Тема 1 Феноменът политика. Политическа и партийна дейност



страница1/6
Дата16.11.2017
Размер0.85 Mb.
Размер0.85 Mb.
  1   2   3   4   5   6

ПОЛИТИКА И ПУБЛИЧНА ВЛАСТ
ТЕМА 1

Феноменът политика. Политическа и партийна дейност.

Политиката не е всичко, но е във всичко. Тя е в държавата, в партиите, синдикалните организации. Тя е и в големите и малките фирми. Това означава, че всички граждани, в по-голяма или по-малка степен са ангажирани в политиката и политическият процес. Това прави феномена политика изключително популярен, а острата чувствителност на гражданите към него налага търсенето на отговор на въпроса: Какво представлява този социален феномен?

Най-често политиката се свързва с властта, разглежда се като целенасочена човешка дейност за придобиване на власт. Самите политици, представители на т.н. политическа класа определят властта като изкувство на възможното, т.е. във всеки момент индивида/организацията да е в състояние да осъществи по най-добрия начин това, което позволява ситуацията. Ако за осъществяването на една политическа цел няма предпоставки/условия тя може да се превърне в политическа утопия.

В обикновения живот или на повседневно равнище много често по отношение на политиката се изказват не особено ласкави съждения. В една част от гражданите, не без основателни причини, се формира негативно отношение по адрес на политиката, особено, когато се свързва с държавата и властта, а в последните десетилетия и с властта на политическите партии.

Широко разпространено е мнението, че политиката е мръсна работа в смисъл на липса на ясни правила, липса на коректност и особено на морал. Това е една от причините за резкия спад в авторитета на политическите партии, спад, който се наблюдава повсеместно в глобален план.

Причината за многообразието при определяне на политиката е в изключителната й популярност, в резултат, на която хората от всички социални групи се опитват да изградят своя позиция, свое отношение към това, което се случва в сферата на политическия живот.

Научният подход към политиката се различава от поседневния възглед, от интерпретациите, които са резултат на страничен, непрофесионален поглед към феномена политика. Този подход изисква строга логическа последователност при анализ на политическите процеси и явления. Особено важно е да се разграничат двете нива, на които се реализира политиката:


  1. Политиката като ежедневие

  2. Същностната страна на политиката

Първото е равнището на текущата политика, на това, което се случва ежедневно.

Това равнище е свързано с боричкането за власт. Второто равнище е същинската страна на политиката това е теорията и анализа, чрез които се определя политическият курс/стратегия, наблязват се политическите цели. Въпросът е: има ли разминаване между тези две равнища? Противоречат ли си взаимоизключват ли се?

Те са взаимосвързани. Политиката свързана с ежедневието очевидно не може да се сведе до боричкането за власт, до това, което се определя като достигане на целта на всяка цена. Тя не може да загърби същността си. От друга страна политиката като анализ, като същност не може да не съдържа в себе си практиката. Политическата теория представлява анализ, теоретичен израз на това, което изисква политическата практика.

Терминът политика идва от древността, свързан е с древногръцкия полис.

Аристотел, Платон, Хераклий са разсъждавали по проблемите на политиката. Според Аристотел политиката е начин да се организира и ръководи живота на хората в полиса. Основният труд на Аристотел Polites е изграден върху анализа на живота в над 153 древногръцки полиса. Мислителите се интересуват от начина, по който се формират отношенията в градовете-държави, интересува ги града - не като съвкупност на материални постижения, а живота и взаимоотношенията на хората в него.

Идеите, които развиват древногръцките мислители дават ярък отпечатък върху развитието на политическите идеи през следващите векове.

Връщането към тези идеи се осъществява през Ренесанса. Основните представители на политическата мисъл от времето на Просвещението се обръщат към Аристотел и Платон и идеите им за връзката на политиката и властта. Самата

политическа мисъл, включваща и политическа философия, в модерната епоха се изгражда върху тази от древността.

От епохата на Ренесанса датират усилията за определяне на политиката като тясно свързана, дори идентифицираща се, с държавата и властта. Дълго време политиката се е свързвала с понятието статология т.е. политическа наука; напрактика това е наука за държавата. Подобно стесняване на периметъра на политиката води до много силно нарастване на ролята на държавата като институция, защото ако цялата политика се свежда до дейността на държавата , това означава, че няма нищо извън държавата, което да отразява интересите на гражданите/на отделните социални групи.

Всичко в държавата, нищо извън държавата Мусолини

При това тук става въпрос за разглеждане на държавата не в широкия смисъл на думата обществото като цяло.

Проблемът е в това, че държава тук се разглежда в тесния смисъл като власт (държавата с нейните властови структури), като върховна власт на човека и когато цялата политика се сведе до властта на държавата, това означава свръхнатоварване на тази институция с функции, извън които друг в политически смисъл на думата няма. Т.е. няма партии, няма обществени организации, няма църква.

Такава теза е неприемлива, защото освен държавата в обществото съществуват и други организации, структури, институции. Държавата не може да се разглежда като нещо съвършено различно от тях, тъй като всяка една организация, структура, институция има своите функции, роля в обществения живот като цяло.

Много сериозни опити има по отношение на идентифициране на политиката и властта. Тук аргументите са още по-убедителни: тъй като най-широко разпространеното определение за политика е целенасочена дейност за придобиване на власт. Според Н. Макиавели най-естественото в поведението на един човек е стремежът да придобие власт и когато я придобие да я запази. Политиката започва и свършва казва Макиавели с борбата за власт. В Князът.Владетелят, той дава и практически съвети как да се придобива и как да се запази властта.

Хитрост и сила рецептата

Връзката между политиката и властта има и още едно измерение и то е свързано с факта, че властта е политика. Няма власт въобще, има власт като целенасичена човешка дейност. Т.е. общата основа върху, която стъпват политиката и властта е целеполагането, целенасочената дейност за постигане на власт.

А каква е разликата, има ли такава?

Очевидно разлика има и тя се изразява в обхвата на двата феномена политика и власт. Всяка власт е свързана с реализиране на определени цели, тя е политическа, но не всяка политика е власт. Много често политиката е борба за придобиване на власт.

Особено важен елемент на съвремената политика е дейността осъществявана от политическите партии:


  1. съвсем очевидно те не са свързани с държавата в тесен смисъл

  2. те не винаги са свързани с властта на държавата

Въпросът е защо, поради каква причина?

Много често политиката се идентифицира с дейността на политическите партии.

Например, когато се говори за независима съдебна власт наи-често се поставя въпросът за необходимостта от деполитизацията й. Когато се анализира опитът политическите партии да колонизират държавата, да подчинят държавните структури на политически интереси , става въпрос за политизиране. Проблемът е в това, че тези структури са част от политическата система на обществото. Част от политическата система на обществото е съдебната система , което означава, че не може да става въпрос за деполитизация, а за департизация на системата. Т.е. ликвидиране на опитите независимата съдебна власт да бъде подчинена на партийни интереси.

Основната причина поради, която политическото и партийното се приравняват е силно нарасналата роля на политическите партии в съвременните демокрации.

Демокрацията като народовластие в наши дни се осъществява основно чрез политическите партии. Това е представителната демокрация: народът осъществява суверенното право да управлява чрез свои представители. Тези представители се излъчват, те се реализират в рамките на конкурентна борба между различните политически партии.
TEMA 2

Цели, средства и методи в политиката

Като всяка целенасочена дейност политиката се опира на три основни фундамента: цели, средства, методи. Към тях непременно трябва да се добяви и резултатът. Резултатът най-често се свързва с набелязаната цел и оттук дискусията около въпроса за разминаването между целта и резултата като неизбежност/даденост. Причината е свързана с обстоятелството, че при формирането на целта винаги се търси идеалното/най-съвършенното. При практическата реализация разминаването става неизбежно. Много съществен момент резултатът най-често се съизмерва с поставената цел, от там се определя и характерът на самата политика: хуманна, нехуманна, демократична, недемократична, морална, аморална.

В политологията задължително се осъществява едно съпоставяне между целите, средствата, резултата. Търси се отговор на въпроса: от какво зависи резултатът? Дали от поставената цел или по-скоро от използваните средства за постигане на определената цел, а от отм и проблемът за нравствеността на осъществяваната политика.

Така се раждат двата основни подхода:



  1. Свързан с поставяне на ударение върху целите. В политологията се определя като целедоминиращ подход. В най-синтезиран вид тази идея е формулирана по следния начин:Целта оправдава средствата.

  2. Определя се като средстводоминиращ. При него характерът на политиката и резултатите от провеждането й изцяло зависят използваните средства. Идеята е, че не могат да се постигнат хуманитарни демократични цели с насилие. Доколкото средствата представляват инструментариум за практическо осъществяване на набелязаните цели, те оставят трайни следи върху резултата.

В политологията с целедоминиращия подход най-често е свързано името на Н.Макиавели. Противниците на този подход намират много силни аргументи в самата политическа практика, тъй като формулирането на една възвишена цел винаги може да се направи, но реалноста е нещо различно. Например факт е, че по време на т.н. социалистически революции, винаги са се издигали лозунги като:Свобода, равенство, солидарност. За осъществяването на тези цели се използва насилие в резултат, на което обществото търпи колосални загуби. Резултатът след осъществяването на такива революции не е постигано равенство, солидарност и свобода в мащабите, в които са замислени като цел.

Пример е т.н. пролетарска революция. При болшевишката революция в Русия, Ленин формулира цели свързани с мир, земята да бъде за тези, които я обработват, ликвидиране на експлоатацията на човека от човека, равенство и братство. Това са възвишени цели. Революцията преуспява. Идва диктатура тотален контрол над обществото от органите на властта, от политическата партия.

Средстводоминиращият подход може да бъде свързан с един деец на НОР (Националната Освободителна Революция) Махатма Ганди. Според Ганди не могат да се постигат хуманни цели с насилие и кръвопролития. Характерът на политиката, степента на хуманност, на морал, изцяло зависи от средствата, чрез които се постигат поставените цели.


  1. Съществува и трети подход компромисен. Според него и целите и

средствата в еднаква степен влияят върху резултата. Т.е. при този

подход се взема предвид нравствената значимост както на целите така и

на средствата.

В политическата практика всеки от тези компоненти играе собствена и важна роля, всяка политика започва с поставената цел. Целта обединява, задвижва, атакува хората, които са свързани с нейната реализация. До каква степен съотношението цели-средства може да бъде отчетено дори в теоретичен план? По-скоро тук става въпрос за едно съизмерване, което е свързано с йерархията на политическите ценности, т.е става въпрос за едно нравствено съизмерване на целите и средствата в политиката. Известно е, че нравствените ценности имат своя йерархия например да пожертваш живота си, за да спасиш този на други хора е несъизмеримо в нравствен план с материалната помощ, която можеш да дадеш на нуждаещ се човек. По същия начин се различават и безнравствените действия (убииството, лъжата).

Приложено към политиката това означава, че при нея се създават ситуации, в които човек е длъжен да действа по правилото:По-малкото зло. Според Платон в политиката и за политиците е допустима лъжата, защото понякога възникват ситуации,

при които тя се оказва по-хуманна от истината. Т.е. Платон говори за лъжата в политиката с лечебни цели.

В съвременната политика всички политически партии лъжат с цел властта тя сама по себе си е блато и в името на това блато те лъжат.

1. Най-много лъжат най-малките политически партии, защото нямат шанс за управление

2. Лъжат и основните политически партии, но по-малко. Ограничителят тук е:Какво ще правим, когато вземем властта?, за това при тях лъжата не е толкова цинична и откровена.

Тезата лъжата е допустима в политиката, лъжата е неизбежен спътник на хората, които правят политика има много сериозни опоненти. Срещу тази теза могат да се изгигнат контрааргументи най- убедителният: лъжата при определени ситуации е по-хуманна от истината, означава, че политиците са длъжни да не допускат такива ситуации. В противен случай веднъж дала резултат, лъжата се превръща в поведение, във всекидневие и обществото се изгражда върху една лъжовна политическа практика.

Лъжата в политиката се прокарва през премълчаване на истината, чрез скриване на факти.
TEMA 3

Насилието и ненасилието в политиката

Поради много причини насилието се разглежда като неотменим компонент на политиката. Няма съмнение, че насилието, при това организираното насилие, е много важен отличителен признак на политиката. Фактът, че една от основните функции на държавата е прилагането на насилие ясно говори за директната връзка между двата феномена.

Единствено държавата разполага с легитимно право за осъществяване на насилие и то в доста широк диапазон.

Насилието представлява преднамерено действие, чрез което на гражданите се причиняват щети въпреки волята им( то може да е физическо, икономическо).

Отнесено към политиката насилието обикновено се разбира и като физическо насилие, свързано с премахване на политически опонент, което е най-крайният метод за разчистване на политически сметки, използвн и от Сталин:Има човек има проблем, няма човек няма проблем

Става въпрос за това, че в рамките на конкуренцията между политически сили, между отделни техни представители насилието често се използва като средство за печелене. Характерно за политическото насилие е това, че то се осъществява организирано и в много широки мащаби и от професионалисти. В условията на демокрация то е строго регламентирано. Възникват ситуации, при които насилието започва да се прилага от отделни групи. Такова делигитимиране на насилието настъпва в периоди на революции, въстания, политически сривове. Такъв вид насилие е съвременният тероризм.

В политическата мисъл ролята на насилието се оценява нееднозначно. В едни случаи насилието се разглежда като фактор на промяната, следователно на общественото развитие, такъв подход има Ев. Дюрин. Близо до тази позиция е и възгледът на Карл Маркс. Според Маркс насилието свързано с класовата борба, а от там с революциите акушира историята.

От какво се определят мащабите на политическото насилие?

В най-голяма степен те се определят от състоянието на системата, когато тя е стъбилна / просперираща в икономическо и политическо отношение, няма нужда/потребност от насилие. Но когато системата е в разруха най-често се прибягва към него, за да се съхрани системата. Най-мащабното политическо насилие се осъществява от диктатури.

Какви са последиците от използването на политическо насилие за обществото? Подобни ползи са винаги илюзорни.

Насилието е не само безнравствено, то е пагубно за обществото. То е контрапродуктивно от гледна точка на това, което се нарича индивидуални граждански свободи. Насилието в масови мащаби се прилага по време на войни и революции и точно тогава негативната селекция, за която говори през 1922г. П.Сорокин:Това е време, в което загива (унищожава се) цветът на нацията, най-продуктивната част, което води до възпроизводство на посредствеността

Терминът ненасилие в политиката се употребява в широк и тесен смисъл на думата. В широк смисъл ненасилието включва всички политически действия, които гражданите предприемат в защита на интересите си. При такава трактовка на понятието ненасилиствените действия включват стачки, шествия, демонстрации и гражданско неподчинение.

В тесния смисъл на думата ненасилието включва само тази дейност, която е насочена срещу властта. Свързана е с отказ за подчинение, а от там с нарушение на буквата/на духа на закона. Това са действия нарушаващи съществуващите норми и закони. Разбираните в този смисъл ненасилствени действия се отличават категорично от законовите действия, чрез които гражданите защитават своите права( икономически или социални). Пример за ненасилствено действие в тесния смисъл на думата е гражданското неподчинение.Гражданско неподчинение означава блокиране на дейността на управленските структури, то е посягане( нарушаване) на правата на другите.

Ненасилствените действия от този тип са често употребявана форма особено в условия на недемократични режими диктатури, тогава когато гражданите нямат друга възможност да защитят интересите си.

Дали ненасилствените действия от морална гледна точка не са по-близки до насилието, при което също се посяга върху интересите( икономически, политически)? Предполага се, че в условията на демокрация, при наличието на правова държава у хората съществува определено равнище на нравствена зрелост. Демократичната система, самата правова държава им предоставя възможност да защитават правата си без да използват форми на този тип насилие. Демокрацията предполага такъв фурор на гражданско съзнание, при което всеки индивид тръгнал да защитава интересите си винаги се съобразява с интересите на другите граждани т.е. изискването на демократичното общество е уважение достойнството и правата на всеки човек, в това число готовност всеки индивид да проявява спрямо себе си такива нравствени изисквания, които да не създават ситуация, при която той уврежда интересите на другите.

Когато се прави оценка, от гледна точка на демократичната правова държава, на ненасилствените действия разбирани в тесния смисъл на думата, може да се твърди, че такъв тип ненасилие е еднакво неприемливо, както и политическото насилие. Средствата, с които се осъществяват ненасилствените действия могат да се окажат точно толкова аморални, колкото средствата на политичвското насилие.

Проблемът е в това, че в обществения живот могат да възникнат ситуации, при които гражданите не разполагат с възможност да защитят интересите си в рамките на законовите средства. Т.е. създава се ситуация, при която те са принудени да използват ненасилие в плана.

Ненасилствените средства като закононарушение/погазване на законите са рядко срещани форми на борба в зрелите демокрации, в т.н. развити общества. И тук проблемът не е толкова свързан с равнището на обществен морал, а с начина на управление на обществените процеси, т.е. проблем, който е свързан с умението на управленските структури, на управленския елит да предотвратява ситуации, при които гражданите нямат друга възможност да защитят интересите си освен използването на ненасилствени форми.


TEMA 4

Властта в обществото

Политиката и властта са взаимно свързани, стъпват върху обща основа и взаимно се обуславят. Тази тясна връзка много често прераства в идентифициране на политиката и властта. Определено може да се каже, че по отношение на властта интересът е значително по-голям отколкото към политиката. Причината социалният феномен власт, засяга интересите на всички индивиди. Освен това властта представлява благо, което се преценява като най-значително, поради което стремежът към власт и властване най-често се превръща в нагон, във фикс идея за определен тип индивиди.

Има няколко подхода/теории за това - що е власт:

1. Целеви подход разглеждането на властта не само като човешка дейност, но и като съкровена цел. Той произтича от идеята за възможностите, които властта дава на човека в обществото:



  • Тя му осигурява престиж, висок социален статус, поради, което властта е благо сама по себе си;

  • Властта е източник на блага - в науката, те често се наричат позиционни блага т.е. блага, с които индивида разполага благодарение на властовата позиция, която заема;

  • Олигархични блага според Робърт Хайлбронър олигархичните блага са свързани с властта. Това са блага, които са достойни за ограничен кръг от хора и стремежът на тези хора е да предотвратят достъпа на други до тези блага.

  • 2. Бихейвиористична (поведенческа) теория за властта. Тя е много разпространена в науката, свързана е с взаимоотношенията/въздействието между индивидите. Това е особен тип поведение, при което едни се разпореждат, а други се подчиняват, индивида преценява ползите от властта, респективно ползите от подчинение. Тук идва рационалният момент при преценката и формирането на позицията на индивида, той преценява, че в рамките на определена власт има добра възможност да упражни интересите си, приема властта и й се подчинява. По същия начин индивида, стремящ се към власт свързва успеха си със заемането на властова позиция.

  • Зигмунд Фройд:Подчинението е по-лесно

  • 3. Психологическа теория за властта тя има много общо с бихейвиористичната теотия, субективното начало/мотивация е отново главен фактор. При психологическата теория, определянето/отношението на индивида към властта е свързано с подсъзнанието, с инстинкта. Фройд се опира върху това, че властта и властването се явяват компенсаторен фактор, чрез тях индивидът се опитва да преодолее собствените си недостатъци. Фройд слага голямо ударение върху сринатото либидо и сексуалната немощ, това е основната разлика между фройдизма и бихейвиоризма.

  • При поведенческия подход е налице рационалният момен, докато тук нещата са на емоционална/подсъзнателна основа. В това се състои едностранчивостта на Фройд. Едновременно с това психологическите теории внасят елемент на дълбочина при анализа на феномена власт, насочвайки вниманието към нещо, което очевидно присъства.

  • Много важен недостатък и на психологическата и на бихейвиористичната теории е разглеждането на властта като феномен свързан с отделния индивид, по този начин представата за властта прилича на обърната пирамида:

  • 4. Системен подход към властта за разлика от поведенческата и фройдиската теория, този подход разглежда властта като способност на социалната система да функционира като изпълнява определени функции, насочени към реализация на определени обществени цели.

  • Карл Дойч, например разглежда властта като средство за общуване между хората. Той твърди, че това е особен тип общуване, което дава възможност да се регулират отношенията в обществото включително да се преодоляват противоречията и конфликтите в отделните социални групи.

  • 5. Структурно-функционален подход към властта - без власт е невъзможно съществуването на човешко общество. Господството е много важна отличителна черта на човешкото общество във всички етапи от историческото му развитие. Няма племе без вожд.

  • Как практически се реализира властта?

  • Ясно е, че няма власт въобще, има власт, която се реализира по определен начин:

  • Първото условие е наличието на управленски структури ( парламент, правителство, министерски съвет, съд ), всяка управленска властова структура има строгоопределени функции.

  • Същността на властта като асиметричен феномен се изразява именно в това, че тя не може да съществува без момента подчинение. Властта, казва Макс Вебер, съществува само там, където заповедта се постеща с готовност за изпълнение.

  • Властта е продължително влияние върху множество хора - това определение оправдава прозвището четвърта власт дадено на масмедиите.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница