Соня бабева ш у м е н 2004 г



страница5/8
Дата01.02.2017
Размер1.6 Mb.
Размер1.6 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8
Проблемът за науката

Новото време започва с двете големи събития в Западна Европа – загърбването на християнството и раждането на новата наука. Възникването на съвременната наука, за разлика от Реформацията, която е народно “домашно” дело на европейските народи върви по друг път. То е период на евристичен ръст, все още много не е решено, но много е открито. Новото в знанието се появява благодарение на хора, които съставляват малцинство сред интелектуалния елит. Развитието на науката придава нова окраска на човешкото съзнание и формите на мислене се разпространяват широко сред образованите хора. Новото мислене, най-важното събитие за периода, се изразява в съгласуване на фактите с общите принципи, на детайлите с абстрактните обобщения. И това става част от традицията.

Друга важна отлика на науката от реформаторското време е нейната универсалност. Съвременната наука е родена в Европа, но неин дом е светът и тя може да бъде “пренесена” навсякъде, където има разумно общество.

Обстоятелствата, които подготвят почвата за науката, са свързани с мисленето и вярата, разглеждани от тяхната поява в класическата антична цивилизация и измененията, внесени през средновековието, до историческия преврат в Ренесанса и Новото време. Можем да ги редуцираме до следните три момента:


  • възникване на математиката;

  • безусловната вяра в порядъка на природните сили;

  • неукротимия рационализъм.

Господства една от основните аксиоми в традициите на ХVІІ и ХVІІІ век, формулирана като вяра в неизменния естествен порядък. Спорело се по отделни детайли на творението, но никой от водещите мислители не се съмнява в съществуването на неизменни физически закони, неизменно физическо движение и неизменни познавателни принципи. Формулира се познавателният въпрос - “Благодарение на какви принципи и процеси човешкият разум придобива интелектуално господство над естествения порядък на света?”. Формулира се задачата на философията – да анализира и обяснява универсалните и неизменни принципи на познанието, които формират идеи и управляват мисленето. Философите са единни – неизменният разум господства над неизменната природа съгласно неизменни принципи. Въпросът тогава е “Какви са тези неизменни принципи?”. Отговорът съответства на философската позиция на всеки творец.

Концепцията за материята, определена по своята вътрешна същност като инертна, е втората основна аксиома, управляваща традициите на Новото време. Физиците тласкат философското мислене към централизирани модели на човека, което довело до отделяне на гносеологическите проблеми от емпирическите факти на биологичното.

Рене Декарт утвърждава становище, придобило статут на трета аксиома за времето. Система от научни понятия може да претендира за интелектуален авторитет само при условие, че той се измерва по стандарти за строгост и точност, приети в геометрията, известният Евклидов модел за точност.

През тези столетия науката защитава правото си да бъде суверенна социална реалност. Тя става професия за много хора и те с ясното съзнание за висок престиж, значение и практическа приложимост на дейността си, се обединяват в Епистолион – Републиката на учените. Възникват националните Академии на науките – в Лондон през 1662 г.; в Париж – 1666 г.; Бостън – 1780 г., по-късно дисциплинарните дружества на различни науки – на астрономите, на математиците, на химиците, на физиолозите, на геолозите и географите и т.н., още по-късно към тях се прибавят лабораториите, светските университети, техническите училища.

Установяват се устойчиви форми на връзката на науката и жизнените потребности на обществото. Приложният характер на научното знание се потвърждава и от появата на енциклопедиите, най-почитаните за времето си издания – Френската през 1751 г.; двадесет години по-късно през 1771 г. – Британската.

В науката на Новото време значение има експериментът, но под зоркия поглед на разума. Съчетанието на рационалното и експерименталното всъщност направляват изследователските и теоретическите процеси. В лицето на новата наука философията среща съюзник за начинанието да открива истината за света, за да се направи светът по-истински. И така се появява идеята за философията като наукоучение. Идея, съвсем естествена за епоха, в която човек живее със самочувствие, че прави света със знание и от знание. За философите на Новото време било ясно, че науката е система на знанието, че знанието съществува не като набор от истини, а взаимосвързано като система. “Всяка наука сама за себе си е система” ни завещава Кант. Хегел е също толкова категоричен, че “истинската форма, в която съществува истината, може да бъде единствено научната й система”.

Като се ръководя от становището, че общите насоки на развитие на философската мисъл на ХVІ – ХVІІІ век, че икономическата, социално-политическата, духовната атмосфера, а и пространствено-времевите рамки на протичащите събития са достатъчно изследвани и известни, ще се огранича със следното. Три са аспектите на духовния портрет на Европа от Новото време - науката като средство за прогрес; природата като механизъм; човекът като свободна и суверенна личност.

Философията, която снема в себе си духа на Новото време, е тази, която слага началото на своята модерност.




ТЕЗИСИ

Бог, природа и човек във философията на Новото време. Цел на човека, науката и философията –прогресът. Наука, теория, система, методи, знание. Експериментално и рационално знание. Философската теория като наукоучение. Независимост и суверенитет на субекта на познание. Свободна личност.



КЛЮЧОВИ ДУМИ

природа, обективност, обективни закони, експеримент, знание, прогрес, наука, наукоучение, свобода, дейност, човешка същност, механика и механицизъм, енциклопедичност, индукция, дедукция, сенсуализъм, емпиризъм, рационализъм


ЗАДАЧИ

1. На запитването какво е отношението му към Бога Волтер отговорил: “Поздравяваме се, но не си говорим.” Това според Вас е подмяна на религиозните ценности в културата на Новото време или атеизъм.

2. Как Рене Декарт достига до тезата “Само мисленето е абсолютно достоверно. Мисля, следователно съществувам /съм/” или Cogito ergo sum.” ?

3. Разгледайте и анализирайте теорията за “Обществения договор” на Жан Жак Русо от “Избрани съчинения”. Т.1. С., 1988.

4. Разгледайте и анализирайте научния метод – индукция на емпирика Френсис Бейкън в “Нов органон”. С., 1968.

5. Как при посредничеството на разума се съгласуват природното и моралното у човека?



Литература

1. Б. Ръсел. История на западната философия. Т. 3. С., 1996

2. Г.В.Хегел. История на философията. Т. 3. С.,1997

3. Европейска философия. Антология. Т.1. С., 1994

4. Ел. Панова. Основни проблеми във философията от Бейкън до Маркс. С., 1974

5. Ж.Ж. Русо. Избрани съчинения. Т.1. С., 1988

6. Р. Декарт. Избрани философски произведения. С., 1978

7. Р. Дж. Колингууд. Идеята за историята. С., 1995



СЕДМА ТЕМА

ЧОВЕКЪТ – МЯРА НА ВСИЧКИ НЕЩА
“Много велики неща има на света, но

няма нищо по-велико от човека.”

Софокъл
Във философията няма тема, която да не е тема за човека. Защото философията изследва света, а светът е свят на човека и за човека. Защото философията е създадена от човека, за да задоволи неговите познавателни интереси. Защото човекът е единственото същество, изумено от собствения си възход и способно да анализира своето място в света. И все пак. Какво е човекът? Какъв е смисълът на неговия живот? Творец или творение? Господар на света или илюзия? Как е възникнал и на какво се дължат величавите му постижения в науката и културата? Съществуват ли обективни измерения на неговия възход или човекът е мярка на всички неща? Свободната воля. И още, и още въпроси, на решаването на част от които във философската история ще посветим тази тема.

В европейската култура най-старите описания за човека откриваме в митологията, гръцката античност и християнството. Западът е антропоцентричен, защото поставя човека в центъра, защото непрекъснато го изследва, възхвалява, низвергва, прави демокрация и проектира щастие за него, славослови го и го унищожава. Западът създава науката и техниката заради човека, за да направи практиката му по-лека и по-успешна. Този тотален антропоцентризъм в отделни епохи е водил до заблуждение и изместване на ценности, до отчуждение на човека от света и живота. Пример за това е екологическият конфликт на човека и планетата. Затова, може би, не е необходимо човекът “да се поставя на пиедестал”, а да бъде оставян сам да открие своето място в този свят и мястото на света в своя духовен свят.

Според свещената книга на християните, Библията, на петия ден от сътворението на света Бог създава човека по свой образ и подобие, следователно човекът носи съвършенството. Бог взел пръст от земята, изваял мъжко тяло, вдъхнал му живот, пуснал го да живее в райската градина и за да не е самотен, с божествената си сръчност създал жената от едно негово ребро. В Библията се съдържат моменти от творението, грехопадението, изкуплението и възкресението. Повлияни от всичко това, християнските писатели, богослови и философи остават в плен на тези дадености. Християнските текстове са пронизани от идеите за свободата и отговорността на човека, “дадени” му от Бога, и за безсмъртната му душа. В християнската традиция човекът е представен като свободен и уникален, сам избиращ живота, греха и пътя на съдбата си, като е отговорен единствено пред Бога. Средновековната мисловност съдържа много варианти на тези фундаментални идеи, свързани по различен начин с античната гръцка философия. Чрез авторитетните писания на Св. Аврелий Августин, Св.Тома Аквински и други философи богослови се достига до Платон и Аристотел, до древногръцката философия. Ето какво обобщава Св. Августин: “Човекът е разумно и смъртно живо същество”. За него човекът е връзка на материята и духа, защото е изключително творение и е център на мирозданието. Но още от Св. Августин, та до днес за философията остава загадката на връзката душа и тяло, телесно и безтелесно.

В многобройните митове и предания произходът на човека се представя различно, разбира се, най-често от някакво божество; в различно време и последователност; като божествена цел или чиста случайност. Колкото и да е странно, тези митове се трансформират в по-късни научни и философски учения за възникването на човека. Те започват още в ранната античната философия с Протагор и неговия възглас: “Човек е мярка на всички неща – на съществуващите, че са и съществуват, и на несъществуващите, че не са и не съществуват” и с прозрението му: “За боговете аз не мога да зная съществуват ли те, или не, защото твърде много неща пречат на такова знание – и въпросът е тъмен, и човешкият живот е кратък”. За да продължи с Платон и неговия диалог за Прометей и Епиметей, в който се разказва как човешкият род получава от титана божествени дарове- огъня и изкуството, станали основа за целия социално-икономически, културен и политически живот, и за победа на хората над света.

Древните философи съсредоточават своите усилия върху критичното преосмисляне на митовете и допускат до философски анализи само онези от тях, предлагащи “разумно” обяснение на удивителния парадокс: най-слабото и беззащитно същество, човека, фактически господства над природата. Разбира се, според древните мъдреци това става по волята на боговете, а за хората остава само удивлението от всичко това и опита им да го опишат и обяснят.

Проблемът на антропосоциогенезиса в съвременните теории, занимаващи се с произхода на човека и човешкото общество, има комплексен характер, защото отчита, първо, ролята на оръдията на труда, компенсирали “биологическото несъвършенство” на човека и определящото значение на труда; второ, организацията на човешкото общество и, трето, езика, мисленето и съзнанието.

Човекът е “звено” от два свята – от света на органическата природа и от обществото. Това обстоятелство поражда немалко проблеми, както касаещите социалното съществуване на човека, така и свързаните с обяснението на неговата природа. Ще разгледаме две схващания, които са ключови и определящи.

Аристотел нарича човека “зоон-политикон”- политическо животно, като подчертава наличието у човека на две начала – биологическото /животинското/ и политическото /социалното/. Проблемът се състои в това, кое от тези начала е доминиращо, определящо във формирането на способностите, поведението, чувствата и емоциите, познанието и действието на човека и как се осъществява връзката между биологическото и социалното.

Същността на другото схващане е в следното: признавайки, че всеки човек е уникален, своеобразен, неповторим в практиката и живота, хората се групират по различни признаци: биологични, социални, а някои като взаимодействие на биологичното и социалното. Възниква въпросът, какво значение в обществения живот имат биологическите различия между хората и социалните групи? Подобна дискусия се води не само сред философи, но и в средите на учени от различни направления и на общественици. Светогледната натовареност на подобни дискусии е очевидна. Много примери от най-новата световна история свидетелстват за това: расови превъзходства, геноцид, завоевателни войни, борба за равноправие на половете, женски движения и др.

В дискусиите за съотношението на биологическото и социалното у човека се оформят две противоположни концепции:

- Биологизаторска /натуралистична/- абсолютизира ролята на естествените, биологическите качества на човека. Като се опират на еволюционната теория на Чарлз Дарвин, чиято научна заслуга е в доказателството, че нашите предци са наследници на предхождащите ги човекоподобни маймуни, някои мислители - представители на т.нар. биологизаторски течения като социалдарвинизма, расизма, малтусианството, обясняват явленията и отношенията в обществения живот с природни закони /например най-често междувидовата борба за съществуване, агресията/.

- Социологизаторска – пренебрегва биологичната страна на човека и естествените предпоставки за неговото съществуване, индивидуалността му и нейните многобройни проявления, които се възприемат като суров пластичен материал за безгранична манипулация в името на един или друг социален идеал. Подобна е т.нар. теория на антиутопията, описваща измислено общество, в което господства примитивен, едноизмерен социален идеал.

Съвременната философска антропология изследва заедно качествено различната роля на социалните и биологичните фактори в определянето на човешката същност и природа.

Митологията, философията и науката са различни начини за описание и очовечаване на природата. Господстващите над древния човек яростни природни стихии стават разбираеми чрез свръхестественото им одухотворяване и персонализиране, което е констатация за надмощието на природата над човешкото тяло. Простосмъртният човек се стреми да овладее мащабния Космос, като му осигури достоен за размерите му разум – бога. В науката човекът се изравнява с природата, защото знае къде и как да й се подчини и как да я накара да му служи. Философията, на свой ред, изпълнява ролята на освободител за човешкото съзнание, трансформирайки митологията в наука и избавяйки въображението от собствените му илюзии.

Очовечаването на природата чрез усилията на творческия разум е безспорно доказателство за еволюцията на човешкия дух. Човешката природа е централна тема на европейската философия от епохата на Възраждането и Новото време. Философите са завладени от патоса на автономията на човека и безграничните му творчески възможности. Те откриват за себе си човешкото тяло като израз на човешката природа, човешкия разум, като висша инстанция за истината, творчеството и човешките способности за съзидание. Без това да означава бездуховност. Човекът става символ и израз на духа на Новото време. Този човек е homo faber – човекът създател. Човешкият дух създава неудържимо: наука, техника, изкуство, икономика, политика, прогрес, производство, търговия, с една дума, нова цивилизация. Достатъчно е да разгърнем страниците на ”Афоризми за тълкуване природата и царството на човека” от Френсис Бейкън, “Страстите на душата” от Рене Декарт, “Опит върху човешкия разум” от Джон Лок, “Етика” от Бенедикт Спиноза, “За човека” и “За ума” от Клод-Адриан Хелвеций, “Принципи на нравствената философия” от Дени Дидро, “Човекът – машина” от Ламетри, ”За обществения договор” от Русо, “Нови опити върху човешкия разум” от Лайбниц, “Опити” на Монтен, “ Мисли” на Паскал, “Трактат за човешката природа” на Дейвид Хюм, “Критика на практическия разум” и “Основи на метафизиката на нравите” на Имануел Кант и т.н. Страници, посветени на човешката природа като качества, потребности и страсти, чувства и емоции, пороци и добродетели. Като сетивност и разум, познание и съзнание. Като пропорции на красота и създаване на красота.

И в следващите епохи, и днес западната философия е почти същата: прекланяща се пред телесната и духовна жизненост на човека, понякога самозабравящ се относно своята мощ и своето място в мирозданието.

Възможностите на философията да анализира и да решава проблемите на човека и човешката природа, на човешкото общество в края на 20 и в началото на 21 век приема различни образи, разположени от абстракциите до конкретни социални проекти. Смисловият обрат в антропологическата философия най-пълно отразява прехода от темата за човека към темата за човечеството и в този обрат непримиримите различия стават предпоставки и условия за диалог. Този момент става необходим, за да отърси привържениците на просвещението и тези на комуникативната практика от илюзиите за всесилието на Разума, Духа и Разбирането. Той не снема отговорността на философите, а я извежда от владенията на абстрактния и безличен Субект към действителността на насилието над живите. С това той се изправя пред необходимостта да избира не на книга, а на дело – дали да се примири с нея, дали да се превърне в поредната й легитимация, облечена в удобните и модни фрази на новия Zeitgeist /дух на времето/, или да произнесе отчетливо своето “не”, даже и да не вярва, че то ще “промени света”. Защото, ако коренът на социалните конфликти, войните, нещастията, упадъка и залеза на големите империи е нетолерантността, то истинският ключ за решаването на проблемите на човечеството не са спекулациите върху универсалните закони и принципи като основа на някакъв “универсален изход”, а философията на дискурса на етиката и на освобождението, които са своеобразен апел за отваряне към конкретно съществуващия Друг, за повече разбиране към чуждите проблеми и страдания, за респект и толерантност въпреки и заради различията. От това зависи бъдещето на човечеството /4/.

Множеството методологически подходи в съвременната философска антропология са подчинени на намирането на пътя към общофилософското разбиране на човека. Друг голям въпрос, чието решение търси антропологията, е дали се предполага някакво предварително философско разбиране за човека, или то трябва да бъде изведено като резултат от изследването? Ото Болнов дава отговор на този въпрос в един от методологическите принципи, който нарича принцип на открития въпрос – философската антропология не дава определение на човешката природа както преди, така и след изследването. Смисълът е в следното: не съществува нито възможност да се гарантира единството на антропологически определения чрез един временен онтологичен фундамент, нито пък те да се получат в един последващ синтез от отделни изследвания и характеристики. В подкрепа на това най-добре би било да видим колко различни определения са давани на понятието “човек” във философската история, оттам да търсим кое я превръща в теория за човека. “Човекът е зоон-политикон” - Аристотел; “Човекът е мислещо същество /животно/” - Сенека; “Човекът е разумно, смъртно същество /животно/ “ - Св.Августин; “Човекът е свободно, духовно същество” - Хегел; “Човекът е усъвършенстващо се животно” - Бердяев; “Човекът е животно, което може да обещава” - Ницше; “Човекът е смеещо се животно” - Хердер; “Човекът е животно, което прави оръдия” - Франклин; “Човекът е лирическо животно” - Хосе Ортега-и-Гасет; “Човекът е същество, стремящо се да излезе зад своите предели” - Ясперс; “Човекът е животно, надарено с култура” - Верне Грант; “Човекът е животно, стремящо се към истина” - Маркс Вартофски; “Човекът е синтез на време и вечност” - Сьорен Киркегор; “Човекът е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика” - Блез Паскал … /3/.

Цялото това многообразие от определения идва да покаже колко сложно същество е човек и какво богатство крие неговото изучаване. За ориентация “във водопода от антропологически учения” в края на 20 и началото на 21 век, за да получим исторически проверени знания за човека и аксиологически да отделим истинските нови прозрения от забравеното старо знание, е нужна безпристрастност, което ще позволи всяко ново откритие да се използва в изучаването на човека. Само така философската антропология може да бъде свободна, да изучава обективно човек и неговата природа, който е цялостна жива форма, използваща систематично оръдия на труда, език, създаваща организирани живот и институции и творяща култура и ценности, и всичко това свързано с наличието на разум.

Такъв подход осигурява възможностите на човека за самопознание, за осъществяване повелята на мъдрия Сократ “да ни стане известна грижата, която трябва да положим за себе си “. Защото Сократ е първият философ, дръзнал още в античността да погледне на човека като на същество, което непрекъснато се намира в търсене на самия себе си.



ТЕЗИСИ

Какво е човекът? Вечен философски въпрос. Антропология. Историята на философията за човека. Принципи и проблеми на философската антропология. Човек и Бог. Човешка природа и човешки права. Човекът- самоцел и самопознание.


КЛЮЧОВИ ДУМИ
човек, антропология, антропософия, антропоморфизъм, антропоцентризъм, човешка същност, човешка природа

ЗАДАЧИ

1. При определяне предмета и съдържанието на антропологията Николай Бердяев пише: “… освобождаването на философията от всякакъв антропологизъм е умъртвяване на самата философия”. Как преценявате това изказване: Като едностранчиво и “стесняващо” предмета на философската антропология или като приоритет на философията?

2. Анализирайте концепцията на Макс Шелер за човека в неговото философско-антропологическо творчество.

3. Разгледайте мита за “свръхчовека” и възгледите за човека на Фридрих Ницше от “Тъй рече Заратустра”.

4. Напишете есе на тема: “Смисълът на човешкия живот”.

5. Напишете есе на тема: “Борбата между мъжкото и женското начало в съвременността.”




Литература
1. Бл. Паскал. Мисли. С.,1972

2. Б.Т. Григорьян. Философская антропология. М., 1982

3. В. Динев. Философска антропология. С., 1996

4. Ив. Райнова. Философията в края на ХХ в. С., 1995

5. Им. Кант. Антропология от прагматично гледище. С.,1992

6. Исак Паси. Към философията на живота. С., 1994

7. М. Монтен. Опити. С., 1975

8. М. Шелер. Мястото на човека в Космоса. С., 1991

9. Н. Бердяев. О назначении человека. М., 1993

10. Н. Бердяев. Предназначението на човека. С., 1994

11. Платон. Диалози. Т.1. С., 1979

12. Платон. Диалози. Т. 4. С., 1990

13. Фр. Ницше. Залезът на Боговете. С., 1992

14. Фр.Ницше. Тъй рече Заратустра. С., 1990

15. Ч. Дарвин. Произходът на човека и половият отбор. С., 1947


ТЕМА ОСМА

СВОБОДАТА
“Играта е преди всичко свободно действие

… тя е свободна, тя е свобода.”

Хьойзинха. Homo ludens
Свободата е една от вечните теми на философията. Тема за размисъл, която по своята ценност и непреходност превъзхожда всички въпроси на философията и органично присъства в тематиката за човека. Всеки човек дори само за миг от своя живот се запитва: Какво е свободата? Тотална независимост от света и от другите, дори от смъртта, или само възможност да избира, да решава, да действа?

Темата за свободата е многоаспектна. Дума, чийто смисъл се асоциира с равенство, независимост, начало и се ползва в различни словосъчетания с пряк и метафоричен характер. Говори се за свобода на личността, на отечеството, на словото; свобода в изкуството; дори за свобода на несоциално равнище; за свобода на Вселената; за свобода в любовта и смъртта; в изкупление на греховността на средновековните простосмъртни; за свободата като идеал и висша човешка ценност …

Свободата е велик социален идеал. Без борбата за неговото постигане човешката история би била бедна и скучна. Всеки идеал е непостижим и метафизически отдалечен, и не свършват опитите за неговото осъществяване, макар че “от време оно, пише Херберт Маркузе, народите по земята са освобождавани от своите владетели и господари, а тяхната свобода се е оказвала подчинение, не на закона, а на закона на другите”/9/ и в името на свободата са вършени престъпления и са пролети потоци кръв.

В размислите над свободата приоритетно знамение имат положителните аспекти, свързани с ценността на живота. Свободата е емоционално наситен феномен. Тя е в състояние да внушава, да въодушевява, да пробужда национално самосъзнание на потиснати народи и да води към тяхното освобождаване. Като идеал придобива смисъл чрез конкретизацията си в нравствено значимо и идейно поведение на субекта. Свободата осмисля човешкия живот и несекващия му стремеж, “защото самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце”, казва Албер Камю в “Митът за Сизиф”. Другото е суета.

Пълноценното осмисляне на различните проявления на свободата в историческото време е възможно чрез проникването в тяхната родова същност, което е обект на общофилософски анализ - да се осмисли свободата на човека в нашето време, края на 20 и началото на 21 век, време на социални промени и надежди, на нови реалности, на глобални проблеми пред човечеството - екологическа криза, демографски взрив, агресии, опасности от самоизтребление, от отчуждение, от заплаха над суверенността и идентичността на “Аз- а”. В историята на човешката мисъл има много оригинални решения на въпроса за свободата. В желанието си да приобщя читателя към мъдростта на отминали времена и епохи, да го срещна с мисли и догадки, мнения и оценки, а също и с цялостно обосновани концепции на философи, моралисти и писатели, ще се спра на основното. Ще търся синтез между историко-философските парадигми и съвременните размисли. Защото днешният въпрос за свободата и целесъобразния избор, за историческата отговорност на “постмодерния” човек, за екзистенциалните ценности, звучи повече от актуално, ангажира мисълта и очаква своите решения

Подходите за решаване на въпросите за свободата се поляризират в две тенденции: детерминизъм, утвърждаващ тоталната зависимост на човешката воля, и индетерминизъм, утвърждаващ абсолютната свобода на волята.



Детерминисткият подход

В античността се заражда детерминизмът, интерпретиращ въпросите за свободата във връзка с каузалността и с материализма. Показателни са ученията на Хераклит за вечния Логос, който властва над всичко и над всички хора, над техните души, действия и поведение. Демокрит изказва възглед за необходимостта, която господства във вселената под формата на неумолим закон за всеобщата причинност. Възглед, който не създава логическа възможност за обосноваване на свободата на отделния човек, неделимо свързана и със свободата на всички граждани на държавата.

Френските материалисти от 18 век Ламетри, Хелвеций, Дидро, Холбах завещават на философията нов тип материализъм, оригиналните идеи и решения в който се срещат рядко. Вместо да отстранят недостатъците и противоречията на Демокритовата теза за необходимостта и свободата, те ги повтарят, дори ги задълбочават и се заплитат в антиномията свобода –необходимост. Като отричат индетерминизма, те изпадат на позициите на метафизическия детерминизъм и логическия резултат - фатализма. Според тях физическият и духовният свят на човека са подчинени на фаталната предопределеност, защото “от раждането до смъртта на човека ние виждаме само поредица от необходими причини и следствия, съществуващи по общите за всички същества на прородата закони” /7/. Така че, ако човек е свободен, той или би трябвало да е сам по-силен от цялата природа, или да е извън природата. ”За да бъде свободен човекът, би трябвало всички същества да изгубят същността си за него, той да няма вече физическа чувствителност, за да не познава повече нито доброто, нито злото, нито удоволствието, нито болката. Но тогава той не би могъл нито да оцелее, нито да направи съществуването си щастливо, … не би имал вече избор, не би знаел кого трябва да обича или от кого да се страхува… С една дума, човекът би бил противоестествено същество или напълно неспособен да действа по познатия ни начин” /7/. Подобни твърдения за свободата я представят като илюзия и измама, отделят я от човека, отричат я. ”Човек не е свободен в нито един миг от живота си”, твърди Холбах и привежда “ясни доказателства” за нейната абсурдност. Тази философия е демонстрация на войнстващ материализъм и атеизъм, обяснението на които се корени в претендиращия за универсалност механистичен естественонаучен модел на света.

Безспорен успех за хуманистичната философия е учението на Бенедикт Спиноза, един от първите, който прави опит да реши проблема за свободата с помощта на категорията необходимост: “… абсурдно и противно на разума ми се струва твърдението, че необходимото и свободното са взаимно изключващи се …”, пише той /2/. Холандският мислител универсализира свободата и я приписва на субстанцията като нейна вътрешна характеристика. Истинската свобода според него е в границите на рационалното познание на необходимостта. Свободата съвпада с могъществото на разума. Доколкото необходимостта е разбрана като действително необходима и е позната, дотолкова тя става свобода и това е естественият път към свободата. Спиноза дава ключа за разплитане на проблема свобода -необходимост.



Теологически възглед

Своеобразни са решенията на въпросите за свободата на човешката воля в християнското Средновековие. На свободното от философския Абсолют място се въздига Бог и отношението към него става мерило за свободата на човека.

Темата за свободата е често срещана в Библията, макар и представена в имплицитна форма. Бог създава човека… Но човекът предпочел свободата пред безсмъртието. Положено е началото на изпълнената с драматизъм световна история, което съвпада с акта на свободата. Библията изобилства с текстове, които служат като автентична база за разгръщане на теологическата теза за свободата. С логическа необходимост пред нея застава въпросът за съвместимостта или несъвместимостта на свободата на човешката воля с божественото провидение, на свободата със злото.

Пред християнската философия с огромна тежест стоят въпросите: Има ли свобода? Чия е отговорността за злото и греха? Как да се снеме отговорността за тях от Твореца? Как Бог диктува постъпките на човека, ако неговата воля е свободна? Тези антиномии са основни противоречия в християнската мисъл и намират различни решения в течение на хилядолетия. Св. Августин се опитва да даде отговор на тези въпроси. За него представата за свободната воля е съвместима с представата за Божията воля. Свободата е вътрешно присъща и на Бога, и на човешкия дух. Само че у Бога свободата се осъществява тотално и абсолютно, докато у човека тя е ограничена, временна и носи вината за злото в света. Бог не може да бъде отговорен за греха на ирационалния земен човек, който нарушава божествените предписания. За Св. Августин съществуването на свободната воля се числи към първите очевидни истини: ”Аз знам, че съм; също така знам още, че желая” /5/. Да се желае, означава да си свободен. В човека има свободно желание, доколкото има воля, а то ще рече свободен избор, който се осъществява въз основа на определени мотиви. Волята е способността за осъществяване на мотивиран избор. Проблем за теолога е добрата воля, дали волята е в състояние да избира само доброто. Отговорът е в благодатта, която дава на свободната воля всичко, без да снема нейното съществуване. Възможността за злото и греха се съдържа във възможността за блаженство. Сама по себе си волята не е нито добра, нито зла, тя е само едно определено благо. Човекът може да я използва за добро или за зло. Дори когато волята желае злото, тя остава добра по субстанция. Бог не желае волята да се обръща към греха, следователно волята не е по необходимост длъжна да греши, иначе не би бил възможен никакъв грях. Той засяга единствено волята, защото тя е господар над самата себе си и над тялото и се е устремила свободно към злото. Смисълът на човешкото битие е в надеждата за изкупление и спасение /5/.

И за Св. Тома Аквински “проблемът за съотношението на свободната воля, разума и божествената благодат” е важен въпрос. Той внася някои допълнения и уточнения в раннохристиянските разбирания за свободата. Волята е свободна. Чрез нея човекът избира между доброто и злото и е отговорен за своите постъпки. Свободната воля не се отрича, защото ако се допусне, че тя не съществува, съдбата на човека неизбежно трябва да се подчинява на законите на сляпата необходимост и за никакъв морал не би могло да става и дума. Свободата на волята и нейните резултати се коренят в познавателната сфера и разума. Тъй като Св. Тома провъзгласява приоритета на интелекта над волята, неговата позиция за свободата е наречена етически интелектуализъм. Според нея човек постъпва в съответствие с моралните добродетели и избира между доброто и злото. От това следва, че свободата на волята в томизма е безспорна, но само тогава, когато Бог я поддържа.

Проблемът за свободата на волята занимава и други дейци на средновековната мисловност: в ранната схоластика - Ориген, Григорий от Ниса, Боеций, св. Бернар от Клерво; във високата схоластика - св. Бонавентура, Джон Дънс Скот, Майстер Екхарт, Уйлям Окам, които още по-категорично подчертават волята на човека за спасение и стремежа му към свобода.

Нови измерения приема тезата за свободата в епохата на Реформацията, станали причина за ожесточен спор между така различните, но еднакво велики Ер. Ротердамски и Мартин Лутер.

Мощно разгръщане и своеобразно “възкресение” на неосхоластиката ознаменува неотомизмът, в който ортодоксалните решения за свободата се съчетават с опити за изясняване на социалното съдържание на феномена, задача продиктувана от особеностите на времето и духовната ситуация. В панорамата на неотомизма присъстват видни философи.

Преминала през различни изследователски етапи и ориентири, аспекти и решения, през “доразвиване” на традициите, но в крак с времето, християнската философия за свободата се реализира като метафизически идеализъм, съчетан с теизъм и теология.


Претенциите на диалектическия разум

Диалектическото мислене е достижение на немската класическа философия. Това, което наченаха в своите системи Имануел Кант, Йохан Готлиб Фихте, Фридрих Вилхелм Шелинг, е пространно разгърнато във философската система на Георг Фр. В. Хегел. В нея свободата заема ролята на системоизграждащ принцип. Свободата е иманентна същност на духа и като такава осигурява съществуването и развитието му, доколкото вън от него няма нищо, което би могло да го поражда, осигурява или ограничава. “Както субстанцията на материята е тежестта, така и …субстанцията, същността на духа е свободата” /3/. Идеята за разгръщането на свободата на световния дух в историята е забележително откритие на немския философ. Мисълта на Хегел, че “световната история е прогрес в осъзнаването на свободата-прогрес, който ние сме длъжни да познаем в неговата необходимост”, е част от епохалното му разбиране за историята. Историческият процес е закономерен и заедно с това е развитие на свободата. Превръщането на необходимостта в свобода означава, че необходимостта се издига на по-висока степен.

Световната история е процес на самосъзнание на духа. В природата, обществото и човешкото битие, които са несъвършени форми на наличното битие, няма истинска свобода, нейна основа е абсолютната идея. Само духът има основание в себе си и чрез формите на наличното битие се самопознава и получава съзнание за свобода. Степените в реализацията на свободата са критерий за периодизация на историята.

Хегел внася социално-политически аспект в разбирането на свободата: ”Свободата на волята е свобода въобще, а всички други свободи са само нейни видове” /3/, като тук той включва политическата, религиозната, нравствената свобода и др.

Опитът на Хегел да обясни световната история като прогрес на свободата, а него като постижение в познанието на необходимостта, независимо че е гениален, се оказва неудачен.

Марксистката философия открива мистицизъм, фатализъм и песимизъм в хегелианството и въпреки че критикува системата му, взема ценни идеи от нея. Впрочем не само марксизмът. Френските екзистенциалисти също успешно се влияят от Хегел и неговия диалектически метод.


Екзистенциализмът за свободата

Темата за свободата е застъпена и в модерната, и постмодерната философия. Но за екзистенциалистите тя е придобила характер на основен и водещ мотив и това е напълно разбираемо, защото проблемът за свободата е свързан с метафизическия проблем на екзистенцията /от лат. “existentia”- “съществуване”/.

За формирането на възгледите на екзистенциалистите за свободата, която за всички тях, независимо от нюансите, е висша реалност, значение имат идеите на Артур Шопенхауер,Киркегор, Достоевски, Ницше, Унамуно. Отгласи от тяхното влияние се срещат в почти всички проявления на екзистенциализма.

Каква е концепцията на екзистенциалистите за свободата? Оригинална и дълбока, преобръщаща традиционните понятийни схеми и нагласи, може да се долови от всяко произведение на всеки представител – Карл Ясперс, Мартин Хайдегер, Жан Пол Сартр, Никола Абаняно, Албер Камю, Габриел Марсел …

Сред тях има и една мъдра жена - Симон дьо Бовоар, френската писателка, за която поставянето на свободата в центъра на светогледа е всичко “мъдро, достигнато от оптимистичните философи”. Тя е един от символите на духовния живот на своето време. Интелигентна, изключителна и въпреки постоянния интерес към философията и невероятната способност да рефлектира, Бовоар има за своя отправна точка жизнения опит, в анализа на който по-често заема не позицията на професионалния метафизик, а на мислещ и чувствителен за случващото се в света човек. Родена е на 9 януари 1908 г. в Париж. Възпитавана строго в религиозен дух, на петгодишва възраст Симон е изпратена в католическия пансион “Дезир”. Под влияние на религиозността на майка си и на атмосферата в колежа тя расте като послушно и богобоязливо дете, дори става член на детско сдружение, именувано “Ангели на Възнесението” /9/. Наследените от бащата скептицизъм и неверие помагат на Бовоар твърде рано да се отърси от влиянието на религията. На петнадесетгодишна възраст без особена изненада тя смело ще помисли: “Вече не вярвам в Бог” /8/ и това ново усещане ще определи в основни линии нейния по-нататъшен начин на живот и мислене.

По време на следването си в Сорбоната Бовоар се среща с цяло поколение бъдещи философи, моралисти и писатели, които трайно ще бележат духовния живот на 20 век: Сартр, Пол Низан, Жорж Полицер, Жан Иполит, Раймон Арон, Емануел Муние, Мерло-Понти, Леви Строс. Тя откровено признава, че общуването с тези личности е времето за нейното израстване. Окончателно се формират нейните възгледи за живота и смъртта, за вечността и вярата, за свободата и отчуждението.

Академичната кариера на Симон дьо Бовоар следва хода си като преподавател по философия в Марсей, по-късно в Руан, а до 1943 г. в Парижкия лецей “Молиер”.

През 1934 г. прекарва десет дни при Жан Пол Сартр във Френския институт в Берлин и там се запознава с идеите на Хусерл, феноменологията и екзистенциализма. За да стане един от водещите представители на френския екзистенциализъм и да съумее да внушава екзистенциализма чрез сложното съчетаване на художествеността и философстването.

Първият роман на Бовоар “Когато духовното побеждава”, написан през 1938 г., отхвърлен от критиката и издателство “Грасе”, излиза едва през 1979 г. Обстоятелство, което амбицира нейния дух и тя се посвещава изцяло на литературата. Резултатът са множеството романи и пътеписи, литературни и философски есета, обединени около екзистенциалната тема за свободата.

Неслучайно за нея “изкуството, литературата, философията са опит за ново основание на света върху определена човешка свобода - свободата на твореца”, което предполага изначалното самополагане на човека като свободен. Така свободата е основа, условие и цел на творчеството, от една страна, и единствено обяснение на всяко творчество, от друга /8/.

“Всички са смъртни” е роман на Симон дьо Бовоар от 1946 г., останал донякъде незабелязан от читателите и критиката. Причина за това е, че в същата година Албер Камю публикува “Чумата”, Андре Малро “Въображаемият музей”, превеждат на френски език Кафка, Фокнър, Фицджерал, Хенри Милър. Тръгва спор за идейната и художествена значимост на екзистенциализма. Едновременно продължават и вълненията за ролята на интелигенцията в хода на историческите събития, за съдбата на хората, “преживяли голямата война и атомния апокалипсис”.

Във “Всички са смъртни” Бовоар полага читателя в тематичното пространство на интелектуалната загадка: Морална ли е свободата на човека, избрал безсмъртието за своя живот и екзистенция и какво би правил сред смъртните? Предложените от авторката размишления надхвърлят идеите за отношенията на абсолютното и относителното време и повеждат читателя към философски прозрения за живота и смъртта, за свободата да бъде живян живота, за личната и обществената отговорност, за историческите превратности и еволюцията на световния ред.

Да надзърнем в страниците на романа и да се опитаме да проследим живота на странния, велик и убедителен герой Фоска. Още в пролога чрез откровението на Режин се внушава въпрос за смисъла на живота, но и за преходността на красотата, успеха и славата, за мечтата на простосмъртния “да отпие поне глътка безсмъртие”, за да бъде винаги, а не да се превърне “в стръкче трева”. И носител на всичко това е Раймондо Фоска, повярвал, че елексирът на безсмъртието ще му осигури свобода и възможност да гради, да създава, да обединява общества и епохи, да прави история, да променя “железните закони” на времето.

По изключителен начин Бовоар съчетава достоверни исторически факти с фантазното, въображаемото, мечтаното. И в този роман основната теза е свободата, която не се свежда само до избора и до спонтанността на съзнанието. Човек не винаги има право да избира или най-малкото не е толкова свободен, колкото би му се искало. Това е идея на Бовоар и по отношение на потисничеството и смъртта, трайни теми в нейните романи.

Философските есета на С. дьо Бовоар “За един морал на двузначността” и “Екзистенциализмът и мъдростта на нациите” са посветени на бягство от противоречието в разбирането на свободата - изначално присъща онтологическа характеристика на човека, нейната тъждественост с избора и спонтанността на съзнанието. Тя разграничава “свобода” и “освобождаване” и “разпознава” човека като изначално свободен, насочен спонтанно към нравствеността. Свободата и моралът са двузначни - чрез избора се утвърждава позитивното и доброто, но същата реална възможност “лежи” и за избора на негативното и злото. В това се състои и “трудно обяснимото чудо” на човешкия живот, защото еднакво реални са животът и смъртта; самотата и приятелството; свободата и робството.

В екзистенциализма свободата не получава дефиниция. Най-често срещащите се определения са взаимодопълващи се и конкретизиращи се, получени чрез субективната диалектика или чрез богатството на метафоричния художествен език. Впрочем екзистенциалистите са против дефинирането на свободата, защото логическите форми и теоретическите конструкции вредят на нейния суверенитет. Да чуем К. Ясперс: “Обяснихме ли сега ние какво е свободата? Не. Всъщност тя избягва дефиниции. И ако ни укоряват, че след толкова приказки още не сме я направили разбираема, има само един отговор: свободата не е предмет. Тя не е емпирична реалност, която може да се подложи на изследване в света. За едно обективно научно познание на света тя не съществува. Тя не може да бъде представена чрез една определена концепция. Но чрез мисълта аз мога да възприема и това, което съвсем не познавам обективно и чрез дейността на моя ум да си съставя една съвсем абстрактна идея за него. Аз мога следователно да говоря за свободата, като че ли тя съществува практически” /10/.

Симбиозата на философия и литература, своеобразната игра на разума и въображението са ненадминати по своята възможност да “отразяват в своите огледала човека, който създава и играе своята драма”, човека, който е “по необходимост и изначално свободен”, който е “една абсурдност, отговорна за самата себе си”.

Екзистенциализмът е философия на свободата.


ТЕЗИСИ

Екзистенциализмът е модерната философия за човека. Той е реакция на философията на човека против философията на вещите и философията на идеите. Екзистенциализмът е свобода. Историко-философският анализ показва “ставането” на теорията за свободата. Свободата е вечен философски проблем.


КЛЮЧОВИ ДУМИ
екзистенция, екзистенциализъм, свобода, отговорност, избор, несвобода, спонтанност, игра, свобода на волята, добро и зло, свобода и грях, живот и свобода
ЗАДАЧИ
1. В основата на марксисткото разбиране за свободата са трите методологически постановки: субективният характер на историята, диалектико-материалистическото учение за понятието и теорията за същността на човешката личност. Анализирайте ги.

2. Анализирайте тезата: процесът на ставането на човешката личност е едновременно процес на постигане на свободата.

3. Напишете есе на тема: Свобода и избор.

4. Напишете есе на тема: Свобода и отговорност.



  1. 5. Напишете есе на тема: Свобода и безсмъртие.

Литература
1. Антична философия. С., 1977

2. Б. Спиноза. Етика. С.,1981

3. Г. В. Фр. Гегель. Т.8. М.,1935

4. Г. В. Фр. Гегель. Енциклопедия философских наук. 1977

5. Е.Жилсон, Ф. Бьонер. Християнската философия. 1994

6. И. Кант. Критика на практическия разум. С., 1974

7. П.Холбах. Системата на природата. С.,1984

8. С. дьо Бовоар. Всички са смъртни. С.,1986

9. С. дьо Бовоар. Спомени на едно порядъчно момиче. С.,1992

10. K.Ispers. Origine et sens de l, histoire. Paris, 1954






Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница