Влиянието на религиите



страница1/2
Дата16.11.2017
Размер435.84 Kb.
Размер435.84 Kb.
  1   2

Югозападен университет "Неофит Рилски"


Философски факултет

гр.Благоевград

hg

Реферат


ef

Дисциплина: Религия и политика



На тема: Влиянието на религиите

Изготвил : Проверил:


Религията..
Не е възможно да се опише изцяло светът на един велик мислител, дори на една обикновена личност в нейното всекидневно съществуване. Жизненият свят не може да бъде изцяло познат.

Поради това първото и основно правило на социологията е да се превърне в нов вид наука, която разбира по-добре другите хора и техните светове. И така, по своя предмет социологията е мулти-, или поли- парадигмална наука. Парадигма - модела в който дадена наука излага своето съдържание, модела на мислене, който тя предлага. Всяка отделна парадигма отстоява правото си на съществуване, необходимо е да се приеме полипарадигмалността на социологията като естествен и нормален факт.

Очертават се два полюса на традиционни и модерни общества. Първото обърнато към спомена, към миналото, второто към промяната, иновацията, бъдещето.

С текст се борави като със инструмент в социологията, нещата са дадени чрез текст и са възможни единствено чрез текста. Текст, смисъл, неща са свързани и неразделими. Боравим с текст, за да достигнем до смисъла, но главната цел са нещата.

Разбирането, тълкуващото разбиране е усилие да се преодолее историческата дистанция и да се застане на гл.т. "там" и "тогава". Тълкуването не е описание, а разбиране, креативно тълкуване, проникване "отвътре". Максимално пълно описание на жизнения процес, на интересуващия ни феномен в неговата многомерност.

Актуализация – реконструкция (възпроизвеждане, като се придържаме стриктно към идеите, каквито те са “там” и “тогава”), която се прилага към проблематиката на съвременността "тук" и "сега". Търсенето на поуката от миналото, модернизиране въз основа на неговото осъвременяване.

В своята история социологията не просто се намира в различни жизнени светове, но тя и моделира свои светове, в този смисъл те са неповторими, рационално неизмерими.

По въпроса за ценностите на този етап е достатъчно да се посочи, че социалният живот на хората е немислим без ценностите, цялата история на обществото е борба за надмощие на едни или други ценности. Но социологическата гл.т. е необходимо да бъде независима, неутрална по отношение на ценностите.

Ценностите са предмет на науки като аксиологията, етиката, естетиката, социологията би могла да ползва изводите им, но не трябва да се впуска в оценъчни съждения, защото неизбежно напуска границите си.
Относно социологическата чувствителност?

Брайън Уилсън прави твърде сполучлива аналогия в своята великолепна книга Религията в социологическа перспектива , като сравнява социологът на религиите с фотограф, който снима определено явление в дадено общество, за да го улови в дадена ситуация, в точно определен момент от неговото развитие. Той просто и само прави снимка на онова, което е избрал да проучи. Естествено, в такъв случай по презумпция той не би могъл да присъства на снимката.

Възможно е тази аналогия да се продължи през призмата на станалото основополагащо, класическо изискване на Макс Вебер за ценностна безпристрастност на социологическите знания.

Социологът-изследовател и преподавател във вебериански смисъл би трябвало да бъде напълно обективен, безпристрастен наблюдател, дистанцииран и ценностно неутрален спрямо своя предмет на изследване, или на преподаване.

Но, възможно ли е това? Колкото и трудно да е понякога да се повярва, социологът е човек като всички останали и страда от недостатъци и пристрастия, присъщи на всички останали човешки същества.

Трудно бих могла да опиша всичко, което видях, научих и преживях в Америка, а и нямам такива претенции. И все пак ще се опитам да пресъздам моята “снимка”. Всъщност, може би най-същественото от всичко бе, че аз самата бях част от “снимката”!

Все пак социологът (фотограф), единствено той, би трябвало да определя (ако продължим аналогията) към какво, как, защо и под какъв ъгъл да насочи своя апарат, а и какво точно да снима. В модерното общество към всичко това може да се добави един простичък факт, който не е за пренебрегване, а именно, че социологът-фотограф би могъл да настрои автоматичната система за снимане в своя апарат. Така, при подходящи обстоятелства и при съблюдаване на необходимите правила на социологията, той може да се включи в снимката.

Или, казано по простичко, да участва в изследователско търсене и по линията на включване на собствената си гледна точка. Изкуственото дистанцииране единствено за целите на научната безпристрастност, наблюдението и верификацията поставя ограничения, които изискват надграждането на друга изследователска перспектива.

Това е специфичен тип изследователска перспектива, насочена към търсене отвъд емпиричното, на дълбоките, на смисловите, на кардиналните измерения на човешкото съществуване. Защото дадени процеси не винаги биха могли да бъдат разрешени категорично и окончателно по пътя на емпиричното изследване поради естеството на техния характер.

Уилям Пикеринг метафорично изразява своето виждане, че за религия може да се разговоря единствено с хора, които притежават някаква своебразна религиозна чувствителност. В противен случай би било все едно да се описва на незрящ човек невероятната феерия от цветове, които преливат около него.

Религиозният феномен - сложен, многоизмерен, многопластов и необхватен неотменно съпътства човешкото общество от най-ранните му форми. Открай време религията не е била за всички, нито като обект на изследване, нито като преподавателска материя.

Трудно е да се оспори тезата на Ернст Шлайермахер , че от религия винаги са разбирали малцина, а милиони по разни начини да са подозирали покривалата, които тя от снизхождение е позволявала да й бъдат навличани. Външната обвивка, гланца, който прикрива смисловите дълбини не разкриват истинската същност.

Брилянтното есе на известния испански мислител Хосе Ортега и Гасет Гората в Размишления за Дон Кихот изразява метафорично същото твърдение. Има се предвид търсене на такава визия, която превръща гледането във виждане...

От колко дървета става гора? От колко къщи – град? Гората и градът са две същностно дълбоки неща, а дълбочината е съдбовно осъдена да се превърне в повърхност, ако иска да се прояви.



Сега около мен има към две дузини дебели дъбове и стотици ясени. Това гора ли е ? Естествено, не. Това са дърветата , които виждам от една гора. Истинската гора се състои от дърветата, които не виждам. Гората е невидима природа, за това във всички езици името ú пази някакъв тайнствен ореол.

Сега аз мога да стана и да тръгна по една от тези блуждаещи пътеки... Дърветата, които видях преди, ще бъдат заместени от други, подобни на тях.

Гората постепенно ще се разпада, ще се разделя на последователност от видими свои части, но никога няма да я открия там където се намирам.

Гората винаги бяга от очите...”

Точно както гората в своята безкрайност, разкрива пред човешкия поглед само малка и незначителна своя част, така и религията крие своето тайнство, онова съществено, което е невидимо за очите...

Ненапразно в своята книга Мълвата за божественото, Питър Бъргър оценява Размишления за Дон Кихот като истинска социологическа книга.

Струва ми се, че още една от плоскостите по които може да се „разсъждава” се предоставя от начина по който би могла да бъде интерпретирана и изтълкувана перефразата на някои от разсъжденията на Антоан дьо Сент Екзюпери в Малкият принц.

А именно, обясненията на един малък принц, че възрастните хора много трудно разбират някои неща. Когато им се описва колко прекрасна е една къща, когато им се разказва за нея, за красивите червени тухли от които е направена и прелестните бели и червени цветя в нейната градина, те гледат безразлично.

Много по-лесно разбират, ако небрежно им се подхвърли – видях една къща, която струваше 100 000 долара. Тогава те веднага възторжено възкликват: Ах, каква хубава къща!

Като че ли е прав малкият принц, че съществените неща, са невидими за очите...

И отново се връщам към Питър Бъргър, според който, първият урок, който получаваме при изучаването на социологията е, че „нещата” не са такива, каквито изглеждат. Те стават едни или други в резултат от позицията ни, от нашата гледна точка спрямо тях.

Но, същевремено "нещата" също така имат свое собствено развитие .



"Религия" в етимологичен план означава и "обединяване", "свързаност" и то не само с върховен принцип или начало, но и на хората помежду им - комуникация, социално взаимодействие. Вярващият, който общува със своя бог, не е само човек, виждащ нови истини, неизвестни на непосветения; той е човек, който може повече. Той се усеща по-силен било да понесе трудностите на съществуването, било да ги победи. Той е някак издигнат над човешката нищета, защото се е издигнал над своята човешка участ, схваща се като освободен от злото, все едно впрочем, под каква форма разбира това зло.

Модерните общества присъстват на безпрецедентни трансформации на религията, извършват се дълбоки промени в системата от вярвания и ценности, в начините на мислене и поведение, в религиозните институции.



Свещено и профанно

Всички, които се интересуват от съвременната религиозна ситуация констатират, че вярата в свръхестественото отмира в модерния свят. Тази констатация може да се изрази в драматични формули от типа – “Бог е мъртъв”, “постхристианска епоха”, или по-умерени, че “трябва да осъзнаем, че смъртта на Бога е историческо събитие, че Бог е мъртъв в нашия свят, в нашата история, в нашето съществуване”; Херман Кан и Антъни Уинър от Хъдсън институт споменават, че цивилизацията на ХХ век е по-сензитивна – термин, създаден в Харвърд институт от Питирим Сорокин. Модерният свят е “емпиричен, обърнат към отсамното, секуларен, хуманистичен, прагматичен, утилитарен, материалистичен, епикурейски или хедонистичен” и т.н. - една епоха без Бог, интелектуална, прогресистка, регистирираща фактите.

Свещеното – в класическите му форми преминава на заден план в човешките представи.

Без порядък и без йерархия е немислим социалният свят, обществото. Този ред и тази йерархия в социологията се описват, обясняват по съответния начин. Отсъствието на ред и йерархия е хаос, а хаосът това би означавало разрушаване и гибел на всяко едно общество. В социологическата традиция главния въпрос на социологическата наука е търсене на отговор на въпроса как е възможен този социален ред, основния въпрос на социологията?

Съвременните социолози, политолози и икономисти малко се интересуват от религия. Повечето интелектуалци са въздържани към религиозното вярване и религиозното поведение. Трудно е да се изучава религиозната мисъл в модерните и секуларни общества.

Трябва да имаме предвид, че според Дюркем, Мос, Елиаде и Леви-Строс религията съответства на дълбочинни структури, а религиозната система е хетерономна, защото съдържа в себе си (кодифицира) друга система – системата на социалните отношения. Говорим за системен характер и правила на установяване.

Според Дюркем дихотомията свещено-профанно няма решение само по себе си. Решението е отвъд нея.

Съществува такъв слой на социалната реалност, който може да наречем пределно дълбинен или пределно отдалечен от преживяващия социалния свят индивид или група от хора. Като не можем да го докоснем в този смисъл, дори бих казал метафорично не можем да го докоснем, ние хората, сме поставени в положението да не можем да променим нищо от този така дълбинен и много отдалечен от нашите възможности слой на битието. Този слой на социалното битие има някаква собствена и напълно независима от човека природа и изменение, доколкото се изменя, и ако щете, воля, която е напълно независима.

Така социалният свят на човека може да се разполови на неща, които хората могат да променят, на които могат да повлияят и такива, на които не могат да окажат никакво въздействие, не могат да повлияят, да ги променят.

Защо например митологичната структура на спорта би могла да се анализира паралелно с митологичната структура на историческите религии. Спортът предлага достатъчно богата материя за доказване на полезността на социология на религиите извън сферата, която се приема, че им е присъща.

Масовото проявление на спорта с неговия двойнствен характер - жестикулярен и ритуален може да се изследва като емоционално изживяване на свещеното - необходим елемент за определяне на религията "общото свещено" на спорта е пряко свързано с огромни тълпи, обединени от общ стремеж (отбор, концерт). Може да се каже, че в модерните общества спортът изпълнява онази функция на социална самоатестация, каквато религията осъществява в традиционните общества.

Профанно етимологически означава всичко, което е извън свещеното, извън храма, т.е. извън мястото на свещеното, всичко, което е отвън, това е профанно. Това твърдо разграничение между свещено и профанно изразява тяхната хетерогенност. Сакралните неща и всекидневните, светските, профанните неща са хетерогенни. Това, че религиозното разграничение, а с това и подредба, имат социален смисъл, в прекия смисъл на думата има социална функция, проличава в изискванията и във възможностите, с които човек може да се отнася към тях.

Всяка религия определя обсега на свещеното, на сакралното и от гледна точка на различните религии този кръг на свещените неща е различен.

Ако не може да се направи разграничение между добро и зло, между истина и лъжа, ако истината може да се окаже неистина и то по неспасяем начин, ако доброто се окаже, че то всъщност не е добро, ако прекрасното е грозно и т.н., в този пълен релативизъм всичко става позволено. Ако всичко става позволено, употребявам гениалния израз на Достоевски, значи то всичко е законно, легитимно, което означава, че няма никаква легитимност.

В перспективата на профанните неща, взети сами по себе си, е неспасяем проблема с легитимността. Легитимността трябва да има някакъв източник, върху който могат да се градят легитимизации в определени мащаби, в определени периметри. Оттук идва необходимостта от такъв източник, от такава последна легитимизация на света на хората, на социалния свят.


Секуларизация, разомагьосване на социалния свят и модерност"

Изследователите на секуларизацията са единни в схващането си, че тя е най-важната тенденция, която характеризира религиозната промяна в модерните общества. Секуларизацията е вътрешно-присъщо свързана с модерността, светът става прогресивно секуларистичен. Според Питър Бъргър модерността е съвкупност от институционални процеси и процеси на съзнанието, тя настъпва в повечето страни от християнския свят в "пакет" със секуларизацията. Според него разпространението на рационалните структури на технологията и бюрокрацията, както и представата, че света трябва да се контролира чрез рационални средства, които са действащите принципи на модерността има силен секуларизиращ ефект.

Не е за пренебрегване и факторът плурализъм, който според Бъргър е произвел "пакета от модерност и секуларизация".

В модерното общество дълбоката връзка между секуларизация и плурализъм става очевидна и явна. Може да се види, че именно секуларизацията обуславя демонополизацията на религиозните традиции и води така до плуралистична ситуация. Религиозните екс-монополии, които са били последната легитимация на индивидуалното и колективното съществуване, не могат вече да приемат за "гарантирана" и окончателна религиозната "вярност" на населението.

Модерните общества присъстват на безпрецедентни трансформации на религията, извършват се дълбоки промени в системата от вярвания и ценности, в начините на мислене и поведение, в религиозните институции. Съвременният свят все повече се превръща в една рационално конструирана среда, в която религията изгубва своята публичност и се свива до една "скрита" страна на човешкия живот, тя се ограничава все повече до семейната среда и индивидуалната вяра като право на личен избор на индивида.

Обща теория на секуларизацията би могла да се развие в рамките на социология на религиите, но преди всичко в рамките на християнството. Сред изследователите на секуларизацията преобладават две представи:

- тя е еднолинеен непрекъснат процес на разгръщане на секуларното за сметка на нарастващо ограничаване на обсега и влиянието на религиозното;

- съществува "диалектическо" напрежение между "религиозно" и "сакрално": секуларизацията може да се осъществи, но тя би могла и да се обърне. Повече от едно хилядолетие в християнската история става точно това. Средновековният християнски свят е много по-религиозна култура, в сравнение с културата, която се формира в Римската империя. Средновековният свят е един далечен "вик от омагьосана градина", който обаче носи белезите на частично разомагьосване и ресакрализиране.

Могат да се обобщят сходните характеристики, които представят секуларизацията като изключително комплексно понятие, което обхваща множество процеси. "Криза на доверието в религията", демонополизация на религията на равнище социална структура, на равнище социално-психологичен процес, десакрализация на света, движение от сакрално към секуларно общество, обръщане към ценностите на "този" свят, постепенно "освобождаване" на обществото от религията и др.

На институционално равнище проблемът със секуларизацията се свързва и обяснява с онези механизми и промени, които съдействат за разбирането и изследването на религията като една от институциите на социалния живот "наред с останалите".

От гл.т. на съзнанието, на ценностите и по-специално на вярата - приемана за основна ценност в човешкия живот, съгласно религията, секуларизацията означава процес на постоянна "ерозия" на вярата в свръхестественото, в трансцендентното.

На социално-психично равнище - процеси на възприемане и привързаност към ценносттите на модерността - рационалност, политически, културен, религиозен плурализъм, политическа и религиозна толерантност, упование в науката, знанието и образованието, уважение и съблюдаване на закона, разширяване на политическите, гражданските и социалните права, включително и правото на всеки да избира, приема и принадлежи към различна вяра.

Придържам се към мнението, че "решаващо историческо събитие" за секуларизацията е Реформацията. Терминът "секуларизация" има интересна история.

- "Преместване" на територия или на собственост в резултат от религиозни войни извън контрола на духовната власт.

- "връщане към света".

Прекият смисъл на секуларизация е отслабване на влиянието на религията, а там, където има църква, на църквата. Терминът е придобил по-определен, в известно отношение по-широк смисъл, а именно: секуларизацията е едно отстъпване пред силите на това, което е светско, профанно.

По-конкретно това означава, че:

- влиянието на религиозните институции е обратно пропорционално на разгръщането на модерната индустрия;

- религиозната практика отслабва с нарастването на градската концентрация;

- географската и социалната мобилност ерозират стабилните религиозни общности, организирани на териториален принцип;

- църквата се диференцира институционално в резултат от диференциацията на обществото; църквата се диференцира от правосъдие, идеологическа легитимация, държавен апарат, социален контрол, образование, което води до социална дезинтеграция на църквата.

Изследователите сочат следните признаци на секуларизация в съвременното британско общество:

- упадък на вярата в свръхестественото, липсата на вяра за значението на религиозното във всекидневния живот.

- нарастващо убеждение, че религията губи своето значение за поддържането на социалния ред;социалните институции, моралното поведение на хората.

- намалява кредита на доверие в църковната институция-духовниците губят престиж, функции, заплащане, обществена подкрепа;

- държавата навлиза в територията на някога чисто религиозните въпроси за моралните ценности и приоритети на обществото;

- намалява броят на хората, които редовно посещават църквата;

- църковните бракове, кръстените;

- упадък на мисионерската традиция;

- намаляване на действащите църкви и др.

Тези признаци важат и за българското общество, но то има своя специфика с дълбоки исторически корени:

- Борис I полага традицията на цезаро-папизма-заложена е идеята за отделянето на църквата от държавата;

- драстично свиване на автономията на Българската православна църква в резултат от седем века чуждо владичество - изгубване на публичността на религията и ограничаването й предимно до сферата на бита, на семейството, на националната обредност.

- наличие на две основни вероизповедания;



  • липса на приемственост на религиозната традиция поради което се появяват при прехода от тоталитарно към демократично общество драстични форми на секуларно поведение - вандализъм, кощунство, оскверняване и т.н.


СВЕТОВНИТЕ РЕЛИГИИ

Монотеистичните религии следват исторически след политеизма. Няколко религии придобиват статус на световни религии. Когато се говори за световните религии се имат предвид християнството, исляма, индуизма, юдаизма. Необходимо е, колкото и трудно да е все пак да конкретизираме какво се разбира под световни религии. По правило тези религии, които са добили особено значение в историята на човечеството, съдържат в себе си принципа на универсализма и вътрешния мотив да направят причастни към себе си всички хора, всички страни, всички народи, етноси и т.н. Това, разбира се, не е осъществено от никоя от религиите, но изброените религии все пак имат различно влияние и разпространение, за да имат едно или друго значение за развитието на света изобщо. Тази висока значимост, съизмерима със съдбата на човечеството дава основа да ги наричаме световни религии.

Всяка една от тези световни религии може да бъде разгледана като проект, който е осъществен в една или друга степен, що се отнася до своя обхват и разпространение. Така или иначе се образува една религиозна карта на света и ако погледнем картата на света могат да бъдат обозначени, да бъдат разграничени различни региони, в които тези религии имат доминиращо влияние. Ако тази карта на света е по-подробна и метафорично казано, по-релефна, социологът на религиите, който прави карта и в същото време е картограф, трудно може да обозначи съществуването на всички религии по света би срещнал сериозно затруднение да отговори на въпроса колко религии изобщо съществуват. Те са стотици, а може би хиляди. Разполагам с най-различни данни, такива статистически данни съществуват доста по света. Те са важни, за да може да имаме една по-ясна картина. Могат в различни разрези да се прочетат.

Едно сравнение за влиянието на религиите от 1928 г. и от 1988 г. с по-нови данни за състоянието на различните религии по света. Това е период от 60 години.

В 1928 г. населението на света е 1 млрд. и 550 млн. души. В 1988 г. то е 4 млрд. и 700 млн. души. В 1928 г. християните са 550 млн., което е 35% от населението на земята. В 1988 г. християните са 1 млрд. 300 млн., обаче са 28% от населението на земята. В абсолютни числа нарастват, но в относителен процент намаляват. От християните католици са 265 млн. души в 1928 г., което 17%, а в 1988 г. те стават 800 млн., което е пак 17% от населението на земята. В абсолютни числа има значително нарастване, но се запазва съотношението. Индуистите са 235 млн. в 1928 г., което е 15%, а в 1988 г. стават 700 млн. –14%. Те се нареждат на второ място по численост. Мюсюлманите са 210 млн. през 1928 г., което е 13%, в 1988 г. стават 800 млн., което 17%. Тук се забелязва, че мюсюлманите нарастват в абсолютни числа и заемат вече в 1988 г. второ място по численост в света.

Това, което попада под рубриката на анемистичните религии, на анемистите - в 1928 г. са 145 млн. или 9.5%. Тези религии са разпространени повече в Африка. Шинтуизмът също се причислява към този тип религии. В 1988 г. има абсолютно намаляване на техния брой - стават 100 млн., от 145 млн., единствения случай когато се намалява и от 9.5% стават 2%. Будистите през 1928 г. са 120 млн. и съставляват 8% от населението на земята. В 1988 г. се увеличават почти 2 пъти и стават 230 млн. будисти, обаче в относителен размер в проценти, намаляват почти наполовина - стават 4.8%. За този период почти се удвояват, а в същото време в относителен мащаб намаляват наполовина. Привържениците на юдаизма са в 1928 г. 11 млн., което е 0.8% от населението на земята, в 1988 г. стават 15 млн., бележат известно увеличаване, обаче относителния дял е 0.3%.

Регистрираните нерелигиозни, някои от тях атеисти, са 214 млн. през 1928 г., което е 13% от общата численост на населението на земята. В 1988 г. броят на тази категория нараства на 1 млрд. и 550 млн., което съставлява 33% от населението на земята.

Тази таблица ни дава представа за тежестта на религиите в света, като би било интересно, но нямаме възможност сега, в бъдеще ще подготвя карта на земното кълбо, на която да се виждат отчетливо регионите, където доминират тези религии. Ислямският свят може да бъде очертан, индуизма - преди всичко това е Индия и някои други райони, будизмът, разпространен в Азия, но през последните десетилетия индуизмът и будизмът, поради миграционните процеси в света достигат вече и в България.

Много устойчиви са даосизма и конфуцианството, които са преди всичко религии на Китай. Шинтуизмът - границите му са в Япония.

В началото на века най-голям относителен дял имат християните, който в средата на 1985 г. бележи спад с 2, а делът на мюсюлманите нараства близо 5%. Принадлежащите към християнството са най-многочислената група в света. Увеличаването на относителния дял на мюсюлманите и индуистите зависи освен всичко друго и от демографските процеси.

Към 4 дек. 1992г. по данни от преброяването, населението на България възлиза на 8 487 317 души; източноправославни - 7 274 592 души; католици - 53 074; протестанти - 21 878; мюсюлмани сунити - 1 026 758, мюсюлмани-шиити - 83 537; юдеи - 2580; армено-грегорианци - 9 672 души; Тези данни трябва да се разбират в пределно разширителен смисъл, защото това не е религиозност в рекия смисъл на думата - в много случаи става дума за традиционната за страната религия.

Към края на 1991 г. пълнолетното население е около 6 500 000 - 87.5% са се определили като източноправославни, католици - 0.95, протестанти - 0.5%, армено-грегорианци - 0.2%.

В най-широк мисъл като мюсюлмани се определят - 10.5%, юдеи - 0.4%.

Сред християните 8.4 % твърдят, че познават Библията, 20.6, че я познават частично, отделни положения - 26.1 и не я познават изобщо - 44л9%

Сред мохамеданите - 22.4% твърдят, че познават почти изцяло Корана, 24.5 % - частично, 30.8 - отделни положения и 22.2 % - изобщо ен познават тази свещена книга.


Всяка религия има определена гледна точка за своя исторически живот, това е нейната систематична и разгърната теология. Но съществуват външни, позитивни и критични гл. т. върху историческото съществуване на религиите - всяка религия е предхождана от архаичен религиозен опит, от който черпи пряко, отхвърля или преобразува. Всяка религия има отговор на въпроса за историческия път на неведение на хората преди да намерят истинския път към спасението. Всяка религия има отговор на въпроса, защо едни от хората се присъединяват към нейната общност, а други остават отстранени. Всяка религия има твърда непоколебима позиция, която е встрани от всекидневния живот. Свещеното на всяка религия е отстранено, непокътнато от стихиите на всекидневието и профанността.

Според Емил Дюркем човешкото съзнание разглежда свещеното и профанното, като отделни родове, като два свята, между които няма нищо общо. Проникването на неща от единия в другия свят не означава превъзмогване на дуализма, то е възможно само благодарение на „истинска метаморфоза”. Нещата към които категориите свещено и профанно се отнасят са противоположни, което е нещо различно от противопоставянето между добро и зло.

Антагонизмът между световете не означава невъзможност за комуникация между тях - те комуникират, когато профанното загуби някои от своите всекидневни характеристики и стане в известна степен свещено. Природата на свещените неща намира израз в религиозните вярвания, в тях намират израз и отношенията между свещените неща, както и отношенията между нещата от двата свята.

Религиозните ритуали предписват начина по който всеки човек може да се отнася към свещените неща. Вярванията и съответстващите им ритуали конституират една религия. Всяка религия допуска многообразие от свещени неща, с които са свързани съответни вярвания и ритуали. В нея има място за специфичен култ с определена автономност.

Дюркем разкрива социоконституиращата роля на религията - ролята й за природата на социалната реалност, на човешкото общество; религията свързва хората в общност и предписва основополагащите правила на техния всекидневен живот; всички религиозни вярвания са колективни по своята природа, т.е. са социални, в религиозните практики дори и най-интимните религиозни актове имат социален смисъл и социален контекст; достатъчно развитите религи дават възможност да се разграничат световете на свещеното и профанното и начините по които тези два свята контактуват и се съотнасят. Всъщност според Дюркем религията е носител на друга система в себе си, тази на обществото. Според него профанното се свързва с всичко, което е индивидуално, а свещеното с всичко колективно. Свещените неща са тези, чиято представа обществото е обожава, свещеното само по себе си включва всички видове колективни състояния, общи традиции и емоции, както и чувства, които са свързани с общия интерес. Всички тези елементи са комбинирани, във връзка с възприетите закони на социалната менталност.

Профанните неща са тези, които всеки от нас конструира от своите сетивни данни и опит. Идеите, които имаме за тях имат за субект небожествени, индивидуални впечатления.

Като отбелязват едновременно трансформациите във влиянието на институционалните религии и религиозната символика в модерните общества, редица изследователи обновяват своя инструментариум с поредните интерпретации на понятието за "свещеното". Това е така, защото свещените неща в своята неприкосновеност съдържат крайния смисъл на всекидневния живот, защото в границите на профанното е невъзможно да се открие такъв смисъл. По тази причина обществата са немислими без религии - автентични или т. нар. светски, граждански или лаически религии.
Мястото на религията в общества в криза?

Процесите на профанизация на всекидневието, липсата на ориентири имат огромно значение за разбиране на посттоталитарната ситуация в България. Динамиката на социалните промени и влиянието на миналото на всички нива бележат спецификата на социалната реалност.

Кризисната ситуация в българското общество трудно може еднозначно определена или интерпретирана.

За един конституиран устойчив социален свят не е проблем прехода от миналото, в настоящето и в бъдещето, но ако кризите следват една след друга. Тогава възниква необходимостта от основание за жизнения и социалния свят на хората, от сигурност, от опора в този свят.

След разпадането на тоталитарния режим и в условията на бурна преоценка на ценностите в България настъпва дълбока, остра и дълбока криза, която има много измерения – морално, политическо, културно, които трябва да бъдат точно диференцирани.

Спонтанното възраждане на традиционните религи е видимо и с просто око - има своите изрази и т.н.

Българската православна църква е имала първостепенна роля в епохата на българското национално възраждане и борбата на българския народ за национално освобождение. Българската православна църква се свързва най – тясно с българската етническа и национална индентичност.

Провославно – вярващите намират в религиозната практика израз на българската етнонационална солидарност и чрез религията пренамират корените и източниците на своята етнонационална идентичност. Могат да бъдат приведени редица примери за съживяване на традиции, които в новите условия имат чисто културен смисъл и функционират като форми на солидарност.

По време на тоталитирания режим в българското общество терминът “религия” бе изключен от комунистическия речник. Но метаморфозите на комунизма, въприел инерцията на предходните религиозни системи, го превръщат в затворен смислов код, чиято ортодоксална интерпретация се поставя в служба на една “клерикална” група, която налага своята власт.

По отношение на религията се установяват двойни стандарти: комунистическата конституция провъзгласява свободата на вероизповеданията, но същевременно агресивният атеизъм е фактически безконтролен и систематично се подклажда в името на ново социалистическо съзнание.

След 1989 г. представител на Св. Синод твърди: “Комунистическото управление в България прие съществуването на Българската православна църква като един факт, наследен от многовековната история на България, с който трябваше по някакъв начин да се съобразява. Като атеистична идеология комунизмът противостоеше на църквата и се стремеше да я постави във възможно най-дълбока изолация.

За тази цел са били използвани и най-груби средства за въздействие в това направление. В подготовката и подбора на кадрите за църковна дейност имаше много силен натиск, тя беше изключително затруднена. Ръководството на църквата е било принудено да прави известни компромиси по отношение на противопоставянето на властта, но никога по отношение на вярата си. Поради това църквата не престанала да бъде учителка на вярата и пазителка на нравствеността. За съжаление обаче изключително под сводовете на храма....”

Отслабването на дълбочината на религиозното чувство е резултат на навлизането на секуларния елемент дълбоко в смисъла на честването на много от християнските празници. Атеизмът като крайна форма на секуларен монополизъм осезателно е повлиял върху отношението на цялото българско общество към религията. Намалява влиянието и социалния престиж на религиозните институции в обществото.

Данните показват, че младото поколение, родено и израснало в годините на комунизма, в своята същност е нерелигиозно. Това е следствие от атеистичната политика на режима, който 45 години забранява и отхвърля християнската религия в България, но предлага друга “религия” – тоталитарната идеология.

Национално-освободителните борби в България и борбите за църковна независимост заварват тогавашното българско общество като дълбоко “безверно” по думите на П. Р. Славейков. Българското съвременно общество на преход от тоталитаризъм към демокрация е формирано от атеизма, въз основа на който бе извършен опит за насилствено прекъсване на религиозна приемственост между поколенията, както и за прекъсване на религиозната традиция на всички равнища.

Спонтанното възраждане на традиционните религии в обществото на криза и преход има своите изражения, видими и с просто око. Слабо посещаваните по–рано и то предимно от стари хора запустели църкви и джамии стават все по – оживени от нарастващ брой вярващи на различна възраст, в т.ч. и млади хора. В някои селища се събират дарения за поддръжката на религиозните храмове и изграждането на нови.

Впечатляващи са данните за участие в големите религиозни празници. Сред християните 71,1 на сто честват редовно големите християнски празници, като Коледа и Великден, а 84,4 на сто от мохамеданите честват големите мохамедански празници, като Рамазан байрам и Курбан байрам.

През последните години сред българските социолози е утвърдена традицията в емпиричните социологически изследвания на религиозността да се отделя специално внимание на измерването на степента на религиозност.

Натрупаните данни в течение на времето дават възможност да се определят емпирично проявени тенденции. Данните дават възможност да се очертае картината на религиозността в условията на посттоталитарно общество, в което са отпаднали или отпадат причините за скрита религиозност.

Интерес представляват данните от проведеното през 2006 г. представително социологическо изследване за нагласите към висшето образование в българското общество, проведено от екип от катедра „Социология” на Югозападен университет „Неофит Рилски” и екип от Институт по социология към БАН. Изследването бе проведено както сред ученици, така и сред родители и включваше близо 3 000 души. В него бе включен въпрос, свързан с четенето на различен вид литература, в това число и на Библията. Относно интересуващите ни въпроси интересна информация предоставя следната таблица:




Каква литература предпочитате да четете?


Отговори

Отн. дял посочвания


Брой

Отн. Дял

Художествена

761

32,9%

56,6%

Научна

529

22,9%

39,4%

Вестници и списания

823

35,6%

61,2%

Библията

56

2,4%

4,2%

Корана

22

1,0%

1,6%

Друга

43

1,9%

3,2%

Не чета

77

3,3%

5,7%

Общо

2311

100,0%

171,9%

Показателно е, че сред отговорилите, едва 56 човека, или

2.4 % са чели Библията. Показателно е също така, че най-висок % от отговорилите четат предимно вестници и списания, което само по себе си говори за интелектуалните интереси на съвременните ученици и което е още по-важно – на техните родители.

Основните вероизповедания съвпадат до голяма степен със етническото разпределение във обществото. Отличителен феномен е бурното навлизане на нови религиозни движения, които са напълно непознати.

Конкретно в българското общество, където цари или крайно незнание по въпросите за новите религиозни движения, или тяхното схващане е в рамките на моделирания от медиите образ. Често те са силно отрицателно възприемани, до степен на отхвърляне. Също така би могло да се каже, че присъствието на новите религиозни движения екстериоризира нуждата на хората от религия.

Чрез своеобразен “бриколаж” в българското общество се правят опити за създаване на едно модерно свещено в отговор на въпроса: как това, което е, би могло да не бъде повече това, което е… В търсенето на смисъл в настоящето, като че ли неотменно присъства потребността от своеобразно повторно “омагьосване” на един толкова дълго разомагьосван свят.

Показателна и характерна е преориентацията към празничната и обредната система на традиционните религии в българското общество. Тя запълва нуждата на хората от колективно съпреживяване, духовна и социална интеграция.

Демократичните промени през 1989 г. увеличават формалният престиж на религията. След тези събития интересът към религията се засилва наред с чувството за свобода на избора и “позволеността”. Тази декларирана религиозност може да бъде наречена “светска”, “гражданска” или “секуларизирана” религиозност.

Старите патерналистични структури на индивидуално и социално равнище са разрушени. Когато тези, които са се разбунтували срещу тях ги загубят следва известно упорито лутане в резултат на което се поражда гигантска потребност от ново авторитарно подчинение. Търсят се заместители чрез включване в масови прояви и в колективните еуфории.

Отделният човек търси да се обвърже с някого, с нещо и да намери отново сигурност като се почувства част от някакво цяло. Няма нещо, което да не може да бъде превърнато в свещено и така да придобие в очите на хората несравним престиж.




Сподели с приятели:
  1   2


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница