Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо



страница11/16
Дата01.02.2017
Размер3.48 Mb.
Размер3.48 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16

ПРЕДИШНИ ОБИТАТЕЛИ И ЗИМНИ ГОСТИ

Преживях немалко весели снежни бури и прекарах немалко приятни вечери край огнището, додето снегът бясно вилнееше навън и не се чуваха дори крясъците на кукумявките. Седмици наред не срещах никого наоколо освен тия, които идваха от време на време да секат дърва и ги откарваха на шейни до града. Природата ми помогна да си проправя пъртина през най-дълбокия сняг: следите, които веднъж бях оставил, вятърът напълни с дъбови листа; те поглъщаха слънчевите лъчи и разтапяха снега, образувайки по тоя начин суха пътека, а вечер тъмнееха сред снежните кристалчета и ми сочеха пътя. За да общувам с хора, се видях принуден да извикам във въображението си предишните обитатели на гората. Много от моите съграждани още помнят как пътят, край който сега е къщата ми, е ехтял от людски смях и глъч и как гората наоколо, макар и далеч по-гъста тогава, е била изпъстрена с градинки и къщурки. Самият аз помня, че имаше места, където двуколки едва се провираха между боровете, а жените и децата, отиващи пеша и сами за Линкълн, обикновено от страх пробягваха по-голямата част от разстоянието. Тоя нищо и никакъв път, извеждащ към близките градчета и използван от дървосекачите, някога с разнообразието си носеше повече радост на пътника и за дълго оставаше в съзнанието му. Там, където между града и гората днес се ширят открити поля, навремето имаше блатиста местност, обрасла с кленове, през която се минаваше по нахвърляни трупи - под днешния прашен път навярно още лежат останки от тях между дома на Стратън, понастоящем приют за бедни, и Бристърс Хил.

Източно от бобовата ми нива, оттатък пътя, е живял Катон Ингреъм, роб на Дънкан Ингреъм, ескуайър - джентълмен от град Конкорд, който построил на роба си къща и му разрешил да живее в Уолдънската гора; истински Катон - само че не Утически, а Конкордски. Казват, че бил гвинейски негър. Някои още помнят малката градинка, която си бил направил сред ореховите дървета, надявайки се, когато остарее, да прибира от нея реколта, и която в последна сметка преминала в ръцете на по-млад и по-бял собственик. Впрочем и той вече се е преселил в най-тясното от всички жилища. На мястото на Катоновата изба все още личи дупка, макар че я знаят малцина, тъй като група борове я скрива от погледа. Сега цялата е обрасла в смрадлика (Rhus glabra), сред която бухлато цъфти ранно златниче (Solidago stricta).

В самия край на нивата ми откъм града се намирала къщурката на чернокожата Зилфа, която предяла лен за гражданите на Конкорд и огласяла Уолдънската гора със звънките си песни, бидейки рядко гласовита. По време на Войната от 1812 година, докато стопанката отсъствала, домът й бил опожарен от английски военнопленници, освободени на честна дума, и заедно с нея изгорели кучето, котката и кокошките. Животът на Зилфа бил труден, някак нечовешки. Един старец, чест посетител на гората, ми разказа как веднъж, като минавал по пладне край къщурката й, я чул да мълви над врящото гърне: "Всички вие сте кости, само кости!" И досега на това място в дъбовата горичка попадам на тухли.

Отдясно надолу по пътя, на Бристърс Хил, живеел Бристър Фриман - "сръчният негър", роб на скуайър Къмингс; и до днес там растат ябълковите дръвчета, които Бристър посадил и отглеждал - само че сега са големи стари дървета, чиито плодове си остават за моя вкус диви и кисели. Неотдавна открих надгробната му плоча в старото Линкълнско гробище, малко встрани, сред безименните гробове на британските войници, паднали при отстъплението от Конкорд; там е написано "Сипион Бристър (а би трябвало Сципион Африкански) - цветнокож" - като че би могъл да се обезцвети с времето. Датата на смъртта му, която удивително ясно се открояваше върху надгробната плоча, за мен бе сякаш косвено доказателство, че все пак е пребивавал на тоя свят. Бристър живеел с жена си, гостолюбивата Фенда, която умеела да предсказва бъдещето, но само хубавото от него - била едра, дебела и много тъмна, по-тъмна от всички деца на нощта; черно слънце, каквото не било изгрявало над Конкорд нито преди, нито след това.

По-нататък, от лявата страна на хълма, където минава старият път през гората, още личат следите от къщата на семейство Стратън; някога овощната им градина покривала целия склон на Бристърс Хил, но сетне смолистите борове я изместили, оставяйки само няколко дънера, чиито стари корени и до днес пускат филизи, използвани като подложки за присаждане.

Още по-близо до града, от другата страна на пътя, към самия край на гората, се намирало обиталището на Брийд, прочуто с безчинствата на зъл дух, необозначен в старата митология, но изиграл изключително важна роля в живота на Нова Англия, та като всеки митологически образ заслужава някой ден да му се напише биография; първоначално той се появява под маската на приятел или наемник, а после ограбва и избива цялото семейство - името му е Новоанглийски Ром. Засега обаче историята трябва да мълчи за разигралите се тук трагедии - нека времето ги поуталожи и обвие в синкава мъгла. Според едно доста съмнително предание някога тук е имало кръчма - кладенецът, където охлаждали напитките и поили конете на посетителите, още стои. Тук хората се срещали, обменяли вести и отново продължавали пътя си.

Само допреди дванадесетина години колибата на Брийд още се крепеше, макар отдавна да бе пуста. По големина бе приблизително колкото моята къща. Ако не се лъжа, някакви малки злосторници я опожариха в нощта след изборите. Тогава още живеех на края на града и тъкмо бях потънал в четене на "Гондиберт" от Давънант. Оная зима се борех с постоянна сънливост, която впрочем не знаех на какво да отдам; дали на наследственост (тъй като имам чичо, който заспива, както се бръсне, и е принуден да прочиства прорасналите картофи от зимника в неделя, та да може да почете в съботата, без да заспи), или на усилията си да прочета от кора до кора "Антология на английската поезия" от Чалмърс. Тя направо ми скъса нервите. Тъкмо бях клюмнал над нея, когато камбаните забиха за пожар и огнеборните коли бързо потеглиха в уречената посока, предвождани от разбъркано множество мъже и момчета, начело на което излязох аз, понеже прескочих потока. Мислехме, че пожарът е далеч на юг, оттатък гората - ние, които толкова пъти бяхме тичали към горящи хамбари, магазини, къщи. "Хамбарът на Бейкър гори!" - провикна се някой. "Къщата на Годман е!" - настояваше друг. Но в тоя миг над гората отново се разхвърчаха искри, сякаш пропадаше покрив, и всички в един глас извикахме: "Конкорд, на помощ!" С бясна скорост покрай нас затрещяха фургони, претъпкани с хора, сред които навярно бе и агентът на застрахователната компания, готов да премине всякакво разстояние заради службата си; от време на време зад нас по-бавно и уверено подрънкваше звънчето на пожарната; а най-накрая - както после разправяха - вървели виновниците за пожара и тревогата. Напредвахме така като същински идеалисти, без изобщо да се доверяваме на сетивата си, додето на един завой на пътя чухме пращенето на огъня и ни лъхна горещината му: уви! - бяхме пристигнали. Близостта на пожара охлади ентусиазма ни. Първата ни мисъл бе да лискаме вода, сетне решихме да оставим къщата да изгори - все едно, вече бе цялата в пламъци, пък и нямаше да е голяма загубата. Тъй че се струпахме около огнеборната кола, като се бутахме един друг и гръмогласно изразявахме мненията си или тихомълком си припомняхме големите световни пожари, включително тоя в магазина на Баскъм, а всеки в себе си бе убеден, че стига да бе взел кофа и езерото да бе подръка, би превърнал тоя грандиозен и страшен пожар в нов потоп. В последна сметка се разотидохме, без да сме сторили никаква вреда - върнахме се към прекъснатия сън и "Гондиберт". Колкото до "Гондиберт", бих пропуснал оная част от предговора, в която остроумието се определя като духовен барут: "повечето хора не познават остроумието, тъй както индианците - барута".

На следващата вечер се случи да минавам през полето покрай пожарището. Не щеш ли, дочух оттам тихи стонове, приближих в тъмнината, и видях единствения оцелял член на семейството, когото познавам, наследника на добродетелите и пороците му, единствения уязвен от пожара, да лежи по корем и да се взира над избения зид в още тлеещите долу въглени, мърморейки си нещо по стар навик. Цял ден бе работил из крайречните ливади далеч оттук и бе използвал първите мигове, с които е разполагал лично за себе си, за да посети дома на своите прадеди и на своята младост. Оглеждаше избата от всички страни, като всеки път лягаше на земята, сякаш търсеше някакво съкровище, заровено между камъните, ала там нямаше нищо друго освен купчина тухли и пепел. Къщата я нямаше и той оглеждаше това, което бе останало от нея. Тешеше го съчувствието, което се излъчваше от самото ми присъствие, та ми показа, доколкото бе възможно в тъмнината, къде се намира кладенецът - поне той, слава Богу, е застрахован от пламъците; сетне дълго опипва покрай зида, додето открие геранилото, издялано и поставено навремето от баща му, затърси и желязната кука или скоба, на която са окачвали тежест - впрочем единственото, за което можеше да се залови сега, за да ми покаже, че кладенецът не е правен "през куп за грош". Така го почувствах и продължавам почти всеки ден да се отбивам до тоя кладенец, понеже край него витае историята на едно семейство.

Още по-наляво, при кладенеца и люляковите храсти до зида, където сега се ширят открити поля, живеели Нътинг и Ле Грос. Но да погледнем отново по посока към Линкълн.

Най-навътре в гората, там, където пътят почти докосва езерото, се бил заселил грънчарят Уайман, който правел глинени съдове за съгражданите си и оставил наследници в занаята. Те не били богати хора, просто не обработвали земята; често шерифът минавал за данъка и само колкото да спази дълга си, "записвал на рабош" - както прочетох в бележника му, - понеже съвсем нямало какво да вземе. Веднъж посред лято, додето копаех на нивата, един човек, който караше цяла кола грънци на пазара, спря коня си и ме попита за Уайман младши. Преди много години купил от него грънчарско колело и сега искал да узнае нещо за съдбата му. За глина и грънчарско колело бях чел само в Светото писание и през ум не ми бе минавало, че грънците не са веднъж завинаги направени и не растат по градините като кратуни, та много се зарадвах да узная, че някой в околността владее тоя занаят.

Последният обитател на гората преди мен, един ирландец на име Хю Койл, заемаше къщата на Уайман; наричаха го полковник Койл. Мълвата говори, че се сражавал при Ватерло. Ако бе жив, бих го накарал да ми разкаже за битките, в които е участвал. Работата му тук бе да копае канавки. Наполеон е бил заточен на остров Света Елена - Койл пък бе дошъл в Уолдънската гора. Всичко, което зная за него, е трагично. Той беше човек с обноски, явно добре познаваше светското общество, и говореше тъй изискано, че бе трудно да му се отвърне с подобаващо внимание. Носеше шинел дори и посред лято, понеже бе налегнат от delirium tremens184, а лицето му имаше тъмночервен цвят. Умря на пътя, в подножието на Бристърс Хил, малко след моето заселване в гората, та затова не го помня като съсед. Преди да срутят къщата му, която приятелите му избягваха, понеже "носела нещастие", отидох да я видя. На високото дъсчено легло бяха проснати износените му дрехи, дотолкова приели формите на тялото му, че сякаш виждах самия него. До огнището се валяше счупената му лула - наместо счупената при извора стомна185. Последната не би могла да бъде символ на смъртта му - бе ми споделил, че макар да е чувал за Бристъровия извор, никога не го е виждал. По пода се въргаляха изкаляни карти - поп каро, спатии, купи. Съседната стая още се обитаваше от едно черно пиле, което чиновникът, описвал имуществото, не бе могъл да улови - черно като нощта и притихнало като нея, без да пиукне дори, то очакваше Ренар. Зад къщата едва-едва се провиждаше градинка, която стопанинът бе засял, но никога не бе могъл да прекопае поради ужасните пристъпи на треска. Цялата бе обрасла с див пелин и репей, чиито кукести семена полепваха по дрехите ми - а бе време за прибиране на реколтата. На задната стена на къщата бе опъната кожа на наскоро убит мармот - трофей от неговото последно Ватерло, - но той вече нямаше нужда ни от калпак, ни от ръкавици.

Сега от всички тия живелища са останали само полузаровени дупки, из които се валят камъни от основите, а сред прораслата трева избуяват диви ягоди, малини, напръстничета, лески и смрадлика; на мястото на огнището стърчи по някой смолист бор или чворест дъб, а над някогашния праг полюшва клони благоуханна черна бреза. Някъде се вижда и дупката на кладенец - там, където навремето е извирала вода, сега стърчи суха трева; другаде кладенецът е покрит с каменна плоча и е напълно обрасъл, та да бъде открит отново някой далечен ден: това е сторил последният обитател, преди да замине. Колко ли е тъжно да покриваш кладенец! В същото време навярно бликват кладенците на сълзите. Тия дупки, тия стари ровове, подобни на лисичини, са единствените свидетелства, че някога тук е кипял човешки живот и че по някакъв начин, на някакво наречие се е говорело "за провидение, прозрение, за воля и съдба". Впрочем от тия разсъждения до мен е достигнало единствено това, че "Катон и Бристър взаимно са си хвърляли пясък в очите", а то е почти толкова поучително, колкото и историята на далеч по-известни философски школи.

Вече толкова години откак няма ни врати, ни прозорци, а кичестите люляци все тъй разпукват напролет благоуханни цветчета и приласкават унесения пътник; садени някога от детски ръчици пред домашния праг, сега те се издигат сред буренясали ливади, постоянно отстъпвайки пред младите дървета - сетни отломки от изчезнал род. Едва ли са си представяли чернокожите деца, че тъничките, едва напъпили фиданки, които те засаждат в сянката на къщата и поливат всеки ден, ще пуснат такива дълбоки корени и ще ги надживеят - и тях, и къщата, която ги е скривала от слънцето, и зеленчуковите, и овощните градини на възрастните, - и половин век след смъртта им смътно ще нашепват на самотния странник семейната история, все тъй обсипани с цвят и благоуханни, както през оная първа пролет. Тия нежни, приветливи, жизнерадостни люлякови цветчета!

Но защо ли вече го няма това малко поселение, зародиш на нещо по-голямо, а Конкорд е оцелял? Нима природните условия са били неблагоприятни - водата, да кажем, е била лоша? Ами дълбокото езеро Уолдън, ами прохладният Бристъров извор? Каква наслада да пиеш на големи глътки от тая жива вода, с която тукашните жители само разреждали чашката! Те до един били големи пиячи. Защо тук не са се пръкнали кошничари, метлари, рогозари, пуканичари, въжари, грънчари, та пустинята да процъфти като крин и безчетно потомство да обитава земите на дедите? Тукашната безплодна почва поне би попречила на израждане като у хората в долините. Уви! Колко малко споменът за тия люде допринася за красотата на пейзажа! Навярно Природата извършва нов опит в мое лице и къщата ми, построена миналата пролет, може един ден да се окаже най-старата в селцето.

Не ми е известно някой да е строил на мястото на моята къща. Опазил ме Бог от поселища, издигнати върху останките на други, където развалините са строителен материал, а гробищата се превръщат в градини. Земята там е прокълната и побеляла от кости, открай време изтощена. Ето с какви възпоминания заселвах наново гората и се унасях в сън.

Рядко някой ме навестяваше през зимата. Паднеха ли дълбоки снегове, по цяла седмица, че и по две не се намираха смелчаци, които да ме навестят; а пък аз си живеех уютно като полска мишка, като домашните животно или птици, за които съм чувал, че дълго издържат под преспите дори и без храна, или като семейството на оня заселник от град Сътън, чиято къща в негово отсъствие била дотолкова затрупана от Големия Снеговалеж през 1717 година, че я издавала само дупката, проправена от дъха на комина в преспата - така я открил един индианец и спасил хората. За мен не се погрижи ни един дружелюбен индианец, но нямаше и нужда, понеже - за разлика от случая в Сътън - стопанинът си бе вкъщи. Големия снеговалеж! Как весело ти става да слушаш за него! Тогава фермерите не можели да ходят с впряговете си по горите и блатата и от немай-къде изсекли дърветата, даряващи със сянка домовете им, а когато снежната покривка укрепнала, отишли в блатата и секли дървета на десет фута от земята, както се видяло напролет.

При най-дълбок сняг пътеката от около половин миля, по която излизах на пътя, можеше нагледно да се представи посредством криволичеща пунктирана линия с големи интервали между чертичките. Позакрепеше ли се времето, аз сновях в двете посоки, като всеки път правех един и същ брой стъпки с една и съща дължина, умишлено стъпвайки с изрядността на пергел в собствените си следи - към каква точност ни приучва зимата! - които наместо със сняг бяха изпълнени с небесна синева. Но и лошото време не можеше да попречи на моите разходки или по-скоро походи, тъй като обикновено изминавах по осем-десет мили през най-дълбоките преспи само и само да се отзова на срещата с някой бук, бреза или стар познайник бор; така, с увиснали от сняг и скреж клони и съответно изострени върхари, боровете заприличваха на ели. Катерех се по най-високите хълмове, когато снегът на равно достигаше два фута дълбочина, и с всяка крачка раздрусвах цяла снежна буря над главата си, а понякога пълзях на четири крака нагоре в такова време, в каквото ловците отдавна са се прибрали по домовете си. Веднъж посред бял ден се забавлявах да наблюдавам една ивичеста сова (Strix nebulosa), кацнала сред ниските сухи клони на един бял бор само на няколко крачки от мен. Тя усещаше движенията ми и чуваше хрускането на снега под нозете ми, но не можеше ясно да ме види. Предизвиках ли повече шум, тя изопваше шия с настръхнала перушина и широко разтваряше очи, но скоро клепачите й се спускаха и отново започваше да клюма. Половин час я съзерцавах така притихнала, с полузатворени очи като котка, додето накрая тая крилата посестрима на котките оказа върху мен сънотворното си въздействие. Между клепачите й имаше съвсем тънки цепнатини, посредством които осъществявахме известна връзка един с друг; така, надзъртайки с полузатворени очи от страната на сънищата, тя се мъчеше да ме огледа, да разбере що за смътен обект пречи на съновиденията й. Сигурно накрая съм приближил или съм издал по-силен звук, защото тя стана неспокойна и тромаво се обърна на клона, сякаш недоволна, че са й разстроили съня; сетне неочаквано широко разпери криле и полетя напълно безшумно между боровете. Следвайки сумрачния си път през дърветата, водена не толкова от зрението, колкото от тънкия си усет за близостта им, тя опипваше с чувствителните краища на крилата си, търсеше клона, на който щеше необезпокоявана да дочака падането на здрача.

Като прекосявах ливадите по насипа, издигнат покрай железопътната линия, се сблъсках с вилнеещи хапливи ветрове, които никъде другаде не се радват на такава свобода; когато студът ме ощипеше по едната страна, обръщах му и другата, макар да съм езичник. Не беше по-различно и по коларския път, който започваше от Бристърс Хил. Като същински дружелюбен индианец продължавах да ходя в града дори и когато снегът от полята навяваше по Уолдънския път и за половин час следите на пътника изчезваха. На връщане трябваше да газя из новообразувани преспи по острите извивки на пътя, където немирният северозападен вятър междувременно бе натрупал пухкав сняг; не се виждаха ни заешки следи, нито дори изящният дребен почерк на полските мишки. Но дори и в най-свирепа зима често попадах на топли и пружиниращи мочурливи местенца, където трева и скунксово зеле разстилаха сочна зеленина и някоя по-издръжлива птица очакваше пролетта.

Случваше се вечер, връщайки се от разходка, да ме отведат до дома дълбоките следи на някой дървар, когото снегът не бе уплашил; до огнището намирах оставена от него купчинка трески, а къщата бе пропита цялата с мириса на лулата му. Друг път, в неделя следобед, ако си бях вкъщи, дочувах хрущенето на снега под стъпките на един разсъдлив фермер, който идваше отдалеч през снежната гора, само и само за да поговори с мен - един от малкото, които дори и във фермите остават хора, носят работни престилки наместо професорски тоги и са еднакво готови да поумуват за църквата и държавата или да изтеглят кола тор от обора. Разговаряхме за простите и сурови времена, когато, ободрявани от студа, хората седели край големи огнища и съзнанието им било ясно; а когато друг десерт нямаше, изпробвахме здравината на зъбите си върху някой и друг орех, който мъдрите катерички отдавна бяха захвърлили, понеже дебелите черупки обикновено са празни.

Човекът, който идваше при мен от най-далеч през най-дълбоки снегове и най-свирепи бури, бе един поет186. Фермер, ловец, войник, репортер, че дори и философ би се обезкуражил, но не и един поет, тъй като е движен от чиста любов. Кой би могъл да предрече кога ще дойде или ще си отиде? Неговото дело е такова, че го зове във всеки час, дори тогава, когато и лекарите спят. Малката ми къща ту ехтеше от буйния ни смях, ту се изпълваше с шепота на мъдра беседа, та Уолдънската долина бе възнаградена за дългото си мълчание. В сравнение с нея Бродуей би се оказал тих и безлюден. Не чакахме дълго, за да избухнем в поредния взрив от смях, който можеше да се отнася и до току-що казаната, и до предстоящата шега. Пред купичка овесена каша създадохме не една "напълно нова" концепция за живота - това ястие позволява да се съчетаят веселото настроение с яснотата на мисълта, тъй необходима за философията.

Да не пропусна, че през втората година от живота ми край езерото ме посети още един желан гост187, който бе тръгнал по тъмно от града и бе вървял в сняг и дъжд, докато съгледа между дърветата светлинката на лампата ми, и прекара с мен няколко дълги зимни вечери. Той е един от последните философи - Кънетикът го е дал на света. Отначало търгувал с изделията на тоя щат, а сетне - по собствените му думи - с ума си. Това прави и днес, устремен да достигне Бога и осъди човека, богат единствено с плодовете на ума си, тъй както орехът с ядката си. Той според мен носи най-много вяра в себе си сред живите. Думите и поведението му винаги представят нещата в по-добра светлина от тая, в която ги виждат другите хора, та затова ще бъде последният разочарован от тоя свят. Той не залага на настоящето. Днес го зачитат малцина, но когато неговият ден настъпи, ще влязат в сила закони, неподозирани от повечето хора, та глави на семейства и управници ще го търсят за съвет.

"Слепец е, който не съзира ведрината!"

Той е истински приятел на хората, едва ли не единственият приятел на човешкия прогрес - един Олд Морталити, по-скоро Иморталити188, който с неизчерпаема вяра и търпение търси да открие образа на Бога, запечатан в човешкото тяло - оня образ, на който то е само разкривено и бледо подобие. Гостоприемният му ум е открит за децата, просяците, лудите, учените, придавайки на мисълта за всички тях широта и финес. Би трябвало да държи кервансарай на всемирния път, където философите от цял свят да намират подслон, а на входната табела да пише: "Приемат се хора, но не и животни. Добре дошли на всички, които разполагат с време и душевен покой, на всички, които търсят пътя към истината." Това е може би най-здравомислещият човек, когото познавам, при това чужд на всяко особнячество; утре ще е такъв, какъвто е бил и вчера. Навремето двамата се разхождахме и разговаряхме, напълно отърсили се от света: той не признаваше общоприетите неща, бе свободен, ingenuus189. Накъдето и да се обърнеше, сякаш небето и земята се докосваха, понеже с присъствието си подчертаваше красотата на пейзажа. Човек в синя одежда, за когото нямаше по-добър покрив от небесния свод, отразяващ бистротата на мислите му. Не мога да си представя, че някой ден може да умре - Природата не би се лишила от него.

Всеки от нас бе натрупал добре осъхнали мисловни дъски, та се заехме да ги одяламе, като изпробвахме ножовете си, любувайки се на светложълтата борова сърцевина. Придвижвахме се тъй тихо и почтително, теглехме мрежите тъй дружно и внимателно, че ни най-малко не плашехме рибите на своите мисли: те не се бояха от двамината рибари на брега, плаваха величествено, подобни на облаците, които се носят по здрачното небе, подобни на перлените стада, които навремени се събират и разпръскват из езерото. Ето как се трудехме, преосмисляйки митологията, добавяйки или отнемайки по някой щрих от едно или друго предание, издигайки въздушни замъци, за които на земята нямаше подходящи основи. Каква Наблюдателност! Какви Надежди! Всеки разговор с него бе като приказка от новоанглийска "Хиляда и една нощ". 0, какви само беседи водехме ние тримата - отшелникът, философът и старият заселник, за когото вече говорих; чудно как малката ми къща побра и издържа всичко това. Боя се да призная с колко фунта на квадратен инч налягането вътре надвишаваше атмосферното; къщицата се пукаше по шевовете, та после трябваше да ги запълвам с много безмълвие - поне имах предостатъчно от тоя вид кълчища.

Имаше още един човек190, с когото преживявахме паметни мигове на единомислие в неговия дом в града и който също от време на време наминаваше при мен; с това общуването ми с хора се изчерпваше.

И тогава в гората, както и навсякъде другаде, понякога очаквах оня Посетител, който никога не идва. Вишну Пурана ни учи: "Стопанинът на дома трябва вечер да чака на двора толкова време, колкото е нужно да се издои крава, че и по-дълго, ако му се нрави, та да посрещне някой гост." Често следвах тая повеля на гостоприемство и чаках колкото да бъде издоено цяло стадо крави, но така и не зърнах човека, идещ от града191.



Сподели с приятели:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница