Приключението да откриеш себе се Станислав Гроф въведение



страница18/19
Дата01.02.2017
Размер4.12 Mb.
Размер4.12 Mb.
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19

Ритуална и терапевтична употреба на психеделичните вещества

Антрополозите, които са изучавали ритуалната употре­ба на психеделиците в различни местни култури, са описа­ли широк спектър от необикновени твърдения, свързани с тези вещества. Сред тях са диагностицирането на болести и емоционалното или психосоматичното изцеляване, общува­нето със света на духовете, предшествениците, божества и демони, черната магия и омагьосването, връщането към собствените корени, отварянето на екстрасензорните кана­ли на възприятието (телепатия, ясновидство, психометрия, астрална проекция), трансцендентността на смъртта с по­следващата загуба на страха от умирането, фундаментал­ната лична трансформация и обновление, единението с при­родните сили, животните и растителния живот, засилване­то на социалната сплотеност в общността и други.

Имайки предвид огромното разнообразие и обхват на тези явления, повечето от които се простират отвъд кон­цептуалната рамка на традиционната психология и фило­софията на западната наука, не е изненадващо, че западни­те учени и образованите лаици са склонни да приемат тези твърдения много скептично. Същевременно обаче лабора­торните и клиничните изследвания върху психеделичните вещества през златната ера през 50-те и 60-те години на XX в. носят неочаквано потвърждение на убежденията за ефектите на психеделиците, поддържани от древните и тy-земните култури, като едновременно с това подкопават много от фундаменталните допускания и основните принципи на Нютоново-картезианската наука.

Първата стъпка в тази посока е признанието, че основ­ните психеделици не създават специфични фармакологич­ни състояния (токсични психози), а са неспецифични усил­ватели на умствените процеси. Изследването на човешка­та психика с тези мощни катализиращи агенти е показало отвъд всяко съмнение, че биографичният модел, разрабо­тен от Фройдовата „дълбинна” психология, едва достига до повърхността на психичната динамика. За да се обяснят всички необикновени преживявания и наблюдения в пси­хеделичните състояния, е необходимо да се разработи сил­но разширена картография на човешката психика. Тя беше описана в първата част на книгата с помощта на много клинични примери и може да се използва като обединява­ща концептуална рамка, която хвърля нова светлина върху богатия свят на психеделичните наблюдения и ги поставя под общ знаменател.

Новият модел е толкова всеобхватен, че включва всич­ки или почти всички явления, описани в различни истори­чески периоди и страни по света в ситуации, включващи психеделици. Същевременно различните културни и исто­рически рамки подчертават и култивират дадени специфич­ни преживелищни области и техните комбинации. Напри­мер древните загадки на смъртта и прераждането, да ре­чем Елевсинските мистерии, които са били провеждани в продължение на повече от две хилядолетия в Гърция, изг­лежда се фокусират върху фундаменталната трансформация, свързана с перинаталната динамика: конфронтация със смъртта, трансцендентност и възникващите в резултат про­мени в собственото преживяване на живота, ценностната йерархия и взаимоотношенията с Космоса. Тези промени са дълбоко свързани със загубата на страха от смъртта. Уей­сън. Хофман и Рък събират в книгата си Road to Eleusis (Път към Елевсин) впечатляващи свидетелства, внушава­щи, че използваният в Елевсин свещен елексир кикеон е съ­държал производни на моравото рогче, които са химически сходни на ЛСД (Wasson, Hofmann & Ruck 1978).

Така наречените rites de passage - внушителни ритуални събития, осъществявани от различни туземни култури по времето на съществени биологични и социални преходи -се центрират около триадата раждане-секс-умиране и включ­ват преживявания, характерни за третата перинатална мат­рица (БПМ III). В този контекст инициатите преминават през разтърсващи преживявания на психологическа смърт и прераждане, които след това обикновено се интерпрети­рат като умиране на старата биологична или социална ро­ля и раждане в нова роля. Например в ритуалите в пуберте­та момчетата и момичетата се разглеждат като умиращи в ролята на деца и раждащи се като възрастни. Освен това различните култури подчертават различни трансперсонал­ни области на преживяванията като части от символния контекст на тези ритуали, например космологичните мито­логични теми, възвръщането на наследството от дедите, връзката с някакво животно-тотем, участието на конкрет­ни божества или демони в ритуалите и т. н.

По време на „шаманската болест”, която бележи нача­лото на „кариерата” на много шамани, преживяванията обикновено се доминират от силни перинатални елементи. Процесът на умиране и прераждане приема формата на сли­зане в подземното царство, мъчения, разчленяване и уни­щожаване от демони и след това изкачване отново на земя­та. Свързаните трансперсонални преживявания обикнове­но се фокусират върху елементите на природата - дълбока връзка с космически сили, животни и животински духове, растителния живот и дори неодушевените предмети. Раз­витието на екстрасензорно възприятие, творческо вдъхно­вение и способността да се диагностицират и лекуват боле­стите са допълнителни типични трансперсонални спътни­ци на фундаменталните и добре интегрирани шамански пре­живявания.

Някои други ритуални рамки осветляват други типове трансперсонални преживявания, например общуването или дори обладаването от божества или демони и други архе­типни същества, изцеляването, опосредствано от духове-во­дачи или животински помощници, различни форми на па­рапсихологически явления и расови или колективни пре­живявания. Тук културният и социалният контекст и из­ползваните техники, изглежда, осигуряват селективни ка­нали към различни равнища и области на описаната по-рано картография Преживяванията на дълбока емпатия или смислена връзка с другите и чувството за принадлеж­ност към групата често могат да се наблюдават след мощ­ни перинатални преживявания, както и във връзка с раз­лични типове трансперсонални явления.

Важно е да се подчертае, че описаните по-горе прежи­вявания, характерни за загадките на смъртта и преражда­нето, ритуалите по преминаване от един статус в друг, ша­манската „болест” и другите ритуални ситуации, се появя­ват в контекста както на използване на психеделични ма­териали, така и на силни нефармакологични средства. То­ва подкрепя основната ми теза в тази книга, че по принцип няма разлика между психеделичното преживяване и НСС, предизвикани чрез други техники, например чрез холотроп­но дишане, пеене и биене на барабани, трансово танцуване, медитация и други.

По-горе вече споменах, че психеделичните изследвания като цяло са потвърдили твърденията относно психеделич­ните състояния, изказвани от различни незападни култури. Съвременните психолози, психиатри и антрополози се изп­равят пред предизвикателството да интерпретират тези наб­людения така, че да станат консонантни на днешната за­падна психология и философия на науката. Имайки пред­вид основното послание на тази книга, разглеждането как твърденията за изцелителния потенциал на психеделични­те вещества са издържали на проверката на съвременните изследвания представлява специален интерес.

Често разтърсващите и дълбоки ефекти на психедели­ците върху изследваните лица в лабораторията и в клинич­на среда естествено подсказват възможността те да са по­лезни като терапевтични агенти. По някаква причина този път не е бил изследван през първата вълна на интереса към психеделиците в началото на XX в., когато експериментите са се фокусирали предимно върху мескалина. Общото раз­бира нане за ефектите от този наркотик по онова време е, че то предизвиква токсична психоза - състояние, което не пред­ставлява терапевтичен интерес.

Възможността за терапевтична употреба на ЛСД за пръв път е предложена от Кондро през 1949 г. - само две години, след като Стол публикува в Швейцария първото научно изследване върху ЛСД (Condrau 1949). В началото на 50-те години няколко изследователи независимо един от друг препоръчват ЛСД като помощно средство при психотера­пията, което може да задълбочи и да интензифицира тера­певтичния процес. Пионерите на този подход са Буш и Джонсън (Busch & Johnson 1950) и Еибрамсън (Abramson 1955) в САЩ. Сандисън, Спенсър и Уайтлоу (Sandison, Spen­cer & Whitelaw 1954) в Англия и Фредеркинг (Frederking 1953) в Западна Германия.

Ранните публикации на тези изследователи привличат значително внимание и стимулират психиатрите и психо­лозите в различни страни по света да провеждат свои тера­певтични експерименти с ЛСД и с други психеделици. Мно­го от статиите, публикувани в период от около двадесет го­дини, потвърждават първоначалните твърдения, че психе­делиците биха могли да ускорят психотерапевтичния про­цес и да съкратят времето, необходимо за лечението на раз­лични емоционални и психосоматични разстройства.

Освен това се появяват многобройни изследвания, со­чещи, че подпомаганата с ЛСД психотерапия може да „дос­тигне” до определени категории психиатрични пациенти, които обикновено се смятат за лоши кандидати за психоа­нализа и други типове психотерапия. Много отделни изсле­дователи и терапевтични екипи докладват различни степе­ни на успех с хронични алкохолици, наркомани, социопати, криминални психопати, лица с полови отклонения и таки­ва, страдащи от сериозни характерови разстройства.

В началото на 60-те години е открита нова и вдъхновя­ваща област за психеделичната психотерапия: грижите за пациенти с терминални онкологични и някои други неле­чими болести. Изследвания на умиращи пациенти сочат, че този подход може да донесе не само облекчение на емоцио­налното страдание и на силните физически болки, свърза­ни с рака, но и драматично да трансформира концепцията за смъртта и промяната на нагласите към умирането (Grof & Halifax 1977).

Усилията да се използват ЛСД и други психеделици в лечението на емоционалните разстройства сега вече имат повече от 30-годишна история. От появата на ранните кли­нични отчети много време и енергия са били инвестирани в изследване на техния терапевтичен потенциал и по тема­та са публикувани стотици професионални статии. Както би трябвало да се очаква във всяка нова област с такава огромна сложност и революционно значение, историята на психеделичната терапия има своя дял проби и грешки.

През последните трийсет години са били предлагани и проверявани много и различни техники за терапевтична употреба на ЛСД и други психеделици. Някои от тях не из­държат на проверката на времето и са изоставени. Извест­на част са усъвършенствани, модифицирани и приети от други терапевти в по-софистицирани лечебни процедури. От­въд обхвата на настоящото изложение е да се опитвам да проследя този сложен процес през различните му етапи. Ин­тересуващият се читател може да открие по-пълно обсъж­дане по темата в книгата ми LSD Psychotherapy (ЛСД психо­терапия) (Grof, 1980). В този контекст ще се опитам само накратко да направя критичен преглед на клиничната упот­реба на психеделиците, следвайки най-важните тенденции и фокусирайки се върху онези лечебни модалности, които заслужават внимание от гледна точка на съвременните поз­нания.

Сред подходите, които са изоставени, защото се оказ­ват твърде опростенчески и не оправдават сложността на ефектите на психеделиците, са тези, които разглеждат по­добни вещества просто като още една група химически аген­ти и искат да използват фармакологичните им свойства. Тук спадат опитите да се използва ЛСД като антидепре­сант, като предизвикващо шок съединение, агент за отреа­гиране или наркотик, който може да активира хронични и стационарни клинични състояния и да ги направи по-реак­тивни на традиционното психиатрично лечение.

Изследователите, които поддържат доверието си в пси­хеделичната терапия въпреки различните противоречиви публикации в началото, стигат до заключението, че психе­делиците са повече или по-малко неспецифични усилватели и че терапевтичният успех в решаваща степен зависи от разнообразни фактори с нефармакологична природа (извън­фармакологични променливи). Най-важните сред тях са лич­ностната структура на пациента, личността на терапевта, терапевтичното взаимоотношение, природата и степента на конкретната психотерапевтични помощ и физическият и междуличностният контекст на сеанса.

Всичко, което психеделични вещества могат да напра­вят сами по себе си, е да активират психиката и да опосред­стват появата на несъзнавано и надсъзнавано съдържание в съзнанието. Следователно дали този процес ще е терапев­тичен или деструктивен и дезорганизиращ се определя от цял спектър други фактори, които нямат нищо общо с фар­макологичните ефекти на тези съединения. Тъй като фак­торите на средата и обстановката са толкова важни, просто от прилагането на психеделици не бива да се очакват ни­какви магически резултати: те винаги трябва да се използ­ват в рамките на комплексна психотерапевтична програма.

Дори ако стесним терапевтичната употреба на психе­делиците до използването на тези вещества в контекста на психотерапията, двата елемента могат да се комбинират по много и различни начини, като някои от тях са по-ефек­тивни от други. Сред по-малко интересните възможности е използването на малки дози за подпомагане на психотерапевтичния процес, спорадични психеделични сеанси в хода на немедикаментозна психотерапия за преодоляване на за­щитите и съпротивите, използване на малки дози в групо­ва психотерапия и комбинация от хипноза и психеделици, или хипноделична терапия (Levine & Ludwig 1967). Двете техники за подпомагана с наркотици психотерапия, които са получили най-голямо внимание и са най-интересни, са психолитичното и психеделичното лечение.

Психолитична терапия. Терминът „психолитичен” е съз­даден от британския изследовател и пионер на ЛСД тера­пията Роналд А. Сандисън. Коренът литичен (от гръцкото lysis = разтваряне) внушава процес на освобождаване на нап­режението или разрешаване на конфликтите в психиката. На теория и на практика този лечебен метод представлява модификация и разширение на Фройдовата анализа и включва прилагане на цяла серия (15-100) средни дози пси­хеделици на интервал от една до две седмици.

Психолитичната терапия представлява постепенно из­следване на все по-дълбоки нива на несъзнаваното. Тера­певтът обикновено присъства в рамките на няколко часа в кулминационния период на сеансите, осигурявайки подкрепа и специфични интерпретации, когато е необходимо. Всич­ки явления, които се появяват по време на психеделичните сеанси или в свободните от дрога интервали между тях, се разглеждат през призмата на основните Фройдови терапев­тични принципи.



Психеделична терапия. Терминът „психеделичен” за пръв път е предложен от психиатъра и изследователя на ЛСД Хъмфри Озмънд и е вдъхновен от неговата кореспон­денция с Олдъс Хъксли. Той буквално означава „проявя­ващ разума” (извлечено от гръцкото psyche и delein = карам да се прояви). Психеделичната терапия се различава в ня­колко съществени отношения от психолитичния подход. Ос­новната й цел е да създаде оптимални условия за пациента да има дълбоко трансформационно преживяване с транс­цендентална природа. За повечето пациенти това приема формата на преживяване на смърт на егото и прераждане с последващи чувства на космическо единство и други типо­ве трансперсонални явления.

Сред факторите, които подпомагат подобно преживя­ване, са специалната подготовка, използването на големи дози психеделици, интернализацията на процеса чрез изпол­зването на „капаци за очи”, стереофоничната музика, сви­рена по време на сеанса, и ударението върху духовността, изкуството и природната красота на обстановката и среда­та. Вербалната размяна на реплики е ограничена до перио­дите преди сеансите и след тях: по време на самия сеанс с използване на психеделици говоренето не се насърчава, тъй като пречи на дълбочината на емоционалното и психосо­матичното себеизследване. Психеделичните терапевти не вярват в поразителните и добре разположени във времето вербални тълкувания или в друга намеса, отразяваща сис­темата от убеждения на определена терапевтична школа. Те насърчават пациента да се откаже от обичайните си за­щити и да се предаде на спонтанния изцелителен потенци­ал на по-дълбоката динамика на психиката.

Повечето от психиатрите и психолозите, които провеж­дат клинични изследвания с психеделици, са клонели или към психолитичната, или към психеделичната лечебна мо­далност. По мое мнение и двата подхода, практикувани в чист вид, имат определени недостатъци. В психолитичната терапия това са теоретичното ограничение до биографич­ната концептуална рамка на Фройдовата психоанализа, неп­ризнаването на перинаталните и трансперсоналните изме­рения на психиката и екстернализацията на процеса с пре­комерната употреба на вербални тактики.

Обратното, в психеделичната терапия не се обръща дос­татъчно внимание на биографичния материал, когато той се появи в сеансите, и твърде много се очаква от едно-един­ствено трансформационно преживяване. Макар че използ­ването на „една всепоглъщаща доза”, характеризиращо пси­хеделичната терапия, обикновено е много ефективно при алкохолици, наркомани, депресивни пациенти и лица, уми­ращи от рак, основните терапевтични промени у пациенти­те, страдащи от различни психоневрози, психосоматични заболявания и характерови разстройства, обикновено изис­кват системна работа в цяла серия от психеделични сеанси.

В следващата част ще опиша формата на подпомага­ната от психеделици психотерапия, за която в моята кли­нична работа съм открил, че е най-ефективна. Този подход комбинира предимствата на психолитичната и психеделич­ната терапия и избягва техните недостатъци. Основните й принципи са много подобни на тези на холотропната тера­пия, която беше описана подробно в предишна глава. Чита­телят не бива да се изненадва от това, тъй като холотроп­ното дишане концептуално и философски е пряко производно на клиничната работа с психеделични вещества.

Принципи на ЛСД-терапията

Процедурата на психеделичното лечение се състои от три отделни, но взаимосвързани фази. Първата от тях е под­готвителният период: той включва серия от интервюта без използване на психеделици, през които пациентът се под­готвя за психеделичното преживяване. Времето, което е не­обходимо за постигането на тази цел, зависи от природата на проблема, от личността на пациента, от използваното наркотично вещество и от някои други фактори. Целта на тази фаза е да се получи достатъчно информация за природата ма емоционалните трудности и за биографията на пациент а. Още по-решаваща задача е да се развие отношение на доверие между терапевта и пациента, което е най-важ­ният фактор, определящ хода и резултата от сеанса.

Когато тези цели са били постигнати, трябва да се нас­рочи специална среща, за да се обсъдят специфичните въп­роси, свързани със сеанса с психеделично вещество. Те включват подробна информация за ефектите от наркотика, които ще се приложи, потенциалните ползи и рисковете от него и типовете преживявания, които той може да предиз­вика. По това време терапевтът трябва да обясни на паци­ента философията на лечението, общата му стратегия и пра­вилата за провеждане на психеделичните сеанси. В края на тази среща пациентът трябва да подпише формуляр, в кой­то изразява информираното си съгласие да участва.

Втората фаза е самият психеделичен сеанс. Тя трябва да се провежда в защитена среда, в която пациентът не е разсейван от външни влияния и на свой ред има неограни­чена свобода на пълен израз на чувствата си, ако това е необходимо. Обстановката би трябвало да прилича на дом, да е удобно и красиво обзаведена. Ако е възможно, мястото трябва да се намира сред красива природа, тъй като връща­нето към природата е важен аспект от психеделичното пре­живяване. Наблизо е необходимо да има тоалетна и баня. Тъй като музиката е важна част от психеделичната тера­пия, добра музикална апаратура и богата колекция от запи­си и плочи са стандартни и абсолютно необходими вещи във всеки кабинет за психеделична терапия.

Преди психеделичния сеанс пациентът трябва да пости или да е е ял само нещо много леко. Постът подпомага НСС и намалява случаите на стомашно-чревни проблеми. Тихи­ят, спокоен и посветен на медитацията период непосредст­вено преди сеанса е за предпочитане пред стресиращите и хаотични действия. След прилагането на психеделичното вещество пациентът трябва да остане в легнало положение с капаци на очите и със слушалки през по-голямата част от фармакологичното действие на веществото. Докато дозите са малки е възможно той да има приятни екстернализира­ни сеанси, през които държи очите си отворени. Това е осо­бено вярно за амфетаминните психеделици като MDA или MDMA. Те могат да засилят сетивното възприемане на сре­дата, да задълбочат междуличностните отношения и да до­ведат до одухотворяване на всекидневието. Когато се из­ползват по-големи дози обаче, интернализираните сеанси по принцип са много по-дълбоки и по-малко объркващи: те способстват за по-доброто интегриране на преживяването. Основното правило за безопасност при психеделичните се­анси е, че целият материал, който е освободен от несъзна­ваното, трябва да се посрещне, напълно да се преживее и да се интегрира. Това условие не се удовлетворява в екстерна­лизираните сеанси, където се намесват различни сетивни разсейващи фактори, които пречат на осъзнаването на по-дълбокия процес.

По време на интензивни психеделични преживявания вербалната размяна се поддържа минимална. Пациентът държи очите си затворени през по-голямата част от сеанса с изключение на паузите, в които отива до тоалетната. В идеалния случай екипът от мъж и жена терапевти посве­щава вниманието си на пациента през целия сеанс. Поне един от тях трябва винаги да присъства, за да сменя музи­ката, да удовлетворява потребностите на пациента, да пред­лага подкрепа, ако е необходимо, и да се грижи за всички аспекти на външната реалност.

Непрекъснатото присъствие на терапевтите е същест­вена предпоставка за доброто и безопасно психеделично пре­живяване дори когато някой неусложнен сеанс изисква от тях минимална намеса. Те избират подходящата музика спо­ред природата на преживяването на пациента, проверяват как се чувства на всеки половин час, носят вода, носни кър­пички или найлонови торби, ако е необходимо, и му пома­гат в банята, ако той се нуждае от помощ.

В пиковите часове специфични интервенции се изиск­ват само ако пациентът се съпротивлява на преживяване­то, отказва да остане с капаците за очи и със слушалките и демонстрира склонност да проектира и да отреагира. Опи­санието на тези ситуации и обсъждане на подходящите ин­тервенции могат да се открият в моята книга LSD Psycho­therapy (ЛСД психотерапия) (Grof 1980).

По времето, когато фармакологичните ефекти на пси­хеделичното вещество отшумяват, терапевтите трябва да разговарят с пациента, за да си изградят представа за приро­дата на неговото преживяване. В повечето случаи сеансът достига до спонтанен завършек с добро разрешаване на всички въпроси, повдигнати през този ден. Обстойните раз­говори за преживяването към края на сеанса или на след­ващия ден подпомагат интеграцията. Освен това писането на отчет, рисуването или медитацията са много полезни в това отношение.

Ако липсва разрешаване по времето, когато фармако­логичните ефекти избледняват, нерядко е необходима ак­тивна намеса. Тук терапевтите могат да използват техни­ката на холотропната терапия, описана по-рано. По-кратък период на учестено дишане, комбиниран с фокусирана ра­бота върху тялото на местата, в които има енергиен бло­каж, обикновено води до бързо разрешаване на всякакви остатъчни емоционални или психосоматични проблеми. Ако е необходимо, „разриващата” работа продължава на след­ващия ден, докато не се постигне добра интеграция.

В типичния случай третата фаза - работата след сеанса -се състои от интервюта без използване на психеделици, в които пациентът обсъжда преживяването с терапевта (те­рапевтите) и изследва как най-добре може да го интегрира във всекидневния си живот. Груповото взаимодействие или различни художествени изрази на психеделичното прежи­вяване са допълнителни варианти. Както беше споменато по-горе, от време на време са необходими емпирични сеан­си или работа върху тялото без използването на психеде­лични вещества. В екстремалните случаи може да е нало­жително да се насрочи друга психеделичен сеанс до една седмица, за да се довърши незавършеният гещалт. В идеал­ния случай ходът на психеделичната терапия трябва да включва ситуация с отворен край, в която броят сеанси не е a priori ограничен от изследователския план или от някак­ви други фактори. Терапевтът и клиентът следва да могат да използват преценката си и да планират допълнителен сеанс, ако и когато е необходимо. Като цяло, „разриваща­та” работа винаги е за предпочитане пред транквилантите, които при тези обстоятелства обикновено замразяват про­цеса на трудните му етапи и предотвратяват разрешаване­то.

Психеделичните вещества са изключително силни сред­ства за откриване на дълбините на несъзнаваното и висо­тите на свръхсъзнаваното. Те имат огромен позитивен по­тенциал, но могат да предизвикват сериозна опасност в за­висимост от обстоятелствата. Към работата с тях трябва да се подхожда много сериозно и с уважение. Както показ­ва историята на психеделичното движение, изследванията в тази област понякога поставят опасни капани не само за изследваните лица, но и за опитните изследователи. Ако някога психеделиците се използват отново в клиничната практика, е задължително тяхната употреба да става в кон­текста на екипна работа с контрол от страна на колегите и с взаимна супервизия.

Макар че по принцип не е толкова дълбока, колкото психеделичните сеанси с големи дози ЛСД или псилоцибин, холотропната терапия осигурява достъп до подобни прежи­велищни територии и до забележителни изцелителни меха­низми, фактът, че преживяванията се развиват постепен­но и се генерират от нестихващите усилия на пациента, пра­ви подхода много по-безопасен и лесно приложим в широк мащаб. Ако в бъдеще психеделичната работа отново стане възможна, холотропната терапия може да е много полезна подготовка както за психеделичните терапевти, така и за пациентите. След като са свикнали и се чувстват удобно с различни силни емоционални и психосоматични прояви, те ще възприемат въвеждането на психеделичен катализатор в лечебната ситуация като логическа и полезна стъпка.

Тази ситуация ще се различава от условията през 50-те години, когато появата на ЛСД завари повечето професио­налисти напълно неподготвени. Привикнали към еднооб­разната атмосфера на фройдистките свободни асоциации, интервютата лице в лице или бихевиористичното снемане на обуславянето и хванати в усмирителната риза на Нюто­ново-картезианската парадигма, те бяха неспособни да аси­милират чуждия свят на ЛСД-явленията в теорията и прак­тиката си. Каквото и да става в бъдеще с психеделичната терапия сама по себе си, е трудно да се пренебрегне фактът, че подобни предизвикателни наблюдения не изискват стран­ни и екзотични наркотици, а могат да се задействат с таки­ва прости средства като дишането и звука. Би трябвало да е само въпрос на време, докато този факт се признае и пос­ледствията ще революционизират психиатрията, психоло­гията и психотерапията.

Представената до тук дискусия се фокусираше върху ня­кои много общи принципи на терапевтичната работа с пси­хеделични вещества. Макар че активират по относително неспецифичен начин биографичните, перинаталните и тран­сперсоналните преживелищни сфери в човешката психика, те се различават в определени аспекти на своето фармако­логично действие и в селективното ударение върху някои параметри на психеделичното преживяване. На следващи­те страници бих искал да добавя няколко конкретни бележ­ки за най-важните вещества, които са били изследвани в психотерапевтичната работа.

След няколко десетилетия клинични изследвания ЛСД-25 (диетиламид на лизергиновата киселина) остава най-забе­лежителното и интересното от всички психеделични вещес­тва. Неговата невероятна ефикасност и биологична безо­пасност е безпрецедентна сред другите психоактивни вещес­тва. Дори толкова малка доза като 25 микрограма (мили­онни части от грама) може да предизвика забележими пси­хологически промени, които продължават 6-8 часа. Опти­малната доза за описаната по-горе терапевтична процеду­ра е между 250 и 500 mcg. Основният недостатък на ЛСД е, че при големи дози той понякога може да води до дълбоко дезорганизиращи преживявания, които при погрешните об­стоятелства и без експертно ръководство биха могли да пре­дизвикват опасно отреагиране.



Псилоцибинът - чистият алкалоид от мексиканските свещени гъби, по ефект е много подобен на ЛСД. Както изследователите, провеждащи „двойно слепи” експеримен­ти, така и опитните изследвани лица установяват, че им е трудно да разграничат тези две вещества, освен по по-крат­кото време на действие при псилоцибина. Дозата, която из­глежда оптимална за терапевтични цели, е в обхвата от 25 до 34 mg. Независимо от факта, че месатекската курандера Мария Сабина приема лабораторната доза псилоцибин за валиден заместител на свещените гъби, много опитно из­следвани лица предпочитат естествения продукт. В психе­деличните кръгове пресните или изсушените гъби имат репутацията на най-лекото и деликатно вещество за промяна на съзнанието, което съществува. Те често са препоръчва­ни като идеално средство за въвеждане на неофитите в све­та на психеделичните вещества.

Мескалиновият сулфат - чистият елемент, отговорен за психеделичните ефекти на пейота - наподобява по дейст­вие на споменатите вече две вещества. Най-важната разли­ка, изглежда, е необикновеното богатство на цветове в мес­калиновите видения и честата поява на стомашно-чревни проблеми, особено гадене и повръщане. Мескалинът нико­га не е бил популярен като терапевтичен агент. Един от големите му недостатъци (освен стомашно-чревните стра­нични ефекти) е неговата токсичност и тесният безопасен обхват. Прилагането дори на дозите, които обикновено се използват в клиничната работа (150-500 mg), влияе върху черния дроб и причинява изразени промени в лаборатор­ните тестове. Токсичността на мескалина достига опасни нива, когато дозата доближи 1000 mg. Обратното, естестве­ният пейот има добра репутация сред индианците като ме­дицински агент. Той има толкова много медицински упот­реби, че прилича почти на панацея. Забележителният му из­целителен потенциал е признат дори от тези индианци, ко­ито се противопоставят на използването му в религиозни­те ритуали. Горчивият вкус на пейота и свойствата му да причинява гадене служат като самоограничаващ фактор, който контролира количеството на погълнатия материал.

От действащите за кратко време триптаминни произ­водни две заслужават специално внимание. Дипропилтира­минът (DPT) е бил системно изследван като помощно сред­ство в психотерапията на алкохолици и раковоболни паци­енти и е установено, че е сравним с ЛСД (Grof rt al. 1973; Ricjards et al. 1979). Подобно на всички триптаминни про­изводни, и той трябва да се прилага инжекционно: алтер­нативният начин чрез инхалация не се смята за достатъч­но предвидим, за да се използва в научни експерименти. Оптималните терапевтични дози са 75-125 rag и ефектът рязко спира след четири часа. 5-метоксu-DMT е вещество, интересно от терапевтична гледна точка, тъй като прави възможни силните и убедителни преживявания в хода са­мо на един час. В зависимост от дозата той може да се из-

ползва за биографична работа, перинатални и трансперсо­нални изследвания или за дълбоко трансформиращо пре­живяване с абсолютно абстрактна, безсъдържателна и въп­реки това всеобхватната природа, което изследваните лица често сравняват с Изначалната ясна светлина, описана в Тибетската книга на мъртвите

Сред аяуаскеро в северозападната част на Южна Аме­рика яге е известно като най-великото лекарство, което има еднакъв целебен ефект, независимо дали го поглъща паци­ентът или самият лечител. Усилията да се проверят тези твърдения в западен клиничен контекст обаче са ограниче­ни. Най-важното изследване на терапевтичните ефекти на яге и на хармалиновите алкалоиди принадлежат на Клау­дио Наранхо (Naranjo 1973). Той описва впечатляващи те­рапевтични промени в десет от неговите трийсет изследва­ни лица, които се вземали хармалин. Един вдъхновяващ ас­пект на хармалиновите алкалоиди е необичайно високият брой случаи с определени конкретни образи от колективно­то несъзнавано, особено големи котки, змии и голи черно­кожи жени. Те се появяват заедно с други по-обикновени преживявания, например преминаването през утробата, смъртта, видения за полови органи, космически гледки и други Ефективната доза хармалин според Шулгин е между 300 и 400 mg перорално.

Терапевтичните преживявания с ибогаина са също тол­кова ограничени, колкото и тези с хармалиновата група. Основният източник на данни отново е публикацията на Клаудио Наранхо, основана на 40 сеанса с 30 пациенти, из­ползващи или ибогаин, или екстракт от ибога (Naranjo 1973). Според него ибогаинът в повечето случаи извиква на по­върхността инстинктивната страна на психиката, както се вижда от преобладаването на агресивни и сексуални теми и образи на животни или примитивни хора. Оптималната доза за ибогаина, изглежда, е между 3 и 5 mg на килограм телесно тегло.

За разлика от ЛСД, които биологично е много безопа­сен, но може да има дълбоко разтърсващо психологическо влияние, психеделичните амфетамини (с изключение на DOM или STP) са психологически много безвредни, но фи­зиологичните им свойства могат да породят проблеми. Те имат тесен безопасен обхват и симпатомиметичните101 им ефекти ги правят потенциално опасни за хора със сърдеч­носъдови разстройства, особено сърдечна болест или хипер­тония. Повечето психеделични амфетамини (емпатогени) причиняват само минимални промени в сетивните възп­риятия и същевременно силно влияят върху емоционални­те реакции, стимулират философската мисъл и причиняват дълбоки духовни чувства. Те отварят каналите на емпатия­та и засилват чувството на свързаност с другите хора и с природната среда Могат да се използват ползотворно в гру­пи по изцяло или частично екстернализиран начин.

В последната вълна на професионалния и обществения интерес към MDMA („Адам” и „Екстази”) това вещество получи висока оценка като дрога на любовта, отваряща чак­рата на сърцето. Преди широкоразпространената му упот­реба да постави нащрек законодателите, които го включи­ха в „черния” списък, то се е използвало от много професи­оналисти с голям успех в брачното консултиране и в семей­ната терапия, както и като средство за възстановяване на вярата в човешките отношения (например при жертви на физическо малтретиране или изнасилване). Терапевтична­та работа с емпатогените изисква различен избор на музи­ка в сравнение с психотерапията с ЛСД или с псилоцибин. Нежната, деликатна и свободно течаща музика, изглежда, най-добре съответства на начина на действие на тези ве­щества. Два от емпатогените заслужават специално да се споменат: DOM, или STP, заради силата и изключителната продължителност на неговото действие (до седем дни) и 2-СВ, защото то комбинира общите емпатогенни ефекти с бога­ти промени в зрителните възприятия, което го поставя ня­къде между MDMA и ЛСД.

Кетаминният хидрохлорид - вещество, комбиниращо анестетични и психеделични свойства - е изключително ин­тересен от евристична гледна точка. Той дава достъп до изключително необикновени области на преживяванията, предлага забележителни философски и духовни откровения и опосредства вдъхновяващи прозрения за космическите процеси, от които е сътворена самата реалност. Недостатъкът му е, че изследваното лице се чувства силно дрогирано, има лоша координация и способността му за вербална ко­муникация, както и последващото възпроизвеждане са ви­димо влошени. Кетаминът освен това, изглежда, е най-мал­ко интересното психеделично вещество от терапевтична гледна точка, тъй като преживяването води до много крат­ка емоционална и психосоматична трансформация. Най-голямата му стойност е в дълбоката и продължителна промя­на на светогледа и в радикално новото разбиране на проце­са на умиране. Оптималната доза е около 1/10 до 1/6 от анестетичната доза, т. е между 100 и 150 mg мускулно. Му­зиката, използвана за кетаминните сеанси, трябва да е бав­на, експанзивна и „космическа” по природа, за да отразява качеството на преживяването.

Някои от недостатъците на кетамина биха могли да се преодолеят чрез отделянето на двата му оптично активни компонента Кетаминът е гроздов препарат, т. е. той е смес от декстро- и лаворотаторна фракция Предварителните кли­нични изследвания подскизирана светлина надясно и на­ляво. Тъй като тези компоненти могат да се отделят, е въз­можно психеделичните ефекти на кетамина да се изучават отделно от анестетичните.



Мескалин


Ибогаин


Хармин


Хармалин


Триптамини:

Диметилтриптамин (DMT) R1 = Η, R2 = Η, R3 = CH3

Диетилтриптамин (DET) R1 = H, R2 = Η, R3 = CH2CH3

Дипропилтриптамин (DPT) R1 = H, R2 = H, R3 = CH2CH2CHЗ

Буфотенин R1 = H, R2 = OH, R3 = CH3

5-метокси-DMT R1 = H, R2 = OCH, R3 = CH3

Псилоцибин R1 = OP(O)(OH)2, R2 = H, R3 = CH3

Псилоцин R1 = OH, R2 = H, R3 = CH3

Амфетаминни емпатогени

MDA




MDMA („Адам: „Екстази”)



Δ' тетрахндроканабинол (ГНС)

Кетамин



Сподели с приятели:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница