни части. В из­вестен смисъл той е цялата вселена, доколкото е и само ед­на безкрайно малка частица от нея, отделна и не дотам зна­чима биологична единица.

Трансперсоналните преживявания заемат специално място в картографията на човешката психика. Ясно е, че споменно-аналитичното ниво и индивидуалното несъзна­вано попадат в сферата на биографичното. Перинаталната динамика се явява точката на пресичане или границата меж­ду персоналното и трансперсоналното. Това намира отра­жение в нейната дълбинна връзка с раждането и смъртта -началото и краят на индивидуалното съществуване. Транс­персоналните феномени разкриват тези връзки между ин­дивида и универсума, които на настоящия етап не се подда­ват на обяснение. Единственото, което можем да кажем, е че на някакъв етап от перинаталното развитие се получава странен квалитативен „Мьобиусов” скок, при който дълбин­ното самонаблюдение на индивидуалното несъзнавано се превръща в емпирично опознаване на цялата необятна все­лена, включително и на онова, което най-добре би могло да се опише като космическо съзнание или свръхсъзнание.

Естеството на трансперсоналните феномени е абсолют­но несъвместимо с механистичната наука, но затова пък напълно се вписва сред онези революционни постижения в редица научни дисциплини, които вече определихме като новоформиращата се научна парадигма. Дисциплините, които имат най-сериозен принос за тази драстична промяна, са: квантовата физика (Capra 1975, 1982), астрофизиката (Davies 1983), кибернетиката, информатиката и системоло­гията (Bateson 1979 and 1979, Maturana and Varela 1980, Varela 1979), теорията за морфичния резонанс на Рупърт Шелдрейк (Sheldrake 1981), изследванията на Пригожин в областта на дисипативните структури (Pngogine and Stengers 1984), Дейвид Бом и неговата теория за холодвижението (Bohm 1980), холографският модел на мозъка, създаден от Карл Прибрам (Pribram 1971, 1977) и процесологията на Ар­тър Йънг (Young 1976).

Гореописаното разширяване на научната картография трябва да се отчита от всеки сериозен изследовател на та­кива феномени като психеделичните състояния, шаманиз­ма, религията, мистицизма, обредите на прехода, митоло­гията, парапсихологията, танатологията и психозата. Тук не става дума за чисто академичен интерес - всичко това подсказва съществени и революционни изменения в разби­рането ни на психопатологията и предлага нови терапев­тични възможности, за които традиционната психиатрия дори не е мечтала (Grof 1985).

ІІ.
НОВИ ПЕРСПЕКТИВИ
В ПСИХОТЕРАПИЯТА
И СЕБЕИЗСЛЕДВАНЕТО

Развитието на дистресиращи симптоми, които нямат никаква органична основа, може да се разглежда като ин­дикация, че човекът, действащ на погрешен принцип, е дос­тигнал до точка, в която е станало очевидно, че старият начин на съществуване в света вече не работи и е незащи­тим. Възможно е подобна криза да се появи в определена и ограничена област от живота, например брака и половия живот, професионалната ориентация или преследването на различни лични амбиции, или да засегне едновременно це­лия му живот. Степента и дълбочината на тази криза коре­лират приблизително с развитието на невротични или пси­хотични явления. Възникващата в резултат ситуация пред­ставлява едновременно криза или дори спешен случай, но и голяма възможност.

Появяващите се симптоми отразяват усилието на ор­ганизма да се освободи от старите стресове и травмиращи­те отпечатъци и да опрости съществуването си. В същото време това развитие е процес на откриване на своята ис­тинска идентичност и на измеренията на собственото съ­щество, които свързват индивида с Космоса и са съизмери­ми с цялото съществуване. При благоприятните условия и с добра подкрепа този процес може да доведе до радикално разрешаване на проблемите, психосоматично изцеляване и еволюция на съзнанието. Затова той трябва да се разглеж­да като потенциално благотворна, спонтанна изцелителна дейност на организма, която трябва да се подкрепя, а не да се потиска Това разбиране на природата на психопатоло­гияга е основното кредо на холотропната терапия

Основната цел на техниката на Емпиричната психоте­рапия е да активира несъзнаваното, да освободи енергията, блокирана в емоционални и психосоматични симптоми, и да превърне стационарния баланс на тази енергия в поток от преживявания. Холотропната терапия гледа благосклон­но на активиране на несъзнаваното, което е толкова мощ­но, че води до ННС. Този принцип е относително нов в за­падната психотерапия, но от векове или хилядолетия се из­ползва в контекста на шаманските процедури, туземните целителни церемонии, rites de passage44, срещите на различни секти на екстаза и в древните загадки на смъртта и пре­раждането.

За психотерапиите, които използват техники за промя­на на съзнанието с такава сила, личностно или биографич­но ориентираният модел на съвременната психиатрия оче­видно е недостатъчен и неадекватен По време на подобна преживелищна работа става ясно - често още на първия сеанс, - че корените на психопатологията се простират да­леч отвъд събитията от ранното детство и индивидуалното несъзнавано. Преживелищната терапевтична работа ще раз­крие (зад традиционните биографични корени на симпто­мите) дълбоките връзки с недвусмислените трансбиографич­ни области на психиката, например елементите на трудно разбираемата среща със смъртта и раждането, характерна за перинаталното равнище, и целия спектър от фактори с трансперсонална природа.

По тази причина използването на тесни биографични модели в комбинация с преживелищните техники по необ­ходимост функционира като концептуална усмирителна ри­за, пречи и е непродуктивно. Истински ефективното лече­ние не може да се ограничава до работата върху биогра­фични въпроси. Следователно моделът на психиката, из­ползван в терапевтичния подход, който е основан на холотропните принципи, трябва да се разшири отвьд биографич­ното равнище на индивидуалното несъзнавано, за да вклю­чи перинаталните и трансперсоналните области



Принципи на холотропната терапия

Сега можем да обобщим основните принципи на холо­тропната терапия. Основният й принос е в признаването на изцелителния, трансформационния и еволюционния по­тенциал на НСС. Тъй като тези състояния на човешката психика, изглежда, демонстрират спонтанна изцелителна ак­тивност, холотропната терапия използва техники за облек­чаване на психиката и за предизвикване на необичайни със­тояния на съзнанието (НСС). В типичния случай това про­меня динамичното равновесие, което лежи в основата на симптомите, трансформира ги в поток от необичайни пре­живявания и в този процес ги консумира. Следователно за­дачата на подпомагащия или на терапевта (използвам тук тази дума в оригиналния гръцки смисъл на подпомагане в изцеляването) е да подкрепят преживелищния процес с пълно доверие в неговата изцелителна природа, без да се опитват да го променят.

Важно е терапевтът да подкрепя преживелищното раз­гръщане, дори ако в момента не го разбира. Възможно е някои силно трансформационни преживявания изобщо да нямат съдържание. Те се състоят от последователности от интензивно натрупване на емоции или физическо напреже­ние и след това дълбоко освобождаване и релаксация. Чес­то прозренията и специфичното съдържание се открояват по-късно в процеса или дори през следващи сеанси. В някои случаи разрешаването се появява на биографично равни­ще, в други - във връзка с перинаталния материал или с различни трансперсонални теми. От време на време дра­матично емоционално и психосоматично изцеляване и лич­ностна трансформация с дълготрайни ефекти се свързват с преживявания, които изобщо убягват на рационалното раз­биране. Ще опиша такава ситуация, която се случи в един от нашите преживелищни семинари в института „Изълън” Допълнителни примери за необичайни терапевтични меха­низми са описани по-нататък в книгата (с 294 и следващите)

Преди да участва в един от нашите петдневни семинари, Гладис от дълги години страдала от сериозни пристъпи на деп­ресия, придружени от интензивна тревожност Те обикновено започвали всеки ден след 4 часа сутринта и продължавали ня­колко часа. Било й много трудно да мобилизира силите си, за да посрещне новия ден.

В сеанс по холотропно дишане Гладис реагира с необик­новено активиране на физическа енергия, но независимо от интензивната работа върху тялото в края на сеанса тя не беше достигнала до задоволителен изход Това е ситуация, която е съвсем необикновена, когато се полагат системни усилия за подпомагане на интегрирането на сеанса. На следващата сут­рин депресията й се появи както обикновено, но беше значи­телно по-изявена. Виждайки състоянието й, решихме да про­меним програмата за сутрешния сеанс и веднага да пристъпим към преживелищна работа.

Помолихме я да легне в средата на групата, да диша дълбо­ко, да се предаде на потока на музиката и да приеме всяко пре­живяване, което може да се появи при тези обстоятелства За около 50 минути Гладис имаше силен тремор, издаваше висо­ки звуци, сякаш се бореше с невидими врагове и демонстрира­ше други признаци на силна психомоторна възбуда. В ретрос­пекция след това тя разказа, че тази част от преживяването с включвала повторно изживяване на раждането й.

По-късно в сеанса писъците й станаха по-изразени и за­почнаха да наподобяват думи на непознат език Насърчихме я да крещи така, както й идва отвътре, без да се цензурира или да преценява виковете си, дори ако за нея те нямат никакъв сми­съл Постепенно движенията й станаха силно стилизирани и емфатични и тя запя силна повтаряща се последователност, която звучеше като някаква молитва

Това събитие повлия върху групата изключително силно. Без да разбират думите и без да знаят какво става в Гладис, пове­чето участници бяха дълбоко трогнати и започнаха да плачат Когато завърши песента си, тя се успокои и навлезе в състояние на пълно блаженство и екстаз, в което остана повече от час абсо­лютно неподвижна. По-късно, когато разказваше в интроспекция за преживяването си, тя сподели, че е почувствала неустоим подтик да направи това. Не разбирала какво е станало и посочи, че няма никаква представа какъв език е използвала в песента си

Един психоаналитик от Аржентина, който участваше в гру­пата, посочи, че Гладис с пяла на съвършен сефарадски език, тъй като по една случайност той го знаел Този език, наречен също „ладино”, е юдео-спаниолски хибрид, който се състои от средновековен испански и иврит Гладис не беше еврейка и дори не говореше съвременен испански. Никога не беше чува­ла за „ладино”, не знаеше за неговото съществуване и нямаше представа какво е това.

Буквалният превод на песента, която оказа такова силно влияние върху групата, беше „Страдам и винаги ще страдам. Плача и винаги ще плача Моля се и винаги ще се моля „ Този епизод и ефектът му върху Гладис си остана загадка както за нея, така и за нас.

Несъмнено най-силната техника за предизвикване на НСС и за активиране на психиката е използването на пси­хеделични вещества. Това обаче е радикален подход, който потенциално включва сериозни рискове и следователно изис­ква специални предпазни мерки, умения и следване на строги правила. В този контекст няма да обсъждам принципите на психеделичната терапия и ще насоча интересуващите се читатели към предишните ми публикации, посветени спе­циално на тази тема (Grof 1977, 1980 и 1985).

През последните 10 години двамата с жена ми Кристи­на разработихме ефективен подход, който не използва нар­котици и който наричаме холотропна интеграция или холо­тропна терапия. Както написах по-горе, холотропната стра­тегия в терапията в най-широкия смисъл е характерна за много и различни подходи, включително различни шаман­ски процедури, туземни изцелителни церемонии, изцелител­ния трансов танц на бушмените кунг и на други групи, rites de passage, психеделичната терапия, определени форми на хипноза и други преживелищни психотерапии и различни духовни практики. Аз обаче бих искал да запазя термина „холотропна терапия” за нашата лечебна процедура, която комбинира контролирано дишане, музика и други форми на звукова технология и фокусирана работа върху тялото. На следващите страници ще опиша този процес и ще обсъ­дя отделните му елементи.



ТЕРАПЕВТИЧНИ ЕФЕКТИ ОТ ИНТЕНЗИВНОТО ДИШАНЕ (ПНЕВМОКАТАРЗИС)

От векове е известно, че чрез включващи дишането тех­ники е възможно да се предизвикват дълбоки промени в съзнанието. Процедурите, които са били използвани за та­зи цел от различни древни и незападни култури, обхващат много широк спектър - от драстичните намеси в дишането до фините и софистицирани упражнения на различните ду­ховни традиции. Например първоначалната форма на бап­тизма такъв, какъвто е бил практикуван от есеите, е включ­вала потопяване на инициата под вода, което обикновено е приближавало човека на косъм от смъртта заради задуша­ване. Тази драстична процедура е предизвиквала убедител­но преживяване на смърт и прераждане и съвременната форма, включваща поръсването с вода и четенето на мо­литва, е неин много далечен отглас. В някои други групи неофитите са били полузадавяни с помощта на пушек или чрез задушаване или притискане на каротидните артерии. Фундаментални промени в съзнанието могат да се предиз­викат чрез двете крайности на скоростта на дишане: хипер­вентилацията и продължителното задържане на дъха, или чрез комбинацията между двете. Софистицирани и усъвър­шенствани методи от този вид могат да се открият в древ­ната индийска наука за дишането, или пранаяма45.

Специфични техники, включващи интензивно дишане или задържане на дъха, са част от упражненията на Кунда­лини46 йога, сидха йога, тибетската ваджраяна, суфистките47 практики, бирманския будизъм, даоистката медитация и много други. По-фини техники, които подчертават специ­ално осъзнаване на дишането, а не промени на дихателна­та динамика, заемат видно място в сото48 дзен-будизма и в определени даоистки и християнски практики. Ритъмът на дишането може индиректно силно да се повлиява чрез та­кива ритуални изпълнения като маймунската песен от о. Бали49, или кетджак50, гърлената музика на ескимосите ину­ит51 и пеенето на киртани52, бхаджани53 или суфистки песни.

Самите ние сме експериментирали (особено в контекс­та на нашите едномесечни семинари в института „Изълън” в Биг Сър, Калифорния) с различни техники, включващи дишане. Някои от тях произхождат от духовните традиции, а други - от преживелищните психотерапии на хуманистич­ната психология. От всички методи избрахме простото ус­коряване на дишането. Стигнахме до заключението, че кон­кретната техника на дишане е по-маловажна от факта, че пациентът диша учестено и по-ефективно от обикновено и освен това е напълно концентриран върху вътрешните про­цеси и ги осъзнава. В холотропната терапия общата страте­гия е да се доверяваме на вътрешноприсъщата мъдрост на тялото. Следователно пациентите трябва да се насърчават да „слушат” вътрешните насоки от организма си, а не да следват определена концептуална схема.

Ние успяхме многократно да потвърдим наблюдение­то на Вилхелм Райх, че психологическите съпротиви и за­щити използват механизма на ограничаване на дишането, което има специално място сред физиологичните функции на тялото. То е автономна функция, но лесно може да се повлиява по пътя на волята. Увеличаването на скоростта и на дълбочината му обикновено отслабва психологическите защити и води до освобождаване и поява на несъзнаван (и свръхсъзнаван) материал. Освен ако човек не е наблюдавал или не е преживял лично този процес, е трудно да повярва чисто теоретично в силата и ефикасността на тази техника.

Природата и ходът на емпиричните сеанси, които из­ползват метода на хипервентилацията, се различават съ­ществено при отделните хора и могат да се опишат само по общ начин и в статистически термини. В някои случаи про­дължителната хипервентилация води до засилена релакса­ция, чувство на разширение и благополучие, както и до ви­дения за светлина. Възможно е човекът да е залят от чувст­ва на любов и мистична свързаност с другите хора, приро­дата, целия Космос и Бога. Преживяванията от този вид са изключително изцелителни и пациентът трябва да се на­сърчава да им позволи да се развият (това следва да се об­съди в подготвителния период преди сеанса).

Изненадващо е колко много хора в западните култури -поради силна протестантска етика54 или по други причини -имат огромни трудности да приемат екстазните преживя­вания, освен ако не следват страдание и усилена работа (а дори и тогава). Възможно е да силно да чувстват, че не ги заслужават, и да им реагират с вина. Ако това е било изя­снено и пациентът приеме преживяването, сеансът може да премине без никаква намеса от страна на терапевта и да е изключително благотворен и продуктивен. Вероятността за такъв гладък ход обикновено се засилва с броя на холот­ропните сеанси.

В повечето случаи обаче хипервентилацията води до пър­вите повече или по-малко драматични преживелищни пос­ледователности под формата на интензивни емоции и пси­хосоматични прояви. Преди да обсъдя използването на ди­шането за терапевтични цели, ми се струва подходящо и необходимо (особено за читателите с медицинско образова­ние) да дискутирам накратко определени погрешни разби­рания за хипервентилацията, които, изглежда, са дълбоко вкоренени в западния медицински модел. Учебниците по физиология на дишането описват т. нар. хипервентилационен синдром: предполагаемо стандартна и задължителна физиологична реакция на учестеното дишане. Тук спадат най-вече прословутите карпопедални спазми: подобни на тези при тетануса контракции на ръцете и краката.

Симптомите на хипервентилационния синдром обик­новено се разглеждат в патологичен контекст и се обясня­ват от гледна точка на биохимичните промени в състава на кръвта, например увеличената алкалност и намалената йонизация на калция. Известно е, че определени психиат­рични пациенти са склонни да развиват спонтанни епизо­ди на хипервентилация с драматични емоционални и пси­хосоматични прояви. Това е особено често срещано при па­циентите с хистерия. Типичният подход към тези епизоди е да се предписват транквиланти, интравенозно да се влива калций и да се диша в книжна торба, за да се предотврати намаляването на белодробния въглероден двуокис.

Ние сме провели сеанси по холотропно дишане с хиля­ди хора и сме установили, че това разбиране за ефектите от хипервентилацията е неправилно. Има много хора, при ко­ито дори интензивна хипервентилация в продължение на дълго време не води до класическия хипервентилационен синдром, а до прогресивна релаксация, силни сексуални чув­ства и дори мистични преживявания. Други развиват на­прежение в различни части на тялото, но моделите са мно­го различни от карпопедалните спазми. Нещо повече: про­дължителната хипервентилация не води до прогресивно уве­личаване на това напрежение, а до оргазмена кулминация, следвана от дълбока релаксация, като последователността обикновено следва модел, наподобяващ сексуалния оргазъм.

Освен това при многократните холотропни сеанси съ­ществува обща тенденция към прогресивно намаляване на цялостното количество мускулно напрежение и различни емоции. Това, което сякаш се случва в този процес, е, че организмът е склонен да реагира на променената биохи­мична ситуация, като изважда на повърхността - в някак­ви повече или по-малко стереотипни модели - различни ви­дове старо, дълбоко вкоренено напрежение и се освобожда­ва от тях чрез периферно изпразване. Това елиминиране или редуциране на натрупаната енергия по време на холо­тропните сеанси може да стане по два различни начина.

Първият е под формата на катарзис и отреагиране, ко­ито включват тремор, тикове, интензивни телесни движе­ния, кашляне, гадене, повръщане, крясъци и други типове вокално изразяване или засилена активност на автономна­та нервна система. Това е механизъм, който е добре извес­тен в традиционната психиатрия от времето, когато Зиг­мунд Фройд и Йозеф Бройер (Freud & Breuer 1936) публику­ват изследванията си върху хистерията. Той се използва в традиционната психиатрия и особено в лечението на трав­матични емоционални неврози и е много често срещан в новите преживелищни психотерапии, например неорайхи­анската, гещалт- и първичната терапия. Когато не се огра­ничава до биографичното равнище и му се позволи да про­дължи напред към перинаталните и трансперсоналните об­ласти, това е ефективен терапевтичен механизъм и средст­во за намаляване на емоционалното и психосоматичното напрежение.

Вторият механизъм представлява принцип, които е нов в психиатрията и психотерапията и, изглежда, в много от­ношения е дори още по-ефективен и интересен. Тук дълбо­кото напрежение излиза на повърхността под формата на продължителни контракции и спазми. Чрез поддържането на такова непрестанно мускулно напрежение за дълги пе­риоди от време организмът консумира огромни количест­ва натрупана енергия и опростява функционирането си, ка­то се освобождава от тях.

Двата механизма имат своите паралели в спортната физиология, където е добре известно, че е възможно да се работи и да се тренират мускулите по два различни начина - изотоничен55 и изометричен56. Както показват имената им, по време на изотоничните упражнения напрежението на мускулите остава постоянно, докато дължината им ва­рира, а при изометричните упражнения се променя напре­жението, но дължината на мускулите остава еднаква До­бър пример за изотонична дейност е боксът, докато вдига­нето на тежести определено е изометрично. Независимо от външните си различия тези два механизма имат много об­щи неща и в холотропната терапия много ефективно се до­пълват взаимно

Типичен резултат от добрия холотропен сеанс е дълбо­кото емоционално освобождаване и физическото отпуска­не много пациенти споделят, че се чувстват по-релаксира­ни отвсякога. Следователно продължителната хипервенги­лация в крайна сметка представлява изключително силен и ефективен метод за намаляване на стреса и води до емоци­онално и психосоматично изцеляване. Спонтанните епизо­ди на хипервентилация при психиатрични пациенти могат да се разглеждат като опити за себеизцеляване. Това е раз­бирането, откривано в духовната литература В сидха йога и в Кундалини йога преднамерената хипервентилация (баст­рика) се използва като една от техниките за медитация, а епизоди на учестено дишане често се появяват спонтанно като проява на шакти57 (или активираната енергия Кунда­лини), наричана крия58. Тези наблюдения подсказват, че спонтанните епизоди на учестено дишане, появяващи се при психиатричните пациенти, би трябвало да се подкрепят, а не да се потискат на всяка цена.

Природата и ходът на холотропните сеанси варират зна­чително при отделните хора и при един и същ човек в раз­личните сеанси. Както споменах по-рано, за някои лица пре­живяването може да премине от началото до края без ни­какви емоционални или психосоматични разстройства. В повечето случаи обаче хипервентилацията (първоначално) води до повече или по-малко драматични преживелищни последователности. След интервал, който е строго индиви­дуален, човекът започва да преживява силни емоции и раз­вива стереотипни модели на мускулно „брониране”

Наблюдаваните в този контекст емоционални качест­ва могат да покриват широк спектър. Най-често срещаните са гневът и агресията, тревожността, тъгата и депресията, чувствата на провал и малоценност, вината и отвращение­то. Наред с мускулното напрежение физическите прояви включват главоболие и болки в различни части на тялото, гадене и повръщане, задавяне, твърде обилно слюнкоотде­ляне, изпотяване, сексуални чувства и най-различни мотор­ни движения.




Сподели с приятели:
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   ...   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница