Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо



страница4/16
Дата01.02.2017
Размер3.48 Mb.
Размер3.48 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16
КЪДЕ ЖИВЯХ И ЗА КАКВО

В определен период от живота си развиваме склонност да гледаме на всеки участък като на възможна строителна площ. Тъкмо тъй огледах най-подробно цялата околност на десетина мили от дома ми. Последователно закупих във въображението си всички ферми, тъй като до една бяха за продан, а знаех и цената им. Обхождах владенията на всеки фермер, опитвах от дивите му ябълки, разговарях с него за стопанисването, приемах каквато цена ми предлагаше и мислено му оставях пак фермата в залог; понякога дори повишавах цената, приемах всичко освен акт за собственост, приемах думите му за акт за собственост, понеже много обичам раздумките, облагородявах фермата, както - надявам се - и самия фермер, и се оттеглях, изживял докрай насладата, оставяйки го да се оправя сам нататък. Тия мои занимания дадоха основание на приятелите ми да ме обявят за своего рода прекупвач на недвижимо имущество. Където и да се озовях, виждах се уседнал там, пейзажът се пренареждаше около мен. Та какво е домът, ако не sedes58, усядане, и толкова по-добре, ако е на село. Открих чудесни за настаняване места, но без изгледи за скорошен строеж, навярно смятани от мнозина за твърде отдалечени от града, макар че според мен градът бе твърде отдалечен от тях. Защо да не се установя примерно тук, казвах си, и цял час живеех на някое от тия места, лете и зиме, виждах се да изпращам година след година, да се боря със зимата и да посрещам пролетта. Бъдещите обитатели на тия места могат да бъдат сигурни, че където и да издигнат къщите си, все ще са били изпреварени. Няколко часа ми бяха достатъчни, за да разделя дадена площ на овощна градина, гора и пасбище, да реша кои от хубавите дъбове или борове да оставя пред вратата и откъде ще се виждат най-добре; сетне тъй и оставях земята на угар, понеже богатството на човека се измерва с количеството неща, от които може да се откаже.

Във въображението си стигнах дотам, че дори получих отказ за няколко ферми - всъщност тъкмо отказ ми бе необходим, - но ни веднъж не опарих пръстите си с действителна собственост. Насмалко да стане това, когато купих Фермата Холоуел и се заех да сортирам семена и да събера материали за количка, с която да ги превозвам; но още преди да съм получил акт за собственост от фермера, жена му - кой ли мъж няма такава жена - го накара да промени намеренията си, като пожела да запази имота, и той ми предложи десет долара неустойка. Право да си кажа, имах всичко на всичко десет цента и беше пряко силите ми да се видя като притежател на десет цента плюс ферма или десет долара, камо ли пък на всичко заедно. Тъй че му оставих и десетте долара, и фермата - предостатъчно се бях занимавал със сделката; или по-скоро, проявявайки щедрост, му продадох фермата за точно толкова, колкото бях дал за нея, и тъй като не беше богат, направих му подарък от десет долара, като при това си запазих моите десет цента, семената и материалите за количката. Така, неощетен ни най-малко в бедността си, разбрах, че съм богаташ. Пейзажа обаче си запазих и оттогава всяка година прибирам родитбата му без помощта на количка. Колкото до пейзажите:

"Господар съм на всичко, което съзирам,
правата ми никой не ще да оспори."59

Често се случва поетът да се оттегли от най-хубавата част на някоя ферма, след като й се е насладил докрай, а трезвомислещият фермер да смята, че си е тръгнал само с две-три диви ябълки. Дълги години за фермера остава неизвестно, че поетът е вплел фермата му в рими - най-възхитителният плет, с който може да я огради, - че я е издоил и е обрал целия каймак, оставяйки му само обезмасленото мляко.

Фермата Холоуел за мен имаше следните привлекателни страни: пълна уединеност, тъй като се намираше на две мили от града и на половин миля от най-близките съседи, а от пътя я делеше широко поле; непосредствената близост до реката, чиито мъгли според собственика предпазвали земята от пролетни слани, макар че за мен това беше без значение; посивели и порутени къща и обор, разнебитена ограда, която ме отделяше във времето от предишния обитател; сухи и обрасли с лишеи ябълкови дървета, изгризани от зайци, свидетелстващи що за съседи щях да имам занапред, но най-привлекателен от всички бе споменът, който бях запазил от първите си разходки по реката, когато къщата се криеше зад гъста горичка от червени кленове, през които дочувах кучешки лай. Побързах да купя фермата, преди собственикът да е успял да прочисти камъните, да отсече изсъхналите ябълкови дървета, да изкорени няколко млади брезички, израсли посред поляната, с една дума - преди да е предприел каквито и да било стопански подобрения. Бях готов да купя фермата, за да се наслаждавам на прелестите й, като Атлас да понеса цялото бреме на плещите си - впрочем тъй и не разбрах какво обезщетение е получил за това, - и то воден единствено от желанието да не бъда обезпокояван в правата си на собственик, когато си платя; знаех, че фермата ще роди от изобилна по-изобилна и точно според вкуса ми реколта, стига да я предпазя от всякакво стопанисване. За жалост обаче не стана тъй.

С една дума, що се отнася до земеделие с по-голям размах - дотогава бях обработвал само градинка, - разполагах единствено със семена. Повечето хора смятат, че с времето семената се подобряват. Не се съмнявам, че времето отделя доброто от лошото и че когато най-сетне стигна до сеитба, вероятността да се разочаровам ще бъде по-малка. Но искам веднъж завинаги да напътя близките си: колкото се може по-дълго живейте свободни и необвързани! Обвързани с ферма или с областния затвор - разликата е нищожна.

В своята "De Re Rustica", която е моят наръчник по земеделие, Катон Стари казва (единственият превод, който ми е известен, е превърнал тоя пасаж в пълна глупост) така: "Намислиш ли да купуваш земя, не се води от алчността, не си пести труда да я огледаш и не мисли, че е достатъчно да я обходиш веднъж. Колкото повече я обхождаш, толкова повече ще ти хареса - стига да е хубава." Аз няма да се поддам на алчност, цял живот неспирно ще кръстосвам своето парче земя и пръв ще легна в него, та най-сетне да му се насладя докрай.

Това бе вторият ми опит от подобно естество и смятам да го опиша подробно, като за удобство обединя преживяното за две години. Както вече изтъкнах, не възнамерявам да пиша ода на унинието60, а като петел в утринта възторжено да затръбя от своя стобор, та дори само за да разбудя съседите.

Когато заживях в гората, сиреч започнах да прекарвам и дните, и нощите там - началото по случайност съвпадна с Деня на независимостта, 4 юли 1845 година, - къщата ми още не бе подготвена за зимата: имах всъщност подслон от дъжда, неизмазан и без огнище, със стени от груби дъски с широки цепнатини, разсъхнати от старост, през които нахлуваше нощният студ. Гладко одяланите бели подпорни греди и наскоро рендосаните прозоречни рамки обаче придаваха на къщата ми спретнат и приветлив вид - особено сутрин, когато дървото се просмукваше от росата, та чак ми се струваше, че по обед ще изпусне сладък сок. Във въображението ми тя през целия ден запазваше следите от зората, напомняйки ми друга една къща на планински връх, където бях ходил преди година. Беше приветлива неизмазана постройка, годна да услади почивката на някой странстващ Бог, достойна за пищния шлейф на богиня. Ветровете, лудуващи край нея, бяха същите, които фучат по планинските хребети, разнасяйки само небесните, божествени откъслеци от земната музика. Утринният вятър вечно свисти, песента на сътворението нивга не секва; малцина обаче са способните да я чуят. Какво е Олимп, ако не всеки връх на земята?

Единственото жилище, което някога съм притежавал, като изключим една лодка, бе палатката, която понякога използвах при летните си разходки и още пазя на тавана, навита на руло; а лодката минаваше от ръка на ръка, додето накрай бързеят на времето я отнесе. Сега, с тоя сравнително по-здрав покрив над главата си, отбелязах напредък, що се отнася до усядането ми в мира сего. Леката конструкция сякаш изкристализира около мен, а това даде отражение и върху майстора й. Подбуждаше въображението ми подобно скица на картина. Нямаше нужда да излизам навън, за да подишам чист въздух, тъй като въздухът вътре не бе загубил нищо от свежестта си. Дори и при най-силен дъжд стоях не затворен между четири стени, а по-скоро под проветрив сайвант. В "Хариванша" е казано: "Къща без птици е като месо без подправки." Не беше такава моята къща, тъй като веднага станах съсед на птиците - без обаче да ги затварям в клетки, а поставяйки своята клетка сред тях. Тъй се приближих не само до ония, които често навестяват парковете и овощните градини, но и до дивите и омайни горски певци, които почти никога не радват градското ухо - дроздовете, червеношийките, полските врабчета, козодоите и още много, много други.

Настаних се на брега на малко езеро на около миля и половина южно от град Конкорд и сравнително по-високо над морското равнище от него, посред голямата гора, разделяща Конкорд и Линкълн, на около две мили на юг от единственото по тия места поле, обвеяно със слава - славата на Конкордската битка; бях се оттеглил толкова навътре в гората, че отсрещният бряг на езерото, на половин миля от мен и гъсто обрасъл с дървета като всичко наоколо, изчерпваше целия ми хоризонт. Погледнех ли към езерото през първата седмица, все ми се струваше, че проблясва високо в планината и дъното му отстои далеч над повърхността на другите езера, а вземеше ли да се издига слънцето, виждах го да съблича мъглистата си нощна одежда и тук-там да открива било нежните си вълнички, било гладката си, озарена повърхност, додето мъглите, подобно призраци след нощно сборище, безшумно се разпръснат из гората. Тук, както в планината, утринната роса сякаш по-дълго се задържаше по дърветата.

Близостта на малкото езеро бе особено приятна помежду леките августовски бури, когато въздухът и водата съвсем замират, натежалото небе придава нощен покой на следобедните часове, а дроздовата песен се носи от бряг до бряг. В такова време езерото притихва повече от всякога, а в контраст с плътно надвисналите над него сиво-черни облаци заигралите му от светлини и отблясъци води се превръщат самите в снижено пъстроцветно небе. От едно възвишение наблизо, където неотдавна бяха изсекли гората, се откриваше чудесна гледка на юг към широката вдлъбнатина между хълмистите езерни брегове, чиито срещуположни склонове, спускайки се един към друг, напомняха водопад, прорязващ гориста долина, макар в действителност водопад да нямаше. Погледът ми се плъзваше по тия зелени възвишения и се отправяше отвъд, към далечните, високи и обагрени в синева хълми на хоризонта. Обхващах с очи и някои по-далечни и още по-сини планински върхове на северозапад - монети, изсечени от синева в небесния монетен двор, - както и известна част от града. Но дори и покачен на възвишението, в останалите посоки не можех да видя нищо отвъд заобикалящите ме гори. Добре е наблизо да има вода, та да олекотява и полюшва сушата. Едно от преимуществата дори на най-малката водна площ е това, че погледнеш ли я, осъзнаваш, че сушата е остров, а не континент. Това значение на водата се съизмерва със способността й да охлажда маслото. Така, ако от възвишението обърнех очи към Съдбърийските ливади отвъд езерото, които при разлив ми се струваха като в мираж издигнати над огизналата долина - също като монета в съд с вода, - цялата земя оттатък ми изглеждаше като плаващ остров: макар и малко, езерото ми напомняше, че живея на СУША.

Гледката на жилището ми бе още по-ограничена, но не се чувствах ни най-малко притеснен. Разполагах с достатъчно простор за въображението си. Ниското, обрасло с церове плато, което започваше от отсрещния бряг на езерото, се простираше чак до прериите на Запада, ако не и до Татарските степи, та в него преспокойно биха могли да се настанят всички скитащи племена на човешкия род. "Щастливи на света са само тия, пред които се шири безграничен хоризонт"61 - рекъл Дамодара, когато потрябвали нови, по-големи пасбища за стадата му.

Промених и мястото, и времето, приближих се до ония части от Вселената и до ония периоди от историята, които най-силно ме привличаха. Жилището ми бе тъй отдалечено, както небесните тела, наблюдавани нощем от астрономите. Навикнали сме да си представяме прекрасните, въжделени места в отстоящи на светлинни години от нас космически пространства, отвъд съзвездието Касиопея, далеч от всякакъв шум и неуредици. А ето че моята къща се намираше в такова усамотено, чисто и неосквернено местенце, и то тук, на Земята. Ако си струва човек да заживее в близост до Плеядите и Хиадите, до Алдебаран или Алтар, то аз вече живеех там, сиреч същото огромно разстояние ме делеше от живота, който бях изоставил, та смален и блещукащ със звездни искри, се откривах пред взора на най-близкия съсед само в безлунни нощи. Ето какво бе кътчето от Всемира, което обитавах:

"Живял на този свят един овчар,

чиито мисли на възбог летели,

те стигали до върховете чак,

където с дни стадата му пасели."62



А какво да кажем за овчаря, чиито стада достигат по-високи пасбища от мислите му?

Всеки ден започваше като жизнерадостна покана да сведа живота си до простотата и непорочността на Природата. Бях тъй верен служител на Аврора, както някога древните гърци. Ставах рано и се изкъпвах в езерото - това бе свещенодействие, едно от най-важните ми занимания. Казват, че над ваната на император Чин Тан било изписано с йероглифи: "Обновявай се всекидневно - отново и отново, постоянно."63 Много добре разбирам защо. Утринта възвръща героичните времена. Слабото жужене на комара, кръжащ невидим и недосегаем из стаята, ми въздействаше като тържествен тромпет на зазоряване64. Бе същински Омиров реквием, една "Илиада" и една "Одисея" във въздуха, възпяваща гнева и странстванията на своя творец. В това жужене, нагледно, макар и преходно свидетелство за неизчерпаемата мощ и плодовитост на Вселената, имаше нещо космическо. Утринта - най-съществената част на деня, - това е часът на пробуждането. Тогава сме най-трудно податливи на дрямка и поне за час се съживява оная страна на съществото ни, която през всичкото останало време спи. Какво да очакваме от ден - ако това изобщо може да се нарече ден, - в който сме били пробудени не от Духа си, а от разтърсването на слугата, не от собствената си новопридобита сила и вътрешния си подтик сред звуците на небесна музика и изпълващ въздуха божествен аромат, а от фабричната сирена, и не за по-възвишен живот от тоя, който, заспивайки, сме оставили, та и мракът да даде плод и да бъде не по-малко благодатен от светлината? Който не вярва, че всеки ден носи по-ранно, по-свято и по-неосквернено утро, той се е отчаял от живота и върви по нанадолен и чезнещ в мрака път. От краткотрайното замиране на телесния живот в съня човешката душа - по-скоро съставките й - се възстановява всекидневно, а Духът обновява стремлението си към колкото се може по-достоен живот. Бих казал, че всичко значимо на тоя свят се случва в утринните часове, в атмосферата на утрото. Във "Ведите" пише: "Всички дарби се разбуждат с утрото." Поезията и изобразителните изкуства, както и най-благородните и значими човешки дела, са все свързани с часа на зазоряването. Всички поети и герои са като Мемнон синове на Аврора и пеят своите песни при изгрев-слънце. За тоя, чиято гъвкава и мощна мисъл се движи заедно със слънцето, денят се превръща в нескончаема утрин. Какво казват часовниците, хората или техните действия, е без всякакво значение. Утрин е, когато аз се събуждам, и всичко в мен е зора. Нравственото усъвършенстване е усилие да отхвърлиш съня. Щяха ли хората да правят тъй печално равносметка за изминалия ден, ако не бяха го проспали? Та те не са дотам зле със смятането. Не ги ли налягаше дрямката, все щяха да постигнат нещо. Но людете са разбудени колкото за физически труд; на милион се пада един-единствен човек, буден за ползотворна умствена работа, а за поетически, сиреч възвишен живот - един-единствен на сто милиона. Да бъдеш буден, означава да бъдеш жив. Досега не съм срещал напълно разбуден човек. Как ли бих го погледнал в очите?

Трябва да се научим да се будим и бодърстваме без външна помощ, а по силата на едно непрестанно очакване на зората, което не ни напуска и в най-дълбок сън. Не зная нищо по-обнадеждаващо от безспорната способност на човека да възвиси живота си посредством съзнателно усилие. Не е малко да можеш да нарисуваш картина или да изваеш статуя, сиреч да създадеш нещо красиво, но несравнимо по-важно е да изрисуваш и изваеш средата, в която живееш, а това е въпрос на морал. Да придадеш красота на деня - ето най-възвишеното изкуство. Всеки човек е призван да устрои живота си до най-незначителната подробност тъй, че да бъде достоен за най-критични равносметки и прозрения. Не ни ли достигнат оскъдните сведения, с които разполагаме, оракулите ще ни напътят как да го сторим.



Отидох в гората, защото исках да живея по своя воля, да виждам само същината на живота и да се опитам да извлека всичко от нея, та когато удари часът ми, да не се окаже, че изобщо не съм живял. Не исках да живея противно на живота - той е тъй драгоценен; не исках и да залинявам в примирено съществуване, доколкото не бе наложително. Исках да навляза в дълбините на живота и да изсмуча соковете му, да заживея пълнокръвно, по спартански, та да разбия на пух и прах всичко, което му е противно, с широк откос да го окастря до основи, да го притисна в ъгъл и да го сведа до най-простите му градива: ако се окаже низък, да сбера цялата му първозданна низост и да я оповестя на света, а окаже ли се възвишен, да съм го познал от собствен опит и да мога вярно да го опиша подир. Защото според мен повечето хора тънат в странна неяснота относно живота - доколко е царство дяволско или господне - и някак ПРИБЪРЗАНО са заключили, че най-важното за човека на тоя свят е "да слави Господа-Бога и вечно да Му благодари"65.

Открай време животът ни е жалък, мравешки, макар в мита да се казва, че отдавна сме се превърнали в хора66; бием се с жерави като същински пигмеи67, трупаме грешка след грешка и кръпка връз кръпка, а върховните ни добродетели се подклаждат от незначителни и лесно отстраними злочестини. Животът ни се прахосва в дреболии. За честния човек е предостатъчно да знае да брои на пръсти, най-много да си помогне и с десетте пръста на нозете. Простота, простота и пак простота! Вършете по две-три неща, а не по сто, че и по хиляда едновременно; вместо до милион бройте до десет, та всичките ви сметки да се побират на дланта. Това разбунено море - цивилизацията - е тъй помръкнало от облаци, раздирано от бури, насечено от плитчини и всевъзможни рифове, че решен ли е да не потъне и да достигне своя пристан, човек трябва да е отличен навигатор, да се ориентира без помощта на звездите. Опростявайте, постоянно опростявайте! Наместо три пъти на ден яжте по веднъж, щом се налага; наместо със сто различни блюда задоволявайте се с пет, и намалете съответно всичко останало. Животът ни напомня Германската конфедерация, съставена от множество държавници с постоянно менящи се граници68, поради което един германец не би могъл да каже в кой момент докъде се простират пределите й. Самата ни нация с целия й тъй наречен сериозен напредък - който впрочем е съвсем повърхностен и несериозен, - задръстена с мебели, заклещена в собствените си капани, развратена от разкош и безмерно прахосничество, представлява - също като милионите изграждащи я семейства - тъй занемарена и непохватно скроена общност, че може да се спаси единствено посредством устойчива икономика, от спартанска по-спартанска простота на живота и облагородяване на стремежите. Животът ни тече прекалено бързо. Хората си въобразяват, че най-важното е Нацията да развива търговия, да изнася лед, да разполага с телеграф, да достига тридесет мили в час, а не мислят доколко ТЯХ САМИТЕ това ги засяга, не са решили като маймуни ли да живеят или като хора. Ако престанем да дяламе траверси, да ковем релси, да отдаваме на труд дните и нощите си и се помъчим да изковем ЖИВОТА си, кой тогава ще прокарва железопътни линии? А не се ли прокарват железопътни линии, как ще стигаме навреме небето69? Но ако си стоим вкъщи, погълнати от заниманията си, кой изобщо ще има нужда от железопътни линии? Не ние пътуваме по релсите, а те пътуват по нас. Замисляли ли сте се някога какво представляват траверсите, подложени под релсите? Всяка от тях е човек, ирландец или янки. Релсите лежат отгоре им, пясък ги покрива, вагоните плавно се движат върху им. Но те спят70 дълбоко, уверявам ви. С годините железопътните линии стават все повече и повече, тъй че, ако някои хора имат удоволствието да пътуват по релси, други пък имат злочестината да се пътува отгоре им. А случи ли се да бъде прегазен някой надигнал се сомнамбул - някоя излишна или накриво поставена траверса, - веднага спират влака и вдигат такава врява, сякаш станалото е изключение. С радост узнах, че на всеки пет мили има работници, които се грижат траверсите да не помръдват от местата си, тоест един ден те могат да се пробудят.

Защо е това бясно препускане и пропиляване на живота? Обрекли сме се на гладна смърт, още преди да сме почувствали глад. Казано е, че един бод навреме спестява девет, и всички бързат да направят хиляда бода днес, та да си спестят девет утре. Всъщност ТРУДЪТ ни е напълно безсмислен. Друсани от несекваща хорея, не можем за миг да останем в покой. Достатъчно е само да подръпна въжето на църковната камбана като на пожар и, сигурен съм, няма да остане жив човек по фермите в околността на Конкорд: мъже, жени, деца, независимо от непомерната си заетост, с която вече неведнъж са се оправдавали същата тая сутрин, ще зарежат всичко и ще се отзоват на камбанния звън, но не толкова за да спасяват горящото имущество, колкото - нека признаем истината - за да го видят в пламъци, след като тъй-тъй се е запалило и то се знае, не по тяхна вина, или пък за да видят потушаването на огъня, че и самите да се включат, ако гледката е красива: това е то, дори да гори енорийската църква. Едва подремнал половин час подиробед, деловият човек надига глава и пита: "Какво ново?" - сякаш цялото човечество през това време е стояло на стража. Има и такива, които се разпореждат да ги будят на всеки половин час - очевидно по същата причина, - и сетне вместо отплата разказват какво са сънували. След нощния сън новините са не по-малко насъщни от закуската. "Я да видим какво ново по света тая сутрин" върви заедно с кафето и кифлата: тогава човек прочита във вестника как примерно някому извадили очите край река Уахито, без изобщо да се замисли, че самият той обитава мрачна и дълбока мамутска пещера на земното кълбо и притежава само зачатък на зрение.

Колкото до мен, спокойно мога да мина без пощенските услуги. Мисля, че важните съобщения, пристигнали по пощата, са твърде малко. Казано съвсем отговорно, през целия си живот съм получил най-много две писма, които си заслужаваха пощенската такса (писах за това преди време). Пощата е онова учреждение, посредством което размяната на "грош за мисли" става наистина, а не на шега. Що се отнася до вестниците, не е имало случай да прочета съществена новина в тях. Достатъчно е веднъж да прочетем, че някой е бил ограбен, убит или е загинал при злополука, че някоя къща е изгоряла, че кораб се е разбил или моторна лодка е експлодирала, че на западната железопътна линия е била прегазена крава, че са застреляли бясно куче или че посред зима са се появили ята скакалци - повече такива сведения не са ни нужни. Едно ни е предостатъчно. Щом като познавате явлението, какво ви засягат безчетните примери? За философа всички тъй наречени НОВИНИ са клюки, а тия, които ги печатат и четат - стари лелки, посръбващи чай. Но алчните за клюки съвсем не са малко. Неотдавна една от редакциите била подложена на такъв щурм за последните новини от чужбина, че в блъсканицата били изпочупени няколко големи стъкла - и то за новини, каквито според мен един умен човек би могъл да предвиди почти безпогрешно още преди дванадесет месеца или дори преди дванадесет години. Например Испания: достатъчно е от време на време да смесвате в подходящо съотношение Дон Карлос, Инфантата, Дон Педро, Севиля и Гранада - е, може имената да са се поизменили, откак за последен път съм чел вестници, - по липса на други развлечения да добавите борбата с бикове, и ще разполагате със същата вярна и пълна картина на испанските порядки - или неуредици, - каквато ще ви обрисуват най-стегнатите и ясни вестникарски репортажи под това заглавие. Що се отнася до Англия, последната значима новина оттам е била за Революцията от 1649 година и стига да знаете как се движат средните й годишни добиви, няма какво отново да се връщате към тоя въпрос, освен ако не ви занимава изключително финансовата му страна. Ако човек като мен, който рядко отваря вестник, може да даде мнение, то в чужбина не се случва абсолютно нищо ново, доколкото нова Френска революция не се очаква.

Новини! А колко по-важно е да знаем това, което никога не остарява. Кию Хи Йу, висш сановник от провинция Вей, проводил пратеник при Кюн Джоу за новини. Кюн Джоу повелил на пратеника да седне до него и го попитал тъй: "Какво прави твоят господар?" Пратеникът почтително отвърнал: "Моят господар се стреми да намали греховете си, но все не смогва да им сложи край." Когато пратеникът си отишъл, философът отбелязал: "Какъв достоен пратеник! Какъв само достоен пратеник!"71 Вместо с провлачени проповеди да дразни слуха на придремващите фермери в почивния им ден в края на седмицата - защото неделята е подходящият завършек на една зле изживяна седмица, а не светло и дръзновено начало на нова, - проповедникът би трябвало да призовава с гороломен глас: "Спрете! Опомнете се! Защо е това привидно бързане, когато всъщност не помръдвате от местата си?"

Заблуждения и химери биват почитани като изконни истини, а действителността ни изглежда неправдоподобна. Да можехме здраво да се придържаме само о съществуващите дадености и да не се поддаваме на заблуди, животът би ни се струвал като приказка от "Хиляда и една нощ" в сравнение с настоящето. Ако тачехме само неизбежното и правомерното, музиката и поезията биха звучали по улиците. Когато не бързаме и сме способни да мислим, разбираме, че само великото и достойното е извечно и абсолютно, а дребните страхове и удоволствия не са нищо повече от сянка на действителността. А това винаги ободрява и възвисява. Затворили очи, спящи, оставили се на заблудите на привидността, хората повсеместно градят и утвърждават едно всекидневие на привички и инерция, основаващо се на чистата илюзия. Играейки си на възрастни, децата разграничават истинските закономерности и взаимовръзки на живота по-добре от възрастните, които не успяват да живеят достойно, но си въобразяват, че са помъдрели от житейски опит - сиреч от неуспехите си.72 Четох в една индийска книга за някой си царски син, който бил отстранен от родния си град още като малък и бил отгледан от горски обитатели, та когато пораснал, си мислел, че принадлежи към дивашкото племе, с което живеел. Намерил го един от бащините му министри и му открил кой е: заблудата му се разсеяла и той прозрял, че е принц. "Тъй душата - продължава индийския философ - поради условията, в които се намира, не познава истинската си същност, додето някой свят учител не й я открие и тя прозре, че е Брама." Убеден съм, че ние, жителите на Нова Англия, водим тъй жалко съществуване, понеже погледът ни не прониква отвъд повърхността на нещата. За нас съществува единствено ПРИВИДНОТО. Ако някой, способен да съзира самата същност на нещата, тръгне из нашия град, мислите ли, че ще види Воденичния яз73? А наеме ли се да опише действителността, която е зърнал, изобщо не бихме познали града си. Само погледнете някой богослужебен дом, съдилище, затвор, магазин или жилищна сграда с очите на истински зрящите, и ще го видите да се разпада на прах и пепел. Втълпили сме си, че истината е далеч, в покрайнините на Вселената, отвъд най-далечната звезда, преди Адам и подир последния земен жител. Във вечността, вярно, има нещо истинско и величествено. Но място, време, обстоятелства за нас винаги са тук и сега. Бог е всевишен в настоящия миг и безкрайният низ от годините не ще усили божествената му мощ. Единственият начин да познаем възвишеното и благородното е непрестанно да попиваме заобикалящата ни действителност. Вселената удовлетворява нашите замисли с неизменно покорство, все едно дали бързаме, или се бавим, пътят пред нас е открит. Тогава нека живеем в творчески кипеж. Няма поет или художник, който да не е завещал на потомците да осъществят неговите прекрасни и възвишени замисли.

Нека поне един ден поживеем с отмерения ритъм на Природата, без да ни изважда от релсите всяка орехова черупка или крилце на комар, паднали на пътя ни. Да станем рано и спокойно да закусим, без да бързаме, или просто да сложим някой залък в уста: приятелите да идват и да си отиват, камбаните да си бият, децата, ако щат, да крещят, нека тоя ден си е само наш. Защо да се предаваме и да се оставяме на течението? Нека не допускаме да ни преобръща и залива тоя ужасен въртоп, наречен обед, който ни застига по пладнешките плитчини. Избегнем ли го, нататък няма страшно, понеже иде нанадолнище. Напрегнете всичките си сили, цялата си утринна мощ и отместили поглед, завързани за мачтата като Одисей, задминете с кораба си опасността. Ако моторът заръмжи, нека си ръмжи, додето прегракне от усилие. Ако камбаните забият, нека си бият, защо да се отзоваваме на звъна им? По-напред да бяхме се вслушали що за музика разнасят.

Нека без припряност, а с усърдие и упоритост забием нозе в гъстата кална лапавица от мнения, предразсъдъци, традиции, заблуждения, впечатления - в тая тиня, покриваща земното кълбо, нека потънем дълбоко под Париж и Лондон, под Ню Йорк, Бостън и Конкорд, под църква и държава, под поезия, философия и религия, додето усетим твърда камениста почва, която можем да наречем ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ, и си кажем: "Това е, няма съмнение!" Най-сетне през пороища, огън и мраз ще сте достигнали оная point d'appui74, където може да издигнете стена или да основете държава, както и трайно да поставите фенер, а може и измервателен уред - не нилометър, а реалометър75, - та бъдните поколения да знаят какво ниво са достигнали пороищата от лъжи и заблуди на времето. Насочите ли погледа си право към конкретния факт, ще видите как слънцето заиграва по двете му страни като по острието на меч, ще го почувствате как меко се врязва в сърцето и костния ви мозък и тъй щастливо ще завършите земния си път. И в живота, и в смъртта копнеем за истинност. Ако умираме, нека чуем хъхренето в гърлото си и почувстваме изстиването на крайниците си; ако живеем, нека се заловим за работата си.

Времето - това е реката, в която мятам въдицата си. Навеждам се и пия, но отпивайки, виждам пясъчното й дъно и разбирам колко е плитка. Тая плитка речица си тече, но вечността остава. Ще ми се да пия от дълбините, да мятам въдицата си в небето, чието дъно е застлано със ситните камъчета на звездите. Изобщо не зная да броя. Не зная дори първата буква от азбуката. Винаги съм съжалявал, че не съм толкова мъдър, колкото в деня, в който съм се родил. Разумът е секира, която съсича съкровената същност на нещата. Не желая ръцете ми да са заети повече от необходимото. Главата ми служи и за ръце, и за нозе. Чувствам, че най-доброто от мен е съсредоточено в нея. Инстинктът ми подсказва, че главата ми е орган за ровене, подобно на зурлата и предните лапи у някои животни, и с нейна помощ ще съумея да си изровя тунел през тия хълмове. Убеден съм, че златната жила е някъде наблизо, понеже лесковата пръчка помръдва76 и се разнасят нежни ухания: започвам да копая тук.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница