Пътят на Хавел или чехословашкият „дисидентски модел



страница1/5
Дата01.02.2017
Размер1.06 Mb.
Размер1.06 Mb.
  1   2   3   4   5

Пътят на Хавел или чехословашкият „дисидентски" модел
С въвеждането на по-добра система съвсем не се гарантира автоматически по-добър живот, дори обратно: единствено чрез по-добър живот е възможно изграждането на по-добра система.1

Вацлав Хавел


Въпросите за смисъла и целта на „дисидентството“ до днес като че ли нямат ясен отговор. Дебатът по темата „дисидентство“ в го­дините на прехода до голяма степен беше изместен в посока на до­казване заслугите на „дисидентите“ за рухването на социализма, в тяхната героизация и свръхценностна интерпретация. Митологизацията на дейността на „дисидентите“ става някак естествено, то е естествен спътник на еуфорията на отрицанието на социализма, обхванала обществата в Източна Европа след падането на Берлин­ската стена. Един от сериозните критици на тази митологична въл­на е чешкият „дисидент“ Емануил Мандлер. Той остро атакува строгата рамка, изкуствено създадена от самите „дисиденти“ след „нежната революция“, която очертава параметрите, в които може да се пише за „дисидентството“ в Чехословакия. Мандлер намира тази митологизация за напълно съзнателна и вижда целта й имен­но в стремежа да се изолират от властта всички, които преди 1989 г. са били извън „дисидентската" общност, която Жак Рупник на­рича „гето на честта“ 2. А самите ограничения за разказ и интер­претация на „дисидентството“ се употребяват - при това успешно от представителите на тази общност, за да им осигурят самостойно присъствие във властта.

Същностният въпрос - за резултатите от „дисидентската“ дейност. резултати, от които зависи подготвеността на голяма част от обществата в Източна Европа да съдействат за изграждане на демократичните структури и да живеят по правилата на демокрацията - остана страничен и като че ли неважен за днешния ден. По-скоро отговорът му, поне у нас, се изчерпва с недотам аргументираната констатация, че българите, за разлика от чехи, поляци и унгарци, са много по-неподготвени за този момент. Казано по друг начин, това означава, че ситуацията в Чехословакия, Полша и Унгария е значително по-добра.3 Доколко подобни изводи са основателни и може да се каже едва след опит за по-внимателно вглеждане в „дисидентската“ практика поне в една от тези бивши социалистики държави. Изборът е Чехословакия. Защото Чехословакия има своята емблематична 1968-а, защото Чехословакия има своята „Харта '77“ и хартисткото движение, защото Чехословакия има своята „нежна революция” от 1989 г. Защото всичко това в крайна сметка превърна Чехословакия в един от най-ярките и най-популярните „образи на протеста“, които Западът в продължение на десетилетия следеше, на които Западът се възхищаваше и които Западът, макар и индиректно, подкрепяше...


Изместването на центъра на дискусията не би било толкова значимо, ако не беше една от многобройните причини за смущаващите в някои отношения резултати от осъществените промени в бившигге социалистически страни в края на XX в.

А осъзнаването на цитираната по-горе мисъл на Хавел, изказана през 1978 г., е от изключителна важност. Защото тя по същество представя гледната точка на този безспорен идеолог на „дисидентството“ за основната цел и насока на „дисидентските движения”. Дейност, организираща усилието на най-будната част от обществото не към премахването на социализма и замяната му с демократична форма на управление, защото - смята той - такава промяна няма да осигури от само себе си по-добър живот на гражданите. А постоянното отстояване на истината и справедливостта, постоянната борба за спазване и подобряване на законите в со­циалистическата държава ще въздействат благотворно върху граж­данското общество, ще доведат до промени в нагласите на хората, които ще са подходящи за живот и реализация в една по-добра система.

Верността на тази теза се потвърждава и от българския опит в годините на прехода, в които живеем. Създаването на институцио­нална база на демократичното общество, когато не са достигнати достатъчно висока степен на гражданското съзнание при социализ­ма, достатъчно добър стандарт на живот, не доведе до добро функ­циониране на демократичния модел. Нещо повече. Липсата на за­щитни механизми и до известна степен пасивността на гражданите дадоха простор за проява на престъпност и корупция в размери, за­страшаващи устоите на демокрацията. Все по-осезаеми стават цен­ностната криза и ценностната безпътица. Все по-тревожно се усе­ща чувството за безперспективност...

Причината за това нерадостно състояние се корени и в не до­край успешните действия на „дисидентите” в близкото минало, действия, насочени според В. Хавел „не към промени вътре в сис­темата», а посветени на „реална ежедневна битка за по-добър живот „тук и сега“...4 Битка, водена от ограничен брой твор­чески личности, битка, в която мнозинството е преди всичко в ро­лята на наблюдател, а не на активен участник. Както и в не докрай успешните действия на доскорошния опозиционен елит. който в го­дините на постсоциализма влезе в нова роля - тази на управлява­щи. Роля, играна чрез недозирана смесица между морал и прагма­тизъм, между обществена съвест и личностен егоизъм, между об­ществен интерес и индивидуално преуспяване...

Така възможността за адекватно осмисляне на прехода зависи в немалка степен и от способността за обективен анализ и непред-убедено вглеждане в проблема „дисидентство“. За целта е необхо­дима известна корекция на досега съществуващите изследователски представи за „дисидентството“. Една от възможните посоки в това отношение е опитът за, макар и бегло, проследяване на чехословашкия път чрез пътя на емблематичната личност Вацлав Хавел.

В предговора към българското издание на биографичната книга на Еда Кризеова „Вацлав Хавел - поет и президент“5, книга, която е солиден източник на информация за чехословашкия „дисидентски” модел, известната наша поетеса и „дисидентка“ Блага Димитрова пише, че именно в нея е открила отговора на основния въпрос, който Западът и част от интелектуалците на Изтока настойчиво задават на ангажираните с актуалните обществени проблеми творци от Източна Европа: Защо се занимавате с политика и се отклонявате от същинското си творческо призвание?

Дали интелектуалците имат съзнанието, че се занимават с политика? Или просто тези творци са искрени и честни в отношението си към действителността и именно чрез тази искреност неизбежно стават (или започват да изглеждат, или тя ги прави) политически ангажирани в среда, изпълнена и излъчваща идеологически и дори научно обосновани послания, с които обаче най-малко се съобразява висшата партийна номенклатура. Разминаването между прокламации и социално-политическа реалност провокира критичния дух и творчество на част от духовния елит. Така се създават „друга култура“, паралелен свят, така във всяка отделна източноевропейска държава се формират групи от хора, които отказват да живеят в лъжа и които са готови да отстояват себе си и своите морално-политически и естетически ценности последователно през всичките години от средата на 50-те до края на 80-те, а немалко от тях и след това - в годините на прехода.

Точно такава представа има за себе си и своята дейност и Вацлав Хавел, който през 1984 г. в „Задочен разпит“ казва: „Аз съм писател и винаги съм схващал мисията си като дълг да казвам истината за света, в който живея, да свидетелствам за неговите ужаси и нищета, следователно по-скоро да предупреждавам, отколкото да давам напътствия. Да предлагаш нещо по-добро и да го осъществяваш на дело, това е по-скоро задача на политиката - а аз политик никога не съм бил и не съм искал да бъда. И като драматург винаги съм се придържал към принципа,че всеки зрител трябва сам да намери в себе си така нареченото решение, че само тогава то може да бъде вярно, че моята задача не е да му предлагам каквото и да било наготово.“ 6

Това е един от основните принципи на философията на модер­ната култура. Нейните представители до голяма степен избягват директната морализация, а проявяват своеобразна гражданска ак­тивност чрез естетическо себеизразяване и чрез отразяване на за­обикалящия свят с чувствителността, която хуманистичните лич­ности носят в себе си. Права е обаче Еда Кризеова, когато казва, че ,,критиката на политиката е също политика“. Така, неволно, но естествено, писатели, художници, театрали, кинотворци - изоб­що всички мислещи публични личности - упражняват успоредно с моралноценностното и политическо (то по неизбежност става по­литическо) въздействие.
Предизвикани размисли
Разказът на Еда Кризеова започва с интереса на Хавел към ав­тори от времето на Първата република и написаното от него есе, изцяло повлияно от езика на 20-те - 30-те години на XX в. В тази връзка тя казва: „ Сякаш авторът се опитва да хвърли мост над пропастта между петдесетте години и времето на Първата република, когато е роден и в чиято атмосфера е израснал в се­мейната среда.“ 7

„Периодът на Първата република” е онова магнетично за чехи и словаци време, без позоваването на което е невъзможно адекватно обяснение на чехословашкия „дисидентски“ модел. Двадесет годи­ни на последователно демократично развитие, двадесет години въз­ход на чехословашката държава и осезаем подем на чехословашка­та нация. В продължение на почти две десетилетия президентът Масарик е онзи митологизиран държавник, който успява да модерни­зира страната, без да я деморализира. Нещо повече. През всичките тези години той е неизменният нравствен авторитет, с който нация­та се съизмерва. И когато ситуацията коренно се променя, когато в края на 40-те години започва силовата съветизация на чехословаш­кото общество, същото това общество, след като преживява драма­та на промяната, има към какво да се стреми - да гради, макар и скрити, мостове между епохите. Защото има хора, които носят и пренасят семейния и личностен спомен през десетилетията.

Към тази група принадлежи Вацлав Хавел. Роден е на 5 ноември 1936 г. в Прага в семейство на баща - строителен предприемач и майка - дъщеря на дипломат от времето на Първата република. При този произход няколко са възможностите, които би могъл да избере за преживяване и реализация в новата обществена среда. Едната е да превърне себе си в мъченик. Втората - да се отрече от себе си и да стане апологет на новото време. Третата е тази, която всъщност избира - да живее пълноценно, отчитайки реалностите и намирайки възможност да се отстоява без риск от унищожение.

Така той прави същински интелектуален избор още преди да е завършил изграждането си като интелектуална личност.

Няма спор, че възможност за избор предлага всяко време, без значение колко несвободно е то. Изборът зависи от способността и желанието на личността да се адаптира, без да се обезличи. От възможността да отчете негативните дадености, но да продължи напред, като ги преодолява. Естествено едно е да разсъждаваме с късна дата върху евентуалните позиции, а съвсем друго, когато личността е в подобна нелека ситуация. Независимо от разбиращия подход към по­добна деликатна тема, трудно може да се приеме без смущение масовото оправдание, което срещаме в днешния ден за минали несполуки, чието обяснение се търси единствено в „тоталитарния“ комунистически режим и пречките, които той е създавал. Трябва да се има предвид, че в Чехословакия голяма част от „стария“ хуманитарен елит остава да работи и се реализира там, където той е заварен от промените Санккциите спрямо него - например уволненията на университетски преподаватели - са наложени едва след смазването на Пражката пролет от 1968 г. и в последвалите години на т. нар. „нормализация“.

Като произход и статукво Хавел принадлежи към младите безпартийни творци.

Но той успява още преди промените от края на 80-те да открие предимство във видимо негативните според социалистическите критерии биографични предопределености: ,,На привидно доста неизгодната комбинация от буржоазен произход и живот в комунистическа държава дължа това, че от самото начало имах възможност да виждам света, така да се каже, „отдолу», т. е. такъв, какъвто е в действителност, и това ми помогна да се предпазя от и евентуални илюзии или мистифицирани представи.“ 8

„Доволен е от орисията си“ - казва Еда Кризеова. Успял е да пре­върне орисията в шанс. Да превърнем орисията в шанс е и една от нелеките възможности в днешния ден.

Особено днес, когато сме свидетели как съвременното западно общество, макар и по други, цивилизационно-кризисни причини, е обречено да премине през част от колизиите, изживени от източно-европейците в годините на социализма. Тази тъжна прогноза е на­правена от Хавел още през 1978 г., когато задава своите риторични въпроси: ,,В края на краищата сивотата и празнотата на жи­вота в посттоталитарната система всъщност не са ли само карикатурно преобърнат образ на модерния живот въобще? Не разкриваме ли ние на Запада — макар по външни цивилизационни показатели да сме изостанали - скритата посока към която е тръгнал“. 9 И откритата посока, по която Източна Европа върви в края на XX в. Посоката, която издигна притеснително високо ро­лята на медиите, властта на силата над правото, предизвикала чув­ството за обезсмисляне на правото...

Пътят към „дисидентството“ Хавел започва още през учениче­ските си години, когато оформя себе си, от една страна, чрез кни­гите, открити в семейната библиотека, от друга - чрез общуването с видни писатели от „старата” генерация - т. нар. „Група'42”,10 които официално не публикуват, но редовно се събират в кафене „Славия”. Това са Иржи Коларж, Зденек Урбанек, Владимир Фука, Камил Лхотак, Ян Рихлик, Йозеф Хиршал.“11 Те пишат и разменят написаното помежду си, което в действителност е „живата“ форма на самиздат. Към тях някак естествено се присъединяват и офици­ално утвърждаващи се по-млади автори като Иржи Кубена, Йозеф Топол, Вера Линхартова, Милош Форман, Ян Забрана. Всички те стават приятелският кръг на Вацлав Хавел. Те са жизнени и устре­мени, те са вдъхновени и ентусиазирани, те търсят своята „друга“, не толкова идеологизирана, по-истинска творческа реализация. Така културното израстване, културната идентификация стават и първата опозиционна изява, чрез която по специфичен начин да се противодейства на властващите норми в обществото. Така още преди края на 50-те години Хавел познава добре Бекет и Йонеско, а любим автор му е Кафка, когото чувства особено близък заради абсурдизма. Именно тогава той открива и основната тема на своите пиеси - темата за псевдообновлението.

Политическата обстановка от средата на 50-те години нататък е добър фон за вглеждане и интерпретация по тази тема. След XX конгрес на КПСС е направен първият опит за някаква ревизия на сталиновия социализъм. Основният акцент е в критиката на силно репресивния модел на управление, но от него произтича и неизбежната либерализация в обществения живот и в социалния климат. Именно 1956-а е и годината на първите плахи проглеждания, годината на първите съмнения в избраната практическа реализация на социалистическата идея. Тези обстоятелства предизвикват известно раздвижване в цяла Източна Европа. Писателите комунисти в Чехословакия се опитват да преодолеят нормативната естетика на социалистическия реализъм и започват да отразяват нормалните проблеми, с които хората се сблъскват в ежедневието си. Излиза сп. „Кветен“ - списание на младите творци. Именно до него В. Хавел изпраща писмо, в което упреква ръководителите на Чехословашкия съюз на писателите (ЧСП), че не издават авторите от “Група '42”. Това писмо, публикувано в списанието, прави впечатление, името на Хавел е забелязано и той е поканен на конференцията на младите в замъка Добржиш - място, останало в съзнанието на съвременниците като „символ на лоялността и лакейщината им (на писателите - бел. на авт. - Н. Хр.), които проявяваха управниците и в замяна получаваха привилегии”.12 Там Хавел произнася реч, третираща по своеобразен начин темата за фалшивото обновление, която се превръща в център на дискусиите.

Ето как през 1984 г. в своя „Задочен разпит“ Хавел възсъздава атмосферата на тази конференция в Добржиш: „И едно интересно допълнение: много от онези, които тогава, преди тридесет години, водиха с мен след заседанията бурни нощни дебати, в които - успоредно с постепенното напиване - ту си посипваха главите с пепел, ту ме обвиняваха, че съм изневерил на социализма, отдавна вече са мои приятели и плуваме заедно в лодката „Самиздат (подч. м. - Н. Хр.). Трябва да кажа, че кривата на тяхното развитие ми вдъхва респект. Аз от самото начало бях свикнал да бъда малко ,,извън" (доколкото в определени периоди съм бил публично признаван, хвален и награждаван, приемал съм го по-скоро като изключение и грешка), затова изгнанието ми в началото на 70-те години не можеше чак толкова да ме засег­не. Но тези хора още с първите си стихове станаха галеници на властта, приемаше ги президентът, едва двадесетгодишни ги кичеха с държавни награди за литература, наистина се припича­ха на слънце. Затова и пропадането в пропастта за тях сигурно е било неизменно по-тежко. Постепенно те все пак прозряха, че в действителност това не е падане от висините в низините, а напротив — извисяване, макар и скъпо платено, към вътрешната свобода, към оная свобода, която тогава, в Добржиш, далеч не притежаваха“.13

Това са същите хора, с които през 70-те и 80-те години Хавел ще „дисидентства“.

Тук възниква фундаментален въпрос: Кой по принцип е спосо­бен да преодолява табутата, да противостои на фалша и неприем­ливите неща в обществото? Очевидният отговор е: този, който първо стриктно ги е спазвал и по този начин ги е опознал. Този, у когото е събудено съзнателното желание да ги коригира или видо­измени. Или да им противостои. Или просто да назове нещата, кои­то му се струват нередни.

Преминаването през официалните структури легитимира твор­ците и им осигурява публичност, твърде необходима в по-нататъш­ния им път.

През 1959-1960 г. В. Хавел работи в театър „АВС“, който изиг­рава за него същата роля като тази на групата на Коларж в кафене „Славия" - пренася „Първата република в днешния ден.14 От този момент почти до края на 60-те години животът му преминава в театъра. А театърът е онази институция, която оказва най-силно въздействие върху мнозинството граждани. Именно в театралната зала. при всяко представление се ,,обновява съзаклятието между актьорите и публиката”.15 Именно театърът постепенно става основно място за социално говорене и социално реагиране. Именно театърът е онова изкуство, в което творците си позволяват по-смело да експериментират. До голяма степен именно свързаността с театъра се оказва твърде решаваща за Хавел и неговото „дисидентство“.

През 60-те години той работи като сценичен работник, актьор и режисьар в един от малките пражки театри - „На забрадди“. Това е театърът, в който за първи път се поставят абсурдистки пиеси. Това и театърът, оценяван от властта като „екзистенциален, антисоциалистически и насочен срещу светоусещането на новия човек16. Това е театърът, който през 1962-1968 г. се доминира от директора Ян Гросман и от драматурга В. Хавел - хората, превърнали един от най-малките пражки театри в център на изкуството. Именно тук се поставят пиесите на Хавел „Градинско увеселение», „Служебно известие“ и „Затруднена възможност за съсредоточаване“.

В 60-те години театралните спектакли представят по най-ярък начин светоусещането на първото неидеологизирано поколение чехи и словаци, което израства извън политическата конфронтация на 50-те, което е много по-освободено и много по-витално. Шестото десетилетие на XX в. в Чехословакия е толкова вдъхновено и екзалтирано, колкото е и на Запад, и в останалия геополитически Изток. Младите хора. макар и тайно, се отъждествяват с хипитата и с цялото антивоенно движение на Запад, гледат филмите на Иржи Немец и Милош Форман, както и на още много други режисьори, представители на т. нар. чехословашка „нова вълна“, слушат музи­ката на чешкия бигбийт, правят хепънинги.17

За цялото това културно оживление допринасят и представителите на предишните поколения, излезли в този момент от поствоенната депресия. В 60-те години сякаш въздухът е друг, светоусещането е различно, мнозинството като че ли искрено вярва в утрешния ден. 60-те години са оставили зад гърба си острото политическо противопоставяне от времето на налагане на социализма.

60-те години са изпъстрени с корективност и неконформизъм. Същинското начало на видимите корективни действия и противодействия, първите искрено мислещи за ценностите и истината личности се появяват тогава, когато социализмът вече е приет за даденост. която дълго ще съществува и в която даденост хората трябва да живеят и да се реализират. Тяхното несъгласие с част от норми­те на обществото в крайна сметка е израз на силния им стремеж да живеят по-добре, да не подменят живота, да са истински...

Естествено е, след като Хавел е бил неизменна част от създате­лите на атмосферата на това време, а също така е бил увлечен из­цяло от шеметния му водовъртеж, през 80-те да си спомня с искре­на носталгия за него. Естествено е и тъжно, и донякъде примирено да заяви: „Прага живееше по-различно от днес. Днес в събота вечер на Народни тршида ще срещнете петима милиционери, петима чейнджаджии и трима пияници, докато тогава улици­те бяха пълни, хората умееха да се веселят спонтанно, не си се­дяха вкъщи пред телевизора, ами излизаха навън, в различни кръчмички и винарни можеха да бъдат видени актьори, художници, писатели, където и да се отбиеше човек, намираше познати, ат­мосферата беше някак си по-освободена, по-волна, навсякъде ся­каш цареше повече хумор, чистосърдечност, надежда, хората можеха открито да се ангажират с нещо, нещо да отстояват, за нещо да страдат, Прага сякаш още не беше залята от лава­та на всеобщо безразличие и не бе изпаднала в мъртвешко вцепе­нение под нейната тежест. Тогава - макар да звучи парадоксал­но - имаше смисъл човек да се занимава с абсурдността на би­тието, защото още не бяхме претръпнали.” 18

След този изповеден вопъл трудно можем да продължим да раз­глеждаме периода на Студената война и на Изток, и на Запад като нещо константно и почти неподвижно. Важно е да се вгледаме кон­кретно във всеки отделен момент и да потърсим неговата специфи­ка. 60-те години са достатъчно отдалечени от края на Втората све­товна война. Те носят виталността, владееща хората след драмата и катарзиса, носят устрем и надежда, носят нормалност - пълноценност на живота, носят общите човешки проблеми, които консуматорското общество през следващото десетилетие в немалка сте­пен ще деформира и преобрази. Тези процеси, това светоусещане са доминиращи като че ли в целия свят. Има ги и у нас, в България. Тази ускорена обмяна е определена от Хавел като „самоосъзнаване и самоосвобождаване на обществото”.19

През 60-те години и театрите в Прага, и българските театрални трупи правят опити за ново включване в европейската модерност. В програмите им се предлагат смях, импровизация, фриволност и публицистичност. Театърът престава да симулира „образ на живота», актьорите играят себе си, правят опит да представят живота в неговата плътност или пък да се занимават с абсурдността на битието.

Да показва човека в кризисни ситуации, тогава, когато светът се е срутил под краката му. Той представя баналностите на живота, не философства, макар самият театър на абсурда да е философема“ 20 - така Хавел обрисува театъра на абсурда. Абсурдисткият театър тематизира основните въпроси на модерното човешко битие. Затова Хавел го смята за едно от най-забележителните явления на XX в. Абсурдисткият театър е ярко отражение на философията на 60-те години... Масовото пробуждане на обществото, неидеологичността, животът такъв, какъвто човекът го усеща. От всичко това би могла да се изведе закономерност, която на пръв поглед изглежда нелогична и също абсурдна: най-виталното време, неистовото желание за истински живот изкарват на авансцената абсурдисткия театър. Само едно жизнено време може да поставя с такава острота проблемите за кризата на човешкото битие.

Атмосферата на шестото десетилетие е резултат не просто на политическото или икономическото въздействие върху обществото, нито пък само на духовното като плод на естетическото. Животът е цялостен. Взаимообусловеността между отделните влияния е факт, който нито можем, нито трябва да пренебрегваме...

60-те години са времето на най-активно вписване на Хавел в официалните обществени структури, където той не само не изменя, а по най-ярък начин остава верен на себе си. Успоредно с работата си в „На забрадли», успоредно с творческата си дейност, той приема поканата и става член на редколегията на литературния месечник на Съюза на писателите „Тварж” (в превод на български „Лице”). Списание на младите творци, характерно с разкрепостеност и своеобразна еретичност спрямо доминиращата официална линия. Подобни явления в литературата - както в Чехословакия, така и в другите източноевропейски държави - са резултат от определено раздвижване в централните комитети на комунистическите партии. Немалка част от художествената интелигенция смята, че всяка възможност за по-свободно творчество трябва да се използ­ва пълноценно. От такъв мотив е движен и В. Хавел, когато прие­ма отправената му покана. Неслучайно той смята сътрудничество­то в „Тварж” за важен момент от живота си. Именно в списанието част от редколегията трупа сериозен опит за живот и реализация в условията на „реалния” социализъм. Именно в този момент, по време на конкретната работа и неизбежното взаимодействие с официалните писателски структури, те стигат до извода, че не бива да се хабят в идеологически спорове с управляващите, а трябва да отстояват конкретно и неотстъпно всяко свое мнение, всеки кон­кретен материал. Водени от интуицията и трезвата си самооценка, младите редактори си дават сметка, че всъщност нямат и своя идео­логия, която да противопоставят на официалната. Фактът, че са наясно със себе си, ги прави по-устойчиви към опитите на властта да ги подкупи, ако се откажат или направят компромис със същинско­то „лице” на „Тварж”. Въпреки усилията им списанието е спряно в края на 1965 г., по-късно - през 1967-а е възстановено и излиза до 1969 г.

Едновременно с включването в редколегията на „Тварж” Хавел става и член на Съюза на чехословашките писатели. Активната му работа в тази официална творческа структура е твърде полезна за списанието, по време на нея той трупа административен опит, кой­то се оказва особено ползотворен в отстояването на новите цели. които преследва по пътя на своето себеутвърждаване. Той е убе­ден, че след като е вътре в структурите, трябва да използва въз­можностите на позицията си за усъвършенстване на официалните правила. Особено полезно се оказва прецизното запознаване с ус­тава на СЧП, в който е записана точка, даваща на членовете му право да инициират свикване на съюзен конгрес. Именно въз осно­ва на тази точка - дотогава просто формална, за която никой от гласувалите не вярва, че някога ще бъде използвана, през 1967 г. е свикан IV конгрес на СЧП и той всъщност се оказва предвестни­ка Пражката пролет.

От друга страна, това участие съдейства за нарастване на неговата популярност както в Чехословакия, така и извън нея; по същото време той се запознава и сприятелява с много от хората, с които по-късно ще „дисидентства”. Това е и времето, в което често пътува на Запад, където се поставят неговите пиеси, това е времето на неговата същинска интелектуална легитимация и на неговото личностно присъствие в социокултурната среда на Чехословакия.

Премисляйки житейския и творческия си път във връзка с подготовката на „Задочен разпит” през 1984 г., Хавел отдава съществено значение на този, останал единствен, период на търсене на комфорт и реализация вътре в системата, период, без чието присъствие едва ли би постигнал така необходимата популярност, която е задължително предусловие за проява на обществено доверие и чуваемост на по-нататъшните моралноценностни послания: „В моя живот тази крачка имаше по-голямо значение, отколкото изглежда на пръв поглед: с нея започна не само неколкогодишният период на борба за ,, Тварж”, както и на бунтарския ми ангажимент в Съюза на писателите, но едновременно с него или покрай него се роди и нещо по-дълбоко — моето културнополитическо и гражданско ангажиране, следователно това, което по-късно преля в моето ,,дисидентство”. 21

От началото на 60-те години започват осезаемо движение на ес-тетически концепции и изява на корективни мнения от различни представители на духовния елит в Чехословакия. Нараства критичността ­на част от т. нар. „официозни писатели”, мнозинството от са членове на Чехословашката комунистическа партия (ЧКП). Същите тези хора, които през 1956 г. в Добржиш изказват първите си съмнения и дискутират помежду си, сега стават основни носители на културата на противопоставянето. Тези личности са се легитимирали като творци чрез участие в официалните структури, те най-добре познават механизмите на действие в обществото. Това са писателите, които истински са вярвали в социалистическата идея. Това са писателите, които най-болезнено приемат деформациите при осъществяването на тази идея. Естествено е същите тези писатели да се чувстват в правото си да реагират. Те имат и позициите, и биографиите, за да си го позволят... Те са знакови личности за чехословашката литература: Иван Клима, Лудвик Вацулик, .Павел Кохоут, Милан Кундера, Едуард Голдщюкер - всички активно сътрудничат и в официоза на СЧП в. „Литерарни новини”, който в този момент публикува редица материали, определяни от цензурата като „еретични и антисоциалистически”. Няма съмнение, че подобни процеси стават възможни тогава, когато е налице определена либерализация на политическия режим, довела и до разкрепостяване на духовния климат. Своеобразното начало е конференция­та в Либлице през 1963 г., когато става официалната реабилитация на доскоро забранения и забравен Франц Кафка. Кулминационният момент е през пролетта на 1967 г., когато започва подготовката на писателския конгрес.22 Процесите в СЧП се възприемат твърде драматично от наблюдаващите администратори в идеологическия отдел на ЧКП. Те трудно намират обяснение за активните срещи и разговори между ръководството на Писателския съюз и някои него­ви безпартийни членове, известни със своята неконвенциалност и еретичност. Същинската изненада за властта обаче идва по време на самия конгрес. Най-активни и най-критични се оказват едни от най-популярните писатели - членове на комунистическата партия: М. Кундера, П. Кохоут, Е. Годдщюкер, И. Клима, Л. Вацулик. Те изразяват съмнение в правилността на партийната линия, възразя­ват срещу властовия натиск върху творците, настояват за възмож­ност за художествени експерименти, отправят призиви за адекват­но включване в европейския културен ареал, изказват несъгласие с официалната външна политика на управляващите. В. Хавел прочи­та писмото на група филмови дейци, сред тях и М. Форман, с което се протестира срещу цензурата в киното.23 Атмосферата се наже­жава, когато П. Кохоут настоява да бъде прочетено писмото на Солженицин, насочено срещу съветската цензура. Всяка граница на търпимост за присъстващите официални лица е премината след ост­рото и безкомпромисно изказване на Л. Вацулик.

Следват апаратни ходове, чиято цел е да бъде изолирана от бъ­дещото ръководство на СЧП групата от инакомислещи, която е по­казала ясен стремеж и желание за съществена промяна в културна­та политика на Писателския съюз. Макар и не лесно, целта на ръ­ководителите на ЧКП в това отношение е постигната. С предложе­ната обаче от М. Кундера и П. Кохоут резолюция срещу ограничи­телните клаузи на действащия Закон за печата, гласувана с мнозин­ство от конгреса, реформаторите заявяват твърдото си намерение продължат борбата за демократизация на културата, а оттам и на цялото общество.

Идват и обичайните за такива случаи репресии. Л. Вацулик и И. Клима са изключени от партията, а П. Кохоут и М. Кундера наказани с последно предупреждение за изключване. Печатният орган на СЧП „Литерарни новини” е спрян.24 Битката между писатели и власт като че ли е приключила. Управляващите, използвали силата на властта, изглеждат победители. Репресиите обаче не постигат основната си цел: сплашване на творците. Репресиите дават силен обратен резултат - имената на най-активно критикуващите по време на конгреса писатели стават още по-популярни, творчеството им още по-търсено, възможностите им за влияние върху мнозинството граждани още по-големи. Така и в конкретния момент, и през следващата една година традицията чехословашките писатели да играят съществена роля в обществения живот е продължена. За многопосочните функции на творците и писаното слово в Чехословакия Хавел казва: „Традиционно в нашите условия от писателите се е очаквало нещо повече от писането на книги, които могат да се четат. Идеята, че писателят е съвестта на народа, има в Чехословакия своя логика и традиция; та тук писателите години наред изпълняваха ролята на политици, те бяха възродители на националното единство, хранители на националния език, будители на националното съзнание, изразители на националната воля. В тоталитарните условия тази традиция продължава и придобива нови, специфични нюанси: писаното слово тук сякаш придобива някаква повишена радиоактивност - нали иначе нямаше да ни затварят заради него! Мисля, че всеки наш западен колега би могъл да ни завижда за това повишено внимание и социален резонанс.“25

Активността и многофункционалността на писателите през следващите години не само се засилват, а и превръщат част от тях във водещи фигури и легитимирани от мнозинството официални обществени говорители. Т. нар. от Запада „дисиденти” до самия крах на социализма не формират своя антиидеология, не идентифицират себе си като антисоциалисти и антикомунисти. Те продължават да се движат в полето на моралноценностното, на общочовешкото, на защитата на отделната личност. По този начин остават извън политическото в неговия традиционен вид, но са потопени изцяло в политическото дотолкова, доколкото познават и се позовават на законите на социалистическото общество, осъществявайки своята конкретна полезна дейност. И в Клуба на ангажираните без­партийни (КАБ), и в Обществото на независимите писатели, и в писането на манифести като „2000 думи”, и чрез активното уча­стие в Пражката пролет, и в Харта '77, и в хартисткото движение, и в Гражданския форум чехословашките „дисиденти” са водени от един основен мотив - борба за справедливост и по-добър живот на хората, независимо и дори въпреки политическата система, която те последователно и остро критикуват.

Но за да се разбере и оцени интелектуалната съпротива от по­следните две социалистически десетилетия (70-те и 80-те години), е необходимо преди това да се направи опит за вглеждане в знако­вата за Чехословакия, Източна Европа и света 1968 година.

Онази 1968 година, която според изследователите започва в края на юни 1967-а, когато е проведен известният ни вече IV кон­грес на СЧП. Онази 1968 година, която ще издигне лозунга за „со­циализъм с човешко лице”. Онази 1968 година, в която ще участва по-голямата част от чехословашката нация. Онази 1968 година, през която ще се изживее окончателно илюзията на източноевро-пейците за възможната демократизация на социализма. Онази 1968 година, получила знаковото определение „Пражка пролет”, симво­лизираща емоционалното и енергийно пробуждане на един народ, станал изцяло съзвучен с бунта на Европа и света. Съзвучен със студентските вълнения във Франция, с движението на хипитата, с антивоенните настроения в САЩ, с младежката еуфория и соли­дарност, които изпълват социалните пространства в повечето дър­жави на цивилизования свят, с интелектуалните усилия за същин­ско свободно себеосъществяване.

Кратката хронология на събитията в Чехословакия през 1968 г. дава добра, макар и най-обща, представа за същността, характера и перспективата (или безперспективността) на Пражката пролет.

От 3 до 5 януари 1968 г. се провежда пленум на ЦК на ЧКП, който дискутира въпроса за ръководната роля на партията и нейното място в цялостното развитие на обществото. Именно на този форум се разделят постовете президент и първи секретар на Чехословашката компартия, заемани до този момент от Антонин Новотни. Той остава президент, а на поста първи секретар на ЧКП единодушно е избран словакът Александър Дубчек - човекът, който се превръща в персонифицирания символ на промените.

На 24 януари ЦК на ЧКП взема решение на мястото на спрения в. „Литерарни новини” да се издава седмичникът „Литерарни листи”. Първият брой на новия вестник излиза на 29 февруари 1968 г. Обликът му свидетелства за настъпилото, макар и частично, разкрепостяване на обществото, забелязва се и тенденция за възстановяване свободата на печата.

В началото на февруари в специална реч Ал. Дубчек заявява, че Януарският пленум е начертал пътя за всестранна активност на всеки чехословашки гражданин.

На 16 февруари ЦК на ЧКП прави критична оценка на дотогавашната политика на партията в културната област.

От 26 февруари до 3 март се провежда първата международна консултативна среща на комунистическите и работническите партии в Будапеща. На нея ясно е изразена тревогата на страните участнички от процесите в Чехословакия и е показано желанието на този етап да окажат морална „помощ” при овладяването им. Взето е решение за свикване на международно съвещание в Москва през ноември или декември 1968 г.

От 9 до 18 март се провеждат околийските и районните конференции на ЧКП, на които са одобрени новият курс на партията и новите насоки в политическия живот на страната.

Специално място в историята на чехословашката 1968 година заема датата 13 март, когато в Славянския дом в Прага е проведена дискусия под надслов „Младите питат”. На въпросите на събуденото и започнало да се раздвижва гражданско общество отговарят Й. Смърковски, М. Швермова, П. Кохоут и др.

На 14 и 15 март се провеждат разисквания в Словашкия национален съвет и се правят предложения за федеративно устройство на отношенията между чешкия и словашкия народ.

От 19 март датират първите публични признания, направени на местно заседание на Президиума на Народното събрание и правителството, за допускани грешки и деформации в работата на официалните институции. Хиляди студенти от Братислава настояват в специална резолюция да бъдат отстранени всички дейци, ви­новни за това състояние на обществото. Натискът на гражданството продължава.

На 21 март Президиумът на ЦК на ЧКП приема искането А. Новотни да бъде освободен от президентския пост. Същият орган от­крито заявява, че демократизацията има ясен социалистически характер и че партията ще пази дружбата със социалистическите страни и особено със СССР. Тази декларация е твърде важна, тя до известна степен е резултат от изводите, направени след разгрома на Унгарското въстание от 1956 г., изводи, почиващи на ясното съзнание, че не бива да се допускат антисоциалистически и антисъветски лозунги и призиви.

На 23 март е проведена Дрезденската среща на ръководителите на комунистическите и работническите партии от социалистиче­ските страни, на която Ал. Дубчек уверява присъстващите, че ЧССР ще продължи изграждането на социализма.

27 март е значима дата, бележеща етап от раздвижването на чехословашкото общество. Тогава именно е учреден комитет за съз­даване на една от първите „дисидентски” организации - т. нар. клуб „К 231”, който да представлява чехословашките граждани, чиито права са били нарушавани след 1948 г.

Чехословашката компартия прави възможното да извърши някои промени в ръководството, с които поне отчасти да отговори на очакванията на все по-критично изявяващото се обществено мнение.

Така на 30 март Лудвик Свобода е избран за президент на ЧССР. а от 1 до 5 април на пленум на ЦК на ЧКП е приета „Програма за действие” и е избран нов министър-председател - Олдржих Черник На 18 април вече има и нов председател на Народното събрание - Йозеф Смърковски.

В резултат на всички тези събития идва и инициативата на Моск­ва за среща с новото ръководство. Тя се провежда на най-високо равнище в съветската столица на 4 май. На нея присъстват Л. Брежнев и други съветски ръководители. Следващата подобна среща (на същото ниво и на същото място) става между 4 и 15 юни.

Индиректният натиск върху Чехословакия продължава. На 29 май в Прага пристига група по планиране на Обединените въоръжени сили на Варшавския договор във връзка с подготвяното командно-щабно учение в ЧССР и Полша. Учението е проведено на чехословашка територия от 20 до 30 юни. Поредното - последно преди зловещата за страната дата 21 август - учение на войските на Варшавския договор е на 11 август в южните територии на ГДР и Полша и в Западна Украйна.

Междувременно на пленум на ЦК на ЧКП от 29 май до 1 юни е взето решение за свикване на XIV извънреден конгрес на ЧКП на 9 септември и е учредена комисия с председател Ота Шик по икономическите проблеми на страната във връзка с предстоящото й федериране.

На 27 юни няколко вестника публикуват емблематичното възвание „2000 думи”, подготвено и подписано от видни чехословашки интелектуалци като Л. Вацулик и подкрепено от немалко обик­новени граждани. Президиумът на ЦК на ЧКП веднага го окачествява като насочено срещу новата политика на партията и правителството. На 11 юли то е осъдено и от московския в. „Правда”. Такава е реакцията на официалните власти към поредната проява на гражданското общество. Отношението на управляващите към обществената програма „2000 думи” е симптоматично. За това, че не са желани и няма да се допускат инициативи „отдолу”, тъй като застрашават, особено според московските покровители и техните съюзници, социалистическия характер на реформите. Подобни прояви се възприемат и като пряка опасност от нездраво влияние сред обществеността на социалистическите страни.

Голямата тревога и загриженост за собствената власт на тези социалистически ръководители проличава и по време на разговорите, проведени между представителите на комунистическите и работническите партии на НРБ, УНР, ГДР, ПНР и СССР във Варшава (14-15 юли), където сериозно се обсъжда положението в ЧССР. Те изпращат общо писмо до ЦК на ЧКП, публикувано на 18 юли в специално приложение на „Руде право”. Тук е поместен и чешкият отговор, в който се казва и следното: „Решаването на вътрешните проблеми е изконно право на всяка страна и нейния народ.“ Чехословашката общественост в цялата страна изразява безрезервна подкрепа към ЧКП. Външният натиск обаче не само продължава, а и се засилва. На 20 юли ЦК на КПСС кани на двустранна среща Президиума на ЦК ЧКП, която е проведена в Черна на Тиса от 29 юли до 1 август. Тя приключва със съвместно комюнике и споразумение за нова приятелска среща на 6-те братски страни, проведена на 3 август в Братислава.

На 4 август Ал. Дубчек произнася специална реч по телевизията, в която говори за положителните резултати от двете срещи. Той заявява, че страната ще продължи поетия през януари път и че няма никакви опасения относно суверенитета на ЧССР. Дали ръководителят на ЧКП искрено си вярва, или речта има превантивен характер, е трудно да се каже.

На 15 август правителството приема проекторешение за федеративното устройство на страната, а на 17 август Дубчек се среща тайно с Янош Кадар в Комарно.

Резултатът от цялата дейност на партия, правителство и общест­во до този момент е осъден категорично в публикация на москов­ския в. „Правда”, в която се говори за засилена подривна дейност на антисоциалистическите сили в ЧССР, насочена според автори­те й срещу ЧКП и основите на социализма в страната.

В същото време в Москва се срещат ръководителите на управ­ляващите партии в България, Унгария, Германската демократична република, Полша и Съветския съюз. Именно тук и в този момент Л. Брежнев ги запознава с писмо на чешки политици (друг е въп­росът доколко те са действителни автори на текста), които молят за помощ. В заключение е подписан протокол, който е фактическото решение за военно нахлуване в Чехословакия. Така в нощта на 21 август войски на пет държави от Варшавския договор (СССР, Пол­ша, ГДР, Унгария и България) преминават държавната граница на Чехословакия.

Правителството отправя призив да не се оказва съпротива. Та­кова е началото на края на Пражката пролет. Какви са причините за неуспеха на чехословашката 1968 година, е трудно да се опре­дели с абсолютна сигурност. Приемливи са в известна степен оцен­ките и на Ал. Дубчек, който казва: „Ние не загубихме. Ние бяхме победени с насилие”, и на Зденек Млинарж, който търси причина­та в късното начало: „Нашият опит през 1968 г. просто дойде много късно - четири години след свалянето на Хрушчов - и уп­равляващите кръгове във всички страни от Варшавския договор (може би с изключение на Унгария) искаха едно-единствено нещо: стабилност, край на експериментите, спокойствие…”, и на Петър Питхарт, който твърди, че „новото реформистко ръко­водство на ЧКП не съумя да реагира на спонтанния натиск от страна на радикализиращото се обществено мнение (със значителна роля на медиите)“.26 Безспорно обаче е едно: Москва не би позволила и до краха на социализма като система не позволява как­вато и да било самоиницатива на страните от периферията. Биполярният световен модел до голяма степен се крепи на зависимостта на повечето европейски държави от двете свръхсили, които го създават и поддържат в продължение на няколко десетилетия. Това състояние продължава до края на Студената война. До събарянето на Берлинската стена, поставила началото на новата регулация на света…

Своята оценка за чехословашката 1968 година дава и В. Хавел в отговор на въпрос, зададен му от Карел Хвиждяла през 1984 г., формулиран по следния начин: „1968 година често бива донякъде митологизирана, особено от бившите комунистически функционери. Вие спадате към онези, които никога не са били заслепени от сиянието на този ореол. Какво си спомняте за 1968 г. и как виждате тогавашните събития днес, след осемнадесет години?“27

Отговорът на Хавел е повече обективно-нюансиран, отколкото критично-оценъчен. От една страна, става ясно, че той се отнася с особен респект към случилото се, с особено уважение към Ал. Дубчек, който на среща с писателите много внимателно слушал разсъжденията му. В същото време Хавел ясно заявява, че никога не може категорично да се твърди на какво са способни чехи и словаци - проявената от тях гражданска активност през 1968 г. според него е впечатляваща. Той, въпреки възраженията си в исторически план към разсъждения от типа „ако”, си позволява да говори за възможната по-твърда позиция на ръководството на ЧКП, опираща се на обществения натиск в страната. Хавел говори и за неизползвана евентуална възможност за някаква международна договореност, за експониране на чехословашкия вариант на социализма като реално вписващ се в биполярния свят и пр. Той признава, че през 1968 г. е бил въодушевен от случващото се, също така силно впечатлен от смелото и директно говорене на обществото и управляващите. Участието си в Пражката пролет намира за не особено активно, но го определя като съзнателно и всеотдайно. В този отговор Хавел не пропуска да се отграничи от тогавашната си илюзия, че някаква опозиционна партия може да реши проблемите на обществото. Още по-скептичен е, когато има предвид дейността на Клуба на ангажираните безпартийни. Тези безпартийни като него, които нито имат опит, нито лидер в онзи момент. Тези безпартийни, на които комунистите реформатори, отговаряйки на разсъжденията им за опозиционна партия, казват: „Това трябва вие да на­правите, то не е наша работа.“28 Изобщо 1968 година е „шизофренична”, смята той, защото истината не е изречена на глас.29 За­щото чехи и словаци проявяват преди всичко склонността си да „реформират”, а не да „отричат, отхвърлят” социализма.

В годините на „нормализацията” - от 1969-а нататък - Хавел не само спира да пътува зад граница (което, докато е член на СЧП. често прави), а и развива синдром за неотменимостта на своето присъствие (нарича го „налудничаво чувство“) в страната, чувст­во, което владее твърде много хора тогава. Отказва едномесечна специализация в Италия по тази причина, а през следващите годи­ни изобщо не пътува вече поради реалния страх, че ще бъде обя­вен за невъзвращенец.

Именно в началните години на „нормализацията” Хавел остава верен на убеждението си, че трябва да си поставят по-малки, но осъществими цели, а не големи, но без шанс да се реализират. Така основният, движещият мотив на „дисидентите” през цялото време си остава вярата, че трябва да полагат усилия за създаване на по-комфортни условия за живот на гражданите, че трябва да отдават всичко от себе си за моралноценностната промяна на обществото и на всеки отделен човек. Убедеността им, че не бива да се вплитат в идеологически спорове, е много важна. Издигането на антисоциалистически лозунги те намират определено за безсмислено дейст­вие, тъй като рискуват пълното откъсване от дейност, пълна забра­на на дейността си. Тук отново възниква възловият въпрос: Кой определя „дисидентството” като открит „антисоциализъм”? Това са управляващите в конкретните държави. Това не е идентифика­ция на „дисидентите”. Те съзнават, че голяма част от действията им са корективни и антивластови, което далеч не означава буквално антисоциалистически. Писмото на В. Хавел до Ал. Дубчек пред­ставлява искрена загриженост към лидера на Пражката пролет за въздействието, което с позицията си ще окаже както върху чехо­словашката общественост в момента, така и в историческа перспектива. Както казва Хавел, Дубчек никъде не се отрича от направеното, но и нищо значимо не прави след края на 1968 г. Във връзка с това писмо и припомняйки си началния период на „нормализацията”, той споделя: ,,Наскоро случайно намерих копието на това мое отдавна забравено писмо и докато го четях след седемнадесет години, най-силно впечатление ми направи едно нещо: в пасажа, в който пиша за това, че и едно високоморално деяние, когато няма изгледи да произведе светкавичен и видим ефект, с времето може да бъде оценено постепенно и непряко политически, за своя изненада открих същата идея, която - впоследствие едновременно схваната от мнозина други - е залегнала в основата на Харта `77 и която се опитвам и до днес - във връзка с Хартата и изобщо с нашето днешно ,,дисидентство” - да доразвивам, обяснявам и всячески да уточнявам.“30

Тоталната забрана на В. Хавел и още 18 писатели, чиито произведения са поместени в съставения от него сборник „Подобия 2”, става още в края на 1969 г. Следват обругавания в официоза „Руде право”, заклеймяване по радио и телевизия, изземване на книги от библиотеките. Колкото повече властта репресира, толкова повече Западът оказва подкрепа. В. Хавел става два пъти носител на американската награда „Оби” за изключителния успех на пиесите “Служебно известие” и „Затруднена възможност за съсредоточаване”, представени на сцената на „ОФ Бродуей тиътър” в НюЙорк. 31

В същото време обаче твърде осезаем става социалният дискомфорт. Намаляват приятелите. Директорът на „На забрадли” му забранява да идва в театъра. Хавел сам засилва обществената си изолация, воден от стремежа да не притеснява дори хората, които може да срещне по улиците. Точно по това време заедно със съпругата си Олга се премества да живее във вилата си в Храдечек. Свикнал на голяма институционална ангажираност и доскоро проявявал впечатляваща активност, той не издържа дълго на самозатварянето. Логично идва решението му да постъпи като общ работник в пивоварната в Трутнов. Да бъде сред хора, а не за да има средства за преживяване - това е водещият мотив за тази нетрафаретна крачка за един писател. По същото време Хавел няма сериозни материални трудности, тъй като продължава да получава хонорари за своите пиеси, които се играят на Запад. Властта му дава тази възможност, но по-късно няма да пропусне да го атакува с обвинения, че се е продал на същия този Запад. Основна морална подкрепа той получава от верните си приятели Павел Ландовски. Павел Кохоут и Зденек Урбанек...32

Първата половина на 70-те години Хавел определя като мъртво време. Време на Брежневия застой и на Никсъновата не особено адекватна политика - Виетнамската война и Уотъргейт. В Чехо­словакия хората отново се свиват и приемат Хусаковото управле­ние с търпение, безропотно. Замира и активността на интелектуал­ците. Не само обществената, но и творческата. Хавел например се опитва да пише пиеса, но усилията му остават без резултат. Про­дължава да се събира по-тесен, а и по-широк приятелски кръг. оформя се своеобразно „дисидентско гето”. Хората в него взаимно се подкрепят, съпреживяват ставащото, четат на глас произведения­та си. ,,В началото на 70-те години - разказва Хавел - се сбли­жих доста с някои колеги, събратя по съдба, които е миналото неведнъж се бяха обявявали за мои противници. Имам предвид бившите комунисти, онези споменати вече „антидогматици”. Всяка година през лятото те се събираха - Кохоут, Вацулик, Клима, Трефулка и др. - в нашата къща, където провеждахме свои миниатюрни писателски ,,конгреси”. Всяко лято, разбира се, там идваше и друга компания, моите приятели от по-ранно време, писателите некомунисти, с които се познавах още от 50-те години като техен ,,чирак”, някои от тях бяха заедно с мене и в Тварж”, а по-късно вземаха участие в нашия Кръг на неза­висимите писатели. [...] Двете компании впоследствие „дифунгираха“ и това явление беше доста симптоматично: различно­то минало и някогашните разминавания във възгледите бяха из­губили значението си отдавна, бяхме в една лодка и мненията ни по въпроси от общ характер съвпадаха.“33

Ясно е, че репресиите срещу интелектуалците - комунисти и безпартийни - след агресивното спиране на Пражката пролет сближават позициите на мислещите личности. От този момент на­татък тяхната съдба и техните действия ще бъдат общи, в една по­сока. От този момент нататък те ще живеят в сътворения от тях са­мите паралелен свят...

Усещането за тотален дискомфорт през първата половина на 70-те години се подсилва от пълната изолация - вътрешна и външна – в която изпадат тези творци. Ерата на „разведряването” между Изтока и Запада предполага осъществяване предимно на официални междудържавни контакти, а не сътрудничество с паралелни структури, каквито представляват немалко от интелектуалните общности.34 Този факт е твърде симптоматичен. „Дисидентството” получава подкрепа - външна и вътрешна - когато режимът е по-строг. Либерализацията прави в известен смисъл ненужна каквато и да било нелегална форма на борба, предпочитание има към отстояването на ценности в рамките на официално допусканото...

Преломна в живота на Хавел и своеобразния „приятелски кръг” за периода на „нормализацията” се оказва 1975 г. Тогава те предприемат редица стъпки, чиято цел е своеобразна „автотерапия”, изразяваща се в съзнателно положено усилие за обществена активизация. Именно през 1975-а Хавел пише писмо до Густав Хусак, в което предупреждава, че потисканите чувства подменят живота, тихичко работят, събира се отрицателна енергия, която един ден ще избухне и последствията ще са непредвидими. Това писмо е изпратено от актьора Ландовски до много театри, предава се от ръка на ръка, изиграва своята будеща за част от интелигенцията роля. Това писмо обаче е свидетелство за илюзиите, че корективните сигнали и действия на мислещите личности могат да доведат до корекция на официалната политика. Властта не реагира. Хусак се държи така, сякаш нищо не се е случило. Твърде сполучлива е оценката на Еда Кризеова за неговото управление: „Хусак провеждаше „нормализацията” до погнуса интелигентно.“ 35 Той не допуска разгласяване на проблемите навън, свежда до минимум публичността, задушава всяка информация.

Като етап в културното „дисидентство” на Чехословакия може да се определят както появата на една от най-популярните пиеси на Хавел „Аудиенция”, така и поставянето на импровизирана „сцена” на написаната още през 1972 г. пиеса „Просешка опера”. Именно това представление, подготвено от приятеля му Андрей Кроб с любители актьори и изиграно в Хорни Почернице, истински радва В. Хавел. Това представление има многобройна посветена публика, сред която е Ян Гросман, то е преживяване, върнало на Хавел уве­реността, че може да пише. Точно тук, в кръчмата, в която се играе пиесата, са събрани мнозина от тези, които скоро ще свържат име­ната си с Хартата.

Така в първата половина на 70-те години е премината още една отсечка от пътя на „дисидентството”. Етапът на сформиране на своеобразни приятелски кръгове е значим, по време на своите сбирки те обменят мнения по всички обществени въпроси, като по този начин взаимно си влияят. Така постепенно се подготвя почва­та за следващата решителна крачка - създаване на организация от типа гражданско движение, каквото всъщност е хартисткото...

Държавна сигурност е объркана. Отзиви за представлението се появяват в „Шпигел” и „Свободна Европа”. Някой трябва да пла­ти. Изкупителната жертва този път е Андрей Кроб, който е изхвър­лен от театъра и отива да уплътнява прозорци...36

През 1976 г. твърде популярна става новосформираната рок-група „Пластик пипъл” („Пластиците”), която изнася концерти по села и градчета, по сватби и кръщенета. Музиката й не е нещо осо­бено, тя просто не се харесва и се преследва от властта. Може би именно поради това много хора извървяват километри, за да при­състват на тези концерти. Ето как Еда Кризеова разчита конфлик­та между новото поколение и управляващата партийна номенкла­тура: „Комунистическият режим влизаше в конфликт с [...] младите хора. Те не носеха клеймото на шейсет и осма, защото тогава още не бяха имали възможност да се провинят. Но властта ги превърна в свои противници, тъй като не ги оставя­ше да живеят, както искат. Тя високомерно си въобразяваше, че ще решава съдбите на хората - че ще определя какви трябва да бъдат, какво да ги забавлява, какво да им харесва. Нещо подоб­но се случи и през 1988 и 1989 г. Ян Потомка (професор по фило­софия, изключителен морален авторитет за всички неконформистки мислещи личности, един от говорителите на Харта '77 - бел. на авт. - Н. Хр.) написа в статията си „Герои на нашето време”: „Ницше казваше, че големите промени идват на гълъбови крач­ка. Те се извършват незабележимо, но са съществени. Ако има­ха спекулативен характер, разни иродовци щяха да ги задушат още в зародиш. Те не виждаха какво става в действителност: че се променят не нещата, а светът. И само това спасява света от хищните ръце на манипулаторите. Но къде всъщност се променят светът и историята? В „утробата”, по-точно в живота на отделната личност.“37

Именно в този момент, началото на 1976 г., във връзка със защитата на рокгрупа „Пластиците”, започва подготовката за съставянето, подписването и разпространението на Харта '77 и оформилото се след това движение на хартистите.

Точно това и такова едно начало свидетелства за непредвидимите, но до голяма степен логични, обрати в нагласите и интерпретациите на личностите с позиция. През февруари 1976 г. става първата среща между Хавел и Иван Ироус-Магор, основател на ъндърграунд движението и художествен ръководител на „Пластиците”. До този момент скептични и недоверчиви към представителите на ъндърграунда са както управляващите, така и контраадаптивните интелектуалци. Официално разпространяваните „страховити” слухове за тях явно изиграват своята роля. Магор от своя страна гледа с недоверие на Хавел, който в неговите очи е представител на „официалната и официално толерирана опозиция, следователно на „върхушката“.38 Логичен е въпросът: На какво се взаимното недоверие между тези две критични направления в чехословашкото общество, чиито видни представители са Иван Ироус-Магор и Вацлав Хавел? Казано накратко - на различната им природа. Докато ъндърграунд обществото и ъндърграунд културата са крайно предизвикателни чрез тоталното си отрицание на официално съществуващото (което включва и „дисидентсткото”), те имат съвсем различна, първично-спонтанна естетика - естетиката на европейската модерност от края на XIX - началото ХХ в., а в социален план са категорично против всичко обществено и най-вече против властовото в най-широк смисъл - от действащо политическото до официално естетическото – то „дисидентството” е преди всичко движение на популярни интелектуалци, които имат претенцията да са корективно-критичната алтернатив­на реалния социализъм, имат претенцията да са обществото, което произнася истини-табута от тайния амвон и по този начин формира новия морален и ценностен кодекс на човека - респективно на гражданското общество. Онова, което ги сближава и на определен етап или по-скоро в определен момент прави възможни общите им действия, е не толкова антивластовата им нагласа, колкото потребността от взаимна подкрепа тогава, когато управляващите санкционират, като по този начин посягат върху общата им ценност - свободата. Точно такъв е моментът, когато се преследват изявите на „Пластиците” и твърде бързо се стига до крайна репресия - арести и съд.

През пролетта двамата по-скоро бъдещи, отколкото настоящи „лидери” отново се срещат. Разговорите, които водят, успяват да разсеят съмненията на Хавел към „Пластиците" и техните последователи и творци на ъндърграунд културата: „Просто изведнъж усетих - казва той, - че истината е на страната на тези хора, ако ще те да изричат колкото си искат мръсни думи и ако ще косите им да стигат до земята. [...] Струваше ми се, че този Ироусов „ъндърграунд“ е опит да се вдъхне надежда на най-онеправданите.“39

Скоро след тази среща са арестувани деветнадесет души - цялата група „Пластиците” заедно с Ироус и певците. Този акт на властта активизира В. Хавел. Той го възприема като атака срещу духовната свобода на човека. От вилата си отива в Прага, като целта му е да се срещне със своите приятели и съмишленици и да организират подписка в подкрепа на репресираните младежи. Хавел тръгва с ясното съзнание колко трудно ще убеди останалите, тези хора не са ,,лентяите, скандалджиите, алкохолиците и наркоманите, за каквито ги представя режимът с цел да ги разпердушини по-лесно“.40 Все пак акцията в подкрепа на „Пластишите”. е организирана от Хавел и неговия колега от времето на „Тварж” и впоследствие приятел Иржи Немец.

Как ли е изглеждала в очите на масовата публика тази защита? Та нали пропагандната кампания срещу тях е твърде успешна – под нейно влияние до голяма степен са изпаднали и инакомислещите в Чехословакия. „Мръсните думи”, за които става въпрос, са непривични за социалистическия гражданин. Цензурата през 50-те - 70-години не допуска не само еретичното слово, но и неблагонравния, да не говорим за уличния език. Тази дейност на институциите способства за формиране на общество - донякъде стерилно и определено скрупульозно - голямата част от което вече не просто не приема, а е готова и категорично да се обяви срещу неблагоприличието. Като се прибави и естественото разминаване в ценностите и начина на живот между по-старото и по-младото поколение, става ясно, че официалната пропаганда твърде лесно може да компрометира младежки групи като тези около роксъстава „Пластиците”.

Негативното отношение към „мръсните думи” се прояви и в края на 80-те, и през 90-те години на XX в. По подобен начин бе смутена и българската публика - и масовата, и просветената – от пловдивския поет Петър Манолов, след като „Работническо дело” публикува откъси от негови стихотворения, пълни с цинизми. И въпреки че Клубът за подкрепа на гласността и преустройството организира подписка в негова подкрепа, с която категорично се обяви срещу изземането от Държавна сигурност (ДС) на литературния архив на поета, смущение в интелектуалните среди имаше и тогава, има до днес по отношение на неговата личност...

Хавел определя този период, в който се ангажират със защитата на деветнадесетте арестувани, като излизане от умората след разгрома на Пражката пролет, като преодоляване на задръжките, като осъзнаване на потребността да се подкрепи дори това, „което трудно приемаш без резерви”. Етапа на „преодоляването” част от словашката интелигенция преминава през 1976-1977 г., а българската десетина години по-късно...

Случаят с „Пластиците" става известен и на Запад. Като първо раздвижване след 1968 г. там определят както характера, така и крайната цел на петицията (подписана от над 70 души). В нея се включват всички кръгове на интелигенцията. „Така - казва Хавел - се сближиха помежду си и се консолидираха неформално – с помощта на различни новосъздадени контакти и приятелства - главните идейни кръгове, които до този момент малко или много бяха изолирани един от друг и които представляваха основната маса на бъдещата Харта '77. [...] В течение на 1976 г. например настъпи определено раздвижване в средата на бившите комунисти, което нямаше връзка с ,,Пластиците”, но също е могло да подготвя почвата; бяха публикувани няколко колективни становища, сред тях и писмото до Берлинската конференция на на комунистическите партии.“41 Така естествено, следвайки събитията и реагирайки на тях, всички те допринасят за проявата на общността на различията в чехословашкото интелектуално обшество, която всъщност е и същинският предвестник на Харта '77.

В подготовката на този ключов документ участват активно н партийни, и безпартийни творци. Тук са Павел Кохоут, Зденек Млинарж, Лудвик Вацулик, Петър Ухъл, Иржи Хайек... „Сред бившите комунистически функционери около Зденек Млинарж - споделя Хавел - и по-рано вече се беше говорило за възможността да се основе някакъв комитет за защита на човешките права или Хелзинкски комитет по подобие на възникналите в СССР. Да, обаче един комитет има по-малък и задължително ограни­чен брой членове, които са се избрали по някакъв принцип по­между си и са се споразумели; но създалата се ситуация със самата си същност сочеше друг път, към някакво по-широко и по-отворено сдружение; ето защо се спряхме на „гражданска инициатива”.42 Същинската идея на инициаторите е да се създаде трайна организация, в която да има плурализъм - никоя група да няма превес.

Именно този характер на бъдещата организация ще учудва чуждестранните наблюдатели, които така и не успяват да си отговорят на въпроса как е възможно съществуването на монолитна обществена, структура, която „да обхваща всички - от марксисти през троцкисти, интелектуалци, християни, та чак до ъндърграунда “.43

По този начин се поставя същинското начало на чехословашкото организирано „дисидентство”. Последващите факти са твърде важни не само за историята му, а и за изясняване на същността и именно в тях можем да търсим отговор на един съществен и твър­де спорен въпрос: доколко „дисидентството” е антисоциализъм, доколко се явява корективно-критично действие, чиято цел е разкрепостяване и раздвижване на системата; доколко в него участват само некомунисти, доколко бивши и настоящи членове на ЧКП. И не е ли по-точно да се каже, че най-важният критерий за принад­лежност към „дисидентството” са популярността и почтеността на участниците, а не тяхната партийнополитическа ориентация. Както ще видим по-нататък, Хавел говори за безпартийни, за некомунисти, а не за антикомунисти. В тази посока трябва да отбележа, че думите, лексиката са от изключително значение - те са смислово и съдържателно натоварени. Те могат да се съпоставят с лексиката от времето на „нежната революция” и след това - от годините на прехода...

Как изглежда началната биография на Харта '77, най-точна представа дава разказът на Хавел в „Задочен разпит” от 1986 г.: „На първата сбирка очертанията на онова, което готвехме, още не бяха ясни; само се договорихме, че на следващата сбирка ще бъде нахвърлен проект за програмна декларация. Спомням си, че едва след тази сбирка Хайданек, когото посетихме с Иржи Немец, ни обърна внимание, че проектът би могъл да се опре на неотдавна издадената Харта за човешките права; независимо от него със същата идея, но пак след първата сбирка, дойде Зденек Млинарж. Така възникна началният вариант на текста. [...] Наименованието Харта '77 измисли Павел Кохоут. На следващите две сбирки текстът се редактираше, всяка дума бе претеглена грижливо, бяха определени първите говорители и бе уточнен начинът на събиране ча подписите. За това как конкретно ще действа Хартата до този момент все още нямахме ясна представа.“44

Така Хелзинкската среща става съществена граница, отвъд която започва същинското ускорение както на корективно-критичните движения в Източна Европа, така и на активния интерес на Запада към случващото се в социалистическите държави.

Твърде важен още в този начален момент се оказва въпросът за говорителите. Решението е да са трима - по един представител от съществуващите основни направления. Това са Иржи Хайек, който и преди е смятан от бившите комунистически среди за най-подходящ ръководител на евентуален комитет, Вацлав Хавел - наложилият се неформален лидер на приятелския кръг, който се събира предимно във вилата му в Храдечек, и проф. Ян Паточка, за чиято кандидатура Хавел казва: „Струваше ни се, че Паточка щеше да е не само достоен антипод на Хайек като всеобщо уважавана личност от некомунистическите кръгове, но и нещо повече [...] - още от самото начало той щеше да придаде на Хартата нравствената величина, която трудно можеше да й придаде някой друг.” Следващите му думи представляват обективна и много точна характеристика на твърде популярния в интелектуалните среди професор по философия, те са свидетелство за доминиращата до този момент свенливо-нравствена съпротива пред откровено политическата, която по същество е доста чужда на природата на интелигента: „Бях при него в онези дни няколко пъти, с Иржи и сам, и трябва да кажа, че той дълго се колеба. Всъщност никога в живота си не се бе ангажи­рал пряко политически, никога не бе влизал в действително директна и остра конфронтация; в тези неща той беше нерешите­лен, някак стеснителен, въздържан; като че ли предпочитанията му клоняха по-скоро към стратегията на окопната война: там, където беше, се мъчеше да се задържи, доколкото е възможно, без да изневери на самия себе си, но не тръгваше сам в атака; на фи­лософията и на преподавателската дейност се посвещаваше с цялото си същество и никога не отстъпваше от възгледите си, но отбягваше всичко, което би могло да застраши тези му занима­ния.45 Колебанията на Ян Паточка се дължат и на неговото искре­но убеждение, че по-голямо морално право да получи тази „роля” има проф. Вацдав Черни - чешки литературен критик и историк, участник в антифашистката съпротива, противник на монопола на марксизма в литературната наука.46

Ако се вгледаме в биографиите дори само на тримата говорите­ли, можем да стигнем до извода, че за всички тях първо и първосте­пенно значение има професионалната реализация и успоредно с нея или след това - естествено или поради промяна на обстоятелствата - идва гражданската ангажираност. Тази констатация се отнася за повечето от учредителите на Харта '77 и активистите на хартисткото движение. Не е случаен фактът, че всички те държат да ги въз­приемат като добри професионалисти и най-често се чувстват огор­чени, когато на Запад виждат преди всичко обществената им пози­ция и едва на втори план отбелязват реализацията им като творци.

В края на декември 1976 г. текстът на Хартата е готов47: „В ЧЕ­ХОСЛОВАШКИЯ Законов регистър № 120 от 13 октомври 1976 г. бяха публикувани текстовете на Международното споразу­мение за граждански и политически права, както и на Между­народното споразумение за икономически, социални и културни права, които бяха подписани от страна на нашата република през 1968 г., препотвърдени в Хелзинки през 1975 г. и влезли в сила в нашата страна на 23 март 1976 г. От тази дата нашите граждани се ползват с правата, а нашата държава - със задълженията, произтичащи от тях.



Човешките права и свободи, гарантирани от тези споразумение са характерен белег на цивилизования живот, към които са се стремили много прогресивни движения през историята и чието систематизиране може значително да подпомогне хуманното развитие на нашето общество.

Ние приветстваме присъединяването на Чехословашката социалистическа република към тези споразумения.

Тяхното публикуване обаче е мощно припомняне за степента, в която основните човешки права в нашата страна за съжаление съществуват само на хартия.

Правото на свободен израз на мнения например, гарантирано от член 19 на първото от споменатите споразумения, в нашия случай е само илюзорно. Десетки хиляди наши граждани са възпрепятствани да работят по своята специалност поради единствената причина, че поддържат мнения, различаващи се от официалните, и са дискриминирани и тормозени по всякакви начини от властите и държавните организации. Лишени от всякакви средства да се защитят, те стават жертви на истински апартейд.

Стотици хиляди наши граждани не възприемат „свободата от страх”, упомената в преамбюла на първото споразумение,
обречени на постоянния риск от безработица или други санкции,
ако изразят гласно своите собствени убеждения.


В нарушение на член 13 от второто споменато споразумение, гарантиращо на всеки правото на образование, безброй млади хора са възпрепятствани да следват заради своите възгледи или дори възгледите на родителите си. Неизброимо много граждани живеят в страх, че тяхното собствено или на техните деца образование ще бъде възпрепятствано, ако някога случайно проговорят според убежденията си.

Всяко изпълнение на правото за „търсене, получаване и споделяне на информация и идеи от всякакъв вид, независимо от граници, устно, писмено, печатно” или „във форма на изкуство”, изрично упоменато в член 19, параграф 2 от първото споразумение, е последвано от извънсъдебни и дори съдебни санкции, често под формата на криминални обвинения, както в неотдав­нашния процес срещу младите музиканти.

Свободата на публично изразяване е възпрепятствана от централизирания контрол върху всички медии, издателства и културни институции. Никоя философска, политическа или на­учна идея или художествена дейност, отклоняващи се дори не­значително от тесните рамки на официалната идеология и есте­тика, не могат да бъдат публикувани; никаква открита критика срещу чудовищните социални явления не може да бъде отправена; никаква публична защита не е възможна срещу лъжливите и оскърбителни обвинения, отправяни от официалната пропа­ганда - правната защита против ,,нападки срещу честта и до­стойнството“, ясно гарантирана от член 17 от първото споразумение, на практика не съществува: лъжливите обвинения не могат да бъдат опровергани, а всеки опит за постигане на обез­щетение или наказание чрез съда е безполезен; не се допуска открит дебат в областта на идеите и изкуството.

Много учени, писатели, артисти и други са наказвани заради това, че преди години легално са публикували или изразили схващания, осъждани от тези, които държат политическата власт днес.

Свободата на религиозните вярвания, категорично гарантирана от член 18 на първото споразумение, е постоянно ограничавана от произволни действия на властта; чрез намеса в дейността на духовниците, които постоянно са заплашени от отказ на властите да разрешат изпълнението на службите, или чрез отмяна на подобни разрешения; чрез финансови или други машинации срещу тези, които изразяват своята религиозна вяра чрез думи или действия; чрез ограничения на религиозното обучение и така нататък.

Инструмент за редуцирането или в много случаи за пълно елиминиране на много граждански права е системата, чрез която всички национални институции и организации действат в подчинение на политическите директиви на апарата на управляващата партия и решенията, взети от овластени индивиди.

Конституцията на републиката, нейните закони и правни норми не контролират формата или съдържанието, издаването или прилагането на подобни решения; те често се издават устно, неизвестни са на обществото като цяло и извън неговите възможности за контрол; авторите им не отговарят пред никого, освен пред себе си и собствената си йерархия; сега те имат решаващо влияние върху решенията - на изпълнителните правителствени органи, на правосъдието, профсъюзите, заинтересованите групи и всички останали организации, на другите политически партии, предприятия, фабрики, институции, служби и така нататък, за които тези инструкции имат предимство дори пред закона.

Когато организации или личности, в изпълнение на своите права и задължения, влязат в конфликт с подобни директиви, те не могат да се обърнат за помощ към никаква непартийна власт, тъй като такава не съществува. Това, разбира се, представлява сериозно ограничение на правата, произтичащи от членове 21 и 22 на първото споменато споразумение, които предвиждат свобода на сдруженията и забраняват всякакво ограничаване на тяхната дейност, член 25, гарантиращ правото да се участва в управлението на обществените дела, и член 26, постановяващ равна законова защита без никаква дискриминация.

Също така тази ситуация пречи на работници и други да се възползват от неограничените си права да учредяват профсъюзи и други организации за защита на своите икономически и социални интереси и от правото на стачка, предвидено в параграф 1 на член 8 във второто споменато споразумение. Освен това гражданските права, включващи ясна забрана за „произволна тайна намеса в личния живот, дома или кореспонден­цията“ (член 17 от първото споразумение), са сериозно опорочени от различните форми на намеса в личния живот на гражданите, прилагани от Министерството на вътрешните работи, например подслушване на телефоните и домовете, отваряне на пощата, проследяване на личното придвижване, претърсване на домовете, създаване на мрежи от съседски информатори (често набирани чрез незаконни заплахи или обещания), както и по други начини. Министерството често се намесва в работодателските решения, подбужда към дискриминационни действия властите и организациите, оказва натиск върху правосъдните органи и дори организира пропагандни кампании в медиите. Тези дейности не са обусловени от никакъв закон и бидейки тайни, не дават на гражданите никакви възможности да се защитят. В случаите на преследване по политически съображения разузнавателните и съдебните органи нарушават правата на обви няемите и подзащитните, гарантирани от член 14 на първото споразумение и съществуващи според чехословашките закони. Отношението в затворите към осъдените в подобни случаи е ос­кърбление на тяхното човешко достойнство и заплаха за здра­вето им, тъй като цели сломяване на духа им.

Параграф 2 от член 12 на първото споразумение, гарантиращ на всеки гражданин правото да напуска страната, е постоянно нарушаван или под претекст за ,,защита на националната си­гурност” е подчинен на различни неоправдани изисквания (пара­граф 3). Даването на входни визи на чужденци също е произвол­но и много от тях не могат да посетят Чехословакия просто заради професионалните си и лични контакти с наши граждани, обект на дискриминация.

Някои наши сънародници - или лично, на работните си места, или чрез единствения възможен обществен канал, чуждестран­ните медии - привлякоха вниманието към систематичното на­рушаване на човешките права и демократичните свободи и по­искаха компенсации в определени случаи. Но техните апели ос­танаха напълно пренебрегнати или станаха обект на полицей­ски разследвания.

Отговорността за спазване на правата в нашата страна ес­тествено пада на първо място върху политическите и държав­ните органи на властта. Но не само върху тях: всеки носи своя дял от отговорността за съществуващото положение и съот­ветно за спазването на законно утвърдените споразумения, за­дължаващи както индивидите, така и правителствата.

В този смисъл на съвместна отговорност нашето убежде­ние във важността на осъзнатото публично възприемане и на общата нужда да се даде нов и по-действен израз ни доведе до идеята да създадем Харта '77, чието начало днес публично обя­вяваме.

Харта '77 е широка, неформална и отворена асоциация на хора с различни убеждения, религиозни вярвания и професии, обе­динени от желанието да се борят индивидуално и колективно за спазване на гражданските и човешките права в нашата собст­вена страна и в целия свят - права, дадени на всеки човек от двете споменати международни споразумения, от Заключител­ния акт на Хелзинкската конференция и от много други между­народни документи срещу войната, насилието и социалното или духовно потисничество и заложени във Всеобщата харта за правата на човека на Организацията на обединените нации.

Харта '77 произхожда от принципите на приятелство и солидарност между хора, споделящи нашата загриженост за тези идеали, които вдъхновяваха и продължават да вдъхновят техния живот и техния труд.

Харта '77 не е организация; тя няма устав, правила, постоянни органи или формално членство. Тя включва всеки, който възприема нейните идеи и участва в нейната работа. Тя не формира основите на каквато и да е опозиционна политическа дейност. Както много подобни граждански инициативи в различни западни и източни страни, тя цели да привлече вниманието на обществото. Нейната цел е не да налага своя собствена програма за политически или социални реформи или промени, а в своето поле на влияние да води конструктивен диалог с политическите и държавните власти, специално като привлича вниманието към индивидуални случаи, в които човешките и гражданските права са нарушени, да документира подобни несправедливости и да пред­лага решения, да прави предложения от по-общ характер, насочени към утвърждаването на такива права и механизми за спазването им, да действа като посредник в конфликтни ситуации, които могат да доведат до нарушаване на правата и прочее.

Чрез символичното си име Харта '77 обозначава, че е възникнала в началото на годината, обявена за Година на политическите затворници - година, в която конференцията в Белград трябва да направи преглед на изпълнението на задълженията, поети в Хелзинки.

Долуподписалите упълномощаваме проф. д-р Ян Паточка, д-р Вацлав Хавел и проф. д-р Иржи Хайек да изпълняват длъжността говорители на Хартата. Тези говорители имат всички пъл­номощия да я представляват пред държавни и други органи, пред обществеността у нас и в чужбина, и техните подписи до­казват автентичността на документите, издавани от Харта­та. Ние и други присъединили се към нас ще бъдем техни колеги, които ще вземаме участие във всички необходими преговори, поемайки лични задачи и споделяйки всяка отговорност.

Вярваме, че Харта '77 ще помогне всички граждани на Чехо­словакия да получат правото да работят и живеят като сво­бодни човешки същества.“

Започва събирането на подписите, което съгласно предварител­ния план става по време на празниците - между Коледа и Нова го­дина. На 1 януари в дома на Хавел се събират хората, които отго­варят за акцията. Преброяването показва, че имат 243 подписа, нал 100 от които са събрани сред бившите комунисти, като подписки­те са предадени на Зденек Млинарж (комунистически функционер, член на Политбюро на ЧКП, изключен от ЧКП за подкрепата си на Ал. Дубчек; след подписване на Харта '77 емигрира в Австрия).48 Преди да изпратят Хартата до Федералното събрание, пресата и за­падните радиостанции, 25 активисти отново се срещат в дома на Хавел и разискват как ще функционира Хартата и как трябва да ре­агират в различни ситуации. От тази сбирка Хавел си спомня: „На нея присъстваше кой ли не, тогава именно можах за първи път да стисна ръката на Ярослав Шабата след наскорошното му връщане от затвора. Бях поканен да ръководя събранието и из­питвах малко странно чувство, когато давах думата на бивши университетски преподаватели, министри и партийни секрета­ри. Но на никого другиго това не изглеждаше странно, толкова силно беше още тогава, в самото начало, хартисткото чувство за равенство. Навярно би трябвало да кажа още нещо за плура­лизма на Хартата: не беше лесно за всички, мнозина трябваше да преодоляват у себе си една или друга вътрешна съпротива, но всички успяваха да го сторят, защото усещаха, че това е в име­то на общия интерес и че тук възниква наистина нещо истори­чески ново:



Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница