Спасението като състояние раздел втори по какъв начин, целта „спасение” да превърнем в състояние част 1 борба със страстите



Дата24.04.2017
Размер268.01 Kb.
Размер268.01 Kb.



Б. 7 – 2013 Г.

СПАСЕНИЕТО КАТО СЪСТОЯНИЕ

РАЗДЕЛ ВТОРИ

ПО КАКЪВ НАЧИН, ЦЕЛТА „СПАСЕНИЕ” ДА ПРЕВЪРНЕМ В СЪСТОЯНИЕ

ЧАСТ 1 БОРБА СЪС СТРАСТИТЕ

А. ОЧИСТВАНЕ НА СЪВЕСТТА, ПОСТ, ЧЕТЕНЕ НА СЛОВОТО БОЖИЕ И ТВОРЕНИЯТА НА СВЕТИТЕ ОТЦИ,
От днес преминаваме към втория раздел на нашата основна тема. Ще разгледаме в няколко последователни лекции как, по какъв начин християнската ни цел „спасение” можем да превърнем в състояние на нашата душа и да я достигнем. Светите отци на Църквата, основавайки се на Светото Писание, са единодушни: това става само чрез борба със страстите, придобиването на добродетели и пребиваването на душата в тях.
ОЧИСТВАНЕ НА СЪВЕСТТА

Целта на християнския живот на земята се състои в това, че човек, постепенно развивайки своите духовни спо­собности, заложени от Твореца, може да се съедини с Него във вечността и да Му се наслаждава, виждайки Го лице в лице, по израза на св. Патриарх Евтимий Търновски. Заради това от християнина се изисква да пази душата и тялото си от греховни влечения. А от тук произтича, че желаещият да достигне вечното спасение трябва не само да се бори с греха, като не само не скланя към него, но и даже да не се съгласява /приема/ порочните мисли и пожелания, които биха нарушили спокойствието на неговата съвест.



Съвестта е вътрешният критерий за всички дела и постъпки на човека. Св. Отци, говорейки за произхода на съвестта, я окачествяват като Божия глас, викащ вътре в човека и удържащ го от греховни действия. Съвестта оценява думите, делата, чувствата и мислите на човека, прониква във всички тайни движения на човешкия дух, има правото или да награждава за доброто, или да наказва за злото. И при това, казва св. Тихон Задонски, този страж Божи никога не отслабва своя контрол над човека и по всякакъв начин се стреми да даде належащата насока на неговата нравствена дейност. И в това от­ношение тя е подобна на словото Божие, което съдържа в себе си неизменната истина и да правилната насоченост на всички, които искат да проживеят живота си богоугодно. Така и съвестта в своите определения и наставления, по думите на светител Тихон, бива непогрешима. И както словото Божие забранява и счита недопустими за християни­на нарушенията на нравствените норми, и даже ги заплашва със съд и наказание, точно така постъпва и даруваната от Бога съвест. Също така, казва светителят, тя е идентична на Божия закон, който указва как трябва да живее човек, за да дос­тигне единение с Бога. Нарушавайки закона, човек се лишава от Божията милост и поставя душата си в мъчително състояние. По подобен начин и съвестта като нравствена сила на нашия дух ни съобщава вътрешния нравствен закон, съди за съобразността или несъобразността на постъпките ни спрямо Божия закон и съответно с това или ни наг­раждава, или ни осъжда. "Който не слуша съвестта си — пише Задонският подвижник, — такъв не слуша и Божия закон и Самия Бог. Дразни съвестта си, дразни и Самия Бог. Такива са и християните, които противно на съвестта си гре­шат - такива не почитат истински Бога, но са лицемери: защото да се почита Бога без чиста съвест е невъзможно". Трябва да отбележим и това, че съвестта в своята истина и чистота винаги пребивава неизменна и е невъзможно да бъде подкупена с никакви средства от грешника. Тя винаги стои на стража на Божест­вения закон и тези, които го нарушават, наказва жестоко. И ако външният богооткровен закон и вътрешният закон — съвестта, обещават заради изпълнението на нормите на християнския живот вечно блаженство, то за злите де­ла те заплашват с вечно мъчение, т. е. тези два закона ще свидетелстват във вечността или за наше оправда­ние, или за осъждане.

Понякога в живота на християнина се налага да води упорита вътрешна борба, когато всички сили на душата скланят към грях. В този критичен момент само съвестта остава вяр­на на дълга си и се стреми да удържи човека от паде­ние. От чистата съвест не могат да се скрият в душата на християнина не само тежките пороци, но даже и най-маловажните. Тя по всякакъв начин се старае да доведе до съзнанието му пагубността на греховните увлечения и с това съдейства на човека да се разграничава от тях и да им се противи, помага му да види в душата си пагубното влияние на телесните страсти, които окончателно биха могли да разтроят душата му. Като отрезви човека, разкривайки му нищожността на плътските услаждания, съвестта по такъв начин въдворява в душата му въжделеното и с нищо незаменимо вътрешно спокойствие, което прави човека още тук, на земята, благодатен и одухотворен – пише св. Тихон. Съвестта, помага на човека за спа­сението му. И дори, когато човек бива свободен от вътрешни и външни изкушения, тя пак не прекратява своето спасително въздействие върху душата. Тя стои постоянно на страж в сърцето на човека и го влече посредством убеждението към истинското покаяние и съкру­шение за сторените по-рано грехове и с това тя се стреми да го удържи от нови греховни попълзновения. Човек, имащ чиста съвест, леко понася всякакви изкушения и неприятнос­ти. Дори повече от това: намирайки се в бедствено положение или те­лесна болест, той не унива и не пада духом- по причината, че душата му не търси помощ отвън, но напълно възлага упованието си на ми­лосърдния Бог, в Когото действително намира утешение за себе си. Човек е създаден от Бога не за мъчение, а за блаженство. При това той носи в себе си Божия образ, който не притежава нито едно от Божиите творения, съставящи видимия свят. Ето защо душата, имаща непомрачена съвест, търси за себе си упокое­ние само в Бога като в свой Първообраз. И ако тялото намира удовлетворение за себе си в материалните блага или във видимата природа, то за непорочната душа има друга храна, духовна и възвишена, хранеща и укрепваща силите й. И тази храна, по учението на св. отци е Бог, Който "единствен за душата... е Светлина, Живот, ...питие, укрепване, прохлада, утешение, веселие, радост, покой, мир, богатство, чест, слава и цялото блаженство. Без Бога и освен в Бога душата не може нито да живее, нито да се упокои, нито да бъде блажена. Душата с чис­та съвест става истинска дъщеря на Небесния Отец и храм на Светия Дух, от Когото тя все повече и повече се просвещава, одухотворява и бива подобна на най-чис­т кристален съсъд. Съвестта в такава душа ни­кога не се смущава, но винаги бива спокойна и уми­ротворена. Но и в това благополучно състояние тя не оставя човека без грижите си, но се старае да укрепи в него вярата и надеждата, защото тези добродетели могат да пребивават само в душата на човека, който има чиста съвест. Но ако човек, бъдейки невнимателен към ду­ховния си живот, допусне греховни постъпки и не осъз­нае бедственото си състояние, и не се погрижи да се върне на пътя на богоугодния живот, тогава съвестта в него започва да приспива своята бдителност. Приспаната съвест св. Тихон сравнява със зацапано огледало, в което отражението на нещата се изкривява, а с течение на времето – става неясно. Така и в огледалото на съвестта, осквернена от грехове, човек става неспособен да види пороците си докато не се отстрани от злото и не тръгне по спасителния път, водещ във вечния живот. Когато утихне шумът на страстите, тогава съвестта издига още по-силно гласа си. Мъченията на събудилата се съвест са така големи в човека, че терзаят душата му, както казва св. Тихон, "като червей дърво, ...тогава печалът, страхът и ужасът от Божия гняв и съда, от геената и вечното мъчение възкръсват в него, тогава помислите, като вълни, удрят бедната душа: "няма спасение за тебе в твоя Бог (Пс. 3: 3). "Където и да се намира тогава грешникът, пише св. Тихон, навсякъде този мъчител е неотлъчно с него, навсякъде го мъчи и изяжда". Преследващото човека постоянно измъчване на съвестта по своята лютост, по сравнението на светителя, бива несравнено по-тежко не само от телесните болести, но даже от всички бедствия, причинявани отвън. Под тежестта на тези вътрешни мъчения човек често губи духовното си равновесие и по този начин стига до страшното и мъчително отчаяние, а понякога даже завършва живота си със самоубийство. Ярък пример, свидетелстващ за такова губи­телно състояние на човека, е участта на Юда, извършил страшното престъпление против съвес­тта си — предаването на Божия Син на смърт. Той не понесъл страшните угризения съвестта си и умъртвил себе си. Свойството на съвестта, раздразнена от греха, е такова, че тя нагнетява в душата на грешника мъчителен страх за извършените престъпления и го отделя подобно на Адам или Каин от Господнето лице. В този момент даже упованието на Божието милосърдие не ока­зва ефективна помощ на човека. И ако човек може да избяга от гнева на друг човек или от звяр, то от угризението на съвестта никой не може нито да се скрие, нито да избяга, тя навсякъде преследва човека. Ако съвестта така жестоко мъчи човека за извършените прес­тъпления тук, на земята, то какво ще стане във вечността, когато пред лицето му се открият не само явните съгрешения, но и всички тайни, и при това пред целия свят — ангелите и хората. Но най-страшния и мъчителен за чо­века момент, когато ще чуе от Праведния Съдия последната присъда, осъждаща го на вечно мъчение. В този момент душата на грешника ще потрепери, по­добно на лист от вятъра, и ще заплаче, но вече ще бъде късно. По определението на Всевишния, грешникът се отделя от пра­ведниците и ще се причисли към духовете на злоба, след което ще настъ­пи втората смърт, вечната смърт: "пламъкът опалва­щ, но не изгарящ". Заради това, както пише светият отец, за запазване на чистата съвест е по-добре да се претърпят всички бедствия на земята и даже, ако е нужно, да се умре, отколкото да се наруши нейното спокойствие. Пример за последното виждаме в житията на светите мъченици.

Най-доброто средство, което успокоява съ­вестта и умилостивява Бога, е истинското пока­яние, което примирява човека с Бога и му възвръща загубеното чрез греха блаженство. И ако христия­нинът не иска да оскърби Бога с живота си и да си навлече Неговия праведен гняв, той трябва да опазва съвестта си чиста, предпазвайки я от уязвяванията на злите дела и от нарушаването на нейния благоприятен мир.

Благодатни средства за очистване на съвестта са също молитвата и разсъдителността, помагащи на чо­века правилно да осъзнае своето предназначение и указващи пътя, водещ към източника на вечната радост. Тези добродетели не само помагат на съвестта в борбата с греха, но те действат отрезвяващо на всички душевни сили на човека, като възбуждат в него ревностен стремеж към богоугоден живот.

На процеса на очистване на съвестта съдействат и другите добродетели и въобще целия строй на богоугодния християнс­ки живот. Но за целта от християнина се иска да мобилизира всичките си вътрешни духовни сили. Само благо­дарение на това той ще може, при постоянната благодатна помо­щ свише, да достигне чистота на съвестта си и да се съедини с Източника на живота — Бога.


ПОСТ

На пътя на духовното възхождане към Бога съществена помощ на християнина оказва подвигът на поста. Неговата цел е религиозно-нравственото оздравяване на душата на човека и, по учението на Православната Църква, е много ценно лекарство за духовните недъзи. Сам Христос Спасител, приготвяйки Себе Си към великото служе­ние на човешкия род, започнал да извършва подвига Си именно с поста. Поради това и всички, които желаят да вървят по Неговите стъпки, непременно трябва да положат поста като осно­ва на своето спасително дело. Постът е необходим за човека като средство към отхвърляне на стария човек, потушаване пламъка на страстите и изтръгване от себе си на греховното жило, което постоянно препятства нормалния живот на духа в човека. Постът очиства душата и тялото и прави хрис­тиянина способен да приеме Бога в сърцето си, защото само "чистите по сърце ще видят Бога" (Мат. 5: 8). Освен това, той е силно оръжие против лука­вите духове, които, по думите на Самия Господ, "се изгонват само с пост и молитва" (Мат. 17: 21).

Св. Тихон Задонски казва, че тази добродетел е много важна. Макар, че постът, както телес­ният - въздържанието от храна, така и духовният - въздър­жанието от всяко зло, пише той, е труден подвиг, без него християнинът е невъзможно да се спаси. "Той ни е по­лезен, казва светителят, защото ни служи за умъртвяване на страстите". Като говори за телесния пост, като за въздържание от определен вид храна, светият отец отбелязва, че трябва да имаме въздържание даже и в постната храна, която трябва да приемаме не, за да угаждаме на похотите на плътта, а за подкрепяне на телесните си сили, по Господнята заповед: "Внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отгечавани с преяждане, пиянство и житейски грижи" (Лк. 21: 34). Храната, подавана от Бога, не бива да служи за безчинен разкош или преяждане, но трябва да се употребява така, че човек да бъде способен да извършва благословени трудове за слава Божия, както и за полза и спасение не само на самия себе си, но и на ближните си.

От друга страна, святителят указва и на опасността от неумерения пост, който също може да стане препятствие по пътя към спасението. Въздържанието в храната е надеждно средство за духовно-нравственото възрастване, но то трябва да бъде умерено и непременно съразмерно с телесните сили на християнина, иначе може да стане причина за отслабване на неговата действеност и да му донесе вреда. Освен това, извънмерният пост прави човека безсилен, разслабен, а тялото, изнемогвайки, започва да влияе отрицателно и на действеността на духа.

Понеже храната е дар Божи, то преди приемането й християнинът трябва да изпроси благословение от Бога и след вкусването й да Му благодари. Приемането на храна без Божие благословение е разхищени­е на Божия дар и в този случай човекът се приравнява към крадеца, който посяга на чуждото благо без волята на стопанина. Успоредно с това, св. Тихон съветва никога да не забравяме Господния израз: "Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста" (Мат. 4: 4; Лк. 4: 4). Христианинът трябва повече да мисли за душевната храна, отколкото за телесната. Както тялото без храна е обречено на смърт, така и душата, неподкрепяна с храна - словото Божие, загива от духовен глад. Християнинът следва " да доволства с това, с което се укрепва телесната немощ, и не на корема, а на Бога да угажда, и не тялото си да охранва, а безсмъртната си душа да храни със словото Божие, с псалми и духовни песни да се весели и като приема тази храна, пише светителят, да си спомня за храната на вечния живот, пътят към който се прекъсва от невъздържанието в употребата на храна и питие". Затова всеки подвизаващ се в делото на своето спасение трябва да отделя много по-голямо внимание на духовния пост, отколкото на неговата външна страна, защото "телесният пост без ду­ховния е нищо" . Истинският пост е не само въздържание от храна, но, най-вече, обуз­даване на цялата сетивност /чувственост/ на човека. Само такъв пост е спасителен за човека и угоден Богу. "Както налагаш пост на корема си — пише светителят, — така наложи запор и на злите си мис­ли и похоти. Да пости умът ти от суетните помисли, да пости паметта ти от злопомненето, да пости волята ти от злото пожелание".

С други думи, въздържанието трябва да се проявява във всички душевни и телесни състави /възприятия/ на човека и пре­ди всичко се изразява в обуздаването на езика, действието на което често бива губително както за душата, така и за тялото, защото "езикът е неудържимо зло, той е изпълнен със смър­тоносна отрова" (Иак. 3:8). Затова подобава християнинът да следи езика си и да го удържа от много говорене, злоречие и особено от всепагубната клевета. Благодарение на това, той лесно ще успее да избегне много грехове. Но без Божия помощ, само със своите усилия това човек не може да постигне, затова християнинът трябва колкото може по-чест да се обръща към Бога със смирената молитва: "Постави, Господи, стража на устата ми и огради врата на устата ми" (Пс. 140: 3). И Господ няма да се забави да му подаде помощта Си за изправяне на сърцето и одържане езика от зло, но и повече от това ще го научи: как и какво да говори и за какво трябва да мълчи. И само по такъв начин последователят Христов ще може да изпълни Господнята заповед: "Нека сдържи езика си от зло и устата си от коварни думи" (Пс. 33:14).

По такъв начин, постът, по учението на св. Тихон Задонски, твърде успешно помага на християнина в делото на богоугождението и спасението на душата. Голямата полза от него е несъмнена. Той прави човека умерен, трезв, мълчалив и целомъдрен. Разумът на истински постещия християнин, неусетно за самия него, става светъл, способен ясно да разсъждава за ду­ховните неща. Такъв човек отчетливо чува гласа на съ­вестта си, която постоянно го огражда и удържа от нарушаване на Божия закон и управлява поведението му. Сърцето му става вместилище на свети усещания и чисти желания, става "добра съкровищница", от която, по думите на Господа, човек изважда всичко добро (Лк. 6: 45). Посредством подвига на поста волята се укрепва в доброто, става твърда и човек се устремява към богоугодни дела. По такъв начин истинският пост, към който призовава светият отец всички, вървящи по пътя на спасението, спомага на духа да господства над тялото и с това прави християнина все по-духов­но съвършен, така че той действително става "храм Божи", в който живее Светият Дух (вж.1 Кор. 3: 16).
ЧЕТЕНЕ НА СЛОВОТО БОЖИЕ И ТВОРЕНИЯТА НА СВЕТИТЕ ОТЦИ

По пътя към спасението християнинът е нужно щателно да изучава Свещеното Писание, което със своята благодатна сила е способно да утвърди в душата му основата на духовния му живот.

Господ в Своето слово възвестил на човешкия род как трябва човек да живее на земята, за да бъде дос­тоен за небето. Това Откровение на Божията воля, по думите на св. Тихон Задонски, е съобщено като закон на на­шите прародители Адам и Ева, а после е предадено на светия пророк Моисей на двете скрижали на планината Синай, и накрая било запечатано чрез боговдъхновените мъже — светите пророци и апостоли — в книгите на Светото Писание. В Стария Завет откровението било като съвкупност от заповеди, забраняващи или заповядващи да не се върши зло, а добро. В Но­вия Завет откровението на Божествената воля било възвестено от Спасителя на света като радостна вест, като Евангелие на "милостивите и радостните Божии обещания" – по думите на св. Тихон. Цялата сила и същност на Евангелието се изразява в думите на Иисуса Христа: "Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който повярва в Него, да не погине, а да има живот вечен" (Ин. 3: 16).

Книгите на Светото Писание, по израза на светите­ля, са "нашето благоприятно послание от Създателя" за Неговото милостиво благоволение - Божие писмо към недостойните грешници, височайши дар Божи и безценно съкровище. Тук Сам Небесният Цар - "великият и непостижим Бог беседва чрез словото Си" със Своите творения, както някога бесед­вал в рая с невинния човек. Господ винаги тайнствено присъства в Свещеното Писание и когато човек го чете, той не само чува, но и вижда, и усеща делата, чудесата и благодеянията Божии, които Бог излива на приближаващите се до Него с вяра.

Словото Божие открива на четящия Бога и Неговите Божествени свойства. То открива единосъщния Бог, но Троичен по Лица, открива Го като всемо­гъщ, премъдър, вездесъщ и всезнаещ. От Св. Писание християнинът познава благостта и милосър­дието Божие, Неговата праведност и нелицеприятие, познава, че Той въздава на всеки според делата му, че Той със слава ще дойде да съди живи и мъртви.

Като послание на превечния Бог словото Божие е истинско и нелъжовно, твърдо и непоколебимо, "по-достоверно от гласа на целия свят" – както казва светителят. "Нашето чувство, казва той, лесно може да ни излъже, но словото Божие никога, понеже от нелъжовния Бог е казано. На него трябва да вярваме. Всеки човек може да излъже, но Бог като вечна Истина не може да лъже. Поради това, всичко, което Бог ни е открил, то е неизменно такова, каквото е и каквото е казал, че ще стане, то непременно ще стане в своето си време". На Божието Слово християнинът трябва да вярва без съмнение. Само в този случай то е способно да възроди, одухотвори и възведе ума му към висшите сфери на Боже­ствения живот. Посредством Божието слово християнинът лесно може да проверява дали правилно върви по стълбата на духовното усъвършенстване или се отклонява в противоположната страна на греха и беззаконието. Като показва истинността и Божествения произход на Светото Писание, св. Тихон подчертава неговото вътрешно достойнство и взаимната съгласуваност на Стария и Новия За­вет. Последното особено ясно се вижда от това, че старозаветните пророчества се сбъднали в Христа, а предсказанията на Христос се сбъдват всеки ден в християните. Св. Писание свидетелства за себе си със своето неотразимо въздействие върху душата на човека с благодат­ната си сила, насочваща го към покаяние и вътрешно възраждане. В неизменността и действеността на словото Божие ни убеждават също светостта на живота на неговите проповед­ници и преди всичко на апостолите, запечатали благовестието с кръвта си. Чрез техните боговдъхновени уста яв­но се проявявало действието на Божията благодат, извършваща много видими чудеса и знамения, които станали важен стимул за бързото разпространяване на светото Евангелие по цялата вселена, независимо от това, че неговите проповедници били "мъчени и изяждани като агнета сред вълци"- по израза на св. Тихон.

В словото Божие са изобразени не само всички истини, които съставляват предмета на вярата на християнина, но и са ука­зани тези нравствени норми, изпълнението на които води до спасителния път в Царството Небесно. Незнанието на Св. Писание може лесно да доведе човека до неправилно разбиране на богооткровените истини, до заблуждение и в крайна сметка –до отдалечаване на човека от Бога. Само ръководейки се от Божественото слово, християнинът мо­же да разпознава истината и да не се заплита в мрежите на ереси, раз­кол или суеверия. Само тогава той ще може винаги да бъде предпазлив с хората, които не съгласуват живота си със словото Божие, но се ръководят от своя греховен разум.

Чрез Светото Писание християнинът познава Божията воля и колкото по-дълбоко прониква в неговото съдържание, толкова по-ясно за него стават целта и смисълът на земното битие. Словото Божие, обявява на хората волята на Твореца, учи ги как да Му угодят, как да се отклоняват от злото и да вършат добро, как да се отнасят към ближния, как да се спасят от вечните мъки. С други думи, Свещеното Писание говори на вярващия за неговите задължения по от­ношение на Бога, на ближните и към самия себе си. Напълно естествено е, казва светителят, че, пренебрегвайки словото Божие, "хората считат за грях това, в което няма грях и обратното, за грях не вменяват това, в което има голям грях: доброде­телта наричат порок, порокът добродетел". Ето защо светителят призовава християните не само да се поучават от Божието слово ден и нощ, но и да устройват живота си съгласно неговите изисквания,защото, казва той, "словото Божие е досто­верно правило за мненията, помишленията и деянията човешки, което правило без отклонение трябва да държим, ако не искаме да грешим и да се заблуждаваме". И ако праотците и светите патриарси са били ръководени, наставлявани и утешавани непосредствено чрез Божия глас в живота си, то за Христовите последователи този жив глас се съдържа на страниците на Свещеното Писание, от което трябва да търсят съвет и насока.

Свещеното Писание по своята чистота и святост може да се сравни в известна степен с огледало. Както ве­щественото стъкло е способно да покаже лицето на човека, цялата му нечистота и дефекти, така и словото Божие със своята благодатна сила прониква във всички скришни места на човешката душа и показва нейната греховна нечистота, с която се е помрачила и осквернила. Благодарение на това християнинът може бързо посредством покаянието и вярата в Христа да се очисти от греха. И колкото повече, основавайки се на словото Божие, християнинът сравнява своята душа с Първообраза, толкова повече ще се стреми да я очиства и толкова по-ясно в душата му ще "заблести Божият образ" – по думите на св. Тихон.

Също така, говори светителят, словото Божие може да се уподоби на светлината, която свети на вървящите по пътя в Царството Небесно и на трудещите се в подвига на вярата и благочестието, както учи и светият Псалмо­певец: "Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми" (Пс. 118: 105). Който няма пред себе си подобен светилник и не се ръководи от него, той остава в греховния мрак, макар и по външност да изглежда като благочестив християнин. Към такива могат да се отнесат онези, които не считат за грях да обидят ближния, да го излъжат или да го оклеветят или допускат много други беззакония – всичко това произтича от факта, че умът им не е просветен от светлината на Евангелието, пише св. Тихон. Както лъчът на светлината прониква в тъмните места и осветява всичко, което се намира там, така и светлината на словото Божие озарява най-скритите дълбини на човешкото сърце и открива в него всичките греховни натрупвания, които досега са се скривали в него. За да се просветява душата на християнина все повече и повече е нужно той не само постоянно да чете Светото Писание и да размишлява за него, но и да съзижда, съгласно неговите изисквания, Царството Божие в своята душа.

Словото Божие е храна, поддържаща живота на ду­шата, "богата трапеза", която светителят нарича "пресладка вечеря за християнската ду­ша". Подобно на това, както тялото на човека пос­тоянно се укрепва с храната, за да не отслабне и да не изнемогне, така и душата се нуждае от сис­темно подкрепване с духовната храна на словото Божие. Липсата на ревност към изучаването на основите на вечния живот свидетелства за болестното състояние на душата на християнина. И като стомахът, повреден от болест, не приема храна докато не се излекува пос­редством лекарствата, говори св. Тихон, така и този, "който не иска да слуша сло­вото Божие, което е храна душевна, е белег на това, че душата му е разслабена, болна и се нуждае от лекарства и лечебен пластир". Такъв жи­вителен пластир, изцеляващ душевните язви, е словото Божие и към него трябва да прибягва повреденият човек, оказал се в бедствено духовно състояние. В него страдащият намира утешение, съмняващият – утвърждение, незнаещият – знание, пребиваващият в подвига на вярата – ободрение и подкрепа. Словото Божие, казва светителят, простира действието си не само върху душата, но и върху тялото на човека, вдъхвайки му особена сила и бодрост. Благодатната сила, изливаща се на четящия чрез Божието слово, оказва постоянно укрепващо действие на неговата душа. Когато човек слуша или чете Светото Писание и размисля за него, тогава в него се разгаря духовният живот, подобно на кандило от наливания в нея елей. В същото време, казва светителят, не бива да се забравя, че не винаги словото Божие, посято на "земята на човешките сърца", може да принесе обилни плодове - това зависи от ду­ховното преуспяване на човека. Както обикновените семена, по­падащи на различна почва, принасят не еднакви плодове, така и словото Божие, ако не намери благоприят­ни условия в сърцето, остава без плод или съвсем погива. Гласът на небесния Отец винаги звъни в сърцето на хората чрез словото Си, но не всеки го чува, защото не у всеки, по думите на Спасителя, са отворени сърдечните уши: "Който има уши да чуе, нека чуе" (Мат. 13: 9). Изхождайки от това, всеки човек, по думите на св. Тихон, трябва да изпитва себе си дали усеща при слушането или четенето на Светото Писание неговата сила и действие в душата си, чувства ли духовен подем или не. И ако отговорът е "да", значи, че той е на прав път, спасителен, значи, че с Божия помощ лесно ще преодолее всички препятствия в своя жизнен път. Както е известно от Свещеното Писание, Сам Христос Спасител отблъснал дяволското изкушение именно със словото Божие и подал пример на Своите последователи как да се борят с Божия помощ в подобни случаи, използвайки същото оръжие.

Във връзка с това, че всеки грях започва с грехов­ния помисъл, светител Тихон съветва християнина на основание Светото Писание да се  научи да различава добрите помисли от лукавите. Като се основава на думите на апосто­л Павел: "Защото словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и духа, на ставите и мозъка и преценява помисли и намерения сърдечни" (Евр. 4:12), светителят говори, че християнинът, подобно на градинар, отрязващ от дървото негодните израстъци и клони, трябва възникващите зли помисли веднага да пресича с меча на словото Божие, за да не би, като се укрепят, да повредят и да умъртвят вътрешния човек. Ако християнинът, стремящ се към спасение, пренебрегва сло­вото Божие и не се упражнява в него, той бива подо­бен на войн, встъпващ в битка без оръжие.

Свещеното Писание, казва светият отец, "ни е дадено от Бога заради спасението ни и прослава на името Божие". Прославяйки Бо­га, християнинът става богомъдър, богобоязлив, благочестив, става нова твар в Христа. Подоб­но на това, както благовонният балсам изпълва домът с благоу­хание, така и словото Божие, влизайки в душата, внася в нея духовното благоухание на страха Божи, на любовта към Бога и ближния, покаяние, съкрушение, умиление и духовна радост. То също така съдържа в себе си Божествена сила, която подбужда християнина към духовна дейност. Без тази укрепваща сила на Светия Дух, изливаща се чрез словото Божие, той не може да продължава своя път, водещ в обителта на небесния Отец.

Освен това, словото Божие насажда и укрепва вярата в душата, без която е невъзможно да се угоди на Бога. "Вярата е като посято семе, казва светителят, което оросявано с росата на Божието слово, расте и принася плодове", а без чете­не на словото Божие вярата угасва. Човек по своята грехов­ност бива по-склонен към плътско мъдрува­не, особено по въпросите на вярата и духовния живот, поради което от него се изисква постоянно упражнение в словото Божие, което възбужда и насочва духовните си­ли към спасение. И в това отношение Свещеното Писание, казва св. Тихон, като боговдъхновено, е полезно за научение, изобличаване, изправяне, наказание, заради истината, та Божият човек да бъде изправен и готов за всяко добро дело (ср.2 Тим. 3: 16-17). По такъв начин, слушането или четенето на словото Божие с размишление поддържа и ук­репва вярата и не допуска тя да угасне. Обратното, който не изучава прилежно Свещеното Писание, губи вярата си и постепенно се отклонява по пътя на греха и без­законието и започва да служи не на Бога, а на дявола, който го влече подобно на пленник във вечната гибел. Такъв човек, по думите на светителя, вече нищо добро и душеспасително не може да прави, макар и да изглежда добър.

Четенето на Светото Писание не само утвърждава надеждата, но и насажда, и укрепва любовта към Съз­дателя, подбужда човека да обича ближния си като свой брат, като член на едната Църква, като образ Божи, учи да обича както приятелите, така и враговете, да благославя прокли­нащите, да прави добро на ненавиждащите и да се моли за правещите напасти.

Не маловажна полза от четенето на словото Божие носи на християнина и в борбата с греха. То изобличава греха, по­казва неговата мерзост и гибелност, то има силата да отвърне сърцето на християнина от увлечението на греха. Този, който има греховна язва започва да познава своето заблуждение, идва в покайно състояние, "уязвява се от печал" и само заради "Евангелието, казва светителят, получава утеше­ние на своята печал, както жадният прохлада от планинския извор".

Голямо облекчение и утеха доставя Божественото Писание на християнина по време на негови скърби и страда­ния. То указва на страдащия неизбежността и спа­сителността на житейските изпитания, привеждайки за пример об­раза на най-големия Страдалец - Господ Иисус Христос. Научавайки по християнски да се възприемат всички превратности в живота и ревностно да се труди човек над очистването на душата си, словото Божие постепенно възвежда човека към съвършенство и блажен вечен живот. Като влезе в сърцето, Божественото слово го прави "седалище на духовната премъдрост" – по думите на св. Тихон Задонски. То низвежда в душата благодатна радост, мир на помислите и желанията, въвежда благоговейния читател в светлата област на духовния свят, където небесният Отец храни и ус­лажда сърцата на стремящите се към Него с небесна храна и Божествено питие. И на висшите степени на духовен живот християнинът достига с помощта на словото Божие към познание на Божествените тайни и битието на света.

От това става ясно, говори светителят, че всеки последовател Христов трябва винаги да има пред себе си светата Биб­лия, да я изучава, да я носи в сърцето и ума си и на основата на прочетеното да възпитава своя вътрешен човек. Но, продължава св. Тихон, християнинът следва да я чете и изучава с чисти чувства и добро духов­но настроение. В противен случай вместо поучение и ръководство може да получи непоп­равима вреда за душата си. Най-важното е, казва светият отец, да разбира Свещеното Писание не по свое усмотрение, а съгласно изясненията на светите апос­толи и светите отци на Църквата. Всички хора са различни: и по възпитание, и по образование, и по ха­рактер, към това, казва светителят, трябва да прибавим и "дълбоко разтляното наше естество, което се противи на словото Божие", поради което и възприемането на Светото Писание, основано на личния човешки разум, е различно и даже противо­речиво. Както показва опитът, без Божия Дух човек не може да разбере Светото Писание. Светите отци, след като са достигнали своята лична святост и са били ръководени от Светия Дух и разума на Църквата, са ни оставили истинско тълкува­ние на Божието слово. Поради това всички, които желаят безбедно да вървят по пътя на спасението трябва да покорят ума и волята си на Църквата Христова, и тогава Божият Дух, Който говорел от про­роците и апостолите, ще говори и действа в нас, ще ни просвещава, вразумява, наставя и ръководи- по думите на св. отец.

За да може Божието слово да принесе обилен плод в хрис­тиянина, той се нуждае от помощ свише, т.е. от непосредствен­ото съдействие на Божията благодат. "Земното поле, т.е. човешкото сърце, - пише Задонският Чудотворец, като се съчетае с небесните семена не може да произведе плод: за това е нужна силата и помощта на Небесния Деец, на Иисус Христос, както Сам Той казва: "Без Ме­не не може нищо да правите" (Ин. 15: 5). Да­же ако християнинът се стреми да води благочес­тив живот, казва светителят, този стремеж сам по себе си не може да принесе никакъв плод, докато сърцето не се съгрее и ороси свише от благодатта. В такъв случай той ще бъде подобен на семе, което, се намира далеч от светлината, слънчевата топлина и дъжда и затова остава безплод­но. Ето защо този, който желае да се спаси, съветва св. Тихон, трябва постоянно и усърдно да се моли: Сам Господ "плодът на Своето слово в сърцето му да сътвори", защото без просветен ум и сърце е невъзможно нито да позне Бога, нито да Му служи. За да принесе полза четенето на Свещеното Писания на християнина и да стане надежно средство за неговото доброделание, той трябва да съедини четенето с молитва към Бога, с която то да започне, да се съпровожда и да завърши.

Но ако сърцето на християнина бъде заето вместо с молитва с мирска суета или с греховна сквернота, то не може да приеме в себе си словото Божие. Тогава то бива подобно на напълнен съд или напоена гъба, по израза на св. Тихон, които, докато не се освободя от това, което съдържат в себе си, не могат да вместят нищо ново. Увлеченият от светската суе­та до забрава на духовните неща човек, макар и да чува или да чете словото Божие, не може да го вмести и поради това остава без плод. И само чрез надлежна переоценка на предишните си духовни ценности и прена­сяне центъра на стремежите, желанията и мислите от външ­ните предмети във вътрешния свят, човек достига освобождаване от всичко греховно, което го отделя от Бога, и му доставя истинска свобода и очистване на сърцето, духовна целенасоченост, съсредоточеност и способност за всяко добро дело както в Църквата Христова, така и в обществото.

Голяма полза принася Божието слово в делото на спа­сението на човека, ако то се чете с благоговение и стра­х Божи. То не е човешко слово, а на Самия Бог и затова при четенето му трябва да сме проникнати от съзнанието за величието на Този, от Когото то изхожда. Светител Тихон обяснява необходимостта от благоговейно отношение към словото Божие със следното сравнение: с какво усърдие, казва той, любов, почит и благодарност човек чете писмото, полу­чено от скъп и близък човек, на когото е задължен не само за добруването си, но и за живота си. Той често взима в ръцете си писмото, препрочита го, пази го грижливо и даже се хвали с него пред другите. Колко с по-голямо благоговение и усърдие, продължава той, е задължен хрситиянинът да се отнася към Писмото от Бога, Небесния Цар и Господ Вседържител, което Той ни е дарувал чрез Своите пророци и апостоли! Това е дар Божи, който изисква "чисти ръце за държане, чист ум и мисли за размисъл, чисти уста за проповядване". С благоговението, казва св. Тихон, трябва да се съединява и сугубото внимание, без което семето на словото Божие може да бъде похитено от ду­ха на злобата, подобно на това, както птицата изкълвава семената, останали на повърхността на земята - тогава човек остава без плод.

Немаловажна подбуда за изучаване на Светото Писание е вярата, която съдейства за възмож­но по-дълбокото проникване в същността на изкупи­телния подвиг на Божия Син и разбирането на неговото значение за спасението на човешкия род. Християнинът трябва да възприема и да счита за несъмнено всичко, което се съдържа в словото Божие като станало от Бога - да вярва, че това е "Божие сло­во и е истинско и нелъжовно", казва светителят. По неговите думи, човек не бива да изследва с ума си това, което е в областта на вярата, защото не може да постигне самостоятел­но непостижимите тайни Божи. Затова, казва той, явен знак на неверието в Бога е въпросът "как?". В такива случаи разумът трябва да следва вярата. Ако за човек нещо се оказва непонятно при четенето на Писанието, той не бива да изостря в момента вниманието си на него, защото, казва светителят, това, което е "непонят­но или от последващото четиво ще се изясни", или при чете­нето на други места ще стане ясно.

Словото Божие принася плод и тогава, когато христия­нинът размисля за прочетенето. При това светителят съ­ветва "малко да се прочита и много да се разсъждава върху прочетеното". Такова разсъждение е като преварена ду­ховна храна и скорошното й обръщане в "сок и кръв духовни". В този случай прочетеното ще се възприема по-добре с ума и сърцето на човека, ще се укрепва в паметта му, от което и ще се просвещава умът и ще възниква още по-голямо жела­ние за продължаване на четенето. Св. Тихон казва още, че в размислите върху Божието слово не бива да се допуска произвол, но следва да се ръководи само от тълкуванията на светите отци и учители на Църквата.

Пристъпвайки към изучаване на Светото Писание, хрис­тиянинът трябва да смирява ума си, защото словото Божие допус­ка до себе си само смирените. Без смирение и покаяние Евангелието не може да принесе полза, защото Сам Господ се е смирил, приемайки на земята образ на раб. "Плас­тирът, казва светителят, се поставя на раната и лекарят отива при болния, който го е повикал поради немощта си, така и евангелското утешение се подава на съкрушеното сърце".

Основавайки се на думите на Светото Писание: "Да не се отделя от устата ти тая книга на закона; но се поучавай от нея дене и ноще"  (Нав. 1:8), светител Тихон поучава, че на пътя към спасението словото Божие е нужно да се изучава постоянно и на всяко място. В това и се състои хрис­тиянския дълг: "непрекъснато и на всяко място да се въздава слава и благодарност за Божията благост" – казва светителят. Благо­дарение на постоянното изучаване на Божественото слово, душата на християнина се храни обилно с тази духовна храна, постепенно се усъвършенства и възхожда от сила в сила. Както и във всяка друга наука, пристъпващият към "евангелс­ката наука" отначало среща трудности, християнският живот изглежда тежък и игото Христово непоносимо. Но след систематично четене и изучаване на Божието слово в съчетание с практическото му изпълнение в живота открива за хрис­тиянина духовния простор, става негова насъщна пот­ребност, особено по време на трудности и житейски изпитания.

Светителят съветва словото Божие да се чете и изучава, за да се научи човек да познава Бога и Неговата свята воля и съгласно нея да устройва спасението си. Ако християнинът не изпълнява в живота си това, което научава от словото Божие, казва светителят, той не получава никаква полза от четенето му. Защото знанието на евангелските заповеди трябва непременно да се съчетава с тяхното посилно практическо прилагане, защото не само слушащите словото Божие се ублажават, казва светителят, но слушащите и изпълняващите го (ср. Лк. 11:28). Господ ни е дарувал словото Си не, за да остане на хартия, а в сърцата на хората да принесе плод. Ако християнинът знае евангелските заповеди и не ги изпъл­нява в живота си, от това, казва св. Тихон, той става още по-зъл, отколкото е бил. Пример за това са книжниците и фарисеите, които често слушали словото Божие от Христа, но не се изправяли и стигнали до такова ожесточение, че убили Божия Син. Затова, казва св. отец, небрежността и нехайството за изучаване на Божието слово е ясен признак на неверие и показва, че такъв нехаен християнин не само ще понесе наказание в този живот, но и в бъдещия няма да избегне вечното осъждане. Такъв се лишава от Божествената благодат, без която постоян­но пада от грях в грях и ще погине, ако не принесе искрено покаяние.

Словото Божие остава безплодно и у тези християни, казва светителят, които с радост го приемат, но, увличайки се от светската суета, слава и материални блага, потискат действието му, както тръните - посева. Затова, продължава той, твърде малко са онези, които достигат блажения вечен живот и при това по причината, че не всички се стремят да вървят по тесния път. Следователно, четенето на Евангелието трябва да бъде неразривно свързано с осъщес­твяване на всичко, което то заповядва.

По думите на апостола, Бог "иска всички да се спасят и да достигнат до познание на истината" (1 Тим. 2: 4). Поради това Той и Своето свято слово "заради всички и всекиго повелил да бъде написано, говори св. Тихон, за да може всеки, който го чете или слуша, да получи вечно спасение". Затова всички хора, от всеки род и звание, пише светителят, трябва да се упражняват в четене на Светото Писание. И, без съмнение, казва той, съгрешават онези, които считат и учат, че Светото Писание следва да бъде четено само от свещенослу­жителите. "Това мнение, продължава той, е измислица и препънка на дявола, който отклонява хората от душеполезното четиво", за да нямат те познание за истинската и жива вяра, а следователно, и да не се спасят.

Заедно с изучаването на Свещеното Писание светител Тихон придава огромно значение и на четенето на житийна, светоотеческа и богословска литература. Духовните книги, особено творенията на светите отци, дават възможност правилно да бъде разбран смисълът на Свещеното Писание, както и човек да разбере състоянието на душата си. Светите отци и подвижници не теоретически, но практически и опитно са познали човешката природа с нейните немощи и страсти, научили са се да побеждават духовете на зло­бата, дълбоко са постигнали пътя на благочестието и спасението и този свой богат духовен опит те са зафиксирали в своите пи­сания. За основа тези творения имат Евангелието, поради което и се препоръчват за поучаване на християните. В същото време светител Тихон съветва християнинът да бъде много внимателен при избора си на книги за четене, тъй като неправославните автори могат да принесат вреда на душата на спасяващия се. Още по-неразумно, казва той, постъпват онези, кои­то се стремят да намерят отговор на своите въпроси не в оградата на Майката-Църква, а в лъжеименувания разум. В това отноше­ние те се уподобяват на тези, които, "оставяйки живия, чист воден извор, прибягват до мътни кладенци, за да утолят от тях жаждата си".

Като пристъпваме към четенето на светоотеческите творения, съветва св. Тихон, следва преди всичко да се стремим да получим от тях духовна полза, като се стараем да познаем в какво се състои грехът и в какво добродетелта, за да се научим да избягваме едното и да се усъвършенстваме в другото.

Голяма полза, казва той, носи четенето на жи­тията на светиите. В тях се намират множество примери за ви­сок духовен живот на Божиите угодници, примери на спасително покаяние на грешниците, открива се безкрайното Божие милосърдие към каещите се и благодатната небесна по­мощ на стъпващите на пътя на очистването и спасението. При това, говори светителят, християнинът трябва да се занимава с четенето им систематично, без да пропусне и един ден, защото такива книги имат значението на ръковоство за християнина по пътя на спасението му.

Благотворното въздействие от четенето на словото Божие и на духовна литература върху душата на човека, вървящ по пътя към вечния блажен живот е очевидно, пише светителят. Заедно с другите добродете­ли то прави християнина опитен в духовния живот и способен да преодолява всички препятствия по пътя на спасението му.




31 март 2013 г., Втора недея на Великия пост, св. Григорий Палама

Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница