Соня бабева ш у м е н 2004 г



страница6/8
Дата01.02.2017
Размер1.6 Mb.
Размер1.6 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8
ТЕМА ОСМА

ОБЩУВАНЕТО
Общотеоретически аспекти

Времето на “постмодерна”1 се характеризира с изключителна динамика на социалните процеси във всички сфери и структурни равнища на обществото. Осмислянето на съществените причини, проблеми и резултати на жизнената дейност на постиндустриалните общества включва и анализът на процесите на информационния обмен, важно място в който заема общуването. Защото именно в общуването хората получават възможност да си въздействат един на друг, а оттам да влияят на обществения живот съобразно своите идеали и цели, потребности и интереси, воля и чувства и в известен смисъл да направляват хода на общественото развитие. И това не е случайно, защото съвременната комуникация на хората се отличава със съвършена организация, непозната плътност, пространствена и темпорална наситеност на информационния обмен, с такива възможности и свойства, които се проявяват най-добре и се осъществяват най-пълно в сферата на общуването.

Темата за общотеоретическите основи на общуването изяснява основни понятия и категории и това определя теоретико-методологическа насоченост на включените въпроси. Те ще послужат в разбирането на същността, функциите и значението на общуването и при задачите за самоподготовка.

Общуването е социален феномен. То е неизменна част от междуличностните отношения. Едновременно с това е неизменен елемент на груповите взаимодействия и атрибут на стопанските и социалните процеси. В основата на общуването лежи непосредственият контакт между хората.

Различни научни направления и дисциплини изследват общуването: неговата същност, особености, видове, механизми, структура, функции. Особено значими са усилията и приносът на теорията на комуникациите, педагогиката, психологията, семантиката, социологията.

Теорията на комуникациите изяснява природата на общуването. Предмет на нейните изследвания са механизмите, функциите и свойствата на общуването. Разработва модели на човешкото общуване в неговите три страни: комуникативна, интерактивна и перцептивна. Това деление е възможно само от познавателна гледна точка, за целите на обучението. В практиката общуването е единен процес.

Психологията изследва психичните факти, закономерности и механизми, възникващи в процеса на формиране на личността и на общуването като междуличностно взаимодействие. Характеризира особеностите на общуването като обмен на информация между хората, правилата за това и практическата значимост на психологическата теория.

Педагогиката изследва ролята на общуването в процесите на образование и възпитание на личността.

Семантиката изяснява въздействието и значението на думите и словото, символите и знаците върху общуването и поведението на хората.

Социологията създава конкретните методи за изследване на общуването на основата на общата методика за социалното познание. По такъв начин се обособява социология на общуването като социология на “промеждутъчно ниво”. Всичко това дава възможност да се анализират мястото и ролята на общуването в социалните дейности и в общественото развитие и да се разкрие връзката на общуването с различните обществени подсистеми и социални институти.

Посочените, а и редица други научни направления създават теоретически знания за съдържателното и ефективно общуване в социалните отношения и процеси, както и за творческата и емпиричната им конкретизация в практиката.

Общуване. Същност. Определение

В научната литература са известни различни по смисъл и по обхватност схващания и определения за общуването като процес и като основна социална потребност на човека. Те са представени от автори като Ласуел /1948 г./, Шенън и Уивър /1949 г./, Шем /1953 г./, Барлоу /1960 г./, Лий Якока /1991 г./, Д. Брунер /1947 г./, Зимел /1980 г./, Дейл Карнеги /1936 г./, Лийч /1954 г./, Мансуров, В.А., Афанасиев, В.Г./1987 г./ и др.

Различията в техните възгледи и предлагани модели са резултат от развитието на обществото, на информационните технологии и средствата за общуване, както и от личностните качества и способности на изследователите.

Общуването е динамичен процес на взаимодействие между хора с различна ценностна система, хора, различни по характер, опит и възприятия, които общуват посредством различни символи и техники. Чрез общуването се реализира системата от социални взаимоотношения и контакти. Реалното общуване е израз не само на междуличностните отношения между хората, но и на безличните по своята природа социални отношения, зависещи от положението на човека в обществото и системата на неговите социални контакти.

Човешкото общество не е възможно без общуването. От една страна, общуването способства за вграждането на индивида в обществото, а от друга, също толкова важна - служи като средство за формиране и развитие на личността. Това дава основание на редица автори да твърдят, че “общуването може да се приеме като такава социална потребност по значение, каквато е биологичната потребност от храна и вода” /1/.

Общуването е социално явление, посредством което функционират нормално социалните общности и групи. Общността е предпоставка за общуването, а общуването е определящо свойство на общността.

Чрез общуването се формират психически свойства и процеси, изграждат се психически състояния на личността.

Самоутвърждаването и реализацията на личността, изграждането на самооценки и самосъзнание, обучението и възпитанието се постигат в процеса на общуването. Това се отнася и за функционирането и управлението на социалните системи.

Това са достатъчни основания да се каже, че общуването е особен, специфичен вид човешка дейност, насочена за поддържане, развитие и усъвършенстване на общността от хора.

Анализът на общуването позволява да се обособят три взаимосвързани аспекта:

- комуникативен - общуването се разглежда като процес на обмен на информация, като комуникация между общуващите страни;

- перцептивен - общуването се разглежда като взаимно възприемане и разбиране на общуващите субекти;

- интерактивен - общуването се разглежда като организация на взаимодействието между общуващите индивиди.

Общуването не е възможно без обмен на информация между общуващите и задължително включва взаимодействието и взаиморазбирането, постигането на съгласие и задоволяване на потребности от емоционално въздействие. Това се предава чрез модела на общуване между двама души. Моделът се нарича още двойка общуване и се определя като базисен за общуването. Възможно е създаването и на по-сложни модели, което се определя от броя на участниците и начините на свързване между тях в процеса на общуването.

Първо, общуването представлява отношения “субект-субект”, т.е. общуване като базисен модел, в който лицата встъпват в отношения помежду си, взаимно си въздействат по определен начин, взаимно се възприемат и оценяват. Разкриват се следните особености на процеса на общуване:

- има двупосочна връзка - права и обратна;

- поведението на участниците има сходна логика, единна природа и цел.

Второ, общуването е непрекъснато повтарящ се процес на: словесни и несловесни сигнали за предаване на идеи, съобщения, информация; които се декодират /обуславят се от знанията, опита и манталитета на приемащото лице/; интерпретират се; кодират се, съобразно ценностната система на участващите и схемата се повтаря.

Семантиката извежда осем принципа на ефективното общуване:

1.възприемане и тълкуване;

2. проверка на фактите;

3. промяна;

4. различия във времето;

5. избор;

6. кодиране и декодиране;

7. семантичен триъгълник- обект,човек и слово;

8. критерии.

Общуването е социално-психическо явление, но то може да бъде разглеждано и като аспект на когнитивната /познавателна/ дейност на личността. В този смисъл общуването е многофункционален, сложен процес на обмен на информация, в която се съдържат резултатите от познавателната дейност на хората.

На базата на следните характеристики като едновременно протичащи процеси на обмен на продукти от духовната дейност, взаимно опознаване, взаимно влияние, взаимодействие, взаимоотношения е достатъчно основание общуването да бъде представено като процес на социална перцепция.

Общуването е непосредствена страна и практически израз на обществените отношения. То е реалност на човешките отношения, форма на човешката активност и начин на изграждане на лични отношения. В по-широк смисъл на думата означава страна на съвместната дейност на хората и своеобразно нейно повторение, неин особен вид или специфична форма на съвместна човешка дейност - комуникативната. ”Такова широко разбиране на връзката между общуване и действие съответства на широкото разбиране на самото общуване като най-важно условие за присвояване от индивида постиженията на историческото развитие на човечеството”/2/ в условията на социалната микросреда и в цялостната система социални връзки.


Комуникация и общуване

Тези две категории се използват като синоними във всекидневното съзнание и ежедневната реч, а според науките са различни и всяка от тях има своя свое специфично съдържание.

Комуникация /от лат.“соmunicatio”- “съобщение”, “връзка”/ е полифункционално понятие. Има няколко значения: системи от пътни и съобщителни средства; система от контакти между две или повече лица; структура на делови и междуличностни връзки; система от сигнали, съобщения; процеси на предаване и приемане на информация; информативна страна на общуването. Като процес на социална комуникация, общуването между хората се осъществява преди всичко чрез речеви средства. Нейна специфика е наличието на социалната връзка: човек-човек. Но тъй като такава връзка не съществува навсякъде и винаги, може да се направи изводът, че комуникацията е по-общо понятие от общуването, но те са органически и неразривно свързани. Те частично се припокриват и взаимопроникват едно в друго.

Общуване и комуникативна дейност

Общуването е форма на двустранна човешка активност, важна страна на начина на живот, важна единица на който е контактът. Като сложен и многостранен процес включва в системата си социална комуникация - обмен на информация; социално взаимодействие - обмен на опит, начини на поведение или дейност и нейните продукти - между хора, групи, социални системи; социална перцепция - взаимно възприемане и взаимно разбиране; взаимоотношение и взаимовлияние между субекти - индивидуални и колективни за постигане на съгласуваност, хармонична дейност и общ положителен резултат /3/.

Общуването е реалното битие на социалните отношения в цялата им сложност и различие по вид, характер и съдържание, на личните и междуличностните връзки и отношения и контакти. То е вид активност и дейност на субекта. Определя се като външна, практическа страна на определен тип отношения, тяхна “явяваща се страна”. Същност на тези отношения е съдържанието на общуването.

Основните критерии за общуването според М.И.Лисина са: потребността от впечатления и поражданите от нея познавателни мотиви или общуване на познавателни теми; потребността от активна дейност и съответно делови, предметни, игрови мотиви- чрез тях се разкрива ролята на общуването, с цел постигане на психически резултат; потребността от признание и поддръжка-“личностни мотиви”, които получават своето удовлетворение в комуникативната дейност.

В общуването между хората се различават духовен процес на информационен и психически взаимообмен на емоции, чувства, мисли и идеи, склонности и позиции и материален социален процес на обмен на дейности, умения и навици, опит, начин на поведение. Обменят се още стоки, пари, услуги, опит, информация, статус, чувства /3/.

Общуването се осъществява със словесни и несловесни средства. Системата на словесните средства, използването на която зависи от цялостната стратегия, от конкретната ситуация, от нагласата на участниците, съдържа: подбор на езика и словото, интонацията, тишината и паузата на мълчание, слушането като поведение. Системата на несловесните средства, в цялото си многообразие и значение, предполага значението на: езика на тялото и лицето, мимики и жестове, пространството, цветовото присъствие в помещенията и облеклото на участниците, времето, обкръжението. В процеса на общуването се ползват съчетание на словесни и несловесни средства с цел постигане на максимален ефект и въздействие.

От качеството и равнищата на съвременните системи на общуването зависят функциите на отделни стопански субекти, комуникациите в стопанската дейност и социалната практика. Общуването прави съвременната цивилизация /1/.
ТЕЗИСИ

Теоретико-методологически принципи в теорията на общуването. Общуване и практика. Процес на общуването. Общуването като комуникация. Правила на общуването. Словесни и несловесни сигнали на общуването. Модели на общуването. Роля и значение на общуването.


КЛЮЧОВИ ДУМИ

общуване, комуникации, модели на общуване, елементи на процеса на общуване, кодиране и декодиране, интерпретация, словесни и несловесни сигнали, език на тялото, съобщение


ЗАДАЧИ

1. Анализирайте общуването във “вашия социален кръг”, професионална среда или академическа общност.

2. Проучете произволно рекламно съобщение или рекламен проспект и анализирайте ефективността им.

3. Кога общуването носи максимална яснота: при личен контакт на участниците, по телефона или факса?

4. Изяснете ролята на културата и междукултурните различия в процеса на общуване.

5. Изяснете ролята на eтиката и моралните принципи за ефективното общуване.


Литература

1. А. А. Бодалев. Личность и общение. Избранные труды. М., 1983

2. Б. Боева. Бизнескомуникации и делови преговори.С.,1996

3. К. Тодорков. Когнитивна психология. Габрово, 2000

4. Л. Десев. Педагогическа психология. С.,1999

5. Л. П. Буева. Человек: деятельность и общение. М., 1987

6. М. Лисина, И. Димитров. Общуване и самопознание.С., 1982
ТЕМА ДЕСЕТА

ДЕМОКРИТ

/ок. 460 - 370 г.пр.н.е./

“… А в действителност /съществуват

само/ атомите и пустотата.”

Демокрит


Във време на всестранен възход на обществения и на духовния живот на гръцките полиси, на засилващо се оживление и развитие на античната наука и философия, белязани с непознати дотогава резултати, живее и философства Демокрит.

Роден е около 460 г. пр.н.е. в полиса Абдера, разположен на устието на р. Неста /дн. Места / в Тракия. Макар и известен с печалната си слава - духовната ограниченост на своите граждани - Абдера също е обхванат от бурното развитие на икономическия, политическия и културния живот на Гърция. Затова и Демокрит се оказва в центъра на промените през онази епоха. Произхожда от знатен род, син е на богат търговец. Получава значително за времето си наследство, осигурило му възможност за далечни и продължителни пътешествия на изток – Вавилон, Персия, Египет и другаде, където в продължение на 8 години се запознава с тамошните учения и магии, догадки и философски прозрения. Тези пътувания, общуването и личните контакти на Демокрит със знаменателни личности от различни страни допринасят за неговото формиране като философ и учен. Ученик е на Левкип /V в.пр.н.е./, основоположник на атомизма, автор на “Големия световен ред” и “ За ума”, които впоследствие влизат в т.нар. Демокритов корпус. По всяка вероятност известно време слуша беседите на Сократ. Поради обширните се познания още приживе той получава прозвището “мъдрост”, а по-късно поради открития му характер го наричат Ювенал – “смеещият се философ”. Демокрит е голям познавач, теоретик и адепт на античната демокрация. Социално-политическите му възгледи са в унисон с проблемите на демократическата прослойка на свободните граждани /робовладелците/. На стари години е избран за архонт на родния му полис. Умира през 370 г.пр.н.е.

Демокрит е универсален ум, велик философ и теоретик на античността. Широтата на неговите теоретични интереси и обзорният му поглед и намират реализация в многобройни трактати, достигнали впечатляващата цифра 70. В древността те са тематично разделени в пет групи – физика, математика, етика, музика и техника. Това пък е станало причина да бъде наречен петобоец във философията по примера на многобоя в олимпийските игри, който тогава включва 5 дисциплини /борба, бягане, скок, копие и диск/. По значими произведения на Демокрит са: “Малкият световен ред”, “За различните форми”, “За поезията”, “ Космография”, “За усещанията”, ”Причините на огъня и на това, което е огъня”, “За геометрията”, “Питагор”, “За цветовете”, “За образите”,”Етически записки”, “За природата”, ”За планетите”, “Смесени причини” и др. За съжаление в античността произведенията му не са съхранени и около ІІІ – V век те се загубват. Останали са само фрагменти от някои от тях и многобройни свидетелства на антични автори, чрез които се възстановява сравнително точно теоретическата система на древногръцкия философ и мислител.

Философското учение на Демокрит е исторически и логически свързано с предхождащите го натурфилософски учения, но за разлика от тях атомизмът е цялостно, стройно подредено и съзнателно обосновано учение за природата. Атомизмът е материализъм, насочен против идеализма и митологическите представи за света. Понятието “линия на Демокрит” става синоним на материализма в античната философия. Ювенал постепенно се утвърждава като един от най-талантливите учени и енциклопедични умове на древността.


Учението за атомите и пустотата

Античната атомистика възниква като натурфилософия, “натоварена” основно с изучаването на космоса. Нейно изходно положение и главна логическа норма е изискването за вярно и реалистично изследване на света, за точно обяснение на естествения процес и на закономерностите на космоса, и стремеж да се подражава на природата и на природните явления. Водещ принцип е детерминизмът. Теоретическото положение на античната натурфилософия, че всяко нещо води началото си от нещо съществуващо е валидно и за атомизма. Демокрит е убеден, че нищо не възниква от нищо, че “нищо не се ражда от небитието, нито пък се разрушава в небитието”. Тези две положения изразяват вътрешното единство на атомизма и на Вселената, и на естествения и закономерен ред в нея.

Без да пренебрегва ролята на сетивните наблюдения и опита Демокрит въвежда и практикува логическия начин за поставяне и решаване на естественонаучните и философските проблеми. Принципът, според който битието се схваща не като целокупна действителност, неразчленима в своите конкретни качествени образувания, а като множествена природа, е основополагащ за неговото учение. Битието е всеобщото единство и начало на многообразието. В центъра на вниманието на Ювенал е принципът за т.нар. исономия – еднаквата или равната обективна реалност на битието и небитието. В неговото разбиране исономия означава “не повече тук и сега, отколкото там и тогава”, т.е. вече съзнателно се фиксира въпросът – защо светът е устроен така, а не иначе. И Демокрит решава този казус. Стремейки се да преодолее хераклито-елейската колизия, възникнала при опита да се реши проблема за единството на хомогенното и хетерогенното битие, на неподвижното и изменящото се битие, той съхранява идеята за безкачествената еднородност на битието. Елементи на битието са атомите, които са материални, най-малки и неделими, елементарни, качествено еднородни частици. Терминът атом /неделим/ е понятие, употребено за първи път от Епикур /341- 270 г.пр.н.е./ и по-късно влязло в европейската наука. В древността по-често се употребява понятието “пълното” за най-малките единици битие. Атомът е основно понятие, означаващо се с различни, идентични термини – битие, съществуващо, нещо, пълно, идея, фигура, вид. Атомите са универсални онтологични природи и тяхното познание има строго метафизически смисъл. Това е основно определение и с него в причинно отношение са свързани останалите елементи от атомисткото учение. Познанието на атомите става по ясно очертани направления: на тях се приписва природата на всички тела, съществуващи в действителността; но те не притежават сетивни свойства и по това се разграничават от сетивно-възпринимаемите неща, защото тези свойства обуславят преходността и съотнесени към атома, ще доведат до отричането му като начало на всичко съществуващо.

Атомите притежават определени характеристики и различия. По определението на Аристотел тези различия са три – очертание /форма/, ред /порядък/ и положение, защото битието се различава само по “строя”, по “съприкосновението” и по “обрата”. Атомът е дискретна частица, “просто вещество”, “затворено” в себе си вещество. Той е протяжно, пространствено тяло, неделимо по пътя на сетивното наблюдение. Атомите наподобяват малки прашинки, носещи се във въздуха. Те са сетивният модел на първичните елементи на съществуващото. Качествено еднородни са и това означава, че не притежават цвят, мирис и пр. сетивни свойства. Безкрайното им многообразие се обяснява с техния неограничен брой. Атомисткият постулат за безпределността на празното пространство обяснява хипотезата за неограничеността на броя на атомите. Ограниченият брой атоми би се “разсеял” в подобно пространство и не биха възникнали сложните тела в света.

Поради различната си величина /големина/ атомите притежават различна тежест. Масата на атома отговаря на неговата величина, по-големите атоми са по-тежки и обратно. В сложните тела тази зависимост не е налице, защото при тях величината се обуславя от празното пространство, което съществува между атомите. Атомистите не достигат до дефиницията на тежестта като такава. Най-често тълкуват тежестта с понятията “горе” и “долу” и анализират относителната лекота и тегло на предметите. А оттук и представата им за различната скорост на елементарните частици.

Многообразието в света античният философ извежда от неограничеността на формите на елементите. Формата определя качествената обособеност на всеки предмет и оттук неизбежно следва логическото тълкуване за различните конфигурации и за безкрайния ред от форми на елементарните частици. Неделимостта на атомите е едно от теоретическите основания на Демокрит за вечността на съществуващото и като потвърждение на основния принцип, че нищо не възниква от нищо. Защото безкрайната делимост води до небитието и до несъществуващото. Сетивните предмети също не са делими до безкрайност - граница за това са атомите, които ги изграждат. Безкрайната делимост е синоним на несъществуващото.

Елементарните частици са абсолютни не само по отношение на качеството, но и на количеството. Атомите са еднородни, неделими прости тела и не могат нито да намаляват, нито да увеличават своята големина. Демокрит заварва мнението на Левкип, че атомът е неделим по силата на своя малък обем, сиреч толкова е малък, че не е възможно да притежава части и да бъде делим. Той извлича неделимостта и от единната и непрекъсната природа на атома, изключваща наличието на празното пространство. Атомът и празното пространство са взаимноизключващи се онтологически определения. Празното пространство е отрицание, естествена граница на атомите. Логическият резултат от анализите на делимостта и неделимостта, на прекъснатостта и непрекъснатостта е проблемът за структурността на материята. Характеристиките на атомите имат конкретен и реален смисъл само посредством определението на второто основно понятие в атомизма – “небитие”. Понятията, с които се означава небитието – “нищо”, “безпределно”, “празно”, “пусто”, “велика пустота” са все израз на един и същ обективен смисъл и съдържание и значението им се свежда до определението на “пространство”, заимствано от елеатите. От различните тълкувания на небитието най-малко две определения притежават основно значение: небитието е пустота, отсъствие на атоми и на сложни тела и, второ, небитието е пространство, заето от тела. Пустотата не се отъждествява с “въздушното пространство, а се схваща като среда, “запълнена” с конкретни, обособени, “прекъснати” реалности. Пространството е среда, в която се движат атоми, в която възникват и изчезват предмети. То е независимо от нещата, не е свързано вътрешно с телата, защото може да бъде “дадено” и без тях. Основанията за реалността на пространството го представят като реален онтологичен принцип, като абсолютно условие за смисъла и съдържанието на битието. Така битието и небитието взаимно се изключват и едновременно взаимно се предполагат – атомите са липса на пустота, а пустотата е отрицание на атоми. Небитието е “другото”, “другата реалност” на битието. Защото то не е просто пустота и несъществуване, а обективна реалност и условие за многообразието, за възникването и изчезването на нещата, на техния преход и движение, необходимост за преминаване на определени форми на съществуване в други.

Битието и небитието представляват целокупната световна реалност, принцип на материалното единство на космоса и изразяват логоса на света като саморегулираща се система.



Детерминизъм

Атомистите преодоляват тезата на стихийната диалектика, според която движението е обусловено от вътрешното множество или делимостта на съществуващото и наличието на противоположни страни в него и категорично обосновават материалистическия детерминизъм. Очертават се две възможни обяснения на движението – или допускането на сили и фактори извън началата, или приемането на реално празно пространство. За атомистите рационалност и научност се открива във втората възможност. Те поставят и решават въпроса за движението наред с този за многообразието в света. Движението е неоспорим факт, който не е подвластен на съмнения. Реалността на движението е явна и самоочевидна, непосредствено установима. За атомистите причината и началото на движението не са философски въпроси. Движението не притежава начало и няма причина. Движението е вечно, то не възниква и не се унищожава. Възниква и се реализира движението на отделните неща. Движението изобщо не се създава и не възниква. Защото всичко вечно не притежава начало и причина. А движението е вечно, защото неговият носител, атомите, чието съществено свойство и начин на съществуване е движението, са вечни. Като атрибутивно качество на атомите движението е толкова вечно, колкото самите те. Тези разсъждения донасят слава на древните атомисти и чрез тях те полагат основите на теоретическата мисъл за единството и неделимостта на материя и движение. Различават се два вида движение: първично, безпричинно и по природа присъщо на елементарните частици и производно, движението на сложните тела, реализирано чрез външна сила от естественото движение на атомите. Движението на атомите е хаотично, безредно и случайно, зависимо от тяхната форма и големина. С по-голяма скорост се движат по-големите и заоблени атоми, а по-малките – по-бавно. Макар че теглото е несъществено свойство, то “определя” естественото движение “надолу”, а движението “нагоре” е резултат от случайното сблъскване на атомите. Те се “носят свободно” във всички страни и посоки на безкрайната пустота, която не съществува отправна точка и край. А оттук следва, че движението на елементите на материята е лишено от начало и цел. Но във всички случаи движението е преместване, оставяне на едно и заемане на друго място, сгъстяване и разреждане, съединяване и разделяне на атоми. Реален резултат от това е възникването на отделното и неговата качествена обособеност. Това от своя страна изключва теологизма и намесата на свръхприродни и свръхестествени сили.

Макар че не достигат до схващането за самодвижението на материалните частици, атомистите полагат основните принципи на материалистическия анализ на отношението материя – движение.

От въпросите на атомистката онтология незадоволително е решен този за отношението на атомите и сложните тела, защото е подчинен на механицизма.

Идеята за причинността е сърцевината на атомисткия детерминизъм. Безпричинни явления няма. Възникването и унищожаването на телата и веществата се извършва по силата на обективни природни закони. Атомистите признават само обективността на необходимостта, която има смисъл на всеобщ природен закон, и обявяват случайността за безпричинност и за доказателство за невежеството. Демокрит създава първата теория на познанието и с това полага основите на античната гносеология. На него принадлежи историческата заслуга за това, че определя съдържанието, насоките, смисъла и мястото на гносеологията във философията.

За познавателна способност се издига “психеята” /душата/. Тя е една от многобройните, всъщност безчислени модификации на материята, състояща се от извънредно малки по размери и изключително подвижни кръгли атоми. Материална по своята природа, душата е принцип на движението и движещо начало в света на индивида. Тя е изградена от огненоподобни атоми, “разсеяни” по цялото тяло и “излъчващи” жизнена топлина. Психеята се запазва чрез дишането, тъй като чрез него в тялото проникват нови “огнени атоми”. Материалната душа е преходна природа, тя възниква и умира едновременно с човешкото тяло. За първи път в историята на философията Демокрит разграничава основните степени на познанието – сетивната и логическата. Изказва хипотезата за наличието на т. нар. “ейдола”- идоли, които са особени посредници между външните предмети и сетивата. Те са “представени“ като образи, “ципи”, “мембрани”, които се отделят от нещата, “блуждаят” в празното пространството и чрез сетивата “проникват” и предизвикват усещане.

Енциклопедичността на знатния философ проличава и от разработените въпроси на социалната действителност – за произхода и същността на човека, за спецификата и развитието на обществото, за формите на гражданското устройство и управление, за отношенията на гражданите и държавата, за човешкия труд, техниката и собствеността, за духовната култура, за войната и мира, за семейството и др. Определя човека като микрокосмос, възникнал по силата на всеобщи обективни закони и като най-висш продукт на природата.

“Размишляващият върху всичко” и “знаещият всичко” Демокрит създава своя социология, на която е посветил напълно или отчасти “Благосъстоянието”, “За душевното състояние на мъдреца”, “За историята”, “Малкият диакосмос”, “За целта”, “За природата на човека” и други по свидетелството на Плутарх.

Философията на Демокрит разчупва тесните рамки на полисното мислене и тъй като “за мъдрия човек цялата земя е открита и за добрата душа отечеството е целия свят”, те намират своето продължение в следващите философски парадигми.

ТЕЗИСИ

Атомизмът - постижение на античния материализъм. Атоми и пустота. Атомът като абсолютно битие. Битие и небитие. Единство на материя и движение. Атомистична онтология. Античният детерминизъм и причинността. Атомистката гносеология. Диалектика. Онтология и гносеология.



КЛЮЧОВИ ДУМИ

атоми и атомизъм, пълното, битие, небитие, исономия, пределност и безпределност, пустош и пустота, детерминизъм, материя и движение, познание и “ейдола”, метафизика, натурфилософия, онтология, субстанция



ЗАДАЧИ

1. Анализирайте мисълта на Демокрит: “Нямат никакво начало по време причините на това, което днес се извършва, защото винаги, открай време, те са съществували по силата на необходимостта, изпреварвайки без изключение всичко бивше, настоящо и бъдещо”.

2. Какво представляват атомите, от които се състоят всички предмети в природата и изучаването на които дава възможност да се разкрият причинните връзки в света?

3. Анализирайте думите на Аристотел в “Метафизика”: “Левкип и неговият приятел Демокрит учат, че елементите са пълното и празното, като наричат едното от тях битие, а другото – небитие. От тези две неща те наричали именно пълното и плътното - битие, а празното и рядкото - небитие”.

4. Разсъждавайте върху свидетелството на Секст Емпирик, че на Демокритовото учение принадлежи следното определение за времето: ”Времето е продукт на въображението, който се явява във вид на нощ и ден?”

5. Анализирайте идеята на Демокрит за идеално общество – демократично устроено; без “излишък ” и “недоимък”; с предимство на частното стопанство пред колективното, защото в “общата риба няма кости”; без непочтени средства за придобиване на богатства; с благоустроена и добре управлявана държава, която защитава интересите на мнозинството, които “стоят” над всичко; със здрави морални норми, които представляват солидна опора за отделния човек.



Литература

  1. А. Ф.Лосев. Античная философия истории. М., 1977

  2. Г. В. Фр.Хегел. История на философията. Т.І. С., 1961

  3. Р. Радев. Антична философия. С., 1977

  4. Р. Радев. Велики философи. С., 1990

ТЕМА ЕДИНАДЕСЕТА
ПЛАТОН

ФИЛОСОФЪТ НА ИДЕИТЕ

/428 – 347 г.пр.н.е./

“Както очите /на ония в пещерата/ не могат да се насочат от светлото към тъмното, ако не се завъртят заедно с цялото тяло, така също и за душата е невъзможно напълно да премине от настоящето, докато не стане силна да се възвиси чрез съзерцание до истински съществуващото и до сиянието на съществуващото. А ние твърдим, че това е доброто.”

Платон

Според едни е роден под името Аристокъл в Атина през 88-та Олимпиада на седмия ден от месец Таргелион, а според други - през следващата година на остров Егина, където баща му бил колонист. Ще рече, че Аристокъл, наречен по-късно Платон /”широкият” – силен, широкоплещест/, се е родил през май-юни на 429 или през 428 г.пр.н.е. Родовият му корен е този на Кодридите – царски род, който по майчина линия стига до мъдреца Солон, а от него надолу до морския бог Посейдон; по бащина линия родословието му достига до последния атински цар, но няма съмнение, че и там началото започва с някой бог. За разлика от съвременните хора древните гърци познават своето родословие, вярват в него и в неговата реалност. И още от древността до днес Платон е наричан “Божественият”.

Платон живее като свободно роден човек – учил науки и изкуства; писал стихове и трагедии, епиграми и дитирамби; искал да става художник, а не цар; пътувал до о-в Сицилия, за да види вулканите; участвал и побеждавал в олимпийски игри и още и още … И всичко това продължило до съдбовната среща със Сократ, чийто демон пленява завинаги младия Кодрид. Тогава той си спомня, че в живота му е имало софисти, учители по мъдрост, но този от пазарите, тържищата и площадите е истинският мъдрец. Това е Сократ. И тръгва след и с него, и с неговата философия. Това става около 407 г.пр.н.е. и продължава цели 8 години. До времето, когато атиняните решили, че Сократовите беседи объркват младите, че Сократ е богохулник и го осъдили да избира между изгнанието и отровата. Великият мъдрец “с благородно безстрашие” избрал отровата “и слиза в жилището на Хадес сякаш по божествено предопределение, за да намери по-скоро там такова блаженство, каквото никой друг не е познавал” /5/. Учениците и съмишлениците му се пръснали из Велика Гърция. Било 399 г.пр.н.е.

Платон предприема дълги пътешествия и прекарва години наред в тогавашните цивилизовани общества. В странстванията си достига до Южна Италия, до Сиракуза и там попада в двора на тирана Дионисий Стари, от когото поискал да му се даде “парче земя”, за да построи една “идеална държава”. Но безуспешно, защото както всеки тиранин, който по определение управлява “идеално”, Дионисий не се съгласява и се “отблагодарява” на Платон, като го продава в робство. Приятели и роднини откупили Платон и той се завръща в Атина. Там през паметната 387 г.пр.н.е. основава философска школа, настанена в градината на митичния герой Академ и оттам, наречена Академия, а учещите се там за философи – академици. Не се отказва от идеята си за образцово устройство на държавата и на човешкия живот и през 60-те г. на ІV отново отива в Сиракуза, но вече при наследника на Дионисий – Дион. Този път резултатът, отново неуспешен, не бил толкова печален, изгонили го за втори път от там, но вече в компанията на Дион.

В следващите години Платоновата биография изцяло се “разтваря” във философията, “скрива” се в Академията, на чиито порти висял надписът: ”Да не влизат незнаещите геометрия”. Тук десетилетия наред се твори, прави се систематична философия, непозната за времето си, моделират се философи, останали във нея и за нас. Някои казват, че там пред най-близките си ученици Платон излагал скритото си, езотерично учение за върховното благо; други свидетелстват, че искал отново да се върне в по-бурния живот и дори написал прочутото си Седмо писмо, в което за пореден път иде реч за “идеалната държава” и пак в Сиракуза. Но всички са единни в едно, че по време на сватбен пир през лятото на 347 г.пр.н.е. престарелият Платон напуска видимия свят. Умира за да остане безсмъртен. Затова само за него е речено, че “цялата наша философия не е нищо друго освен забележки под линия на Платоновите диалози” – Уайтхед.

Творбите на Платон са запазени. Това са най-често диалози, в които чрез устата на Сократ, в спор с други реално живели или измислени личности Платон философства и ни учи да мислим. Тяхната изключителна стойност и значение е основанието на Хегел да каже, че “един от най-красивите подаръци, които съдбата ни е запазила от древността, са без съмнение произведенията на Платон ”.

Според езика и стила, съдържанието и формите, понятията и начините на излагане на възгледите, времето, в което са създадени, творбите на Платон са групирани, като че ли най-приемливо от един от най-изтъкнатите “платоници”на ХХ век А.Ф. Лосев, така:

- ранни, до първото пътуване в Сицилия – “Апология на Сократ”, “Критон”, “Евтифрон”, “Протагор”,“Лахет”, “Лизий”, “Хармид”, “Йон”, първата книга на “Държавата” и др. обединени в т.нар. Сократически период.

- преходни – “Горгий”, “Менон”, “Ефтидем”, “Менексен” “Кратил”, “Хипий големият”, “Пирът”, “Хипий малкият” и др. обединени като критико-митологически творби.

- зрели – “Парменид”, “Федон”, “Федър”, ”Филеб”, “Теетет”, ”Тимей”, “Софист”, от втора до десета книга на “Държавата” и др., в които се преосмисля класическото учение за идеите и единното.



- късни – “Закони”, “Послезаконие”, “Политик”, в които се прави, до известна степен, равносметка на богатия житейски и творчески път на философа.

Творчеството на Платон пренася през вековете основните черти на елинското светоусещане; на процеса на “ставането” на философията и философстването; на изкуството; цяла галерия от личности – философи, рапсоди, теоретици, софисти, политици, в словесните сражения на които се набелязват стъпките, водещи към истината. Диалозите на Платон се характеризират с изящество и елегантност на езика и стила, с въздействие и достойнство на изказа. Ползват се заварените и създадените от Платон философски категории, средствата на художественото и митотворчеството, елементи на всекидневната реч, като всички те реализират една завидна диалектичност на мисълта.

Да бъде представена “накратко” и “изцяло” Платоновата мисловност е, естествено, непосилна, пък дори и безсмислена задача. Иначе логично не биха се обяснили многочислените тълкувания и несекващият, продължаващ повече от 25 века интерес към “Божествения”. Тъкмо поради подобни притеснения в тази тема се разглеждат няколко основни Платонови сюжети и мотиви, отсети, според мен, от времето и културната традиция. Става въпрос за началата на Универсума, за учението за идеите и единното, за душата – все елементи на това мислене, наречено не само във философията “платонизъм”. За някои тълкуватели то е израз на крайния обективен идеализъм, затова че нещата се осмислят от позиция, признаваща истинското битие единствено на духовните същности; за други – то е израз на реализъм, в този смисъл, че се насочва към всеобщото в реално съществуващото; за трети – форма на митопоетическа символизация на видимости; краен продукт на мистическо умонастроение и т.н. В сложността на всичко казано, ориентири могат да се намерят в класическата мисъл представяща платонизма …. от самия Платон.

Универсума

Най-подходящата въвеждаща тема е тази за началата на Универсума. Душевната нагласа определяща стила на Платоновото мислене извежда на преден план всеобхватното единство на съществуващото. В най-общ смисъл съществуващото е едно, но не хомогенно и статично, а вътрешно разчленено и осъразмеримо. Единството за Платон е Космос. Тази изходна представа има своите три конкретизации.

- Първата - за единния, но и многообразен универсум, за субстанциалната заедност на многобройно изграждащите го неща.

- Втората - описва единния вътрешноартикулиран Космос като одушевено и одухотворено тяло. В диалога “Тимей” Космосът е представен като живо същество, като единен организъм със съвършени и безукорно осъразмерени компоненти.

- Третата - е за Космоса, изразяващ самия себе си в своя собствен лик и със своя собствен глас. Верен на традициите на елинското философстване Платон представя битието като носещо в самото себе си енергията за своето себеизявяване. Самото то по силата на една вътрешна необходимост отбулва своето лице и провъзгласява своята истина и за човека е достатъчно да се вгледа в лика, да се вслуша в прогласената истина на Космоса /8/.

Представената от Платон космичност като непосредствена даденост има свой смислов аналог в полето на разсъжденията и свой конструиран модел. Строго погледнато в този модел се съдържа всичко съществуващо, той е съвършеният теоретически аналог на Универсума. Това е Платоновият свят в неговата предимно статична разчлененост. Той изразява разгърнатостта на единното универсално битие в четири онтологически ипостаса :



- единното

- идеалният – ноетическият Космос;

- световната душа;

- сетивният свят.

“Единното” като понятие е най-дълбоката метафизическа тематизация на идеята за всеобхватната тоталност на съществуващото. То е принцип, изначално определение на битието. Именно като принцип то не може да бъде изразено, за него не можем да кажем, че съществува или че е самоотъждествено и не можем да му припишем никакъв предикат. По своето онтологическо място единното като принцип е “отвъд същността”; в тази си принципиална чистота то не е битие, но то е небитие само и единствено в един много специфичен смисъл: не-битие само доколкото стои над битието, схващано като изчерпателна съвкупност. С други думи, единното във философията на Платон е не-битие като свръхбитие. В най-точния смисъл на понятието единното е принцип на съществуващото, висша ипостаса на действителността. В своята абсолютност и самобитност то е чистата отвъдност, “непрогледната тъма”, неопределимото “нищо”, а в своята отнесеност към света то е иманентната енергийност, неизчерпаемата пораждаща мощ, светлина и смисъл.

Ноетическият Космос или това е умопостигаемото битие във философията на Платон, е втората ипостаса на съществуващото. Идеите у Платон представляват истинското битие. Те са върховни и неизменни ценности, действителен обект на знанието. Но да се каже само това за Платоновите идеи е твърде недостатъчно. Философската рефлексия познава сериозни и продължителни теоретически анализи на идеите – абстрактно-метафизически, феноменологически, неокантиански, критико-реалистически, митологически и др.


Идеите

Гносеолого-теоретическите основания за възгледите на Платон за идеите е положението, че без наличието на общото като такова не съществува никакво знание. Понятието като познание за общото е абсолютно необходимо условие за познаване на единичното. От понятието като познание се преминава към общото в качеството му на обективна реалност. Чисто гносеологическите факти се трансформират в логически основания и довеждат до издигането им като онтически реалности. Това е т.нар. доказателство от знанието, чийто смисъл се изразява в това, че знанието е възможно единствено за “онова”, което е трайно и общо. “Доказателството от знанието” приема, че зад всяко нещо, за което е налице познание, трябва да е на лице определена идея.

Диалектическите разсъждения на Платон върху традиционните разбирания за душата в диалозите “Критон” и “Йон” и на добродетелите в “Хармид”, “Лахет” водят до заключението, че нравствените постъпки на човека предполагат наличието на една обща и единна добродетел - добродетелта сама по себе си и от тук една обща норма като изискване и като критерии, установяващ смисловото съдържание на всяка отделна нравствена постъпка. Философът формулира “идеята” и чрез анализа на естетически явления и ценности и най-вече на прекрасното. В качеството си на общо понятие прекрасното обуславя единичните прекрасни неща. Изобщо единичните прекрасни неща предполагат наличието на всеобщ естетически критерий, идеал, определящ техния конкретен смисъл. У Платон прекрасното се характеризира като същност и като всеобща природа. В диалога “Хипий големият” той достига до извода за прекрасното изобщо, за разлика от единичните прекрасни неща, които са относително и временно прекрасни. Прекрасното е това, което е безотносително и е само по себе си, не само за себе си, а за всички отделни прекрасни неща. С причастността към него отделните неща стават прекрасни. Само благодарение на прекрасното само по себе си и приобщавайки се към него отделните неща стават прекрасни. В диалога “Федон” Платон сочи, че нищо друго не прави едно нещо прекрасно освен присъствието на прекрасното само по себе си, прекрасното по истина, прекрасното изобщо или общността с него. И това именно прекрасно той определя с термина “ейдос” – прекрасното като обща природа и същност, чийто синоним е понятието идея. “Ейдосът”, идеите, са умопостигаеми същности – могат да бъдат “дадени ни само чрез умствения взор на душата” и са постижими само в мисълта. Те са качества, форми, чисти понятия. Идеята е сходното, общото, отнасящото се до множество еднакви неща и явления; схваната като особена природа, тъждествена със същността. Тя е специфична, вечна, неподвластна на времето и пространството, духовна, независима и отвъдна природа, непроменлива и съответно съвършена, необходима същност. Идеите са истинският образ и образец и идеалният тип на многообразието, които подлежат на “въплъщаване”, реализация и осъществяване. Платоновите ейдоси са абстракции, но не придобити по логичен път чрез извличане на общи белези на сходни предмети, а вечно и непроменливо съществуващи.

Ноетическият Космос е абстрактен модел на онази изразяваща в себе си всички определения тоталност.



Ако светът в своята фундаменталност е едновременно безмерен и осъразмерен, изменчив и неизменен, безсмислен и пълен със смисъл, то тези взаимоотричащи се характеристики трябва да имат свои носители, така да се каже, свои онтологически “застъпници”. Очевидно е, че сетивните неща не могат да поемат върху себе си цялата тази непълнота от определения, защото са подвластни на времето, непостоянни и променливи. Да бъде изразен светът единствено чрез телесния Космос, сиреч чрез преходността и непостоянството, означава да изразим не целия свят, а само неговата половина и то лошата. Разбира се, светът е и движение, и прехождане между живота и смъртта, и лутане без посока и цел, но е и светла омиротвореност, хармония и съвършенство, макар и вечно нарушими. “Тук долу”, по израза на Платон, може би наистина няма истина, красота, справедливост и добро. Но светът не е възможен без всички тези наистина битийни определения. И ако истината, красотата и доброто все пак съществуват, но те са в този сетивен свят, то това не означава ли, че те са в някакво друго “наднебесно” място. Реалиите, които носят и съхраняват истинските позитивни определения, без които светът на Платон не може да бъде мислен, тези умопостигаеми същности, тези “свръх вещи” той нарича идеи. И в заключение идеите на Платон са :

  • ликове на единния Космос;

  • самата изразителност на прекрасното и съвършено изваяното битие;

  • гаранти за неговата космичност, вечност и смисъл.

Душата на Космоса заема третото стъпало в битийната йерархия и е разположена между света на идеите и света на сетивните тела. В нея като в “среда” аналогично е представена цялата структура на съществуващото. Междинното й положение определя двойствеността на нейната функция – от една страна, битийно и познаваемо, тя е насочена към Ноетическия Космос, а от друга – като принцип на движението и живота в сетивния свят, тя конституира цялата соматическа сфера. Платон я въвежда, доколкото за него Космосът е живо същество и в този смисъл единство на тяло и душа. Традицията в гръцката философия разглежда душата като оживотворяваща телесното. В платонизма душата е въведена тъкмо с тези характеристики – да задвижва и да оживотворява. В духа на античната традиция душата се разглежда не толкова като познавателна способност, а като принцип на движението и живота. Тя изразява жизнената мощ на идеалния Космос, но осъществява себе си в сетивния свят. Телесният космос в платонизма е не небитие и зло, той е конститутивен компонент на световното цяло. В сравнение с умопостигаемия свят той е само сянка, образ, псевдоценност, несамостоятелен и зависим от идеалния образец. Разгледан сам по себе си телесният космос не притежава истина, смисъл и красота. Но едновременно с това той е плътта на ноетическото битие. Светът на идеите съществува сам по себе си, но неговата съдържателна пълнота се разкрива именно във въплътеността му като пораждащ модел на нещо друго. И благодарение на това сетивният свят придобива битийност, истина, красота и смисъл. Това най добре е показано в известната митологема – “Митът за пещерата”, намиращ се в началото на книга седма от диалога “Държавата” /5/.

Единното, светът на идеите, световната душа, сетивният космос изчерпват съществуващото. И все пак с тях Платоновият свят още не е завършен. Нужен е някакъв безусловен принцип, който да “затвори” битийната йерархия “отдолу”, така както я “затваря” и “покрива” единното “отгоре”. Ако съществуващото е единство на множествеността, то самата множественост се нуждае от свой онтологически застъпник, за да можем да я разглеждаме като иманентна същност на съществуващото. Този втори принцип Платон нарича по различен начин - небитие в ”Софист”, безпределно във “Филеб”, но неговата функция е само една – да гарантира вътрешната разчлененост и структурираност на всяко идеално и телесно битие. Ако единното е пораждащият битието принцип, то материята е утробата, в която е разположен родилият се прекрасен космос. Условие за единението е пораждането, освобождаването на онази сила, която вече е наречена душа. Диалогът "Федон" е посветен на този проблем.

С философията на Платон в историята на човечеството тръгва онова особено изумление и озъртане в света, търсещо обоснованото познание на всеобщата същност на нещата, познатото нам любомъдрие.

ТЕЗИСИ

Процес на обединение на натурфилософия, антропология и гносеология. Систематична философия. Обективен идеализъм. Собствено съдържание и смисъл на философията. Диалектически анализ на космоса. Принципи на единството и множеството. Принципите на битието, на йерархията на идеите и на т.нар. участие.Битието като съвършен свят на идеите. Душата и тялото.



КЛЮЧОВИ ДУМИ

идея, “ейдос”, “ноетически космос”, универсум, единно, академия, езотерично учение, ипостас, истина, добро, красота, прекрасно, благо, ум, душа, обективен идеализъм, принципи, битие и не-битие



ЗАДАЧИ

1. Напишете реферат на тема “Душата и тялото” като ползвате текстове от Платон в диалога “Федон” или “За душата”. В: Диалози. Т.2. С., 1982, с.625

2. Анализирайте митологемата “Митът за пещерата” като класическа картина на платонизма. В: “Антология по философия”. С., 1990, с.129

3. Анализирайте диалектиката на двата свята - света на “идеите” и света на “сенките”.

4. Анализирайте мислите на Аристотел от “Никомахова етика” : “Макар да ми са скъпи и Платон, и истината, обаче свещеният дълг ми заповядва да отдам предпочитане на истината”.

5. Напишете реферат на тема “Еросът като стремеж на човека към изначална цялост” по текстове от “Пирът”, Платон, “Избрани диалози”, С.,1982




Литература

1. Платон. Диалози. Т. 1. С., 1979

2. Платон. Диалози. Т. 2. С., 1982

3. Платон. Държавата. С., 1981

4. Г.В.Фр. Хегел. История на философията. Т.2. С., 1982

5. Р. Радев. Антична философия. С.,1977

6. Р. Радев. История на античната философия /от Платон до Карнеад /. С., 1983

7. Р. Радев. Антична философия. С., 1994

8. Ц. Бояджиев. “Неписаното учение” на Платон. С., 1984

9. К. Ясперс. Въведение във философията. С., 1994



ТЕМА ДВАНАДЕСЕТА

Св. ТОМА АКВИНСКИ

/1225 – 1274/
“Смисълът в изучаването на философията не е в това, да знаем какво са мислили другите, а в това да познаем истината за нещата”.


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница